Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАНОНЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Михаил Арнаудов

web

Канонът употребям тук не в смисъл на принципи, на правила и програми, на ръководни идеи, както ги има всяка школа в изкуството, а в по-тесния и по-специалния смисъл на ония избрани ценности, на ония творчески личности и значителни произведения, които намират общо признание в дадено общество и които стават с течение на времето "класически" - поне в историята на дадена национална литература. Канон на библейските книги, канон на французката литература в ХVІІ век, канон на английските романтици в ХVІІІ и ХІХ век, и т.н.: това са величини определени, заели своето законно място в съзнанието на нация и на човечеството, извор на ония художествени емоции, които не се ограничават само за една епоха, и документи на културното развитие, които няма да се повторят вече.

Какъв е канонът на нашата литература, на българските писатели и книги в ХІХ век - защото за творчество на български език по-рано не може и дума да става? Успяла ли е критиката ни, литературната ни история тъй също, да установи йерархия на талантите, да оцени по достойнство произведенията, да наложи авторитета на признатите от нея за образцови паметници на поетическото изкуство? Какво трайно и значително е създал българският гений в литературата, откак наистина ние се броим народ между съвременните просветени народи?

Изглежда, че тези въпроси не са занимавали често нашите критици и историци, тъй като решения, обосновани и общоприети, още няма. Симптоматичен е дори фактът, че ние още не сме се сдобили с една що-годе сериозна история на новата си литература. Това, което някои наричат тук "история", то е било прост библиографски преглед, без вещо разглеждане на писатели и произведения, без надлежните делитбени критерии за епохи и насоки, със смешение на важно и на второстепенно, и с една субективност, която прехвърля рамките на всяка научност или добросъвестност. "Историята" при това се е писала с оглед към нуждите на училището и при спазена официална програма за това, което трябва да се помни, така щото дидактическите съображения са надделявали всички други гледища - законните културно-исторически и естетически гледища - на които всъщност би трябвало да застане изследователят.

Още по-голям е хаосът, когато се обърнем към оценките за съвременни автори и произведения. За литературата, която се създава от 20-25 години насам, за имената, които се борят за първенство и които се признават от "меродавни" уж кръгове и ценители, няма нещо сигурно установено, и противоречието в относбата към личности и дела е тъй голямо, щото стоящият отстрана трябва да се откаже от всяка надежда да съгласува присъдите. Мненията тук са тъй разделени - по силата на лични симпатии, котерийни връзки и произвол на вкусовете - както са разделени и лагерите на нашите политически партизани. Но ако за последните има основания да бъдат застрастени и заслепени, щом партизанските борби почиват на груби жизнени интереси, за литературните предубеждения отговорна е преди всичко слабата компетентност на голям брой критици, несъумели или неспособни да се издигнат по-високо. Липсуват ли за една истинска история достатъчно монографни изучвания, за една несправедлива оценка на съвременното състояние вината пада върху ниското равнище на рецензиите в нашите списания, които не рядко са вдъхновени от твърде зла воля и, изобщо взето, не могат да се откажат от принципалното становище на едри похвали за "нашите" и на радикално отрицание или мълчание за "другите".

Тъй или инак: ако всеки образован французин, англичанин, италианец може да каже с увереност кои имена в миналото представят поетическия гений на нацията му, какви епохи характеризуват развоя на поетическите идеали, и кои съвременници стоят на пръв план в оправданите симпатии на публиката или в центъра на дискусиите, надали ще се намерят двамина образовани българи, съгласни помежду си във фиксирането на канона за образцовите или най-заслужилите писатели у нас в течение на 60-70 години. А колцина, извън малкото посветени специалисти, имат изобщо някаква ясна представа върху йерархия и съотношение на писателите ни от една и съща епоха, или върху това, кои са собствено крупните документи на книжнина и поезия през няколкото периода? То се знае: за Ботева, за Вазова, за Яворова и т.н. са чували всички, и мнозина знаят нещо от тях наизуст, и още по-много души признават подвига на първия, юбилея на втория, стиховете на третия... Но още тук, при най-популярни имена, начева и съмнението: наистина ли е тъй звучен стихът на Яворова? наистина ли юбилеят на Вазова беше необходим национален празник? наистина ли Ботев е толкова значителен като поет и не сме ли при него жертва на едно недоразумение, като смесваме героя с поета, легендата с действителното значение в литературата?

Конфузията е особено голяма, когато за класификация и преценка бъдат привлечени дейци от рода на стария Славейков, Раковски, Любен Каравелов, К. Величков - да не говорим за Паисия, Бозвели, К. Миладинов и други лица, значителни като будители или борци на Възраждането ни, но слаби като непосредствени писателски дарби. Конфузията достига, обаче, върха си, кога оставим миналото и влезем в последната фаза на литературния живот, за да определим мястото на прозаици и лирици от наши дни - имената на които няма нужда да споменавам. Тук като че ли отсъства всяка ориентация и като че ли има само схващания на отделни групи и кръгове, загрижени да подслонят под стряхата на историята своите любимци и да отстранят или омаловажат господата от противния лагер.

За това състояние на нашата литература, в оценката й пред съвременността, трябва наистина да се съжалява. То пречи на всяко затвърдяване на авторитет за тогова и оногова, наистина достойни за тая чест; то поставя в затруднение и чужденеца, когато поиска да узнае какво от нашата литература е добило трайно значение, станало е символ на художествените домогвания и завет на бъдните поколения, или може да бъде преведено и посочено пред външния свят като типична национална придобивка; то вреди, най-сетне, за избистряне на възгледите ни върху целите, към които трябва да се насочи развитието, щом се знае кое е изиграло ролята си и кое има да я играе тепърва. Изцяло: писателят у нас, дори когато е крупна величина, не получава онова обществено признание, на което се радват далеко по-слаби таланти в културните страни, та и у нашите сравнително не тъй изостанали съседи на Балканите.

Нямам намерение да правя тук ни история, ни критика. Но, опрян на всичко, което е изнесено досега за изяснение на въпросите, бих се опитал да скицирам канона на завършените наши писатели, за да дам възможност и на други да проверят разбиранията си и да видят има ли помежду ни допирни точки в начертанието на общата схема.

В основата на тая схема аз бих положил - както се прави и другаде с успех - един културно-исторически принцип: смяната на поколенията. Поколение е съвкупността от всички съвременници, родени при еднакви обществено-политически и икономически условия, при еднакви тенденции на духовния живот и при еднакви задачи на историческия момент. Поколението, взето в своите широки слоеве и във върховете си, се характеризира като органическа величина, на която са присъщи някои общи идеали и настроения, някои общи насоки на умовете. Литературата се явява израз на тази цялост от съзнателни или подсъзнателни фактори, тя е зависима от главните двигатели на духовното и социалното развитие. Колкото голямо и да е - вътре в едно поколение - различието на ръководните личности по темперамент, ум и наклонности, все пак се наблюдава известна хомогенност на домогванията, поне в тоя смисъл, че едно се оформява в зависимост от друго, че разнообразието на устремите възлиза към еднакви необходимости на живота. Възпитание, дълг, увлечения имат за първооснова една що-годе изравнена масова психика, която сближава отпосле и най-странните наглед дивергенции.

Разбира се, като говоря за смяна на такива поколения в развоя на една нация, аз ни най-малко не смятам, че може да се теглят тук абсолютни граници и че се касае за нещо в естествено-научен смисъл точно фиксирано. Поколението не е нито вътрешно, нито хронологически някаква затворена система; то допуска нарушения на едноставност и хронология; но то е все пак едничката исторически уловима реалност, която може да ни обясни отделната личност откъм нейните значителни помисли и дела. Поколението се явява като ядро, около което през известни години се групира всичко сродно, за да намери опора, за да се осмисли и оправдае като законен културен продукт.

* * *

Литературата ни през ХІХ век започва своя решителен живот с поколението на Г. Раковски, Петко Славейков, Добри Чинтулов, Н. Геров, Г. Кръстевич и др., родени около 1820 г. Към тях се присъединяват и неколцината, родени малко по-късно, именно Л. Каравелов, В. Друмев, К. Миладинов, които не са достатъчно далеч по години и по условия, за да имат своя особена програма. Периодът 1821-1838 г. е време на гръцките и сръбските въстания, на руско-турската война от 1828 г., на опити за реформи в Турция, на зараждане на нашите еснафи, на първо раздвижване на народния ни дух, поради вътрешни сътресения и външни революционни влияния. Идеал на поколението съзнателни българи е просветата. Чрез отваряне училища, превеждане учебници и забавни книги, съчиняване стихове, поеми, повести се насажда грамотност, патриотическо чувство и национално съзнание. Тон в борбата за народност дава омразата към гръцкото духовенство; символ на постигнатия успех трябва да бъде българското независимо духовенство и българската черква в Цариград.

Писателите на това поколение са преди всичко книжовници, учени и журналисти. Литературата не е спечелила още своята автономия: тя е в услуга на практическите домогвания. Тенденциозната поезия, апотеоза на миналото, интерес към народното творчество идат да изявят ентусиазма за голямата мечта на Възраждането: духовно обединение и укрепване на нацията. Правят се грамадни усилия да се установи литературен език чрез компромис на живия говор с писмената традиция. Езикът бива най-сетне изработен, но писането на него като поезия свидетелства за наивни лучкания и младенческа неопитност. Колкото и да ни е мила тази епоха с патоса, устремите и жертвите си, литературни ценности тя знае твърде малко. Някои мемоари и битови картини (каквото са тия за Неофит Бозвели и Г. Мамарчов, или етнографическите описания в "Показалец") на Раковски и няколко стихотворения на Чинтулов и П. Р. Славейков (особено баладата "Изворът на Белоногата"), и някои страници от повестите на Л. Каравелов са едничкото, което би било в състояние да се брои за беден фацит на епохата от 1850 до 1872 г. За филолога, историка, библиографа тук има богато поле за жетва; за читателя, който извън временното и преходното би искал да почувствува откровенията на един велик дух, остава там сравнително малко.

Второто поколение писатели се ражда между 1848 и 1856 г. Ръководна роля тук се пада на Хр. Ботев и И. Вазов, на значително разстояние от които идат зависимите таланти като К. Величков и Ст. Михайловски. Техните юношески години са период на оживена проповед за бунт, за свобода; идеал на поколението е революцията. На този идеал служат не само родени борци като Ботев, Левски, Стамболов и т.н., но и натури съзерцателни, дори аполитични, каквато е напр. Вазов. Целият духовен живот на нацията се движи в орбитата на организованото въстание, бидейки черквата престанала да задоволява повика към отпор срещу тираните. Поезията - изравнени й пътеките чрез делото на предходниците, които са установили и книжовен език и прозодия - добива полет, печели енергия, става индивидуален израз на големите народни страсти и идеали. Епохата от 1872 до 1895 г. е наситена с тоя огън на революцията, изказва възторга на патриота, отбелязвайки същевременно и всички настроения, спътници на основната тема. Характерни са тук особено гражданските теми и сатирата, без обаче да се достига до образцови произведения. Някои песни и балади на Ботева, и добрите късове в "Гусла", "Поля и гори", "Повести и разкази", "Под игото" и пътните впечатления на Вазова предават романтиката на това поколение, увековечавайки я чрез лиризъм и художествен реализъм като първа истинска поезия на Възраждането ни.

Третото поколение писатели се ражда между 1876 и 1884 г. С оглед към онова, което е от сега вече неотменна част на историята, първо място заемат тук К. Христов и П. К. Яворов, големите майстори на новия български стих. Предходници са, като учители, Пенчо Славейков (род. 1866) и Алеко Константинов (род. 1863); но тяхната сила лежи, според мен, не толкова в художествено постигнатото, колкото в примера, в урока. На прехода от второто към третото поколение, те догонват по-младите и начертават - по негативен начин - някои от идеалите на своето време, особено изисканата, строга форма и еманципацията от всичко филистерско в мироглед, вкус и настроения.

Ние сме в периода на краен индивидуализъм, на едно творчество, което цели към освобождение на личността от веригите на патриотическо-народническите тенденции, както те се разбираха по-рано; ние преживяваме вярата в лозунга: изкуство за самото изкуство, и се подаваме на нови външни влияния, които идат от най-различни страни. Постигнат е идеалът на бащите да видят отечеството свободно, решени са въпросите на държавното устройство в един твърде демократически дух, интелигенцията - доколкото не се е впрегнала да служи в администрация, учителство, армия, съдийство и други обществени кариери - иска да се отърси от буржоазните и просташки понятия за поезията, издигайки знамето на едно изкуство, което има своя собствена мисия, което иска да задоволява висши потребности на духа. Кръгът: просвета - революция - свободно творчество, като три етапа от развоя, е така очертан напълно. Разбира се, и сега не липсват моменти от една социална поезия, заела становище по злободневните въпроси и изказала определени нравствено-политически идеи, дори доктрини, но не тя дава сигнатура на общото движение, а оня стремеж към вътрешна индивидуална свобода и към суверенно изкуство.

Настъпила е ерата на европеизъм в литературата ни. Националното се разбира в един по-дълбок смисъл, не във външно-етнографската живопис; езикът получава - като синтакса, речник и художествена обработка - невиждано по-рано съвършенство, щом поетите се отнасят с необикновена грижа към него; вдъхновенията са ту дълбоко субективни, ту модерно-подражателни; и влиянията, които оплодяват талантите, нямат често нищо общо помежду си, кръстосвайки се в пъстра смес дори у една и съща личност. Пенчо Славейков има за кумири Гьоте, Хайне, Ницше - и народната песен; Яворов заменя Лермонтова с Верлена, Балмонта с Брюсова; Траянов, излязъл от Кирил Христова и школувал у Лермонтова, търси високото море на Бодлера, Маларме и Стефан Георге; и т.н. Вазов се влияеше по-рано - все тъй еклектически - от Беранже, Парни, Юго, Пушкина, Некрасова, Надсона. При отсъствието на една такава определена емоционално-идейна струя, която даваше стегнато единство в настроенията на предходното поколение, поетите на новото време често не знаят как да съгласуват въздействието от чужбина с домашните традиции и с местните духовни интереси; затова у тях се изживява една борба, намерила ехо и в творчеството им.

Епохата от 1895 до 1918 г. е нещо твърде сложно откъм насоки и постижения. Алеко Константинов не успя да даде повече от гротеската си "Бай Ганю" и хубавите пътни бележки "До Чикаго и назад", пълни с интересни импресии и хумор. Пенчо Славейков, неизравнена натура, трагична жертва на една вътрешна борба между идеал и възможности за постигането му, пръв формулира императивното искане на новото време - отричане от всичко житейско-актуално, от всичко плебейски-банално, в името на едно по-високо национално изкуство, което съчетава лично вдъхновение с проблеми на живота в античен, елински смисъл. Тази формула е, собствено, заета от Гьоте, и всичко, което Пенчо говори, за да я разясни (художникът не трябва да пристъпя прага на никоя школа; не трябва да има никакъв катехизис за изкуство; подбуда за работа трябва да му бъде само собственото вдъхновение; действителността трябва да образува единствения предмет на наблюденията и възсъздаванията му; стойност имат само откровенията на типичното в живота; учител на поетите трябва да бъде особено народната песен) - всичко указва на занятия с ваймарския класик и на една естетическа доктрина, поддържана от ревностни поклонници на Гьотевата лирика и драма. На практика Славейков претърпя корабокрушение с епоса си от голям стил и с чистата си лирика, понеже за тях му липсваха естествените вътрешни предпоставки: дълбоко поетическо преживяване, усет за композиция, власт над езика, ритъм на настроението. Сравнително най-оригинални и съобразени с духа му са неговите "Епически песни", както и критическите му есета (опити), последните изпълнени с много парадокси и добре обясними избухвания на гняв у един недоволник.

Кирил Христов пръв тръгна решително по новия път, пръв се отърси от канона на Вазовата поезия, на която той е външно възпитаник отначало, и смело манифестира правото на поета да живее, да чувства, да създава, както е нему воля. Една еротика, за която по-рано нямаше и помен, пълнеше ранните му сбирки, редом с някаква меланхолия и песимизъм, родени от размисъл върху собствените и обществени нещастия. Натура до болезненост впечатлителна, той се предаваше от цяла душа на внушенията на момента - и химни, песни балади, сатири - се редуваха в пъстра смяна, като вярно отражение на преживяното, не всякога прекипяло и избистрено, като интимен дневник на поета. Трудно е да се прецени правилно неговото дело, тъй разнообразно по мотиви, ала това, което може отсега да се каже, е, че Кирил обогати лириката ни с трепетите на едно сърце, обжегвано от силни страсти, и с един низ балади, в които живопис, каданс и звук са съчетани твърде щастливо. Недоволен от ранните свои работи - колкото се отнася до формалните им качества - Кирил подлага на строга ревизия всички свои първи сбирки, за да внесе там мярка в рисунъка на чувството, да поправи несполучливо импровизираното в израза, да отстрани баналното в епитета и изображението, да усили движението, да очисти римите. Такава ревност за художествена цизелировка - опасна в своите крайности - знае, покрай него, само Яворов.

Яворов не успя да довърши делото си, подобно на Ботева, и скръбта на всички бе толкова по-голяма, че той имаше заложби за нещо много по-значително от това, което даде. Натура страстна, волева, безпокойна, той се хвърли отначало в социални мотиви, оплаквайки орисията на роба, и в революционни борби, продължавайки сякаш традицията на Ботева. Крушението на идеали и разочарование от борбите го възвърнаха към едно по-субективно творчество, гдето той предаваше мистиката на своята душа, тъмна и загадъчна в глъбините си. Любовта бе у него някакво съчетание от сензуалност и метафизически прозрения: гатанката на живота и смъртта го караше да се рве мъчително към изход от съмнения, запленили ума му. Чуден версификатор и стилист, той владееше до виртуозност формата, придавайки й някаква еластичност, чужда на другите поети, и отивайки понякога до опасна игра с думи. И в прозата, и в драмата той не бе без щастлив замах. Но той остана недописана книга и ние можем само да се догаждаме за възможностите на развоя му. Вероятно той би еволюирал през ясните видения на първата си маниера и мъглявия, често изкуствен символизъм на втората към една синтеза, гдето биха се мирили строгите искания на едно изкуство, далеч от всяко доктринерство, с настроенията на човека, взел позиция спрямо живота около него.

Най-последователна и пълна бе еманципацията от традицията в посока на една антисоциална и наднационална поезия у Дебелянов, Траянов, Лилиев и редица други техни другари, някои от които, обаче, отбелязват напоследък и възвръщане към едно по-народническо вдъхновение. Но аз не мога засега да влизам и в най-къс разбор на даденото от тия незавършени индивидуалисти, у които проблясва и мощно желание за нещо по-високо, у които, обаче, има и симптоми на епигонско оригиналничене... Не бих могъл също да изтъкна какво от прозата на заслужили белетристи като Антон Страшимиров, Елин Пелин, Петко Тодоров и неколцина по-млади съвременници би заело почтено място в канона: за това са нужни по-обстойни анализи, каквито в настоящия очерк е трудно да правя. Това остава да се извърши при друг случай.

Общо взето: новото време завършва поетическо-стихотворната еволюция на предходната епоха, като достига неведнъж до мъртва точка - изключителният култ на формата. В областта на прозата, на повестта и разказа специално, аз мисля, че е направен известен прогрес над Вазова. Но романът е все още неписана страница. Върху него ще има да работи особено четвъртото поколение писатели, което опитва вече силите си. Така стои и при драмата. След хубавите начала у един Яворов и А. Страшимиров очаквали бихме да се родят и тук достойни представители на социално-реалистически и романтически пиеси, за които има такава благодарна почва - в душите на една добра, много добра публика, хранена само с чужди и често посредствени модерни неща. Колкото се отнася до стиха, аз бих рекъл: той е доведен до предела на един решителен поврат. По-далеч в пътя, гдето е вкаран от някои представители на най-младото поколение, той не може да върви. Някаква анемичност е отнела жизнеспособността му. И обнова, и засилване могат да дойдат от два извора, пресекнали сякаш временно: изворът на собственото сърце и изворът на живота всред обществото, влязло у нас, както и в цяла Европа, във фазата на големи социални реформи.

Поезията трябва да се сроди с вълненията на душата, трябва да изнесе един мир от чувства и идеи, които изразяват надеждите, съмненията, всички реални настроения на настоящето - защото само така тя би могла да стане онова изкуство, способно да буди ентусиазъм, каквато е била тя всякога във векове на силни и самобитни таланти.

 

 

© Михаил Арнаудов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2003, № 9 (46)

Други публикации:
Пролом, I, № 16-17, 15.11.1922, 493-501.