БИБЛИОТЕКА "БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ" - МЕЖДУ ИСТОРИЯТА И ЛИТЕРАТУРАТА

Албена Вачева

web | Библиотека "Български писатели"

"Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи" е един мащабен по своя характер проект, имащ за цел "да посочи в едно систематично изложение напредъка на идеи, форми и стил, разнообразието на таланти и темпераменти, влиянието на среда и на исторически условия при последователната смяна на няколко поколения български писатели". От достатъчно краткия и лаконичен предговор става ясно още, че до 1929 година, когато започва публикуването на шестте тома, "пълна и методична история на новата българска литература не е написана". Пак според този предговор - една от целите на "Библиотеката" се изразява в стремежа да се представи на читателите "сумата на онова, което може да се знае за толкова представители на българския творчески гений в течение на век и половина", като за целта "посвещава 40 монографии на най-видните български писатели". (Арнаудов 1929)

Разнообразието в методите и стила на изложението е едно от оправданите "неудобства", пред които е изправен редакторът на изданието. Този предговор, обаче, кореспондира с едно по-раншно изследване на проф. Михаил Арнаудов. Става дума за статията "Канонът на българската литература", която излиза през 1922 година в сп. "Пролом" (Арнаудов 1922: 493-501). Без да е пряко отнесена към разглеждания проект, точно в нея могат да се открият основанията на изследователските търсения, теоретично обосноваващи методологическите принципи, залегнали при съставянето на "Библиотеката".

В статията си за канона, Арнаудов, правейки обзор на литературното наследство, по повод на съществуващите дотогава истории на българската литература пише: "В основата на тая схема аз бих положил - както се прави и другаде с успех - един културно-исторически принцип: смяната на поколенията". Анализирайки казаното, се забелязва прилагането на един твърде интересен методологически похват, който заляга и в основата на съставянето на "Библиотеката" - тъй като миналото не предоставя достатъчно текстове за изучаване на литературните жанрове, форми, тенденции, шесттомникът се изгражда на хронологичен (поколенчески) принцип, като отделните статии са всъщност поредица от биографични изследвания. Разбира се, това е една от важните, но далеч не единствена аргументация в тази посока, но на този въпрос ще отделя повече внимание по-долу. Тук е важно да се упомене, че в историята, която издава Иван Радославов през 1935 година, както и в тази на Боян Пенев, издадена под редакцията на Борис Йоцов (1930-1936), са използвани различни от методологическа гледна точка подходи. Онова, на което редакторът на "Библиотеката" акцентира, може да се обясни с казаното от Феликс Водик за "двойствения" характер на историята на литературата. Тази двойственост се изразява, от една страна, в хронологичното следване на естествената поколенческа смяна на авторите, която отчита, разбира се, и натрупването на художествени текстове, от друга - представлява история на литературните рецепции, на приобщаване на този тезаурус към читателите съобразно променящите се ценности и очаквания. (Водик 1976: 2) Казано иначе, литературната история не представя описание в застинал вид на наследството от миналото, а е динамична ценностна кореспонденция между това минало и настоящето; процес на валидизация, който в една или друга степен се предопределя от културния и лингвистичния контекст, знанието и епистемологичните възможности на науката, в които се ситуира животът на литературния историк. (Валдес и Хътчън 1994) И неговото желание и възможност да се съобрази с тези фактори, предопределящи критериите, по които настоящето "чете" миналото. Онова, което е валидно за историческите изследвания изобщо, може да се приложи и към историческия прочит на литературните реалности: "историческото изследване е родено не толкова от необходимостта да се установят определени случили се събития, колкото от желанието да се детерминира какво означават те за определена група, общество или културните концепции на неговите настоящи задачи и бъдещи проекти". (Лакапра 1986: 487) Именно тези концепции на настоящето са с ключова роля при разчитането на миналото от историята, за да се превърне (това минало) в историческо. Историческо, защото му се придават значения, посредством преподреждане на състояли се факти и събития. Казано иначе, историята може да се разглежда в известна степен като интерпретационен избор при разчитане на миналото.

В защита на метода на "Библиотеката" Арнаудов изтъква целите, които си поставя изданието, като подчертава, че 40-те включени "монографии" могат, в своето единство, да послужат за разбирането на "основните насоки на обществения живот и нравствените домогвания на народа ни"; да изяснят "прогреса му от тъма към светлина, и от ограничение и робство към свобода и широки простори на мисълта и на изкуството". Безспорно, така поставени, целите аргументират и мотивират необходимостта от реализацията на подобен проект въпреки рисковете, пред които е изправен. Голямата цел е, която мотивира, както се изтъква в редакционния предговор, пропускането на "някои личности и факти от второстепенно значение", а така също и честото нарушаване на "континюитета на общото развитие". Тази цел оправдава един интересен в литературоведско отношение пропуск - не са отчетени онези "по-незначителни" детайли, които са маркери на еволюционността в литературното развитие.

В опита да бъдат разчетени тези ключови не само от методологическа гледна точка понятия, възникват няколко въпроса. Единият от тях е за критерия, по който едни или други личности се определят като имащи "второстепенно значение", невключени в "Библиотеката", и респективно - тези, които са "най-видните български писатели", чиито портретни характеристики я изграждат. И още по-конкретно зададен въпросът - дали този критерий е епистемологично, от литературна гледна точка, аргументиран или неговото определяне зависи от други фактори.

Формулата "живот - творчество - идеи" допълва заглавието и в своята цялост шесттомното издание е наименовано "Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи". Споменавам това, тъй като именно тази втора част е изключително показателна. На нея акцентира и Димитър Кръстев в изследването си "Канон и/или агон. Литературноисторическите (ре)конструкции". Едно от споделените от автора наблюдения е, че след излизането на шестте тома на "Библиотеката" "тази формула [...] се възприема охотно от българското литературознание" и издава близост с "позитивисткото изискване за съчетаване на биографично повествование с филологически анализ". (Кръстев 2003: 438) По мое мнение, не този литературноисторически план въвежда в "употреба" упоменатата формула, а самият проект на Арнаудов е своеобразна рефлексия на нейното приложение. Позволявам си подобна смяна на оптиката, не само защото самият Арнаудов издава множество изследвания, употребявайки точно тази формула (и преди и след "Библиотеката"), а и защото смятам, че така разгледана, историята разкрива по-ясно използвания съставителски подход - да се изведе литературното, художественото, като еманация на цялостното обществено-историческо развитие, като най-висше духовно проявление на човешката мисъл. И, връщам се в началото, именно през "доказаните" в рамките на едно поколение имена, да се изведе и легитимира съществуването на българска литература, чрез която да се определи "по-достойно място на народа ни между другите европейски народи". (Арнаудов 1929)

За да илюстрирам казаното, ще се позова на статията на Арнаудов за литературния канон, където се споделя наблюдението, че в съществуващите дотогава истории преобладават дидактическите, а не "законните културно-исторически и естетически гледища". Без изрично да се упоменава, обаче, в името на общата цел, която изпълнява "Библиотеката", "естетическите гледища" отстъпват първостепенното място на "културно-историческите" при нейното съставяне. В упоменатата статия Михаил Арнаудов пише: "Конфузията е особено голяма, когато за класификация и преценка бъдат привлечени дейци от рода на стария Славейков, Раковски, Любен Каравелов, К. Величков - да не говорим за Паисия, Бозвели, К. Миладинов и други лица, значителни като будители или борци на Възраждането ни, но слаби като непосредствени писателски дарби". Няколко години по-късно първите три тома на шесттомника са съставени именно от по-горе изброените автори. Имайки предвид това, се връщам на казаното от Димитър Кръстев за филологическия прочит на биографичното повествование, отразено във формулата "живот - творчество - идеи", за да добавя, че нейните по-сетнешни проявления все пак не постигат онази степен на биографичен есенциализъм, която постига изследователския проект на проф. Арнаудов. (Нещо повече, може дори да се регистрира едно изключение, "Българска литература. 1880-1930" на Иван Радославов, която споделя различна методологическа перспектива.)

Причините за поставянето на акцент върху биографиите на писателите, върху онези житейски факти, които формират характера на един или друг творец, могат да бъдат търсени в различни посоки. Към една от тях, която условно може да се приеме за литературно дисциплиниране на културното минало, насочва казаното от Валери Стефанов, който твърди, че "биографията е инвентаризация на всички генеративни моменти, тя е апологетизация на силите, благоприятствали раждането на Писателя". (Стефанов 1995: 47) Подобно схващане дава основание да се разгледа връзката между автора и текста, на която модерната епоха отделя голямо внимание. Аргументация в тази посока би дало разглеждането на ролята на авторството и на отношението, което литературната теория и критика формират към художествения текст под влияние на западноевропейския рационализъм и индивидуализъм през призмата на писателя като личност. Накратко: разбирането на художествения текст е "зависимо" от писателя, доколкото именно неговата личност е средоточие на дискретния код на писането и текста и за декодирането му е наложително познаването на социалните, историческите и психологическите условия на средата (според компаративно-историческия инструментариум). Казано иначе, пълното познаване на биографичното минало на писателя, неговия манталитет и психология, както и всички взаимовръзки, социални роли и поведение, са условие за разбиране на неговите художествени текстове. (В този ред на мисли, именно чрез насищането с биографични данни на отделните "монографии" и самата си структурна организираност, "Библиотеката" се вписва в литературния процес по начин, за който са в сила думите на Н. Георгиев по друг повод, посредством "изграждане на концептуални построения и значения в литературата" (Георгиев 2000), а не чрез анализ на конкретни текстове. В подкрепа на извода за важността, която се отдава на пълното биографично изследване, може да се приведе и фактът, че броят на авторите, които участват в съставянето на изданието, е 18, като по този начин "всяка личност е по-старателно проучена в живот, дело, характер и влияние". Библиографската справка показва, че в по-голямата си част те имат по-раншни разработки или публикации с оглед обекта на изследователския им интерес.

Навлизането в дебрите на литературната теория би хвърлило допълнителна светлина върху ролята на автора като носител на знанието, като средоточие на смисъла. Разгледана през по-късните литературно-теоретични идеи, довели до формирането на постмодернистични прочити на ролята на автора, може да се каже, че създателите на "Библиотека "Български писатели" поставят акцент върху биографизма именно като рефлексия от разбирането за важността на индивидуално-личностните и социално-психологическите аспекти на тази роля. (Можейко 2002:16) Интересна посока на разсъждение може да се открие и в опитите за разбиране на литературните факти от миналото през призмата на зависимостта създаване/възприемане на литературното произведение, които акцентират не върху създаване на една (единна) история, а до истории на литературата. Тяхната същност е опитът за разбиране на многообразен набор от дискурсивни комуникативни практики, които предопределят създаването и рецепцията на литературните факти. Споменавам всичко това, тъй като то има методологическа важност при изясняването на основните тенденции, формиращи логиката на литературното поле, които рефлектират върху характера на методологията на плана "Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи".

За изясняването на въпроса за перцепцията на текста би спомогнало и изследването на ролята на литературния критик. И докато за Арнаудов важността на ролята на писателя не подлежи на съмнение, то той вижда литературните критици в ролята на посредници между самия художествен текст и "широката публика". И, още по-категорично, казано с думите на самия Арнаудов - на "съдии-критици", които в качеството си на специалисти ще "разкрият значението и смисъла на дадено произведение", ползата или безполезността от съществуването му. (Арнаудов 1931: 392) От казаното (а могат да се приведат и много други примери в тази посока) става ясно, че във времето на модерността литературоведът получава ролята на посредник между текста и читателя, предвид на това, че притежава вече специализиран тип познание. Като такъв, той се явява и определящ за разбирането на художествените търсения и инвенции на текста, доколкото му е подвластно знанието за търсене и откриване на истината, издигнато в култ от рационалистките проекти. Ако трябва да обобщя - "Библиотека "Български писатели" е в пълно съзвучие с една от водещите през епохата на ранната модерност критическа постановка, според която разбирането на художествения текст от страна на широката читателска публика се предопределя от разбирането на авторските интенции - комуникация, осъществена с посредничеството на литературния изследовател. Подобен извод би могъл да намери допълнителна аргументация и при аналитичните прочити на други литературноисторически проекти.

Друга причина, която обуславя акцента върху биографизма може да бъде потърсена в по-широкия контекст на битието на литературата в модерната епоха. Разглеждайки литературно-историческия проект на Боян Пенев, Бойко Пенчев акцентира на неговото схващане, че разглеждането на ролята на дейността на второстепенни писатели е изключително важно, тъй като именно те дават възможност да се проследи еволюционността на процесите. Изводът, който прави Пенчев в резултат на задълбочените наблюдения върху идеите на Боян Пенев, че подобна стратегия "задава хомогенността на полето", е твърде важен. Излизайки от "частния" случай на Боян-Пеневата история, изследователят прави опит да намери проекциите на този тип "модус на мислене" с оглед на цялостното модерно литературно развитие. По тази причина смятам, че следващото наблюдение би могло да се разгледа и от гледна точка на кореспонденцията със съвременните прочити на "Библиотека "Български писатели": "Хомогенното поле легитимира една нова научна общност със свой език, в който са заложени определени смислови и ценностни предзададености". (Пенчев 1996:112)

Тази хомогенизация е твърде сложен и нееднозначен процес. Нещо повече, изграждането на вътрешната логиката на литературното поле често пъти се формира от противоречиви тенденции и срещи. Без да навлизам в детайлно разглеждане на тези процеси, ще се спра само на онази роля на литературното поле, която му отрежда изграждането на националната култура. Нейното национално узаконяване се формира въз основа на няколко фактора, чийто краен резултат трябва да бъде припознаването на тази култура в кореспонденцията й с ценностните норми, политическите и идеологическите концепти на други национални култури. В тази връзка "Библиотека "Български писатели" прави точно такъв опит.

В търсене на мястото и при определяне на национално-формиращата роля на литературата Александър Кьосев заключава, че тя има поне две възможни проекции. Първата от тях се реализира от възможността на литературата да предложи на консолидиращото се множество от хора, […] модел на съвместност и съвместеност в модерна, хомогенна и празна темпоралност", докато втората кореспондира със "сюжетопораждащата способност на литературата". (Кьосев 1999) Въвлечена в процесите на национално конструиране, литературата, като семиотична система от втори ред, става необходимото легитимационно условие на нацията.¹

В този план на мисли проектът на проф. Арнаудов е твърде показателен. "Най-видните български писатели" (според предговора), включени в "Библиотеката", изграждат своего рода пантеон от избрани имена. "Класическият дискурс", който се конструира по този начин, свързва в единно цяло творец и произведение. Този дискурс, според Кьосев, свързва "онтологично Народа и Литературата, [чрез него] светът на нацията намира ценностно основание, устойчивост, идентичност и трайност, осигурява си престижни емблеми за Чуждия поглед и модели за културно съществуване именно в Произведенията на Словото - в „притежанието" на тяхната Вечност, Величие, Слава, Видимост за Другите". (Кьосев 1999) През тази призма биографичното портретиране, положено в основата на "Библиотека "Български писатели" е преодоляно, с оглед на неговите тясно литературните импликации, от направения подбор на исторически значими имена. Припознавайки този набор от имена за свои, литературната критика го превръща във вторичен от литературна гледна точка код, с помощта на който, обаче, тя се припознава като част от националната идеологическа програма. Според тази програма една от функциите на литературата е да се включи в изграждането на единен литературен език, който да осъществява комуникацията между колективните и индивидуалните идентичности в хомогенното цяло на "въображаемата общност", каквато е нацията, по определението на Андерсън. От своя страна, този език трябва да съдържа в себе си потенциала, който да го превърне в градивен материал за изграждане на "големия наратив" (Лиотар 1996), какъвто може да представлява една модерна история на литературата. Именно тук се появява една от най-големите и сложни задачи пред историка: той трябва да преведе, образно казано, модуса, предположил съществуването на литературните факти в миналото, на съвременния език на литературата. Връщайки се към времето, в което се реализира проектът на проф. Арнаудов, определено от него като "епоха на европеизация" - задачата, която стои пред историка на литературата, е да спомогне разбирането на културно-историческото минало. Неговият код трябва да стане част от съвременния език на нацията, който да "разкаже" националното по един по-дълбок начин, а не с езика на "външно-етнографската живопис". (Арнаудов 1922) И тук се проявява една твърде важна особеност, която също е споделена в статията за литературния канон: този език трябва да съумее да осъвмести националното (като колективно културно-историческо) и индивидуалното (като стремеж към вътрешна индивидуална свобода)².

В контекста на тези разсъждения, връщайки се към въпроса за методологията, може да се каже, че "Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи" прави успешен опит не просто да легитимира със средствата на литературното познание кода на наследената традиционна култура, а да го преведе на съвременния език на нацията. В теоретичния си опит за разбиране на литературните истории Лиърсън стига до заключението, че литературно-историческите съчинения са изправени пред риска, предположен от дилемата "анахронизъм - историзъм", да изпаднат в състояние на описателност и да останат в сферата на каноничното преповтаряне и утвърждаване на едни или други идеи и текстове. Основание за подобно твърдение той намира в изследванията на Фуко, според които авторството се дефинира като дискурсивна функция, като текстово присъствие, опосредстващо определен дискурс и неговата социална среда, а не като екстрадискурсивно легитимиране и принудителна власт. (Лиърсън 1999: 4) Казаното провокира разсъждения в посока, която би могла да доведе до интересни заключения. За нуждите на настоящия анализ обаче ще отбележа още веднъж акцента, който поставя редакторът на "Библиотеката" - да се изведе на преден план дейността на най-видните представители на "българския творчески гений". По този начин, използвайки епистемологичните възможности, които предоставя литературната теория и критика, изследователят успява да изпълни един проект, който далеч надхвърля тясно литературните цели. Класифицирането и дори йерархизирането на автори и оттук на текстове, което "Библиотеката" реализира, е практически опит да се съобрази с установения след 20-те години език (и дори самата да се превърне в език)³ и по този начин да изведе интереса към миналото от архивността, предположена от чисто етнографското застинало описание. А риск от невъзможност това да се осъществи наистина съществува, не само поради факта, че самият редактор има подчертан интерес към старината и фолклора. Важно е да се отбележи, обаче, още един факт, който не позволява това да се случи - проектът се реализира във време, когато напрежението между "свое и чуждо" (имам предвид отражението му в изкуството) е твърде изострено, особено след появата на модерното движение "родно изкуство" през 20-те години, преформулирало въпросите за отношението към собствената култура, към традициите от миналото по нов начин.⁴ Все пак, условията, предполагащи този тип риск, практически предопределят и шанса, от който редакторът успява да се възползва. Погледнато през призмата на множеството кодове, изграждащи контекста, може би е основателно твърдението, че извеждайки на преден план онези личности, които са "най-верният показалец за ръста на общественото самосъзнание и на културните интереси в кръга на етническото цяло", Арнаудов успява да избегне анахронизма в "Библиотеката" и да предложи един подчертано исторически прочит на културното минало. Прочит, който отчитайки необходимостите на времето и контекста на реализация на историята, да надхвърли направеното дотогава в областта на литературните истории; който да разчете културното наследство по начин, диалогизиращ и вписващ се в изискванията на модерната епоха.

* * *

Предвид характера си литературната история представлява мултидисциплинарно изследване, което притежава известни особености, сравнено с тясно историческото или тясно литературното такова. Разглеждайки "Библиотека "Български писатели", се вижда, че един от основните въпроси, пред които се изправя този проект, е свързан с оценката на текста - кой е онзи литературен факт, който има "правото" да стане част от литературната история и по какви критерии се определя неговата значимост. Че това е същностен проблем, става ясно, ако успоредим идеите, изложени от Арнаудов в "Канонът на българската литература", и онова, което реализира по-късно издадената история. Според него, противоречията, пред които би се изправил един такъв проект (история на литературата), са следните: от една страна - с оглед на миналото - са "дейците, които са значителните будители или борци на Възраждането, но са слаби като непосредствени писателски дарби"; от друга страна: "конфузията достига върха си, кога оставим миналото и влезем в последната фаза на литературния живот, за да определим мястото на прозаици и лирици от наши дни [...] Тук - пише Арнаудов - като че ли отсъства всяка ориентация и като че ли има само схващания на отделни групи и кръгове, загрижени да подслонят под стряхата на историята (в целия параграф к. м. - А. В.) своите любимци и да отстранят или омаловажат господата от противния лагер". (Арнаудов 1922)

Преди да анализирам казаното, ще посоча едно несъответствие, което забелязва Иван Радев в съдържанието на "Библиотеката" и което се изразява, обобщено казано, в невключването на автори като Николай Лилиев, Теодор Траянов, Йордан Йовков и много други. В тази връзка безспорно основателен е изводът, направен от Радев, че с оглед на "явленията от последната четвърт на ХІХ и началото на ХХ век [задачата, която си поставя "Български писатели"] фактически е неизпълнена". (Радев 1990: 270) С известна условност като несъответствие може да се определи (ако съпоставим идеите в "Канонът на българската литература" и "Библиотека "Български писатели") и отношението към други автори: Захари Стоянов, Тодор Влайков, Цанко Церковски, Г. П. Стаматов, които са включени в историята, но тяхното творчество не е разгледано в статията за канона. Всичко това дава основание да се зададе въпросът до каква степен историите на литературата са част от канона на литературата. В известен смисъл отговор на този въпрос дава Арнаудов, когато се затруднява да определи "какво от прозата на заслужили белетристи като Антон Страшимиров, Елин Пелин, Петко Тодоров и неколцина по-млади съвременници би заело почтено място в канона". Изхождайки от това, може да се заключи, че с оглед на литературата, Арнаудов схваща канона като набор от текстове, които са "паметници на поетическото изкуство". Историята, обаче, така както тя е реализирана през 1929-30 година, има друга задача - да представи миналото в неговото единство, да систематизира "напредъка на идеи, форми и стил", а не да участва в изграждането на самия канон.⁵ Наред с набора от текстове, тя трябва да посочи имената на творците и да йерархизира талантите.

Осъществявайки тази си задача, историята употребява онези "програмни" за епохата понятия и схеми, които са ключови за съвременното (от гледна точка на написването й) разбиране на миналото, и успешно се включва в позитивистично мотивираното създаване на "хоризонт на миналото" (по думите на Бродел). В статията си за канона Арнаудов няколко пъти споменава, че това не е по силите само на литературната история - напротив, подобен прочит трябва и може да се осъществи с помощта на литературната критика, чиято задача е да подреди и йерархизира "своето време", да "отсъди" (както вече се спомена по-горе) ползата или безполезността от съществуването на едно или друго произведение. И още - самият Арнаудов прави няколко пъти уговорката за една бъдеща история на литературата, която ще съумее да разчете настоящето, като включи някои от неговите по-млади съвременници, опирайки се на почетното място, което биха заели в канона. От друга страна, ако е вярно казаното, че "литературата е легитимационно условие" на нацията (Кьосев 1999), то изводът, че не литературната история изгражда канона, а самата тя е продукт на онези процеси и тенденции, които формират канона в условията на националното културно кодифициране, не е лишен от основание. Като прави опит да дисциплинира в себе си тези процеси, тя използва епистемологичните достижения на настоящето, за да историзира литературното минало и да го представи като единно и монолитно. В този ред на мисли, историята е свидетелство не толкова за онова, което е минало, а за потребностите на настоящето - за онова, което то изпитва като необходимост от минало. Казано с думите на Перкинс, "принципът на свързаност (при такъв тип проекти) лежи не в отношението на отделните части към съдържанието, а по-скоро в компаративната концептуализация и литературно-историческата парадигма, които в единството си определят общата методология". (Перкинс 1991: 11) Обглеждането на методологията на други, и по-рано, и по-късно създадени български литературни истории (поне до петдесетте години на века), дава допълнителни аргументи в подкрепа на подобно твърдение.

След всичко, в заключение може да се добави, че "Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи", разгледана през призмата на съвременното литературознание, е едно не толкова архивно издание (и поради това ценно за литературната наука), колкото е текст, провокация за разбиране на цялостния контекст на времето, за идеологията на историята и историята на литературата.

БЕЛЕЖКИ

1. Повече по този въпрос вж. Вачева (Вачева 2002). [обратно]

2. В подкрепа на казаното може да се приведе една формула, изведена от разсъжденията на Ролан Барт (Барт 1989), която звучи по следния начин: колкото повече се увеличава броят на тези, които работят с езика в условията на национална държава, толкова повече се разширява функцията на литературата. Тази формула е резултат от неговото разбиране за стремежа на нацията, едно типично модерно образувание, да установи единен културен код, предоставяйки възможност на все повече хора да усвоят нейния език. [обратно]

3. Вж. (Хранова 1995: 9-10). [обратно]

4. По-подробно по този въпрос вж. Аврамов (Аврамов 1993). [обратно]

5. В подкрепа на подобно наблюдение може да се посочи и изводът, направен от Н. Аретов: "Ако изключим някакви, не съвсем ясни конюнктурни или лични причини, явно поредицата на Арнаудов се опира на едно по-широко разбиране за литературата, което също днес като че ли набира сили и привърженици". Вж. Аретов (Аретов 2003). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Аврамов 1993: Аврамов, Димитър. Диалог между две изкуства. София: Български писател, 1993.

Аретов 2003: Аретов, Николай. Михаил Арнаудов и динамиката на българската литературна историография. // Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Второ издание. Варна: LiterNet, 29.10.2003 <http://www.liternet.bg/publish8/naretov/marnaudov.htm> (10.11.2003).

Арнаудов 1922: Арнаудов, Михаил. Канонът в българската литература. // Пролом, I, № 16-17, 15.11.1922. Също: LiterNet, № 9, 16.09.2003 <http://www.liternet.bg/publish9/marnaudov/kanon.htm> (25.10.2003).

Арнаудов 1929: Арнаудов, Михаил. Предговор. // Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи". Михаил Арнаудов - редактор. София: Факел, 1929. Също: Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи". Второ издание. Варна: LiterNet, 16.09.2003 <http://www.liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/1/predgovor.htm> (25.10.2003).

Арнаудов 1931: Арнаудов, Михаил. За литературната критика. // Българска мисъл, г. VІ, 1931, кн. 7-8. Също: Списание "Българска мисъл" (Библиотека Литературни кръгове и издания). Съставител Антоанета Алипиева. В. Търново: Слово, 1999.

Барт 1989: Барт, Ролан. Избранные работы: Семиотика. Поэтика. Съст. Г. Косиков. Москва: Прогрес, 1989.

Валдес, Хътчън 1994: Valdés, Mario and Hutcheon, Linda. Rethinking Literary History - Comparatively. // American Council of Learned Societies. Occasional Paper № 27. On-line publication (2000) <http://www.acls.org/op27.htm> (25.10.2003).

Вачева 2002: Вачева, Албена. Под знака на модерността. София: Полис, 2002.

Водик 1976: Vodick, Felix. Die Struktur der literarischen Entwicklung.Munchen: Fink, 1976. Цитирано по: Leerssen, Joep. For a Post-Foucaldian Literary History: A Test-Case from the Gaelic Tradition. // Configurations, № 7, 1999.

Георгиев 2000: Георгиев, Никола. Тезиси по историята на новата българска литература. // Георгиев, Никола. Мнения и съмнения (По дирите на едно литературно чергарство). София: Литературен вестник, 1999. Също: Георгиев, Никола. Мнения и съмнения (По дирите на едно литературно чергарство). Варна: LiterNet, 14.05.2001 <http://www.liternet.bg/publish/ngeorgiev/m_s/tezisi.htm> (25.10.2003).

Кръстев 2003: Кръстев, Димитър. Канон и/или агон. Литературноисторически (ре)конструкции. // Култура и критика. Ч. ІІІ: Краят на модерността? Съст.: А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003. Също: Култура и критика. Ч. ІІІ: Краят на модерността? Съст.: А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 23.04.2003 <http://www.liternet.bg/publish8/dkrystev/kanon.htm> (25.10.2003).

Кьосев 1999: Кьосев, Александър. Позитивизъм, романтически метафори, институционални метафизики. Учебниците по литературна история и конструирането на националната идентичност. // Литературна мисъл, № 2, 1999. Също: Литературна мисъл, № 2, 1999, София: Слово, 2000 <http://slovoto.org/lit-mis/199902/akyosev.htm> (25.10.2003).

Лакапра 1986: LaCapra, Dominick. Historical Pluralism. // Critical Inquiry 12.3.1986. Цитирано по: Valdés and Hutcheon 1994: Valdés, Mario and Hutcheon, Linda. Rethinking Literary History - Comparatively. // American Council of Learned Societies. Occasional Paper № 27. On-line publication (2000) <http://www.acls.org/op27.htm> (15.10.2003).

Лиотар 1996: Лиотар, Жан-Франсоа. Постмодерната ситуация. София: Наука и изкуство, 1996.

Лиърсън 1999: Leerssen, Joep. For a Post-Foucaldian Literary History: A Test-Case from the Gaelic Tradition. // Configurations, № 7, 1999.

Можейко 2002: Можейко, М. А. Автор. // История философии. Энциклопедия. Минск: Интерпрессервис, 2002.

Хранова 1995: Хранова, Албена. Литературният човек и неговите български езици. Пловдив: Издателство на ПУ, 1995.

Пенчев 1996: Пенчев, Бойко. Формирането на полето (някои генеалогически аспекти на литературно-историческия проект на Боян Пенев). // Литературата, № 1(5), 1996.

Перкинс 1991: Perkins, David. Is Literary History Possible? Baltimore: Johns Hopkins UP, 1992.

Радев 1990: Радев, Иван. Библиотека "Български писатели" - колективна рецепция на естетическия ни развой до 20-те години на ХХ век. // Радев, Иван. Критическа вечерня. София: Български писател, 1990.

Стефанов 1995: Стефанов, Валери. Литературната институция. София: Анубис, 1995.

© Албена Вачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.11.2003
Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. I-VI. Варна: LiterNet, 2003-2004