Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИВО ДОЛЯ

Пенчо Славейков

Иво Доля, рис. Никола ПетровИво Доля още не се е родил - за съзнанието на своите съотечественици, за висшата действителност на своя живот. В обикновената действителност той е роден на 27 априли 1866 в живописното и тихо балканско градче Анварт1, прочуто още от старо време с овощните си градини, и в чието землище сега са известните каменовъглени мини с камъни без въглища. Баща му, поет и борец, е обичал живота и не се е озъртал твърде към смъртта, че не се е чувствувал зависим от нея. Неговите песни свидетелствуват за пъргав и чувствителен натюрел2. Споменувам за бащата, защото синът е същи той. Всичко, що е интересувало бащата, интересува и синът; борави всичко, що е боравил и той. Има само тая разлика между двамината, че всичко, що е правил синът на младост - отрича го: нещо, което бащата никога не е правил - не е имало нужда да го прави, че негова път е бил предопределен. Пътят на синът е противоречив, че той търси и пробива сам път и пъртина. И в това той само потвърждава известният афоризъм на Уайлда3: "Образованите противоречат на другите, мъдрите - на себе си." Да, той е променлив и противоречив като вихър: отдясно, отляво, отгоре и долу - отдето му падне, оттам тласка и сили да събаря. Това е в природата на вихъра и мисълта му се подчинява на природата - кой знай дали винаги за негово удоволствие!... Мнозина, и мнозина пак, смятат това за безхарактерност; защото са на мнение, види се, че и вихъра тряба да е като тях, безхарактерните, все един и същ и постоянен. И не им иде на ум, че не направлението, а волята е характер. И с тая своя воля той е тласкал и пънал стъпките и на другите и отмятал шапките им, за да лъсне лисината на техните глави. Същински пакостник! И ненавистник на всичко, що стои клекнало пред портите на културата и самодоволно дъвче джагала на тоя или оня принцип, при който не се позволява свой разум и воля. Такъв е бил той най-вече на младост, нерядко и после, вече зад валога на дните, когато вихъра се доста поулягва, и Доля заживява в тишината и бляновете на преживяното - обилният извор на истинското творчество, и на неговото.

Неговата поезия не е подплатена с отвлечени въззрения, а с опитите на живота, които понякога избиват в синтези, обединяващи опитите - но те са извлечени, а не отвлечени. Всичко у Доля е образ. Бог за него е винаги - дядо господ, какъвто е в библията и живота, а не в главата на книгите на тоз или онзи книжник-мъдрец. Дядо господ - онзи, когото поета още като дете е гледал на тавана в черквата на родното си градче, с навъсените вежди и дългата брада - такива, каквито е имал и дядо му, - вдъхващи и уважение, но повече страх. За една запретена и не като хората грешка той е наказал безжалостно поета още на ранни младини - и наказанието си той влачи през цял живот, с тъга, но безропотно4. Наказанието е било жестоко, но в него има и висока милост. Че то му отвори очите за господа и за живота. За него се изпълниха думите на евангелиста: "Горе узриш великое и в горе счастлив будеш." На за тия неща май че не на мен се пада да говоря: че то значи да пипам носа на Клеопатра: не на мен - когото дядо ми също тъй наказа и също тъй жестоко: може би за някоя запретена пакост, а може би задето не вярвах в сериозността на строгия му поглед. Било що било, но най-чудното в наказанието на поета е - че той си го е въображавал! От 1883 до 1906, цели 23 години, поета си е въображавал, че носи някакво наказание и страда. Тъй искаха да го уверят лекарите - опровергатели на господа и волята му, - на което уверяване им попречи едно непредвидено обстоятелство: те измряха до един, преди да сварят да го уверят. Поета не повярва на тия умни хора; но неговите познайници повярваха и му устроиха по тоя повод празник, бозна откъде подушили, че в същото време се е падало и неговата сребърна сватба с музата. Забележителното при тоя празник е, че музата на поета не е присъствувала на него, а стотината познати и непознати празничари, не знаейки ни поета, ни музата му, ни техните хубави рожби, хич не са знаели какво говорят. Тоя празник е бил едно любопитно недоразумение, каквото и аз сам един път преживях и се зарекох веднаж завинаги да не празнувам вече празници и недоразумения5.

Иво Доля е писал твърде много, во всякой случай много повече, отколкото е потребно на един кандидат за безсмъртие, че както е известно, безсмъртието е дълъг път во времето, а на дълга пътя не всякога е удобно много багаж, инак ще тряба да се хвърля из пътя. Но не малко от онова, що е писал, е насока, за които идат след него... Аз съм убеден, че за по път към безсмъртието нему е доста поемата му По моста на времето, един епос в девет песни, в който е възпяно миналото на родния му край и не само то. На миналото поета гледа като на широк харман, на който хората вършеят житно зърно за бъдните дни. Това е една поема, твърде прилична на моята Кървава песен, в която минало, сегашно, легенди, блянове, лъжата и истините на живота, неговата действителност и въобразените й възможности са разкошно възсъздадени, во форма невидена досега на Острова. Зад малкият епизод, който поета разказва в поемата си, той е смогнал да възсъздаде голямата картина на живота на родния край и да измъкне за рогата дявола на неговото битие - турил е на изпитание негова бог. Да, аз се гордея, че моята поема има голяма прилика со поемата на Иво Доля и някакво странно удовлетворение чувствувам в това, че още като него не съм безсмъртен - а то моите мили съотечественици, само да подушат, че съм такъв, биха ме изели с парцалите на времето, които висят тук-там по мене. Наистина, аз бих могъл да ги отърва от констипацията6 на мозъка им, но не ми е по вкуса да чистя глупави мозъци!

Езика на Иво Доля е тежък, както са тежки медените пити, току-що извадени от кошер. Език пълен с медът на мисълта и може би затова тъй омразен на филолозите, които като конски мухи се врат да изследват само онова, което е под опашката на мисълта. Омразата им към поета и езика му е отплата, и по тефтер7. Но и Иво Доля не стои со сгърнати ръце. И той мрази, често до крайна граница, а често прескача и всяка граница. В един памфлет за езика той казва: "Езиковедците са езикоедци. Техният идеал е граматика и речник. Те още не знаят, че граматика има всякой, комуто главата не е празна. Речника е ковчег за смъртните останки на езика, а граматиката - погребални обреди при неговата смърт! Велики гробари на езика аз зная не един. Техните дела и имена - какво говорят те на културния човек и негова разум? Говорят ли те поне милионна част от онова, що ни казват имената на Омира, Данте, Шекспира? Езиковедец е само онзи, който се откаже от езиковедството и като Нитче - комуто гения възкръсна тогава, когато умре филолога в него - възненавиди онова, което е обичал. По своята работа, филолога тряба да листи и прелистя книги - и да ги пощи. Той тряба много да чете, и не му остава време да мисли: затова филолога малко мисли и много съобщава - главата му е нещо като крина, из пукнатините на която житото зърно по зърно се разсипва и разпилява - и главата остава празна." Но собствено омразата на Доля към филолозите се корени другаде. Той не може да се помири с домогванията на филолога, на наблюдателя и изследователя на живота на езика, да си пъха гагата и в сфери, дето само творците са господари. И Доля е прав, както тук, тъй и кога защищава правото на творците да бъдат диктатори и насилници в езика - едно право, което ражда често незаконни, но хубави рожби, защото това са рожби на силата и любовта.

Иво Доля е пълен с противоречия и едно от хубавите му противоречия е - че се смята за нитчеанец. А истината е, че той само обича да цитира Нитче, като смята неговите мисли за рози и се старае да ги вмести в букета на своите мисли, колкото се може по-добре. С това той доказва не само, че знае добре да цитира, а доказва и което - опровергава... Само в едно нещо е той може би действително нитчеанец: в омразата към дребнавото. Но и тук не минава без противоречия. Че твърде често по хлъзгавия път на времето, той слизал долу да се разправя с "мухите на пазарището". Особено при един случай, през 19108 - той е проявил в това отношение противоречието си: при знаменития събор на дахомейците9, на който са били насъбрани безброй мухи и насекоми разни да пеят песента на свой нищожен живот. Поета не изтърпява, излиза из усамотението си и става - бръскалка за мухите, според термина на Нитче. И налитат го тогава мухите и го изпожилват, още повече че той не възприе да се брани от тях. - Подир събора на дахомейците Иво Доля пак се отдръпва в своето усамотение: може би да твори, да поддържа кандидатурата си за безсмъртие, може би да дебне случай пак да се прояви в противоречието си на нитчеанец и бръскалка - сега пък за бръмбари.

Критиците, които нямат друга работа, имат добър повод да теглят един доста любопитен паралел между неговата и моя поетска дейност и да изкарат дори някое теософско заключение: още повече че и в още един момент неговите и мои пътища на интереси и дейности се кръстосват: пред театра. Иво Доля тъкмо като мене - през 1908 - съвършено случайно една сутрина се събужда - директор на Народния театър в столицата: с пълни джебове намерения за доброто на тоя културен институт. Но намеренията са друго, реалността пък друго: най-вече у нас и на Острова на Блажените. И една друга сутрина той се събужда пак - вече не директор на Народния театър в столицата: с пълни джебове гняв на себе си и на ония, които го заробиха с обещания и освободиха - след като се подиграха с волята и намеренията му. Той напусна театъра такъв, какъвто го и завари: една глупост, на която още не е съдено да роди умно нещо. С културата и нейните завоевателни задачи тоя театър е толкова роднина, колкото Вазовата Трапеза у чорбаджи Маркови10 со Симпозиона на Платона11. Той искаше да даде на театра една политика на национален театър, но не защото това бе интимна негова идея, а защото това е първата стъпка во възвишението на театра. Далеч зад това нему се мярка театър-храм, дето душата, пропъдена от пустословието на черквите, да може да възнася своите молитви пред олтаря на живота и хубавото в него.

Разочарованието неведнаж посягало с костеливите си пръсти към сърцето на поета, от година на година все повече го обхваща, докато най-сетне става негов пълен стопанин с крепостен акт. То го отстрани от света и вгорчиви края на живота му, живот тъй горд и ведър преди. Преди това обаче Доля преведе, заедно с жена си, най-обичната му в последните години книга "Тъй рече Заратустра" от Нитче и доказа, че езика на Острова на Блажените, считан негоден като културно сечиво, е език, който може всичко да каже и тъй хубаво, както най-опитните културни езици12. Върху развитието на поетическият език тоя превод ще има голямо влияние: това, което са имали на ум преводачите и което ги е подмамило да превождат тая велика книга. Значението на "Тъй рече Заратустра" за развитието на поетическият език на Острова е равно на значението, което по други страни имат класическите преводи на библията. Превода си Доля е придружил и с един предговор за идеите и за поетическото съдържание на "книгата за всякого и никого"13, предговор, който преди това той чете като публична лекция. Тая лекция, види се, ще е смутила доста попски глави, защото в няколко от столичните черкви против нея са държани проповеди и авторът й анатемосван. На преклонни години Доля е изгубил онова, което го е правило велик на младини: самосъзнание и желязна воля. Годините с помощта на болести сгъват неговата сенчеста снага, съсухря се хубавото му и гордо някога лице: никакъв къдърец не се вие вече на ръбатия му гол череп, рошавата му бяла брада издивява, хлътват тъмните му очи и в погледа трепва безпокойния блясък на нещо изгубено, отражение на прекъснати спомени. Той вече нищо и никого не е познавал и често са го виждали да се скита по улиците - без да знае къде, поетичен во своята забрава и безпомощност. Сам разговарящ с безсмислието си, той често е спирал минувачите по улиците - за да им рецитира някой откъслек от поемата си, забравил вече и това, че тя е негова. В джеба си, чак до последни дни, той е носил "първия печатан екземпляр" от тая поема, макар че не е виждал вече да я чете и само я е вземал в ръце и галил като сляпа майка рожбата си. Нещо година преди смъртта му - 193414 - един благороден чужденец, поклонник на поезията му, научил случайно за съдбата на безпомощника-поет и неговата изоставеност от всички, прибира го и се е грижил за него до последния му час. Казват, че при смърт - като по някакво чудо - Доля е прогледал и поел в ръка поемата си - стария пръв печатан екземпляр, почнал ясно и внятно да чете:

Тоз, който някога би искал да разгърне
светата библия на миналите дни,
в която вписани са злите съдбини
на моя роден край15 -

- и книгата пада от ръцете му, както на есен зрял плод от вече изтощена вейка. Притекли се да му подадат книгата и виждат, че и той сам бил вече отпуснал глава, тихо и неусетно отронен от вейката на живота. Види се, смъртта за момент ще е отворила замъглените му от живота съзнание и поглед, преди да ги затвори завеки. Ни жена, ни деца е имало вече живи, които да съпроводят смъртните останки на поета до гроба. Само няколко литератора, и то случайно, са отишли да го изпроводят - случайно, защото никой не е знаел за смъртта му и те са научили за нея на улицата, когато е минавала край тях колата с непотребния вече за никого багаж. И тия неколцина литератори, дължащи много и много на Доля, на другата сутрин вдигат врява по вестниците за него. Но и тая врява отива нахалост. Нея сутрин именно вестниците са били пълни с разправии, много по-интересни за ония, които в живота се хранят само с вестникарска смет. "И слънцето залезе без шум", както казва един критик, "за да изгрее когато му дойде денят, и покаже величието си, за което днешния ден не е достоен." И наистина, това слънце като че ли започва да се показва на хоризонта. На годишнината от смъртта на поета, вече една цяла тълпа отслужват панихида на неизравнения му гроб и инициатора на тоя помен се осмели да каже нечути дотогава и неразбрани досега думи: "И за него са верни думите на пророка: Когато ме изгубите, само тогава ще ме намерите!..." Както много велики неща са се появявали случайно, появата на Иво Доля в живота на Острова на Блажените е повече една случайност. Разбира се, ако обстоятелствата не би били сгодни, такава случайност не би се явила. А обстоятелствата са - напрегнатия живот и катастрофалния ход на нашето възраждане, от мнозина считано като нещо вече отдавна преминало, а което в същност може би сега почва. Само епохата на възраждане е почва за случайности, в смисъл на неочакваности и недоразумения, и само такава една епоха може да ги обясни. Величието твори непроумяно и мре забравено. То е самотен пътник в нощта и ония, които рано си лягат, уморени от грижите на денят, няма да чуят самотната му песен, нито ще познаят къде са насочени стъпките на самотника. Не им и тряба да чуят и знаят: че други са, за които е негова глас. Едно време хората са пили вода право от извора. Сега трябат канали, филтри, чешми, стомни или стъкла и чаши - докато я доведат до устата ни: за кристалните струи от поезията на Доля тряба да почакаме, додето се приготвят средствата, които ще ги доведат до чувството и разума ни. Ще чакаме и надеждата, няма да ни излъже!... Той беше носител на нашето съзнание и негов засега най-добър изразител. И великолепният епос на негова живот се завърши с една тихо елегия, забулена с вуалът на телесна немощ и затъмнение на душата. Несъзнанието на своето нещастие беше щастието за този избраник на съдбата. От това, що беше преживял и творил, Иво Доля нищо не помнеше вече в последните години на живота си... Когато аз, един от редките негови посетители, една есенна вечер се отбих да го навестя в малката му тиха стаичка, в която той живееше со средствата и грижите на един благороден чужденец (свои своя малко щат да знаят!), аз го сварих дълбоко зачетен в своята поема - во вечния "пръв печатан екземпляр". - Отдавна вече той и мене не познаваше, но виждайки моето внимание към него, беше любезен и доста приказлив. Той четеше поемата си - но не помнеше и не знаеше вече, че тя е негова. А и дали разбираше нещо от нея? Аз поех книгата от ръцете му и при слабата светлина на стеариновата свещ, почнах да му чета:

"И както пътника по тъмни стръмнини
възйет на върх висок, оглежда там отгоре,
под себе си далеч разгърнати простори
и вижда кривите пътеки, запъхтян,
през дето е вървял, - и, ази, озован
така на върха на живота, с закъсняла
тъга оглеждам се..."16

и спрях, защото поета ме улови за ръката, и погледа му блясна като че ли в съзнание: "Боже мой! Ама това е хубаво. Това е чудно хубаво! "И както пътника..." Това го казвате вий, нали, младий човече! Вий сте велик поет!... "Великият поет лежи в гроба пред нас и гроба му не е изравнен! Той изгуби памет, както ще я изгубва всякой, който с нейний плуг оре безпаметството на нашето време - почва твърда и която рядко ражда клас за жътва. Той принадлежеше нам, а други ще го имат. Че такъв е светът, в който Иво Доля живя и умря - и чака денят си, за да възкръсне за друг живот!"

Тази е надгробната реч за Иво Доля.


Богоборец
В църква
Химна
Жрец на живота
Баща ми в мен
Псалом на поета
Запустение. Из "По моста на времето"

 

БЕЛЕЖКИ

Централен образ в антологията, в който Пенчо Славейков е искал най-пълно да се характеризира. - В списъка на имената у Братя Миладинови не е дадено името Иво, но то се среща в самия сборник. Това име много е допаднало на Пенчо Славейков - още в "Блянове" ("Епически песни", кн. втора), 1898 г., той печата стихотворението си "Златен дъжд", чийто герой е Иво песнопоец. Това име той дава и на героите на едни от най-хубавите си творби - "Ралица" и "Неразделни". В навечерието на подготовката на антологията Славейков много се е сближил с хърватския писател, далматинец по рождение, Иво Войнович - неговото име също така ще да е повлияло при избора на име за главния поет на Острова. Иво Войнович е от Дубровник, на брега на Адриатическото море; един от островите пред Дубровник художникът Бьоклин рисува, като тая рисунка използува за картината си "Полетата на блажените". Името Иво и досега се среща в български села като по-стара или като умалителна форма на Иван, а е разпространено и в други славянски страни. - Доля е от женските имена у Братя Миладинови. И в тоя, и в други случаи (Груда, Меруда, Чубра) женските имена са приети от Славейков за презимена. Славейков сигурно е имал пред вид и руската дума "доля" (съдба, участ).

1. И датата на раждането, и името на рождения град са Пенчо Славейковите (с обратното прочитане на Трявна). Преди това, в очерка си "Олаф ван Гелдерн" ("Мисъл", кн. 1, 1903 г.), в който също говори за себе си в трето лице, той нарича Трявна Грасдорф (нем.) - Тревно село. [обратно]

2. За себе си като за продължител на борческите и свободолюбиви завети на баща си, стария поет и възрожденец Петко Славейков, Пенчо Славейков говори и в едно от своите стихотворения, дадени като творби на Иво Доля - "Баща ми в мен", а и на други места в свои творби. [обратно]

3. Уайлд, Оскар (1856-1900 г.), виден английски писател. [обратно]

4. Славейков прави намек за нещастния случай в своя живот, който го осакатява завинаги - силното му изстиване на пързалката, като юноша. Мисълта, че това наказание отваря очите на Иво Доля "за Господа и за живота" неведнъж е развивана от Славейков - особено във връзка с разказа на Тургенев "Живи мощи" (вж. очерка "Олаф ван Гелдерн"). През време на боледуването си той много чете, запознава се основно с руската литература и това укрепва волята му да надвие телесния си недъг. За същите 23 години "въобразяване", че е бил болен, той говори и в "Писма до Мара Белчева". [обратно]

5. Официално чествуване 25-годишнината ("сребърната сватба с музата") на П. Славейков не е ставало. Тук той загатва за устроената му от негови приятели около това време вечеря в старото кафене "България" - по случай подобряването на здравето му (оказало се временно). Почин за негово чествуване се поема по случай 30-годишнината на литературната му дейност (1912 г.). Инициативният комитет за това чествуване (П. Ю. Тодоров, Елин Пелин, Александър Божинов, Божан Ангелов и Андрей Протич) напечатал покана за издаване юбилеен сборник, но инициативата не се осъществила поради смъртта на поета. - На сребърната си сватба с поета музата не присъствувала - намек, че на посочената другарска вечеря Мара Белчева не била поканена (поради това, че са се събрали само мъже-приятели). "Празничарите" (участниците във вечерята) не са били "стотина", а неголяма приятелска група. [обратно]

6. Констипация (фр.) - стягане, запичане. [обратно]

7. В оригиналното издание това изречение завършва със звездичка, която отвежда към бележка под линия:

"Разправията на филолозите с Иво Доля прилича на нашенските разправии. Тя е предизвикана от въпроса за литературния език и господството в него на едно от наречията - северно или южно. Разликата между тия наречия е горе-долу такава, каквато и между нашите. Главното нещо в тая разпря е правописа, звуковете (и буквите, които ги означават) и ударението на думите, което се води и мени главно от самите звукове и характера на промяната им. Любопитно е, че тамшните филолози не са способни да разберат значението на литературния език, т.е. езика на културата, и искат да удържат, дори да усилят провинциалната му физиономия. Искат симфоническите концерти да се давали с благосклонното участие на панагюрски тъпан и сопотнянска гайда. И там искат да се пишело - да си послужим с наши примери - мола, хода, орат, права, настоещи, блеща (и за блèщя и за блещ) и пр. Разбира се и там Стара Планина ще надвие Средня Гора - освен ако не приемем, че лилипутите имат право да надделеят гиганта."

В своя екземпляр на антологията Пенчо Славейков е задраскал тая бележка под линия и затова Б. Пенев не я е сложил в своето издание. [обратно]

8. Загатване за участието на Славейков в протестното събрание, станало против казионното организиране на "Славянския събор" през 1910 г. [обратно]

9. Дахомейци - народност в Западна Африка (на брега на Гвинейския залив), над един милион души; у Пенчо Славейков (по заимствуване от честата употреба на това име у Стоян Михайловски) - в смисъл на диващина, първобитност. Фактически - потисната народност, която - още във времето на Михайловски и Славейков - води борба против колониалното потисничество. В наше време представители на организации на дахомейския народ вземат участие в международни конгреси против колониализма и империализма. [обратно]

10. Вазов няма произведение "Трапеза у чорбаджи Маркови". Славейков има пред вид първата глава на част първа на "Под игото", "Гост", в която се разказва за вечеря в дома на чорбаджи Марко. [обратно]

11. Симпозион - диалог за пиршество от древногръцкия философ Платон (427-347 г. пр. н. е.) Описанието на гощавки е разпространено в античната литература - запазен е разказът (част от по-голямо произведение) "Гощавка у Трималхион" от римския писател Гай Петроний (преведен на български), както и други такива разкази. [обратно]

12. Фактически работата стои така: Мара Белчева (която тук Славейков нарича жена на Иво Доля) превежда книгата на Фридрих Нитче "Тъй рече Заратустра", а П. Славейков е редактор на превода. Това се вижда от запазения ръкопис на тоя превод в музея "Петко и Пенчо Славейкови" - направен с почерка на Мара Белчева и с многобройни поправки от Пенчо Славейков. Тая книга, поради своя реакционен характер и непопулярно изложение, не е могла да проникне широко сред нашата интелигенция (разпространена е била повече сред модернистично-настроената част на литературната младеж) - и не е оказала върху развитието на българския език онова влияние, за което се говори в очерка. [обратно]

13. "Книга за всички и никого" - такова е подзаглавието на "Тъй рече Заратустра". Пенчо Славейков е изнесъл лекцията, за която се говори в очерка, и наистина за нея е имал неприятности с черквата. В самия очерк за Иво Доля той говори за "пустословието на черквите". [обратно]

14. Славейков умира в 1912 г., повече от две десетилетия преди годината, която си определя в очерка. [обратно]

15. Стихове из "Кървава песен", песен втора. [обратно]

16. Стихове из "Кървава песен", песен трета. Първият стих от цитата в "Кървава песен" е: "Но както пътника по върли стръмнини...". [обратно]

 

 

© П. П. Славейков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2002
П. П. Славейков. Събрани съчинения в осем тома. Т. 2. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна:LiterNet, 2002

Други публикации:
П. П. Славейков. Събрани съчинения в осем тома. Т. 2. Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.