Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПОЕЗИЯТА НА МАГДА ПЕТКАНОВА - ЖЕНСКОТО УСЪМНЯВАНЕ И ИДЕИТЕ НА РОДНО ИЗКУСТВО

Албена Вачева

web

Надмогването на редукционизма на литературния канон и литературната историография, които маргинализират неимоверно голямо количество гласове и политики на говорене, би разкрило една интересна картина на колоритен и интензивен литературен живот в периода между двете световни войни в България. Ако се осъществи алтернативен прочит, приближен повече до традициите на културната история, ще се видят множество процеси, които политическата промяна през 1944 г. заварва в различна степен на развитие. Именно интердисциплинарният подход е, който има потенциала и необходимия инструментариум да преодолее натрупваните митологеми и идеологеми, създавани от модерната историография (в това число и по отношение на литературата), и да спомогне проучването на тези процеси в тяхната диалектика и детерминираност. Основания за тези твърдения ми дава работата върху литературното наследство, оставено от Магда Петканова, която постепенно се очерта като една от най-изявените женски фигури в епохата на българската модерност, с ясно изразена визия за мястото и ролята на жените в българското общество. Казвам "постепенно", защото наистина е потребно привличането и подлагането на анализ на различни източници, които последователно да разкриват контекста, в който се реализира нейната активност. Тази необходимост се налага от едно почти парадоксално разминаване: сякаш цялото социално и творческо присъствие на Петканова в културната публичност преди 1944 г. се реализира в сфери, осъдени да останат маргинални. По тази причина тя по-късно не попада нито в аналитичните литературно-историографски прочити, нито в историческите съчинения, изследващи епохата на модерността.

Трябва да се изтъкне обаче, че тази отстраненост и маргиналност (поне що се отнася до отстояването на политиките на формиращия се български феминизъм) при Магда Петканова не се заключава само до пасивно приемане на ограничена от социалния ред територия. Изследването на част от архивните документи ми дава основание да твърдя, че тя се изявява като дейна и еманципирана жена и дори нещо повече - Петканова спокойно може да бъде наречена homo politicus, активно работеща за промяна на обществените представи. В тази връзка заслужава специално внимание нейната активност в Клуба на българските писателки, където тя полага сериозни усилия за промяна на статуса на жените в модерното българско общество1. Намирам за важно да се подчертае, че самият Клуб възниква три години преди военния политически преврат в страната и става един от инструментите за осъществяване на комуникация с институциите на държавата. И именно в тази връзка може да се търси неговата политическа ориентация - като инструмент за изразяване и отстояване на определени интереси, а не в пряката аналогия с (повече номинативно) съществуващите след 1934 г. политически партии. Ролята, която изпълнява тази женска културна формация, е да отстоява и прокламира маргиналните гласове на жените в българската културна публичност в тяхното единство2. Жените писателки участват в различни сказки в страната, четат свои произведения в радиото, поддържат страница в издавания от Чолчев "Вестник на жената", включват се в международни прояви, организират вечери и срещи. И през цялото време издават свои произведения - една наистина впечатляваща като обем литературна продукция3. През тази призма ангажираността в женската писателска формация има своите политически измерения, които формират различни проекции.

Цялата тази активност започва постепенно да променя обществените нагласи в страната, въпреки че в този период все още е рано да се говори за кардинални промени. Гласовете на жените все пак започват да се чуват (в полето на литературата), въпреки че женскостта продължава да е елемент от маргинализацията, съществуваща в политическата публичност на модерността и нейните механизми на конструирането на пола. Тези процеси в междувоенния период са наистина твърде сложни и нееднозначни.

Въпреки че "десният проект" не се осъществява в България, идеологическите атаки на неговите застъпници срещу еманципацията на "жените" стават особено видими в началото на 40-те години на ХХ век, когато България става съюзник на Тристранния пакт. Под влияние на национал-социализма и фашизма, привържениците на "десния проект" в България претендират да пропагандират "вечните ценности" за "работа, семейство, отечество". Използвайки езика на антимодернизаторската традиционалистка реторика, те настояват, че "новата българка" трябва да бъде "съхранена" за семейството, че тя трябва да търси своите права в семейството и не трябва да се превръща в "Ersatz" и съперник на "мъжа" в професионалния живот. Дясната идеология (подобна на тази в другите балкански страни) на българския "органически национализъм" или "автохтонизъм" възвеличава "уникалните" български национални черти и идеализира българската традиция в миналото, когато "мъжът" е бил боец и войник, а "жената" е раждала и отглеждала много деца (Даскалова б.г.).

Ситуацията, която се изяснява в анализа на Красимира Даскалова, изглежда наистина трудна за реализацията на толкова радикален политически проект, тъй като антимодернистката реторика доминира в разглеждания период в публичното пространство. Независимо от това гласовете на българските жени все повече набират сила и успяват да се превърнат в част от това пространство и неговата култура4. Важна роля за това безспорно изиграва и Клубът на българските писателки.

Политическият режим, установил се на власт след 1944 г. в страната, унищожава този проект на българската модерност, вероятно разпознавайки го като алтернативен на себе си. Чужда на политическия плурализъм, новата власт не може да допусне идейно многозвучие в социалния организъм, над който има амбицията да доминира. По тази причина историографията, подчинена на водещата идеология, съзнателно се отстранява от проучването на този въпрос в неговата цялост и дейността на Клуба остава дълго време обект на схематични и непълни прочити.

Не само членството в Клуба, но и поетическите търсения на Петканова показват трайна ангажираност с проблемите на пола и рода в модерното българско общество. Вероятно това е и една от причините, довели до маргинализирането и на поетическите й търсения, въпреки че прякото обвързване на тези две линии би могло да бъде подвеждащо. Все пак, написаното от Людмил Стоянов през 1962 година дава основание за разсъждения в тази посока. Авторът например смята, че "стихотворението "Каменар" е топла и талантлива апология на трудовия човек", а самата стихосбирка "Кавали свирят" разкрива "назряващия протест срещу буржоазното общество" (Стоянов 1962: 92). И това е всичко, което Стоянов е успял да "открие" в опита си да "приобщи" поезията на Петканова към традициите на социалистическата литература преди 1944 година. Ценностната подмяна обаче се оказва невъзможна в този случай, вероятно защото поезията на Петканова рефлектира онтологично чужди на комунистическия проект инвенции5. Една от тях е женскостта - като политическа категория и поетическа изразност, а другата е свързана с проблема за родното, чиито динамики се реализират като разнопосочни, съпоставено с проекциите на утопичния комунистически модернизационен проект.

Най-ранните творби на Магда Петканова (под името Магда Минева) са поместени в стихосбирката "Македонски песни", издадена от Литературната задруга "Хиперион" през 1927 година. Самата стихосбирка съдържа в себе си произведения, писани в периода 1919-1927 г.6. Това е период, в който българската литература преживява доста сериозни трансформации от гледна точка на естетическите и идейните си търсения. След разрухата от войните, в сферата на духа бързо навлиза идеята за "родно изкуство", която придобива различни измерения в творчеството на българските писатели. Тя намира широко отражение и в полето на българската литература, където реализацията й може да бъде провидяна в много голяма степен като актуализация на "традиционалисткия дискурс по отношение на жените" (по израза на Даскалова). Още в самото начало на реализация на идеята Гео Милев отбелязва: "Масов продукт на националното чувство е битът - народното богатство, натрупано в безбройни етнографически и исторически факти. Върху тези факти слага "родното изкуство" основите на своята естетика; то иска да бъде възпроизвеждане на тези факти. Но тук лежи естетическото заблуждение на "родното" изкуство: изкуството преди всичко не е никакво възпроизвеждане на факти; възпроизвеждането на факти има друго име: фотография, етнография, история" (Милев 2002: 112-123).

Идеологията, която изгражда движението Родно изкуство, е безспорно повлияна от идеята за ново възраждане на българския национален идеал в стеснени рамки, отнесено към въжделенията и копнежите на интелигенцията през ХІХ в. и съхранили се в някаква степен до Първата световна война. Отраженията на този идеал в изкуството са нееднозначни и дори често пъти противоречиви. Вероятно защото в идейната основа заляга едно противоречиво понятие, което позволява многопосочни тълкувания. Става дума за "българската душа", върху което непрекъснато акцентират радетелите за родно изкуство. Отвъд мистическите конотации, които често пъти се съдържат в теоретическите опити за изясняване същността на идеята, като константа се изразява разбирането за избирателно усвояване на традицията ("най-доброто" от нея, "изконно българското, без чуждите културни влияния" и т.н.) с цел полагането й в конкретния културно-исторически и политически контекст. Именно нея, душата на българина, трябва да улови и обясни новото изкуство, гласят манифестните призиви, а не неговия бит.

По повод издаването на "Македонски песни" Иван Радославов пише в сп. "Хиперион": "В повечето случаи неща топли, сърдечни припеви на известни народни мотиви, без друга претенция. Иска ми се да видя в появата на тази сбирка стихове, заедно с няколко други, една тенденция на лириката ни да се отърве от литературни влияния, които са тъй полезни, но и тъй пагубни понякога за слабите творчески натури" (Радославов 1927: 371). Рецензията на Иван Радославов е твърде предпазлива и сякаш по-скоро изразява очакване, отколкото безрезервно приемане. Кръстина Гичева-Михалчева и по-късно Георги Цанев дори не вземат под внимание тази първа стихосбирка в аналитичните си прегледи на творчеството на Петканова (при Кр. Гичева-Михалчева това става неволно, докато Георги Цанев (1940: 94) се мотивира с "вътрешното единство, което съществува между "Изгубен камък" и "Кавали свирят" в отношението към живота")7. Петър Горянски обаче е категоричен в оценката си - този цикъл, става дума за първия в "Македонски песни", съдържащ 20 неозаглавени, а само номерирани стихотворения, не носи нищо оригинално в себе си, налице е заимстване от народните песни или дори е буквално повторение на техния стил и техника. Вероятно това се отнася и за втория цикъл "Край огнището", без да е нарочно обособен в критическия анализ. Като цяло, Горянски не цени високо стихосбирката на Магда Петканова: "Магда Петканова, за разлика от Багряна, не търси да открие в народното творчество ония идейни, психологически и художествени елементи, върху чиято канава би извезала своите оригинални стихотворения, а се увлича в тяхното буквално копиране. Поради тия си качества, първият стихотворен сборник на поетесата не хвърля светлина върху творческата й индивидуалност" (Горянски 1938: 31).

В казаното от Гео Милев (а тук могат да се прибавят и разсъждения на редица критици и изкуствоведи от епохата на модерността като К. Гълъбов, А. Златаров, А. Илиев и много други) всъщност може да се открие теоретическата обосновка на критиката на Петър Горянски - използването на техниката и стила на народните песни в поезията на Петканова я приближава към онази линия в изкуството, която извлича енергия от фолклора и не обогатява поетическите търсения. Горянски директно и недвусмислено вмества тази стихосбирка в естетическите и тематичните търсения на движението Родно изкуство и то в онзи план на идейни инвенции, които го полагат извън сферата на изкуството. Похватът на Петканова пречи на Горянски, а вероятно и на останалите критици, да я разпознаят като един от творците, създаващи родно изкуство.

"Македонски песни" наистина предполага противоречиви прочити и може да бъде разгледана като емблематичен пример за онова сложно единство от стилове, идеи и теми, насищащи културното пространство след 1920 година, което Симеон Андреев определя през 1930 г. като "български културен парадокс", част от което е идеята за родното и нейните проявления в изкуството: "С един сигурен успех в първите си пристъпи срещу традицията, той [българският културен парадокс] наглед ще разколебае нейното вековно съществуване и ще атакува вътрешната й твърдина - националния творчески дух. Неговото най-силно и най-неуязвимо оръжие засега е идеята за родното. Една почти легендарна, тайнствена идея, която покрива всички прояви на духа и в която са настанени в най-удобни положения всички бъдещи културни завоевания на българския народ." (Андреев 2002: 147).

Проекциите на този парадокс могат лесно да бъдат открити в първата стихосбирка на Петканова. От една страна, самото заглавие пряко отпраща към онзи "златен век", в който националният идеал има своята мобилизираща нацията енергия, тъй като е все още само блян. Политическият резултат от войните разрушава неговия образ и са потребни нови цели, които да генерират нова енергия в идеалите на нацията. В този ред на мисли е напълно логично, че част от публикуваните в стихосбирката текстове много бързо след публикуването им са нотирани и дори стават част от учебните помагала по пеене. Изгубената Драма и драмската ракия ("Ако зажалиш нявга") като символи на Беломорието, са останали далеч в миналото, останали са в домовете на съхраняващите традицията. Ако тук се прибавят и няколкото стихотворения, интерпретиращи темата за гурбетчийството, където откъсването от родния дом може да се разчете като напускане на родината, става много лесно стихосбирката да се положи в идейните търсения в духа на родното изкуство. От друга страна обаче, тя не се вписва докрай в един цялостен проект за родното, който съдържа в себе си възможността непосредствено да се превърне в елемент от културните кодове, използвани в изграждането на националната идеология. Това, което разпознава като проблем Горянски по отношение на стила, е може би не най-голямата трудност пред критиката в опитите й да определи мястото на стихосбирката в контекста на поетическите търсения през 20-те години. Защото, ако стилът кореспондира с изразяването на родното в изкуството, то отвъд него идеята за родното не звучи монолитно и единно, а е разколебана в самия поетически прочит на традиционното.

Тази стихосбирка на Петканова практически остава незабелязана от критиката. Отзиви в печата почти липсват, ако се изключат един-два съвсем кратки (повече под формата на съобщения). Не е трудно да се забележи, че тук се получава едно твърде интересно противоречие, което обаче напълно изразява духа на времето. По-късният анализ на Горянски съдържа тези противоречия, които към днешна дата биха могли да бъдат прецизирани. И то именно с оглед на основанията на критическите инвенции, търсещи собствената си мотивация в определена естетическа линия през този период.

Заимстването на техники и стилистични похвати от фолклорни образци безспорно съществува в разглежданата стихосбирка. Вярно е също така, че с оглед на психологическата дълбинност, стиховете сякаш изглеждат равни, без да изразяват дълбокия драматизъм на чувството, налично в следващите творби на Петканова. И пак с оглед на следващите стихосбирки, тук Петканова сякаш присъства, но присъства по особен начин. Налице е нещо много важно - стихосбирката в своята цялост представлява едно идеализирано и стилизирано "у дома", с всичките му психологически конотации, породени от детството, топлината на дома, уюта и закрилата на близките - всичко онова, което връща към безметежното спокойствие. Фолклорните стилизации сякаш имат ролята да представят изгубените дом, уют и минало, а не да правят "фотографска снимка" на реално съществуващата ситуация в българското село. И ако трябва да се прочете през по-късните й работи, точно тази стихосбирка съдържа основите на всички теми, към които поетесата по-късно ще се върне, за да ги интерпретира по нов начин, затвърждавайки ги именно като невъзможен идеал. Защото нейният личен избор е вече направен, тя остава в града, напускайки този уют, в който мястото й би било ясно определено от традицията, за да реализира себе си не само като жена. Това връщане към идеалния свят на детството е желано именно в своята невъзможност и непостижимост: "Аз искам да се върнат пак при нас годините,/ на мойто ранно детство, под родната стряха./ Когато нас ни още плашеха с вампирите -/ и детските очи от всеки шум искряха" ("Детство"). И именно тук е самата Петканова - в собствения си идеал по изгубения уют на детството, прекрачила отвъд идеологията на повика за "родно изкуство" и поетически разширила инвенциите му. Разширила ги през женската чувствителност и световъзприемане, което не обслужва пряко използваните културни стратегии на националната държава.

Вземайки повод от тази стихосбирка на Петканова, може да се тръгне към един по-разширен анализ на културните кодове, които продуцира и изгражда българската модерност. В творчеството й наистина присъстват всички концепти, свързани с изграждащата се културна идеология на движението Родно изкуство. Петканова вкарва в широка употреба понятия като кръв, земя, история, територия, жена (в хипостазата на майка), природа. Занимава се с традицията, селото е една от тематичните линии в поетическите й търсения. Това, което трябва да се подчертае обаче, е, че Петканова не изгражда поетиката си върху тяхното осмисляне в традициите на национализма или националекзотизма, във вида, в който ги разкрива Манчев, в контекста на българската модерност: "Тази структурна трансформация заляга в основата на множество идеологически недоразумения, резултат на смесването на социалната фигура на селянина със селянина като национална фигура. Близък до нас пример за подобно смесване е злополучната социалистическа експлоатация на националния тип като социален тип, довела до формирането на един екзотичен национален канон, който като цяло - не толкова в съдържанието си, колкото в структурните си принципи - остава валиден и до днес. Не много далечен от нас пример - чийто отгласи могат да бъдат доловени и днес - предлага експортното проектиране на митополитическата фигура на българския селянин, или по-скоро на селянина като тип на българското." (Манчев 2003: 385).

Един от основните елементи, които характеризират поетическите й търсения, е свързан с усъмняването в категоричността на означаемото (което впрочем се забелязва и в поетическите послания, съдържащи се в творчеството и на други поетеси от този период). То на свой ред поражда особената необходимост от подмяната на конотациите, съдържащи се в знаците-концепти и насищането им с нова културна информация. По този начин Петканова запазва концептите, които кореспондират и дори изразяват същността на културната програма на движението Родно изкуство, но ги подменя с оглед на философията на тяхното звучене. По този начин тя не вижда селото и традицията като алтернатива на града и живота в него, а ги проектира като паралелно съществуващи в модерния свят, където се реализира съвременната жена. По този начин стихосбирката не се полага в политическото говорене на националното, а по-скоро носи гласа на едно отстранено, женско по характера на инвенциите си, четене на променящите се традиции.

И тази линия се запазва и доразвива в цялото по-късно поетическо творчество на Петканова, а критиката недвусмислено отбелязва женскостта в творбите й: "Магда Петканова съчетава в себе си всички ония необходими качества, които я правят верен тълкувател и изразител на женската душа." (Горянски 1938: 34). (Горянски пише това въз основа на двете издадени по това време нейни стихосбирки "Македонски песни" и "Изгубен камък".) И по-нататък продължава: "Усилията й да измести пътя на своето развитие от плоскостта на непосредствените чувства и настроения, за да премине към теми от социален и обществен характер, не винаги свършват с успех." (Горянски 1938: 34). Написаното от Горянски в някаква степен намира потвърждение и в критическата статия на Георги Цанев, който в анализа си включва "Изгубен камък" и издадената през 1939 г. "Кавали свирят": "Когато се определя художествената цена на нейната поезия и когато се търси истинското й място, струва ми се, че би трябвало да се отстранят всички ония стихотворения, в които говори някакъв дълг или някаква идея, израз на добра воля." (Цанев 1940: 94-95).

Втората стихосбирка на Магда Петканова "Изгубен камък" (1933) критиката почти единодушно определя като естетическо отражение и художествена трансформация на едно философско отношение към света. Гео Крънзов например отбелязва: "Стиховете на Магда Петканова, които са една ценна придобивка не само за самата нея, но и за новата българска поезия, бележат един сигурен творчески възход." (Крънзов 1934: 2). Показателно за рецепцията е и мнението, което споделя Кръстина Гичева-Михалчева по отношение на "Изгубен камък": "Магда Петканова е българската поетка, в която има най-много мисъл, при това дълбока и интересна, засягаща въпроси на човешкото всекидневие." (Гичева-Михалчева 1936а: 433). Нейните стихотворения са повече "мъдри, отколкото чиста лирика" - пише авторката още в самото начало на прегледа на поезията на Петканова в обзорната си студия (Гичева-Михалчева 1936а: 431). По сходен начин звучи и написаното от Телчаров в "Литературен глас": "Дори авторката се удоволствува да подхвърля на тази жестока и студена преценка цялото свое минало, всичко онова, което за нея е било най-ценно" (Телчаров 1934: 5). "Философия на безразличието" открива в нейната поезия авторът; в личната й изповед съжалението не прозвучава чрез нито една нота. Миналото и преживяното е хладно и безстрастно оценено, поетически предадено чрез изгубения камък - символ на раздялата. Самата загуба на скъпоценния камък е наистина болезнена, но с нея не настъпва краят на живота. Това е само една от трудностите пред съвременната жена, която вече не е в ролята на пасивен наблюдател, а има активно участие при определяне на собствената си съдба - тя захвърля във "вълните златната рамка на пръстена, за да не й напомня за скъпата загуба" - продължава разсъжденията си Телчаров. "Видях, че сляп бе пръстенът на пръста ми/ захвърлих го във пенеста вълна/ като ненужна вещ. Да го не виждам вече,/ да ми не спомня загубата всяка вечер" ("Изгубен камък"). И още в тази връзка: "Да забравим и дом, и родина,/ да не помним ни скръб, ни злини,/ да не помним ни днес, нито минало,/ нито как се наричахме ний" ("На път).

Цикълът "Моят път" от "Изгубен камък" по оригинален начин представя поетическата трансформация на личния опит на поетесата в контекста на социалната публичност. Цялата стихосбирка представлява един своеобразен калейдоскоп от образи и картини, чрез които е показан животът на жената от епохата на модерността, където тя е представена като дейна и активна, способна да понесе предизвикателствата на времето. А тези предизвикателства никак не са малко:

Сега на никъде. Не искам да си спомням,
защото хората презират днес жените,
що в своя път не търсят чужда помощ,
които са от мъка и лъжа преситени.
Ех, може би ще ме приеме за съпруга някой,
но аз ще трябва плахо да го гледам във очите,
да предугаждам мислите му всякога,
да свеждам винаги главата си мъчително.

("Моят път")

Това стихотворение на Петканова Горянски по категоричен начин определя като реалистично. "То - пише авторът - е ценен документ за будното обществено съзнание на поетесата." (Горянски 1938: 33). Понякога картините в цялата стихосбирка внезапно се променят, променя се и настроението. Постоянен е обаче мотивът, и той сякаш присъства във всички творби, за избора, който прави всеки човек, и силата, която му е потребна, за да направлява съдбата си: "А знаеш пътя, можеш да се върнеш,/ край стадото спокойно да умреш./ Но ти не искаш, светлина да те обгърне,/ не искаш, между близки чужд да спреш ("Другари"). Или пък устойчивостта да може просто да понесе нейните резки и внезапни промени. Съдбата обаче при Петканова не е нещо ирационално, а по-скоро изразява социалните отношения и взаимодействия между хората: "че злото, що в света от хората получих,/ приех го, както вземам скъпоценен дар" ("Към майка си"), тя е превърната във философски осмислена и оценена категория. Съдбата в поезията на Петканова се съдържа в пола и именно той е причината, която предопределя голяма част от последствията в живота на жената. Възможностите, които обществото предоставя, са почти контрастни - осъвместяването им в един житейски път е практически трудно изпълнимо. От една страна, е жената, която живее в лоното на патриархалната традиция, която "не търси смисъл в нищо", а от другата - е "разноликата" жена, разкъсвана от съмнения и тревоги:

Връстници сме със тебе ние двете,
но ти не знаеш нито болка, ни страдание
и скрила под престилката си цвете,
лудешки тичаш да посрещнеш стадото.

[...]

Като мене няма да си разнолика,
нощите ти не ще протичат тъй мъчително.
О, колко си пред мене ти велика
и колко много святост има във очите ти.

("В Тетевен")

Производен на тази идея е мотивът за правото на избор, което трябва да има и жената, защитаван в поезията на Петканова. По този начин тя отправя упрек към традиционните стереотипи, и - по-точно казано - към съвременното общество, което споделя стереотипите за мястото и ролята на жената в него. И ако можем да говорим за философия на безразличието (в съгласие с анализа на Телчаров), то тя не е в поезията на Петканова; нейната поезия по-скоро е един изстрадан упрек точно към безразличието, с което избралата да върви по собствения си път жена трябва да се справя. Тук полово-родовото по категоричен начин надмогва родното, женската идентичност провокира социалността. По тази причина голяма част от знаците, които определят културния код на традицията в поезията на Петканова са транскрибирани по нов начин. Тази поетическа транскрипция придава дълбинната философия на стиховете й, без да ги превръща в социално-декларативни или идейни послания. Това е същностен момент, защото тук още по-категорично традиционните символи са разколебани в тяхната устойчивост и са осмислени по нов начин през личното страдание и опит, а не в резултат на нови социални и културни концепции или политически проекти. Чрез маргиналните гласове проговаря и историята на българската държавност, от чиито извори с пълни шепи черпи новата национална идеология. Баладата "Царица Теодора" по недвусмислен начин изразява отказ от мълчаливото примирение, отказ от безропотното отстраняване от живота като монахиня зад манастирските стени. Целият драматизъм, събран в проклятието на отхвърлената жена, категорично е насочен и към онази история, съхранила традициите, които предопределят страданието на жената няколко века по-късно:

О нека да паднат и огън, и мълнии
над Царевец там,
и нека земята след туй ме погълне,
и мрак да обгърне
Господния храм.
Сам царят, след черни магии и болести,
в последния миг
разкаян да падне, напразно да моли
и моя да спомни
безпомощен вик.
Над него да рухнат от сводове камъни
и тежка беда,
и Търново нека изчезне сред пламък
от Царевец тамо
да няма следа.

Тази балада се вписва в духа на цялата стихосбирка, където "Царица Теодора", посредством усъмняването в големия исторически метанаратив, който модерната нация изгражда, представя трудния живот на една жена. Личната "малка" история на жената поражда особен драматизъм, който, пренесен в модерното време, доминира над мощния консолидиращ глас на националната история. Жената, макар и царица, е обречена на страдание, страдание не по-малко и не по-велико от това на всяка друга жена. И величието на това утвърдено от историята и традициите полово-родово страдание се издига над всички останали политически проекти, изпращащи културни послания към съвременния на Петканова човек. Историческият метанаратив е непълен, той е недостатъчен именно по отношение на идеологическите си внушения към съвременността. В "златните традиции" на българската история една царица е подхвърлена на унижения, нейното достойнство е потъпкано, тя е бивша. Съпругата проклина и иска разрушаване на политическия Царевец, за да се овъзмездят мъките й. Майката обаче моли Бог да го запази, защото там са децата й. Представена чрез този драматизъм, породен от сблъсъка на различните хипостази, изграждащи образа й, жената изразява и социално-политически послания в поезията на Петканова.

Вече имах възможността да кажа, че темите, които изграждат поезията на Магда Петканова, и мотивите, използвани в нея, се "преливат" във всяка следваща стихосбирка. Наред с това обаче съществува една голяма променлива - и това е чувството, което всяка отделна стихосбирка внушава. В това отношение трите издания с поезия се различават помежду си в представянето на идеите, които вълнуват авторката. Смените в това отношение са толкова резки, че обединителният център помежду им се съхранява преди всичко в две единства: от една страна, това е тематичният набор, а, от друга, етическото отношение към разглежданите проблеми. Етиката в поезията на Петканова придава дълбокия философски смисъл на нейните послания, с който се характеризират дори най-ранните й стихове. Похватите, чрез които се постига тази задълбоченост, са функция на чувството - то е, което дава възможност едни и същи символи (например стадото) да съдържат различни инвенции, без това да създава противоречия в общата тоналност. Философската интерпретация, характеризираща поезията на Петканова, изразява още една константа, която е основна и определяща - това е полово-родовото предположено усъмняване в социалната реалност. То е всъщност, което позволява и прави възможно поливалентното четене на традицията, провокацията в нейните символни характеристики, стилистичните зевове, удържайки ги в едно хармонично единство.

Последната стихосбирка на Магда Петканова "Кавали свирят" (1939), издадена преди 1944 година, съдържа три поетически цикъла - "Кавали свирят", "Море" и "Сенки" и илюстрира казаното. В критически отзив по повод отпечатването й, Стойко Божков отбелязва: "Още с "Македонски песни", а после с "Изгубен камък" тя се наложи като една възторжена и силна певица на нежността, на майчинството и на една особена мъка по роден край, която се преливаше в неразгадан копнеж по нещо далечно и мило, желано и чувствано като близко, родно." (Божков 1940: 2). Като "симфония на примирението", защото са изблици на едно сърце, трагично разкъсвано между "собствената неутолима жажда и неумолимостта на всекидневието", определя стихотворенията в "Кавали свирят" Д. Стоевски (1940: 2). В известна степен може би е прав Стоевски, доколкото самата стихосбирка създава усещане за примиреност, съпоставяйки я с "твърдата" идейна насоченост и организация на "Изгубен камък". Тази примиреност, внушавана от усещането за отстраненост, обаче е привидна. Георги Цанев на свой ред също акцентира върху чувството: "Онова, което в "Изгубен камък" е много пъти в мисълта, в разсъждението - тук е в чувството. По-раншната трагична потиснатост, която се подчертаваше и сякаш илюстрираше с повествователни материали, тук се превръща много по-често в избистрено поетично чувство, в чисто емоционално отношение към света, към живота, към хората. В "Кавали свирят" има значително повече светлина" - пише авторът на критическия отзив за стихосбирката. Цитатите от двата аналитични опита - на Стоевски и Цанев - върху стихосбирката на Магда Петканова показват различни прочити на поетическото чувство. Стоевски поставя акцент върху примирението, докато Цанев обръща внимание на скепсиса, породен от "участта на жена, която не чувства сили да се бори с несгодите на живота" (Цанев 1940: 96-97).

Именно скепсисът е, който различава Петканова в "Изгубен камък" и "Кавали свирят". Това е основното чувство, което донякъде създава и усещането за примиреност в стиховете:

Само аз не мога да повярвам,
че, след безнадежност, плач и скръб,
клонките ще искат да покарват,
пъпките ще искат да цъфтят.

("Априлски дъжд в полето")

В тематично отношение и тази стихосбирка представлява цял калейдоскоп от картини. И тук широко присъстват майката, домът, миналото и изграждат корпуса от теми и мотиви, които Петканова поетически интерпретира. Анализирани в съпоставителен план обаче, се забелязва една съществена разлика, в която се изразява поетическото чувство спрямо предходните две стихосбирки. В "Кавали свирят" наистина сякаш липсва желанието за прокламиране на собствения си избор. Избор, които е полово определен и осъзнато родово мотивиран. Жената отказва да стои срещу света и се полага встрани от него, за да го интерпретира посредством характерното за маргиналното полово-родово говорене недоверие. И докато в "Македонски песни" изборът онтологически се отстоява в самото му право на съществуване, а в "Изгубен камък" е подложен на изпитания, в които се защитава и утвърждава, то в "Кавали свирят" пътят към идиличното минало е вече безвъзвратно изгубен, а докосването до реалността безмилостно води до съзнанието за неговата непостижимост. Традицията, която в предходните стихосбирки съдържа кодовете на собственото си отрицание, използвани от Петканова за огласяване на правото си на избор, тук е елемент на един отстранен прочит, който сякаш генерира в недрата си известни компромисни послания. В "Кавали свирят" Петканова сякаш се отказва от революционизиране на традиционните послания, а женскостта, за която говорят критиците, се изразява в скепсиса към света и социалния ред. "Но там вече сърдито ме срещат/ изоставени родни нивя,/ а в града ми е душно, горещо -/ накъде, накъде да вървя? ("Кръстопът"). Този мотив недвусмислено е разкрит и в "Пробуждане" от неиздадената стихосбирка "Сънят на момичето"8:

Щом веднъж напуснеш бащината хижа,
щом веднъж преминеш първия завой -
свършено е вече с твоето безгрижие,
свършено е вече с твоя чист покой.

Цялото творчество на Петканова представлява художествено отражение на пътя на жената в епохата на модерността. Житейските превъплъщения, трудностите, с които е принудена да се справя при отстояване на собствения избор, съмненията, които я изпълват, униженията на нейната гордост. И всичко това се развива в един силно контрастен план, сякаш за да се усили драматизмът. Контрастното представяне има за цел да разкрие разколебаването на традиционните ценности като процес, в цялата негова сложност и необратимост. Пътищата за постигането му в трите стихосбирки са различни. И именно поради начина на постигането му в последната, "Кавали свирят" е видяна от критиците като цялостен и завършен поетически проект, тъй като представлява дистанциран спрямо символите на традицията прочит. Селото, репрезентативно за традиционното, и тук е успоредено на града, изразяващ новите отношения между хората, но то също не носи уют и не е негова алтернатива; отношенията в него само привидно изглеждат непроменени. По тази причина то вече не е мотивиращ избора елемент, а невъзможността за завръщане в топлината на миналото е поетически похват, разкриващ един от основните екзистенциални проблеми на модерния човек - неговата самота и уединеност в света. Градът и неговото пространство са опоетизирани като съвкупност от множество индивидуални съдби и личностни избори, в което сякаш отсъства елементът на социалната солидарност, закодирана в традицията и останала далече в миналото. Това е един от мотивиращите скепсиса на модерния човек механизми, които се съдържат и в последната стихосбирка на Петканова.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Дейността й в Клуба на българските писателки води началото си от самото му основаване и продължава до края на съществуването му.

2. Като интересна илюстрация на казаното е следната записка в мерена реч: "Остана още малко време,/ но, вярвам, ще се разбереме./ Че изборите идват, наближават,/ на много хора ядове създават./ Не тези избори за депутати -/ за тях не сме и кандидати,/ а тези, за които сме готови,/ в Съюза на писателите/ за членове нови./ Затуй аз искам да повторя,/ да чуй и Настоятелството тамо горе./ Хей, слушайте,/ гласувайте със бюлетини скрити и открити,/ ала гласувайте вий всички за жените..." - Инв. № НЛМ а 924/81.

3. В архива на Петканова са съхранени множество записки, които ясно показват нейната ангажираност и реакция при появата на книжния пазар на самостоятелни издания от жени.

4. Често пъти посредством намирането на компромисни идейни решения в областта на художественото си творчество или използвайки различни механизми на комуникация с официалните институции на държавата - виж по този въпрос напр. Вачева (2007: 158-167).

5. Тук се налага да се направи уточнението, че социалистическият проект споделя идеята за равенство между половете. Няма да се спирам на същността на тази идея, само искам да обърна внимание на противоречието, което се получава при опита му за реализация след 1944 година. Онтологичната чуждост се получава не в плана на отстраняването от идеята за еманципацията на жените, а с оглед на цялостната утопична визия, свързана с едно насилствено извършвано социално инженерство.

6. Използвам датирането, отбелязано в последната стихосбирка, издадена през 1958 година. В нея е отбелязано: "Из "Македонски песни" (1919-1927)". Иначе първите публикувани стихове от Магда Минева, както посочва Ирен Иванчева, са от 1923: "За първи път поетесата печата свои стихове във вестник "Неделно утро" през 1923 г." (Иванчева 1995: 97).

7. Когато пише статията си "Българската женска лирика" (Гичева-Михалчева 1936б: 400-441) Гичева-Михалчева пропуска да анализира стихосбирката на Петканова "Македонски песни". В следващия брой на списанието тя помества "Още две думи за българската женска лирика. Добавки и поправки", където отбелязва: "Изгубен камък" не е единствената стихосбирка на Магда Петканова, понеже тя е обнародвала и "Македонски песни" (София, 1927)" (Гичева-Михалчева 1936б: 519).

8. За първи път е публикувано в "Стихотворения" (1958).

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Андреев 2002: Андреев, Симеон. Българският културен парадокс. // Култура и критика Ч. І: Критически зигзаги. Съст.: Албена Вачева. Благоевград, 2002. Също: Култура и критика Ч. І: Критически зигзаги. Съст.: Албена Вачева. Варна: LiterNet, 06.07.2002 <http://liternet.bg/publish5/sandreev/paradoks.htm> (07.03.2010). Също: Златорог, 1930, кн. 5-6.

Божков 1940: Божков, Стойко. "Кавали свирят" - стихотворения от Магда Петканова. // Вестник на жената, 1940, бр. 799.

Вачева 2007: Вачева, Албена. Жените и литературните институции. // Литературна мисъл, № 2, 2007.

Гичева-Михалчева 1936а: Гичева-Михалчева, Кръстина. Българската женска лирика. // Философски преглед, 1936, № 4.

Гичева-Михалчева 1936б: Гичева-Михалчева, Кръстина. Още две думи за българската женска лирика. Добавки и поправки. // Философски преглед, 1936, № 5.

Горянски 1938: Горянски, Петър. Вдъхновени жени. Литературни силуети. София, 1938.

Даскалова б.г.: Даскалова, Красимира. Женската идентичност: норми, представи, образи в българската култура от ХІХ - началото на ХХ век. // Проект "Балкански идентичности в българската култура", б.г. <http://www.ilit.bas.bg/bi/include.php?file=daskalova> (23.02.2010). Също: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха XIX-XX в. Т. 2. Съст.: Николай Аретов. София: Илинда-Евтимов, 2001.

Иванчева 1995: Иванчева, Ирен. Брегове на чувството. Гласове на жени в българската поезия. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1995.

Крънзов 1934: Крънзов, Гео. Магда Петканова - Изгубен камък. Стихове. // Вестник на жената, 1934, бр. 556.

Манчев 2003: Манчев, Боян. Модерност и антимодерност. Българският националекзотизъм. // Култура и критика. Ч. ІІІ: Краят на модерността? Съст.: А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003. Също: Култура и критика. Ч. ІІІ: Краят на модерността? Съст.: А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 19.04.2003 <http://liternet.bg/publish2/bmanchev/modernost1.htm> (07.03.2010).

Милев 2002: Милев, Гео. Родно изкуство. // Култура и критика Ч. ІІ: Прочити на традицията. Съст.: Албена Вачева. Благоевград, 2002, стр. 112-123. Също: Култура и критика Ч. ІІ: Прочити на традицията. Съст.: Албена Вачева. Варна: LiterNet, 20.11.2002 <http://liternet.bg/publish7/geo_milev/rodno.htm> (07.03.2010). Също: Везни, 1920, кн. 11.

Радославов 1927: Радославов, Иван. Магда Минева. Македонски песни. // Хиперион, 1927, № 8.

Росен 1939: Росен, Петко. Сурва, сурва година (Фейлетонен литературен преглед). // Слово, 1939.

Стоевски 1940: Стоевски, Д. "Кавали свирят" - стихотворения от Магда Петканова. // Огнище, 1940, бр. 25.

Стоянов 1962: Стоянов, Людмил. Революционната поезия на трийсетте години. // Литературна мисъл, 1962, № 2.

Телчаров 1934: Телчаров, П. Магда Петканова. Изгубен камък. Стихове. // Литературен глас, 1934, бр. 239.

Цанев 1940: Цанев, Георги. Магда Петканова: Кавали свирят. Стихотворения. // Изкуство и критика, 1940, № 2.

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.03.2010, № 3 (124)

Други публикации:
Неслученият канон: Български писателки от Възраждането до Втората световна война. София: Алтера, 2009.