Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАНОН И/ИЛИ АГОН.
ЛИТЕРАТУРНОИСТОРИЧЕСКИТЕ (РЕ)КОНСТРУКЦИИ

Димитър Кръстев

web | Култура и критика. Ч. III.

От средата на 80-те години на ХХ век българското литературознание проявява особен интерес към концепциите и проектите за история на българската литература. Учени от различни поколения и с различни нагласи - Светлозар Игов1, Иван Радев2, Валери Стефанов3, Албена Хранова4, Инна Пелева5, Симеон Янев6, Александър Кьосев7, Благовест Златанов8, Бойко Пенчев9, Борис Ангелов10, Албена Вачева11 - насочиха вниманието си към историографските конструкции на литературното ни минало. При една част от тях това бе свързано с изграждането на свой интерпретативен модел (на развитието на българската литература, на литературната институция, на българската модерност и т.н.), а при други - с радикалното дискредитиране на вече установените. И в двата случая, обаче, осезаемо се чувстваха растящите съмнения към възможностите и правата на литературната история като наука (или както предпочитат да се изразяват някои от учените - като дисциплинарно и дисциплиниращо поле, дискурсивна практика или метанаратив). Причините за този интерес към литературната история са, както се казва, комплексни, но едва ли ще е пресилено да се смята, че една част от първоначалните "виновници" за това могат да се търсят в авторитетността на известните "Тезиси..." на Никола Георгиев, както и в интригуващите перспективи, които задаваха ежегодните четения по историческа поетика, организирани от Атанас Натев и Радосвет Коларов.

Разбира се, съмненията във (не)възможностите на литературната история не са от вчера. В европейски контекст те са с поне едновековна давност, но в края на ХХ век те станаха особено интензивни. Това ясно личи в текстовете от специалния 14 брой на списание Poetics от 1985 година, от едно изследване, което не крие, че няма еднозначен отговор на въпроса "Какво е литературната история?"12, както и от две книги13, чиито заглавия издават, че хоризонтът им не се простира по-далеч от това да бъдат зле прикрит римейк на терзанията на Рене Уелек дали е възможна литературна история, която да е едновременно и литературна, и история. Апориите, които тревожат Р. Уелек, остават наистина неразрешени и той в началото на 70-те години обявява "Залеза на литературната история", без да е убеден, че дръзновеното очакване на Х. Р. Яус14 за снемането на противоречията чрез херменевтичното "сливане на хоризонтите" има сериозни основания.

Задачата, която си поставяме с този текст, е, съобразно възможностите ни, съвсем скромна. А именно, да направи кратък опис на някои от българските литературноисторически идеи и концепции в периода между 90-те години на ХIХ век и 20-те години на ХХ век. Стремежът ни е да представим емпирично някои от тогавашните противоречия на българското литературноисторическо мислене, без да забравяме все пак, че "литературните историци не третират обективни материали или очевидни сами по себе си исторически събития. Те винаги работят с интерпретирани "материали" в сегашни когнитивни контексти."15 Което означава, първо, че начините, по които литературните ни историци по това време са представяли литературното минало, са пряко обвързани със социокултурни необходимости в тяхната актуалност и, второ, че интересът ни към техните тревоги е рефлекс на въпросите, които ни тревожат днес.

Краевековни вълнения

Началото на българските литературноисторически усилия съвсем закономерно бива положено върху необходимостта от романтично възвишена национална идеология. В това отношение в новоустройващото се следосвобожденско общество основна роля разбираемо играеха образователните и културни институции. Единодушно приеман, това е факт, който е различно оценяван16. "Българска литература" (1896) на А. Теодоров-Балан, с която се ражда университетското, академичното българско литературноисторическо знание, днес предизвиква снизхождение и пренебрежение, но и преинвестиране на радикални концепции, проблематизиращи самия предмет на литературната ни историография - българската литература - като "естествено" възникнал корпус от автори и творби.

Текстът на "Българска литература" сам по себе си не ни дава основание да го отделим категорично от историко-литературните очерци преди него /Вазов, Величков (1884), Г. Д. Попов (1886), Д. Маринов (1887), М. Москов (1895)/. Но ще бъдем несправедливи, ако не вземем предвид отношението на тогавашната съвременност към него, влиянието, което той оказва, и промените в "условията" и "правилата" на мислене и писане на литературноисторически съчинения. Най-малкото, институционалното място, което легитимира текста на "Българска литература", го прави един вид "висок" тип изказ, задаващ конвенции и условности, които оттук нататък едни ще следват, а други ще отричат.

В средата на 90-те години, когато излиза трудът на Балан, започват и дискусии сред българските литературни среди по основни проблеми на литературната история - методологически и конкретни17. По това време се чувства вече една сериозна промяна в отношението към литературата, към нейните функции, специфика, значение. Установяват се непримирими различия в литературното мислене на отделните творци и литературоведи, достигащи до съществени противоречия в общата ценностна и епистемологична система на българските литературни практики. Разслоението е вече факт, обособяват се литературни общности, сформирани около отделни издания - "Българска сбирка", "Мисъл", "Български преглед", малко по-късно "Праг" и "Наш живот". Несъмнено това рефлектира и върху литературната история - узаконяващата, легитимиращата наука, с претенции за надредност на изследователската си оптика. И тъй като литературноисторическият изказ има изключително силни метакомуникативни възможности, той не може да остане вън от противоречията на процесите, които оформят литературната ситуация в края на XIX и началото на XX век. В подобни литературни ситуации, метапозицията, на която стои (или поне претендира за това) литературната история, е обречена да бъде оспорена, или най-малкото атакувана. Тя е възприемана като "страна в спора", т.е. като "частна", а не надредна. А това довежда до проблематизиране на основните литературноисторически понятия, което става преди всичко чрез атакуване на "официалната", институционалната позиция на университетското знание.

Едва ли ще е пресилено да се търси връзка между тези начални литературноисторически усилия, разслоението на литературния живот и модернизационните жестове, присъстващи в българската култура по това време. Подобна взаимовръзка е обект на настойчиви дискусии в западноевропейското литературознание през втората половина на XX век, независимо от методологическата перспектива, в която са положени. "Общо място" в тези дискусии е увереността, че историческото съзнание на модерността се появява най-силно тогава, когато ценността на миналото бива оспорена - историята се появява винаги най-видимо там, където бива отричана (Ролан Барт); винаги на границата на историята, на края на историята, се осмислят общите черти на историчността (Пол Рикьор); историята може да бъде победена само чрез историята (Пол де Ман).

Установяването на европейската модерност обикновено се свързва с "прелома" в западната мисловност, извършен от Кант и известен като "диференциация на ценностните сфери на културата". Обособяването на "трите вида интерес" (Ю. Хабермас) на човешката рационалност - познание, справедливост и вкус, предшества и подготвя оформянето на съвременния смислов обем на множество модерни понятия, сред които са и "литература", "история", "нация", "гений", "шедьовър", "литературознание" и т.н. Заедно с това е очевидна непрекъснато променящата се "тежест" една спрямо друга на всяка от трите сфери при участието им в това, което след Макс Вебер наричаме "разомагьосване на света".

В българската култура през последното десетилетие на ХIХ в. ясно се наблюдава подобен процес на отдиференциране на ценностните сфери наука, морал и изкуство. Налице е вече сериозно напрежение между т. нар. "експертни култури" и широката публика. Преломът към автономизиране на литературата, видим най-ясно при "великата четворка" от "Мисъл", довежда не само до появата на нови норми за литературност. По-съществено е, че заедно с тях се е зародил усет за "високото" и "ниското" в литературата, правещ усилия да разграничи "истинското" изкуство, което разчита на признанието в един бъдещ момент, от популярното, масовото, тенденциозното изкуство, получило бързо и своевременно признание. Именно контраадаптивните стимули на модернистичните художествени жестове на отхвърляне афирмативността на културата активират същностната за историческото съзнание диалектика между "пространството на опита" и "хоризонта на очакване"18. В този смисъл не е неочаквано да се свързва именно с кръга "Мисъл" началото на един нов тип литературноисторическа нагласа, различна и дори противоположна от тази на университетското литературноисторическо мислене19.

По времето, когато се появяват "Българската поезия" на П. Славейков и "Млади и стари" на д-р Кръстев, творците около "Мисъл" вече са си извоювали едно трайно място в българското литературно съзнание. Самото списание е станало своеобразна литературна институция и краят му (една година след излизането на "Млади и стари"), въпреки нежеланието на главния му редактор, се приема от П. Славейков и Б. Пенев доста спокойно като нещо естествено. Преобладава мнението, че то е изпълнило своята цел20. "Великата четворка" има съзнанието, че вече от немалко години създава образа на литературната си репутация. В 1906 Славейков твърди, че неговите схващания са установени от десетина години. В 1898 година вече се усеща разслоението в българското културно пространство, в което участието в отделните литературни списания и кръгове е осъществимо само при условие, че са изпълнени определени конвенции21. Алберт Гечев22 дори посочва годината, която, макар и условно, разделя литературното развитие на две епохи, втората от които е определена като диктувана от творците около "Мисъл". Така че излизането на "Млади и стари" е всъщност узаконяването на едно над десетгодишно воюване, с което "младите" желаят да установят себе си, но и да променят публиката, литературния вкус и мислене, понятието за художествена литература. Литературноисторическата рефлексия е може би най-ефективният начин за такова узаконяване23. И появата на агоналния поколенчески модел на "младите" е нещо естествено. Това е закономерна (и естествена) проява на една обновена нужда от история и традиция.

Но още с излизането на д-р Кръстевата книга е усетена "трагическата ирония" в претенциите на "младите": "Възможно е, обаче, да се крие една ужасна трагедия в тоя напън на остарелите "млади"... Няма страст по-силна от тая за младост - и може да посети тя всеки дух, който чувства да го напущат млади сили."24 И това са думи на човек, който не се съмнява, че "тия "млади" най-ясно чувстват посоката, в която трябва да тръгне българската литература, че те са най-жизнените сили у нас сега." Но остаряването на младите не е само резултат от дългогодишното им и шумно налагане - от 1895, годината, в която България има своя официално канонизиран "народен поет", до 1906-1907, когато излизат "Българската поезия" и "Млади и стари". Освен всичко това са се появили новите "млади" - "рошавите символисти", "цяло едно войнство дечурлига", както ги нарича "невенчаният крал на младите", които са направили вече своя впечатляващ дебют в списанията "Художник" и "Наш живот". Нуждата от историческа визия на българската литература, обръщането към миналото, е наложено от "критичната ситуация" в българското литературно общуване, в което многообразието на литературни "почерци" поставя под въпрос възможността за ясна и диференцирана стратификация на българското културно пространство. Желанието за "история" е желание за йерархия и подредба. Литературната история се стреми да "владее" начините за четене, а това означава да владее и литературната комуникация въобще. Тя има изявени метакомуникативни функции, които не просто "посредничат", а предоставят кодовете за литературното общуване, конвенциите за четене на литература.

Обръщането към миналото е плод на желание за терапевтична корекция на сегашното чрез трансгресия на отминалия опит и трансформираното му пренасяне в настоящето25. В срещата между "преди" и "сега" двете страни взаимно се трансформират и преподреждат, тъй като в нея те имат възможност да надмогнат и прекрачат вътрешните си предели26. П. Славейков и д-р Кръстев, отричайки валидността на идеалите на "опълченската епоха", отхвърляйки заветите на "старите", съзнателно или не заимстват от езика им, за да изкажат себе си. И това е така не само защото всеки разбира миналото в степента, в която е способен да разбере себе си. Самото разграничение "млади" и "стари", макар и без да е отнесено към литературата, е работещо за възрожденското съзнание. П. Славейков и д-р Кръстев го заимстват от отреченото възрожденско мислене и го въвеждат в качеството му на общ развоен модел на българската литература, разбира се, обвързвайки агоналната поколенческа метафорика с неокантианското разделение между публицистично и художествено, както и с индивидуалистичните си настроения.

Макар и да отричат модела за общностна идентификация с институционалното "българско" (т.е. посредством държавата-нация) и да поставят акцента върху личността, рационализираната индивидуалистична рефлексия спрямо общността, която творците от "Мисъл" налагат в българското културно съзнание, създава чувствителност за традиция, в сравнение с която символистите са далеч по-радикални. По този начин присъствието в литературния живот на новите "млади", които започват да атакуват "крепостта" "Мисъл" наред със "старите"27, осигурява на творците около П. Славейков място в литературния канон и усложняват времевата многослойност на този период (чувството за "едновременност на неедновременното" по формулата на Р. Козелек или "неедновременност на едновременно живеещите", както полският литературовед К. Вика определя литературните поколения), което е едно от условията за поява на усет за "история".

Разбира се, литературноисторическото мислене и изразяване на една национална общност не е нещо единно и хомогенно. В конкретните си прояви то се "колебае" постоянно между афирмативните принуди и контраадаптивните усилия.

Кратко Intermezzo

Без да е задължително да споделяме идеологическия и методологически контекст, въз основа на който е построена, особено продуктивна ни се струва типологията на литературоведските позиции, предложена от Ал. Кьосев. Според него "опитите за писане на българската литературна история могат да бъдат представени обобщено като конкуренция на две социални групи и на техните дискурси - конкуренция на университетски преподаватели и на самите писатели (или критиците): конкуренция между Homo academicus и Homo scriptor"28. Базисно за типологията се оказва ницшеанското разграничение между антикварна и модерна нагласа към историята, с това допълнение, че в български контекст модерното критическо историческо чувство е съчетано с травматичното осъзнаване на характерното, според Кьосев, за българската култура усещане, че традицията и миналото са като че ли отсъстващи. Това противопоставяне между "учените" и "художниците" издава сходства с традиционното за френското културологично мислене (Ролан Барт, Пиер Бурдийо) разграничаване на университетска наука и неуниверситетска (наричана от Р. Барт "интерпретативна") критика. Близостта, въпреки съществените контекстуални и методологически различия, се поражда от желанието да се "разчетат" в отделните литературоведски позиции водещите "властови импликации". В този смисъл ни се струва уместно обвързването на разграничението между "филолозите" и "творците" с делитбата на езиците (или по-скоро на социолектите), направена от Р. Барт29.

Академичният тип литературознание се реализира преди всичко в пространството на енкратическия социолект. Той е носител на монументално и антикварно историческо чувство и търси в литературата измеренията и белезите на националната общностна идентичност, а това предполага едно безвъпросно почитащо отношение към миналото и наследството - нещо напълно естествено за институционалната му позиция. Водеща тук е идеята, че литературата е пазител на предустановени и устойчиви ценности, че се покрива с националната културна традиция, мислена в нейните "твърди" определения като изразител на "изконни" (т.е. непроменими и постоянно присъщи) черти на "родното". Словесността се мисли като отражение и продукт на една конкретна и прозрачна историческа и/или етнокултурна действителност, която можем безпроблемно да установим и достоверно да опишем, възстановявайки системата от нейни фактологичности. По този начин литературната история се явява обобщаваща синекдоха на културната и обществената история. По обратен път обаче, глобализирайки значението на литературата посредством презумпцията, че в книжовната ни история е отразено цялото духовно развитие на народа, литературната история сама става културна история, история на интелектуалното развитие. Литературата се разтваря в културата, удвоявайки и дублирайки нейните функции за сметка на спецификата на голяма част от своите. (Частта е натоварена да представи цялото, получила е репрезентативност.) Това преливане на литературата в културата предполага и налага едно детерминистично каузално обяснение на литературните явления - детерминизъм, който е дръзко самоуверен във възможностите си за "чисто" и обективно описание, което да подреди, събере и анализира отделните отминали литературни факти, освободени от връзката им с интерпретиращото "тук и сега" на изследвача, т.е. изисква се пълно игнориране на позицията на познаващия субект. Подобна детерминистична (и синекдотична) литературна история предпоставя и имплицира понятие за художествена литература като една определена предметна област, като набор от художествени произведения и факти. Оттук и претенцията на академичното литературознание за обективност на съжденията.

Другият тип литературознание, който условно наричаме по няколко начина - епатиращ, парадоксален, акратически, писателски (на Homo scriptor, според названието на Ал. Кьосев), - е взаимообвързан и невъзможен без академичния тип, спрямо който се установява, отричайки го. В плана на Ницшевото разграничение на различните видове историческо съзнание той отговаря на критическото историческо чувство. Негова цел е да суспендира заварения официален модел за общностна идентификация. За сметка на това той проявява изострено внимание към личностната идентичност. Провокативността му личи и в силно деструктивната позиция, която отрича на "наследството" претенцията му за ценност и иска да внуши: "До преди нас ние не сме имали художествена литература; ние ще създаваме тепърва истинската художествена литература."30 Налице е своеобразна ретроактивност и проспективност на литературоведската рефлексия. Официалната форма на обстоятелствен наратив, характерна за академичната литературна история, се оказва неуместна и несъответстваща на спецификата на този тип литературоведско мислене. Наблюдава се по-скоро стремеж към създаването на синтетични концептуални схеми, обърнати не толкова към емпирията и процесуалността на фактите, колкото към теоретични модели, опосредстващи и мотивиращи епатажа и проблематизиращи завареното статукво. В съответствие с целите си този тип литературоведска рефлексия използва максимално възможностите на акратическия систематичен и парадоксален изказ.

От гледна точка на легитимността академичният тип литературознание поради ред причини - институционална тежест, официалност и социален престиж, претенция за обективност и научност, възможност за диктуване на литературния канон - има по-голямо "относително тегло" при валидизирането на литературното познание. Той представя литературното развитие като непроблематизирана континуалност, като цялостен и единен процес, съответстващ на единна културна традиция и на катоптрично схващане за изкуството, благодарение на което е възможен господстващият външен детерминизъм и на водещи понятия като национален характер, национален дух, дух на епохата и пр. "културни тоталности", както ги определя М. Фуко.

От своя страна, парадоксалният тип, обвързвайки минало и настояще (а и бъдеще), участва много по-активно в актуалната литературна комуникация и по този начин има възможност "пряко" да се намесва и да влияе на литературното мислене. Обективното познание не е негова водеща цел, а "изразяването на възгледи за художествената литература е подчинено на нещо по-важно - да се хвърли мост между собствения тип творчество и обществото и да се рушат мостовете между обществото и творчеството на "другите". От логическо гледище подобни текстове стоят малко над и повече на равнището на художествената литература."31 Литературата се схваща не като отражение, а като конструиране на действителност. Литературното развитие бива представяно като борба, агонално, а традицията - не като единна линия, а като воюващи и пресичащи се тенденции. Разбира се, провокативността се реализира само като отношение към отричаната официална позиция. Парадоксалната критика е "един от най-чувствителните сеизмографи за повърхностните трусове и дълбинните трептения в развитието на естетическата и изкуствоведската мисъл" и по този начин изпълнява "сериозна регулираща функция"32, маркираща потенциалната убегливост на понятието "литература".

Има известна закономерност, според която парадоксалната литературноисторическа позиция с течение на времето подлежи на хабитуализация и седиментация. По този начин тя се институционализира и може да придобие легитимност като позиция на официалната академична литературна история. Подобно преминаване от единия към другия тип литературноисторическо мислене, зависимо и от установяването и утвърждаването на творците, с които неминуемо е свързано, наблюдаваме при налагането в литературното съзнание на агоналния поколенчески модел на "Мисъл" и установяването му от академичната литературна история, макар и с някои важни корекции. В това отношение важно значение имат фигурите на д-р Кръстев и проф. Б. Пенев, като не трябва да пренебрегваме обстоятелството, че литературоведските им схващания придобиват валидност не само в контекста на списание "Мисъл", а до голяма степен и чрез "високото" институционално място на Университета.

Трябва да се направи задължителната уговорка, че двата типа литературоведска рефлексия не се мислят в някаква ценностна йерархия един към друг. Те са просто два различни, но, нека повторим, взаимообвързани типа литературоведско мислене, с различни функции в социокултурната среда и в литературната комуникация. В развитието на българското литературознание конкуренцията и конфронтацията между тези два типа литературоведска нагласа са особено отчетливи в периода от средата на 90-те години на ХIХ век докъм средата на 30-те години на ХХ век.

Литературноисторически идеи и концепции през 20-те години на ХХ век

Характерът на литературната ситуация през 20-те години на ХХ век в България дава основание на учените да говорят за "антитетична напрегнатост на литературното мислене"33 по това време, където радикалните жестове на модерността се съчетават с усиленото търсене на "родното" и "душата на народа". Културната среда е динамично променяща се, разноречива34. Среда, в която експериментирането с художествения език довежда до множество литературни манифести, в които се преплитат проспективни и историко-реконструктивни възгледи и които целят създаването на нов образ на литературната традиция35. Това е период, при който се наблюдава "прелом" към нова художествена ситуация. Според наблюденията на Никола Георгиев първоначалното обособяване на художествената литература вече е сравнително утвърдено и нуждата от "самозащитно" оттласкване от нехудожествените речеви типове не е толкова остра. По-скоро е налице нужда от вторично сближаване между художествено и нехудожествено36. Такива преломи подчертават темпоралната хетерогенност на културата и функционалната "нестабилност" на литературата. Сблъскват се диаметрално противоположни конвенции за четене на художествени текстове, което довежда литературната комуникация до "критичната точка" на неопределеността. Не е за пренебрегване фактът, че след националните катастрофи чувството за национална идентичност е толкова разколебано, че се люшка между дръзкото загърбване на "тази празна химера Отечество" и неистовото търсене на "родното". Във връзка с това отношението към литературата - един от основните етностабилизиращи фактори - създаде един бурен дебат, който, ако не се опасявахме от баналното клише, бихме нарекли "обществен".

Ведно с усиленото самоосъзнаване на българската литература се увеличава количеството на критическите текстове. Писането за литература не се е считало за привилегия само на занимаващите се професионално с това; социалната идентичност на авторите на литературните метатекстове е била доста разнообразна. Все пак, социалният престиж на университетските преподаватели ги обособява, отделя и противопоставя на останалите "литератори", които не са изпитвали никакъв свян дръзко да спорят, дори да се подиграват и "глумят" с авторитетните "професори". Отново се очертават двата типа социални литературоведски роли, силовото поле между които добре онагледява още един аспект от "антитетичната напрегнатост" на българската култура през 20-30-те години на ХХ век. Ще ни интересуват главно "Две основни течения в българската литература" от Людмил Стоянов и разпрата му с проф. Боян Пенев, антологиите на Гео Милев и Иван Радославов и отношението към тях на професорите Михаил Арнаудов и Стефан Младенов, Боян-Пеневата студия "Основни чърти на днешната ни литература" и "ответната реакция" на В. Пундев - "Нашата художествена литература", както и особено важната статия на М. Арнаудов "Канонът на българската литература" и, разбира се, редактираната от него шесттомна литературноисторическа библиотека "Български писатели". Няма да можем да отделим категорично принципните възгледи от личния нерв и патос, от персоналните взаимоотношения. Но това едва ли е необходимо, тъй като представлява важна особеност на тогавашната представа за публичност на мненията.

Ярък пример за "хулиганство в литературата", статията "Невежествен критик" ("Развигор", 1921, бр. 48) е важна за нас с това, че фигуративността на езика й експлицира и синтезира основния упрек на "литераторите" към "професорите". Според Л. Стоянов "проф. Б. Пенев притежава драгоценния дар на мълчанието". Той е "сякаш мумия, заспала в съзерцанието на своята древност; работещ в зимниците на литературата, сред сенки и покойници, в подземен свят и запустели гробища, той е "един вид Харон на литературата", "същински музей от развенчани реликви". Упрекът към Професора е, че малодушно бяга от настоящето в пустинните полета на миналото, сред подреденото мъртвило, далеч от живота и сегашните ценности. В този упрек има нещо от Ницшеанския патос срещу страхопочитанието пред историята. Той вменява на професорите "антикварна преданост" към миналото, нехаеща за младостта и живота. "Той е професор и носи всички злочестини на този коренен недостатък." Но какви са границите на "литературния зимник", който обитава Б. Пенев. "Дамаскините са негова изходна точка, единият край на пустинята, и другият - П. Славейков - последната му бариера". Така невенчаният крал на младите е, оказва се, "развенчана реликва", запратена в "запустелите гробища" на българската литература, рамо до рамо с любимия му стар херой Вазов. Рошавият символист е решил да хулиганства и "засегнатият" едва ли е само Б. Пенев.

В "Две основни течения в българската литература"37 Л. Стоянов се заема със задачата да осветли и подреди онази "астрономическа мъглявост", наречена българска литература, лишена от критически дух и заприличала на "ужасно зрелище на цяла армия слепи, сакати и нищи духом, безграмотни създания, запътени самоуверено към Парнас". Задачата, подразбира се, е трудна и не е по силите и на "най-просветеният български професор, ако въобще такъв е съществувал".

Нагласата е на типичен парадоксалист, който се сблъсква с (по-скоро създава) противоречието "да имаме толкова писатели - и да нямаме литература". Следващата стъпка е позната - българската литература се разцепва на две - от една страна имаме Правилния път, по който свободното аз на творческата личност ни отвежда към бъдещето, от другата страна е Сляпата улица, по която крета съзнанието, "сковано от днес и чуждо на великото Утре". Началото на тази втора линия е сложил Л. Каравелов, антихудожника, служител на тълпата и на бита, а не на духа, бащата на бездарната поезия у нас. След него идва Вазов, довел до съвършенство и издигнал в култ "нещастната идея да се пише за всичко и във всяко време" - една "литературна плюшкиновщина": "Той бе чужд на мисълта за самоцелния дух, за изключителността на творчеството и за превъзходството на твореца над тълпата." След Каравелов и Вазов идват "клоунът на морала в стихотворна форма" Ст. Михайловски, А. Страшимиров с "неговата публицистична дейност", К. Христов, които се смятат сред "полуневежата интелигенция" за знаменитости.

По Правилния път българската литература е водена от Ботев, П. Славейков, П. К. Яворов, Т. Траянов и символистите. Тук суперлативите на Л. Стоянов са във възходяща градация, прицелени телеологично в символизма. Това са истинските художници, силните творчески личности, освободители на душата на художника от затлачващото влияние на тълпата и сродяващи твореца с душата на народа.

Стратегията е явно заета от "Мисъл", с отместване на телеологичния фокус от П. Славейков към символизма. Почти като ехо звучи мисълта на Л. Стоянов, че истинска реализация на народната душа е възможна само чрез свободното от всякаква наследствена обремененост творчески индивидуалистично Аз: "Народът разкрива себе си чрез душата на художника, само когато тя е абсолютно свободна, когато никакви условности, никакви задължения на времето, нито преходящи морални истини не стесняват нейните безпорочни зачатия." Обратно на претенциите на Л. Стоянов, че идеята на статията е "едно откритие", както общата схема, така и отделни твърдения представляват едва ли не цитати от П. Славейков38 и д-р Кръстев. Българската литература отново е видяна като две взаимоизключващи се традиции.

С подобаваща ирония и сарказъм се посрещат от Б. Пенев "оригиналните" литературоведски открития на Л. Стоянов. И много точно е усетена претенцията в "Две основни течения": "Доволен, горд и тържествуващ, Л. Стоянов завършва: "Аз ви посочих избраниците на словото в българската литература". Един благосклонен поклон - кръгът е затворен. От днес нататък българският народ има литературна история (подч. мое - Д.К.), българската литература престава да бъде за нас загадка..."39 С епатиращ жест, копиращ "поведението" на П. Славейков, Л. Стоянов разкроява българската литературна традиция и, с оглед на индивидуалистичната (и символистична) естетика, посочва Верния път пред българската литература.

По зла ирония Б. Пенев стои на същата позиция (но с друга ерудиция) в статията си "Основни чърти на днешната ни литература"40. Както точно отбелязва Н. Илиева, моделите, които Л. Стоянов и Б. Пенев представят, са твърде сходни помежду си. И при професора (който в тази си статия се изявява като "литератор") литературното развитие е разполовено, макар и с помощта на различни названия. При единия е художествена и антихудожествена линия, а при другия - художествен и тенденциозен реализъм.

Изключвайки спорадичните "висши прояви на българския творчески дух", каквито са творбите на двамата Славейкови, Ботев и Яворов (и то далеч не всички творби), Б. Пенев отрича цялата дотогавашна българска литература. Статията е написана изцяло в негативна модалност. В българската литература липсвали мистичните и ирационалните духовни прозрения, няма го инферналното и демоничното в сюжетите, чужд е на българския творец интересът към дълбоката психологичност, към еротиката, патологията и изследването на сложната и болезнена индивидуалност, липсва усет за "трагичните борби за пресъздаване на човешката душа". Българският художник е укорен, че е крайно разсъдлив и грубо реалистичен, земен. У него не се забелязват отвлечени, "спиритуалистични" мотиви и дълбоко религиозно чувство - симптом на висша духовност. В отрицанието си, чрез очертаване на това какво българска литература не е, Б. Пенев гради образа на това какво тя трябва да е. Литературноисторическата негация играе ролята на манифестен апел, програма за една бъдеща истински художествена българска литература41. Изграден отрицателно, това е образ на българската литературна традиция, която става дело на потомците. Негативът на тази традиция е част от заветите на миналото.

Сблъскваме се с нещо любопитно, но не толкова изненадващо (ако се има предвид "откъде" тръгва младия Б. Пенев). Професорът заговаря като парадоксалист. Тук той е далеч от становището, че ние имаме литературно минало, което трябва да почитаме, съхраняваме и изследваме. Той е далеч и от миметичното разбиране за литературата. За него литературата е по-скоро виждане, създаване на действителност, която не е непременно подобие и аналог на реалността. Оттук и реакцията му срещу грубия и тенденциозен реализъм. Две години преди "Основни чърти..." един вече типичен парадоксалист е публикувал статия с подобна реакция42. И още с първото изречение е формулирал основния проблем, около който ще "кръжи" литературноисторическата мисъл през 20-те години: "Напоследък у нас отново се повдига един стар и неуравнен още литературен въпрос: въпросът за пътя и смисъла на българската литература." Епатиращите жестове на бъдещия "оварварител" стават немаловажна част от тогавашния дебат за Пътя и Смисъла на българската литература.

В този дебат като опонент на учителя си се включва и Васил Пундев. Сравнително непознат днес (въпреки нарасналия интерес през последните десетина години към творчеството му), той е имал амбицията и възможността да се нареди сред литературоведите, създали цялостна литературна история. За съжаление проектът му не става социален факт. Но и студията "Нашата художествена литература"43, опонираща на "Основни чърти..." на Б. Пенев, се включва достатъчно активно в дискусията и прави силно впечатление на съвременниците си44.

В. Пундев отлично е усетил провокативността в текста на Б. Пенев - "искрена и умна, тази статия поставя на изпитание нашата вяра в ценността на художествената литература, сякаш е някакъв опит за разклащане последната в съзнанието ни, и затова отпорът иде сам по себе си, изпреварвайки съображенията и мисълта." Последвалите страници превръщат несъзнателния отпор в демонстрация на аналитична разсъдъчност. Според Пундев, обща характеристика на една литература може да се направи по два начина: 1. Процесуално, чрез проследяване на етапите, през които е минала, и 2. Като "общ изглед", независимо от процесуалността. Първият се предпочита от литературния историк и е "опит за философия на дадена литературна история". Вторият е "догматичен, изхождащ от общи естетически принципи" и е присъщ на критика, "когото литературата интересува сама по себе си, вън от обясняващите я исторически причини." Вторият начин е по-подходящ за оформени, завършени в развитието си литератури, като източните, старогръцката, римската, а не за литератури (като българската), които продължават да се развиват и където "изненадите в художественото творчество са най-важни"45. Според Пундев първата и основна грешка на Б. Пенев е, че той тръгва по втория път, както са били постъпили преди него П. Славейков и д-р Кръстев. Това е пътят на "синтезуващия критик", който чрез една догматическа характеристика и склонност към естетически анализи "слага цялата литература на една плоскост" "като на тепсия".

Обратно на това, Пундев тръгва по друг път, опитвайки да изгради една своеобразна философия на българската литературна история. Той разглежда българското литературно развитие като единство и борба между два различни типа: просветители и революционери. Това са два абстрактни типа, почти несводими до конкретните съдържания на тези понятия при възрожденското мислене. "Известни само като партийни програми, като различни, противоположни средства за една обща цел, тия две посоки не са проследени до техните психологически извори. Крайните им представители в литературата - Ботев и Славейков - ги носят в дълбините на душите си не като семе на епохата, а като вечни психически начала" (к.м. - Д.К.). По този начин Пундев, който не крие зависимостта на тази позиция "било от Хегеловата философия на историята, било от Ницшевото тълкуване произхода и същността на трагедията", изгражда една историко-типологична концепция за литературното развитие. По същество това е един опит за неперсоналистично виждане, конструиращо литературноисторическия развой в зависимост не от активността на отделната творческа личност, а от единството и борбата на две имперсонални стихии, подобни на Ницшевите аполоново и дионисиевско начало. Характерното за всеки отделен творец се определя от принадлежността му към едно от двете или от специфичната конфликтна съчетаемост на тези две основни неизменни начала, чиято постоянна борба за превес и противоречива единност движат духовното ни развитие. "В духовния живот на българите остават неизменни тия посоки-сили, докато, разбира се, целите и задачите се менят спроти нуждите на времето, чуждите влияния, изобщо културното равнище." Така в културата се обособяват константни силови полета, своеобразни психически траектории за индивидуалните творчески енергии.

Васил Пундев очертава, макар и доста тезисно, своята историческа типология върху българската литература от Паисий до П. Славейков и с оглед на творчеството на Паисий, Раковски, Чинтулов, П. Р. Славейков, Каравелов, Ботев, Вазов, Величков, К. Христов, П. Славейков. Той не разглежда литературата преди Възраждането, но отбелязва, че цялата официална стара българска литература може да се схваща като подвластна на просветителското начало, докато другото начало е видимо в големия религиозен и обществен бунт на богомилството. Студията завършва с едно обещание за цялостно изследване на съвременната българска литература и опитите, направени от Н. Райнов да се внесат у нас вековните богатства на общочовешката духовна култура и да се примирят бунтовникът и просветителят, Ницше и Христос.

Концепцията на В. Пундев представлява любопитен опит за неперсоналистичен поглед към литературното ни развитие. Повлияна от немската философска разсъдъчност, тя остава като нагласа и стремеж към систематичност сравнително усамотена сред останалите български литературноисторически проекти през първата четвърт на ХХ век. На пръв поглед двуначалието на литературната традиция, постулирано от Пундев, е доста сходно с това при останалите "парадоксалисти". Съществената разлика е, че, в противовес на тях, В. Пундев мисли двете линии като ценностно равнопоставени, а литературното развитие - като зависимо имперсонално от тях. Творческата личност е диалектически обвързана в противоречивостта, създаваща динамиката на историческия развой.

Много често в литературноисторическите изследвания може да срещнем твърденията, че през 20-те години на ХХ век българският символизъм се изживява, превъзмогва, преодолява и пр. Не трябва да забравяме обаче, че именно през 20-те излизат много важни за символизма книги на Лилиев, Траянов, Ясенов, Л. Стоянов и т.н., повечето от които получават официално признание, а въпреки обвиненията в анахронизъм списание "Хиперион" е един от значимите фактори в литературния живот до началото на 30-те години. Оказва се, че "агонията" на българския символизъм през 20-те е доста продължителна и шумна. За това до голяма степен допринасят и отрицателите му.

Една от проявите, която силно е подразнила "филологическото мнение", е антологията "Млада България", публикувана през 1922 - годината, в която започва да излиза списание "Хиперион". Съставителят й Иван Радославов е решил да представи произведения на една "революционна генерация от поети", чието творчество "е добило съвършено друг вид от този на предшествениците" и "затваря последната страница на нашата литературна история". Така десет години след манифеста "Бодлер или Тургенев" българският символизъм има и своята антология, заявяваща претенциите му за място в литературната история.

Тези претенции изчерпват търпението на д-р Стефан Младенов и той решава да се разправи с дръзките самозванци, като ги отпрати в "низината" на българската литература, наред с нарицателния Нягул Семков46. Заедно с полярните разпределения на нивата в българското литературно пространство отново се повдига въпросът за противоречието между "млади" и "стари". Според Стефан Младенов тези понятия са безсмислени, "съвсем не прилягат" за описание на проявите на творческия дух и имат само известно ограничено оправдание в биологията.

В отговора си към професора Иван Радославов застъпва точно обратното схващане: "Млади" и "стари" винаги са съществували в литературата. Един литературен период се е сменял с друг, когато обикновено е представлявал реакция на предшестващия и се е възмогвал за мястото му, отричайки го по същество. Такъв е закона, вечния закон на еволюцията."47 Очевидно е сходството с агоналния модел на "Мисъл". А на обвиненията на Стефан Младенов, че неоснователно се отричат "старите" като Вазов, Славейков и Яворов (отново изравнени в "старостта"), Радославов отговаря с парадокс: "Нашето отрицание и становище към тях е такова, че то е по-скоро една защита срещу защитници от рода на тия, които смятат, че българската литература и поезия започва и свършва с две-три имена и които не признават развитие и еволюция" (к.м. - Д.К.). Излиза, че отрицанието представлява истинско историческо мислене, което иска да даде на българския символизъм "онова място, което му принадлежи" (к.м. - Д. К.)48. Изглежда, че времето от манифеста до антологията е достатъчно, за да мотивира едно такова самочувствие. През 1912 г. с "Бодлер или Тургенев" се обявява българският символизъм, а десет години по-късно с "Млада България" той се узаконява като етап от литературното развитие, затварящ последната страница от българската литературна история.

В похода си срещу символизма Ст. Младенов въвлича и авторитета на Б. Пенев. Според него награждаването на книгата на Л. Стоянов "Светая светих. Лиричен молитвеник" се явява един вид предизвикателство срещу автора на статията за литературния плут49. А тази статия съдържа част от "Бояновите завети", наред със студията "Посоки и цели" и с лекциите по история на новата българска литература: "Да се унищожи до крак това безобразно стихотворско ято от гарвани и врани, заради неговите безбройни прегрешения спрямо Светия Дух на светата Българска реч - ето заветната мисъл на Бояновата статия за литературния плут. Ние няма да сме достойни другари Боянови, ние бихме изменили на неговата горда и открита честност, ако не бъдем като него твърди в бичуването на едно зло в литературата ни. Не е тука реч за лица, а за едно злокобно и пакостно литературно течение, което трябва да се премахне."50 От Хиперионовото братство решават, че атаките срещу тях (не срещу отделни творци, а срещу цяло литературно течение) са дело преди всичко на "професорската наука", към която и отправят своето презрение (от професорите единствен Ив. Шишманов остава да всява респект)51.

Но може би най-нетърпим към професорската наука е Гео Милев. Спечелил си репутация на "най-големия антитрадиционалист и авангардист" (Св. Игов), той се впуска в множество остри, дори груби спорове с Александър Теодоров-Балан, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Александър Балабанов, Константин Гълъбов. Наред с полемичните си текстове, изящните си есета за изкуството - теоретически и манифестни - Г. Милев написва и множество статии върху българската литература, а критическите и литературноисторическите му схващания намират своя естествен и впечатляващ завършек в неговата "Антология на българската поезия" /1925/. В по-ново време изследвачи като Симеон Янев, Светлозар Игов и Александър Йорданов твърдят (и може би с основание), че това е най-промислената, образцовата, класическата антологична книга в българската литература. Но през 20-те години на ХХ век отношението към нея е преди всичко отрицателно. Това се е дължало не толкова на самата антологична концепция, колкото на предговора към антологията - "Кратка история на българската поезия". Тук Г. Милев представя своята развойна схема на българската литература - един проект, който ще заслужи недоволството на съвременниците му, но и признанието на потомците за това, че представлява една "тезисна концептуална история на българската литература"52.

Самата антология, според съставителя й, е плод на съчетанието на личен вкус и строга научна обективност. Построена върху идеята за представителност и физиономичност на включените текстове53, тя претендира, че представя "картината на едно завършено развитие"54. Г. Милев, в съответствие с един "строг критицизъм", разчита на два ръководни принципа. Първият елиминира от антологията всичко, "което е само случайност на времето, без трайно историческо значение", т.е. пренебрегва се неоригиналното - "всяка подражателна или епигонска проява". Вторият поставя пред произведението изискването за формално съвършенство на език и стих, като изключения могат да се направят само за творби, които, въпреки някои свои недостатъци, са характерни за своя автор. (Явно е, че персоналистичното мислене и тук е определящо.) Благодарение на тези две ръководни начала (първото от които е наречено "верен историко-литературен принцип", който "ценен само в мярата си е изключително труден именно в тази мяра") - израз на елитаризъм55, Г. Милев успява да прочисти своята картина на литературното развитие от множество имена и произведения. Изчерпателността и всеядността на "подробната хроника на литературното развитие" съвсем съзнателно е загърбена. По подобен начин постъпва и П. Славейков в "Българската поезия", като настоява, че "не дълга и широка разправия за българската литература пиша аз, а къс очерк за основния смисъл на българската литература". Тази позиция е типична за парадоксалната критика, функционираща като отрицание на обстоятелствения литературноисторически наратив, на установения от него литературен канон и понятие за литература. Още в самото начало на "Кратка история на българската поезия" се казва: "Наистина, всички учебници по история на българската литература започват с Презвитер Козма, Черноризец Храбър..., но всичко това не е още литература, а само граматика, в най-добрия случай - упражнение в писменост. Всичко, до средата на ХIХ в. е днес предмет от исторически, археологически и филологически интерес. Но то не е литература - в днешния, модерния смисъл на думата - художествена литература." За Г. Милев литературата представлява своего рода индивидуално, съкровено себеизразяване - "въплотяване в словесен образ на лични чувства и емоции". И неслучайно той счита, че лириката "абсорбира" цялото ни литературно развитие; този парадоксален редукционализъм достига до своята крайност: "Може да се каже, че в българската литература не съществува разказ, роман и особено драма". Въз основа на това понятие за литература и на едно по същество романтическо разбиране за повишената емоционалност на лириката като литературен род Г. Милев изказва някои неласкави оценки за поезията на П. Славейков и, сравнявайки го с Вазов по сила на естествената лирическа емоция, той "реабилитира" народния поет като творец с "непосредно поетическо чувство".

Развойната схема, представена в "Кратка история на българската поезия", има за задача да очертае картината на едно цялостно, завършено развитие. Българската литература е разделена на два периода - организационен и зрял (1905-1915) и на четири етапа - Вазов, П. Славейков, Яворов, Лилиев. По този начин, тръгвайки от "родоначалника на българската поезия" - П. Р. Славейков, и стигайки до Лилиев и Н. Райнов, след когото "спира развитието на българската поезия", Г. Милев създава една стройна и концептуална схема, съдържаща своеобразна философия на литературното развитие. (Ре)конструиран е един завършен развоен цикъл в българската литература, който започва в средата на ХIХ в. с първоначалната нужда от поезия, която "непосредно отразява в стих всеки трепет и емоция" (Вазовата традиция), преминава през рационализираните естетически изисквания към художествената форма (П. Славейков) и достига до виртуозните стихове на Лилиев и символистите. Формалното съвършенство обаче прелива в декаданса на ларпурлартизма и довежда до "издребняване на емоционалния комплекс на поезията", до отлъчване на личността от живота: "Кръгът е завършен, лабиринтът на индивидуалистичните конвулси е изходен докрай." Усилията на Христо Смирненски да обнови българската поезия откъм мотиви не предизвикват начало на ново развитие, тъй като не намират и необходимата нова форма.

Изследвачите отбелязват, че Г. Милев, за разлика от Л. Стоянов и Б. Пенев например, конструира модела на литературното развитие не във вид на агонален сблъсък на две традиции, а като единна линия56. Това е вярно, но само донякъде. Вездесъщият принцип на приемствеността и континуалността, характерен за ендоксалното литературноисторическо знание, при Г. Милев е "нарушен" от две съществени изключения. Творчеството на Ботев и особено творчеството на Яворов, представляващо "еманация на расовия гений", но еманация на един "обратен комплекс от енергия, събрана в колективния дух на българското племе", е всъщност изключение от общото развитие на българската поезия, отделено от всяка литературна традиция. Очевидни са ценностните импликации в това гледище. Изключителна художествена стойност може да бъде постигната само в извънмерното чрез нарушаване (дори отричане) на приемствеността и постъпателността. Освен това, въпреки че литературното развитие е структурирано като единна последователност на етапи, Г. Милев също като П. Славейков, д-р Кръстев, Л. Стоянов, Б. Пенев различава две противопоставени традиции в българската литература. Това най-добре личи при характеристиката на П. К. Яворов. Независимо от отделеността му от всяка литературна традиция, творчеството на П. К. Яворов "съчетава емоционалния принцип на Вазов с Пенчо-Славейковото естетическо изискване за съвършена Художествена форма". Емоционалната непосредност на чувството и естетическата промисленост на формата стават референти на две противоположни тенденции в българската литература. На подобен извод ни навеждат и редовете, посветени на П. Славейков, които подкрепят убеждението ни, че единността на българското поетическо развитие според литературноисторическата конструкция на Г. Милев е една привидност и остава по-скоро на нивото на формалната постройка.

Друга важна особеност е, че формулата "голям поет, но немарлив художник", толкова характерна за критическото изразяване на П. Славейков, д-р Кръстев и Б. Пенев, е използвана и от Г. Милев при оценката на Ботев и Траянов. Тя е съотносима с различаването на (и противопоставянето между) историко-литературна и естетическа значимост и, съответно, на историческа и естетическа критика. Особено добре личи това при характеристиката на П. Славейков и неговото място в литературното развитие. Определен като втори етап от историята на Българската поезия, характерен с това, че успява да "сломи Вазовата традиция" и да установи нова естетическа мяра, Славейков е признат (по-скоро) за естетически идеолог на "младите", но не и за творец на високохудожествени произведения. Липсата на естествен лиризъм и прекомерната му рационалност, създаващи впечатление за изкуствена направеност, неговият "окълцан, тежък стих" го правят не поет, а естет. Неговата "поезия на мисълта"57 е много далеч от онова "живо поетическо чувство" и поетическия патос, който е според Г. Милев златна нишка на истинското поетическо творчество и "есенциал на поезията". Независимо от това, въз основа на естетическите изисквания, с които "бе закърмена цялата генерация по-млади поети", П. Славейков е определен за етапен автор в развитието на българската поезия: "Значението на П. Славейков като голяма фигура в българската поезия почива върху неговата естетическа проповед. (NB. Тук грешат мнозина, които смесват поета с естета.)"

Методологията, употребена в "Кратка история на българската поезия", е доста еклектична. На пръв поглед, тя се опира (нещо изненадващо за автора на "Иконите спят" и "Експресионистично календарче") на Теновите концепти раса, среда и момент. В същото време, романтическите разбирания за гения представляват "пробив в позитивистичната концепция"58 и нейните три критерия. Този пробив веднага е санкциониран от страна на университетското знание: "Еманация, абсолют, идеал, вън от момента - това беше тъй преди Иполит Тена и Фехнера. Днес не вярваме на този род чудеса"59. Реакцията на проф. Арнаудов е разбираема. Тя е част от "провокираната" ендоксална позиция. Но срещу антологията реагират и "своите", като Ив. Радославов или Г. Бакалов60. Така "оварварителят" успява за пореден път да "подразни" мнозина, но и да създаде една концептуална схема на литературното ни развитие, съчетана с образцов антологичен проект61.

Както казахме, реакцията на М. Арнаудов е съвсем естествена за академичната литературноисторическа нагласа и нейните методологически основания. Той не може да приеме възгледите на Г. Милев за гения, който не се вмества в никаква историческа схема, в никаква традиция, а е някакъв абсолют, който е "вън от момента": "В тия думи и термини на Милева има само метафорична мъгла, само историческа мистика и спекулативна естетика... Нищо не е вън от историческите възможности и нормалните схеми, или то е такова само за екзалтирани естети, които не искат да изучават в подробности генезиса на крупните събития. Нито Шекспир, нито Гьоте, нито Пушкин са мислими без предходниците си и съвременната тям култура. Те са брънка в една литературна верига, която можем да изучаваме добре по документи на епохата и по националните съдбини". Това са думи на достоен ученик на проф. Ив. Шишманов. В тях личат основните разлики между ендоксалната и парадоксалната литературноисторическа нагласа. Университетското знание изисква не концептуална синтетична схема, а обстоятелствен разказ за миналото, при който литературата е изтълкувана генетично и детерминистично, чрез свеждането й до аналогична и пораждаща я действителност, каквато е историческата. Грубо казано, литературата е мислена като следствие и рефлекс на тази действителност, достъпна, според позитивизма, за изследване във вид на обективна наличност. Еднопосочната каузалност, характерна за този възглед, пренася континуалността на историческата реалност в литературата, като по този начин прави невъзможно мислимостта на "сривовете" и дисконтинуитетите в литературното развитие. В литературния процес е въведена свръхисторична перспектива, организираща различията в глобални единства, а вездесъщата приемственост създава впечатлението за една "почти неподвижна история"62.

В рецензията си за антологията на Г. Милев М. Арнаудов неколкократно се позовава на една своя статия - "Канонът на българската литература"63. Тя е много важна за анализа на литературноисторическото мислене у нас не само с това, че тематизира понятието "канон", а защото в синтезиран вид представя основните параметри на българското литературноисторическо знание, неговите принципи и обхват.

М. Арнаудов разбира канона в специалния му смисъл на избрани ценности - личности и произведения, - които намират общо признание в дадено общество и които стават с течение на времето "класически", поне в историята на дадена национална литература64. Той твърди, че литературната ни история до тогава не е успяла да установи йерархията на творци и произведения и симптоматичен в това отношение е фактът, че "още не сме се сдобили с една що-годи сериозна история на новата си литература". Наличните "истории" представлявали по-скоро библиографски прегледи, правени без вещина и делитбени критерии и със субективност, прехвърляща рамките на научността и съвестността. Правени за нуждите на образованието, в тях са надделявали дидактическите съображения над "законните културно-исторически и естетически гледища, на които всъщност би трябвало да застане изследователят". В статията си Арнаудов се заема не да прави история, а да "скицира канона на завършените наши писатели".

В основата на своята схема той полага културно-историческия принцип за смяната на поколенията. А под поколение той разбира съвкупността от съвременници, родени при еднакви обществено-политически и икономически условия, еднакви тенденции на духовния живот и историческия момент, т.е. поколението е "органическа величина, на която са присъщи някои общи идеали и настроения, някои общи насоки на умовете". В тази мисловна нагласа сходствата и приемствените връзки имат приоритет (за да не кажем, че напълно пренебрегват) различията и хетерогенността на явленията. Поколенческите общности свеждат пъстротата на отделните литературни прояви до една първооснова - "изравнена масова психика, която сближава отпосле и най-странните наглед дивергенции". Личностната индивидуалност е унифицирана в единство, хомогенизиращо различията според изискванията на външни на литературата условия (среда и момент). Един своеобразен "дух на епохата", конструиран изключително от обществено-исторически и политически особености, е причината, която поражда своето следствие - литературата. По този начин поколенческият модел литературна история, на пръв поглед структурно идентичен с модела на "Мисъл", се оказва употребен с оглед на една съвършено друга литературноисторическа стратегия: "Литературата се явява израз на тази цялост от съзнателни или подсъзнателни фактори, тя е зависима от главните двигатели на духовното и социалното развитие. Колкото и голямо да е - вътре в едно поколение - различието на ръководните личности, все пак се наблюдава известна хомогенност на домогванията, поне в тоя смисъл, че едно се оформява в зависимост от друго, че разнообразието на устремите възлиза към еднакви необходимости на живота." (к.м. - Д. К.) Подобен аналогически детерминизъм е характерен за академичната (ендоксална) литературоведска нагласа. Конкретно при М. Арнаудов той е деклариран като теоретичен принцип в неговия "Увод в литературната наука": "Литературата има тая особеност, че служи за показалец на духовната култура и на обществените интереси в дадена епоха; и както се менят тези величини в зависимост от условията на живота в разните национални среди, така се мени по място и по време самата литература."65

Свързана с този възглед за определящата приложност на литературата е и слабата чувствителност към диференциация на литературните функции в общия ред на словесни функции. Според Арнаудов, ние можем да причислим към литературата всяко научно, историческо или философско съчинение, стига в него да е налице "топлота на чувството и образен език", т.е. да се "натъкваме на стихията, от която никнат рожбите на поетическото вдъхновение"66. По този начин и литературната история е видяна като обстоятелствен разказ с твърде широк обхват: "Историята има за предмет литературния живот и литературното развитие, както те са дадени в най-широки рамки. Да бъде изчерпателен в оценката на всичко значително, да не пропуска ни едно произведение и ни един автор, които са допринесли с нещо за напредъка, да долови междуособната връзка на явленията от една епоха и последователната смяна на школи или течения през вековете: такава е приблизително задачата на литературния историк." И изглежда литературната история имала всепризнат авторитет, щом като Арнаудов твърди, че "литературната наука (разбирай литературната теория, бел. моя - Д. К.) се вредява така със законно право и като особена дисциплина покрай литературната история."67 Теоретическото знание за литературата придобива валидност покрай историческото и то дотолкова, доколкото ще даде яснота, опора и общ понятиен хоризонт на литературноисторическите съждения.

Така очертани, възгледите на М. Арнаудов се реализират отчасти в редактираната от него шесттомна литературноисторическа библиотека "Български писатели. Живот - творчество - идеи"/1929-1930/ Представляващ един колективен опит за история на българската литература, този шесттомник до голяма степен представя личните амбиции на своя редактор да обхване литературното ни развитие от Паисий до 20-те год. на ХХ век68. В действителност "Български писатели", наред с литературноисторически инициативи на Божан Ангелов (някои от тях са съвместно с М. Арнаудов) представя ендоксалната литературноисторическа нагласа в България през 20-те, преди публикуването на лекциите на Б. Пенев. В този смисъл е прав М. Арнаудов, когато в една своя късна изповед твърди, че библиотеката "изигра за времето си положителна роля, подобно на по-стария задоволителен преглед от Божан Ангелов"69. И все пак има основание допускането на Иван Радев, че в замисъла и подбудите си "Български писатели" цели да опонира на (или поне да предвари) Боян-Пеневата "История", която е била подготвяна за публикуване от един от авторите на библиотеката, проф. Б. Йоцов.

В предговора към първия том М. Арнаудов повтаря дежурното отричане на дотогавашните български литературни истории: "Пълна и методична история на новата българска литература още не е написана. Правените досега опити са били практически помагала, ограничени по размер и цели и само по изключение основани на самостойни проучвания. Никой не си е поставял задачата да обгърне сам и след грижливи специални изследвания целия период от Паисий до наши дни, та да посочи в едно систематично изложение напредъка на идеи, форми и стил, разнообразието на таланти и темпераменти, влиянието на среда и исторически условия при последователната смяна на няколко поколения български писатели. Трудностите за подобна задача са били, изглежда, непреодолими."70 Провокиран от тежестта на задачата, която е едно непосилно бреме за единичния изследвач, новият план да се представи литературното развитие чрез редица монографии на отделните писатели, написани "от перото на повече души", е преценен и в неговите "неудобства": пропуски на личности и факти от второстепенно значение, нарушен континуитет на общото развитие, разнообразие в методите и стила на изложението. Осъзнавайки недостатъците, но и предимствата ("това, че всяка личност е по-старателно проучена в живот, дело и влияние") на колективния проект, М. Арнаудов признава, че всъщност това е просто един "увод в една същинска история на литературата", който може да стои редом с "една бъдеща история на литературата, писана от едного". Така "Български писатели" представлява една литературноисторическа пропедевтика, налагаща формулата "живот - творчество - идеи" за универсален модел, по който ще се строи очерковия тип литературна история.

Тази формула, експлицирана дори в заглавията на повечето от портретните монографии на М. Арнаудов, се възприема охотно от българското литературознание. Тя издава своята близост с формулата на В. Шерер "Erlebtes, Erlerntes, Ererbtes" и с позитивисткото изискване за съчетаване на биографично повествование с филологически анализ. В синхрон с това, шесттомникът "Български писатели" е положен върху едно детерминистично схващане за литературата и представлява синекдохичен и тоталистки модел литературна история. Той претендира да бъде увод не само в литературната история, но и в "цялата нова българска история, с основни насоки на обществения живот и нравствените домогвания на народа ни". Литературата е мислена не само синекдохично (като част от цялото на общата история), но и катоптрично (като отражение на действителността) - предговорът на места перифразира казаното в "Увод в литературната наука" и "Канонът на българска литература": "В литературата на един народ се оглежда неговата историческа съдба, неговия исконен характер, неговите художествени и умствени заложби; избраните личности са най-верния показалец за ръста на общото самосъзнание и на културните интереси на кръга на етническото цяло." (к.м. - Д. К.) Очевидна е тоталността на почти неподвижната история. Истинската беда обаче е, че тази тоталистка теза е вътрешно "разстроена" от очерковото структуриране на шесттомника, в който творците са сбрани в пъстро единство и произволен ред и описани посредством несводими един към друг (методологично и стилистично) изследователски "почерци". Всичко това прави от "Български писатели" своеобразен предвестник на един друг амбициозен колективен проект за История на българската литература. Реализирана в друга културна (и методологическа) среда, четиритомната академична История на българската литература се явява "приемник" на множество от "качествата" на Арнаудовата литературноисторическа библиотека "Български писатели". Все пак не трябва да забравяме, че позицията на проф. М. Арнаудов е част от едно хетерогенно културно поле и е своеобразна алтернатива на множеството провокации към установеното литературно наследство и към утвърдения тогава литературен канон, който може да бъде определен като националностратегически. По всяка вероятност напълно съзнателно в него не са включени революционните социалистически творци и крайните модернисти. По този начин литературната история включва в себе си националната моралистика и поема на плещите си висока националноисторическа отговорност71.

И Иван Радославов, и Васил Пундев не приемат литературноисторическия модел на Арнаудов. За Радославов това е съвсем разбираемо. По времето, когато започват да излизат томовете от литературноисторическата библиотека "Български писатели", той вече е "готов" със своята "Българска литература 1880-1930". (Макар че е публикувана в средата на 30-те години, тази литературна история е завършена в края на 20-те. През март 1929 г. във в. "Лъч" е публикувана извадка от нея, а Дневниците на Ив. Радославов пазят плана на книгата, която първоначално е носила заглавието "Петдесет години българска литература".)72 Радославовата книга е предизвикателство към самия начин, по който се е мислила и правила българска литературна история. Тя представлява "срив" в персоналистичното и детерминистично литературноисторическо мислене. Радославовият проект е и като методология радикално загърбващ проектите на проф. М. Арнаудов и проф. Б. Пенев. Това личи и в директно изказаните мнения в рецензии за техните трудове73. Ив. Радославов е категорично против литературната история да се мисли като "хронологичен стереотипен ред на имена", като "биографска библиография, в която данните и фактите от живота на отделните писатели се преплитат с по-голям или по-малък литературно-художествен разбор на произведенията им". Показателни за литературноисторическите му възгледи са и следните изречения: "Вън от личността и дейността на твореца има ред определящи причини както за самата нейна проява, така и за самото литературно развитие. Това последното не се обуславя толкова от чисто творческото самочувствие на известна индивидуалност, колкото от начините, по които се проявява. Историята на литературното творчество е колкото проява на духа, толкова и борба на формите, в които то се облича в течение на времената."74 Идеята на Радославов, че литературната история не трябва да е "вгледана" толкова в творците, колкото в независимата от личностите "борба на формите" е доста различна от ендоксалната литературоведска нагласа.75 В този смисъл е трудно приемливо становището на Ал. Кьосев, че Радославов е "добър приемник на Балан"76; че при Радославов е налице "интериоризация" на позицията на homo academicus, а homo scriptor едва ли не е капитулирал пред победилата и почтителна към априорно конструираното литературно наследство "национална филология". По-скоро може да се твърди, че от 90-те години на ХIХ век до 30-те години на ХХ век представата за българската литература и за нейната история се изгражда в силовото поле на усилени интерференции, "натиск" и взаимопроникване между ендоксални и парадоксални практики, оттласкващи се една от друга, но и трансформативно усвояващи чужди модели. Така например агоналният поколенчески модел на кръга "Мисъл", прозиращ в изказванията на парадоксалистите през 20-те години, бива усвоен от академичното ни литературознание, заличавайки "сривовете" между поколенията, а въпреки отхвърлянето на големи полета от академично конструирания литературен канон, парадоксалистите все пак употребяват тоталистки (и метафизични) понятия като "български дух", "народна душа", "дух на епохата", "расов гений", "душа на художника" и пр.

Много показателни за ситуацията са и думите на Васил Пундев по повод представата на М. Арнаудов за литературен канон и литературна история : "Има "хаос", има "конфузия" в нашата литературна история и критика, това никой не може да го отрече... Но нима литературната ни история и критика е съгласна с дадената в схемата на професор Арнаудов оценка на Пенчо Славейков, Кирил Христов и най-младите ни поети? Опитал ли е авторът да затвърди един канон, който е бил на път да се изясни в съзнанието на българския четец въз основа работите на сериозни литературни историци и критици, или е дал една субективна схема? Струва ми се, че професор Арнаудов е направил второто. Такъв субективен канон (да оставим настрана противоречието в това съчетание) е даван и от други критици у нас - Пенчо Славейков, Кръстев, Пенев; край тях и неколцина други, чиито схеми не ще имат значение за изясняването на литературните ни ценности - Ив. Радославов, Людмил Стоянов, а напоследък и Ал. Балабанов заплашва с ревизия българската литература, която ревизия, трябва да се очаква, ще има за последица също някакъв канон."77 За В. Пундев установяването на литературен канон е в пряка зависимост от литературната история: "Без нея ("пълна, научна история на българската литература") не може да има канон. Но и тя не е мислима без него, ясно очертан в съзнанието на автора й. Не трябва да се забравя, че въпроса за тоя канон е тясно свързан с въпросите за методите и задачите на нашата литературна история."78

Заключителни думи

Приемайки постановката, че литературоведските идеи получават тласък както от собствения си предмет - художествената литература, - така и от извънлитературни полета79, може да се каже следното. Българското литературноисторическо знание е било взаимообвързано с развитието на художествената литература и литературоведските идеи предимно в периодите между 90-те години на XIX век и 30-те години на XX век и през 70-80-те години на XX век. Това са и периодите на висока интензивност на това знание. Тогава то е участвало непосредствено в литературната комуникация и е било свързано не само и не толкова с определена идеология, а е изразявало самоосъзнаването на литературата. За разлика от тези периоди, във времето до 90-те години на XIX век и от средата на 30-те години до средата на 60-те години на XX век литературната история е била предимно институционална, изпълнявала е най-вече дидактични и/или идеологически (пропагандни) функции.

В българското литературноисторическо мислене доминира литературнокритическата нагласа. Ако ги оценяваме с критериите на Ж. Жьонет80, бихме установили, че ние нямаме нито една истинска история на българската литература81. Българското литературно мислене е като че ли неизкушено от идеята за парадоксалното единство между опит и очакване, устойчивост и промяна, между идентичност и различие, така характерно за историческото съзнание. В повечето случаи неразрешимото противоречие между континуалност и дисконтинуитет - напрегнато обвързани в своята едновременност - е било по хегелиански (или марксистки) "снемано". По този начин в българската литературна история са се ширили тотализациите. Заедно с това водеща цел на голяма част от българските литературноисторически постройки си остава "представянето на идеята за национална индивидуалност в процеса на нейното самоосъзнаване посредством поетичните произведения" - цел, която Яус определя като далечен спомен от времето на Гервинус и Шерер, Де Санктис и Лансон. И все пак това не бива да означава непременно, че основанията на литературната история трябва да бъдат отречени: "Нуждата да се ревизират основанията на литературната история може да изглежда като отчайващо обширен проект; задачата става още по-безутешна, ако се съгласим, че литературната история може на практика да бъде парадигмоопределяща за историята като цяло, доколкото човекът, подобно на литературата, може да бъде определен като създание, способно да постави собствения си начин на съществуване под въпрос... За да станем литературни историци, ние трябва да помним, че онова, което обикновено наричаме литературна история, има малко или нищо общо с литературата и онова, което наричаме литературна интерпретация - стига само да е добра, - е всъщност литературна история."82 Представените дискусии за българската литературна история показват до голяма степен основателността на твърдението на Зигфрид Й. Шмит, че научната стойност на една литературна история не може да се открие в обективността на резултатите, които тя създава (т.е. на миналото); тя трябва да се търси в процедурните аспекти на добиване на опит и в правенето на този опит достъпен за другите.

Заедно с това литературноисторическите (ре)конструкции са пряко обвързани с идеята за канон, независимо от това дали тя ще бъде утвърждаваща или отричаща. В много отношения те не се ограничават до това да разбират канона просто като селекция или списък от задължителни за изучаване произведения: "Литературната история разрушава този мит, показвайки как каноните на миналото предлагат нещо много повече от къс списък на одобрени книги. Тези канони са давали вдъхновение на творците и направляващи правила на студентите. Те са осигурявали ретроспективен модел, който става "употребимо минало" и едновременен порядък, събиращ заедно миналото и настоящето на литературата."83 Или както ефектно се изразява Харолд Блум (убеден, че единствено естетическата мощ може да взриви канона) без Канона ще престанем да мислим: "Успелите литературни творби са постигнати безпокойства, а не освобождаване от безпокойствата. Каноните също са постигнати безпокойства, а не унифицирани опори на морала, западен или източен"84. Разбира се, съвременните "канонически войни" нямат почти нищо общо с тогавашните тревоги около литературния канон. Както отбелязва Дейвид Рихтер "съвременният дебат за канона не е точна антология на отколешната жалба на поетите, че на Парнас няма място за всички. Новият фокус не е толкова върху фактите на литературната екология, колкото върху процеса, чрез който някои текстове получават статут на канонични, особено върху отношението между литературна стойност и по-презрените въпроси на литературната икономика и политика."85 Сложните взаимоотношения между модерност и литературна история, обвързани според Пол де Ман в "саморазрушителен съюз", изискват и прецизното им контекстуализиране. Макар че желанието за вглеждане в миналото е винаги продуцирано от обсебилите ни кризи на настоящето. А ретроспективния вторично хомогенизиращ поглед на актуалността към миналото е колкото примамливо, толкова и подвеждащо усилие да подредим и хармонизираме пъзела на литературната памет. Защото, както твърди Й. Мюлер86, литературната история не може да бъде мислена в единствено число, може да говорим за нея единствено като за plural tantum, като за родово понятие за разминаващи се и опозитивни конструкции.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Игов, Св. Историята като творба. // Игов, Св. Творби от българската класика. С., 1995; също: Игов, Св. Теоретико-исторически модел на българската литература. // Кратка история на българската литература. С. 1996. [обратно]

2. Радев, И. Критическа вечерня. С. 1990; Радев, И. История на българската литература през Възраждането. В. Търново, 1997. [обратно]

3. Стефанов, В. Литературноисторическият разказ - българското му "случване". // Стефанов, В. Литературната институция. С. 1995, 13-40; първоначални варианти на текстовете на Св. Игов и В. Стефанов са представяни като доклади на научна конференция във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" в края на 80-те години. [обратно]

4. Хранова, Ал. Двете български литератури. Пловдив, 1987; Хранова, Ал. Литературният човек и неговите български езици. Пловдив, 1994; също: Словото <http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=99&T1=Литературният човек и неговите български езици&Add1=>. [обратно]

5. Пелева, И. Литературната история - възможности и невъзможност. // Пелева, И. Четени текстове. Пловдив, 1992. [обратно]

6. Янев, С. Необузданият доктор Кръстев и литературноисторическият смисъл на една критика. // Доктор Кръстьо Кръстев. Съчинения, Т. I, С., 1996. [обратно]

7. Кьосев, Ал. Два начина за писане на литературна история. // Култура, 1993, № 45. [обратно]

8. Златанов, Бл. Дискурсивни аспекти на българските литературни истории. // Литературна мисъл, 1995-1996, № 1. [обратно]

9. Пенчев, Б. Грижите около едно раждане. // Бойко Пенчев. Тъгите на краевековието. С., 1998; също: Словото <http://slovoto.org/bpenchev/tagite/bp-t_437.htm>. [обратно]

10. Ангелов, Б. Първият юбилей на Вазов и европеизирането на литературната институция. // Език и литература, 2000, № 1; също: в настоящия сборник и в: LiterNet, 16.10.2000. <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/jub.htm> (20.04.2003); Ангелов, Б. Дебатът Славейков - Вазов или идеологът на "Мисъл" срещу идеологът на нацията. // Литературен клуб. <http://www.litclub.dir.bg/library/kritika/borgis/debat/index.htm>. [обратно]

11. Вачева, А. Под знака на модерността. С., 2002; вж. заключителната глава в: LiterNet, 30.09.2002. <http://www.liternet.bg/publish4/avacheva/znaka/kanona.htm> (20.04.2003). [обратно]

12. Moisan, Cl. Qu’est-ce que l’histoire litteraire. P., 1987. [обратно]

13. Perkins, D. Is Literary History Possible? John Hopkins University Press, 1992. Walas, T. Czy jest mozliwa inna historia literatury. Krakow, 1993; вж.: Валас, Т. Методологичният хоризонт: против историята. Към нова история. // Език и литература, 1996, № 5-6; Георгиева, Д. Тереса Валас: Възможна ли е друга литературна история. // Пак там; Евтимова, Р. Възможна ли е друга история на литературата? // Литературата, 1996, № 1 (5). [обратно]

14. Яус, Х. Р. Литературната история като провокация към литературознанието. // Яус, Х. Р. Исторически опит и литературна херменевтика. С., 1998, 58-59. [обратно]

15. Шмит, З. За писането на история на литературата. // В защита на Емпиричната литературна наука. Работата на групата НИКОЛ, С., 1996. [обратно]

16. Вж. Янев, С. Цит. съч.; Стефанов, В. Литературната...; Кьосев, Ал. Списъци на отсъстващото. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. С., 1998; Кьосев, Ал. Позитивизъм, романтически метафори, институционални метафизики. Учебниците по литературна история и конструирането на националната идентичност. // Литературна мисъл, 1999, № 2, 29-38. [обратно]

17. Вж. рецензиите на проф. Л. Милетич в Български преглед, 1896, № 4; на Г. Баласчев в СбНУ, 1898, ХV; на д-р Д. Т. Страшимиров в Българска сбирка, 1896, № 5; Мисъл, 1896, № 6; рецензиите на д-р Д. Страшимиров засягат преди всичко общи методологически проблеми на литературната история, които възникват при конкретната оценка на книгата на Балан. Тук се цитират Хетнер, Еngеlhааf, Wеrnеr Hааn, Георг Брандес. В отговор на това Балан се усъмнява в приложимостта на чуждия методологически опит върху българската литература: "Други знаменити писатели били определили историята на литературата по-кратко и по-ясно от мене. Не отричам; ала г. д-р Д.Т.С. ми се прави на късоглед, че не вижда грамадната разлика на материала, с който е длъжен да борави авторът на историята на българската литература и с който и боравил някой негов Wеrnеr Hааn или пък прочутия Брандес." - Български преглед, 1896, № 5, с. 137; вж. също и важната статия на Божан Ангелов "Историята на българската литература като учебен предмет". // Училищен преглед, 1898, № 2. - която "надхвърля" педагогическата насоченост, указана в заглавието. В нея не само че се представя една част от методологическата позиция на Г. Лансон, но и се анализира направеното в областта на българската литературна история до "Българска литература" на Балан включително. Показателни за интереса към литературната история в началото на века са още: Кулман, Н. Историята на литературата като научен предмет. Пд. 1906; Ф. Брюнетиер. Еволюция на родовете в историята на литературата. Прев. Ив. Радославов. // Библиотека, 1906-1907, № 6; както и статията на Н. Атанасов "Историята на литературата като наука". // Училищен преглед, ХII, 1907, № 8, 757-777. И в трите текста се прави обзор на развитието на европейската литературноисторическа мисъл, както и сравнително изчерпателни анализи на по-влиятелните идеи в западното литературознание до началото на ХХ век. [обратно]

18. "Моята теза гласи, че в новото време разликата между опит и очакване все повече се увеличава, по-точно, че новото време може да се възприеме като ново от момента, в който очакванията все повече започват да се отдалечават от натрупания вече опит." - Reinhart Koselleck, Vergangene Zukunft. Zur Semantik geschichtlicher Zeiten. Frankfurt/M. 1979. Цит по: Хабермас, Ю. Философският дискурс на модерността. Прев. Р. Килева-Стаменова. Плевен, 1999, с. 22. Веднага след цитата Хабермас доуточнява: "Специфичната ориентация на новото време към бъдещето се оформя първоначално в такава степен, в която модернизацията на обществото разширява, мобилизира и обезценява в качеството му на управляваща очакванията директива староевропейското опитно пространство на предимно селско-занаятчийските жизнени светове. Тогава мястото на този традиционен опит на предишните поколения се заема от онзи опит от изживяването на прогреса, който придава на хоризонта на очакване, дотогава здраво залегнал в миналото, "исторически ново, утопично и непрекъснато надвишаемо качество". [обратно]

19. Срв. "Така "Млади и стари" се превръща в най-внушителния терен на битката за История. "Млади и стари" е раждането на българското литературноисторическо мислене." Янев, С. Цит. съч, с. 46; "Литературната история става истински възможна едва след "Млади и стари". Колкото и внимателно да четем предшестващите истории на Д. Маринов и Попов, на Москов и Балан, ние няма да намерим у тях и намек за това, че Историята трябва да се пише като отношение на съвременността към миналото, към традицията, схващана като минало и жива и в съвременността. Кръстев влага цялата си настойчивост именно в този акцент..." [обратно]

20. Пенев, Б. Дневник. Спомени. С., 1973, с. 81. [обратно]

21. "Пише ли някой за "Мисъл", трябва да гълчи Вазова улично и да не се изказва съмнение в достойнствата на признатите от Кръстева велики художници като П. Славейкова. Сътрудниците на "Български Преглед" пък трябва да търсят в художествените произведения само материал за филоложки издирвания... Сътрудниците на "Българска Сбирка"... стават роби на оптимистичното настроение на С. Бобчева, възбудено от делата на Стоиловото правителство. Който пък иска да пише в "Ново Време", трябва по-рано да се запише за член на социал-демократическата партия". - Маринополски, Ю. Българската литература подир Освобождението. Вратца, 1898, 3-4. [обратно]

22. Гечев, А. Българската литература през последните няколко години. Русе, 1914. [обратно]

23. Литературната история се смята за узаконяваща, легитимираща наука (Legitimationswissenschaft). [обратно]

24. Гечев, А. "Млади и стари" от В. Миролюбов. // Демократически преглед, V, 1907, № 5, с. 81. [обратно]

25. Според Ю. Лотман "погледът на историка - това е вторичен процес на ретроспективна трансформация". - Лотман, Ю. Культура и взрыв. М. 1992, с. 33. [обратно]

26. Вж.: Ангелов, А. Традиция и език. // Общуване с текста. С., 1992. [обратно]

27. Вж.: Радев, С. Д-р Кръстев като литературен критик. С., 1907; Кьорчев, Д. Из миналото. // Наш живот, 1907, № 9-10; Литературни бележки. // Наш живот, 1907, № 6-7; Йорданов, В. "Млади и стари". // Българска сбирка, 1907, № 2; Маринополски, Й. Критици. С., 1910. [обратно]

28. Кьосев, Ал. Списъци..., 38-49. [обратно]

29. Барт, Р. Разделението на езиците. С., 1995, 193-207. [обратно]

30. Вж. Кьосев, Ал. Списъци...; също и Пенчев, Б. Грижите около едно раждане. // Пенчев, Б. Тъгите на краевековието. С., 1998, с. 226. [обратно]

31. Георгиев, Н. Сто и двадесет литературни години. С., 1992, с. 295; също: LiterNet, 2001-2002. <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/120/index.html> (20.04.2003). [обратно]

32. Георгиев, Н. Критикът като парадоксалист. // Литературен фронт, № 30, 1982. [обратно]

33. Неделчев, М. Социални стилове и критически сюжети. С., 1987, 133-135. [обратно]

34. Василев, С. В зодиака на "стрелците". // Литературен кръг "Стрелец". В. Търново, 1995, 13-52; Дискусиите в културата на 20-30-те години на ХХ век, разглеждана като едно своеобразно "дебативно поле", са изчерпателно и проникновено анализирани във: Василев, С. Литературният мит Владимир Василев. В. Търново, 2000, 101-206. [обратно]

35. Вж.: Илиева, Н. Езикът на мълчанието. С., 1993. [обратно]

36. Георгиев, Н. Сто и двадесет..., с. 97; вж. и Георгиев, Н. Тезиси по историята на новата българска литература. // Литературна история, 1987, № 16, 3-27; също: LiterNet, 14.05.2001. <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/m_s/tezisi.htm> (20.04.2003). [обратно]

37. Везни, II, 1920-1921, № 1, 31-39. [обратно]

38. Срв. напр. "Теодор Траянов е между непопулярните поети на България. Това не би трябвало да учудва никого, напротив, чудно щеше да бъде, ако би било обратното." с известния предговор на Славейков към "Стихотворения" (1904) на П. К. Яворов. [обратно]

39. Пенев, Б. За литературния плут. // Златорог, 1922, № 2; цитираме по: Пенев, Б. Статии. Студии. Есета. С., 1985, 456-457. [обратно]

40. Златорог, 1921, № 4-5, 225-249. [обратно]

41. С основание се отбелязва, че "Две основни течения..." на Л. Стоянов и "Основни чърти..." на Б. Пенев съчетават историко-реконструктивен и проспективен, манифестен характер - вж.: Илиева, Н. Цит. съч. [обратно]

42. Милев, Г. Против реализма. // Слънце, 1919, № 5. [обратно]

43. Съвременник, I (1921-22), № 7-8; II (1922-23), № 5, № 6. [обратно]

44. Вж. напр. Константинов, Г. Васил Пундев. // Златорог, 1930, № 3. [обратно]

45. Срв. с твърденията на Ю. Тинянов, Т. С. Елиът, М. Корти, че всяка истински нова творба е в състояние да пренареди цялата предшестваща литературна традиция. [обратно]

46. Вж. Стефанов, В. Низовите редове - страстите на подземното. // Валери Стефанов. Литературната институция. С., 1995, 151-164. [обратно]

47. Радославов, Ив. Една малка изповед. Символизъм и професорска наука. // Хиперион, IV, 1925, № 4; цит. по: Литературната задруга "Хиперион". В. Търново, 1996, 38-39. [обратно]

48. Пак там, с. 41. [обратно]

49. Вж.: Младенов, Ст. Награда на глупостта. // Листопад, VIII, № 6-7, 153-165. [обратно]

50. Младенов, Ст. Заветите на Б. Пенев. // Листопад, IХ, № 3-4, 76-78. [обратно]

51. "Никога и никъде академичната мисъл, към която живата и творческа мисъл не е имала причини за симпатии, не е вършила подобна антикултурна и антиобществена работа. И то като сече клона, на който расте. Защото, ако в нейните задължения е да бъде срещу всичко ново, то там е и задачата й да пази всичко това, което е завещало в миналото творчеството на поколенията и времената. По ирония на съдбата, българските "отрицатели" на традицията, ние именно, трябваше да изнесем и тази борба... Ако не беше покойният проф. д-р Шишманов да отстои честта и достойнството на Държавния университет, тежката сянка, паднала по този нещастен случай върху българската Алма Матер, би легнала завинаги върху нея." - Радославов, Ив. "Хиперион" и българската литература. // Хиперион, 1931, № 1-2; За отношението към университетското знание вж.: Радославов, Ив. По-добре късно - отколкото никога. // Хиперион, 1927, № 8; Росен, П. Литературата ни вчера и днес. // Хиперион, 1925, № 1-3. [обратно]

52. Йорданов, Ал. Своечуждият модернизъм. С., 1993; Игов, Св. Антология на българската поезия. Пд, 1995, с. 563. [обратно]

53. Янев, С. Към една нова антологична концепция. // Антология на българската поезия. С., 1993, с. 7. [обратно]

54. Милев, Г. Кратка история на българската поезия. // Антология на българската поезия, съставена от Гео Милев. С., 1995, с. 19. [обратно]

55. Янев, С. Цит. съч., с. 7. [обратно]

56. Илиева, Н. Цит. съч., с. 18. [обратно]

57. "Мислени стихове" - така Г. Милев определя лириката на П. Славейков; срв. с Кръстев, К. Разсъдъчна поезия. // Изток, 1926, № 50; и Гълъбов, К. Поезия на мисълта. // Изток, 1927, № 52; вж. текстовете и коментар от С. Василев в: Литературен кръг "Стрелец". В. Търново, 1995. [обратно]

58. Илиева, Н. Цит. съч., 18-19. [обратно]

59. Арнаудов, М. Духът на българската поезия. По повод на една нова антология. // Българска мисъл, 1925, № 1, 73-85. [обратно]

60. Хиперион, 1925, № 3; Нов път, II, № 10. [обратно]

61. Въпреки впечатляващото обвързване между антологично и литературноисторическо мислене при Г. Милев, смятаме, че принципът на физиономичност и представителност на текстовете, върху който се гради антологията, донякъде "подрива" високата концептуалност на литературноисторическата схема в предговора. - Срв.: "Гео-Милевата антологична концепция има обаче един недостатък, който е все по-явен в течение на годините. Целейки физиономичната изчерпателност на отделното, тя губи физиономичната завършеност на цялото". - Янев, С. Цит. съч., с. 8. [обратно]

62. Понятието е ключово за Бродел, Ф. История и обществени науки. Дългосрочният период. // Историци за историята. С., 1987, 171-193. [обратно]

63. Пролом, I, 1922, № 16-17, 493-501. [обратно]

64. Пак там; за коментар вж.: Тиханов, Г. Жанрово съзнание, класичност и национална традиция. // Българският канон..., 122-123. [обратно]

65. Арнаудов, М. Увод в литературната наука. С., 1920, с. 5. [обратно]

66. Пак там, с. 4. [обратно]

67. Пак там, 6-7. [обратно]

68. Вж. Радев, Ив. Библиотека "Български писатели" - колективна рецепция на естетическия ни развой до 20-те години на ХХ в. // Радев, Ив. Критическа вечерня. С., 1990, 262-274. [обратно]

69. Литературна мисъл, 1968, № 4, с. 163. [обратно]

70. Български писатели. Живот - творчество - идеи. Т. I. С., 1929, с. 3. [обратно]

71. Стефанов, В. Цит. съч., с. 32. [обратно]

72. С такова заглавие е тя и в рецензията на Н. Дончев в "La Parole Bulgare", 1936, № 19, 22, 25. [обратно]

73. Радославов, Ив. "Български писатели. Живот - творчество - идеи", т. V и т. VI. // Хиперион, 1930, № 4, 5; Боян Пенев. "Българска литература". Пловдив, 1930. // Хиперион, 1930, № 8, 361-366. [обратно]

74. Хиперион, 1930, № 4. [обратно]

75. Предпоставеният еволюционизъм, откровената телеологичност и агоналният модел, при който всеки етап е антитетично свързан с предходния, като по този начин чрез себе си може да онагледи цялата стълбица от причинности, цялостната верига от предишни противопоставяния, ни отвежда към "уроците" на Ф. Брюнетиер - именно Радославов превежда на български език и публикува през 1906 г. като отделна книжка на списание "Библиотека" неговото изследване "Еволюция на родовете в историята на литературата". По собствените му думи, най-близо до схващанията, развити в литературната му история, стои ученикът на Анри Бергсон Алберт Тибоде - вж.: Радославов, Ив. Спомени, дневници, писма. С., 1983, 269-270. [обратно]

76. Кьосев, Ал. Позитивизъм..., с. 37. [обратно]

77. Пундев, В. Канонът на българската литература. // Слово, 1922, № 205; цит. по: Алманах за литература и изкуство "Света гора", В. Търново, 2000-2001, с. 184. [обратно]

78. Пак там, с. 185. [обратно]

79. Георгиев, Н. Литературознание на ограничените и неограничените възможности или трагикомедия без катарзис. // Георгиев, Н. Мнения и съмнения. С. 1999, с. 21; също: LiterNet, 05.07.2000. <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/m_s/ltz.htm> (20.04.2003) . Както е известно литературната история трудно удържа своята независимост от множество съседни (а и по-далечни) дискурсивни полета. Още в 1870 година Александър Веселовски забелязва: "Историята на литературата напомня географска зона, узаконена от международното право като res nullius, където бракониерстват историкът на културата и естетът, ерудитът и изследователят на обществените идеи. Всеки изнася от нея каквото може, според способностите и предпочитанията си, с един и същ етикет върху улова и стоките, които обаче далеч не са еднакви по съдържание. Няма договореност относно нормите, иначе не биха се връщали постоянно към въпроса: какво е това история на литературата?". Половин век по-късно по сходен начин ще разсъждава и Роман Якобсон: "Досега историците на литературата напомняха най-вече на полицията, която, имайки за цел да арестува определено лице, за всеки случай прибира всеки и всичко от жилището му, че дори и случайни минувачи от улицата." Не прави изключение с метафориката си и Юрий Тинянов: "Положението на историята на литературата сред другите културни дисциплини продължава да си остава като на колониална държава." [обратно]

80. Той отрича научна меродавност на: 1. Образователния тип литературна история, писана като серия от монографии, разположени в хронологически ред; 2. Лансонистката литературна история, представляваща част от обществената история; 3. Литературната история, която изучава литературното произведение като исторически документ, изразяващ или отразяващ идеологията на определена епоха. - Жьонет, Ж. Литература и история. // Литературата, 1996, № 1 (5), 33-41. [обратно]

81. Срв. напр. "... противно на инерцията от безброя академични и авторски литературни истории, българската литература съществува по-скоро под формата на канон, отколкото на история. Би представлявало интерес да се провери до каква степен въпросните литературни истории са собствено истории, а не квазиистории с класично-модернизиращи конституции. Камбуров, Д. Канон-ефектът. // Българският канон..., с. 228. [обратно]

82. Де Ман, П. Литературна история и литературна модерност. Прев. Д. Камбуров. // Демократически преглед, 1996, № 4-5, с. 539; за коментар вж.: Камбуров, Д. Цит. съч.; Фадел, М. Пол де Ман: опити с невъзможното. С., 2002, 44-68. [обратно]

83. Горак, Ян. Модерната история на канона. Прев. Б. Пенчев. // Литературата, 2001, № 1 (11), с. 54. [обратно]

84. Блум, Х. Елегия за канона. Прев. Хр. Василева. // Пак там, 30-31. [обратно]

85. Рихтер, Д. Какво четем. Естетически и политически спорни въпроси в каноническите войни. Прев. Ралица Мухарска. // Глас, лято-есен 1996, № 15-16. [обратно]

86. J. D. Muller. Literaturgeschichte/Literaturgeschichtsschreibung. // D. Hard, P Gebhard (ред.). Erkenntnis der Literatur. Stuttgart: Metzler. 1982, 195-227. Цит. по Зигфрид Й. Шмит. За писането на история на литературата. Някои бележки от конструктивистична гледна точка. Прев. Михаил Грънчаров. // В защита на Емпиричната..., 94-108. [обратно]

 

 

© Димитър Кръстев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.04.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 416-449.