Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЕКСИКАЛНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ И ЕКСПРЕСИВНИ ЦЕЛИ НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ПОПУЛЯРЕН ПЕЧАТ

Антония Замбова

web

Припомняйки си забележителното твърдение на Карел Чапек, че "думата се прихваща по-лесно от мисълта, пък и има по-голямо влияние сред хората" (Чапек 1995, с. 9), ще се опитаме да хвърлим малко светлина по въпроса, как и защо тя, думата, се оказва толкова прилепчива и влиятелна сред масовата публика. Ще се опитаме да покажем как именно езиковият избор моделира конструктивно това, което описва, и, разбира се, този, който го възприема. При това известно е, а и съвременният популярен печат още веднъж доказа, че конструктивните възможности на езиковия подбор са толкова по-широки и действени, колкото по-близък е той до речта на възприемателя. Тъкмо затова отвлеченият, десемантизиран и клиширан официален език на тоталитарния печат бе бързо осъзнат от специалистите като изкуствен и неефективен и първото нещо, което новата ни публицистика направи, бе да се оттласне максимално от него по принципа на махалото в търсене на по-голяма близост с разговорните комуникативни стандарти.

Това сближаване на публичната речева практика с разговорните комуникативни модели според много автори е глобален процес, определян най-често като колоквиализация, и той се свързва най-общо с промените, характеризиращи информационното общество. У нас този процес, поради съвпадението му с политическите промени през 90-те години и безспорния начален тласък, получен от тях, често и по наше мнение неточно се нарича демократизация на публичния език. Всъщност в съвременните ни масмедии процесът има по-дълбоки структурни измерения и мотивацията му не се изчерпва със стремежа за постигане на по-голяма достъпност и разбираемост на текста за масовата публика.

Въвеждането на разговорни комуникативни модели в писмения публичен език е жанрово специфична и структуроопределяща характеристика на популярния таблоиден печат, която се определя от неговата философия. Разговорността за него е не средство, а цел, която най-пълно илюстрира и мотивира убеждението, че за сложните институционални проблеми може да се говори "просто" и "естествено". Нещо, което далеч невинаги е вярно, но е една от най-важните и ключови тези на популярната медийна философия. Следователно създаването на естествен, удобен и внушаващ доверие публичен идиом на медията е сред най-сериозьите задачи на всяко популярно печатно издание. На българска почва тази задача бе за първи път и като че ли най-успешно решена от вестник "24 часа". В него се откроиха и типичните й нашенски черти, които очевидно неслучайно бяха така настойчиво имитирани от останалите популярни таблоидни издания (първо от "Труд"-овете, след това от "Стандарт", "Континент" и др., а по-късно и от вестници като "Новинар" и "Сега").

Най-експлицитни, лесно доловими, бързо възпроизводими и особено атрактивни се оказаха измененията на лексикално равнище, като при това те засегнаха най-напред заглавията на материалите (особено най-едрите), първите и последните страници на изданията, авторските коментарни текстове. Тази теза едва ли вече се нуждае от доказателства, но, разбира се, може да бъде илюстрирана с примери: "Пече се борческата сватба на годината" ("Нощен труд", 4-5. 09. 1995); "Ченгета и артисти се трепят в Сливен" ("24 часа", I. 07. 1997); "Немец спипан с имане в Лом" ("24 часа", 22. 08. 1995); "Скинари убиха циганче" ("Дневен труд", 18. 05. 1998);

"Полицаи смляха 30 роми, крият го" ("24 часа", 22. 07. 1998); "Свиха фрески от Бачковския" ("24 часа", 5. 09. 1998); "Хващаме бандероли менте със Скотланд ярд" ("Дневен труд", 19. 06. 1998); "Саддам клекна, мирът спасен" ("24 часа", 21. 11. 1997); "Глобяват пийнали шофьори до 300 бона" ("24 часа", 7. 03. 1998); "Без чалми и цървули в училище" ("Дневен труд", 11. 09. 1996).

Виждаме как интензивно и устойчиво се настанява върху печатната страница не само и не толкова общоупотребимата разговорна лексика, колкото периферно-разговорните, доскоро табуирани и недопустими в публичната сфера просторечни лексикални пластове, като жаргонизмите, диалектизмите, вулгаризмите и някои разговорни неологизми. Разговорността в съвременните принтмедии обаче е явление, далеч по-сложно и многоизмерно, което съвсем не се проявява само на лексикално равнище, а е свързано с по-дълбоки структурни и комуникативни изменения в тях. От приведените примери можем да доловим не само разговорната окраска на лексиката, а и нейния образен, преносен, предимно метафоричен характер, както и експресивното разнообразие на използваните необичайни лексикални съчетания.

Същевременно множество автори - наши и чужди - обръщат особено внимание и на двойствената същност на разговорността като лингвистичен феномен, който функционира в различни комуникативни системи. Ф. Мико например определя разговорността като "общата експресивна структура на текста в личната, неофициалната сфера на комуникация, с помощта на която се реализира всекидневното общуване" (Мико 1988, с. 234). Но, от друга страна, той подчертава, че в стилистичен план разговорността "не е просто експресивно качество, а обхваща различни частни изразни явления", като "с разговорност в това разбиране се отличават разговорни средства, употребени не в разговорния стил, а поставени в друга експресивна среда или функциониращи на фона на тази среда" (Мико 1988, с. 239). Според него в този случай, разбира се, става дума за "типични елементи, използвани само в разговорния стил" (пак там), т.е. елементи нетипични за писмените стилове или за публичната реч например. Тъкмо това е особено важно да се разбере правилно. И тук бихме оспорили твърдението на Цв. Николова, че към типичните разговорни елементи "можем да прибавим и някои неутрални думи и изрази, схващани или маркирани като разговорни поради по-високата им честота на употреба именно в разговорната реч спрямо съответните техни синоними с доказано по-висока честота на употреба в писмените (книжовните) стилове" (Николова 1991, с. 55). Дори ако се съгласим, че честотата на употреба е интуитивно доловима от възприемателя, трябва да отбележим, че за сполучливо избрания "публичен идиом" на едно популярно печатно издание е от ключово значение усещането за естественост и уют, т.е. общото впечатление за разговорност, което текстът оставя у читателя и което се гради именно върху отчетливо маркираните средства. Или, както съвсем точно забелязва същата авторка, "чрез съзнателно, нарочно привнасяне на "разговорност", на разговорно маркирани елементи, се проявява стремежът не само да се рушат официалността, стереотипът и вестникарският шаблон, но и да се скъсява дистанцията, авторът да се доближи до неофициалното човешко общуване с цел да спечели читателски симпатии за собствената си позиция" (Николова 1991, с. 55-56). Подобно "привнасяне" или имитация на разговорност в една качествено различна комуникативна среда обаче не може да се осъществи чрез неутрални или общоупотребими лексикални единици тъкмо поради тяхната общоупотребимост и неекспресивност. За постигане на желания ефект са необходими точно силно и устойчиво маркирани с разговорност средства и похвати, които са лесно доловими и добре осъзнавани като принадлежност дори от по-слабо образованите читатели, които имат и по-ниска езикова компетентност. А тъкмо такива лексикални средства са експресивните разговорно-просторечни пластове, към които принадлежат жаргонизмите, диалектизмите, вулгаризмите и табуираните до неотдавна турцизми. Именно с това, а не просто с предпочитания към езиковата екстравагантност може да се обясни разширената им и интензивна употреба в съвременния ни популярен печат. Още повече, че поради силната си експресивност и контрастно съчетаване с писмената печатна среда те могат да постигнат търсения ефект със значително по-ниска честота на употреба.

От многобройните примери можем да доловим също не само специфичната им експресия, но и някои от целите, на които е подчинена тя. А тези цели, противно на наложилото се мнение, по-рядко са свързани с точност, яснота, достъпност и разбираемост на текста (някои от диалектизмите и турцизмите например са неразбираеми за по-младите читатели, а пък жаргонизмите - за по-възрастните). Много по-често, както правилно отбелязва Николова, целта е "скъсяване на дистанцията" и "спечелване на читателски симпатии за собствената позиция", т.е. манипулативна (или конативна). Усещането за близост и естественост на комуникацията е ключово за постигането тъкмо на тази важна цел, тъй като осигурява читателския уют и доверие. То обаче не би могло да се реализира чрез хаотично нахлуване на разговорни елементи в писмената печатна среда, а представлява целенасочена комуникативна стратегия на съвременния ни популярен печат, мотивирана от водещата за нея конативна функция. С оглед на посочените цели в писмения журналистически текст се търси последователно доближаване до комуникативната природа на разговорната реч, като редица нейни механизми се подчиняват на функционално различната публицистична среда. Ще се опитаме да посочим някои от по-важните стилистични средства, риторични и комуникативни похвати, чрез които се извършва това.

Сред водещите комуникативни характеристики на разговорността различните автори, повече или по-малко единодушно, отбелязват спонтанността (непринудения й характер), диалогичността, неофициалността и силната й ситуационна обусловеност и закрепеност (Земская 1979, с. 240; Босак 1988, с. 246; Дюлгерова 1991, с. 62). Съвременният ни популярен печат целенасочено се старае да се доближи точно до тези параметри, а където това е невъзможно - да ги замени с функционално равностойни за своята комуникативна среда. Всички те имат своите значими проявления на фразеологично, морфологично, синтактично и дори на фонетично равнище, но естествено най-видими са тъкмо на лексикално равнище.

Една от най-съществените комуникативни особености на разговорната реч е нейната спонтанност, предварителната неподготвеност както на речевата изява, така и на участниците в нея, и оттук непосредствеността, емоционалната наситеност и вторичната необработеност на продуцираното съобщение. Точно тези особености обаче са най-трудно уподобими в един писмен текст, а графичните средства на печата (като едри заглавия, различни шрифтове, илюстративен материал) не са в състояние да ги заменят. Много повече (но не напълно) могат да се доближат до тях предаванията "наживо" по електронните медии, които неслучайно са и най-популярни. Въпреки това и в печата се полагат сериозни усилия да се имитира спонтанна речева изява, като тя се търси в множеството същински и несъщински въпроси, възклицания, обръщения и въобще в ограничените все пак писмени възможности за уподобяване на извивките и интонациите на живия глас. Най-същественото доближаване до разговорната непосредственост обаче изглежда се изразява в последователния стремеж на съвременния ни печат да се отърси от остарялото публицистично клише, но заедно с него и от традиционната писмена норма, да ги разчупи, видоизмени и пародира, което като цяло може би е благородно намерение, но понякога не е никак лесно и резултатите невинаги са достойни за подражание.

Друга важна разговорна характеристика, която трудно се поддава на имитация в писмен текст, е диалогичността. Разбира се, и тук се търсят своеобразни заместители и не е случаен огромният брой реплики, дуплики, отговори, пояснения, отзвуци, отворени писма и дори "романи (по-точно драми) с продължение", които пълнят съвременния печат, а и другите комуникационни средства. Повечето вестници създадоха специални колонки с цитати от други издания и от известни личности, които се ползват с особен успех сред публиката (например "Проблясъци", "Възход и падение", "Риформата" или "Текущи скандали (ритници)" на вестник "24 часа", но и не по-малко популярната "Топидиот" на вестник "Стършел"). Но най-логичната и ефективна проекция на разговорната диалогичност в публицистична среда е, разбира се, полемичността, силно изразена в днешния ни печат. На равнището на текста тя се постига пак с увеличения брой на обръщенията, на повелителните и особено на въпросителните структури, които обаче рядко са същински въпроси.

Следващата важна разговорна особеност - силната ситуационна обусловеност - е жанрово специфична и за печата. Неслучайно е пословично известно, че "няма нищо по-старо от вчерашен вестник". Многобройни са текстовете и особено заглавията от печата, които са информационно непълноценни или дори съвсем неразбираеми вън от своя непосредствен контекст. Едва ли например някой може вече да каже какво точно означават заглавия като следните: ,,Бабуниерите одумаха Жоро Шпагата" ("Нощен труд", 17-18. 04. 1995); ,,Албанската сделка" влиза до 3 дни в съда" или "Бомбаджия шушнал на ЦРУ за Карлос" (,,24 часа", бр. 228, 1995); "Време е върховният главнокомандващ да организира Грозденски поляни - I" ("Дневен труд", 15. 08. 1995); "Бай Генчо" поля пътя към НАТО" или "Сто гущера разиграват Жоро Шпагата и Мони Атлантика, арбитър им стана Кръстьо Петков" ("Нощен труд", бр. 75, 1995) и др. Освен множеството оказионализми и неясни прозвища, като Жоро Шпагата, Мони Атлантика или "бабуниери", за популярния ни печат са типични и мъглявите метафорични употреби на експресивна лексика, които допълнително увеличават ситуационната обвързаност на текстовете, а изпълняват и други важни функции.

За разлика от спонтанността и диалогичността, неофициалността е характеристика, която е напълно осъществима в писмен текст, и на нея се пада централна роля в целенасоченото приближаване на съвременния ни печат до комуникативните механизми на разговорната реч. Най-ярък израз на този стремеж към "скъсяване на дистанцията" е клюкарско-ироничното, насмешливо-скептично и некоректно отношение към факти, събития, институции и личности, типично и жанрово специфично за нашия популярен печат. То се проявява в целия спектър от сензационността до интимниченето, през различните степени на осмиването - от добродушната закачка до сатирата и пародията; крещи не само от заглавия с различен калибър, но достига и до най-кратките информационни рубрики, като в езиково отношение се реализира именно чрез лексикалните пластове от ниските стилистични регистри народно-разговорната лексика, или т. нар. просторечие, - които са маркирани като неофициални.

Примерите са практически безбройни, но по-интересно е да проследим как всички тези разнородни единици функционират в свързан текст, как се вграждат в него и променят характера му. Ето един пример от вестник "Нощен труд" (11-12. 05. 1992); ,,В същото време (очевидно поради липсата на политическите офицери) граничар от резовската застава не знаел за затоплянето на комшийските отношения и взел, че духнал при аскерите по време на наряд. Турската страна май ще ни го върне. Но ние имаме делово предложение. Да се трампим, или както се казва в по-изисканитв среди - да направим бартерна сделка: ние връщаме гемиджиите ("неупотребявани"), те ни връщат граничарчето (също ,,неупотребявано"). Така ще дадем принос за търговията в крайграничната полоса."

Виждаме, че фамилиарността, неофициалното и насмешливо звучене на този откъс се дължат не само на турцизмите, жаргонизмите и други разговорно-просторечни лексикални и фразеологични единици, но и на редица словообразувателни, морфологични и синтактични средства с повишена експресивност. Такива в случая са умалителните и някои турски суфикси (като -че, -джии и др.), частиците дешаблонизатори и модални определители {май напр.), експресивната употреба на преизказването, накъсаният синтаксис, безсъюзното свързване, вметнатите думи и изрази и т.н. - все единици, имитиращи разговорност, които в своето съчетаване постигат и своеобразен конвергентен ефект.

Тук обаче се долавя и нещо друго, много съществено като комуникативен похват. В повечето текстове разговорно-експресивните елементи се редуват, сблъскват се или взаимопроникват с традиционни "книжни" клишета и в контрастното съчетаване на двете комуникативни системи, в тяхното взаимно преосмисляне и пародиране се пораждат изненадващи иронични резултати. Затова ни е трудно да се съгласим с твърдението на Цв. Николова, че "такива прояви на разговорност ... се откриват лесно поради: 1) "самотата" им в словесния контекст, и 2) силния контраст с него" (Николова 1991, с. 56). Според нас много често (както и в следващите примери) експресивните единици от различни комуникативни системи просто насищат текста и в сблъсъка и префункционали.зирането си създават специфичната му агресивна експресия.

Ето как например в друго популярно наше издание се третира трайно "болната" за обществото ни тема за безплатните детски лекарства. Под заглавие ,.Децата на бедните с безплатни хапчета" четем следния текст:

"Тийнейджърите до 16 години с трайни физически, сензорни и умствени проблеми също ще вземат лекарства гратис... Рецептите обаче ще са за хапове до определен лимит... Хората на Минчо Коралски обсъждат за година да се отпускат безплатни илачи до 2400 лв. Правят се и разчети за двойно по-голям гратис. " ("24 часа", бр. 228, 1995)

В този текст неслучайно старателно се избягват и се заменят с експресивни, но снижаващи синоними неутрални лексеми като деца, безплатни или лекарства, към които обществото проявява болезнена чувствителност. Получава се изненадващ табуиращ ефект, постигнат чрез лексеми от ниските стилистични регистри и чуждици с различен произход. Интересен е въпросът защо неутралната дума лекарство, която съдържа книжния суфикс -ство, е заменена с позабравената турска дума илач (едва ли заради народно-разговорния суфикс -ач, който в случая е фиктивен), а не например с широко употребимия диалектизъм цяр. Естествено този избор (който е твърде последователен в това, а и в други наши популярни издания) се дължи на предположението, че думата илач е по-ясна, достъпна или разбираема, особено за по-младите градски читатели. Тук надали целта е и ярката илюстрация на социално бездушие, липса на човешко съчувствие и цинизъм, която се получава (в случая по-скоро като страничен ефект), когато по този начин се говори за болни деца. За да си отговорим на този въпрос, би трябвало по-обстойно да се спрем на особената, идеологическа по същността си, роля на турцизмите в днешния български популярен печат.

Според "баш редакторите" на вестник "24 часа" "в турцизмите няма нищо дразнещо. Те са в езика ни вече 6 века, те го красят и обогатяват. Някои са посочни от българските им синоними и затова са живи" ("24 часа", 27. 05. 1998). Наистина, тази "сочност" може да се долови в следващите примери (за "красотата" не се наемаме да съдим, но "богатството" наистина е забележително). Заглавие: "Треска за кочове преди Курбан Байрама", подзаглавие: "Джамбази правят луди пари на хайван-пазарите в Кърджалийско" ("24 часа" 31. 03. 1998, с. 5), или - пак едро заглавие под главата на с. 4: "Цигани кършиха кючеци на празника си", подзаглавие:

"Конкурс за най-красива мургавелка и чалги във "Факултета" и подзаглавие: "Радой Ралин почете купона и държа прочувствена реч" (,,24 часа", 9. 04. 1996).

В случая турските думи действително са употребени за създаване на локален колорит, като сравнително безконфликтно и функционално приносно се допълват от разговорната лексика и фразеология, предимно в преносни значения.

Има обаче и множество други примери, където появата на турцизмите е с много по-богата ценностна и идеологическа натовареност. Ето например част от началото на коментарен текст от вестник "Дневен труд" (30. 03. 1998, с. 9): ,,Две солови акции вкараха името на Костов в скандали миналата седмица. Първата беше фалцовият удар на синия депутат Ляков. "Караул!" викна той от Пазарджик, "Душмани (овъргазци) готвят джепане за падишаха!" Разтърсващата вест не успя да стане дори водещо заглавие по първите страници на вестниците. Освен че беше на неподходящо място - Пазарджик (можеше да е в Ямбол - хем роден град на Сашо Дончев и Радослав Ненов, хем стар анархистки център), фишекът гръмна и ненавреме."

Виждаме как в този случай пейоративната окраска на турцизмите интензивно се използва за принизяване и иронизиране на предаваната чужда теза, нещо, в което небезуспешно я подпомагат също така русизмите и някои военни или спортни фразеологизми. А ето и един още по-експлицитен пример: ,,...Щатският президент Бил Клинтън отчел в доходите си за миналата година и едно-две хонорарчета като парче саксофонист в свободното си време. А нашите политикани, завалиите, като не умеят и на един прост дудук да баят. са живи за оплакване от гнетящото ги безпаричие. Целокупният електорат се просълзи, щом научи, че от 187 регистрирани партии у нас (за жалост малко на брой, но от класа!) едва 31 са стъкмили отчет за финикийското си дередже. А и те взели-дали, начело със столетницата" ("Нощен труд", 18-19. 04. 1995). А по-нататък продължава в същия дух за "джобните на залинелия Марго Мицев или на недоимващия Доган ".

Тук вече наред с редица разговорни словообразувателни средства (суфикси, наречия по турски словобразувателни модели - взел-дал - и др.) и със съществената помощ на не по-малък брой диалектизми турцизмите иронизират и принизяват не само "нашите политикани", но и всичките 187 регистрирани партии у нас, начело със столетницата. Техният пейоративен ефект ирадиира в текста и се превръща в основен оценъчен аргумент, противопоставящ "нашенската балканска" практика на американската.

Развитата само на българска почва пейоративна окраска на турските думи, останали в нашия език, е изследвана в разговорната реч и в художествената литература (Мирчев, К. 1952; Стойнева, М. 1964, с. 183-6), но не и в печата. Според Т. Бояджиев "част от турските думи образува в разговорната книжовна реч особен стилистичен пласт с по-ниска, просторечна, шеговита и подигравателна експресия. Тези думи се осъзнават като турски и затова се предпочитат с определени цели в художествената литература и в устната реч, въпреки че имат еквивалентни синоними" (Бояджиев 1986, с. 202). В популярния ни печат турцизмите действително устойчиво "се предпочитат с определени цели", на които ще се спрем по-подробно, и очевидно се осъзнават като такива от пишещите (дали от всички?), но едва ли и от техните по-млади читатели. По-важното е обаче, че ясно се осъзнава тяхната принадлежност към ниските регистри на езика, от което те, по думите на Ст. Георгиев, "получават отрицателна оценка в значението си ... и носят пренебрежителен, груб, вулгарен, циничен смисъл" (Георгиев, Ст., Р. Русинов, с. 54). Тъкмо тези експресивни и преди всичко оценъчни възможности на турцизмите най-активно се използват от съвременния ни популярен печат за пародиране, обезсмисляно, обезценяване на определени теми и проблеми. Това се постига, като специфичният им констативен ореол трайно и устойчиво се обвързва с дадена тематика. Тази тактика е много успешна поради факта, че турцизмите, наред с други силно експресивни лексикални средства (жаргонизми, вулгаризми и под.), "се прихващат" (по думите на К. Чапек) особено лесно и стават нещо като експресивно-оценъчна емблема на съответната проблематика и, разбира се, на свързаните с нея личности и институции. Най-често потърпевшите от подобна крайно нетолерантна езикова практика в нашия популярен печат се оказват политически организации, като ДПС и СДС (в различни периоди), и техните водачи; малцинствени групи, като циганите, турците и др.; и естествено всички институции, които попаднат на журналистическия прицел. Ще илюстрираме казаното с кратък материал от вестник "Нощен труд" (бр. 4, 1995) със заглавие " Железният сокол мътел на 2 полога ":

"Бащицата на ДПС Ахмед Доган щял да се забучи начело и на парламентарната група, издаде вожда си човек от близкото му обкръжение. На връх 5-годишнината от пръкването на движението в щаба на депесарите цареше пълно безхаберие като как ще се полива отрочето. Слухът, че долетял от прованса само в чест на празника, бил партенка, защото Сокола се тъкмял за рандевутата си със СДС и Народния съюз. Които уж били изпреварили с поканите си за среща турците. А туй пък тутакси втвърдило самочувствието им - демек двете сини алтернативи се трепят за достлука им. "

Цитираният текст (дали информация или коментар?) е посветен на известен български политик и се отнася неясно до какви негови действия, но е написан на език, който навярно се предполага, че е разбираем тъкмо за него. В състава му турцизмите далеч не са толкова много, въпреки че са в семантично ключови позиции, но иначе разнородните експресивни единици, предимно със снижена стилистична окраска, буквално ги насищат. Отрицателната експресия се извлича както от диалектизмите, жаргонизмите, разговорните неологизми, турцизмите и някои други чуждици, така и от резките семантични преходи, противопоставянето и сблъсъка на разговорната лексика и нейната метафорична образност с някои по-стари или по-нови "книжни" политически клишета. Като цяло този текст (както и множество други в съвременния ни печат) е истинска провокация към привичните ни представи за семантична и стилистична съчетаемост и е изпълнен с толкова много отклонения от книжовноезиковата норма, че с основание бихме се усъмнили в способността му да информира българския читател на разбираем за него език. (Доколко неясна е денотацията на подобни материали, личи дори и от факта, че студентка по журналистика например възприе метафората от заглавието като отнасяща се до Йордан Соколов, но веднага предположи, че "нещо го ругаят".)

Този род текстови структури очевидно разчитат и на друга важна характеристика на турцизмите в българския език (а ние бихме добавили - и на цялата периферна експресивна лексика), на която обръща внимание пак Ст. Георгиев, а именно, че "понятийното им съдържание отслабва в полза на стилистичното, експресивното" (Георгиев, Ст., Р. Русинов, 1979, с. 54). Действително, както вече подчертахме, пейоративната експресивна лексика (особено турцизмите, диалектизмите, жаргонизмите, а също и неологизмите) не допринася за яснотата и разбираемостта на текста, а предимно за неговите емоционално-оценъчни, т.е. идеологически, характеристики. В този смисъл трудно бихме могли да се съгласим с В. Найденов, че "днес градският език владее печата" и че този език е "по-икономичен, по-аналитичен, по-динамичен, насечен и по-телеграфен" ("24 часа", бр. 135, 1995). Напротив, в езика на съвременните ни популярни издания има толкова експресивно излишество и ниска информативност, толкова емоционални квалификации и неясни послания, че може би единственото, което остава в съзнанието на възприемателя, е отрицателният констативен ореол на повечето съобщения. Така пейоративните експресивни средства (като турцизмите, жаргонизмите, вулгаризмите и др.) се превръщат в нещо като обяснителна рамка на посланията, която в жанрово неизбистрените материали подменя аргументацията и анализа. Следователно тяхната семантична роля всъщност е голяма, но скрита, неуловима и тъкмо чрез нея се създава преобладаващото негативно отношение към редица социални проблеми и теми, към държавни и обществени институции и немалко известни личности. Подобен похват е действен, защото е дълбоко народопсихологически мотивиран от пословичната мнителност и скептицизъм на българина, от неговото подчертано недоверие към властта и към всичко чуждо. Получава се своеобразен парадокс или "капан" на доверието - популярният ни печат черпи за себе си ресурс на доверие, убедителност и манипулативна сила от традиционната българска мнителност и недоверчивост.

А как използва този ресурс, ще илюстрираме с още един пример. В коментарен материал от вестник "24 часа" (5. 05. 1994) под заглавие "И печатът е институция" се разглежда тъкмо въпросът за отношението между печата и институциите. Започва се с категоричното твърдение, че "именно със свободния печат започва и (забележете!) свършва демокрацията", след което се отправят остри думи срещу "нашите политици", чийто "любим спорт е да въртят бухалката срещу вестниците". Продължава се с риторичния въпрос: "Как да уважаваме тези политици и техните ганимедчета от държавните медийки, дето явно печатът ги притеснява да се навеждат по-свойски?", а по-нататък текстът се разгръща така: "Тъкмо във връзка със свободата на словото онзи ден Каналът покани в най-гледаното време да върти моабет не другиго, а господина, дето до вчера продаваше бабаитлък за сплашване на пресата. Има и такъв поминък. Правиш се на журналист и щом началството ти посочи някой вестник и каже "дръж!", фърляш се като служебно куче, щракаш с белезници, блещиш с кинжали и въртиш очи геройски, докато ония си глътнат езика.

Та баш същият министерски пехливанин сега да изпълнява канал-секиш за свободата на словото, е все едно Чичолина и Мадона да ни учат на момински свян и изчервяване. Те обаче са почтени дами и си тежат на мястото, а не като нашите фалирали метреси с лош дъх и разните шестаци, дето се правят на две по три. "

Та виждаме как популярният ни печат се брани, полемизира със свои колеги журналисти, с държавните медии и с други институции, които впрочем така и не става ясно в какво са обвинени. От цялото това волнодумство всъщност не може да се разбере почти нищо, освен пренебрежителното отношение. (Това беше така и за повечето запитани студенти, филолози и журналисти през 1994 година.) Затова пък специфичният експресивен арсенал, който по подобие на М. Бахтин бихме нарекли "езикова долница" (Бахтин, М. 1978), е учудващо богат. Той включва освен разнородна пейоративна лексика (вулгаризми, диалектизми, турцизми) също така разговорно-битова и книжна фразеология, народно-разговорни наречия, местоимения и съюзи, умалителни и други разговорни суфикси, някои колоритни неологизми (като канал-секиш или шестаци) и т.н. Използвани са също стилистично контрастни и необичайни словосъчетания (като върти бухалката, моабет, очи геройски; продава бабаитлък; министерски пехливанин; блещи с кинжали и др.), антитеза (фалирали метреси срещу момински свян и почтени дами) и какво ли още не. От цялата колоритна илюстрация се вижда, че отново стилистично маркираните единици не са изолирани и "самотни" в текста, а са толкова многобройни, че почти го насищат и това се превръща в особен популярен жанров и стилистичен стандарт. Ефектът очевидно се получава не от единичните появи, а от натрупването, преплитането, контраста и сложното взаимно допълване на експресивни стилистични средства от различни езикови равнища, сред които разговорните са най-многобройни, но не единствени. Същността на процеса е в целенасоченото рушене на един тип стандарти (традиционните публицистични) чрез наслагването върху тях на друг тип (привидно битово-разговорни, а всъщност много по-сложни), които ги дешаблонизират, иронизират и пародират, и то в собствената им функционална среда. Резултатът е конкуренция и взаимопроникване между двете комуникативни системи, които създават нов тип взаимоотношения помежду си.

Или, ако се опитаме да обобщим всичко казано и показано дотук - жанровата стилистична норма на модерния ни популярен таблоиден печат се изгражда на базата на частична, но целенасочена снижаваща стилизация в духа нь народно-разговорната реч, която освен всичко друго изпълнява и ролята на обяснителна рамка за преобладаващо негативните внушения в нея.

Стилизацията е използван в художествената литература похват, който според В. Попова "се основава на едновременната употреба на елементи от различни периоди в развитието на езика или на елементи от две езикови системи" (Попова, В. 1979, с. 42-43). В случая има както съвсем не безконфликтно смесване на стилистични средства от различни периоди в развитието на публицистичната ни практика, а и на езика ни като цяло, така и интерференция между различни функционални подсистеми на съвременния български език - между писмената публична реч, от една страна, и цял комплекс от ресурси на народно-разговорната (просторечната) сфера, от друга. Този сложен стилистичен похват, мотивиран и комуникативно, и идеологически, и естетически, изглежда съзнателно избран от създателите на новия ни печат и действително е в състояние най-добре да онагледи сложната и динамична езикова и обществена ситуация, в която той възниква. Впоследствие обаче този стилистичен похват се превърна в подражателна журналистическа мода с произтичащите от това отрицателни експресивни последствия. Никак не ни се иска да вярваме все пак, че водещите мотиви за този стилистичен избор са сходни с красноречиво изразените от журналиста Бай Ганьо мотиви, а именно: "Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно" (Константинов, А. 1967, с. 143).

Стилистичната близост между последния и предшестващите цитати няма как да не направи впечатление дори и на не толкова "усетливия" читател. Общопризнат, макар и назоваван различно, факт е, че съвременните публични езикови стандарти са подложени по страниците на популярния ни печат на едно последователно оварваряване с цел и мотиви вероятно сходни с тези, които Гео Милев изтъква по отношение на поезията - да се "влее нова кръв" на българската журналистика. Склонни сме да се съгласим, че дссемантизираната, патетична и куха публична реч у нас от предишните десетилетия действително се нуждаеше "от сурови сокове, в които има първобитен живот - за да й дадат живот" (Милев, Г. 1976, с. 149). Въпросът е какъв е цялостният резултат от този далеч не стихиен пейоративизиращ процес и какви са последиците от него.

Едни от най-видимите последици са в разширената територия на жаргона (и свързаните с него вулгаризми, диалектизми и редица турцизми) в публичната ни реч. "Съвременният вестник търси жаргонния израз и го предпочита пред целия синонимен ред от традиционни изразни средства" (Виденов, М. 1997, с. 152), подчертава М. Виденов. Важният въпрос обаче е защо го прави и отговорът е, че жаргонизмите са от ключово значение за доверието на съвременната аудитория. Защото тази практика в действителност само привидно разширява територията на живата градска, и по-специално - младежка, реч върху печатната страница. Многобройните приведени примери всъщност доста красноречиво доказват, че въпреки заиграването с жаргона и независимо от твърденията на В. Найденов стилизацията в езика на нашия популярен печат не търси и естествено не намира спецификата на съвременната градска реч. Печатните страници най-често ни предлагат много по-сложна картина, много по-пищна и интензивна експресия с подчертано балкански и ориенталски, а не толкова с модерен градски колорит. Струва ни се, имаме сериозни основания да твърдим, че тъкмо този балканизиран колорит е и последователно търсеният, и то идеологически осъзнато. А несъмнено най-безспорните образци на подобна изразителна, еклектична и колоритно стилизирана реч са тези, с които Алеко Константинов охарактеризира своя незабравим (уви!) герой Бай Ганьо. Неслучайно неговите дела и преди всичко думи постоянно присъстват (имплицитно или експлицитно) по страниците на новия ни многотиражен печат. Любимите Бай-Ганьови думички са любими и за модерната ни пресжурналистика, а обяснителните й схеми най-често се свеждат тъкмо до "келепиреца" и "маскарите". Така знаменитият Алеков роман се превръща в нещо като "метатекст" и постоянна обяснителна рамка на едва ли не всичко, публикувано в новия ни популярен печат, при което колоритно се балканизира далеч не само писменото публично слово. По този именно начин популярният ни печат поставя под въпрос, обезценява и пародира водещата политическа митологема (или клише) на прехода за "пътя към Европа" (друг е въпросът, доколко тя е уместно избрана). Сякаш с този целенасочен стилистичен избор популярният ни печат постоянно напомня на обществото думите, с които Алеко Константинов завършва разсъжденията си за своя герой тъкмо в главата "Бай Ганьо журналист": "Европейци сме ний, ама все не сме дотам!" (Константинов, А. 1967, с. 151). Много ни се иска да вярваме, че тази интуитивна или осъзната, но твърде устойчива езикова и комуникативна стратегия е мотивирана от желание за по-бързото европеизиране на обществото ни, а не от други, по-деструктивни, цели.

 

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Чапек, К. 1995: Критика на думите. С., 1995, с. 9.

2. Мико, Ф. 1988: Характер разговорности и разговорного стиля. Новое в зарубежной лингвистике. XX. М., 1988, с. 234, 239.

3. Николова, Цв. 1991: Критерии за дефиниране на понятието "разговорност". Проблеми на българската разговорна реч. В. Търново, 1991, с. 55, 56.

4. Земская, Е. А. 1979: Русская разговорная реч. Лингвистический анализ и проблемы обучения. М., 1979, с. 240.

5. Босак, Я. 1988: Разговорност как динамический фактор. Новое в зарубежной лингвистике. XX. М., 1988, с. 246.

6. Дюлгерова, Г. 1991: Многоаспектност на разговорността в съвременния български език. Проблеми на българската разговорна реч. В. Търново, 1991, с. 62.

7. Мирчев, К. 1952: За съдбата на турцизмите в българския език. Известия на Института за български език. Кн. II, С., 1952.

8. Стайнова, М. 1964: За пейоризацията на турцизмите в българския език. - Български език, 1964, № 3, с. 183-6.

9. Бояджиев, Т. 1986: Българска лексикология. С., 1986, с. 202. 10. Георгиев, Ст., Р. Русинов. 1979: Учебник по лексикология на българския

език. С., 1979, с. 54. 11. Бахтин, М. 1978: Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на

Средновековието и Ренесанса. С., 1978.

12. Попова, В. 1979: Стилистичната функция на някои категории думи в художествената литература. С., 1979, с. 42-43.

13. Константинов, А. 1967: Бай Ганьо. Разкази. Фейлетони. Пътеписи. С., 1967, с. 143, 151.

14. Милев, Г. 1976: Съчинения в три тома. Т. З, С., 1976, с. 149.

15. Виденов, М. 1997: Езикът и общественото мнение. С., 1997, с. 152.

 

 

© Антония Замбова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 1999, № 1
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2001, № 2 (15)

Други публикации:
Български език и литература, 1999, № 1.