Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВОЖДЪТ (ИКОНАТА, ВЪЗХВАЛАТА, ПЛАЧЪТ)

Валери Стефанов

web | Култура и критика. Ч. III.

Задачата на тази работа е да очертае контурите на онази "скрита" идеологическа програма, която управлява менталните нагласи, емоционалните реакции и писмовните изяви на една определена епоха. Става дума за епохата, която роди, отгледа и разгърна властовия потенциал на тоталитарните движения. Фигурата на вожда носи основните характеристики на тази програма, доколкото именно вождът събира в себе си най-важните аспекти на репрезентацията и легитимацията. Той представлява (Народа), обосновава (Учението), упражнява (Властта) и задава (Смисъла). Той се превръща в морална норма и в социален компас, който ориентира отношенията на отделния човек към света. Затова е толкова съдбовно обичан, неистово хвален и горко оплакван. Защото без вожд светът е празен, сърцата са болни.

Да изречеш похвала към някого означава да дадеш оценка на стореното от него. Литературната възхвала обаче, освен оценка включва и още нещо - изразяването на пристрастно отношение, на ангажимент. В този смисъл, възхвалата се основава на една адмиративна оценъчност - делата на героя са славни и ние се възхищаваме от тях. Старата гръцка и латинска реторика е описала особеностите и компонентите на хвалебствената реч. Литературата на античността е разпределила характеристиките на възхвалата и оплакването в различни жанрови форми. Във времена на славни герои, на богоравни императори, на велики пълководци, изглежда съвсем естествено изкуството на похвалното слово да бъде на особена почит. Средновековната литература, която е трябвало да поддържа канона и да обслужва пантеона на светците, също е развила своя жанрова система, свързана с възхвалата и облажаването на заслужилите мъченици на вярата. Класицистичната ода е поредна следа в дългата бразда на хвалителската словесност, чието стриктно историческо проследяване е встрани от целта, която тук сме си поставили.

Ще отбележим обаче онези устойчиви характеристики, които съставляват концептуалната "арматура" на тази словесност. Да започнем с това, че похвалата има не една, а много цели, които далеч надхвърлят конкретните намерения за изтъкването на определена личност. Тя безспорно трябва да утвърди някаква фигура, нейното величие в плана на историята и нейното значение за съдбата на общността. Похвалата се стреми да наложи тази фигура като образец за следване - тоест, читателят обикновено е въведен в една призивна и императивна реторика. Похвалата трябва да покаже личното отношение на говорещия към тази фигура - значимостта на делото е оценена и е породила отношение. Похвалата използва фигурата на възхвалявания, за да се произнесе за цялостната ценностна уредба на света. Не на последно място, похвалата трябва да създаде чувство за празничност - общността празнува себе си и избрания правилен път, в лицето на достойния за възхвала герой. Така самото обществено съзнание се зарежда с невсекидневни преживявания - великата илюзия, че вече не си сам, а си част от нещо по-голямо, по-дълбоко и смислено.

Похвалата работи с многобройни реторични "инструменти", сред които може би най-важният е идеализацията. Още Квинтилиан, когато обсъжда особеностите на хвалебствената реч, отбелязва: "Характерни за похвалната реч са преувеличението и разкрасяването на нещата; такава материя особено подхожда за богове и за хора, но може да се използва и за животни, дори и за неодушевени предмети."1 Но и без да са чели Квинтилиан, бардовете на похвалното слово добре познават тънкостите на занаята, носят ги като съкровен код, дълбоко заложен в чувството им за социална ориентация.

Партийният вожд, моделираният в тоталитарните общества "баща и учител на народите", е нещо много специално в историята на литературните възхвали. Така е, защото тоталитарните общества се основават на една система от специфично структурирани ценностни хоризонти. Такъв ценностен хоризонт е бъдещето - трябват много усилия, за да се изгради жадуваното "комунистическо общество". Всеки е отговорен в труда и възвишен в усилието. Друг ценностен хоризонт е вождът - трябва много любов, която да удостоверява магическото му величие. Всеки е отговорен и възвишен в любовта. Можем да обобщим казаното - ценност е да строиш, да си ударник в труда, но е ценност и да обичаш, да си "ударник" в любовта. Да си усърден в тази велика радост и заслуга - изкуството да обичаш вожда.

Тъкмо за изблиците на любов ще говорим тук. За показната съзнателност на чувствата и за несъзнавания травматизъм на отчуждаващата се реч.

Българската литература обича вождовете. Любовта ú е чисто и съкровено чувство, което търси и намира израз в най-различни жанрови форми. През годините вождовете се сменят, но любовта остава. Възхваляват се живите, но не се забравят и мъртвите. Важното е те да са част от иконографски подредения универсум. Литературата погребва жалостно единия вожд, за да се вторачи фетишистки в следващия. В много творби мъртвият вожд препредава палката на историческата щафета на следващия, като смяната става на самия погребален ритуал. Така е защото вождовете са тленни, а любовта към тях - вечна. Когато някой от вождовете бъде развенчан и изтикан от видимия и невидимия мавзолей на почитанието, литературата също бърза да се отрече от него, да намери съкровени думи за грешките, заблудите, предателствата към идеята и слепотата на прекаленото доверие. Старите текстове се забравят, бързо се зачертават от корпуса на значимата литература, от антологичните книги на авторите си.

Писано ли е, не е ли? - кой миналото ще прочете и разбере? Внушението на тази заличаваща операция е повече от ясно - само чиста наивност, искрена екзалтация и сляпа вяра лежат кротко в кутията на миналото, там няма лъжа, срам, унижение, подлост, мъка. Така литературната институция участва в ритуалите на колективната идеотерапия. Тя разширява териториите на амнезията, която успокоява съвестта и я подготвя за нови, още по-дълбоко "изстрадани", форми на любов и преданост, на "страх и трепет" пред сюблимното.

Във времената на колективен ентусиазъм сред първите жертви е личното слово. То потъва потъпкано от "великия марш на епохата", от парадните словесни ботуши на идеологемата. Много приказки са изприказвани за това как дори най-оригиналните български писатели изгубват своя език, как цветните думи са пометени от потопа на казионната словесна стихия, агресивно заляла всички равнища на обществения живот. Към тази принципно вярна констатация няма кой знае какво да добавим. Можем обаче да продължим да изследваме основанията на случилото се. Достатъчно ли е да се говори за него само в термините на натиска, принудата, страха, конформизма, кариеризма? Доколко етическите обяснения са в състояние да опишат пълно ефектите на политическото? Дали не става дума по-скоро за прелъстяване, за нова идентификационна политика, която лесно превърта самоличността и преобразува приоритетите на съвестта? Дали самата фигура на Вожда не съдържа вече в себе си една стриктно дефинирана позиция на говорещия, спрямо която отпадат всякакви претенции за личен избор и "свой глас"? Надяваме се, че литературната фигура на Вожда може да помогне в отговарянето на тези питания.

 

Какво е Вождът?

Вождът е монумент, той не е просто човек от света на реалното. Монументът се почита, пред него се ходи на поклонение, правят се тържествени проверки, извършват се заклинателни обреди. Затова се говори, че изкуството на тази епоха толкова настоятелно го тегли към монументалното, защото всички дискретни, частно-човешки аспекти на живота са изтеглени от изображението. Остават само компонентите на свещеното, бездната на величието и ужаса на сюблимното. Така и поетът, който прилежно ниже стихове във възхвала на вожда, не просто хвали конкретен човек, той упражнява ритуалната годност на езика. Той проверява способността на езика да възпроизвежда идеологемата в самата нейна символична сърцевина - фигурата на Вожда. Колкото по-ритуално годен е езикът, толкова по-здрав, могъщ и безсмъртен ще бъде вождът. Ако словото за тази фигура секне, значи са непоправимо нарушени идентификационните баланси на тоталитарния свят и той е застрашен, губи същностните си основания.

Това означава разруха и мъчителна немота. Онемяването ще бъде следствие от простия факт, че няма да има позиция, от която да се говори. Така вождът се очертава като парадоксална фигура на всичкото и нищото. Той е всичко, доколкото е инстанция за всяко говорене, без позовавания и препратки към неговата мъдрост, в света просто няма какво да се каже. Самото говорене в това си измерение има специфичен статус, то не е форма на някакво съобщаване, общуване, споделяне, не е дори форма на възторг. Говоренето е ритуално съзидание, креативен акт, който възпроизвежда перманентно фигурата на Вожда и така гарантира стабилността на света. В този смисъл вождът е и нищо, доколкото е изцяло зависим от потока на речта, от конструктивните й способности, от времето на нейното леене, от способността на "децата" да разпознават баща си.

Вождът е специфична социална конструкция, изградена на основата на конкретна биографична личност, чиято задача е да структурира начините, по които се преживява света. За целта на конкретната личност се приписват свръхчовешки способности и ú се създава митологизирана биография. Чрез тази конструкция на хората се осигурява възможността да надхвърлят своите всекидневни самоличности, да се интерпретират като приобщени към някаква отвъдна сила и да си осигуряват специфичен идентификационен комфорт.

Твърдят, че прекалената хвалба убива, но в този случай тя наистина създава, дава живот. Всички, които са поели отговорната длъжност да пишат оди и дитирамби са символични родители и пазители на вожда, те непрестанно наливат словесен бетон в готовата да зейне пустота на езика. Затова тук говорим не за политически режими, а за режими на езика, които обосновават идеално конструирани и идеологически центрирани светове. Тези режими по свой начин опустошават екзистенцията и правят от индивида не "носител" на езика, а негов инструмент. Езикът понася човека и го разнася по строежи, площади и митинги, за да може чрез силата на своето присъствие да се превърне в свидетел на онази истина, чийто източник е самият вожд. По един парадоксален начин, поетът не говори езика, той само свидетелства за него и за истината, която го е осветила отвътре и го е направила светилник.

 

Биографичната икона

Възхвалата е следствие от силата на блясъка, но дори блясъкът си има източник. Този видим за простосмъртното око източник е биографията, следата от сръчно композирани реални и измислени житейски фрагменти. Жанровете на похвалата, обаче не питат за истинност, тяхна цел е ефективността на въздействието. Тоест, по въпросите за истината и лъжата се произнася не обективната действителност, реалността на някакви факти, а общата рамка на идеологическия императив. Така и фигурата на вожда е сглобена чрез поредица от идеализиращи абстракции. За да се създаде легендарният образ, трябва само да се препрочете великата литературна традиция. И ето, че уж обновената, атеистично настроената, въоръжената с "най-прогресивното учение", българска литература, задълбава в архетипните библейски сюжети и в схематизмите на религиозната агиография. За да изведе оттам образа на новия светец.

С понятието "биографична икона" означаваме онази съвкупност от почти задължителни общи черти, които са определящи за всяко изображение. Иконата е императивна, тя регулира цялостната образност чрез една стриктна политика на репрезентацията. С това тя определя и поведението на художника, нагласява го спрямо изображението. Независимо от това кой пише, какъв е личният му почерк, всеки трябва да се подчини на каноничните изисквания. През петдесетте години на двадесети век иконописната традиция достига своя апогей. През следващите две-три десетилетия канонът продължава да се поддържа, но се наблюдават и реформистки тенденции, "ренесансови" черти в изображението, чиято цел е хуманизиране на посланието.

Биографичната икона е селективна, тоест, тя е особено подозрителна към такива подробности и детайли, които могат да бъдат приети като отклонение от вече установения образ. Биографичната икона е форма на присъствие на вожда, с неговия образ ние честваме неговата вечна актуалност. Портретното изкуство разцъфтява не случайно през тази епоха. Притежавайки иконата, можем да се обръщаме към нея, да я разпитваме за небесните знаци, да търсим съвет и помощ. Тоест, вождът поема ролята и на закрилник, на съдбовен наставник, който е готов да обслужва кризисните терминали в живота на общността и на отделната личност.

И така, биографията трябва да послужи като потвърждение за свят живот, за живот-страдание и живот-пример. Но след като става дума за святост, тя няма да бъде просто "биография", а ще е "агиография". Най-съществената разлика между "био" и "агио" е, че едното препраща към реалните факти на живота, а другото към определена съвкупност от "небесно" санкционирани добродетели. И още нещо, всичко, което се случва в реалността на живота, престава да съществува само за себе си. То е част от една обща телеологична схема, която очертава посоките на неговото тълкуване и формира статута му на знак и знамение. С други думи - отделният житейски факт не е просто фрагмент от живота, той е вест, известяване на нещо, което съдбовно ни е сполетяло чрез фигурата на светеца. Биографичната икона нагласява изображението спрямо Вестта, тоест спрямо един възвишен хоризонт, откъдето се явява истината на някакво ново начало, на посвещаване.

 

Рождество и кръщение

Раждането на избраника е оповестено от предсказания и е съпроводено от знамения. Около самото раждане има трудности и перипетии, чието преодоляване има знаков характер. Библейският разказ за живота на Христос е ключов ориентир за всички християнски агиографии. Той е дълбинната схема, която управлява и биографичното писмо за комунистическите вождове. Книгата на Камен Калчев "Син на работническата класа" е много показателна в тази посока. Тя откровено полага житейската история на Георги Димитров в новозаветната схема на разказа за Божия син. Във въведението към едно от изданията на "романизованата биография", писателят уточнява, че тя е поръчана от "Съюза на народната младеж", че се е спрял "преди всичко на главните събития и факти", че е писал "ясно, просто, достъпно". Към казаното може да се добави - той е създал палимпсест, наложил е своя разказ върху друг разказ, който му е послужил като концептуална и композиционна основа. Ще приведем няколко съвсем отчетливи аналогии между двете биографии. Мария и Йосиф тръгват от Назарет за Витлеем, където се ражда младенецът Исус, Парашкева и Димитър тръгват от Банско към Ковачевци, където се ражда младенецът Георги. Мария и Йосиф бягат от Ирод, Парашкева и Димитър бягат от турците, първата глава така се и нарича "Бягство". Раждането на Исус е свързано с принасяне на дарове от влъхвите, което е форма на признаване и поклонение пред явяването на силата. Раждането на Георги също е белязано с дар - "Този летен ден - 18 юни 1882 година - Димитър отиде при родилката и от радост ú подари сребърна пара, пазена от памтивека."

Кръщението е друг важен символичен акт в агиографската схема. То е ритуално знаково действие, което обозначава приемането в някаква общност, въвеждане в нейните принципи и осланяне на нейните ценности. Покръстеният приема символичното благо от човек, който има специални правомощия и определени заслуги за доктрината. Комунистическите вождове по принцип са кръстители, те дават имена, слагат белези. Но и те самите получават върховна санкция чрез името си. Двойката Ленин-Сталин е поетически изказвана чрез парадигматичното отношение на Йоан Кръстител към Исус Христос. В стихотворението на Елисавета Багряна "Йосиф Висарионович Сталин" има следните стихове - "Ленин му даде името - Сталин,/ че в борбата бе твърд, закален.". Генезисът на името е заложен във вече проявени качества и кръстителят трябва само да направи връзката, за да я оповести. Нека не забравяме, че това име не е рожденото име, но то не е и псевдоним в истинския смисъл на думата. Сталин е идеологически санкционираното име, то бележи отделянето от светското (и в известен смисъл ситуативно) име на човека Йосиф Висарионович Джугашвили. Това име очертава повествователния хоризонт на агиографията. Сталин е името, което държи целия корпус от разкази, които съставят биографичната икона.

 

Детството - първи прояви на харизмата

Идеологическото маркиране на детството е сред приоритетните задачи на комунистическата идеология. Децата-герои по принцип онагледяват номенклатурния списък с обществено необходимите добродетели. Детството на вожда има две основни функции - да илюстрира добродетелите (колко е хубаво когато постъпваме така!) и да извести наличието на специални способности (висшата дарба говори езика на всички възрасти!). Отново можем да се позовем на цитираната книга на Камен Калчев. Малкият Георги се държи точно според препоръчителния модел на образцовия пионер - той се вълнува от несправедливостите ("беше толкова малък, а сърцето му толкова неспокойно!"), гори от ревност към училището, помага вкъщи, поучава примирените деца и пр. Агиографският схематизъм се проявява тук чрез два от основните си "топоса".

Първият съществен агиографски "топос" е осенението. Осенението е съдбоносен миг, в който истината се разкрива, а героят окончателно разбира своето призвание. Светът е изпълнен от истината и тя намира своя носител. В романа на Камен Калчев родителите дочуват през нощта, че Георги говори с някого. Оказва се, че няма никой, а Димитров разговаря с идеологическия дух на Рахметов, героя на Чернишевски. Не е никак трудно в тази сцена да се открият следи от романтическия образ на налудния гений, който изпада от света на обикновените хора и прекрачва в зоната на някакви странни общувания. Така и изуменият баща се връща засрамен от стаята на осенения си син. В случая героят на Чернишевски е разпознат като пример за поведение, а самата книга като вест, призив за действие - "В тази книга е казано какво да се прави... Аз вече избрах своя път...".

Още един пример - в стихотворението на Димитър Полянов "На другаря Георги Димитров", героят е разпознат като носител на висше знание. Това знание се е явило този път не от книга, а от самата трудова действителност - "Момче, в словослагателската каса/ ти висшето познание узна...". Истината ни говори от книги и предмети, трябва само да се роди някой, който да чуе нейния глас. В речта на истината приижда Вождът. Осенението свидетелства за приемането на истината, която снизхожда във фигурата на родения да я извести.

Вторият типичен агиографски топос е прението. В салона на протестантската църква, където се води неделно училище, героят на Камен Калчев получава възможност да прояви истинските си харизматични способности. Прението заема традиционното си възлово място в разказа, защото именно в спора с друговерците, ценността на учението и силата на способностите могат да открият своето единство. Такава е полемичната дарба на Исус, такава е дарбата и на Константин-Кирил Философ - в своята младост те се утвърждават на попрището на реториката като гласове на самата истина. И този поведенчески модел е стриктно попълнен в биографията на комунистическия вожд. На тезите на протестантския поп и определените като наивни библейски разкази, Димитров противопоставя силата на новите материалистически учения. Победата в спора е предварително ясна, ефектът от нея също е предвидим - "Цялото градче заговори за лекциите в неделното училище." В прението героят удостоверява освен съпричастието си към истината и поемането на властта над словото.

 

Ученик и учители

Комунистическото учение е създадено от учители и е развито от техните ученици. Учителската схема е достатъчно добре позната, за да коментираме тук историческите ú координати. Важното е да очертаем разпределението на ролите и да осмислим тяхната функция. В евангелските разкази Учителят обладава висшата мъдрост, понякога я изговаря с енигматични слова, с притчи. Учениците са верните апостоли на учението, чиято задача е да го разнесат по четирите краища на света и да вербуват колкото се може повече последователи.

В комунистическата доктрина нещата стоят по идентичен начин. Тук фигурата на учителя обикновено има три въплъщения, представена е от три лица. В световната комунистическа иконография лицата в "светата троица", както е известно, са строго фиксирани - Маркс, Енгелс, Ленин. В определени исторически периоди тя може да бъде редактирана чрез добавяне - Сталин, Брежнев... или чрез заместване. Редом с тази световна "троица", България поддържа собствена троична иконография. Две от местата в нея са стабилно фиксирани - Димитър Благоев, Георги Димитров, а едно от тях се поддържа факултативно - Коларов, Червенков, Живков...

Както казва Ханс Роберт Яус "exempla maiorum (примерът на великите предци)" има легитимираща функция. Връзката учител-ученик обслужва няколко много важни внушения. Преди всичко тя е легитимиращ фактор по отношение на знанието. Учителят е въплъщение на един огромен разум, който е осветил всички тайни и е завещал прозрението си на учениците. Учителят създава учението, ученикът пази това върховно знание и го превръща в действие, в мощен инструмент за пробив в историческото време. Връзката учител-ученик внушава идеята за приемственост - изпълнявайки заветите, учениците превръщат делото на движението в безсмъртие. Доколкото става дума за един разделен свят, връзката препраща и към битката - учителят създава онези идеологически мощни оръжия, с чиято помощ ще бъде спечелена световно-историческата победа. В плана на етическото, връзката утвърждава и идеята за верността. Светът е лъжовен, но всеки нов вожд се легитимира чрез своята вярност към корпуса от основни постулати на доктрината. За да докаже верността, той често се позовава на истинското учение и разобличава онези, които се отклоняват от него и се опитват да го "ревизират". Така учителите и учениците създават иконографската общност, чиято основна задача е да бъде арбитър по отношение на всички казуси на живота. В своя исторически път движението използва тази общност като възможност за краен и неподлежащ на дебатиране отговор на основните въпроси. В този смисъл връзката учител-ученик очертава и затваря целия времеви и познавателен хоризонт.

Да се върнем отново към нашия пример със "сина на работническата класа". Там се появява глава със симптоматичното заглавие "Дядо и Майстора". В навечерието на важен партиен конгрес, където трябва да се даде сражение на опортюнистите, двамата водят разговор за младите кадри и естествено стигат до Димитров - "За него мислех - отговори Майстора, - него имах предвид... Той е даровит младеж... Има ясна и здрава мисъл. (...) Дядо кимаше одобрително с глава и се усмихваше щастливо." Учителите са намерили своя ученик, оттук и радостта им, така старателно украсена от усърдния писател. Създава се впечатлението, че историята се движи благодарение на такива удивителни персоналистични находки. Историята без вождове и учители си е едно нещастно сираче и тя е представяна точно така.

Поетическите примери, в които се възпява иконографската общност в учителско-ученическите ú роли, са наистина безбройни. Ще приведем само няколко. През 1924 г., в стихотворението "Над гроба на нашия Дядо", Д. Полянов утвърждава модела на "вървене по стъпките" и "израстване в сянката" - "По стъпките на Левски и на Ботьов,/ с Гаврила и със Майстора засмян,/ ти с мисълта разсичаше живота/ и сочеше едничкий път избран." Дядото от своя страна ще бъде учител и идеологически гарант на следващия вожд - "Под сянката на мъдрия ни Дядо/ израсна ти - младок до мощен дъб..." (Д. Полянов - "На другаря Георги Димитров"). Родните учители обаче не са достатъчни. В зависимост от конюнктурата, Димитров ще бъде описван като ученик на различни учители. Челно място сред тях заема Сталин - "Сталин брат бе, другар и учител/ на любимия наш Димитров..." (Елисавета Багряна - "Йосиф Висарионович Сталин"); "На Сталина достоен ученик/ и на народа свой най-вярно чадо,/ пое и дигна в звездни висини/ той знамето що Дядо му предаде." (Хр. Радевски - "Георги Димитров").

Тук не бива де се забравя и още нещо - че Вождът е преди всичко учител на народа, той разпределя своята мъдрост спрямо цялата общност от вярващи. Глаголът "уча" заема обсесивно важно място в речника на този свят. Народите упорито се учат, те са вкарани в голямата забавачка на историята и никак не искат да я напуснат.

Това учене обаче е фиктивно и статично по своята природа. Насочено само към овладяване на догмата, то е лишено от същностния си евристичен импулс - съмнението и от същностната познавателна процедура - проверката. Така иконографската общност заплита общността на вярващите в една безкрайна тавтологична спирала, от която дори възторжената история на прогреса започва да се уморява.

 

Свят живот - мъченичество и героизъм

Биографията на комунистическия вожд условно може да бъде разделена на две. Първата част е свързана с живота в "стария свят". Тук той се подготвя за мисията, разпространява учението, подложен е на гонения, участва в прения, организира борбата в различните ú направления. Във втората част той е вече строител на "новия свят", ръководи умело партията и народа, чертае планове за бъдещето, отговаря за бдителното отношение към враговете. Такива са биографичните легенди на Ленин, Сталин, Димитров, Червенков, Живков... И първата, и втората част от легендата дават основания да се разгърнат сюжетите на мъченичеството, отговорността, саможертвата.

Изпитанието е "място" където се проверяват способности. Като всеки културен герой, който има преобразуваща мисия, и вождът се нуждае от такива "места". В тях той трябва да прояви онези качества, които са особено ценни за доктрината. След като представлява Учението, той трябва да е готов да го отстоява с цената на всичко. Житейските изпитания, политическите преследвания се представят като част от историята на това отстояване. Тук се проявяват качества като твърдост, жертвоготовност, безкомпромисност и пр. Биографията на Димитров е особено подходяща в тази посока, особено чрез Лайпцигския процес. Затворът Моабит се превръща в нещо като пустинята за средновековния светец, където той героично се бори с връхлитащите демони и ги побеждава. В цитираното стихотворение "Над гроба на нашия Дядо", Д. Полянов също е въвел образа на мъченичеството като "верига от изпитания" и се е позовал на монашеския аскетизъм - "Животът твой безкрайна бе верига/ от изпитания, грижи, нищета./ Като монах над свойта жива книга/ на бъдещето ти се завеща!". Усърдно доизмисляна и украсявана е биографията на онези вождове, която е бедна откъм такива изпитания. Типичен пример е биографията на Тодор Живков, където дори на дребните житейски факти е придаден висок идеологически статус.

Мъченичеството проверява и доказва още нещо - способността за отказ от личното. Кой друг, ако не вождът, трябва да докаже, че животът на човека е лишен от смисъл, ако не се слее със задачите и целите на общността! Идеологемата предвидливо настоява, че за създаването на новия свят са необходими нови хора. А основен момент в това социално инженерство е смисловото преобразуване и ценностно преобръщане на отношението между личното и общественото. Вождът е пределът на възможното отдаване. Той принадлежи на общността и всичко, което се случва с него, се преразпределя като обществено благо. В стихотворението на Давид Овадия "До последния миг" образът на Георги Димитров е изграден точно в тази въздействена посока. Героят провежда своя живот единствено като инвестиция в общото - "До последния миг той е мислил, мечтал и работил,/ до последния дъх за народа си той е изгарял,/ за да бъде щастлив, за да бъде прекрасен животът/ в нашта млада страна, в нашта малка, но горда България.". Животът като изгаряне, клада, огън - ще видим ефективността на тази мъченическа схема, задвижена и при образа на Людмила Живкова.

Все в тази посока може да се тълкува и мотивът за болестта. Болестта не е знак за слабост, тя е многофакторно доказателство за качествата на вожда и за мястото му в света на ценностите. Преди всичко, болестта е свидетелство за понесените несгоди, за мъченическия живот. Димитров отново е най-добрият пример. На второ място - болестите характеризират стария свят като болен свят, място, където човешкото се руши във всичките си измерения. И на трето място - болестта дава възможност да се въведат символичните обратимости между тялото и духа. Болното тяло рухва, но духът оцелява, той е вечно жив и е истинската хипостаза на избраника.

Мъченичеството на вожда има отношение към отстояването на вярата, но то не се основава на пасивно поведение. Тъкмо напротив, той е въплъщение на героизма, динамиката, подвижничеството. Доколкото битката с враговете е в основата на неговото поведение, той се утвърждава преди всичко като воин на каузата, герой, чиито добродетели му позволяват да се справи с изпитанията. Вождът е обречен да бъде победител. Именно в този пункт фигурата на пролетарския вожд се отделя от фигурата на християнския мъченик. И двамата са ориентирани към изпитанието и вярата, но единият търси преди всичко духовна победа чрез понасяне, докато другият търси ефективна победа чрез унищожаване на неверниците. Препратките тук вече са по-скоро към светците-воини от типа на Свети Георги, които могат безмилостно да се разправят с чудовището. Такъв е образът на вожда в стихотворението на Христо Радевски "Георги Димитров" - "Срази той в Лайпциг изверга зловещ,/ но подвигът му е кълнял в Балкана.". Героизмът се проявява и във времето на "новия свят" защото и там борбата продължава, вождът непрестанно се бори - с външни и вътрешни врагове, със законите на природата, с движението на времето и пр. Без света на битката, без образа на врага, героят става невъзможен, той няма ефективно поле, където да действа и да доказва себе си. Ако перифразираме иронично един израз - който сее бури и революции, неминуемо ражда вождове.

 

Вождът и чудото

Чудото е такова действие, което надхвърля представата за нормалните човешки способности. Чудо е да ходиш по водата, чудо е да нахраниш огромно множество с пет хляба, чудо е да вдигнеш мъртвеца от гроба и пр. Чудото взривява порядъка, каузалността, нормата, то въвежда някакво ново измерение в живота, което обосновава по друг начин нещата в света, учредява нови отношения между възможното и невъзможното. Извършителят на чудото притежава чудодейни способности, мощ, чийто произход е по-скоро небесен, отколкото земен. Способностите обаче не са повод за гордост и инструмент за власт, а са доказателство за наличието на някакъв фундаментално значим принцип, върху който се основава съществуването на света.

Разбира се, чудото притежава и огромна реторична сила, то е средство за убеждаване на неверниците. Тоест, чудото се вмества по особен начин между силата на словата и силата на делата. И не на последно място - чудото обслужва преди всичко кризисните ситуации. Тогава, когато неверието побеждава, скръбта прелива, смъртта надвисва, настава чудото, за да яви другият порядък и да възвести божествената справедливост. Чудото е самата човешка вяра, че примката на логиката и примката на живота по някакъв начин могат да бъдат разхлабвани.

Вождът също притежава чудодейни способности. Той е способен да прави неща, които са недостъпни за възможностите на всички останали хора. Заетото предводителско място е видяно като естествено следствие от доказаните чудодейни способности. Какви са областите, в които се проявяват тези способности?

Преди всичко, вождът обладава огромна трансформативна мощ по отношение на времето. Ако времето е спряло, той ще го задвижи, ако времето е бавно, той ще го ускори, ако времето е "тъмно", той ще внесе факлата на светлината. В основата на Учението е именно възможността за идеологическо операционализиране на времето и вождът е този, който е способен да я реализира. Людмил Стоянов очертава точно такъв образ на застиналото и тъмно време, за да проектира на неговия фон фигурата на чудодееца - "Що е миналото? - Тъмна вечност./ Бъдното? - Студена пустота./ Кой би станал и би викнал: Стига!/ Има ли в света такъв човек?" ("Ленин"). Отговорът е повече от ясен - този човек е Ленин, той ще внесе новия порядък, ще учреди новия ход на времето. Точно тази способност за създаване на нов ред и даване на нов ход е схваната като чудодейна.

Друг важен белег за чудодейните способности е фактът, че вождът може да прониква в бъдещето. Това е общо място, стриктно следвано от поетическите творения през обсъжданата епоха. Младен Исаев го е изразил по следния начин - "Той живя, диша в нашия век,/ а прозря с мисълта си далечни столетия." ("Ленин"). Уместен е въпросът защо е толкова важно комунистическият вожд да владее бъдещето, да знае за него. Защото вождът е фигура, свързана с трансцендентното, той обслужва терминалите, които свързват тукашното с отвъдното. Нашето тукашно битие е смислено единствено в перспективата на онзи далечен хоризонт на времето, който се изправя пред нас като мощен поведенчески и нравствен императив. В позицията на вожда винаги присъства мярата на отвъдното, той става неговата основна идентификационна точка, която е благоволила да се прояви пред нас.

Чудото е действие, но то може да се прояви и чрез силата на словото. Чудодейното слово, както знаем, притежава огромна действена, преобразуваща мощ. Възхвалите на словото на вожда са ориентирани именно към способността му да извежда актуалния свят към някакви други възможности и хоризонти. Самото състояние на света е поставено в пряка зависимост от структуриращата мощ на чудодейното слово. Ламар прави подобна отчетлива аналогия в стихотворението си "Ленин" - "...вредом блика/ живота, устремен към светли върхове,/ тъй както мъдростта на Ленин от езика!...".

Словото на вожда твори чудеса и по отношение на вярващите. Това слово пленява, омагьосва, слушащите напускат делничността на своите позиции, за да изпаднат в екстаза на празника. Бленика възторжено ще напише - "Когато ти говориш, млъква всичко в миг,/ като че с ток пронизва името ти - Сталин, /.../ Словата падат в жадните сърца, като след суша дъжд обилен..." ("Когато ти говориш..."). Божидар Божилов следва сходни регистри при описанието на вдъхновението - "Когато в пролетния хубав мрак/ Димитров пред митинга заговори,/ изправен до звездите едри чак,/ и прави бързо със ръката знак -/ изчезва в тебе всякаква умора." ("Димитров"). Словото е храна, която укрепва душите на вярващите, чудодейно ги обвързва с вертикала на звездното небе, преструктурира цялостното възприятие за света. Словото извършва чудото на едно съдбовно посвещаване.

Да манипулираш времето. Да преструктурираш света. Да говориш откъм небето. Да екзалтираш душите. Да омагьосваш чрез словото.

Всичко това се нарича чудесна способност, проявления на чудото.

 

Явяването на Вожда сред народа

Вождът, както стана дума, е служител на трансцендентното и поради това неговото адаптиране към световете на всекидневието поставя определени проблеми. Най-общо може да се каже, че има две основни политики на репрезентация на неговия образ. Едната поддържа вожда в далечното и възвишеното. Той притежава уникални способности, които го отделят от останалите хора, той живее изпреварващо, той е усамотен в пространствата на гениалната си мисъл и пр. Другата политика се опитва да очертава образа на вожда чрез близкото и интимното. Макар и различен (поради способностите си), той е и като нас (поради човечността си). Литературният образ на вожда е ефект от играта с дистанциите, от възможността за плодотворно съвместяване на далечното и близкото в изобразителните перспективи.

Явяването на вожда пред и сред народа е важно поради няколко причини. По този начин той доказва реалността на своето присъствие. Тукашното и отвъдното внезапно се оказват събрани в точката на неговото явяване, присъстващите могат да преживеят екстаза на това събитие. Явеният пред народа вожд може да се прояви в своята основна учителска функция, той отново открива основополагащите страни на истината. Чрез своята поява вождът потвърждава идеологически важната "връзка с народа", тоест той поддържа моралната парадигма, основана на паметта, и продължава да черпи легитимност от "народа". Макар и различен, избраникът се "слива" с народа, става част от него, утвърждава чрез присъствието си неговата мощ. Има и още един съществен аспект - чрез своето присъствие вождът проверява готовността на общността на вярващите да следва начертания път и да се справя с трудностите.

Литературата избира два основни начина да представи явяването на вожда. Първият и особено широко разпространен през петдесетте години е чрез идилични сценки от типа "благороден господар и благодарен народ". Сценката трябва да символизира единението по един подчертано сантиментален начин. Ето два характерни примера: "Той здрависва и милва детето, поднасящо/ едно малко букетче от син минзухар./ Любопитно ги гледа помакът овчар,/ запладнил свойто стадо край тучното пасище./ Идилично прозвънва един хлопатар./ Едно рунтаво куче от вълча порода/ върти жълта опашка, но пак е на пост./ Над картината жива се смей небосводът:/ по какъв ли тъй важен детински въпрос/ със другаря Червенков те разговор водят?" (Николай Марангозов "Дъга"); "Стоеше той сред тях като баща,/ разпитва ги и дълго с тях говори/ и всички чуха как им обеща/ да се отбие в селото наскоро." (Климет Цачев - "Червенков сред народа"). Марангозов много точно е назовал "жанра" в своето стихотворение - става дума наистина за "жива картинка". Художникът е изтеглен някъде встрани и дава възможност на читателя да се наслади на живата картинка и да се зареди с мощна адмиративна идентификация.

Но в тази изобразителна перспектива е закодирано още нещо. Какво точно говори вождът с хората, какво им казва? Повечето литературни творби тук замълчават, остават при далечната дистанция или маркират диалога с няколко най-общи и банални фрази. Сцената на този разговор е прекалено осветена, но същината на разговора е прекалено затъмнена. Очевидно, една от целите на разговорните сценки е чисто пропагандна, реторична - да внушат "човечността" на вожда, неговата близост до народа. Но същественият факт е, че поетите не могат да "проговорят", речево да идентифицират, предполагаемия човешки, интимен език на Вожда. Хана Аренд подсказва един от възможните отговори на възникналите въпроси - "И тъй като лидерът обсебва правото и възможността да обяснява, за външния свят той се явява единственият човек, който съзнава какво прави, т.е. единственият представител на движението, с когото все още може да са разговаря на нетоталитарен език и който в случай, че бъде укорен или му се противопоставят, не може да каже: "Не питай мен, питай Вожда.".2 Вождът като последната възможна инстанция на разбирането и последното илюзорно убежище за нормалността на езика. На езика, който е отчуждил всичко от всички.

Вторият начин на явяване "сред народа" е чрез портрета. Тъй като значимостта на вожда е прекалено голяма и любовта към него е неимоверно силна, то неговото присъствие ще бъде поддържано не само чрез живи картини, но и чрез портрети. Портретът работи почти на принципа на иконата, там вождът не е просто изобразен, той е явен, присъства с цялата сугестивна мощ на своя възвишен образ. Доколкото труженикът на новия социалистически свят трябва постоянно да бъде подвластен на определен сноп от морални и социални норми, ликът присъства като актуалната мяра на тези норми. Вождът е икона на цялата идеология, на масивността на учението, на властта на учителя. Неговият портрет е нещо като изнесен в социалната видимост колективен Свръхаз, към който постоянно се отправят погледите, за да се сверяват намеренията и постъпките. Този образ въплъщава толкова важният за подобен тип общества принцип на надзора, портретът е нещо като наблюдателница, паноптикум, от който се наблюдава целият, потънал в трудови ангажименти и надпревари, народ.

Обобщено казано, вождът следи делата от портрета, тъй както Бог следи делата от небето. Когато народът се справя със задачите, вождът е доволен и погледът му е радостен. Така го представя Найден Вълчев в стихотворението "Димитров сред войниците" - "Усмихнат от стената гледа той - / мъжествен, несломим, добър и мъдър...". Но освен усмихнато портретът може да гледа и строго, дори сърдито и това означава, че е налице проблем, който трябва да бъде разрешен.

Валери Петров има едно много интересно за интересуващата ни гледна точка стихотворение. То е озаглавено "Димитров" и се занимава с ефектите на портретното присъствие. Творбата, всъщност, е изградена върху паралела между силата на машините и силата на портретите. В този паралел портретът очевидно трябва да представя освен наставничеството и топлината на човешкото присъствие, емоционалното начало, което единствено е способно да побеждава. Ето и началото на творбата - "В машините спи спотаената сила,/ вън изгревът още е блед./ Но влиза тъкачка една подранила/ и станът я среща с усмивка мила/ на малкия негов портрет." Девойката се готви за поредното делнично състезание, а ликът на вожда я окуражава, като й сочи примера на другите участнички в състезанието - "А Цвета и нейните бързат към флага./ Стегни се! Със тебе съм аз!". Попаднала обаче в друг отдел, тъкачката вижда, че портретът говори по сходен начин и на въпросната конкурентка Цвета - "Стигни я! Помни, че съм с теб!". Оказва се, че "всяка тъкачка е нему любима,/ и той е със всяка от тях!". Противно на очакванията на любовната схема промискуитетът на вожда не води до ревност, а до радост - "Но радост, не ревност във миг я обзима...".

Вождът е идеологическият жених на всички девойки, ангажирани в битката с норми и проценти и портретът е вълшебното средство за подобно любовно общуване. Само един любовно интериоризиран "жених" може да се превърне в сила, която да вдигне скоростта на машините - "Ще кажете: - Всичко от таз фотографийка?/ Но чуйте, как станът бръмчи!". В света на идеологически уплътнените образи фотографията е двигател, основен детайл от сюрреалистичната комунистическа технология.

Литературата от този период с радост открива чудодейната мощ на иконите - на говорещите, сугестиращите образи, които управляват света.

 

Символичното тяло

Иконографската традиция разполага с цял набор от техники, за да представи тялото на светеца. Това не е обикновено тяло, то е по-скоро "транспарант", място, където прозира светостта. Затова са толкова важни позите, жестовете, общият баланс на присъствията и положенията в една или друга сцена. Телата говорят езика на светостта и неговият речник и синтаксис подлежат на описание.

Поради приписаните му способности вождът все по-трудно се побира в "размерите" на обикновения човек и тази необикновеност опира плътно в представите за тялото. Вече казахме, че мегаломанските нагласи на епохата намират израз в монументализирани образи на вожда. Неговото могъщо тяло буквално прелива от плакатите и портретите, украсили масовките на времето. Литературата не остава по-назад. Физическите дадености на Вълко Червенков са добре дошли за поетите, те правят от неговия ръст истински естетико-идеологически капитал. Младен Исаев ще го възпее в стихотворението "Червенков" - "...върви Червенков - едър, силен, млад - / на вожда ни достойния заместник." Славчо Чернишев в творба със същото заглавие ще повтори определенията - "Едър като родния Балкан,/ твърд и смел в суровите години,/ ти ни водиш с ласкава ръка,/ целия народ в атака вдигнал.". Отговорен световно-исторически Поход, големи исторически Цели, едър и силен Водач - какво по-добро може да иска за себе си една общност, обрекла се в името на бъдещето?

Но освен чрез агресията на мащаба, тялото на вожда може да говори и чрез други, "по-изтънчени" езици. Както и при светците, различните части на тялото стават поле за мощни символични преобразувания. Обикновено се търсят такива знакови места, които да подчертаят някакво качество, да препратят към духовния мащаб на личността. Предпочитани зони на възторга и облажаването са челото, очите, мозъка, сърцето - всичко онова, което се свързва с полета на мисълта и силата на чувството.

Да започнем с това, че Вождът има "голямо" сърце. Още Христо Смирненски в стихотворението "Роза Люксембург" борави с фигуративи, изведени от "голямото сърце" - "И цялата земя не стига/ едно сърце да погребеш". Това, разбира се, е метафора, основана на "странното" съотношение между малката земя и голямото сърце. Сърцето очевидно трябва да подчертае съкровено-човешките аспекти на героя и тяхната значимост по отношение на целия свят. Сърцето отпраща към всеотдайност, която няма измерител, не се побира в количествени измерения. Цялата земя не стига да се побере в нея щедростта на сърцето, неговото могъщо преливане в екстатиките на саможертвената любов.

През годините примерите се различават в подробностите, но се схождат в общото - сърцето, което акумулира огромен метафоричен потенциал. В стихотворението на Ламар "Ленин", "голямото сърце" изпълнява ролята на светогледен ориентир за цялото човечество - "Какво си ти - едно сърце огромен фар,/ през мрака на сурова нощ света огрело...". Христо Радевски има стихотворение със заглавие "Сърцето на Димитрова...". Първата характеристика, дадена на сърцето, отново е свързана с неговия мащаб - "Туй огромно сърце не старее/ и не може го смърт вледени./ То гори, то не е в Мавзолея/ между тия студени стени.". Сърцето е младо, безсмъртно, пламтящо, призивно - всички тези определения са добре познати и достатъчно износени в литературния героичен реквизит.

Но сърцето на вожда обслужва още един важен терминал в комунистическата идеология. Става дума за сърцето-двигател. Масата хора, която се е сплотила зад определена идейна платформа и е излъчила своя вожд, се нарича "движение" - "пролетарско движение", "световно комунистическо движение" и пр. Пролетарските маси са подвижни, те са движени от вярата, че са двигател на историята. Сърцето на вожда, така затрогващо отговорно, стои в основата на това движение. То движи ентусиазма на хората-строители, върти колелото на историята, преобръща пластовете на миналото, приближава хоризонта на бъдещето. Ето как изглежда тази вяра, изразена в поетическата визия на Радевски - "То пулсира в машините, в нашта/ електроника и всеки завод./ То тупти в тая пръст, дето ражда/ хляба черен и вкусния плод./ Тоя пулс титанически тласка/ кръв по цялата нейна снага - / и девойка пред момкова ласка/ е страната ни сякаш сега". Изправени сме пред боравене с древната митическа представа за първопричината - всичко, което се случва в света, има някакъв мистичен източник, който изпълва нещата с енергия и ги привежда в движение. Така е и със сърцето на Димитров, то е положено в центъра на новия космогоничен мит на комунизма. То е пораждащата сила, началото на всички начала, любовният спазъм, който създава всички земни плодове и идеологически конструирани светове.

Икар си има механичната мощ на крилете, вождът си има митичната мощ на сърцето-двигател. Този образ ни показва как митове и романтически метафорики могат с успех да обслужват семпли идеологически реторики. Голямото сърце на Големия Вожд, което движи Големия свят към Светлото бъдеще - това е максимално кратката версия на изградения с помощта на литературата мит.

Друга важна зона в символичното тяло на Вожда е мозъкът. Както е повече от ясно, той е свързан с идеята за прозирането - това е инструмент, който прониква в тайнствата на света и разкрива истината за всичко. Предпочитаният персонаж тук е Ленин. Възхвалите на неговия ум и прозорлив поглед са безбройни. Всъщност погледът е своеобразен аналог на ума - той също символизира силата на проникването и постигнатата яснота - "гледай с ясния, мъдрия поглед на Ленин" ще прикани своите читатели Младен Исаев в стихотворението си "Ленин". Тъй като комунистическото учение е представяно като висше знание за света, то неговото постигане ще бъде ефект от работата на някакъв много сложен, високо организиран "агрегат". Хората са равни по природа, но Вождът е пръв сред равните, в неговия мозък природата е обзавела една вълшебна лаборатория, където се създават нови идеи и се съзерцават нови светове. Точно тази схема е разработена от Валери Петров в стихотворението му "Ленинската мисъл". Основно качество на тази мисъл е способността ú да върви напред, да бъде изпреварваща по отношение на всичко останало. За един свят, който е впрегнат в непосилното състезание на историята, подобна изпреварваща сила е оценявана като изключително предимство. Подобно на Божията промисъл, тази мисъл владее времена и пространства, идва от неподозирани дълбочини и отива към неподозирани далечини - "...отдалече дошла, Тя отива далеч". Друго нейно качество е борбеността - Ленинската мисъл е преборила много чужди и погрешни мисли и с това именно е завоювала своето престижно място в света - "Чак в Лондон, в музея/ като буря нахълтва сред книжния прах./ И със рафтове празни стените му зеят/ празни мисли пробягват в панически страх." Както се вижда, логиката на писателя е много проста - за да утвърдиш силата на своето, трябва да елиминираш всякаква значимост и смисленост на чуждото. Затова и светът ще бъде представен като прашен празен рафт, където страхливо бягат остарелите празни мисли.

Смъртта на вожда е мирова катастрофа именно защото тя застрашава съдбата на магическия агрегат, който доставя върховното знание. Ето как е описана катастрофата в стихотворението на Валери Петров - "Ала в мозъка Ленински една малка артерия/ се задръства - проклетата! - спира кръвта,/ и с най-висшата степен на висша материя/ умира и тя, Мисълта." Малката артерия е нещо като диверсант, който поразява вълшебния източник на знанието, тя разрушава "агрегата" и затова предизвиква подобни яростни квалификации. Предателската артерия е знак, че вождът все пак има някакви връзки с обикновено човешкото, но тези връзки са признати в случая само "по линия" на телесността. Тялото на вожда може да бъде поразено, но неговата мисъл и делото му не могат. Това утвърждават следващите строфи - "Как? Умира ли? Не! Туй е дума неверна!/ Мисълта води нашия строй!". Ироничният извод, който можем да направим, е, че тялото е място, където властта на природата все още съществува, но тя е и надмогната благодарение на възможността фигурата на вожда да преминава в други субстанциални измерения. Мозъкът и мисълта обслужват тъкмо въведената диалектика на преходното и вечното. Диверсиите на природата взривяват агрегата, но той продължава да работи и да "отива далеч", защото е идеологически обезпечен и поради това - безсмъртен.

Сходна ориентация на внушенията ни представя и стихотворението на Младен Исаев "Димитров". Тук в центъра на вниманието е челото, символизиращо по традиция наличието на проницателен ум и специални способности. Челото, разбира се е "високо", то е свързано със знанието, но и със страданието. Казано по друг начин, челото е символичният "параван" на дълбоката мисъл и на силното чувство - "И високо чело свел е сега./ Тежко диша тая нощ любимият,/ затова че много боеве с врага/ е водил в тоя век задимен...". В "Ленинската мисъл" Валери Петров също се отдава на сладостта на хиперболизациите - "А пък Ленин потърква огромното чело/ и усмихнал се, казва тогава...". Голямото чело е един вид твърдата идеологическа гаранция за силата на учението, създадено от мисълта на гениалния вожд и за победата над враговете.

Още веднъж се убеждаваме, че аспектите на телесността са възможност вождът да бъде държан на границата на човешкото и нечовешкото и по този начин да се оптимизират идентификационните проекти. Сведеното чело е знак за умората, поразеният мозък е знак за болестта - идеологемата се нуждае и от тези знаци, за да направи от тях форуми на съпричастието. Телесността е възможност да се постигат идеологически консенсуси по силата на базисни антропологични идентификации. Вождът е велик и далечен, но той е като нас - подвластен на всичко човешко, на всякакви пробиви в крехкостта на човешкото, въпреки всички възхвали на "желязото" и твърдостта.

В плана на интимизирането особена роля имат и отделни знаково натоварени атрибути и действия, които се проявяват като своеобразна синекдоха на вожда. Такива са лулата на Димитров, песента на Сталин и пр. Ето два характерни примера, първият от тях е за любимата песен на Сталин "Сулико" - "Може би сега тихо е в Кремъл./ Слушаш своята любима песен./ Равнините леко дъх поемат, сините реки блестят чудесни." (Б. Божилов - "Песента"); "А лулата ти бавно дими,/ скрила в себе си алена пъпка." (Сл. Хр. Караславов - "Димитров").

Следва да обобщим нещата, казани за биографичната икона на Вожда, като изведем основните му ролеви ипостази.

Той е Пророк - доколкото има отношение към видимостта на истината. Вождът, който говори пророчески и прояснява нещата, е вдъхновил не една и две лирически творби. Ще приведем само два примера: "Никой никога не е говорил такива слова -/ ти го слушаш и всичко е просто и ясно." (Мл. Исаев - "Ленин"); "А мъглата ето се полека дига/ и ти става ясно всичко, като две и две." (Л. Стоянов - "Ленин").

Той е Мъдрец - доколкото има отношение към стабилността на истината.

Той е Водач - доколкото има отношение към изхода към Обетованата земя на комунистическото бъдеще. Примерът е от стихотворението на Славчо Чернишев "Червенков" - "С едри крачки ти вървиш напред,/ с едри крачки следваме те ние -/ и страната с темпове расте,/ както е израснала Русия."

Той е и Майка - доколкото има отношение към ритуалите, свързани с даването на живота и отглеждането на "децата". Крум Пенев с възторг описва идеологическата мощ, идваща от "млякото" на Вожда - "И няма невъзможно в утрешния ден/ за нас закърмени с Димитровското млеко/ в просторен път от ново слънце осветен/ ний с тебе ще изправим кривата пътека." ("В стихове не се побира твоят ръст...")

Той е Баща - доколкото има отношение към общността на "децата" и необходимостта те да бъдат назидавани и надзиравани. Прословутият пролетарски поет Д. Полянов ще опише тази роля по следния начин - "...ний нямахме от теб по-близък, Дядо,/ настойник и закрилник, и баща./ На теб животът-мащеха ни даде/ и ти осинови сиромашта!" ("Над гроба на нашия дядо").

Той е Любовник - доколкото има отношение към света на емоциите и експлоатирането на интимните лични светове за идеологически каузи. Силата на вожда-любовник е възпята във вече цитираните стихотворения на Христо Радевски и Валери Петров. Дора Габе също ще се насочи към ефективността на любовната реч, за да изрече чувствата си при смъртта на Сталин - "Опразнен е света от твоя глас любими,/ от твоя поглед ласкав, дружбата ти скъпа,..." ("Сталин").

Прибрана под сигурното крило на Вожда и под светлината на биографичната му икона, общността може да се отдаде на емоционалните си трепети и да се наслади на състезателното си настояще.

В тръпно очакване на "окончателната победа" и "светлото бъдеще".

 

Възхвалата

Поетът, който пише дитирамби за Вожда се подписва под текста със своето име и с този акт огласява една много сложна идентификационна политика. Той е инструментът на възел от чувства, напиращи да бъдат изразени, да се стабилизират като словесни образи. В случая не говорим за искреност или неискреност, за вяра или екзалтиран конформизъм, нито за обикновена търговия с публичната и в определени случаи престижна роля на поета. Говорим за речеви позиции и за инстанции, които легитимират речта и фокусират идентичността. Славой Жишек отбелязва в тази посока нещо изключително важно - "Ето защо "лъстта" не бива да се разглежда като психологически феномен, като нещо свидетелстващо само за лицемерие и низкопоклонство. Тук се проявява по-скоро отчуждението, присъщо на самия език: лъстта е такава езикова форма, която въвежда радикално отчуждение. Благородното съзнание променя своите искрени убеждения, веднага щом почне да говори. Щом започнем да говорим, истината се оказва на страната на Всеобщото, това, което ние "в действителност говорим", а "искреността" на съкровените ни преживявания става нещо "патологическо".3

Лъстта си има свои техники. За да се възпее вождът са нужни подходящи думи и подходящи чувства. През десетилетията част от думите се сменят, част от чувствата привидно се усложняват. Петдесетте години могат да се определят като "детските години" на прославата, години на непрестанни екзалтирани акламации. Следващите две-три десетилетия сякаш помнят укорите срещу култа към личността и търсят по-завоалирани, "по-изтънчени" форми на прославата и лъстта. Култът може и да изглежда отменен, но спектърът от чувства, които го крепят, не е. И чувствата си намират интонациите и думите.

Всяка възхвала е двойно фокусирана. Тя е обърната към вожда и е акт на преклонение пред неговите качества, пред ролята му на велик съдбоносец. Лирическият "аз" тук е в адмиративна позиция. Но възхвалата е обърната и към общността на вярващите, като целта е да се покаже "автентичното" отношение към върха на ценностната пирамида и емоционалните позитиви, които тя носи. Тук лирическият "аз" е в своеобразна демонстративна позиция.

Особено привлекателен обект за възхвали е името. Славното и сладко име на партийния ръководител е предизвикало не една и две екзалтирани поетически изповеди. Да споменеш името на вожда, означава да произнесеш някакво заклинание, да се докоснеш до пределите на сюблимното, да се заредиш с магическа сила. Точно така го е възпял поетът-партизанин Иван Нивянин - "Едно красиво име свети/ във моето сърце сега... /.../ Туй име днес и аз изричам,/ когато влизам в бой суров./ Да знаеш колко те обичам,/ велико име - Димитров." ("Име"). За Людмил Стоянов името е магически съд, пълен с благодат - "Ленин,/ име пълно с мъдрост, с мъжество, с любов." ("Ленин"). За Н. Фурнаджиев името на вожда е синоним на светлина и сила - "То носи светлината на света,/ то значи мощ, то значи труд и слава./ С това велико име на уста/ народите за правда се сражават." ("Сталин"). В същото стихотворение поетът дори е готов да наименува века с името на любимия - "...че ако трябва име на века,/ тоз век ще носи името на Сталин."

Доколкото похвалата визира някакви извънмерни способности, творците се чувстват длъжни да намерят техни адекватни образни конфигурации. Небето е мястото, където подобни конфигурации са преизобилни. Препращайки към божествения принцип, небето става символично обиталище на вожда. В поетическите си метаморфози той започва да води активен живот като слънце, звезда и пр. Така неговата фигура изпълнява една от най-съществените си задачи - да обслужва връзките на общността с небето, със символния универсум, където са положени управляващите принципи. Примерите са наистина многобройни и свидетелстват не толкова за бедно въображение, колкото за силата на автоматизмите - "Ти си нежен и щастлив, и мощен,/ едрата звезда на небосвода..." (Божидар Божилов - "Песента"); "А той - синът Улянов - Владимир/ расте след сто години млад и вечен,/ лети на тая възраст към звездите,/ изпълнил вече целия наш век,/ той чука на галактиката по вратите" (К. Зидаров - "Пред портрета на Ленин"); "Ти си в слънцето, в полъха тих,/ във тътнежа..." (Сл. Хр. Караславов - "Димитров"); "Приюти ме звезда." (Р. Александрова - "Звезда", с посвещение "На Людмила Живкова").

Когато вождът е жив и здрав, поетите вдигат наздравици, отправят благопожелания, пращат привети, правят заклинания. Ето няколко характерни примери: вик на прослава -"За великия Сталин, другари,/ да извикаме мощно ура!" (Елисавета Багряна - "Йосиф Висарионович Сталин"); празнично благопожелание - "Другарю Сталин, жив и здрав бъди ни,/ за радост на света живей сред нас..." - (Н. Зидаров - "Сталин"); "Привет и благоденствие! Да живее/ любимият учител и борец!" (Д. Полянов - "На другаря Георги Димитров"); "Бъди ни жив и здрав! И век да мине,/ води ни към простори неоткрити!" (У. Керим - "Доверие"); "Пред празника новогодишен/ и верен пак на своя нрав,/ аз искам в стих да ви напиша./ Бъдете жив! Бъдете здрав!" (Г. Джагаров - "Новогодишна честитка"); призив - "Върви с Димитров! Всичко свое дай/ и гледай надалече, надалече!" (Б. Божилов - "Димитров"); заклинание - "И напук на всички врагове/ ти бъди все същия Червенков" (Сл. Чернишев - "Червенков").

Като реторически силен израз на чувствата се смята позоваването наслабостта на словото. Това е презумпцията "думите не стигат".Колкото и да е усърден в хвалбите си поетът,думите все не стигат, за да обхванат мащаба на личността и мащаба на любовната идентификация.Ето няколко от характерните примери: "Не мога да разкажа, да изпея/ с човешки земни думи радостта -/ че ти си наш, че ти сред нас живееш,/ че озаряваш като ден света." (Н. Зидаров - "Сталин"); "С толкоз беден речник съм/ и при това заеквам от захлас,/ а даже тези стихове не са/ онуй, което бих ти казал аз." (В. Петров - "Съветската девойка с двете флагчета"); "Безсилно си човешко мое слово,/ да споделиш с другарите скръбта./ Стоим на стража и мълчим сурово - / сурови в мъката и в любовта." (Цветан Ангелов - "Безсмъртие"). "Не, в стих не се побира твоят ръст!" (Крум Пенев - "В стихове не се побира твоят ръст..."). Вождът разгръща усещането за недоимък на речника, неговите дела предизвикват дерайлиране на нормалната речева способност, както виждаме в творбата на Валери Петров. Това са ефектите на възвишеното, те блокират всекидневните установки и изправят човека пред способности и събития, които надхвърлят възможностите на ума и на речта.

Отказът от назоваване, освен от презумпцията "думите не стигат", може да се води и от една друга презумпция, ще я наречем "скромността не позволява". Тя е особено характерна за времето на седемдесетте и осемдесетте години, когато влизането в позицията на хвалителя все повече се схваща като откровен стремеж към угодничество и извличане на облаги. Очевидно става дума за промяна в хвалебствените нормативи, за невидими разписания на позволеното и непозволеното. Така се ражда следната схема: чувствата на поета напират, те трябва да бъдат изказани - декларираната обществена норма не толерира явно прославата на вожда и лъстта като поведение - позицията на хвалещия се оценява в публичното пространство като морално двусмислена - въпреки табуто върху култа и двусмислеността на позицията, поетът не удържа напора на чувствата и създава своя адмиративен текст. Така той признава силата на нормата, но и утвърждава "правата на сърцето". Създава се реторично ефектната възможност възхвалите да бъдат оценявани като нарушени забрани, като бентове, отприщени под силата на емоцията и самозабравата на перото. Поетът е поел всички морални рискове на хвалещия, на изписващия икони - както и да го "наказват" и да го подозират за това.

Вместо в далечината на монумента, вождът вече се разполага в близката дистанция на интимността, заема ролята на изповедника, на необходимия сърдечен наставник. Ето един вариант на този модел: "А сега откровено и честно,/ без страх/ от онези ехидни усмивки зад мене/ ще ви кажа:/ от всичко до тук разбрах - / имам нужда от Ленин." (Петър Анастасов - "Ленин"). Както се вижда, тук е предвидено всичко - дадено е определение на собственото словесно поведение ("откровено и честно"), заета е трудна позиция ("без страх"), оценен е образът на невидимата морална инстанция, която отрича лъстта и преклонението пред иконите ("онези ехидни усмивки зад мене"), постигнато е истинско лично просветление ("от всичко дотук разбрах"), призован и възхвален е вождът като личен закрилник ("имам нужда от Ленин"). Всички позитиви от подобно ловко интимизиране на догмата могат да бъдат успешно използвани и се използват, капитализират се в реалната обществена биография на поета.

Ако през петдесетте години името на вожда задължително присъства в текста и е обект на сладостни преживявания, в епохата на "зрелия социализъм" то е по-скоро премълчавано, а фигурата на похваления се въвежда главно чрез перифрази, чрез словесни заобикаляния, както би казал Квинтилиан. Най-важното е написаното да е така поднесено, че всички да разберат за кого става дума. За целта се въвеждат недвусмислени позовавания, ясни биографични и социално-номенклатурни белези. Анастас Стоянов създава истински "шедьовър" в жанра със стихотворението "Посвещение". Тук не се говори за вожда, но се говори за първия човек от първия ред - "Навярно ще разказват тепърва/ за човека от снимките/ на страница първа;/ за човека обречен да бъде напред,/ който в залата сяда на първия ред,/ първият, на който подават цвете,/ който пръв прави копката на завода/ и когото по селата и градовете/ с хляб и сол посреща народа;...". И така нататък - първенствата на Първия могат да бъдат изреждани до безкрайност. Иван Давидков създава сходна като модел възхвала, също прозрачно наречена "Април" - "Ти който слезе като млад вестител/ и пътя те поведе между нас,/ да вземеш в шепата си далнините,/ да им дадеш сияние и глас." Лиляна Стефанова използва скромното местоимение "той" в стихотворение със заглавие "Априлско посвещение" - "Той разтвори/ не прозореца -/ а кръгозора./ Сила?/ Безстрашие/ Порив на дързък човек?/ Обич преляла направо в дела и хора?...". Всички тези реторични въпроси са прицелени в страстта на възхвалата - да се покаже априлският сеяч като възкресител на свят и създател на път.

Въпреки премълчаващите тактики и сладостта на перифразите, понякога се случва името на вожда неудържимо да се появи в текста и да помете претенциите на съкровеното и параваните на скромността. В стихотворението си "Приветствие" Нино Николов борави с перифрастичния модел, за да го изостави решително в един момент и да отиде към сладостта на произнесеното име. Началото на творбата следва обсъдената по-горе схема - говори се уж анонимно за някакъв героичен персонаж, който е съдбовно значим за общността - "И смътното сега е вече зримо./ Високо стъпили прозряхме глъбини./ Поведе ни едно познато име/ и с него свързахме най-зрелите си дни.". Противно на създадените очаквания в стила на жанра "перифрастична похвала", името на Вожда се появява в петата строфа - "Другарю Живков! Исках да ви скрия/ в дълбокото сърце на моя стих./ Но мина четвърт век. И ще открия,/ че все заради култове Ви крих.". Ето я вече огласена доскоро премълчаваната норма - култът е назован и отписан като нещо старо, студено и чуждо, което не може да има нищо общо с искрения и емоционално наситен модус на преживяванията. Изказът черпи своята легитимност като се позовава на стари и вече негодни описания. Да се завърнем отново към името на публично огласеното име на вожда, означава да приемем предизвикателството да говорим за истината, с всички поуки, които вече ни е отправило миналото. Казването на името е представено като акт на реабилитиране на истината и на емоцията, това ни внушава и последната строфа - "А ми се иска ясно и достойно/ и в стих, и в песен да Ви спомена:/ да кажа името, с което са спокойни/ народ и партия, държава и страна!".

Истинският майстор на усложнения тип "сърдечни" възхвали е Любомир Левчев. Неговият принос идва както по линията на витиеватата перифрастична похвала, така и по линията на автобиографичното интимизиране на словата и делата на вожда. В "Априлско сърце" той следва модела на преименуването - създава се образ на герой, който е изключително ценен в плана на автобиографичното - "Април -/ епично име на човек,/ Април! - / благодаря, мой знак чудесен." Вождът е знак и знамение, който маскиран зад идеологически валидното си име, води "априлското сърце" на лирическия "аз". Вождът е сърцевината на ценностния универсум, затова и сърцето е най-големият подарък, който той може да получи. Още - сърцето означава вярност, преданост, любов, "априлските сърца" са влюбени сърца, които пърхат любовно около своя суверен, почти като в песен на влюбен трубадур. Дори когато някой или нещо пречи, влюбеният има сили да запази чувствата си към избраника и да ги изрази - "През ледници на злобно безразличие/ една сълза възторг съм съхранил./ И ме обичаха./ И аз обичах.../ Защото носех в себе си/ Април." Вождът е въведен в най-съкровената дълбочина и никой не може да разруши тази драматична и силна любовна идентификация.

Друга творба, характерна за адмиративната поетическа политика на Левчев, се нарича "Разговор с Димитров". Тук няма нужда от перифрази, вождът е отдавна канонизиран и монументализиран. Поетът тръгва към своите внушения от широко разпространеното клише за него като учител, а за самата история като история на наследяващите се учители - "Създателю на днешните създатели,/ учителю на днешните учители...". Проблемът отново е в това учителят да бъде снет от монумента и въведен в съкровени идентификации. За тази цел идеално пасва образът на сина и поетът веднага го прави герой на революционното наследяване - "Татко.../ не мислиш ли, че е нужно да стана/ революционер...". Синът, който иска да стане революционер, и Димитров, който е учител на революционерите, стават двата основни модуса на себеидентификация. Лирическият герой трябва сам да стане учител, за да следва стъпките на главния учител и да утвърждава делото на перманентната революция. Според тази теза никое поколение няма да бъде освободено от революцията, защото тя не е просто "историческа необходимост", тя е втора природа, нагон - "Нима не само бедността,/ нима и красотата ражда/ великия нагон за революция?". Не просто някакъв любвеобвилен, идеологически омаян "аз" се прекланя пред вожда, прекланят се всички следващи поколения, защото той ги е направил част от себе си, от волята си - "устремени,/ невъзвратими/ и безкрайно твои."

Свръхидентификацията с вожда е в някакъв смисъл отказ от личностния човешки ресурс, от всичко онова, което животът може да ти даде като опит, общуване, съмнение, вяра. Пита се - как може възрастни и зрели хора така радикално да се отказват от възможността за някакво личностно отстояване? Във вече цитираната книга Славой Жишек опитва един от отговорите - "Така "безпринципната лъст към монарха" става етическа постъпка: произнасяйки празни думи, нямащи нищо общо с нашите убеждения, ние се заставяме постоянно да нарушаваме своя нарцистичен хомеостаз, напълно "овъншнявайки" себе си, героически се отказваме от най-скъпоценното в нас, от своята чест, от моралните принципи, от самоуважението. Лъстта пределно опустошава нашата "личност", от нея остава пустата форма на субекта - субектът е тази пуста форма. Нещо подобно става, когато революционният ленинизъм се сменя с постреволюционния сталинизъм, когато искрената преданост към делото на революцията се сменя с "героизма на лъстта", адресиран към лидера, за когото се предполага, че въплъщава и олицетворява силата на революцията.".4 Към това твърдение можем само да добавим, че нарцистичният хомеостаз на човека от подобен тип общества е резултат на трансфер, където вождът играе ролята на ресурс за набавяне на идентификационни блага. Хвалейки вожда, аз ставам част от него, споделям блясъка на неговото могъщество. Погубвам достойнствата на личното и личностното, за да се насладя на величието на "божественото".

Да бъда мъничък учител във великата верига на Големите Учители!

Да бъда мъничък служител във великата верига на Големите Служители на учението!

 

Плачът

Оплакването, ламентацията е много първичен жест и много древен ритуално-песенен жанр. Смъртта поваля близкия, а с него празнува своята победа и над принципа на живота. Смъртта на вожда е мирова катастрофа и точно така я представя литературата от разглеждания период. Вождът е схващан като ос на мирозданието, без нея то рухва, опразва се откъм смисъл. Оттук и толкова острата катастрофичност на преживяванията, драмата на покъртените съзнания.

В реторическата организация на плача поетите имат да решат няколко основни задачи. На първо място, те трябва още веднъж да удостоверят величието на делото. На второ място, те са длъжни да внушат мащабите на загубата. На трето място, те трябва да оплачат вожда и собствената си сирашка съдба. На четвърто място, те трябва да намерят и посочат различни формати на безсмъртието. Събрани в едно, всички тези неща означават, че трябва да се намери балансиращата точка между реалността на смъртта, сполетяла конкретния човек и идеята за безсмъртието на неговото дело.

Негативният регистър на чувствата се формира от реалността на фактите - каквото и да твърдим за делото, вождът е неоспоримо мъртъв. Този регистър е изразен най-често чрез мълчанието. Мълчанието събира в себе си мъката, потреса, безнадеждното чувство за изоставеност. Плаче се, защото мястото на властта остава празно. Плаче се от чувство за изоставеност, отива си бащата на народите, на века - "Големият любимият човек/ в Москва през тази скръбна нощ почина./ Осиротява бурният ни век." (Н. Фурнаджиев - "Нашата скръб"). Примерите за сирашките оплаквания са особено многобройни, най-вече при смъртта на Сталин. Ето няколко от тях: "А мъката-змия сърцето пие./ Задавя гърлото. В кръвта шуми." (В. Андреев - "Прощално"); "Димитров...Смърт...Скръбта те дави - / безсилен, иде ти да виеш с глас.../ Човекът - твой във теб отдавна - / жив няма де се върне между нас!" (В. Андреев - "Безсмъртие"); "В дълбоко и тежко мълчание спира/ дъхът си великата майка-земя,/ ни думи за своята мъка намира,/ ни думи за свойта любов. Онемя..." (Ив. Бурин - "Великото мълчание"). Конкретните описания на мълчанието са съпроводени и от чести стихови замълчавания, от апосиопези, които очевидно трябва да препратят към дълбочината на чувствата.

Мъката и мълчанието намират своето емоционално разтоварване в обръщането към актуалния идеологически фон, на който действа вождът - решителната битка между "двата свята". Когато вождът е мъртъв, поетите често прибягват до клетвата - "...за да изпълним твоята присъда: света на старий строй да победим!"(Д. Полянов - "Над гроба на нашия Дядо") и до заканата - "Военолюбци, там зад океана,/ злорадствате, но чуйте вие/ мъжественото ни мълчание!/ То сталинска велика сила крие!" (Л. Станчев - "Мълчание за Сталин"); "...днес на проверка траурът зове/ и бойните редици се сгъстяват." (Ив. Пейчев - "Проверка"); "Мълчат милионите трудови хора/ очите с дълбока и чиста тъга - / с мълчание, което тъй силно говори,/ с мълчание, което смразява врага!" (Ив. Бурин - "Великото мълчание") "И виждам Ленин как лежи спокоен/ в сърцето на огромната страна/ и слуша отдалече марша боен/ сред шепота на стари знамена." (В. Петров - "Съветската девойка с двете флагчета").

Позитивният регистър на чувствата се задава от вярата, че вождът не е подвластен на времето. Той ни оставя, но всъщност не ни е оставил, а оцелява в някакви трансцендентни формати. Както вече стана дума, той може да се отправи към небето, да стане звезда, лъч и пр. Може също така да се прероди в нас - "В съветския народ живее той./ В него, в нас, в победния ни строй/ е неговото истинско безсмъртие." (Н. Фурнаджиев - "Нашата скръб"); "И няма днес ни вожд, нито поет, от който да не си частица." (Ив. Милчев - "Вечният Димитров"). Партията безспорно е мястото, където неговото прераждане е най-видимо и гарантирано - "Но скъпия човек го няма!/ Народът чака го, стаил гърди - / и може да го срещне само/ във партията, дето го роди..." (В. Андреев - "Безсмъртие"). Смъртта на Людмила Живкова е описана направо като изгряване на нова звезда - "Тази нощ нова звезда изгря на небето" (Теменужка Ангелова - творба с посвещение "На светлата памет на Людмила Живкова").

Една много специфична форма на оцеляване на Вожда са мощите, грижовно поддържаното мумифицирано тяло. Прибрани в мавзолея, мощите представляват "нулевата степен" на символичното тяло на Вожда, който продължава да ориентира спрямо себе си света и живота на общността. Както отбелязва Владислав Тодоров "Мумията легитимира актуалния политически ред. Тя е максимално представително тяло в него. В мумията властта на партията има своята радикална репрезентация. В нея политестетиката на обществото достига предел и укрепва във върховния наглед."5

Основна задача на мощите е да поддържат състояние на постоянна идеологическа и морална напрегнатост. Те наставляват, контролират и санкционират. В едно стихотворение мощите приемат доклади - "А Мавзолея - бял като планинска преспа./ Червенков влезе и застана сам/ до вожда ни, в спокоен сън унесен.../ Какъв ли разговор без думи в утринта/ е водил той с учителя, с другаря?/ Докладвал му е може би за оранта/ и как върви по мирен път България." (Мл. Исаев - "Червенков"). Мавзолеят тук работи като партийна изповедалня. Мавзолеят е и свято място за поклонение на вярващите - "Един младеж виновно каза: - Тъй отдавна,/ от месеци не съм бил тук!/ А пък до него се обади друг:/ - А аз редовно идвам всеки празник./ Туй не е значи любопитство празно,/ а поклонение пред паметта и делото на Ленин." (М. Грубешлиева - "Мавзолея на Ленин").

В същото стихотворение на Мария Грубешлиева преживяванията в мавзолея придобиват наистина мистични очертания - "Ковчегът стъклен е пред нас -/ а гениалното чело/ във някакъв неземен блясък свети./ Не е ли мозъкът, що като фокус/ събира всички земни светлини?/ Хипнотизирано вървиш. Наоколо/ не виждаш ни прозорци и стени./ Една глава, спокойно спяща,/ червен саван и две ръце отгоре./ И светлини, и светлини.../ Момчето майка си за роклята похваща/ и с шепот й говори:/ - Защо да не е като всички хора?/ Затуй ли, дето свети?" Светеща глава, дълги коридори и хипнотизирани поклонници - тук наистина става дума за мистериални посвещения от древни времена, а не за разомагьосания свят на модерността. Да не забравяме и това, че поклонението е ритуал, а именно от ритуали се нуждаят подобен тип общества. Чрез ритуала те утвърждават перманентната актуалност на вече изградения и ценностно стабилизиран свят. На основа на отношението към ритуала Хана Аренд търси сходства между "тайните общества и тоталитарните движения". "В центъра на нацисткия ритуал - пише тя - е тъй нареченото "кърваво знаме", а в центъра на болшевишкия - мумифицираният труп на Ленин, като и двата символа придават на церемонията силно изразено идолопоклонство."6

Две оплаквателни стихотворения си заслужава да бъдат разгледани по-обстойно. Едното е посветено на смъртта на Георги Димитров - "Скръб" на Добри Жотев, другото на смъртта на Людмила Живкова - "21 юли" на Любомир Левчев. Те са свидетелства за една уж различаваща се, но всъщност доста устойчива политика на ламентациите.

Стихотворението на Добри Жотев е изградено като паралел между личната драма - тревогата за болното дете и всенародната скръб по Димитров. Когато героят понечва да изрази тревогата си, посърналите другари го сгълчават - "Не знаеш ли, Димитров починал...". Ценностната йерархия веднага се подрежда според изискванията на идеологемата - "Прости ми мое мъничко дете,/ но в тоя миг скръбта по теб набрана,/ удави се в обзелата ме скръб,/ като река огромна в океана...". Реакцията е поредното доказателство за натиска, упражняван върху естествените човешки връзки и усилията да се оценностят обвързвания и емоционални идентификации по линия на идеологията. Фигурата на вожда изпълнява и тази важна задача - тя прекатегоризира всички човешки връзки и благославя онези, които са необходими на "Партията-ръководителка". В същото време парадигмата на семейно-родовия свят е експроприирана за нуждите на идеологемата - така вождът става "баща", партията е "майка" и пр. Творбата на Добри Жотев е написана тъкмо спрямо тази идентификационна политика на идеологемата - поставено до Вожда, детето се оказва значително по-слаб емоционален идентификатор. То може да бъде само обект на идеологическа пропедевтика и тъкмо с това се заема бащата - той започва дълги обяснения за това кой е Димитров, какви подвизи е извършил и колко хубаво ще се живее с неговата подкрепа - "А грохнеш ли във трудните борби,/ препънеш ли се в пътя на годините,/ ръката на починалия в миг/ теб - живата, отново ще повдига." Съдбата на мъртвия вожд е и тази - преминавайки откъм страната на смъртта, той става демон-покровител, който продължава да бди над изоставеното "семейство" и да го направлява.

В стихотворението на Любомир Левчев страданието е изговорено по по-различен начин. Отново има мълчание, отново има болка и най-вече - дълбоко чувство за изоставеност - "Става трудно сега./ Става страшно така." Отново има прозрение, което се е изляло като завет - "Свети пътя опасно изправен/ като ред/ подчертан/ от твойта ръка/ в една книга/ до свещ/ оставена./ Няма нищо случайно./ Ти си знаела всичко." Левчев не оплаква просто смъртта на човек, той оплаква изоставянето на света от пророчица, оттук и драмата на чувствата, които си приписва. Реакцията срещу мъката при Добри Жотев бе пречистващата пропедевтика на надгробното слово, което утвърждава вечния живот на мъртвия. Левчев борави със сходни терапевтични процедури. Той се възползва от вече съществуващата устойчива семантична връзка между гроба и сърцето, за да утвърди оцеляването - "Вървях зад твойта колесница/ от покруса./ И не в гроб - / в сърцето си те спуснах." Този стих наистина помни поетическото утвърждение за земята, която не стига да се погребе "едно сърце" и удачно го репликира. Но има и още един обезсмъртяващ похват - това е вече обсъденото преминаване на великия мъртвец в някакъв друг формат или субстанция на мирозданието. Пророчицата тук се превръща в самото време, тя обхваща мига и безкрая - "Това не бе смърт!/ Но какво беше всъщност?/ Може би тъй се ражда/ съществото - време."

Смъртта на пророчицата ни изправя за пореден път пред диалектиката на преходното и вечното, тя ни отваря портите към едно познание на отвъдното, към страниците на книга недостъпна за нас, простосмъртните. Това ни казва поетът Левчев в своя мъчително артикулиран тренос на датата 21 юли.

* * *

Възхвалите и плачовете по Вожда ни показват, че и езикът може да ослепее. Слепият език не забелязва други обеми на света, нито други обхвати на живота - освен идеологически препоръчаните. След като не ги забелязва, значи те наистина не съществуват. Съществуваме единствено ние, верните адепти на учението, синовете на Великия Вожд, певците на неговата сила.

В слепия език ще си построим мечтаната къртичина на страстно желаното бъдеще.

И ще се заселим в нея - докато историята ни изхвърли!

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Квинтилиан. За обучението на оратора. С. 1982, с. 198. [обратно]

2. Аренд, Х. Тоталитаризмът. С. 1993, с. 107. [обратно]

3. Жишек, С. Возвишенный объект идеологии. М. 1999, с. 210. [обратно]

4. Пак там, с. 211. [обратно]

5. Тодоров, Вл. Въведение в политестетиката на комунизма. // Избор, 1990, № 1, с. 37. [обратно]

6. Аренд, Х. Цит. съч., с. 110. [обратно]

 

 

© Валери Стефанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 316-346.