МИХАИЛ АРНАУДОВ И ДИНАМИКАТА НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИОГРАФИЯ

Николай Аретов

web | Библиотека "Български писатели"

Когато мислим за литературната история на Българското възраждане, едно от първите имена, които веднага изплуват в паметта ни, е проф. Михаил Арнаудов. В някаква степен същото може да се каже и за следосвобожденската литература. Затова ми се струва интересно и важно да се очертае пътят на учения към написването на своя История на българската (възрожденска) литература. Парадоксално е, че подобен труд като че ли няма. Въпреки че Арнаудов е автор, който по правило довежда докрай своите начинания, а и се радва на завидно дълголетие, което му позволява да отдели достатъчно време за реализирането на своите замисли. При това той е изследовател, който не се бои от големите задачи и успява да ги завърши, нерядко още в сравнително млада възраст. Първите издания на някои от най-важните му трудове - "Студии върху българските обреди и легенди" - излизат през 1920 и 1924 г., а "Увод в литературната наука" - през 1920 г., когато той е на четиридесетина години. При това Арнаудов цени високо университетската дисциплина "история на (българската) литература" и, ако се съди по анкетата на И. Арнаудова, тя е повод за единствения "упрек", който той си позволява към своя учител проф. Иван Шишманов (Арнаудова 1977: 144).

Веднага трябва да се поясни, че поне на три пъти Арнаудов се насочва към цялостни курсове по българска (възрожденска) литература. Арнаудов е автор и на редица други книги, градящи по-цялостна представа за литературата от тази епоха¹, но това, струва ми се, са основните жалони в неговото развитие - останалите в някаква степен повтарят казаното в тях. Тук ще се опитам да представя тези три опита, ще отделя малко повече внимание на първия, като се опитам да потърся връзките му с по-късните.

Става дума първо за поредицата "Български писатели", излязла под редакцията на М. Арнаудов през 1929-1930 в издателство "Факел". Тя е от шест тома, като първите три са посветени на Възраждането. В тях Арнаудов участва с три очерка (по един във всеки том), останалите автори са: Н. Филипов, Т. Атанасов, Н. Ив. Ванков, Ст. Чилингиров, В. Пундев, Г. Константинов, Ст. Младенов, Н. Табаков, Б. Йоцов, Ив. Кепов и Л. Стоянов.

Вторият опит е двутомникът "Творци на българското възраждане" (С., 1940, 2 изд. 1969), който излиза под различни заглавия, а и статиите в него са включвани в други книги. Това се оказва най-успешният - книгата се ползва и днес, въпреки че в последното издание авторът не прави всички възможни корекции и допълнения. Причината вероятно е в това, че жанрът очерк се оказва най-близък до натюрела на литературния историк Арнаудов.

Скоро след това е публикуван и третият опит - "Българско възраждане. Наченки на движението за народност, култура и независимост" (С., 1941, 2 изд. 1942, 3 изд. 1944). Той е сравнително кратък - последното издание е от 208 страници, но заема особено място в развитието на българската (литературна) историография, превръща се в един от нейните малки митове.² Смята се, че това е най-инкриминираната книга на своя автор. Фактът е известен, но не се посочва, още по-малко - коментира в известните ми книги и статии, посветени на Арнаудов. В по-ново време, доколкото ми е известно, този труд се споменава единствено, за да се отхвърли предложената в него периодизационна схема, според която Българското възраждане продължава до 40-те години на ХХ в. и обединението на българските земи. Любопитно е, че сходни идеи отново влизат в обръщение през 90-те години на ХХ в. и в литературната история, и в публицистиката, естествено без позоваване на Арнаудов.³

Днешният прочит трудно си обяснява особеното място на тази книга. Както бе дума, въпросната периодизация, предложена всъщност доста плахо, всъщност постепенно се налага, наистина в леко смекчен вид. С една бележка към краткия книгопис сам авторът всъщност обезсмисля всеки възможен опит за някакво патетично връщане към своя труд:

В основата на това кратко изложение на началния период от Българското възраждане лежат първите три глави от обстойния ми труд "Неофит Хилендарски Бозвели" (1830), допълнени с други мои статии и някои нови приноси. За пълна характеристика на голямото народностно движение, като се очертаят всички по-съществени негови посоки, би трябвало да последват още три изложения като настоящото, а именно: "Българският черковен въпрос", "Развой на българската литература" и "Политико-революционни усилия".⁴

Оказва се, че това също е един незавършен труд, една трета от цялостното оглеждане на явлението. При това той вече е достигнал до читателите под някаква форма. Въпреки че има три издания⁵, той си остава недовършен и през следващите десетилетия. Струва ми се, че обяснението не може да бъде свързано с някакви извъннаучни причини, с липса на време или желание. Остава да се допусне, че авторът, така или иначе, не е успял да се справи с амбициозната задача по задоволяващ собствените му критерии начин.

Някак си неусетно отпада и усещането за съществуването на някакъв скрит, репресиран текст. Основният корпус присъства в монографията "Неофит Хилендарски Бозвели", която има второ преработено издание от 1971 г.⁶ Добавката "Завети..." не само представлява познат от по-рано текст (Българска мисъл 1939)⁷, но и е преиздавана с незначителни, но показателни промени по времето на социализма.⁸ Друг е въпросът защо точно в края на 60-те години става възможно преиздаването на подобно подчертано патриотично есе. Дали по това време не започва не само "реабилитирането" на автори от миналото, но и подмяната на "интернационализма" с "патриотичното възпитание".

Текстът на книгата може да озадачи днешния читател. Какво всъщност е довело до нейното инкриминиране? Струва ми се, че причините са в социалното положение на Арнаудов (министър на народното просвещение (1 юни - 2 септември 1944) в правителството на Ив. Багрянов⁹), дори в някакви лични конфликти, а не в конкретни негови тези. Внимателното вглеждане може и да открие отделни изрази, които биха могли да подразнят тогавашните цензори, но като цяло текстът е премерен, патриотичен и не предполага особено остри възражения. С едно изключение¹⁰ всички те са в добавката "Завети". Тук се говори за импулси, получени "от високо място", критикуват се "увлечения по международни [дали не трябва да се чете "интернационални"?] лозунги", споменават се "новоосвободените земи" и "спечелени с велики страдания идейни позиции"¹¹.

Интересна е както критическата рецепция на трите труда, така и отношението на самия автор към тях. И трите труда са рецензирани при излизането им.¹² По-късно на "Български писатели" е посветена една статия на Ив. Радев (Радев 1989). Арнаудов очевидно държи на редактираната от него поредица. В анкетата на П. Тихолов той й отделя доста място.

"Библиотека "Български писатели" трябваше да задоволи нуждата от едно пособие по литература за нашите гимназии и за образованата публика, която би пожелала да има ясна представа за жизнения път и делото на нашите най-изтъкнати писатели, от началото на Възраждането до края на Вазовата епоха (Вазов почива през 1921 г.) Учебниците по литература на неколцина даровити автори от по-рано бяха или твърде кратки, или твърде непълни, за да отговорят на интересите на деня. При това, писани сравнително набързо, те не можеха да преценят всякога правилно и пълно голямото разнообразие от творци и произведения в течение на 160 години. Налагаше се да се прибегне до един компетентен колектив, който да обхване с вещина и в по-широк мащаб предмета. По почин на издателство "Факел" аз се нагърбих със задачата да бъда главен редактор на библиотеката, като сам напиша няколко очерци, а за останалите поканя неколцина способни писатели - критици и педагози. Така беше възможно да се дадат задоволителни характеристики в един кратък период, като се обхване всичко по-значително и плодоносно в нашия литературен живот. По-късно се явиха добре написани помагала по тази голяма материя, както и посмъртните, необикновено ценни лекции на проф. Боян Пенев, но за времето си онази библиотека изигра положителна роля подобно на по-стария задоволителен преглед от Божан Ангелов (Тихолов 1968: 163).

М. Арнаудов споменава поредицата "Български писатели" и пред И. Арнаудова, където в общи линии повтаря казаното в предишната анкета и посочва, че библиотеката "има голям успех... и претърпя две издания"¹³ (Арнаудова 1977: 103). Никъде другаде в анкетата не се говори за търговски успех на някоя книга.¹⁴ Много по-малко място Арнаудов отделя на "Творци на българското възраждане" и въобще не споменава "Българско възраждане..." - една книга, която е осъдена на забвение от официалната наука, въпреки че текстът й се промъква в други трудове. Днес може да се предполага, че Арнаудов се е самоцензурирал доброволно, водил се е от свои тактически съображения, а не е изключено и несъзнателно да е изтласкал неприятния спомен за книгата от 1941 г.

Ще си позволя едно отклонение, което ми се струва важно. Арнаудов е несъмнено репресиран след 1944 г. автор.¹⁵ След това обаче, за разлика от убития Й. Бадев, от Вл. Василев и др., той е реабилитиран (благодарение и на намеса на авторитетни колеги от Съветския съюз), заема най-висши академични постове, получава държавни отличия, книгите му се преиздават (но не и "Българско възраждане...") и това някак си го отделя от останалите "буржоазни" литератори (на първо място Б. Пенев и д-р Кръстев), които не доживяват времето на репресиите, но и книгите им са преиздавани сравнително по-късно. Парадоксално наистина, но високият социален статус на късния Арнаудов сякаш се оказва преграда пред днешното възприемане на делото му. А дали само на късния? Високото социално положение на българските хуманитаристи като че ли по-късно се плаща с лихвите. Класическият казус от по-старо време е Ст. С. Бобчев, но примери могат да се намерят и от по-ново време. По-късните поколения сякаш предпочитат неангажираните с властта (с всяка власт) критици и учени, дори опозиционери. (Голямото изключение е Шишманов, но той е и министър, и неудобен за властта.) Друг е въпросът, че липсата на какъвто и да е академичен статус пък пречи на забелязването на сериозни постижения - тук пък големият пример сред изследователите на възрожденската литература е Стефан Минчев.

Поредицата "Български писатели" излиза през един особен момент в развитието на българската литературна историография. Появата на същинска история вече наистина е назряла. Предговорът, подписан от "Редакцията" и датиран "28 януари 1929", амбициозно заявява "Пълна и методична история на новата българска литература още не е написана. Правените досега опити са били практически помагала, ограничени по размер и цели и само по изключение основани на самостойни проучвания."¹⁶ Казаното е точно, от него следва, че библиотеката има амбицията да е "пълна и методична история", основана на собствени проучвания. Което следва да се провери. Но преди това нека изредя съществуващите вече истории на българската (възрожденската) литература:

Димитър Маринов. История на българската литература. Пловдив, 1887.

Моско Москов. История на българската литература. С., 1894.

Александър Теодоров. Българска литература. Кратък исторически преглед. С., 1896 (2 изд. 1902). Струва ми се, че това е най-често споменаваният по-късно труд.

Божан Ангелов. Исторически очерк на новата българска литература от Паисия до днес. С., 1924 (2 изд. 1933). Както видяхме, рекламата не посочва тези заглавия, но в анкетата с П. Тихов се споменава труда на Б. Ангелов.

Списъкът не е изчерпателен, той не включва по-ранните кратки опити, библиографските очерци и трудовете на чужденци. И все пак, ясно е, че прецеденти има, наистина по-кратки, на места компилативни, а не основани на "самостойни проучвания".

Когато се разглежда контекстът на един литературноисторически проект, освен предходниците, трябва да се споменат и трудовете, които се появяват непосредствено след него. А такива има. И на първо място - монументалната "История на новата българска литература" (Т. 1-5, 1930-1936, 2 изд. в 4 т. 1976-1978) на Б. Пенев. Няколко години по-късно излиза и "Българска литература. 1880-1930" (1936, 2 изд. 1947, 3 допълнено изд. 1992) от Иван Радославов.

Основателно Ив. Радев (1989) подчертава, че библиотека "Български писатели" се появява в особен момент - скоро след смъртта на учителя Ив. Шишманов (1928) и на четири години по-младия колега от университета Б. Пенев (1927). Ив. Шишманов е изследовател на Българското възраждане с непоклатим авторитет, но той не оставя свой курс по възрожденска литература, въпреки че неговите "Студии из областта на Българското възраждане" (Сборник БАН, 1914) и "Нови студии из областта на Българското възраждане" (Сборник БАН, 1926) и днес не са загубили своята голяма научна стойност.

Б. Пенев също не завършва и не публикува обобщението на дългогодишните си наблюдения. Както е известно неговата История на новата българска литература излиза посмъртно по стенографски записки на негови студенти, подготвени за печат от неговия асистент Б. Йоцов.¹⁷ Посмъртно излиза и по-кратката "Българска литература. Кратък исторически преглед" (207 с., 1930, 2 изд. 1933) на Б. Пенев, която също стъпва на негови лекции пред студенти в Полша. Участието на Йоцов в проекта на Арнаудов като че ли предпазва от прекалено категорично подчертаване на противопоставянето между двата труда, но все пак то може да се предполага.

Очевидно е, че напрежение между Арнаудов и Б. Пенев има. Арнаудов го свързва преди всичко с критическата полемика около драмата на К. Христов "Ръченица" десетина години по-рано.¹⁸ Историята е позната, а и изглежда ясна. Вл. Василев (1918) публикува отрицателна рецензия, Арнаудов (1918а) защитава автора, тогава се намесва Б. Пенев (1918а) с известната статия "Салонна критика", следва нова статия на Арнаудов (1918б) и нов отговор на Б. Пенев (1918б). Заключението му е категорично:

Зная, че с г. Арнаудов не можахме да се разберем. Не ще се разберем и не ще се срещнем никога, защото вървим по съвсем различни пътища.

Б. Пенев явно има предвид критиката. А иначе двамата вървят по доста сходни пътеки и очевидно ще се срещат не само по литературните стъгди, но и в Университета, където и двамата преподават. По-късно, с повече или по-малко основания, те ще бъдат поставяни един до друг в много прегледи на развитието на българската литературна история. Може би не е излишно да се припомнят някои от основните пунктове в техните успоредни биографии.

М. Арнаудов (1878-1978) става доцент в университета през 1908 г., извънреден професор - през 1914, а редовен - през 1919, малко след споменатата полемика. По това време е и току-що избран за председател на Съюза на българските писатели. През 1929, годината на публикуването на библиотека "Български писатели", той е избран за член на БАН.

Пет години по-младият Б. Пенев (1882-1927) става доцент една година след Арнаудов, а професор доста по-късно - през 1925, две години преди смъртта си.

Малко преди да достигне до споменатата полемика, анкетата на И. Арнаудова изрежда учениците на проф. Шишманов, които той "особено много е ценил¹⁹": Стефан Костов, Б. Пенев, Ст. Минчев²⁰ и М. Арнаудов. А самото представяне на полемиката съдържа любопитен пасаж:

Съпругата на професор Шишманов, Лидия Шишманова, остро осъжда и Боян Пенев, и Арнаудов, изтъкнати вече университетски професори, и като им изпраща благодарността си "за безплатното зрелище", казва: "...агнетата много обичат да гледат, когато вълците се хващат за гушите" (Арнаудова 1977: 100).

Ако вярваме на справочниците, Б. Пенев още не е професор. Но не това е съществено, а особената атмосфера, едновременно и патриархална, и елитарна, която обкръжава семейството на професора и неговите ученици. Те и двамата като че ли не възразяват, а сякаш си съперничат за предпочитанията на своя общ учител, а след смъртта му, "изтъкнати вече професори", като че ли приемат за естествено да бъдат поучавани от Лидия Шишманова. Тя, разбира се не е само съпруга на професор и дъщеря на друг, при това чуждестранен (украински) професор (М. Драгоманов), но и личност с професионални изяви и интелектуални амбиции. И все пак, днес, когато дистанцията на времето е заличила разликата в годините и е изградила една друга йерархия, жестът не изглежда напълно адекватен, особено ако се държи сметка, че спорът между двамата е наистина остър, но по много съществен въпрос.²¹

Едва ли е възможно днес да се осмисли сложния възел от противоречия между М. Арнаудов и Б. Пенев, да се определи кое е определящото - дали принципно различните гледни точки към литературата, дали съревнованието пред покровителя или някаква друга причина. Очевидно е обаче, че споменатите два мотива са налице и се търси терен за премерване на силите. Дори и без размяната на остротите по повод драмата на К. Христов за Арнаудов трябва да е било ясно, че оперативната критика на актуалната литература не е подходящият за него терен. Там Б. Пенев несъмнено в много по-голяма степен се чувства в свои води, той е в "един лагер" с двамата най-авторитетни критици (покойния д-р Кръстев и Вл. Василев), движи се сред водещите писатели (дори семейно и емоционално е свързан с поне две големи поетеси), по темперамент е по-подходящ за оперативни критически изяви...

При Арнаудов положението е малко по-различно. Той също е потопен в писателските среди, дори е председател на писателския съюз, но "ресурсът" му е по-скромен. В полемиката и двамата се позовават на по-близките си отношения с Яворов, по-късно, много след смъртта на Б. Пенев, Арнаудов използва и друга възможност да изтъкне по-голямата си близост с поета²²; въпреки анкетата на Арнаудов днес сме по-склонни да поставим връзката Б. Пенев - Яворов по-високо или поне съвременниците по-често говорят за приятелството Яворов - Б. Пенев. От друга страна, критическите идеи на Арнаудов предварително го поставят в по-неизгодно положение - той се е отказал от част от оръжията (отрицателните оценки на литературните произведения). "Ресурсът" на Арнаудов е другаде - той стои по-високо в академичната кариера, а и в обществото като цяло. И може да се допусне, че (вероятно несъзнателно) пренася надпреварата на терена на литературната история. Това като че ли е територия на Б. Пенев, който е професор именно по българска литература, докато М. Арнаудов чете лекции по други академични дисциплини - докторатът му от 1904 е на фолклористка тема ("българските народни приказки"), в университета е избран с труда "Вертер и Гьоте", встъпителната му лекция е "Значението на индийската литература", това е и първият му курс, вторият е "Поетика", следват "Средновековна европейска литература", "Основи на литературната наука"...

В светлината на борбата за приближаване до (покойния вече) учител насочването към историята на българската литература и особено към Възраждането има предимството, че това очевидно е негова територия. Шишманов е блестящ изследовател на тази епоха и в много по-малка степен оперативен литературен критик. Наред със системните и много плодоносни занимания с фолклор (общи за Шишманов и Арнаудов, но не и за Б. Пенев) изследванията на Българското възраждане също приближават Арнаудов до Шишманов; същото може да се каже и за преклонението пред Вазов. А и, може би и поради по-дългия си жизнен път, Арнаудов има повече възможности да направи жестове за своя учител - той издава негови лекции - "Литературна история на Възраждането в Италия" (1934), пише статии за него.²³

Цитираната анкета на П. Тихолов недвусмислено посочва, че идеята за библиотеката идва от издателството. Друг е въпросът, че Арнаудов е бил вътрешно убеден в нейната полза, а вероятно е бил подтикван и от някои съвременници.²⁴ Положението в обществото позволява на Арнаудов бързо да събере колектив от автори за написването на библиотеката "Български писатели"; не е сигурно, че Б. Пенев би се справил със същата задача толкова лесно. От друга страна събраните "способни писатели - критици и педагози" са всъщност доста различни и с изключение на В. Пундев и Б. Йоцов не са на първо място изследователи на възрожденската, а и на следосвобожденската литература. Те са и, като че ли, автори с по-традиционна нагласа. Някои от тях, например големият езиковед Ст. Младенов, всъщност поставят акцента върху проблеми, които имат само косвена връзка с развитието на българската литература. Интересно е присъствието на Л. Стоянов, който пише очерка за Ботев, а и рецензира изданието във в. "Мир". Неговият интерес към епохата е по-скоро случаен, въпреки че в статията му има оригинални наблюдения. Не трябва да се пропуска фактът, че Б. Пенев и Л. Стоянов много остро спорят в печата.²⁵

В цитирания Предговор "Редакцията" си дава сметка, че и библиотека "Български писатели" не отговаря напълно на заявената амбиция и затова прави няколко уговорки - за момента задачата не е по-силите на един автор, "пропуснати са някои личности и факти от второстепенно значение" и пр. Но пък е експлицирано разбирането за литература, за литературна история и нейните задачи:

В литературата на един народ се оглежда неговата историческа съдба, неговият исконен характер, неговите художествени и умствени заложби; избраните личности са най-верния показалец за ръста на общественото самосъзнание и на културните интереси в кръга на етническото цяло." (1, 4)

Дори и днес за някого казаното може да изглежда аксиоматично. Възможни са обаче и други подходи. Например:

Във всемирно-историческия процес на развитие само завоеванията в името на Духа остават непокътнати и задължават да бъде тачена паметта на народа, който ги е извършил (Радославов 1992: 7).

Бих искал тук да цитирам и Б. Пенев, но трудът му започва не с патетични думи, а с конкретни уговорки. Неговата представа за литературата е по-разгърната, бих казал по-промислена и трябва да се извлече от по-големи текстови масиви. Забелязва се, че, поне по замисъл, субектът на разглежданото развитие в единия случай (Арнаудов) е националното, а в другия (Радославов) - универсалния Дух. Б. Пенев като че ли се опитва да ги помири, а и се въздържа от подобни обобщения.

"Българското възраждане" още по-категорично заявява своята гледната точка. В раздела "Значение на националната идея" (с. 6 и сл.), след като се изреждат различни вътрешни и външни причини, които определят възрожденския процес (образователни, политически, икономически, социални), се достига до заключението, че несъмнено "в центъра на цялата тая система от предпоставки се долавя едно колективно съзнание с твърде значима динамика". В края авторът отново се връща към същия въпрос:

Така че от Паисия до създаването на българската Екзархия, в течение на един век, националната идея се яви главен двигател на всички величави домогвания сред българските народни маси и само благодарение на нея става възможно разгъването на духовни сили, които по-рано са неподозирани и за нас, и да чужденците. (с. 183)

Към този "център" е насочено вниманието на литературния историк. Това може би е и обяснението на въпроса защо все пак Арнаудов не написва своята История на възрожденската литература. От една страна, когато става въпрос за "колективното съзнание" на нацията, всичко друго минава на по-заден план. От друга страна, Арнаудов си дава сметка за художествените несъвършенства на твърде значимата от друга гледна точка динамика на националното, дори като че ли в по-различен контекст е строг съдник на възрожденските текстове. В това отношение много полезно е предложеното тук от А. Вачева (2004) сравнение между предговора към "Български писатели" и Арнаудовата статия "Българския канон".

Важно е да се отбележи, че доста често представата на М. Арнаудов за литературна история всъщност се свежда до поредица от портрети на писатели, чрез разкриването на тяхната среда се търси път към психологията им, а оттам - и към книжовното им дело, което от своя страна е елемент преди всичко на динамиката на колективното съзнание, а не толкова на това, което други наричат литературен процес. По-общите въпроси като периодизация и особено жанрова динамика, направления и пр. остават на по-заден план или направо се пренебрегват. По-късните истории определено поставят на по-преден план тези проблеми. Това важи за всички разновидности на жанра литературна история, включително "марксисткия", пък и нереализирания не само по отношение на българската литература структуралистки проект за "литературна история без имена" - закономерно следствие на идеята на Р. Барт за "смъртта на автора", пък и на хронологически по-ранните проекти на руските формалисти. Оттук е лесно да се стигне до извода, че концепцията на Арнаудов е "демодирана". Преди няколко десетилетия подобна констатация спокойно би минала и без уговорки. Днес обаче, във време на болезнено осъзната криза на историзма както в теоретичен, така и в чисто практически план, подобни критики също могат да изглеждат демодирани. В никакъв случай не искам да кажа, че Арнаудов е предусетил постмодерните съмнения на нашето време и така се е предпазил от модерните увлечения. Просто той е избрал една по-непретенциозна жанрова схема, която днес като че ли ще се окаже и по-трайна. Не се наемам да гадая как ще изглежда тя утре.

От друга страна, не може да не се забележи, че конкретната реализация на модела в "Библиотека "Български писатели" в някои отношения наистина днес изглежда по-остарял, отколкото Боян-Пеневия. Прогресистките идеи на места тук са твърде категорични и днес пораждат възражения. Характерният за Арнаудов акцент върху влиянието на средата и темперамента, който на практика се свежда до описание на родното място и природната среда, също се оказват не особено плодотворни, особено при някои от последователите, а и в по-късната учебникарска книжнина, където те бързо преминават в наивни или понякога направо в нищо не значещи клишета. При това подобни моменти се откриват и при Б. Пенев, дори при Радославов, а и в по-късни български литературни истории. При Радославов и Б. Пенев обаче те наистина заемат относително по-малка част от текста.

Друга съществена особеност на "Български писатели" е, че заявената цел да се проследи развитието на идеите, формите и стила (която всъщност е особено характерна и за Б. Пенев) не е реализирана в достатъчна степен от всички автори на очерци. Въобще, както при всеки колективен труд, вечното напрежение между замисъл и реализация е по-подчертано. Широкото разбиране за литературата (към което са склонни да се придържат всички изследователи на Българското възраждане) тук често довежда до вероятно недоосъзнато пълно отказване от идеята за литература. Парадоксално е, че почти само в очерка за Др. Цанков, който очевидно не е писател в строгия смисъл на думата, дело на Ст. Чилингиров, това широко разбиране се аргументира.

В някаква степен библиотека "Български писатели" идеализира образа на възрожденеца, често вътрешните му конфликти са приглушени или въобще липсват. По същия начин е представен и "българския народ", и конфликта му с "поробителя" - политически и духовен. За съжаление, този образ, тази митология до голяма степен не е проблематизирана и днес, поне в "официалните", "каноничните" писания за епохата, а на опитите за подобно проблематизиране обикновено не се гледа с добро око, особено от институционализираното знание. Разбира се, картината няма е пълна, ако не се забележи днешното съществуване на един "контраканон", който също в някаква степен е институционализиран. Диалогът между "канона" и "контраканона" до голяма степен е приел формата на позиционна война. Струва си да се отбележи, че подобни наблюдения в някаква степен са инспирирани и от делото на М. Арнаудов като цяло. Или поне, казано по друг начин, неговите трудове хвърлят допълнителна светлина, предлагат друга гледна точка към съвременната ситуация в литературната история.

Няма да е справедливо обаче, ако не се забележи и обратната тенденция. При подчертаната патриотична насоченост на "Българско възраждане", което открито гради националната митология, позовавайки се на Паисий и особено на Раковски и Селимински и дори на Методи Драгинов, Арнаудов все пак е склонен да ревизира отделни нейни пунктове. Ключовата митологема за изгорените книги²⁶ е представена сравнително подробно, но и с една важна уговорка:

Множество показания, които естествено не могат всякога да се контролират, говорят за системно унищожаване или изгаряне на старобългарски ръкописи, предимно от черковен характер, при което примерът иде от най-високо място, от Патриаршията в Цариград. (с. 123)

Когато достига до митрополит Иларион Критски - главният обвиняем за изгорените книги, се посочва, че "свидетелствата са противоречиви", споменава се, че трудове на Ив. Шишманов и Ю. Иванов са поставили под съмнение "мълвата" и след това се заключава: "Ю. Трифонов, предприемайки обстойна критика на различните съобщения, дойде до заключението, че тя [мълвата] е лишена от всякаква историческа достоверност." (с. 126) Вероятно не е излишно да се посочи, че тези редове съдържат и най-много позовавания на други изследователи.

Може да се открие и нещо по-различно. При цялата им патетика очерците в "Български писатели" на места като че ли са по-склонни да навлезат в личните драми на възрожденците, да намекнат за отделни чисто човешки недостатъци или любопитни биографични моменти. В това отношение днешните институционализирани литературни истории са сякаш по-пуритански настроени, по-склонни да идеализират своите герои, да ги "извисяват" над битовото. Историята на българската литература през Възраждането (а може би и от други периоди) все още очаква появата на един по-необременен с предразсъдъци, а и по-вгледан в човешката страна на каноничните фигури поглед. Струва ми се, че той не само не би подронил авторитета им, но и би засилил интереса към големите фигури в българската литература.

Патетичното патриотично определение за литература закономерно изтласква на по-заден план въпросът за външните влияния върху отделните автори, за източниците на техните творби и текстуалните им близости с чужди произведения, а и за преводната литература. Най-ясно това се забелязва като че ли при Рибния буквар в очерка на Н. Ванков, но то присъства и на други места. В никакъв случай обаче подобен подход не е характерен за самия Арнаудов, който в монографията си за Неофит Бозвели, а и в редица други свои трудове дава класически образци за подобен компаративистки анализ. Същото може да се каже и за В. Пундев - един от големите анализатори на българо-гръцките литературни взаимоотношения. (Чудя се дали да не спомена в този контекст още един път името на покойния по това време Ст. Минчев, изследователят, който вдигна особено високо летвата по отношение на разглеждането на значението на преводната възрожденска литература.)

Така или иначе, предговорът наистина има основание да твърди, че избраните 22 личности от възрожденската епоха са "най-верния показалец" - с незначителни отклонения те влизат в канона на българската литература.

И все пак, какви са отклоненията?

Много по-обемната история на Б. Пенев, освен много ценните общи глави, разглеждащи процеси и явления, са прибавени още и очерци за: Йосиф Брадати, йеросхимонах Спиридон, К. Пейчинович, Й. Кърчовски, архимандрит Теодосий, Р. Попович, Хр. Павлович, Ем. Васкидович, Р. Жинзифов, сърбина К. Огнянович и руснака Ю. Венелин. Явно, в повечето случаи наистина става дума за автори "от второстепенно значение". В замяна на това "Български писатели" предлага портрети на Др. Цанков, Г. Кръстевич и М. Дринов. Ако изключим някакви, не съвсем ясни конюнктурни или лични причини, явно поредицата на Арнаудов се опира на едно по-широко разбиране за литературата, което също днес като че ли набира сили и привърженици.

Сравнението с историята на Ив. Радославов не би било коректно, тъй като неговият "Бегъл поглед назад" е твърде кратък - 6 страници в последното издание.

Във втория си опит - "Творци на българското възраждане" Арнаудов внася извести корекции - добавя К. Пейчинович, Ив. Селимински, Р. Жинзифов, а се отказва от Др. Цанков, Г. Кръстевич и М. Дринов, както и от Л. Каравелов, В. Друмев и Ил. Блъсков. Ако приемем, че последните трима са отпаднали единствено поради ограничения в обема или по някакви други извъннаучни причини, то може да се каже, че Арнаудов се доближава до днешната представа за канона на българската литература, както и че изважда автори, които не са писатели в строгия смисъл на думата. Доближава се, но не го постига, както личи и от "Българското възраждане" - история, която фактически не предлага очерци за отделни автори, а разглежда общото духовно развитие, и то докъм средата на ХIХ в.

И още едно сравнение, този път с така наречената академична история на българската литература²⁷. В нея, освен за Др. Цанков, Г. Кръстевич и М. Дринов, не се е намерило място за автори като К. Фотинов, Ив. Богоров, Н. Геров, Гр. Пърличев; в замяна на това е прибавен Н. Козлев (на когото нито Арнаудов, нито Б. Пенев посвещават отделен очерк). Очевидно не става дума за някакво откритие - делото на Н. Козлев е познато, а за преосмисляне на канона и разширяването му по посока на "народната", на "демократичната" литература. Би било интересно да се експлицират аргументите за отпадането на Пърличев и въвеждането на Жинзифов, страхувам се, че те се изчерпват с русофилските пристрастия на съставителите или, по-точно, с официално наложената проруска политика.

Вглеждането в конкретните очерци от "Български писатели" би открило и явни неточности и пропуски, някои от които са случайни, а други - не. Необяснимо изглежда това, че Б. Йоцов, който пише на един подчертано тромав език и понякога прави доста любителски наблюдения, в очерка за П. Р. Славейков не разглежда "Изворът на белоногата", "Не пей ми се" и "Жестокостта ми се сломи".

Въпреки сравнително честите паралели със своето време авторите на поредицата се стремят да бъдат подчертано обективни. На този фон се открояват субективните виждания на определени автори от миналото за епохата, например (нео)романтичния образ на Ботев от Л. Стоянов.

Днес изглежда лесно да се направи изводът, че "История на новата българска литература" е несъмнено по-ценен труд от поредицата "Български писатели", а моделът на Б. Пенев за писане на история се е оказал по-продуктивен и е възприет от следващите поколения изследователи. От друга страна, визията на М. Арнаудов за Българското възраждане вероятно е най-представителният, а и най-успешният опит за създаване на националистическа българска литературна история. Може да се прогнозира, че и в началото на ХХI в. подобни опити няма да липсват. Не е без значение съпоставянето на очерците за отделните автори - в редица случаи по-късните варианти на Арнаудовите в никакъв случай не отстъпват на Боян-Пеневите. И трето, но съвсем не маловажно, Арнаудов вероятно все пак има предимство по отношение на разглеждането на отделни автори, на които посвещава монографии - най-малкото при Неофит Бозвели и Л. Каравелов; голямо е значението и на трудове като "Българското книжовно дружество в Браила" (1966) и фолклористките му изследвания. При всички случаи, днешният прочит на Арнаудовите литературноисторически начинания, включително и на "Библиотека "Български писатели" си струва труда, тъй като те са важни възли в динамиката на българската литературна историография. Затова и начинанието за тяхното актуализиране в академичния дискурс има своя дълбок смисъл.

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. например Арнаудов (1944а; 1954; 1969) и др. [обратно]

2. Особеният статут на книгата е съхранен и в началото на 2003 г., и днес тя не се открива в общия каталог на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", а само в т. нар. "служебен каталог", който вече е напълно достъпен, но преди 1989 г. неговото ползване бе ако не недопустимо, то поне затруднено. [обратно]

3. Вж. например Вл. Трендафилов (1998: 194): "...смятам, че възраждането ни, което толкова дълго се проточи, най-после отива към своя край. Отсега съм се запасил с букет цветя, за да не бъда с празни ръце край гроба му." Тази статия, която на някои може и да изглежда маргинална, се радва на добро цитиране сред по-младите литературоведи. Попътно подобна идея в края на жизнения си път подхвърля в интервюта и Т. Жечев. [обратно]

4. Виж Арнаудов (Арнаудов 1944б: 200). Надолу се цитира по това издание, като в скоби се посочват само страниците. [обратно]

5. Първото издание на труда не се съхранява в НБКМ. Основният текст е повторен, единственото различие между второто и третото издание е "добавката" "Завети на българското възраждане". [обратно]

6. В това издание присъства голяма част от текста на "Българското възраждане", което изгражда първата и втората глава от "Неофит Хилендарски Бозвели" (с. 74-121). От 36-те кратки онасловени раздели в "Българското възраждане" са отпаднали само първите три ("Обсег и смисъл на Възраждането", "Значение на националната идея" и "Програмата на Паисия"), последните два - "Зов на Раковски..." и "Под знамето на националната идея на Паисия до създаването на Екзархията" (които излизат от епохата на Бозвели), както и "Значение на стопанския фактор". Два раздела са обединени, вероятно за да отпадне заглавието "Тържество на българската идея в Македония". От друга страна, новият текст е с бележки под линия, които липсват в "Българското възраждане"; в тях обаче не се цитират нови изследвания. [обратно]

7. Вж. Гечева (Гечева 2000). [обратно]

8. Вж. напр. Арнаудов (Арнаудов 1969) и България и българинът (1969). [обратно]

9. Този добре известен факт последователно се премълчава от литературните справочници, и по-стари, и по-нови. [обратно]

10. В първа глава, раздел "Късно възраждане", се споменава "едно по-широко, макар и не съвсем пълно обединение (1878-1941)" на българския народ (с. 6). [обратно]

11. Споменаването на "новоосвободените земи" и "международните лозунги" е отпаднало от "Дела и завети...", но двусмислените изрази за "високо място" и "спечелени с велики страдания идейни позиции" са останали. Всички съмнителни изрази липсват в "България и българите". [обратно]

12. Вж. Вакарелски, Хр. М. Арнаудов. Творци на българското възраждане. // Славянски вести, № 55, 1940; Божков, Ст. Борци и мечтатели. // Вестник на жената, № 860, 1941; Данилов, С. Българското възраждане. // Слово 20, № 5839, 30 дек. 1941; Пенев, П. // Вестник на жената, 22, № 913, 9 дек. 1942; Генов, Кр. Проф. М. Арнаудов. Българското възраждане. // Просветно единство, 9, № 5, 1942; Цв. Минков - Читалище, 22, 1943, № 3-4; Й. Бадев - Зора, 23, № 6793, 13 февр. 1942; Д. Бабев - Мир, 49, 12822, 27 май 1943. [обратно]

13. Справката показва, че "Библиотека "Български писатели" не е претърпяла второ издание. [обратно]

14. В анкетата на П. Тихолов става дума за търговския успех на Арнаудовите издания на Вазовите съчинения. [обратно]

15. Този факт не е споменат от Д. Леков, автор на статията за Арнаудов в Речник по нова литература (1878-1992) - вж. Леков (Леков 1994: 18-19). В същия речник при други писатели подобни моменти от биографиите им не са премълчани. Не е споменат и в очерка на Г. Димов (Димов 1990), въпреки че по същото време авторът му охотно разказваше за него, а и смяташе да го включи, но после сам се отказа. [обратно]

16. Български писатели. Живот - творчество - идеи. Илюстрована литературно-историческа библиотека под редакцията на проф. М. Арнаудов. София: Книгоиздателство "Факел", б. г., с. 3. Надолу изданието се цитира с посочване на тома и страницата в скоби. [обратно]

17. Второто издание се основава на ново разчитане на стенографските бележки, сверяване на цитати, коментари и пр. - вж. Ив. Сарандев (Сарандев 1976: 687-692). [обратно]

18. Вж. Арнаудова (Арнаудова 1977: 100-101). [обратно]

19. Арнаудова, И. Цит. съч., с., 88. [обратно]

20. Ст. Минчев заслужава една бележка. В анкетата на И. Арнаудова името му се мярка още на едно място - сред "другарите" на Арнаудов от студентските години (с. 24). За ценните му изследвания върху възрожденската литература се сещат само докторанти и педанти. Може би, защото той не успява да попадне в Университета, губи съревнованието с Арнаудов и Б. Пенев. А трудовете му предлагат както ценна фактология, събрана от първа ръка, така и плодотворни идеи. [обратно]

21. Любопитно е, че историята като че ли се повтаря и при учениците на М. Арнаудов. Двама от тях неколкократно пишат за него, публикуват и очерци, но последователно избягват да се цитират. Вж. Генов (Генов 1983) и Димов (Димов 1990). [обратно]

22. Вж. Арнаудов (Арнаудов 1962). Това е реплика срещу публикувани в "Литературна мисъл" писма на Б. Пенев, в които Арнаудов изтъква "всичко неправилно в тях", посочва, че Б. Пенев е бил "по своему искрен, но несправедлив", когато "отрича тъй безрезервно благородството на характера" на Яворов и го "подозира... в маниерна преструвка, в сурова безчувственост към девойката" (Мина Тодорова) и пр. Благодаря на г-жа И. Арнаудова, която ме насочи към тази публикация. Тази късна реплика в спора между двамата големи литератори ме подтиква да не приемам без уговорки устното свидетелство на г-жа Р. Димчева (изказано на научната конференция, посветена на М. Арнаудов, София, 29-31 окт. 2003), че Арнаудов бил казал пред нея "Ние бихме се разбрали отлично с проф. Б. Пенев." Без да подлагам на съмнение това свидетелство, струва ми се, че думите на Арнаудов са извадени от някакъв контекст, който ми е непознат. [обратно]

23. Научната дейност на проф. Ив. Д. Шишманов. // Слънце, 1920, № 1; Епиграмите на проф. Ив. Д. Шишманов. // Българска мисъл, 1931, № 2; Ив. Д. Шишманов. // Очерки по български фолклор. С., 1934; Поклон пред сянката на Шишманов. // Пулс, № 13, 20 юни 1978. [обратно]

24. По време на споменатата конференция колегата К. Панайотов ми посочи, че в архива на М. Арнаудов (НА БАН, ф. 58) се пазят писма, в които български студенти в чужбина се обръщат към Арнаудов с молба да подготви подобен труд, който би донесъл голяма полза за българския народ. [обратно]

25. Вж. напр. Стоянов (Стоянов 1921) и Пенев (Пенев 1922). [обратно]

26. По въпроса виж още Аретов (Аретов 1999). [обратно]

27. Сравн. История на българската литература (1966). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Аретов 1999: Аретов, Николай. Похитената идентичност или митът за изгорените книги. // Език, литература, идентичност. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1999, с. 41-58.

Арнаудов 1918а: Арнаудов, Михаил. Българска критика. // Мир, 16 февр. 1918.

Арнаудов 1918б: Арнаудов, Михаил. Критика и критици. // Мир, ХХІV, № 5375, 1918.

Арнаудов 1944а: Арнаудов, Михаил. Български образи. Литературни студии и портрети. Наченки на Българското възраждане. С., 1944.

Арнаудов 1944б: Арнаудов, Михаил. Българското възраждане. Министерство на народното просвещение. Библиотека Българска книга. № 23. 3 изд. С., 1944.

Арнаудов 1954: Арнаудов, Михаил. Строители на Българското възраждане. С., 1954.

Арнаудов 1962: Арнаудов, Михаил. Към биографията на Яворов (По повод на една кореспонденция). // Народна култура, 1962, № 38. Цит. по М. Арнаудов. Избрани произведения. Т. 1, София: Бълг. писател, 1978, с. 161-166.

Арнаудов 1969: Арнаудов, Михаил. Дела и завети на бележити българи. С., 1969.

Арнаудов 1971: Арнаудов, Михаил. Неофит Хилендарски Бозвели. Живот, дело, епоха. Т. 1, С., 1971.

Арнаудова 1977: Арнаудова, Искра. Михаил Арнаудов. Човекът и ученият. Литературна анкета и характеристика. София: Наука и изкуство, 1977.

България и българинът 1969: България и българинът. Съст. Вл. Вишневски, Г. Крънзов и Зл. Попзлатев. София: Национален съвет на ОФ, 1969.

Българска мисъл 1939: Арнаудов, Михаил. Завети на българското възраждане. // Българска мисъл, г. ХІV, 1939, № 3.

Василев 1918: Василев, Владимир. "Ръченица" - пиеса от Кирил Христов. // Мир, ХХІV, № 5331, 1918.

Вачева 2004: Вачева, Албена. Библиотека "Български писатели" - между историята и литературата. // Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. 2 издание. Ред. Н. Аретов, А. Вачева, Г. Чобанов. С., 2004.

Генов 1983: Генов, Кръстьо. Михаил Арнаудов. Жизнен и творчески път. София: Български писател, 1983.

Гечева 2000: Гечева, Кръстина. Михаил Арнаудов. Био-библиография. С., 2000.

Димов 1990: Димов, Георги. Михаил Арнаудов. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1990.

История на българската литература 1966: История на българската литература Т. 2. Под ред. на Ст. Божков (отг. редактор), Г. Димов, П. Динеков. С.: БАН, 1966.

Леков 1994: Леков, Дочо. Михаил Арнаудов. // Речник по нова българска литература. 1878-1992. София: Хемус, 1994, с. 18-19.

Пенев 1918а: Пенев, Боян. Салонна критика. // Пряпорец, ХХ, № 54, 1918. Статията по-късно е включена в: Пенев, Боян. Студии, статии, есета. Ред. Ив. Радев. София: Български писател, 1985.

Пенев 1918б: Пенев, Боян. Нашата критика. (Статия втора и последна). // Пряпорец, № 60, 23 март 1918. Статията по-късно е включена в: Пенев, Боян. Студии, статии, есета. Ред. Ив. Радев. София: Български писател, 1985.

Пенев 1922: Пенев, Боян. За литературният плут. // Златорог, 1922, № 2. Виж и: Пенев, Боян. Студии, статии, есета. Ред. Ив. Радев. София: Български писател, 1985, с. 425-478.

Радев 1989: Радев, Иван. Библиотека "Български писатели" - колективно възприемане на литературния процес у нас до 20-те години на ХХ век. // Литературна история, 1989, № 18. Статията е публикувана и в: Радев, Иван. Критическа вечерня. София: Български писател, 1990, с. 262-274.

Радославов 1992: Радославов, Иван. Българска литература 1880-1930. 3 изд. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1992, с.

Сарандев 1976: Сарандев, Иван. Послеслов. // Б. Пенев. История на новата българска литература. Т. 1, С., 1976, с. 687-692.

Стоянов 1921: Стоянов, Людмил. Невежествена критик. // Развигор, 48, 2 дек. 1921. Вж. също и Л. Стоянов. Избрани творби в два тома. Т. 2, С., 1983, 417-429.

Тихолов 1968: Тихолов, Петко. Срещи и разговори с М. Арнаудов. // Литературна мисъл, 1968, № 4.

Трендафилов 1998: Трендафилов, Владимир. Канон и Антология. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст. А. Кьосев. София: Изд. "Ал. Панов", 1998, с. 161-194.

© Николай Аретов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2003
Библиотека "Български писатели". Живот - творчество - идеи. Т. I-VI. Варна: LiterNet, 2003-2004