Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЛАГА ДИМИТРОВА: ЗА ЦЕНТЪРА И ПЕРИФЕРНИТЕ ГЛАСОВЕ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ КАНОН

Албена Вачева

web

Фигурата на Блага Димитрова в българската литература е трудно да бъде поместена в сякаш все по-прецизно дефинираното в теоретическия дискурс делене на канонично и неканонично писане. Творчеството, което тя създава, разкрива пред литературноисторическия анализ възможността да се ревизират идеологиите, които формират канона и участват в оттласкването на определени текстове в периферията му. Чрез него се създава възможност периодът на социализма да се разгледа не просто като отричане на "буржоазното наследство на българската литература", а като синкопно състояние на отсъстваща приемственост. Отсъствие, което разкрива механизмите, довели до липса на континюитет в естественото развитие на традициите, съществуващи дотогава в художествената литература и критическото четене. От гледна точка на литературната историография именно този идеен зев предизвиква интерес, тъй като разкрива сблъсъка на различни идеологически норми, които го поддържат в състояние на повишена вътрешна напрегнатост и динамика. В силно политизирания период след 1944 година сред идеите, очертаващи характера на полето, се инфилтрират послания, свързани с друг тип - екстралитературна идеологическа нормативност. Те са част от опита да се препрочете литературното и критическото наследство по начин, който да съхрани само онова, което е в синхрон с догмите на все по-тотално налагащата се идеология на комунистическата партия. Въпреки че тези послания не успяват да се наложат в пълнотата на идеологическия замисъл, който ги е породил, те имат силата да попречат на осъществяването на връзка със съществуващите традиции в областта на естетиката, поетиката и тематичните търсения в художествената литература. Налага се нова канон-формираща нормативност, която променя политическата доминанта и оказва силен натиск върху естетическите изисквания за художественост на текстовете, и оттам - за мястото им сред значимите за литературния развой творби. Голяма част от наследените текстове, припознавани като образцови, са напълно отречени, а не малко от тях са изтласкани в маргиналните сфери на каноничното. Тези процеси на непрекъснато оттласкване към периферията и привличане към центъра на едни или други произведения правят литературния канон, доминиран от комунистическата идеология, да изглежда твърде разколебан в своето вътрешно единство и непоследователен като художествено-естетическа програма. Това е една от вероятните причини, поради която често пъти неговата охрана се е осъществявала с административни мерки, с които са се ангажирали най-висшите партийни и държавни органи на тоталитарната държава. По този начин се извежда до абсурд връзката автор-произведение, но не по силата на психологията на литературното творчество, а с оглед на политическата (не)благонадеждност на писателя. Според вътрешната логика на тези механизми каноничното е в пряка зависимост от политическо-биографичното, а не от художествено-биографичното, при което авторът не просто става част от допълващия канона пантеон чрез своята биобиблиография, а е същностен, експлицитно изразен елемент от самия канон. Невписването на личностната биография на един или друг автор в политическите проекти на идеологията мотивират достатъчно категорично и непоколебимо непризнаването на литературни достойнства на творбите. От друга страна, несъобразяването с партийните изисквания за естетика, език и стил на художествената изказност пряко рефлектира върху биографията на автора, върху творческия и професионалния му път. Тези екстралитературни мерки имат пряко влияние върху критическите подходи, които формират официалния канон, удържайки го твърде близо до идеологическите норми, непрекъснато актуализирани в редица партийни документи и програми. По този начин каноничното е твърде противоречиво и нееднозначно отношение към творбите, което оставя доста голямо периферно поле за съществуване на неканонична, несъобразена с идеологически санкционираните правила литература. По правило това е стойностна от гледна точка на идеите, темите и естетиката литература, която или доразвива наследените художествени традиции от ранната модерност, или е опит да се постигнат определени литературно-естетически и общочовешки идейни нива. Тази литература, макар и изтласкана в периферията на канона, получава право на съществуване, макар и често пъти подлагана на унищожителна критика в периодичния печат, годишните литературни прегледи и теоретично ориентираните издания. За разлика от нея на разпознаваната като критически насочена спрямо режима литература не се позволява никаква публичност - тя е спирана от цензурата, преди да се стигне до печат, а ако се получи пропуск, тиражите са изземвани от книжарниците и претопявани.

Общият контекст, в който се полага българската литература в епохата на социализма, прави непълен всеки опит да се обгледат канон-формиращите механизми само като резултат от единоборството между скрити и явни идейни и идеологически напрежения в културното поле. Съобразяването с партийните програми и прекият административен натиск и контрол върху процесите на литературното развитие водят до напрежение в критическия инструментариум, с помощта на който се формират политиките на каноничното. Именно политическото е един от основните жалони, спрямо който се ориентира канонът преди 1989 и се запазва в известна степен като такъв и след посочената година, но с обратен знак. Политическите промени стават причина и довеждат до биографично разграждане на съществуващия и съграждане на нов пантеон, едва след което постепенно се преминава към определяне на политиките на канона. Творчеството на Блага Димитрова може да се разгледа като ярка илюстрация на тези процеси, тъй като се полага в невралгичните точки на политическите несходства и възникващите в резултат на това логически противоречия. Разгледано в целостта си, писането й по правило се удържа в логиката на онези механизми, които правят невъзможно идеологическото хомогенизиране и пълното политизиране на канона преди 1989 година. Поради редица причини - както художествени, така и биографични, то се разглежда в критическите текстове или като неблагонадеждно, поради което бива отстранявано в периферията на каноничното, или като пример за текстове, част от канона на социалистическата литература.

Сумирайки общия тон на критическите впечатления за тринайсетгодишния период от публикуването на първата й стихосбиркаæ1, Юлия Кръстева пише: "Чувала съм да казват, че Блага Димитрова е недоразумение - жена, при това поет и толкова разсъдлива". И продължава: "Критиците, които често я обвиняват в "умозрителност", я корят, че "измисля" (Кръстева 1963: 217). Регистрираните от Кръстева впечатления се запазват и критически гласове, поддържащи тези настроения, съпътстват публикуването на почти всяка творба на Блага Димитрова. Умозрителността и разсъдливостта, с които се характеризират текстовете й, се схващат като отстраненост от правдивостта, с която трябва да се отличават най-добрите творби на социалистическата литература. Социалистическият реализъм пропагандира реалистично представяне на живота в литературата, като основната художествена доминанта отразява вярата в бъдещето, героизма и създаването на новия социалистически човек. Липсата на "правдивост" в творбата е достатъчно условие тя да бъде критикувана за отклонение от нормативната естетика, налагана чрез противоречивия подход за художествено "отразяване" на действителността2.

Още първата стихосбирка, която на пръв поглед изпълнява изискванията за създаване на високи образци на социалистическата литература, фокусира вниманието на критическия наблюдател със своите слабости. В отзива си за "Стихове за вожда" Богомил Нонев критикува основната слабост на книгата - умозрителността на авторката, проявена в определени творби, което ги прави неравностойни в художествено отношение на останалите, които са "плод на поетично преживяване" (Нонев 1951: 181). Дори емоционално преживените творби обаче също носят белега на схематизма, срещу който трябва да се бори Блага Димитрова, настоява Нонев. Изводът, който може да звучи и опасно с оглед на риска от политически последици, е: "тема, която не е заживяла в душата на поета, рядко може да бъде сполучена и постигната само по умозрителен път" (Нонев 1951: 181). Пенчо Данчев е още по-категоричен в своята критика: "формалистичните забежки през този период вървят ръка за ръка с подчертаната склонност на младата поетеса да измисля, което и днес е най-ярката черта на нейната поезия" (Данчев 1951а: 2). "Измислянето" и "разсъдливостта" пречат да се постигне реалистичното представяне на образа на Димитров. Представата, която пропагандата изгражда за комунистическите вождове, е на силни, динамични и активни хора, чужди на всяка пасивност. Тяхното най-силно оръжие, на което се дължи непобедимостта им, е вярата в партийната доктрина. Фигурата на вожда е, която олицетворява тази доктрина пред народните маси. Той е примерът за нейната непоклатимост и правдивост, за нейното стриктно спазване, което ще доведе до създаването на "новия социалистически човек". Както отбелязва Валери Стефанов, "вождът е специфична социална конструкция, изградена на основата на конкретна биографична личност, чиято задача е да структурира начините, по които се преживява света. За целта на конкретната личност се приписват свръхчовешки способности и й се създава митологизирана биография" (Стефанов 2003: 319). Биографията, ако се продължи в разсъжденията на Пенчо Данчев, не подлежи на усъмняване, защото има ясен идеологически канон за конструиране на агиографската комунистическа текстовост. Нещо повече, зададените от доктрината параметри трябва не просто да бъдат спазвани, а да се възприемат и представят в художествените произведения като историческа реалност.

Сюблимният момент, в който се изисква най-голямо творческо напрежение, са историческите срещи, на които се чертае програмата за бъдещето. На тях и само там могат да се ревизират някои водещи дотогава доктрини и да се посочат новите идеологически хоризонти. В случая със "Стихове за вожда" такъв момент е срещата на двамата вождове - Ленин и Димитров, които идеологията поставя в специфичните и знаково наситени отношения между учител и ученик. "Тръгна Димитров/ оттам тогава/ срещу бъдещето,/ като пропаст тъмно още,/ срещу зидовете/ на затвор..." ("При Ленин"3). От севера идва копнеж по обнова, любов и цъфтеж, иде пролет, завършва стихотворението си Блага Димитрова. В идеологически план на пръв поглед са спазени всички изисквания за оптимистично представяне на реалността, за откриване на нови светли хоризонти. Ученикът Димитров е получил лично своя урок от най-големия жив идеолог на учението - Ленин, който е същевременно и най-великият "практик-революционер", както го представя идеологията. Това е събитие с "историческа важност", придържайки се към риториката на партийната пропаганда в епохата на тоталитарното управление. Заради тази "историчност" на момента обаче поезията трябва да не допуска никакъв пробив, а да я отрази съобразно догматичните изисквания. Блага Димитрова е допуснала несъобразяване с постулатите за "правдива" животопис: Ленин и Димитров са преуморени, замислят се, разговорът е наситен с продължителни паузи. Критиката на Данчев в своята недвусмисленост ясно показва, че дори на поезията не е позволено да нарушава строгите правила на биографичното пресъздаване. Става ясно, че поетесата не познава "конкретния исторически материал", представяйки Ленин като съзерцателен, което "противоречи на представата за живия, енергичния, общителния Ленин4, какъвто го знаем от историята, от книгите му, от филмите" (Данчев 1951:10). Съзерцателността е признак на слабост или разколебаване - вождът няма право на подобни чувства дори в поезията.

Овладяването на метода на социалистическия реализъм е сред основните задачи, които стоят пред българската литература, а критиката е онзи фактор, който трябва да насочва и напътства поетите по пътя на неговото овладяване. На поезията се признава правото да бъде "романтична", но когато се описват биографични факти от живот, конструиран спрямо идеологическите представи, романтиката трябва да бъде подчинена на героиката на революцията и да се ръководи от правдивостта на ситуацията. Защото така делата на Димитров "увисват във въздуха, стават безпочвени, нереални, неубедителни", а образът на младежа-комунист е нарисуван и представен от поетесата като "някакъв сомнамбул, някакъв медиум", както отбелязва Пенчо Данчев (1951б: 2)5. Отразяването на житейската правда е основната задача на художествената литература, настоява критиката под влияние на партийните документи. След героизма на "победните години" на дневен ред е изведена темата за трудовото ежедневие и неговото художествено пресъздаване. Това пресъздаване, съдейки по рецензията на Яко Молхов за издадената през 1954 г. "Песни за Родопите", трябва да се изрази в практически невъзможния за постигане синхрон между психологизъм (обществен и личен) и реализъм, типизация и конкретизация, политически патос и всекидневно, героично и жизнена правда - или, както го определя авторът - да се създаде "една универсална поезия" (sic!). Това е поезията на Ботев, Смирненски, Вапцаров, настоява Яко Молхов, а при Блага Димитрова "правилните идейни концепции и възторжените намерения са декларирани" (Молхов 1956: 167). Обвинението и в този случай е в разсъдливост и умозрителност - изразени в "книжовно-литературния й подход към темите", които водят до схематичност в изказа и отдалечаване от метода на социалистическия реализъм. Онова, което отбелязва като достойнство на стихосбирката, е представянето на образа на жената на строителя, разкрит от "проникновението на поетесата в нейните типични прояви".

Типизацията на женското, която открива в творчеството на Блага Димитрова и високо оценява Молхов, разкрива критическите механизми, по които се прави опит за постигане на полово-родова унификация в сферата на художествената изразност в края на 40-те и през 50-те години на ХХ век. Този опит е своеобразна рефлексия на идеологическите проекти за неразпознаване и непризнаване на полово-родовите различия, който се изразява в пълното постигане на един, по сполучливия израз на Гергана Попова, "сетивен аскетизъм" по отношение на тялото и телесното и неговото присъствие в публичността. Представата за тялото и неговото полово-родово разпознаване в плана на идеологията е съобразена с идеите за социално равенство между мъжа и жената, което определя и отношението към сексуалността. "За легитимни сексуални практики в социалистическа България са признати единствено репродуктивните сексуални отношения между съпрузите" (Попова 2004-2006). Подобно е и отношението на партийните идеолози към любовта. В периода от 1944 до началото на 60-те6 години на ХХ век тя в идеологическите програми е сведена, по анализа на Попова, "до сливане на идейни хоризонти; физиологическите й аспекти биват категорично отречени, сякаш децата наистина се създават в някакъв стерилен безполов производствен процес" (Попова 2004-2006).

Поезията и литературата като цяло също трябва да бъдат обезтелесени. Ценното, което забелязва в стихосбирката "Песни за Родопите" Богомил Нонев, са "чистите очи" на авторката, "които се стремят да видят по-далеч в бъдещето". Напуснала "писателския кабинет", отишла за две години в Родопите (1952-1954), Блага Димитрова е попаднала сред хората, които изграждат светлото бъдеще на новия живот, на мястото, "където кипи социалистическият живот" (Нонев 1955: 3). Сред важните акценти в критиката на Нонев и тук са допуснатите от авторката поетически слабости: "сякаш стихотворенията са писани далеч след преживяването, когато неговата сила е спаднала и това притъпява остротата на изобразяването" (Нонев 1955: 3). Наред с прикрития упрек в разсъдъчност, основната критика е към невъзможността на Блага Димитрова да усвои новия начин на поетическо изразяване на чувството. На авторката е чужда "нашата социалистическа романтика", поради което тя "подражава на народната песен, пък дори и на някои стихотворения от "Вечната и святата" на Багряна" (Нонев 1955: 3). Това подражание архаизира стиха и е резултат от опита за прикриване на "романтичното чувство" с маниерни похвати. От стиховете в цикъла "Песни" лъха моминска свенливост, която кара авторката да влиза в образа на селска девойка - една напълно ненужна премяна, продължава критическото си четене Нонев. Тази маниерност е чужда на съвременната поезия и Блага Димитрова трябва да се откаже от опитите за подражание на Багряна7.

Петнадесет години по-късно Любен Георгиев отбелязва: "други пък пишат ласкаво за Блага Димитрова, но я разглеждат предимно като потомка на Багряна, припяваща нейните песни. Забелязват, че напечата една своя книга с шрифта на "Вечната и святата". Не могат да забравят един цикъл отпреди 15 години - "Песни" из "Песни за Родопите" (1954), от които поетесата се е отдалечила на космически разстояния" (Георгиев 1970: 54). В тази посока са и разсъжденията на Петър Велчев, който дванадесет години след Георгиев отново анализира сходствата и различията в поетическата изказност на Багряна и Блага Димитрова. В анализа се отбелязва, че Блага Димитрова е "съумяла да се освободи от влиянието на своята приятелка и учителка" и да преодолее "мощното гравитационно поле, създадено в женската ни лирика от Багряна" (Велчев 1982: 121). Според автора в това отстраняване от учителката се крие и силата, и слабостта на поетическата изразност на Блага Димитрова. "Откъсвайки се от изконната стихия на "вечната женственост", нейният поетически език търси нови измерения на словото, за да отрази личностните особености и чувствителността на авторката. Нейната ангажираност към социалното, култивирана в традициите на един осъзнат и отстояван в цялото творчество хуманизъм.

Отдалечаването от Багряна, отбелязано и от двамата критици, е по отношение на поетиката, стила и изразните похвати на Блага Димитрова. Близостта между двете поетеси, която се открива, е в една много по-далечна, не е пресилено да се каже, политическа перспектива. Тя надхвърля връзката учителка-ученичка по линия на женската чувствителност. "Багряна бяга от заседналост като от огън", е отбелязано в предговора към "Младостта на Багряна" (Димитрова, Василев 1993: 9)8. И още от същия източник, озаглавен "За самооправдание": "Премълчаното от векове, преглъщано и заседнало като камък в гърдите на жената у нас, проговори чрез поезията на Багряна" (Димитрова, Василев 1993: 7). Затворническите зидове са разчупени, вековното лицемерие е провокирано от смелия жест на женската чувствителност, която демонстрира Багряна. В тази връзка се полагат и разсъжденията на Здравко Петров за духовната близост между Багряна и Блага Димитрова. Критикът обръща внимание на индивидуализма, който бележи чувствителността на българската жена, изразен в поетиката на Багряна. Към нейното "поетическо коляно" принадлежи поезията на Блага Димитрова, продължава Здравко Петров, обръщайки внимание на "еманципацията на мисленето" у Блага Димитрова, което е продължение на "впусналата се на път жена" у Багряна (Петров 1967: 2-3). Чрез първата - Багряна, гласът на жената и нейната чувствителност, макар и маргинализирани първоначално, постигат своето присъствие в публичността чрез поетическото говорене. Стават част от подновените опити за търсене на легитимност за женското присъствие в литературата. В този порядък Блага Димитрова съзнателно се самополага като наследница на онези политики на женскостта, чиито начала поставя Багряна, отстояващи мястото на жената в социалното и литературното поле. По този начин Блага Димитрова се опитва да се осъществи като наследничка не толкова на женското писане отпреди 1944 година, а на неговите идеологически положености. Чрез творческото си присъствие тя придава други измерения на идеята за женска литература, съобразно собствената си чувствителност за социално-политическите и културните реалности9 и не се превръща в епигон на традицията. Казаното може да се илюстрира най-образно с наблюдението на Миглена Николчина: "И така, за разлика от други "мъжки момичета" в други литератури, Блага Димитрова се ситуира не като "първа от своя вид", а като дъщеря на друга пишеща жена. На практика тя конституира посредством Багряна статуса на българската женска литература. Тя постави словото и писането си като следходно спрямо словото и писането на своя предшественичка (Багряна)" (Николчина 2002: 114).

Тази следходност спрямо Багряна се превръща във форма на канонична отстраненост в периода след 1944 година. Творческото полагане на Блага Димитрова като "дъщеря" на пишеща предходница в полето именно на женската литература може да се разгледа като опит за осъществяване на връзка с една традиция в женското писане, която политическите промени през 1944 година се опитват напълно да маргинализират.10 Демонстрираното желание за близост с част от съществуващите и непризнати традиции крие в себе си риска от удържане в периферното пространство на литературния канон. Защото женското писане се припознава и като идеологически неудобно в контекста на новите политики към присъствието на жената в социалистическото общество. Каноничното отстраняване на женската литература след 1944 г. е рефлексия от силно влияние на онези политически механизми, чрез които се санкционират проявленията на полово-родовата принадлежност в литературата. Самите механизми са подчинени на левите идеологически схващания от първата половина на ХХ век, според които жената е част от класовия конфликт. В името на работническата и класовата солидарност тя трябва да сведе потребностите, обусловени от полово-родовата й принадлежност, до минимум, за да посвети живота си на класовата борба. Този възглед се налага като един от основните идеологически постулати след Втората световна война. Това е една от възможните причини, поради която създадените в епохата на модерността традиции в женското писане и политическите рефлексии, които присъствието на жените в литературата получава, са напълно неприемливи за установяващата се идеологическа програма.

Творчеството на Багряна изглежда така, сякаш е едно от малкото изключения в тази посока. Багряна, а тук може да се прибави и Дора Габе, са знаковите имена, които успяват да пресекат идеологическите граници и да представят създаващата се през 30-те и 40-те години на отминалото столетие богата традиция на българската женска литература11. Независимо от факта, че Багряна се превръща в една от емблемите на женската литература в епохата на социализма, тя не успява да осъществи връзката с останалата в миналото традиция. Отношението на критиката към Багряна също е белязано с амбивалентност - не изчезват напълно бележките, че творчеството й съдържа идейна неяснота. В тази логика, може да се каже, че избирайки Багряна за легитимационен образец за своето място в българската литература, Блага Димитрова рискува да се положи в отстранена спрямо каноничното позиция. Показателен в тази връзка е фактът, че поетесата не може да бъде приобщена, а и самата тя не се идентифицира като част от едно или друго поетическо поколение; още по-малко към т.нар. "априлско поколение", което се превръща в знаково за прогреса на епохата. Самоопределянето спрямо маркерите на наследеното отстранява писането й от поколенческата риторика, което на свой ред нерядко представлява истинско предизвикателство към критиката12.

Поради тази причина изборът да се наследи Багряна и литературното й себеполагане спрямо нея е твърде важно. Значението на това идентифициране може да се търси по-скоро в политиките към женскостта, отколкото в проекциите на художествеността. Независимо от перипетиите, както отбелязва Миглена Николчина, Багряна се превръща в "една официално приета фигура" в българската литература от епохата на социализма. Поради това изследването, което предприемат Блага Димитрова и Йордан Василев върху живота на Багряна13, изглежда сякаш лишено от идеологически рискове. В крайна сметка обаче се получава парадоксално разминаване между целите на изследователите и постигнатите резултати. Известен е фактът, че техният "опит за реставрация на духа" на епохата е подложен на крайна и категорична критика, достигаща до пълно отрицание след отпечатването на двутомника през 1975 г. В наблюденията на Миглена Николчина обаче се съдържа още един детайл, който открива разминаването между намеренията и резултата и така отваря нова посока за анализ. "Така те отиват у поетесата, но се завръщат с жената - шармантна, безотказно завладяваща, вечно във вихъра на любовни драми и облечена comme il faut при всички обстоятелства...". Така, продължава Николчина, "биографията на Багряна "набавя" тъкмо онова, което Блага Димитрова чувства, че словото й отнема..." (Николчина 2002: 113). Жената-Багряна е фигурата, чрез която се представя духът на епохата и се правят приближаванията към поетесата-Багряна и към нейното литературно присъствие. Не липсват тоалетите, баловете, пътуванията, блясъкът. Не липсват и литературните нрави, характеризиращи времето, представени през погледа на Багряна, дискретно допълвани от двамата изследователи и с техни разсъждения. Голямата липса, която се открива обаче, е по отношение на традициите в женската литература от този период. Разказът за/на Багряна леко се отстранява и дистанцира и тя, подобно на героинята от ранната си поезия, "влиза" в готовите форми" на мъжкото поведение, чрез които се изразява способността и привилегията да бъдеш модерен (Кирова 2009: 257). По този начин, разпознавана чрез женскостта, Багряна отново се осъществява като жената-поетеса, която успява да изпълни и дооформи представата за женското литературно присъствие през 30-те и 40-те години на ХХ век. Последвалите остри критически отзиви за изследването окончателно легитимират образа й като представителен за едни романтични десетилетия в българската литература. В разказа за/на Багряна се представя фигура на творец, която запълва идеологически мотивираното след 1944 година голямо отсъствие на женското писане. Женската литература се припознава през Багряна и Багряна през женската литература.

Чрез идентифицирането с Багряна отново се регистрира силен дисонанс между поетиката и биографията на Блага Димитрова. Полагайки се като дъщеря на Багряна, тя "конструира статуса на българската женска литература", както отбелязва Миглена Николчина (2002: 114). Това обаче е валидно не само за настоящето на тази литература, а и за начините, по които то се съгласява да прочете миналото. Конструкцията на традицията се помества в стеснени рамки, определени от избирателното четене на наследеното. В тази обща рамка Блага Димитрова очертава параметрите на собствената си литературна принадлежност. Тя полага себе си в една различна от съществуващата идеология мисловна перспектива, но само донякъде, защото парадоксът на раздвоението е ясно забележим. Чрез образите, изграждащи разказа-Багряна Блага Димитрова се самоосъществява в раздвоението на поетиката и собствената си биография. Търсейки маркери за идентичност в миналото, тя се идентифицира с жената-Багряна, но подминава наследството на цялата съществуваща женска литература от първата половина на ХХ век.

Едно от възможните обяснения се открива във факта, че Блага Димитрова притежава и проявява силна чувствителност към социалното, по силата на което може да се каже, че тя, подобно на повечето пишещи жени, чиито примери има пред себе си, е политически ангажирана. Това недвусмислено се изразява в категоричната насоченост към обществено ангажирани теми и мотиви. И точно в тази точка се получава творческо-биографичният дисонанс, резултат от който е фактът, че поезията й въпреки всичко в много голяма степен остава отстранена от каноничната изразност на соцреализма, независимо от опитите на поетесата да се съобрази с нормите на идеологизирания канон. Това отстраняване е не толкова съзнателно търсена биографична съпротива, колкото функция от употребите на словото и постигнатата поетическа изказност. Дори там, където поетическото търсене хармонично съвпада с идеологическите настройки на обществения дневен ред (както това се случва при "Стихове за вожда" и в не малка степен в "Родопски песни"), поезията на Блага Димитрова безпокои критиците, които я обвиняват в умозрителност и разсъдъчност. Тази отстраненост постепенно започва да се налага като характеристика на творчеството й, докато се достига до момента, когато словесното и биографичното се пресрещат в полето на периферията на канона.

Розалия Ликова определя стихосбирката "Обратно време" (1965) като преломна в творческото развитие на Блага Димитрова. Това е първият опит на поетесата да ревизира морално-естетическите си търсения, характерни за творчеството й от 50-те години на ХХ век. Художествената условност, демонстрирана в тази стихосбирка, се засилва с времето, по наблюденията на Розалия Ликова, което очертава творческия облик на поезията на Блага Димитрова в следващите няколко десетилетия. "Без да бъде натрапчиво модерна, Бл. Димитрова използва най-характерните моменти на модерната поетика: преместване на гледната точка към родово-човешкото, деперсонализация на Аз-а, натоварване на конкретното и индивидуалното с допълнителен символен смисъл, разтоварване на конкретното до безграничността на всемира. Чувство за разединение, деструкция на целостта и самотност става основа за вътрешен скок и трансформация, знак за преодоляване - в името на хармонията и живота." (Ликова 2001: 287). Здравко Чолаков също споделя наблюденията си, че през 60-те години Блага Димитрова търси нови етически и естетически проекции в творчеството си. В поезията й от този период ясно се откроява въпросът за "собствената, изстраданата позиция в живота, за онова, което придава най-съдържателна физиономичност на човешкото присъствие", пише критикът (Чолаков 1982: 242). В критическия си опит Чолаков посочва, че проблемът за индивидуалната "лирико-философска оценка на действителността" се откроява с особена сила в стихосбирката "Как" (1974), но той се открива и в по-ранни поетически творби, публикувани в "Обратно време" (1965). "Философският оптимизъм е много по-сигурен и уверен в себе си, когато се разискват световните загадки на човешкото съществуване. Но какъв по-труден изпит може да има за него от този "да докоснеш с пръсти самото си отсъствие", да видиш своя дом разместен, за да се запълни малкото пространство, заемано от теб?", пише Атанас Натев в критическия си отзив за стихосбирката "Как" (Натев 1975: 192).

Езиков експеримент и силна философска умозрителност са основните характеристики, които бележат индивидуалната изповед на поетесата. Ежедневието присъства наравно с въпросите за смисъла на битието, свещеното се среща с делничното, за да се превърне в част от осмислянето на света като реалност. Светът се учи през думите в тихата интимност на майчината близост. После в него се прохожда - пак през думите - "по-широки и по-смели". Думите са тези, които създават кръстопътищата, пресрещат мненията, събират хората. "Как зъзна кръстопътно,/ разпъната сред безвъздушен шум". Словото е, което носи паметта за отложеното време, за себеосъществяването и връщането назад - към скута на "първата и на последната,/ споила реч и свят" - майката ("Псалм за словото" (1987)14. Майката е научила дъщерята на словото, тя е дала ключа към света. Да споиш света с речта е единственият начин да създадеш света. Граматиката на речта остава да бъде открита от дъщерята, за да започне да разговаря с този свят. "Все скъсвам броеницата на твоите думи./ Когато броеницата се скъса завинаги,/ тогава бавно, внимателно ще започна/ да ги нанизвам дума по дума/ на белия косъм на спомена/ и ще треперя да не се скъса." (Димитрова 1974: 26). Жената носи словото, тя получава своята полово-родова идентичност през словото, което е призвана да пази и разпространява. Скъсаната броеница на майчините думи е проявление на историзма в конкретиката на личното битие и е резултат от изборите, които прави дъщерята. Тя носи словото на майката, но с него конструира реч според правилата на социалната граматика. Женското се разтваря в личното, а то се провокира от социалното. Статутът на словото в поезията на Блага Димитрова е много повече от връзка с пола, то е изведено в позиция да конструира социални полета. То е исторически обрамчено и социално отговорно. Майката може да брани дъщеря си така, "като че слънцето държа и браня" ("Майчинство", 1967), но може "с първа майчина прегръдка/ рожбите ще удуши./ Ще разкъса с нокти/ собственото си сърце./ Млякото й ще се пресече/ като камъни в гръдта -/ няма да закърмя робска мъка" ("Лъвица в клетка", 1987). Идеята за майчинството преминава от дълбокия неосъзнат инстинкт на женското себеосъществяване към ангажимента да се направи избор, отсъждащ през конкретиката на социалното. В своя контрол над биологично-телесното тя експонира измеренията на живота с морално-етичните категории на историческото време: "и палач, и жертва, и родилка,/ сляла раждане и смърт/ с висша мяра за Живот..."

Този пример ясно илюстрира раздвоението, на което е подложена поетиката на Блага Димитрова. Той ясно показва натиска, който изпитва жената, наложен от дълга на поетесата. В поезията на Блага Димитрова женското се проектира в необятните измерения на хуманизма, изведен често пъти в абстрактни категории. Словото провокира идентичностен конфликт, който се съдържа в "болката да си жена" и "болката да си пишеща жена", както го определя Миглена Николчина (2002: 115). За Блага Димитрова, продължава Николчина, писането е отклонение. За разлика от Багряна например, за която говоренето и живеенето са в хармония помежду си, за Блага Димитрова "словото е отклонение от тялото" (Николчина 2002: 111). Отклонение, което е резултат от личния избор да говориш в историята и да поемеш конкретна отговорност за казаното. Тази отговорност силно се отразява и върху почерка - "мени се почеркът чепат...". Мени се заедно с характера. Следите, оставяни върху листа започват като "низ от яребици", постепенно се достига до укрепване на волята на характера, което преминава в контрол върху ръката. Заврънкулките са "сврача суета". "Несетно линията се очисти,/ замахът се изостри. (Ясна цел.)/ И буквите се сбиха. (Упоритост.)/ Недоизписани. (Припрян напор.)". За да се стигне до приближаване до почерка от старите бащини писма - "(Съвети. Мъдрост уж. Излишен опит.)/ И подписът накрая нечетлив:/ като дъждовна крива браздулица,/ като сълза по бръчките (Мъгла)" ("Почерк", 1987).

Фигурата на бащата присъства през писмото. Чрез него писаното слово допълва езика на майката и го дисциплинира. Биографичното се изпълва в своето единство, за да създаде поетическо напрежение, което се проявява в разминаването между езиковата полово-родова идентичност и конкретно историческата реализация на речта. Думите на майката са част от броеницата, която се къса и пренарежда, докато писмата на бащата носят в себе си познанието на опита. Това познание е проверено, то е формирано в резултат от натрупването на определени преживявания. Заради мъдростта, която носи в себе си, то е едновременно привличащо и дистанциращо. "Чак сега дешифрирам сигналите./ Със какво закъснение идват/ през годините твойте писма" ("Сигнали", 1966). Отложеното в писмото слово съхранява тази мъдрост като сигнал към дъщерята, която има възможност да избере начина, по който ще приеме посланията. Тя ги разбира - ту по-късно, ту по-рано, но винаги се стреми да остане себе си - сама да избере пътя си и да натрупа собствения си опит. "- Чадър вземи си, дъще! -/ на прага ми наръчваше./ - Какъв чадър във тоя ясен ден?/ Изскачах вън на слънце./ И буря ме застигаше/ да ми напомни твойте думи с гръм." ("Барометър", 1966). Думите на бащата не са подминати лекомислено. Несъобразяването с неговия съвет е израз на стремежа към еманципация в конкретиката на ежедневното живеене. Тази еманципация усложнява ролята, която има фигурата на бащата в поетическия свят на Блага Димитрова. Той има силно присъствие в поезията й, но е с особения статут, който му придава дъщерята през собствените си избори. Тя винаги знае, че той съществува, защото изборът да бъде пишеща жена в поетиката е избор на дисциплина и самодисциплина, на фрустрация и самоотстраняване. Писането удържа езика на майката в дисциплинарното единство, откривано в познанието и заветите на бащата. Техните образи - на майката и бащата, са концептуално отразяване на хипостазите на мъжкото и женското, които в единството си изграждат целостта на дъщерята в писмото. Това единство Блага Димитрова полага като пораждащ напрежение поетически похват. Героинята търси баланса между различните светове и техните дълбинни психологически мотивации в словото, като се опитва да ги дисциплинира в писмото. Пълната хармония обаче се е превърнала в спомен. Заедно с майката и бащата си е отишъл един свят от "аромати, съдби и слова", от който произлиза героинята, но който е вече непонятен "и насън дори невъзвратим". Този свят на родителското присъствие пази сетивността на детството и неизкушената в половите проекции девственост на езика. Личният избор носи в себе си напрежението от откъсването от този свят, от изграждането на собствена - в това число и езикова идентичност. "И колко ми е трудно,/ единствен ти разбираш -/ да не повторя никого,/ дори и тебе, татко" ("Тишина", 1966).

Независимо от нееднозначните оценки и "обвиненията" в разсъдъчност и умозрителност в поезията, биографичното удържа творчеството на Блага Димитрова в относителна близост до по-централните зони на каноничното, фокусирайки върху себе си положителни критически отзиви. За механизмите на идеологическото конструиране на канона в епохата на социализма не е парадоксален фактът, че именно биографичното е не по-малко важен фактор за творческото присъствие в литературното поле. Защитената в Москва дисертация, престоят в Родопите, пътуванията до Виетнам, участието й в различни международни форуми повлияват в много голяма степен за изграждане на биография, която е повече в съгласие, отколкото в противоречие с идеологически санкционираните правила за авто-биографично конструиране. Съвпадането на "правилната" авторова биография с утвърдения "творчески метод" е формулата за художествения успех на творбата и нейното канонично критическо полагане. Всяко разминаване води до определени напрежения в критическото говорене, което мотивира каноничната отстраненост с естетически несъвършенства, а често пъти цинично изтъква "слабостите" в биографията на автора. Гласът на Блага Димитрова, отразен в писането й, непрекъснато провокира недоверие и създава особена критическа напрегнатост към творчеството й.

Най-голямото приближаване между критическите гласове, които подкрепят развитието на творческия й натюрел, с онези, които охраняват художествената чистота на литературния канон, достига върхова точка след издаването на романа-пътепис "Страшният съд" (1969) и дневника "Подземно небе. Виетнамски дневник 72" (1972). "Страшният съд" дори дава основание на някои критици да се върнат назад и да преразгледат в нова светлина почти всичко, написано от Блага Димитрова. Тази своеобразна критическа ревизия не се случва само по отношение на нейното творчество. Напротив, това е често практикуван похват в епохата на социализма. Същността на този тип преоценка се изразява в резюмирано препрочитане на всичко, издадено от автора, и поставянето на оценка, съобразена с последните постулати на партийната догма. По този начин се ревизират всички съществуващи преди това критически отзиви, които в една или друга степен са в противоречие с "новите изисквания". От друга страна, това реабилитира положителните критически бележки, като отваря поле за нови утвърждаващи публикации. В този смисъл критиката често пъти е рефлексия не само от теоретичните и художествените напрежения в полето на литературата, а ги отразява през сложния им сплит с идеологическите постулати, залегнали в партийните програми. В творческия път на Блага Димитрова тези критически преоценки са се случили няколко пъти, като схемите, по които се изгражда анализът в тях, са напълно идентични. Различна е само крайната оценка, като тя се приема за меродавна до момента на последващото й отменяне.

"Страшният съд" е литература от високо качество, от първи разред", заявява Любен Георгиев (1970: 57). Тази творба, продължава критикът, е пълно съчетание на "поетическата мисловност с белетристичната релефност". "Пътуване към себе си" също съдържаше в сгъстен вид тия лиро-епически елементи [...]", настоява Георгиев, отхвърляйки критическите забележки както към нейния първи роман, така и към поетическото й творчество. През анализа на "Страшния съд" под една или друга форма се ревизират упреците на критиците и се утвърждава правото на "териториална неприкосновеност на нейния поетичен свят" (Георгиев 1970: 57). "Неразбранщината, която я следва от край време по петите" обаче не оказва влияние върху Блага Димитрова и нейните книги, които са "съвсем пряко свързани със съвремието на страната и хората, с преобразяванията покрай нас и в самите нас" (Георгиев 1970: 55). Изводите, които прави Любен Георгиев, са само част от общото критическо говорене, радушно приело появата на "Страшния съд" и "Подземно небе" и оценило ги изключително високо. "Една такава своеобразна "трилогия" (Георгиев 1970: 56) би била чест за всяка литература, истински пробен камък за действената сила на нейния хуманизъм, за възможностите й чрез творчеството на своите писатели да се извисява до най-острите и парливи проблеми на епохата", отбелязва в списание "Септември" Минко Бенчев. И продължава: "Подземно небе" е книга, която напълно удовлетворява едно от безчислените определения на таланта. Доколкото съм го запомнил, то е в съчетанието на страстта и интелекта" (Бенчев 1972: 217).

Отношението към човека и човешкото, което е сред водещите проекции от самото начало в творчеството на Блага Димитрова, в "Страшния съд" и "Подземно небе" придобива характера на "активен хуманизъм", по сполучливото определение на Любен Георгиев. Правото на живот на всяко човешко същество е основната идея, която отстоява Блага Димитрова. В това се състои и смисълът на героичното - в защитата на изконното човешко право на живот15. В желанието да се опоетизира човека, героичното и личното са слети в едно величествено и същевременно делнично в своята естественост отношение към смисъла от съществуването на човека. В подобна перспектива е и философското осмисляне на смъртта: "заставала съм над много гробове с наведена глава, но никога не съм долавяла така отблизо полъха на смъртта", заявява авторката в "Страшния съд" (Димитрова 2004: 76). Героичното не е в историческото минало, не е в големите политически идеологии и програми - то е в ежедневното отстояване на правото да живееш. Да живееш достойно. Затова и победата принадлежи на онези, които с цената на живота си "избират да бранят някого или нещо" - третата възможност между избора да бъдеш "горе убиец или долу жертва". Защото "страшният съд ще настигне престъпниците чрез участта и проклятието на собствените им деца" (Димитрова 2004: 74). Проклятието, с което бъдещето чрез силата на словото ще заклейми настоящето, същевременно ще реабилитира думите на поети, философи и гении на всички времена, с които са заклеймявали насилието. Думи, които съвременността е впепелила и лишила от смисъл. Унищожавайки хиляди човешки животи, войната по жесток начин е преподредила ценностите, изваждайки на дневен ред истински стойностното - човешкия живот. Погледът от скривалището "с ракурс из тътнещите дълбини навън" дава друга гледна точка към човешкия свят - тогава "разбираш, равнодушнико, но много късно,/ че сам от всичко си се оградил с бетон и зид." И тези зидове на спокойствието са обградили собствената ти съвест, оставаща встрани от събития, които не просто отнемат човешки животи, а убиват вярата в хуманността и силата на разума. Човекът трябва сам да разруши издигнатите стени и да изгради на тяхно място мостове от слово, по които да достигне до другия: "че ти и всички като теб сте отговорни,/ загдето този век с омраза е миниран,/ загдето с бомбени килими е постлан./ Човек с човека да не може да се разбере" (Димитрова 2005: 88)

Смисълът на човешкия живот е сред водещите въпроси в цялото творчество на Блага Димитрова. Творческата му интерпретация, положена в контекста на времето, поражда едни от най-силните центробежни напрежения в поезията и прозата й. Още първите романи "Пътуване към себе си" (1965) и "Отклонение" (1967) дават ясна заявка, а "Лавина" (1971) категорично утвърждава тази тенденция на поетическо различие и неговото отстояване16. Това са романи-експерименти, които създават напрежение както в идеологически план, така и с оглед на жанровата си приспособимост. И "Отклонение", и "Лавина" са посочвани като романи, които естествено са довели до появата на "Лице", крайното отстъпление от идейните и естетическите норми на социалистическия реализъм. "Лавина" е моралистичен трактат върху една трагична житейска история. Безспорният успех на авторката е, че постига монолитна, цялостна конструкция на един тип роман, за който не е имала достатъчно опорни точки в романистичната ни традиция", отбелязва Тончо Жечев (1972: 68). Това е роман-поема, с който авторката иска да възстанови един жанр - стихопроза, "като разшири границите му до размерите на роман", хармонират с казаното от Тончо Жечев и наблюденията на Любен Георгиев (1972: 225).

Не само по отношение на жанровата си принадлежност, но и по начина на композиционното си изграждане и по поетическа изразност и трите романа са своеобразен експеримент с рамките, формите и дори етическите норми. По особено интересен начин е представен въпросът за времето и възможностите му да отмерва човешкото присъствие в света. Изведено в художествена категория, времето става композиционно и жанрово организиращ и провокиращ елемент. "Нея не я интересува течението на простото сюжетно време, тя го разбива и деформира на 16 неравни части - колкото са нейните алпинисти", отбелязва характерните особености на "Лавина" Любен Георгиев (1972: 227). "Времето е и фон, и активно действащо лице и в "Пътуване към себе си", и в "Отклонение". То определя композицията и на двата романа. Затова не е случайно, че от "Отклонение" се роди един толкова органично кинематографичен сюжет" (Михайловска 1974: 207).

Проблемът за философски осмисленото време е сред водещите и в трите романа, отбелязват критиците в своите отзиви. В романите на Блага Димитрова времето е много повече от линейна или циклична величина, с която човекът отмерва най-често дължината на собствения си живот и го полага в центъра на мярата си за света и за нещата в него. Времето като философска категория е наситено, то е съвкупността от миговете в човешкия живот, което го превръща в качествена, а не в количествена мярка. Става дума не просто за хронология - времето е самият човек с натрупания "опит, история, мъдрост, памет, имена". То може да бъде типизирано: "сблъсках се с мъжкото усещане за времето. Мигът сам за себе си, изтръгнат от вчера и утре", може да бъде и социално-групово, при което "мнозина преминават през света спокойно, без да подозират изтичането на времето през себе си", но най-ценната му величина е индивидуалността - дори с "впечатаните в името следи" от родово петно (Димитрова 1981: 149-151). По този начин животът в романите е представен не толкова през уловения миг на щастието, а чрез часа на осъзнатото присъствие в света, сред хората.

По характерен начин е представено преживяното и пропуснатото време в романа "Лице" (1981). Негов символ, отразяващ паметта за миналото, отложена и осмислена в съзнанието, е фикусът. Неговият час, час-фик, е обратен на часа-пик; тогава, когато движението постепенно замира. В този роман интерпретацията на времето продължава логиката на осмислянето му, приложена в предходните три белетристични творби. Наред с това обаче се появява и един часовник, който надживява собственика си, за да внесе нова перспектива в социалното време, усъмнявайки се в неговата героичност. Един часовник, който със своята точност разкрива неточностите на съвременността и разделя времето на "преди и сега". Това разделение е важно, защото засяга един възлов за творчеството на Блага Димитрова въпрос - този за прогреса и морала в съвременното общество и за проекцията на човешкото в тази перспектива. Идеята за бъдещето и развитието, опряно на техниката, са сред значимите проекти на модерността, която комунистическата идеология превръща във фикс-идея. Тя канализира невероятен по своите мащаби човешки потенциал, насочен към изграждането на високотехнологично и благоустроено общество. Вярата в техниката и машините, благодарение на които това ще се постигне, става основополагаща тема в литературата. Прогресът изисква тежки усилия и партийната пропаганда утвърждава целесъобразността на жертвите в името на едно светло щастливо бъдеще. В творчеството на Блага Димитрова тази тема заема важно място, но нейната интерпретация е през призмата на един вътрешен хуманизъм, в който социалната ангажираност е изразена чрез отчитане на присъствието на човека и човешкото. Прогресът в името на човека не е оправдан, ако се унищожи човека. Човекът от сегашното време, с неговите морални устои и норми, с неговите слабости и отклонения. "Лице" извежда проблема за мястото на човека в прогресистката идеология до възможно допустимите за времето си крайни интерпретации.

Критиката разпознава "Лице" като роман с невярна художествена концепция. Появяват се поредица от критически текстове, голяма част от които с претенцията да направят задълбочен и пълен анализ на създаденото от Блага Димитрова през годините. Отбелязват се добрите постижения, но се акцентира на онези тенденции, които винаги са се прикривали "под повърхността". Тяхното наличие в творческия потенциал на авторката предопределя появата на текст, драстично разминаващ се с "посланията на времето". Макар че в актива й са произведения като поемата "Лиляна", "Страшния съд" и "Подземно небе", има и такива "скрити рифове, които объркват посоката". "Лавина" е сред първите признаци, а "Лице" е явното утвърждаване на "погрешни идеологически и художествени тенденции" (Петев 1983: 191-192). "Лице" е неуспех на авторката, който "не бива излишно да се драматизира, но не бива и да се премълчава", се отбелязва в редакционен материал на "Литературен фронт" (За истината 1982: 3). Самоцелността на субективността, както посочва Здравко Чолаков, проличава още в "Отклонение", за да стане същност на роман като "Лавина" (Чолаков 1982: 243). Висшето й проявление е в "Лице", романът, който в най-голяма степен отразява "естетстващия нарцисизъм" на своята авторка. Този нарцисизъм е функция от стремежите и опитите на Блага Димитрова да развива жанрове като "роман-есе, роман-поема и пр.", продължава критикът. Идейно-естетическата линия, която очертава белетристиката й, щеше да бъде непоколебимо права, ако в творческата й биография отсъстваха романите на документална основа "Страшния съд" и "Подземно небе. Виетнамски дневник". Онова, което прави впечатление в критическата оценка, е акцентът върху творческото несъответствие в биографията на авторката. Разминаването, за което говори Здравко Чолаков, е твърде съществено. "Когато талантът намира поле за реализация в сферата на идеи и теми, значими със своята обществено-политическа актуалност, тогава и резултатите носят печата на естетическата автентичност" (Чолаков 1982: 243). Тази автентичност липсва именно поради факта, че Блага Димитрова не отразява "обективно" действителността, се настоява в оценките. Критиката отказва правото на съществуване на естетически и жанрови експерименти, като в определени периоди временно се примирява със съществуването на романи като "Отклонение", "Пътуване към себе си" и "Лавина", които се удържат от моралния авторитет на авторката си и демонстрираната от нея социална ангажираност в документалната проза за Виетнам например.

Ако предходните романи са получавали положителни и отрицателни критически бележки, насочени конкретно към рецензираното издание, то "Лице" е роман, който става повод за една цялостна ревизия с предимно негативен критически оттенък на голяма част от творчеството на Блага Димитрова. Това е ефект от факта, че властта припознава романа като нееднозначно насочен към слабостите в "социалистическото общество" и се опитва да ограничи достъпа му до четящата публика. Тъй като част от тиража, преди да бъде арестуван и занесен в затвор за книги, за да прекара там 9 години (Димитрова 1991: 10), е достигнал до читателите, на критиката е отредена ролята да даде правилния подход към неговия прочит. Този прочит трябва да бъде съобразен с идеологията на управляващата партия и с утопичния проект за "развито социалистическо общество", който тя се опитва да наложи в дневния ред на обществото. В този симулакрум няма място за никаква знакова колебливост, поради което на "писания под диктовката на вражеската агентура отвъд границите на родината"17 роман се отказва правото да получи утвърдителни критически отзиви в печата.18 "Лице" е последният знак за властта, че колебанията в творческата биография на Блага Димитрова са почти невъзможни.

Социалната ангажираност, която тя демонстрира в белетристиката си, в "Лице" е категорично ориентирана към художествено описание на съществуващата антиутопична реалност. Съпоставката между идеалите и случващото се в ежедневието на хората и обществото показва драстично разминаване, което е в полза на изгубените мечти и проекти за светли хоризонти. Контрастното сближаване на времето преди и времето сега създават своеобразна призма, в която са пречупени утопичните визии, организирали вярата и енергията на младите хора в България. "Лице" е категорична критика на ежедневието към утопията на идеала и към злоупотребите с човешката вяра за лична и социална перспектива. И ако тези тенденции - в различна степен прикрити или по-явно изразени, се забелязват и в предходните романи на Блага Димитрова, то творческата им интерпретация в "Лице" е еднозначна социална критика.

На "времето преди" е посветено двутомното изследване, което тя прави в съавторство с Йордан Василев върху живота на Елисавета Багряна. В редакционен материал, поместен в "Литературен фронт" за "Младостта на Багряна" и "Дни черни и бели" (1975), се изразява учудване "как редица пасажи са излезли изпод перото на Блага Димитрова". В двутомника, в който "какво ли няма", "отсъства истината за нашата литература". Не може - продължават разсъжденията в цитирания анализ, "да бъде безнаказано идеализиран кръгът на "Златорог" (Класово-партиен 1975: 1). Сходна е и оценката на Борис Ценков, който поздравява българската критика за нейната боеспособност, демонстрирана в публикацията в "Литературен фронт". Според автора всякакви опити да бъде възкресена "златорожщината" трябва да бъдат осуетени и санкционирани, защото, ако се подминат безнаказано, ще доведат до "девалвация на ценностите, създадени от пролетарските ни творци" (Ценков 1975: 50).

Отрицателните оценки към посветения на Багряна двутомник и романа "Лице" стават повод за критически преглед на всичко, създадено от Блага Димитрова. Поетическата провокация, която експериментът със словото и формата отправят към догмите на социалистическата нормативност и естетика, продължават и през 80-те години, като посланията за гражданска активност стават все по-ясни и недвусмислени: "Нощта се разпаря по звездните шевове,/ и най-замрелият мрак не е вечен - дерзайте!" ("Бухал и чучулига", 1985)19. Към отстраняването й от централните зони на критическото припознаване започва да се прибавя и нейната политическа неблагонадежност, което постепенно утвърждава мястото й в по-периферните части на социалистическия канон. Със своята активност тя се превръща в морален стожер на инакомислещи хора, чиято дейност постепенно започва да се очертава като съпротива на определени решения, които комунистическата власт се опитва да наложи на обществото. Секретните доклади и стенограмите от заседанията на ЦК на БКП от края на 80-те години показват Блага Димитрова като активист с ясно и недвусмислено заявена гражданска позиция, която постепенно придобива опозиционни политически очертания. "Вследствие на дадените вече три интервюта на западните радиостанции, Блага Димитрова се очертава като своеобразен духовен център сега. Всички "активисти" намират искрена подкрепа в нея, използват я за координация и транслатор на информация", се казва в строго секретния доклад от 23.12.1988 г. на началника на Шесто управление на Държавна сигурност ген. А. Мусаков (1999: 76). "На Блага не може да се въздейства. Имам за пример опитите, които др. Живков многократно е правил, заявява три дни по-късно Милко Балев по време на заседание на Секретариата на ЦК на БКП (Протокол "А" 1999: 104).

Критиката в епохата на социализма изпитва затруднения при опитите си да разпознае и положи творчеството на Блага Димитрова в естетическите и идеологическите схеми на социалистическия канон. Словото е, което винаги остава в една съзнателно удържана позиция на отклонение спрямо нормите на идеологическите програми за художественост. Експонирането на хуманистични проблеми, засягащи морала на съвременността на голямото платно на социалната утопия, създава колебания в потенциала на властта да изгради и наложи на обществото собствената си прогресистка утопия.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Става дума за стихосбирката "Стихове за вожда", публикувана през 1950 година по повод смъртта на Георги Димитров. В биографичните бележки за Блага Димитрова, поместени в том 7 от събраните й творби е отбелязано, че заглавието "Стихове за вожда" е поставено от издателството, а автентичното заглавие е "Роденият в житата" - вж. Димитрова (2005: 228). [обратно]

2. Този метод се абсолютизира до "универсален ключ към културата". "Той е и самата култура, но във върховите й изяви", отбелязва Владимир Янев. С оглед на критическата рецепция прилагането на основните му принципи в литературния текст са най-важната "предпоставка за художествения успех" (Янев 2004-2006). Респективно отсъствието му е признак за критически отзиви в широката гама от "незрялост" и "неподготвеност" на автора до съзнателен отказ да се присъедини към "прогресивната" литература, или податливост на вражески идеологически влияния. [обратно]

3. В изданието от 1950 г. стихотворението е наименувано "При Ленин". Редактирано, то е поместено със заглавие "Мечтатели" в стихосбирката "Име" (1971). В тази му редакция е публикувано и в Т. 1 "Ранни стихове" (2003) от събраните съчинения на Блага Димитрова. [обратно]

4. Подобен е и публичният образ на Георги Димитров в България до края на комунистическия режим през 1989 г. Този образ е част от механизмите на легитимност на новия социален ред, както отбелязва Лиляна Деянова, при който биографията на вожда/вождовете са част от пропагандното преформулиране на символните редове на културата. "Големият декор" и "мизансценирането" на властта са сред основните задачи на пропагандния апарат на режима. Създава се една "тотална социалност - хармонична споеност, манифестираща воля, илюстрирано единство, ликуваща здравина. Маси, пълни с оптимизъм, защото пред тях, ако си спомним думите на Димитров, "се разкриват прекрасни перспективи" (Деянова 2009: 247). В този период поезията и литературата като цяло също стават част от механизмите на символно декориране на социалното. [обратно]

5. През 1971 г. излиза стихосбирката "Име", която включва два цикъла - първият "Ранна среща", в който са събрани стихотворенията от издадената през 1950 "Стихове за вожда", а вторият - "Късна среща", помества в себе си писаните през 1971 г. Критиката отбелязва това издание, като акцентира на промяната в подхода, при който в поетическата изказност е засилено "личното, изповедното начало". При сравнителното четене на късните и ранните стихове Свиленов и Узунова изтъкват "психологическата дълбочина и правдивост", постигната в по-късните творби, чиято липса е посочена като слабост на публикуваните в първия цикъл (Свиленов, Узунова 1972: 243). Емилия Прохаскова също акцентира на разликата в поетическото осмисляне на темата в двата цикъла, като отбелязва, че първият е доминиран от "конкретно-емоционалното", а вторият - от "предимно философско-обобщеното" (Прохаскова 1972: 65). [обратно]

6. След този период идеологическото четене променя в известна степен своите параметри и "най-вулгарните идеологически формули относно любовта и секса се заменят с опити за психологическа интерпретация на тези въпроси". Повече по въпроса за тялото и сексуалността, както и за техниките за продуциране на телесност в плана на социалната публичност вж. Попова (2004-2006). [обратно]

7. Промяната в поетическата изразност на Блага Димитрова, отчетена през опитите за "подражание на Багряна", се отбелязва и в по-късни критически текстове. Розалия Ликова посочва, че в първите стихосбирки, издадени в периода на култа, се "чувства един талант неразгърнат, ненамерил още себе си, окован от естетическите норми и времето". Първите опити за разчупване се забелязват в "Песни за Родопите", а с "До утре" (1959) се поставя нов етап в творческото развитие на поетесата“ (Ликова 1968: 200). [обратно]

8. Първото издание е през 1975 г. [обратно]

9. Интерес в тази връзка представлява наблюдението на Иван Велчев: "Поетесата не прави "женското“ свое литературно амплоа ("не бих разделяла езика, този висш инструмент на духа, по полов признак" - "Благодаря за този дар", "Времена"), но смята, че поради природата си жената има специфична роля в обществения живот: "да опитоми мъжкото абстрактно, раздуто пространство на властването, като го приземи със свои ценностни координати: конкретност, земност, тукашност, домашност" ("Нейната зона", "Разногласици")" (Велчев 2002: 4). [обратно]

10. По въпроса за нереализираната история на женското писане в България вж. Вачева (2009: 375-396). [обратно]

11. Тук може да се прибави и творчеството - или по-точно - част от творчеството на Фани Попова-Мутафова, което е реабилитирано за литературата през 60-те години на ХХ век. Сред имената на жените-писателки, които продължават да пишат и да получават критически отзиви за творчеството си, е и това на Мария Грубешлиева. Тя полага усилия да се придържа към новите идеологически изисквания, наложени в областта на литературата. С оглед на данни от биографията си Мария Грубешлиева получава доверието на новата власт, а като автор демонстрира желание за съобразяване с налагащия се метод на художествено изображение - т.нар. социалистически реализъм. След 1944 г. тя създава текстове, чрез които успява "да маскира" и да препубликува за втори или за трети път част от по-ранните си прозаически произведения. Тя обаче не се опитва повече да се върне към изобразителния метод и особената социална чувствителност, която демонстрира в довоенното си творчество. По този въпрос вж.: Вачева (2012: 87-101). За разлика от нея ситуацията с Багряна и Дора Габе е различна. И двете поетеси "плащат данък" на времето непосредствено след 1944 година, но през 60-те години правят опит за творческото си преоткриване. През 50-те години на ХХ век "Багряна плаща данък на характерната за този литературен период декларативна тезисност (стихосбирката "Пет звезди"), но след 60-те години отново намира себе си (стихосбирките "Контрапункти", "Светлосенки" и "На брега на времето") - вж. Цанева (1994: 22). Дора Габе споделя сходна съдба. "След 1944 г. Дора Габе се подчинява на преобладаващата закономерност в литературния живот: ускорена продуктивност, патосно-декларативна отчетност на конкретните обществено-политически поводи, осмисляне на творческия жест като социална поръчка на деня" - Шишкова (1994: 70-71). По същия начин звучи и написаното от Розалия Ликова за Блага Димитрова: "След като през 50-те години плати данък на младежки и утопични илюзии, Бл. Димитрова се упъти с едри крачки по пътя на идейното и художественото разкрепостяване" (Ликова 2001: 285). [обратно]

12. Макар че подчертава хронологичната и в известна степен тематична и естетическа близост на Блага Димитрова с поетите от "поколението на 40-те години", демонстрирана в "Ученическа тетрадка" и "Семеен албум", Розалия Ликова не определя нейните творби сред представителните за десетилетието. [обратно]

13. Става дума за двата тома "Младостта на Багряна" и "Дни черни и бели", чието първо издание е осъществено през 1975. [обратно]

14. Цитатът е от стихосбирката "Лабиринт" (1987). В текста са използвани и поетическите книги "Обратно време" (1965), "Осъдени на любов" (1967) и "Как" (1974), стихотворенията от които се отбелязват с посочване в скоби на годината на издаване. [обратно]

15. Подобна е и поетическата концепция, вложена в стихосбирката "Осъдени на любов", стиховете в която са рефлексия от дълбоко лични чувства, провокирани от войната във Виетнам. Хуманизмът се проявява в отношението към конкретния човешкия живот, към неговата защита и отстояване. Майчинството, бременността и инстинктът на новороденото за оцеляване са представени като символи на човешката воля за живот, която се противопоставя на желанието за унищожение. [обратно]

16. Доверието в творческия потенциал на авторката, с което я натоварва критиката след отпечатването на "Страшния съд", е нарушено. Блага Димитрова е отстъпила от висотата, постигната в романа за войната във Виетнам, е крайната оценка на Симеон Хаджикосев за творческия резултат в "Лавина". Това отстъпление се изразява в множеството внушения, които изобилстват в творбата, "несъвместими с нашата идеология и етика" (Хаджикосев 1972: 2). [обратно]

17. Изказването е на Андрей Гуляшки, цитирано по: Димитрова (1991: 8). [обратно]

18. Анализирайки казаното от Блага Димитрова по повод перипетиите около "Лице", властовият натиск е бил толкова силен, че сред успехите на българската критика се причислява отказът на част от критиците да публикуват отрицателни рецензии за романа. Съществуващите положителни отзиви, макар и малко на брой, не са били допускани до печат. Вж. Димитрова (1991: 3-10). [обратно]

19. Стихотворението е публикувано в: Димитрова (1987: 29-30). [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА И ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бенчев 1972: Бенчев, Минко. За категоричната изява на таланта и за съвестта, която обвинява. // Септември, 1972, кн. 12, с. 217-219.

Вачева 2009: Вачева, Албена. Поезията на Магда Петканова - женското усъмняване в идеите на Родно изкуство. // Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. Съст. и ред.: Милена Кирова. София: Алтера, 2009, с. 375-396. Също: Електронно списание LiterNet, 07.03.2010, № 3 (124) <http://liternet.bg/publish4/avacheva/magda-petkanova.htm> (03.01.2014).

Вачева 2012: Вачева, Албена. Прозата на Мария Грубешлиева - трансформации на социалното. // Литература на близкото минало. Съст.: Цв. Ракьовски. Благоевград: УИ "Неофит Рилски“, 2012, с. 88-101.

Велчев 1982: Велчев, Петър. Блага Димитрова. // Литературна мисъл, 1982, кн. 1, с. 113-121.

Велчев 2002: Велчев, Иван. Човекът отсам и отвъд. (Отклонение и самопостигане в текстовия свят на Блага Димитрова). // Български език и литература, 2002, кн. 6, с. 3-12.

Георгиев 1970: Георгиев, Любен. Страшният съд на съвестта. // Литературна мисъл, 1970, кн. 3, с. 54-62.

Георгиев 1972: Георгиев, Любен. Гонитба на пропуснатите мигове. // Септември, 1972, кн. 10, с. 225-230.

Данчев 1951а: Данчев, Пенчо. Поуки от "Стихове за вожда" на Блага Димитрова. // Литературен фронт, № 54, 13.09.1951, с. 2-3.

Данчев 1951б: Данчев, Пенчо. Поуки от "Стихове за вожда" на Блага Димитрова. // Литературен фронт, № 55, 20.09.1951, с. 2-3.

Деянова 2009: Деянова, Лиляна. Очертания на мълчанието. Историческа социология на колективната памет. София: Издателска къща "КХ", 2009.

Димитрова 1974: Димитрова, Блага. Как. София: Народна младеж, 1974.

Димитрова 1981: Димитрова, Блага. Лице. София, 1981.

Димитрова 1985: Димитрова, Блага. Пътуване към себе си. София: Български писател, 1985.

Димитрова 1987: Димитрова, Блага. Лабиринт. София: Български писател, 1987.

Димитрова 1991: Димитрова, Блага. Мистериите около романа "Лице". // Всяка неделя, 1991, кн. 16, с. 3-10.

Димитрова 2004: Блага Димитрова. Събрани творби. Т. 5: Страшния съд. София: Тих-Ивел, 2004.

Димитрова 2005: Блага Димитрова. Събрани творби. Т. 7: Осъдени на любов. Подземно небе. София: Тих-Ивел, 2005.

Димитрова, Василев 1993: Димитрова, Блага, Василев, Йордан. Младостта на Багряна. София: БАН, 1993.

Жечев 1972: Жечев, Тончо. Поема за риска. // Тракия, 1972, кн. 6, с. 66-69.

За истината 1982: За истината в нашия живот и за един роман. // Литературен фронт, № 25, 24.06.1982, с. 3.

Кирова 2009: Кирова, Милена. Между пътя и мястото. За половата идентичност на текста-Багряна. // Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. Съст. и ред.: Милена Кирова. София: Алтера, 2009, с. 253-277.

Класово-партиен 1975: За класово-партиен подход към миналото, против разместването на естетическите ценности. // Литературен фронт, № 42, 16.10.1975, с. 1.

Кръстева 1963: Кръстева, Юлия. Блага Димитрова. // Септември, 1963, кн. 7, с. 216-225.

Ликова 1968: Ликова, Розалия. Поетическото творчество на Блага Димитрова. // Септември, 1968, кн. 4, с. 119-217.

Ликова 2001: Ликова, Розалия. Литературни търсения през 90-те години. Проблеми на постмодернизма. София: АИ "Проф. Марин Дринов", 2001.

Михайловска 1974: Михайловска, Елена. Кинематографични уроци. // Септември, 1974, кн. 3, с. 205-210.

Молхов 1956: Молхов, Яко. Живот и лирика. // Септември, 1956, кн. 2, с. 162-168.

Мусаков 1999: Мусаков, А. Информация №15. Относно т.нар. "Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България. // Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989. София: Фондация "Д-р Желю Желев", 1999, с. 76-79.

Натев 1973: Натев, Атанас. Залежи в познатото. // Литературен фронт, № 25, 21.06.1973, стр. 2.

Натев 1975: Натев, Атанас. Каквината на поетичното мислене. // Септември, 1975, с. 192.

Николчина 2002: Николчина, Миглена. Родена от главата. Фабули и сюжети в женската литературна история. София: Сема РШ, 2002.

Нонев 1951: Нонев, Богомил. "Стихове за вожда" от Блага Димитрова. // Септември, 1951, кн. 8, с. 178-182.

Нонев 1955: Нонев, Богомил. Песни за Родопите. // Литературен фронт, № 49, 08.12.1955, с. 3.

Петев 1983: Петев, Николай. Невярна концепция. // Пламък, 1983, кн. 7, с. 191-193.

Петров 1967: Петров, Здравко. Странствуванията на Блага Димитрова или за някои черти от творческия й портрет. // Народна култура, № 22, 03.06.1967, с. 2-3.

Попова 2004-2006: Попова, Гергана. Обезтелесеното тяло на социализма. Триумфът на плътта и господството на образите в обърнатата перспектива на публичността. // Култура и критика. Т. IV: Идеологиите - начини на употреба. Ред.: А. Вачева, Г. Чобанов, Й. Ефтимов. Варна, LiterNet (2004-2006) <http://liternet.bg/publish7/gpopova/tialo.htm> (03.01.2014).

Протокол "А“ 1999: Протокол "А" № 660 на Заседанието на Секретариата на ЦК на БКП от 26.12.1988 г. // Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989. София: Фондация "Д-р Желю Желев", 1999, с. 104.

Прохаскова 1972: Прохаскова, Емилия. Вечното име. // Пламък, 1972, № 10, с. 65-66.

Свиленов, Узунова 1972: Свиленов, Атанас, Узунова, Румяна. За величието - с прости човешки думи. // Септември, 1972, № 8, с. 242-244.

Стефанов 2003: Стефанов, Валери. Вождът (Иконата - възхвалата - плачът). // Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 316-345. Също: <http://liternet.bg/publish/vstefanov/vozhdyt.htm> (03.01.2014).

Хаджикосев 1972: Хаджикосев, Симеон. Талантът в безвремието на експеримента. // Литературен фронт, № 3, 20.01.1972, с. 2.

Цанева 1994: Цанева, Милена. Багряна, Елисавета. // Речник по нова българска литература (1878-1992). София: Хемус, 1994, с. 21-22.

Ценков 1975: Ценков, Борис. За класово-партийна оценка на линията на списание "Златорог" и за още нещо. // Философска мисъл, 1975, кн. 2, с. 43-50.

Чолаков 1982: Чолаков, Здравко. Идейна и художествена несъстоятелност. // Септември, 1982, кн. 8, с. 242-246 .

Шишкова 1994: Шишкова, М. Габе, Дора. // Речник по нова българска литература (1878-1992). София: Хемус, 1994, с. 70-72. 

Янев 2004-2006: Янев, Владимир. Минало (не)забравимо. (Ново въведение в социалистическия реализъм). // Култура и критика. Ч. IV: Идеологиите - начини на употреба. Ред.: А. Вачева, Г. Чобанов, Й. Ефтимов. Варна, LiterNet (2004-2006) <http://liternet.bg/publish13/v_ianev/minalo.htm> (03.01.2014).

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.01.2014, № 1 (170)

Други публикации:
Неслученият канон: Български писателки от 1944 година до наши дни. София: Алтера, 2013.