Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОВАРВАРЯВАНЕТО НА ЕЗИКА - ФАКТОРИ И ПЕРСПЕКТИВИ

Людмила Кирова

web

"Оварваряването" на езика се изразява в смъкването му до равнището на спонтанната реч, възвръщане към простотата на общуването в ежедневието на първичния човек. То е част от познатата на езиковедите тенденция към демократизация на езика в нейната крайна степен.

Изследователите на съвременната езикова ситуация твърдят, че в глобален мащаб комуникационната среда определено е променена. Посоката на развитие на езика в огромна степен се диктува от обществения фактор. Нещо повече - при създаването и интерпретацията на дадено съобщение неимоверно е нараснала ролята на човека. Отношенията между текста и контекста, следователно, отразяват историческите и обществените изменения, въплътени в общуващите индивиди. Ето защо трябва да се вгледаме внимателно във факторите, диктуващи съвременните явления в публичната комуникация и връзката им с тези индивиди.

Оценката на явленията ще изградя въз основа на аналитичната статия на езиковеда славист Александър Киклевич (2006). Работейки дълги години в университети в Беларус и Полша и познавайки езиковите ситуации в Германия, Русия и други славянски страни, Киклевич обобщава наблюденията на огромен брой съвременни езиковеди, като ги свързва с лингвистичната теория. Авторът посочва три фактора на социо- и идеосинкретични отношения, които оказват решаващо въздействие върху езиковата комуникация днес:

    • информационно-кодов фактор;

    • факторът "Обществен строй и идеология";

    • семиотично-културен фактор.

Действието на информационно-кодовия фактор се опира на това, че развитието на обществото води до усложняване и "мозаичност" на културата (Мол 1973: 49 и др.) и в рамките на обществената комуникация - до парцелиране на езиковите кодове, а по този начин и на компетенцията. Усложняват се и се индивидуализират кодовете на отделната личност (Лотман 1983а: 29), като се преустройват в сложна йерархия от общи и частни субкодове, от групови и строго индивидуални. В резултат на това в речта се наблюдава актуализация на субективния аспект на обществената комуникация (Киклевич 2006: 9-10). Декодирането на комуникацията става напълно невъзможно, без да се отчете личността на говорещия. Езиковият субект е вече част от системата за кодиране, по-точно - част от целия регистър от такива системи. От своя страна езиковите отношения са вплетени непосредствено в практическата дейност на човека (Коул, Скрибнер 1977: 98 и др.). В резултат от индивидуализацията на езиковата компетентност се появява децентрализация и авторизация на езика. Знакът като единство на конвенционалната дейност се разпада, предаването на съобщения встъпва в такава роля, в каквато встъпва и творческото съзнание на индивида (Лотман 1983б: 99 и др.). Това изменя подреденото функциониране в ежедневната комуникация, насаждащо критериите за правилност (Киклевич 2006: 9-10).

Такъв процес с особена сила протича в страните, които през 90-те години на ХХ век промениха обществения си строй. В тях се наблюдава радикална промяна по отношение на дискурсите и на комуникативните области. Изказванията в изкуството, пресата, разговорната реч, а дори и в научната, демонстрират стилистична нееднородност (Нещименко 2003). В тях нахлуват "ниски" елементи (разговорни, а дори и вулгарни), както пише Г. Майковска (2000: 237), които "придобиват свойството нобилитация", т.е. се "облагородяват". Наред с това елементи от официално-деловия стил (канцеларизми, идеологизми, термини) проникват в разговорната реч. Сливат се частно и публично говорене, устно и писмено, чуждо и родно. Радикално нараства контекстово обусловената плурализация на значенията и метафоризация на речта, а стремежът към нововъведения става норма. Типичен пример в това отношение са макаронизмите. Те са както лексикални макаронизми (хибридна лексика), така и цели макаронични текстове, които имат родна граматична структура, изпълнена с чужд лексикален материал (Киклевич 2006: 11-12, 16).

Децентрализацията на езиковата комуникация се проявява не само като приоритет на контекста пред текста, но също така и като приоритет на текста пред езика (Киклевич 2006: 12). Системата за кодиране и декодиране на информацията всеки път се създава наново в дискурса. В този смисъл най-често единният критерий за семантичната интерпретация на заемките, неологизмите, оказионализмите в текстовете на печата, е самият текст. Той не е материална опаковка, а генератор на съдържание. Текстът се явява вторична семиотична система, в която знакът на първата система става само означаващо във втората система. Материалните носители на съобщението могат да бъдат с различен характер - езикови знаци, иконични знаци (фотография, живопис, реклама, ритуали, предмети и пр.). Към значението на езиковия текст (Съдържание II) се прибавя конотация - интерпретацията на текста в средата за комуникация (Съдържание III) (Киклевич 2006: 13-14). Осъществява се това, което Ю. Лотман нарича "двойно кодиране на текста".

Тук се проявява въздействието и на семиотично-културния фактор, чието съдържание е динамиката на парадигмите на културата и на стиловете на мислене. В областта на езиковата комуникация те намират израз в "стиловете на писане", по определението на Ролан Барт (1989). Съвременният, постмодернистичен стил на писане според Ю. Караулов (вж. Киклевич 2006: 13-14) може да се определи така: "Зад всеки текст стои говореща личност", за разлика от неопозитивистичния лозунг "Зад всеки текст стои системата на езика". Той изтъква най-важните свойства на съвременната парадигма на културата:

    • доминиращата роля на контекста, от което следва синергетичния характер на езиковата комуникация;

    • интертекстуалност, намираща израз в експанзия на цитати, колаж и под.;

    • семантична неразрешимост и неразчленимост на текста, липса на водеща нишка и първенство на предпочитанията на канала, по който се предава съобщението, както и "смесване на литератури";

    • code switching - интерференция на кодовете и субкодовете.

Системата от ценности и контексти на поведението на отделни групи или даже на отделни субекти решават какви ще са начините за кодиране и декодиране на информацията в публичната комуникация. При употребата с тази цел на дадени знаци, те, от своя страна, диктуват какви набори от езикови форми и езикови значения ще се установят в публичната комуникация. По този начин, според думите на Д. Шумска, се "обезправяват" други езикови знаци. По този начин девиантният характер на комуникацията намира израз и в появата на алтернативни норми на народния език (Киклевич 2006: 15).

Според Киклевич такова следствие от контекстоцентризма на езиковото поведение може да се определи с термина на Т. Винокур (1993: 56) като социологизацията на процесите на кодиране и декодиране на текста. Интерпретацията на текста взема под внимание не толкова защо и как е казано нещо, а кой го е казал. Самият говорещ, обществените групи, с които е свързан, медията, която представя, и каналът, по който се провежда комуникацията наслагват отбелязваната от множество автори (Киклевич 2006: 15) метаезикова модалност. Комуникативната (информационната) функция на текстовете се премества на заден план, а значението на прагматичния контекст се екстраполира. При това номинативната семантика на езиковите знаци (идеацийна функция в терминологията на М. Халидей 1970) става подредна на тяхното прагматично качество, а на преден план започва редовно да се извежда манифестацийната функция (по терминологията на М. Халидей). Нейната стойност обаче е и разединяваща, защото отправящият съобщението (в широк смисъл - говорещ, медия, социална група, която го излъчва) се дистанцира спрямо официалния начин на говорене и създава свой собствен. Но той принадлежи само на една общност, а не на цялото общество (Киклевич 2006: 16-17). Освен това постмодернистичните текстове определено търсят афективно въздействие върху получателя. Именно затова те преплитат разнородни (при това противоречиви) начини на изказване (Нич 1993: 45 и др.), без да пестят средствата за експресивизация на речта, отново разколебавайки официалната норма.

Прагмацентричната концепция за текста по най-адекватен начин отразява съвременното състояние на комуникацията в епохата на посткомунизма. Всичко изброено в редица случаи води до нарушаване на принципите на Грайс. В крайната степен настъпва профанация на езиковото поведение (Киклевич 2006: 12). Именно такова смесване на стиловете и доминиране на езика на отделната личност и групите, с които тя се идентифицира, каквото очертахме, е същността на колоквиализацията на речта, а крайните средства, с които си служи, се възприемат от обществото като езикови варваризми. Анализът показва, че процесът в този си вид в славянските и другите страни, които смениха обществения си строй, е повсеместен и следователно като цяло - закономерен.

За да проверя какви са нагласите на днешния българин към посочените явления, направих ad hock изследване из форумите в българското интернет пространство, където наши съвременници споделят мнения относно българския език и по-конкретно към това, доколко споменатите лексикални пластове имат място в публичната реч (BMW Club Bulgaria 2007, Globe traid 2006, Blog.bg 2007 и др.).

Обикновено оварваряването на езика се свързва с нахлуване в по-високите стилове на "ниска" лексика: не толкова общоупотребимата разговорна лексика, колкото периферно-разговорните, доскоро табуирани и недопустими в публичната сфера просторечни лексикални пластове, като жаргонизмите, диалектизмите, вулгаризмите и някои разговорни неологизми (Замбова 1999).

В ранния период от развитието на процеса в центъра на вниманието бяха периодичния печат и използваните от него турцизми и жаргон, а донякъде и вулгаризмите, започнали да си пробиват път. Докато днес голяма част от обществото е раздразнено преди всичко от нахлуването на огромен брой чужди думи и от разширяването на употребата повсеместно в медиите и публичното общуване на ниска лексика от всякакъв вид.

Нека започнем с най-неприемливите за общественото мнение думи - вулгаризмите. Те се схващат като драстичен замърсител на езика на публичната масова комуникация. Интернет също изобилства от вулгаризми, макар повечето създатели на форуми като правило да поставят забрана върху тяхното използване. Това е така, защото Мрежата се възприема като свободно пространство. От друга страна, установено е, че такива думи се употребяват в най-висока степен или когато си анонимен, или сред много близка аудитория (Алексова 2008). Макар и парадоксално, и двете условия са налице в достатъчна степен именно в интернет. Чатовете и форумите, въпреки че предлагат твърде непосредствена среда за общуване, все пак са изказвания достъпни за огромна аудитория и следователно са публични.

В споделените мнения за мястото на вулгаризмите в публичното пространство обикновено личи негативно отношение: Стигнах до извода, че някои бъркат турцизмите с "каруцарския". Който пък си е чист български. Това не значи, че е приемлив. Въпреки че подобни мнения надделяват, трябва да се има предвид, че обикновено си дават труда да изкажат мнение хора с осъзната, ангажирана позиция по въпроса. Доколкото може да се обобщи някакво противоположно мнение, то се илюстрира със следното становище: Евфимизмите са хубаво нещо, но понякога човек има нужда да каже: - Мамка му, искам да изкажа нещата с истинските им имена. - и го прави. Това обаче, не е показател за духовна деградация, напротив - показва личностни качества с исконни положителни позиции в човешкия мироглед - прямота, достоинство и смелост1. На практика обаче в редица форуми извън тези, обсъждащи посочената тема, наблюдаваме твърде смел език. Всъщност в много случаи става въпрос за откровено псуване, което е демонстрация на липса на аргументи и изразни средства.

Турцизмите първи "изгряха" на сцената чрез печатните издания от началото на 90-те и привлякоха общественото внимание. В посочените форуми тяхното присъствие се оценява днес, понякога от хора, които в посочения период са били невръстни. Мненията за турцизмите гравитират около следните тези:

Турцизмите само обогатяват българския език. Придават колоритност на речта особено при неофициални разговори, пък дори и за официалните. Умелото им използване е един вид индивидуалност. (Авторът има правото да го опише като бабаит, и ако иска и цигански думи да му вкара...). Турцизмите са неотменна част от историята ни и от езика и без тях той някак си не би бил пълен. Когато се прилагат умерено, те са "подправката на манджата". (Аз не мога да намеря заместител на "ашколсун" (буквално - направено с любов)!? Вие?) Употребени на място, придават динамика на разговора и неповторимост на усещането. (Какво би предствлявало творчеството на Хайтов без всичките тези думи... Не бих позволил да бъдат изхвърлени - ще ги употребявам без капка свян, всеки пък, когато биха дали съответния оттенък на думите ми.) Хората с подобно мнение имат съзнанието, че за да изразиш някакъв оттенък на мисълта си, понякога е по-добре да използваш чужда дума. (...когато стане дума за планина и стада. Със сигурност бих използвал единствено и само чан. Асоциациите с тази дума ме водят към планини и ливади, реки и извори, цветя, дървета и покой. Като се каже звънец, магията на всичките тези неща изчезва и се сещам за звънеца на вратата, телефона или за край на междучасие... Има си думи за всичко, и тези не са за изхвърляне.) За българския език не са пречка турцизмите - те не са основен инструмент за общуване, нито се увеличават. Не може да се каже дори, че са "баш" турски, защото много от тях имат побългарено значение, други са от персийски и арабски произход и са толкова вкоренени, че не се схващат като чужди. (Турцизмите ги има, но едва ли ще надскочат сегашното си ниво (значително), докато виж английските думи заемат доста по-сериозни фронтове с доста по-сериозни темпове; Без тях [турцизмите] доста голяма част от изразите ни щяха да бъдат... на друг език като възклицанието "супер!" може би.) Привържениците на тази теза смятат, че българският език ще се загуби доста, ако чистим турцизмите си - на когото му пречат, просто да не ги употребява. При това, обикновено отношението към турцизмите се разграничава от отношението към другите думи от чужд произход, употребявани в голямо количество, които масово се подвеждат под названието чуждици (...те са ми някак по-близки от другите чуждици в българския.; ...звучи по-свойски и по-народностно - съвсем непринудено.; И другите европейски езици не ми ги хвалете - те не са пригодени една псувня да кажеш като хората!).

Втората теза е на приемане на действителността: Турските думи, навлезли в българския всекидневен живот, са толкова много, че е немислимо дори да ги ограничим. На някои млади хора турцизмите не им пречат или не им прави впечатление каква дума използват. (Все пак няма как да си променим речника след като родителите и всички около нас използват такива думи, а и ние също използваме различни - чуждици.; как да ме е страх от отдавна възприетите турцизми, за които даже турците не са сигурни, че са турски ...; въобще не ме дразнят (пък и не се замислям много-много). Прави впечатление друго - доста хора не разпознават кои точно думи са от турски произход; все по-малко младежи пък знаят значението на такива думи. (Пенджур, Гювендия, Капасъз, Аслан, Абдал... Тези пък бисери какво трябва да значат? За първи път ги чувам...; няколко минути трябваше да обяснявам що за дума е "ачик" и какво значи.; ...смятам, че едва половината от форума ще ме разбира, ако почна да се изразявам чрез турцизми.)

Третата теза е, че турцизмите са изразни средства, които не трябва да толерираме. Те са често използвани, но напълно излишни клишета. (Винаги ще ви разберат по-добре,ако кажете "тоест",отколкото "демек".; След като има толкова много турцизми в езика ни, трябва ли да наблягаме на такива като"асъл","белким","чункиш"?; Човек, който говори на литературен език, буди възхищение и уважение, не прави впечатление на гамен; на ачик ми звучи тъпо, ашколсун много далече от българския точно както стейшън или офсайд които просто не стават.; научих съвсем случайно какво означава пич и няма да го употребявам никога повече сигурно без причина.) За съжаление, аргументите на защитниците на тази теза много често не са езикови, а въпросът се политизира. Проявява се някакъв антитурски комплекс, проекция на исторически предубеждения (...честно казано това си е абсолютно неуважение към всичко Българско ...; ТЕ не са наши, ако и да са се вкоренили трайно; вж. Стамболиев 2007).

Много интересно е отношението на част от хората, които припознават в турските думи средства за шега и подигравка. Смятам, че това са по-млади хора. За тях по-непознатият облик, от една страна, се усеща като по-експресивен, а от друга, непрозрачността на названието смекчава директността му, каквато то би имало, ако се изрече с българска дума (...това което остава [изключва се битовата лексика, залегнала здраво в езика - б.м., Л.К.], май се използва пове4е като на шега...; На мен пък ми е много по-кеф да кажа "кюпек", а не куче или помияр. Щото помияр звучи много обидно, а кюпек е пак подигравателно, но не толкова.).

Постмодерният подход към всичко като към забавление води и до изследователско-експериментаторски занимания с езика. Примери за това са споделеното мнение, че "истинско удоволствие е да научавам значенията на често използваните чуждици и да ги използвам срещу останалите", както и размяната на странни позабравени думи, напр. в следната игра (BgLog.net 2007):

Нова игра: Аз разбирам баба си без речник!

от Shogun на 19 Февруари 2007, 22:48   107 коментара, 2653 прочита

Категории: Загадки, логически задачи, илюзии, феномени , Игри, Български език, Забавление

Започваме нова игра, целта на която е:

Да си припомним забравени думи от времето на бабите на нашите баби.

Всякакви остарели и позабравени думи, особено такива от произведенията на българските класици, са добре дошли. Така ще обогатим езика си и няма да позволим на тези думи изчезнат.

Правила

Всеки казва дума и ако другите не успеят да отговорят в рамките на 24 часа, той си пише 1 точка. А иначе този, който отговори правилно в определения срок, също получава точка.

Този повишен интерес към странни думи набира скорост. За изненада на езиковедите, които предрекоха, че диалектните и архаизираните думи никога повече няма да влязат обратно в активна употреба, свидетели сме на втория живот, вече в жаргона, на думи като яко, тегав, читав, нефелен и др., а напоследък дори се възродиха (х)арно и хвалá. Налице е увлечение думи да се изтупват от нафталина и да се предлагат на вниманието на съвременниците (джигер, чиче, пижОк ‘охлюв’, желка ‘костенурка’, брича, тесам и др.), както и да се словообразува в този дух: утепляк, удавляк, ошмуленяк, залухав, ждрольо и пр. (91 НЕГ 2006; Славишоу 2004). Резултатите са предимно названия с негативна конотация.

Ето едно мнение, което показва как в езиковото съзнание на днешната младеж старото и супер новото съществуват съвместно и безпроблемно: "Срупка", определено рулира доста! Означава "раничка, белег"! [рулира означава ‘върховно е’ и е адаптация на английския сленгизъм rulez, гл. 3 л. ед.ч., изписван със z, който пък идва от англ. глагол to rule ‘властвам, управлявам, господствам’ - б.м., Л.К.].

Едно от най-характерните явления по отношение на жаргона е безкрайното словообразуване. Съществуват дори специализирани сайтове за новосъздадени думи, с явната цел да се популяризира значението и да се стимулира употребата им (Неолог 2004-2010). Такива интернет места и предлаганото от тях съдържание определено се възприемат като средство за забавление.

Териториалните говори пък редовно се използват за стилизация - било, за да се осмиват недолюбвани хора и групи от определен регион, било като самоирония (Цвък 2005): (А иначе диалектно всички говорим, даже и в някакви теми дето е яко храна или просто се самоиронизираме).

Сред младите хора толерантността към жаргона е огромна, особено когато става дума за младежки сленг. Това е така, защото чрез употребата му младежите постигат две цели, изключително важни за тях: изразяват се експресивно, оригинално, привличайки вниманието на събеседниците, а същевременно подчертават принадлежността си към дадена общност от хора (обикновено точно това е средата, в която разговарят). Дори събеседниците да са от друг кръг, по този начин говорещият се идентифицира и себепредставя като личност - къде съзнателно, къде по навика на типичните си речеви изяви.

Отношението към чуждите думи, бих определила като твърде двойствено. От една страна, има голям диапазон на мненията, подобен на отношението към турцизмите, но много повече хора заявяват, че чуждиците, както биват назовавани думите от чужд произход (далеч не всички правят разлика между чуждици и заемки интернационализми), в по-висока степен ги дразнят. На прицел са думи като фейс, културен гайд, мониторинг, обструкции, визия, билдинг и пр.

От друга страна, практиката силно се разминава със заявяваното, особено по отношение на конкретния социален жаргон на говорещия, т.е. често се мери с двоен аршин. Всъщност всичко се свежда до следното мнение: На мен пък ми е крайно неприятно като говоря с някой и той да не разбира половината от казаното. Тъй като важи и обратното - също толкова неприятно е ти да не разбираш говорещия, ако преформулираме казаното, излиза, че там, където свършва взаиморазбирането, там е пределът на търпимостта към явлението. В този смисъл твърдението "Съгласна съм - един образован човек с добър литературен език е най-добрия събеседник" аргументира понятността на книжовния език като език, създаден да осигурява комуникация в рамките на цялото общество, а не вътре в отделни групи.

На другия полюс е мнението: Твърдо "за" чуждиците в българския език. Времената се менят, езиците еволюират и се адаптират към езиковата среда.; Мисля че именно тези заемки го правят толкова цветущ, разнообразен ...; А чуждиците, намерили мястото си, са добре дошли. Но не насила вкарани понятия, или дивотии заради модата.; Смесването на езиците води до образуването на синоними и диалекти. Това е или не е от езиковото богатство на езика ни. Трябва ли да го унищожим? Езиковият национализъм не е бъдещето в развитието на който и да е език. От години хората се опитват да правят общи световни езици [вероятно се има предвид "модерни езици", чиято неизменна част са интернационализмите - б.м., Л.К.].

Не трябва да се подминават няколко твърде актуални довода за употребата на чужди думи: минимизацията на изказа: - В езика съществува закон за икономия на време и средства, затова понякога предпочитаме една чужда дума пред родната.; интернационалността на знака - Няма смисъл да споменавам, че директното побългаряване на новите чуждици прави изучаването на езиците много по-лесно.

Търсенето на забавлението е аргумент и за използването на чужди думи (Не ми е интересно непрекъснато да използвам една и съща дума или думи; Ще се опитам да обогатя речника си с завъртяни и незнайни думи (такива много ги обичам).

Съществува и важен психологически момент. Съпротива поражда самата мисъл за ограничаване свободата на индивида чрез някакво езиково регулиране (Не ми и харесва като идея някой насила да ми казва "ще употребяваш не тази дума, а онази, защото...".).

Попаднах на интересна дискусия, в която се коментират словотворческите усилия на хърватите в стремежа им да разграничат езика си от сръбския. Като фон прозира становището, че българският е достатъчно стабилен език и това обяснява защо ние сме над подобни усилия да го правим "чист" език (Език им трябва. Език сглобяват, кво да правят.; ...не се кахърете-грижете - езикът се развива по свои собствени закони и който се опитва да го направлява достига до драсни - пални клечица, или ритнитопковец т.е. (демек) футболист.).

По отношение на чуждата лексика бих заключила, че опасност представляват не чуждите думи - те винаги се превръщат в български думи от чужд произход, които така или иначе се диференцират семантично или поне стилистично. Опасността възниква тогава, когато те се превърнат в клишета и ограничават употребата на далеч по-подходящи в даден контекст думи - било то български или от чужд произход. За пример ще дам думата фен, която има тясно и маркирано значение, но като че ли е единственият избор за повечето журналисти и много граждани, независимо дали всъщност става дума за почитател, последовател, привърженик, любител или запалянко. Благодарение на снобизма и езиковата леност чуждата дума се възцарява в активния речник, изтиквайки всичките си синоними в периферията на идеолектите на огромен брой българи.

Използването на професионален жаргон, неразбираем за хората, които не са от гилдията, е друг пример, че не самите езикови единици, а това как се употребяват, е същността на проблема. Доколкото се въвеждат подобни названия сред широка аудитория, те трябва да се дават и с българския термин, с което посланието би добило и образователна функция.

Разговорността в съвременния печат и снизяването на регистрите съвсем не се проявява само на лексикално равнище. Много сериозен проблем, на който не се обръща необходимото внимание, е замяната на изконни синтактични конструкции и граматични форми с неправилни или неподходящи. Непрецизните (буквални) преводи от английски замъгляват разликите между граматични категории, напр. минало свършено и минало несвършено време, удостоверителен и преизказен начин на изказване и пр. (Между другото споменатите категории са възникнали в български под чуждо влияние - нима сме загубили от това?). Като резултат езиковата компетентност на аудиторията, особено на младите хора, които са в процес на нейното изграждане, се осакатява.

Влияние на английския език се проявява и по отношение на неприсъщи на българския език интонации, пренебрегване на пунктуационни правила, неправилна употреба на главни букви, диграфия. Докато едни от явлениета ще заемат все по-голямо място и ще принуждават езиковедите да променят кодификационните правила, напр. изписването на абревиатури термини на латиница, други ерозират официалните норми на родния език неоснователно и в действителност го оварваряват.

Писмената практика както на повечето днешни журналисти, така и тази на младежите демонстрира едно свръхемоционализирано изложение, често алогично и слабо информативно (Замбова 2006). Стилът често е самоцелен и с пресилени изрази: "легендарен", "фолкикони", "култов". Както беше посочено в началото, разговорността в съвременните медии обаче е явление далеч по-сложно и многоизмерно, и съвсем не се проявява само на лексикално равнище, а е свързано с по-дълбоки структурни и съдържателни изменения в съвременната комуникация:

  1. Характерът на речта е свързан с нейния образен, преносен, предимно метафоричен характер, което обяснява и експресивното разнообразие на използваните необичайни лексикални съчетания (Замбова 1999). Една от основните характеристики на постмодерното време е предпочитанието към хумора и играта, а това включва и езиковите игри и комуникацията заради самото забавление.

  2. Чуждите елементи са неизбежни с оглед ролята на глобалната комуникация и информационен обмен. Редица професионални и социални общности употребяват два езикови кода - роден език и английски, превключвайки ги спрямо ситуацията или смесвайки ги. Неминуемо настъпва интерференция както при номинацията - прилагане на еднакви словообразувателни модели, наложени чрез английски заемки или калки, така и при графичната реализация на лексемите - използване на чужда ортографична система. Наред с това във всички модерни езици са налични хибридни образувания.

  3. При участието на езика в непосредственото практикуване на дейности, неговата прагматична функция става водеща: удобството, бързината, максималното съвпадение на значението на знака в идиолектите на говорещите.

Промяната е свързана и с роенето в интернет на нови алтернативни медии: информационни портали, форуми и блогове, които използват разговорен по характера си език в писмена форма, като променят твърдите граници между традиционните стилове. Използването на такива медии слага отпечатък върху поведението на личността. Тя усвоява и интегрира форми на социален опит, обвързва се в нови социални мрежи, допълва се и премоделира социалните си идентичности. Такива канали са едновременно за информация и за социални отношения и затова са маркирани като носители на значимите за индивида потоци информация. Усвоените там от индивида функционални норми на речепораждане и възприемане на текст се прехвърлят върху езиковите "хабитуси". Различните речеви жанрове генерират различни речеви практики и речеви различия, които оформят принципите на говорене не само във виртуалното пространство, но преминават и в други форми на писмената реч - SMS, картички, бележки и пр. Някои от тях стават маркери на "свързания" с мрежата и въобще с технологиите човек. Други обозначават идентичността на постмодерния човек изобщо и диктуват стил на говорене, който индивидите прилагат и при общуване в други микрообщности във физическия си живот, като по този начин го разпространяват. Това е пример как в съвременното общество все повече се очертават дискурсни общности. Те обаче непрекъснато излъчват в публичното пространство реч от определен тип. В резултат непрестанно протичат процеси на:

  • разширяване на употребата на даден тип номинации, като се обезличава връзката им с определена общност;

  • неутрализация на стилистичната маркираност на цели лексикални пластове.

Откроява се движение на типови множества от значения, думи, словосъчетания, графични образи, комуникативни практики към книжовния език. Стандартът е могъщата сила за уеднаквяване на речевите писмени практики в съответната публична среда, затова естественият стремеж на езика е да нивелира различните езикови варианти и норми, за да направи разбирането между участниците в общуването бързо и безпрепятствено.

Усложняването на обществената структура все повече ни се представя като процес на диференциация и специализация на знанието и труда, съчетана с ускорена и многопосочна комуникация между различните социални групи. Образът на "мрежата" е най-подходящият, за да си представим социалната инфраструктура и функционирането на съвременното общество. То вече не е строго йерархизирана, а гъвкава, динамична конструкция от елементи с тотална връзка помежду им. Техните характеристики правят възможно всеки път, според актуално необходимата функция, елементите да се свързват и комбинират различно чрез връзките и така да се обособяват групи, които са относителни, защото друг критерий (друга функция) създава нови отношения и нови групи. Характерно е участието на един и същ елемент в няколко групи - всеки човек попада в различни колективи, конституирани по социалните признаци на видовете дейност, която той извършва. Ако определен индивид е ограничен в количеството и разнообразието на контактите си, той се локализира - остава да съществува в един малък сегмент от социалната мрежа. Постепенно той се закрепостява към него и губи способността си да комуникира без затруднения с останалите участъци. Проблемът е, че е блокирал определен тип информационни потоци по определени комуникативни канали, а за темпа на комуникационния обмен днес критичният праг за загуба на компетентност е нисък. Ако не поддържа една добре развита индивидуална мрежа от социални връзки и медийни канали, която непрестанно да го захранва със знания за изменящото се общество, езиковата личност не актуализира пълноценно своята социокултурна компетентност. Като следствие към настоящия момент тя разполага с ограничена социокултурна (социолингвистична) компетентност. Познанията й върху речта се свеждат само до определени социални групи и регистрите, които най-често функционират сред тях. Такъв човек има бели полета по отношение на действащата социална структура на обществото и нейното речево поведение. При многопосочния и усилен информационен обмен в обществото той може да се окаже твърде безпомощен в ситуации на контакт. Неспособността му да декодира пълноценно много от съобщенията и да създава такива, задълбочава неговата неадекватност. Той би могъл да остане с езикова компетентност, до голяма степен адекватна на отминало състояние (напр. като дългогодишните емигранти), която може да се определи като друга социално-историческа компетентност, различна от съвременната.

Колкото повече игнорираме дадени групи от обкръжаващото ни общество, толкова повече изоставаме от развитието на родния си език. В настоящия момент във всички езици най-активно се развиват преди всичко подезиците на науката и социалните жаргони. За да успеем да общуваме със съвременните поколения е необходимо да се интересуваме от техния начин на живот и да познаваме особеностите на техния език (Кирова 2001а). Това е задължително за учителите, които не могат да изискват пълноценно общуване, без да познават философията на мислене, действие и говорене на постмодерния човек, чието ярко въплъщение са съвременните млади поколения и техните субкултури (Кирова 2001б).

Днес комуникативните намерения на участниците в акта на общуване могат да бъдат твърде различни от тези на родителите им. Ключът за интерпретиране на тяхното вербално и невербално поведение е друг. Сега много по-често водещи функции при комуникацията са: обменът на професионална информация, подчертаването на принадлежността към групата и забавлението. Ако за единия събеседник прагматичната същност на даден разговор се свежда до езикова игра, а другият търси информативната му стойност, те със сигурност ще се разминат в оценката за неговата ефективност. Умението да се улавят водещите функции на изказванията, както и да се изтъкват така, че да предизвикат очакваната реакция от страна на слушащия, е прагматична компетентност. Тя означава успешно да се използват социалното и психологическото познание за човека, за да се постигнат определени лични и обществени цели. Свързването на определени прагматични цели с подходящи дискурси, адекватна организация на текста и комуникативни техники гарантира, че отправеното съобщение не само ще бъде регистрирано от адресата, но ще последват точно предвидени действия от негова страна.

Стратегийната компетентност е по-широко разбиране на прагматичната компетентност (Димчев 1992, 1998; Виденов и др. 1996). Основната цел тук е безпрепятственото протичане на съобщението по канала. Стремежът е да се осигури максимална ефективност на общуването, като се елиминират евентуални сривове или разминавания в разбирането на обменената информация. Ние сме предпочели да отделим познанията как да реализираме определени цели чрез речта (прагматична компетентност) от познанията как да използваме разнообразието от канали и кодове, за да осигурим безпрепятственото приемане на информацията (стратегийна компетентност). В края на краищата, при определяне на аспектите на комуникативната компетентност не е от такова значение каква стъпка на дискретизация ще изберем и как ще наречем откроените видове. Съществено е да осъзнаем кои елементи от комуникативната ситуация сме в състояние да повлияем и да развиваме начините, по които можем да го постигаме съобразно ефекта, който желаем да окажем върху събеседниците си.

Нормите за взаимодействие еволюират. Съобразяването със стандарти, които имат локална задължителност и допустимост, е отстъпило пред толерирането на такива интеракции, които осигуряват разбирането чрез прилагане на глобални правила и универсални модели. Става така, че еднаквите начини на действие и мислене придават сходни социални параметри и сближават речта даже на хора, говорещи различни езици. Наред с това не е достатъчно професионалистът в дадена сфера само да актуализира знанията и уменията си. Той трябва да познава инфраструктурата на оповестяването и да владее стратегиите за успешно разпространение на своя продукт, в това число и речев. Налага му се да превключва езици, да е способен да борави с техниката и технологиите. Тази функционална компетентност не е езикова, но почива на познания и способности, които осигуряват безпрепятствено функциониране на комуникативните канали, които се използват при предаване на съобщението.

Смяната на културите (например в епохи на социални катаклизми) обикновено е съпроводена с рязко повишаване на семиотичността на поведението. Само езикът, усвоен в неговия ситуативен контекст, може да осигури пълноценна комуникация. Това е смисълът на съвременното понятие дискурс. Компетентността по отношение на адекватните за ситуацията езикови формати и средствата, които ги осъществяват, е дискурсна компетентност.Тя е практическо умение, приложено по повод конкретна цел, реализиращо се в конкретен текст, и затова е обединяваща по отношение на останалите компетентности. Членът на едно езиково общество не само трябва да има представа за актуалните кодове, които функционират в него, но да е запознат с жанровете и дискурсите, в които те се реализират. Възникнали са например множество нови типове ситуации, които оформят варианти на речта с различна композиционно-структурна организация. Новосъздадените жанрове - електронно писмо (е-mail), чат, ICQ, електронен форум, блог, SMS и пр. - притежават съвършено нови характеристики, които съвместяват особености на спонтанната устна и писмена реч; на два езика и на две графични системи; на буквени и на прагматични знаци и др. Те трябва да се усвояват и интерпретират само като единство на текста с неговата употреба. Налагането на чисто лингвистични оценки спрямо силно прагматични жанрове е проява на отричане на природата на езика - да служи на човека да усвоява, изразява и управлява действителността, която възприема. Невъзможно е езикът да съхранява характеристиките си, когато светът драстично се променя.

Всяко ново поколение има нов и различен от предходните поколения усет и разбиране за езика. Днес става така, че отделни групи от обществото, а като цяло поколенията, се капсулират в собствения си език и изтъняват връзката помежду си. Зейва истинска дискурсивна пропаст между привичните за младите хора комуникативни практики и модели и тези на по-възрастното поколение. Ето защо езиковото образование трябва да протича като непрестанен уъркшоп, ателие по създаване на дискурсна компетентност, т.е. творене на жива реч във всевъзможни жанрове в широк диапазон от комуникативни ситуации. Книгите са мощен учител, но малко младежи посягат към тях. Локалният източник на знания, въплътен в учебника и в училището, е изместен от индивидуалния подбор на знания - интернет, където триумфират глобалното и плурализмът. Подготовката по роден език е откъсната от употребата на езика в реалния живот. До подобни заключения стига и А. Замбова (2006), която твърди, че литературоцентричността на обучението лишава съвременните ни младежи от разнообразни модели за развитието на писмената им реч, от информативни и аналитични аргументативни стратегии и в края на краищата от адекватно познание за писмения език като самостоятелна комуникативна система. Тя кара малко четящите и неопитни в писането млади хора да генерализират и да налагат характеристиките на поетичното слово (така, както те ги разбират) върху всички писмени текстове. Налице е и друго - невъзможност да се предава информация, познание за света извън субективното, да се излезе от ежедневния език, за да се превключи на общодостъпен език, който ще осигури високо информативен и смислово прозрачен текст.

С реч си служим всички и тя е (или поне би трябвало да бъде) твърде разнообразна в зависимост от целите, събеседниците, обстановката. Езикът, от своя страна, осигурява ресурси за осъществяване на цялото това разнообразие от ситуации, в които следва да си служим с него като със съвършен инструмент. Но езикът съществува, живее чрез речта. Следователно колкото по-разнородни (принадлежащи към различни комуникативни сфери и функционални стилове) речеви изкази осъществяваме и колкото в по-висока степен тези изкази са адекватни на условията на комуникацията, толкова по-обширна част от езиковото богатство би била жива. Неправилната употреба на езика или използването само на малка част от възможностите, които той ни предлага, води до съществуването му в осакатен вид в речта, а постепенно и до обедняване на речниковия му състав и ограничаване на граматичното му разнообразие.

В заключение на всичко казано дотук може да се заяви, че тъй като е налице смяна на авторитетите - те са вече не институциите, а общностите и отделната личност, отговорността за качеството на речта, нашия жив език, принадлежи на всеки индивид. Така, както спазва определени изисквания за хигиена и поведение в обществото, така той трябва да си дава сметка, че когато говори, езикът в най-голяма степен го представя като личност. Рискува да загуби доверието и дори разбирането на слушателите си, ако не полага усилия да се развива в езиково отношение и да съобразява речта си със ситуацията, аудиторията, функциите на изказването, социалната роля, в която е влязъл. Това с особена сила важи за медиите, които нерядко създават погрешни образци. Липсват изисквания и контрол спрямо публично говорещите от страна на медията собственик, а върху това може да се повлияе и това трябва да се промени. Но усилия трябва да полагаме и като слушатели, които потребяват посланията, обменяни в това общество. То се променя и ако искаме да ги разбираме и да се чувстваме участници именно в днешното му битие, ние също трябва да се променяме.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички примери са с оригинален правопис и пунктуация. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Алексова 2008: Алексова, Красимира. Съвременният българин за своя език (езикови атитюди и езикова йерархия). // Българска реч (електронна версия) <http://www.slav.uni-sofia.bg/bgspeech/Sites/en/publ/Lekcija%20za%20atitjudi.pdf> (16.03.2008).

Барт 1989: Барт, Ролан. Избранные работы. Семиотика. Поетика. Москва, 1989.

Виденов и др. 1996: Виденов, М., Банчева, М., Сотиров, П., Ангелов, А. Социолингвистиката и ученическата реч. София, 1996.

Винокур 1993: Винокур, Татьяна Г. Говорящий и слушающий. Варианты речевого общения. Москва, 1993.

Димчев 1998: Димчев, Кирил. Обучението по български език като система. София, 1998.

Замбова 1999: Замбова, Антония. Лексикални характеристики и експресивни цели на съвременния български популярен печат. // Български език и литература (електронна версия), 1999, № 1. Също и в: Електронно списание LiterNet, 17.02.2001, № 2 (15) <https://liternet.bg/publish2/azambova/pechat.htm> (16.03.2008).

Замбова 2006: Замбова, Антония. Стилистични проблеми на младите хора при употреба на абстрактната научна реч. // Български език и литература (електронна версия), 2006, № 6. Също и в: Електронно списание LiterNet, 05.03.2007, № 3 (88) <https://liternet.bg/publish2/azambova/stilistichni.htm> (25.05.2010).

Киклевич 2006: Kiklewicz, Aleksander. Demokratyzacja języka a postmodernizm (cynnik antropologiczno-społeczny we współczesnych dyskursach postmodernistycznych). // Południowosłowiańskie zeszyty naukowe. Język - literatura - kultura, 2006, № 3.

Кирова 2001а: Кирова, Людмила. Билингвизъм и диграфия в речта на българските геймъри. // Проблеми на социолингвистиката. Т. 7. София, Международно социолингвистическо дружество, 2002, с.100-110. Също и в: Електронно списание LiterNet, 11.08.2001, № 8 (21) <https://liternet.bg/publish3/lkirova/gamers.htm> (25.05.2010).

Кирова 2001б: Кирова, Людмила. Обучение според принципите на постмодерното мислене. // Обучението по български език в началото на XXI век. Ч. 2. Смолян, 2001, с.30-33. Също и в: Електронно списание LiterNet, 24.07.2001, № 7 (20)<https://liternet.bg/publish3/lkirova/post.htm> (25.05.2010).

Коул, Скрибнер 1977: Коул, Майкл, Скрибнер, Сильвия. Культура и мышление. Психологический очерк. Москва, 1977.

Лотман 1983а: Лотман, Юрий М. Асимметрия и диалог. // Труды по знаковым системам. Т. 16, 1983.

Лотман 1983б: Лотман, Юрий М. К построению теории взаимодействия культур (семиотический аспект). // Ученые записки Тартуского государственого университета. Т. 646, 1983.

Майковска 2000: Majkowska, Grażyna. Ojęzyku mediów. // Dziennikarstwo i świat mediów. Red. E. Bauer, E. Chudziński. Kraków, 2000, s. 232-243.

Мол 1973: Моль, А. Социодинамика культуры. Москва, 1973.

Нещименко 2003: Нещименко, Г. П. Языковая ситуация в славянских странах. Опыт описания. Анализ концепций. Москва, 2003.

Нич 1993: Nycz, R. Tekstowy świat. Poststrukturalizm a wiedza o literaturze. Warszawa, 1993.

Халидей 1970: Halliday, M. Language structure and language function. // New Horizons in Linguistics. Ed. J. Lyons. Harmondsworth: Penguin, 1970.

 

ИЗТОЧНИЦИ НА МАТЕРИАЛИ И МНЕНИЯ ПО ТЕМАТА

91 НЕГ 2006: Най-хубавата дума в българския език. // 91 NEG, Форум, 18.01.2006 <http://forum.91neg.com/index.php?showtopic=4037&st=75> (25.05.2010).

Маев 2007: Маев, Мартин. Винаги ще има други! // Blog.bg. Блог, 01.08.2007 <http://maev.blog.bg/viewpost.php?id=96122> (25.05.2010).

Неолог 2004-2010: Неолог. Новите български думи, 2004-2010 <http://neolog.bg> (25.05.2010).

Славишоу 2004: Бабините думички. // Slavishow.com, Форум <http://forum.slavishow.com/viewtopic.php?t=8103&start=0&sid=71b214b63a75e698e617c846497e88e4> (16.03.2008).

Стамболиев 2007: Стамболиев, Огнян. На езикови и други теми: Да не замърсяваме езика си с турцизми! // Ruseinfo.net. Новини, 18.12.2007 <http://www.ruseinfo.net/news_23716.html> (25.05.2010).

Цвък 2005: Българо-варненски разговорник. // Цвък! Блог, 2005 <http://cvyk.blogspot.com/2005/12/blog-post_12.html> (16.03.2008).

BgLog.net 2007: Нова игра: Аз разбирам баба си без речник! // BgLog.net. Общност "Образование", 19.02.2007 <http://bglog.net/Obrazovanie/11262> (25.05.2010).

BMW Club Bulgaria 2007: Турцизмите в Българският език - "За" или "Про". // BMW Club Bulgaria. Форум, 02.12.2007 <http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=71244&highlight=&sid=2adf68c103892123dd4e1a643ae90f7f> (25.05.2010).

Globe traid 2006: За превода. // Globe traid. Форум <http://www.gltrade.org/forum/viewtopic.php?f=1&t=304&start=0> (16.03.2008).

 

 

© Людмила Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.05.2010, № 5 (126)

Други публикации:
Проблеми на социолингвистиката. Т. ІХ. София: Международно социолингвистическо дружество, 2008.

Текстът е представен на IX-та международна конференция по социолингвистика INSOLICO, организирана от Международното социолингвистическо дружество в София, 22-23 март 2008, СУ "Св. Климент Охридски".