НРБ-ЛИТЕРАТУРАТА: РЕЧНИЦИ, ДИАЛОЗИ, (НЕ)РАЗБИРАНЕ

Пламен Дойнов

web | НРБ-литературата

Научният форум "Литературата на НРБ: история, понятия, подходи", в който участват 17 изследователи с 27 студии, статии и рецензии, се разгърна между октомври 2011 и май 2012 г. и приключи в ситуация, видимо по-различна от месеците на неговото замисляне и стартиране¹. Какво толкова се случи за това време?

Отговорът може да бъде бърз и категоричен: В началото на второто десетилетие на ХХІ век не само е повишен интересът към литературата и културата от периода между 1944 и 1990 г., но вече протичат - повече или по-малко последователни - дебати около тях, около имена, фигури и назовавания, събудили забележими публични енергии. Разликата спрямо ситуацията от 90-те години на ХХ и първото десетилетие на ХХІ век е значителна.

Ако до 2000 година като че ли литературната и научната публичност по-скоро подлага периода на НРБ на дирижирана забрава или предимно извършва серии от публицистично-мемоарни манипулации, ако по-късно - приблизително до 2010 година - акцентът пада върху политическата и институционалната история на НРБ, а изследванията за литературата от този период тепърва започват да проявяват известна систематичност при очертаване на проблемно-тематичните граници на полето, то през 2011/2012 вече се открояват дискусионни напрежения, изпъкват по-ясно или по-скромно заявени конфликтуващи помежду си гледни точки.

*

След края на Народна република България можем да обособим три фази на заниманията с историята на литературата в периода 1944/1989 г.

Първа фаза. Почти цялото десетилетие на 90-те години на ХХ век може да бъде определено като оперативно-критическа и публицистична фаза (1990-1999). В него надделяват опитите за ритуално скъсване с предишната литература, за скоропостижно "пренаписване на биографиите", за непоследователно практикуване на "нов прочит", чрез който по същество се редуцират обширни текстови масиви и избирателно се фаворизират отделни произведения, идейно-тематични профили и тенденции (като се забравят други "непрестижни" места) както в рамките на едно творчество, така дори и в границите на една творба. Като цяло мнозина писатели се разграничават от литературата на соцреализма с инструментите на заклеването и на яркия публичен жест. В литературната публицистика стават модни особен тип митоборчески речеви пози, опитващи се да развенчаят отделни имена (най-често) и произведения (по-рядко). Малцина изследователи се възползват от вече възможния достъп до архивния фонд на БКП или от краткото време между 1992 и 1996 г., в което могат частично да бъдат ползвани архивите на МВР и ДС. Все пак събраните от тях материали по-късно дават резултат в отделни журнални публикации и ограничен брой заглавия на книги.

Втора фаза. От началото на новия век започва процес, който можем да ситуираме в първите пет години като селекционна и пробационна фаза (2000-2005). Започват първите сериозни опити за подредба на литературата до 1989 г. Тази фаза се емблематизира от издателските поредици - "Нова българска библиотека" (изд. "Слово") и "Българският канон?" (изд. "Анубис"), които успяват да предложат свои версии на най-доброто от българската литература за различни отрязъци от време. И двете поредици използват уж познати образователни модели - списъци от имена и творби, включени в учебните програми на средните и висшите училища, но се опитват да ги допълнят и пренапишат през фокуса на нови ценности и интерпретации. По същество изпробват прокарването на нови редове в канона. Симптоматично са свързани с университетски преподаватели и центрове: първата - с Великотърновския университет и акад. Иван Радев, втората - със Софийския университет и проф. Валери Стефанов. И ако поредицата на "Анубис" има доста широк обхват (от Иван Вазов до Константин Павлов), но и по-ограничен интерпретационен размах (предимно в новонаписаните предговори), то поредицата на "Слово" се съсредоточава върху автори и творби от втората половина на ХХ век и става част от първия по-цялостен подход към литературата на НРБ, демонстриран предимно в инициативите на Националния институт "Нова българска литература" (Велико Търново) и съпътстващите ги други поредици и сборници с критически и литературноисторически изследвания. За съжаление, към 2005 г. дейността на този институт постепенно заглъхва, но въпреки това, оставя приносни заглавия в областта и на художествената, и на научната литература. В дискусиите се изпробват литературноисторически модели за периода между 1944 и 1989 г.

За тази фаза характерно е съхраняването на персоналистичния формат на литературния канон до 1989 г. с акцент върху представителни творби чрез прилагането на антологиен подход при канонообразуването, осъществено с инструментите на издателската политика през легитимационните стратегии на отделни университетски центрове.

По това време се забелязват и първите ефекти от "революцията на архивите" в тематичното поле на литературната история на НРБ. Като първи симптом се откроява книгата "Българският скандал "Солженицин" (2000) от Наталия Христова, а след нея - натрупаните архивни материали от 90-те, организирани от Цвета Трифонова в книгата "Писатели и досиета" (2004).

В по-общ план след началото на ХХІ век се увеличава броят на изследователските проекти, свързани с изучаването на историята на НРБ. Най-видима е дейността на Института за изследване на близкото минало и неговата поредица "Минало несвършено", открояват се и проекти на историци от Софийския университет, на НБУ и др.

Трета фаза. Около 2005 г. започват да набират инерция тенденции, които дават основание да определим тази фаза като литературноисторическа фаза на систематичността. Към отлелите се в книги индивидуални изследвания на Антоанета Алипиева, Яни Милчаков, Наталия Христова и др. започват да се прибавят все повече колективни инициативи и прояви - конференции, дискусии, сборници. Единични прояви от проекта "Литература и политика" (с поредица "Другата българска литература") на Института за литература при БАН, инициативи на Великотърновския университет, на Югозападния университет в Благоевград, на Националния литературен музей и акции на други институции постепенно насищат полето с акценти и заглавия.

Стартиралите през 2006 г. конференции на департамент "Нова българистика" на НБУ, посветени на водещи български поети от втората половина на ХХ век, претърпяват концептуална кристализация и от април 2008 г. започва да функционира научноизследователската програма "Литературата на Народна република България (1946-1990)", в рамките на която последователно се описват, реконструират и изследват авторски присъствия, архиви, структури, институции, текстове и контексти, които очертават литературата, литературното поле и литературния живот в периода на НРБ. За четири години тази програма и участващите в нея изследователи осъществяват около 20 заглавия в различни модули, структурирани в четири издателски поредици ("Библиотека Личности"², "Литературата на НРБ: история и теория"³, "Червено на бяло: Литературен архив на НРБ"⁴, "Годините на литературата"⁵) и в няколко отделни издания⁶, посветени на проучването на литературата на НРБ.

В тази фаза съществено се разширява достъпът до архивите - най-вече до секретните архиви от епохата на НРБ - чрез влизане в сила от 2006 г. на т.нар. Закон за досиетата, който дава възможност не само за обогатяване на знанието за писателски биографии и истории на произведения, но и за сплитане на сложни интерпретационни мрежи при разбирането на цялостния литературноисторически контекст на НРБ. Същевременно достъпността на архивите все повече изглежда недостатъчна за дискусионната среда, затова започва тяхното по-интензивно опубличностяване. Така - чрез публикациите си в периодични издания и специални сборници - те стигат до повече потенциални участници в дебатите за литературата на НРБ.

Въпреки все по-систематично извършваната работа и все по-отчетливата професионализация в заниманията с литературната история между 1944 и 1989 г., въпросите около речника, по който говорим и пишем за НРБ все още нямат много отговори. Разноречията между изследователи и публицисти, между представители на различните поколения литератори често блокират разбирането. Затова по-нататък, описвайки и коментирайки някои от проблемните зони в изследванията на литературата и културата на НРБ, ще изпробваме за първи или за пореден път отделни предложения за именуване на процеси и феномени - по-скоро като хипотези, отколкото като завършени понятийни конструкти.

Как да именуваме периода между 1944 и 1989 г. и неговата литература?

Периодът между 1944 и 1989 г. има много имена и около техните употреби често се чувства напрежение. Да ги струпаме набързо, просто за да прозвучат: епоха на социализма, на държавния социализъм, на комунизма, на тоталитаризма, на тоталитарния социализъм; период на еднопартийна диктатура; комунистическото минало; епоха на комунистическия режим; сталинизъм (до средата на 50-те години); живковизъм (между 60-те и 80-те години) и т.н.

Посочваме "най-неутралните" именувания, като спестяваме оценъчните или покритите с откровено публицистичен патос формулировки. Разбира се, още "по-неутрално" звучат размити времеви ориентири като втората половина на ХХ век или още по-отворения събитиен маркер периодът след Втората световна война, или познатото още отпреди 1990 г. наименование българската литература след 9 септември 1944 г. Възраженията към тези именувания са очаквани. Те почти не преработват календарното време в историческо, оставят го нерефлексивно отворено към бъдещето - без горна граница, като на практика не назовават периода, а просто го посочват върху календара на ХХ век.

Нееднократно сме заявявали своя изследователски избор, че най-подходящото име е период на Народна република България, или Първа българска република, съответно - литература на НРБ, или литература на Първата българска република⁷. Видимите предимства на такова именуване са свързани с избягването на дискусионни понятия от редовете на политиката и политологията (социализъм, комунизъм, тоталитаризъм и пр.) и с използването на обективистични номинации за формата на държавно устройство, при това принадлежащи към езика на самоописание, доминиращ през самия изследван период - българската държава между 1946 и 1990 г. се самоназовава именно като Народна република България. Такова име, разбира се, изисква и внимателно профилиране на историческото време чрез прецизиране на събитийните граници на периода. Вместо познатата начално-финална рамка 9 септември 1944 г. и 10 ноември 1989 г., започва да се откроява друга - 15 септември 1946 г. и 15 януари 1990 г.^8. Ще напомним вече споделения възглед, че въпреки "яркия идеологически произход на определението "народна", името Народна република България почти безпогрешно ориентира за какъв точно период иде реч в ярките идеологически и исторически съседства след Втората световна война - чрез аналогии с Германската демократична република, Полската народна република, Унгарската народна република и т.н. Затова абревиатурата НРБ може да се използва като категоричен времеви, пространствен и институционален маркер." (Дойнов 2007: 32).

През годините НРБ се възприема като маркер за период от все по-обширни професионални кръгове от изследователи. Например двата представителни тома на Института за изследване на близкото минало носят заглавия, съответно - "История на Народна република България" (2009) и "НРБ от началото до края" (2011). Публикуват се и други издания като енциклопедията "Първа българска република. 1946-1991" (2011), предпочела още по-неутралното именуване на периода.

Иззад именуването обаче често надничат други сенки. Една от тях е проблемът с отграничаването на периода от съседните му исторически времена. Веднага след 1989 г. доминират възгледите, че периодът на социализма или на комунистическия режим е едва ли не спряло време, своеобразна пауза в историята, вакуум. Мнозина твърдят, че между Царството и Народната република има зев, дори цяла пропаст. Разгръщат се множество политически и културни ретроутопии, възжелали времето на Царството като щастливо или нормално, които обаче бързо се изчерпват още през 90-те години на ХХ век, а окончателно изпадат в политически колапс след края на управлението на НДСВ и особено в безпрецедентната коалиция между бивши комунисти и нови царисти през 2005/2009 г.

Напоследък историческата наука сякаш е готова с лекота да възприеме друга крайна теза - че напротив, периодът на Народната република доусвоява и прояснява много от тенденциите до 1944 г., че тоталитарният режим на БКП всъщност в значителна степен е подготвен и дори предопределен от авторитарния режим след 1934 г. Впрочем в редица случаи липсва подобно понятийно разграничение между двата периода, в които някои изследователи виждат ясни типологически съответствия. Дебатите около тях все още не са навлезли във важни уточнения и множество детайлни анализи.

Каквито и прилики между епохите да бъдат откривани обаче, би било проява на понятиен и типологически произвол да не бъдат ясно обособявани периодите на Царството, на Народната република (1946-1990) и на Републиката (след 1990 г.) като свързани помежду си, но все пак уникални времеви зони и исторически светове.

Как да именуваме вътрешните времеви зони на периода?

Около утвърждаването на името на целия период се вдигат различни политически и професионални залози. В по-малка степен това е валидно и за т.нар. вътрешни периодизации, но все пак години като 1956-а и 1968-а, посочвани като разделни и етапни, неизбежно внасят дискусионни напрежения.

Няма да повтаряме вече предложени периодизации на литературата на НРБ в аспектите на соцреалистическия и на алтернативния канон, направени в сборника "Соцреалистически канон / Алтернативен канон" (2009) и в книгата "Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989" (Дойнов 2011). По-скоро ще предложим времеви разграничения върху цялото литературно поле на НРБ, според два признака, съобразяването с които отчита българските специфики в процесите.

Обособяване на вътрешни времеви зони, според имената на комунистическите водачи в НРБ:

1946-1949: Димитровска диктатура. Време на авторитаризиране и на тоталитаризиране на НРБ и утвърждаване на литературно-политически култ към личността на Георги Димитров, в чиято светлина диктатурата на пролетариата може да се персонализира в Димитровска диктатура.

1950-1956: Червенковизъм. Време за усвояване на култа към Димитров като култ към неговия зет Вълко Червенков. Въпреки съветизацията на НРБ, неточно е да се привнася в българска среда характерното за СССР название сталинизъм за епохата до 1956 г. - първо, защото Сталин все пак умира през 1953 г. и, второ, защото така се подценяват характерните за България и за управлението на Червенков подходи в контролирането на литературното поле.

1956-1962: Междувождие. Време, в което с разгърналата се криза на идеята за вожда след ХХ конгрес на КПСС и Априлския пленум на ЦК на БКП се деперсонализира субординационната връзка между Комунистическата партия и литературния сектор.

1962-1989: Живковизъм. Време на еднолично управление на Тодор Живков, изпъстрено с различни по интензивност, публичност и степен намеси на комунистическия вожд в литературното поле. Тази доста продължителна фаза може да се раздели на два етапа - до началото на 70-те години (около речта на Живков от 14 април 1969 г. пред столичните комсомолци и приемането на новата конституция през 1971 г.) и след това. През 60-те вождът е склонен към директни и показни инструктивни наставления, докато през 70-те и 80-те се разгръща процес на специфичен вариант на одомашняване на социалистическия реализъм, когато Живков предпочита дискретните намеси в литературната среда, имитиращи общуване сред свои - като в семеен или роднински кръг.

Друго обособяване на вътрешни времеви зони на литературата на НРБ може да се извърши според мястото, ролята и функциите на официалната доктрина - социалистическия реализъм, което има и своите политически съответствия:

1944-1946: Отечественофронтовска фаза. Това е време преди установяването на Народната република - етап на дирижирана културна плурализация, на провъзгласяване по тактически съображения от страна на доминирания от комунистите Отечествен фронт на "съревнование" между различните методи и течения в литературата. В политически аспект плурализацията се изразява в наличието на опозиция и опозиционна преса, в провеждането на (макар и несвободни) парламентарни избори и в разгръщането на многогласни публични спорове и дебати.

1947-1956: Фаза на налагане и доминация на социалистическия реализъм. Време на декретиране и на нормативизиране на доктрината на соцреализма, който става задължителен "творчески метод" за всеки български писател, търсещ публичност. В политиката - етап на тоталитарен терор.

1956-1968: Фаза на реформиране на социалистическия реализъм. Време за лансиране на първите идеи за ревизия или за заобикаляне на официалната доктрина. Постепенно отваряне към чужди (западно)европейски литератури, реабилитиране на имена и традиции от българското минало, игнориране на част от базисните постулати и концепти на соцреализма (идеята за типичното; за пълно съответствие между една творба и всички принципи на соцреализма и т.н.). В политиката - етап на "размразяване" с колебливи прояви на антисталинистки тенденции.

1968-1985: Фаза на равновесие и контролирано многообразие от тенденции и почерци. От самото избрано в случая наименование се долавя сложността при избора на име на тази фаза. Трудно могат да бъдат изведени едно или две категорични определения за това време. Забелязват се разнопосочни тенденции на мимикрия - както на соцреализма, така и на неговите алтернативи. В политическия живот за тази фаза често се употребява думата застой, лансирана след средата на 80-те години.

1985-1990: Фаза на дистанциране и на отказ от социалистическия реализъм. Време на постепенно изоставяне на понятието "социалистически реализъм" от литературните институции в НРБ и все по-широко възприемане на алтернативни текстови практики. Довършени са редица прекъсвани в предишни фази проекти - най-вече от "размразяването" (1956, 1962/1963 и 1968 г.). Политическото име на това време е разполовено между съветската перестройка и колебливия му превод в българското преустройство.

*

И вчера, и днес най-устойчиво е използването на десетилетието като времеви маркер за един или друг етап в литературата на НРБ - 50-те, 60-те, 70-те, 80-те години. Това личи и от някои текстове, представени в рамките на форума⁹. Десетилетният формат е опит за неутрално времево форматиране на изследователското поле. Такова цифровизиране на литературната и културната история няма нищо общо с дигитализационната ера, но по един доста буквален начин се опитва да улесни комуникациите в сферата на историческите изследвания. На един историк обикновено не се налага много да обяснява каква епоха има предвид, когато изрече сакралното 60-те години на ХХ век. Такова говорене/писане привидно се разтоварва от идеологически наноси, избягва същностни периодизационни уговорки и концептуализации, като демонстрира предимно грижа към обекта си на изследване, но не и към съответния по-широк времеви контекст, в който този обект се проявява.

Разбира се, тази невинност при употребата на десетилетието за времеви ориентир в една тема е подвеждаща. Защото, дори когато маркираме определена времева фаза чрез десетилетие, всъщност скриваме някакви общи - повече или по-малко споделени - знания и интуиции по отношение на това десетилетие. Когато казваме литературата от 50-те години на ХХ век, обикновено поставяме в скоби системата на централизирана цензура до 1957 г., строгото прилагане на принципите на соцреализма при критическото възприемане на едно отделно произведение, нормативните крайности в създаването и публичното битие на българската литература. Когато казваме литературата от 60-те години на ХХ век, по-скоро спестяваме понятия като "размразяване" и предимно разчитаме на споделени интуиции за раздвижване, кипеж, промени, за нови либерални културни проекти - все в знак "плюс", т.е. 60-те традиционно се използват като престижен времеви маркер. Иззад 70-те години в повечето случаи се проявява формулата "тиха лирика", а 80-те се възприемат като смесица от политико-естетически компромиси и финално освобождение на литературата за нови контраидеологически текстови практики, съществуващи в напрегнато съгласие с официозната публичност.

Понятия за официалния сектор на литературата в НРБ

Неизкоренима е склонността на редица изследователи да мислят литературата и културата на НРБ чрез опозиции. Така се изправяме пред проблема за двоичната структура на това тематично поле. Когато някой изрече "тоталитарна литература", скоро след това често добавя "антитоталитарна литература". Когато друг каже "соцреалистически канон", допълва после - "алтернативен канон", а в по-широк аспект се противопоставят социалистическия реализъм на неговите отклонения или алтернативи. Двоичната структура обаче може да блокира разбирането на процеси и феномени, ако се превърне в черно-бяла ценностна решетка, през която да бъде изследвана литературата на НРБ. Нито на тоталитарното или соцреалистическото изкуство трябва да се гледа като "лошо" и "непълноценно", нито опозиционните или алтернативните текстови практики трябва да се възприемат като еднозначно "добри" и "истински талантливи". В литературното поле на НРБ разликите между официален и неофициален сектор не винаги са категорични, често тяхното разграничаване е проблематично. Късното им по-ясно обособяване не бива да се провежда като спекулативно усилване на несъществуващи в миналото различия и противопоставяния, а като профилиране на скрити тогава напрежения и фокусиране на вниманието между различни избори, извършвани от агентите в полето.

В описаната двоичност присъства и друг проблем, свързан с понятийния речник: Доколко е уместно изследователите да използват езика на самоописанието на литературата от периода на НРБ? С други думи, доколко можем да употребяваме понятието "социалистически реализъм" като исторически валидна реалност? Как това понятие преминава от езика на самоописанието в НРБ в съвременния критически и аналитичен литературноисторически разказ? Или други питания: Дали понятието "производствен роман" в неговите съветски матрични употреби може да бъде изцяло наложено върху част от белетристиката в НРБ през 40-те и 50-те години, пък и по-късно? Съществува ли "априлско поколение" в българската поезия, т.е. поколение, което да отговаря точно на тази номинация? И как - в каква степен на критическа рефлексивност - може това понятие да послужи за проясняване на индивидуални и колективни авторски присъствия след 1956 година? И още питания: Какво разпознаваме зад критическата метафора "тиха лирика" - произволен етикет, сегрегационен маркер, работещо понятие? Или с по-късна дата го възприемаме и като престижно обозначение, чрез което част от дебютантите от края на 60-те и началото на 70-те се оттласкват от обезличаващата всеобщност на "априлските поети"?

Още въпросителни недоумения и недоразумения извират от друг сектор в речника - нека го наречем понятия от арсенала за реформиране на социалистическия реализъм. Това са онези именувания, които маркират противоречивите автокорективни усилия на самата доктрина и система за "развитие" - за мимикрия и промяна. В директивни речи на вожда, в критически и публицистични текстове на соцреализма започват да се лансират упреци към други - предимно художествени - текстове на соцреализма в "лакировка на действителността" и в "схематизъм". От средата на 60-те години се развива тезата за "сивия поток" в литературата, която след речта на Т. Живков от 1969 г. пред конференцията на столичните комсомолци става модна. Подобен статут на спуснати от директивния дискурс критически модели придобиват формулировките за "голямата и малката правда", за "детската смъртност на таланта" и т.н. Самият термин "социалистически реализъм" се редактира - вместо "метод", той все повече е етикетиран като "отворена система", т.е. като естетически всеяден и всеупотребим от дискурса на властта конструкт за удържане на целостта на НРБ-литературата.

Всички тези места от речника представляват "теоретически" инструменти, лансирани от самия соцреалистически дискурс, за да бъде контролирано реформирана литературата на НРБ. Макар да звучат престижно и даже понякога алтернативно, тези понятия се използват за дирижирано от властта форматиране на литературното поле. Техните критически значения имат конкретно-исторически ефекти в рамките на самия соцреализъм и е неуместно днес да бъдат пренасяни в новия литературноисторически разказ като позитивни описания на едва ли не антикомунистически или поне алтернативни текстови практики. По-плодотворно би било не да търсим дали тези понятия съответстват на някаква реалност, а как техните употреби в литературното поле произвеждат ефекти на реалност.

Понятия за алтернативния сектор в литературата на НРБ

След началото на ХХІ век около именуванията на авторски присъствия, на процеси и феномени, свързани с т.нар. алтернативен сектор в литературата на НРБ, се разразяват малки интерпретационни битки. Склонност към такива битки, макар по-скоро водени в маниера на публицистични свади, демонстрират най-вече фигури, принадлежащи до 1989 г. към средния и горния етаж на официалните литературни институции, както и от автори, които смятат, че тяхната "алтернативност" от периода на НРБ е недооценена в новите литературноисторически разкази. Като основни поводи за такива реакции се очертават няколко инициативи на академични институции, амбицирали се да усилят разликите между официална и неофициална, комунистическа и некомунистическа литература, създавана във времето 1944-1990 г.

През 2009 г. чрез конференция и едноименен сборник се появява понятието антитоталитарна литература, дефинирано от Вихрен Чернокожев така: "Антитоталитарна е оная литература (във възможно най-широкия смисъл на понятието литература), която, инакомислейки, със свои специфични художествени и/или документални изразни средства защищава насилствено потъпканите граждански права и свободи. Непоносима й е дори само идеята за обезличностяването на човека. Това е литературата въпреки, която принадлежи единствено на самата себе си." (Чернокожев 2009: 14-15).

На същия форум и в същия сборник Николай Аретов на практика не приема понятието "антитоталитарна литература", заради това, че "може да бъде подвеждащо особено ако се използва свободно, без ясен исторически смисъл". Той посочва "идеята да се говори за "Литературата на НРБ" като "по-плодотворна", макар да вижда и в това именуване известна провокативност (Аретов 2009: 74-75).

По време на форума "Литературата на НРБ: история, понятия, подходи" Владимир Донев доста прецизно изброява и уточнява: "Жанрове на антитоталитарната литература са лагерната проза и поезия, затворническата литература, емигрантската литература от периода до 10.XI.1944 г., литературата на българските турци, насочена срещу политиката на преименуване и изселване на това малцинство в последните години на социализма." (Донев 2013).

Споровете и уточненията могат да продължат в доста посоки. Изглежда обаче най-проблематичната страна от понятието "антитоталитарна литература" се открива в неговия заострен политически и/или политологически профил, т.е. в неизбежната политическа прагматика на тази литература. По този начин се свива диапазонът на нейната алтернативност, ограничена до непосредствените задачи за описание и противопоставяне на тоталитарния режим и/или тоталитарната литература.

Друго дискусионно понятие, лансирано за първи път в Нов български университет през 2006 г., е алтернативен канон. През годините то предизвиква повече - при това по-шумни - възражения. Впрочем още в цитирания тук текст, в опитите си да обоснове наличието на българска антитоталитарна литература, Вихрен Чернокожев атакува по своеобразен начин понятието "алтернативен канон": "Спокойно може да се каже: българската антитоталитарна литература е по природа алтернативна на литературата на социалистическия реализъм. Но тя не е просто алтернативният канон, защото съзнава своята различност. А пък канонът, колкото и да са различни песните в него, се пее на един и същ глас, не допуска многогласието, камо ли разномислието." (Чернокожев 2009: 19).

Прокрадва се идеята за свързаността между соцреализма и алтернативния канон и за радикалната различност и отделност на антитоталитарната литература от социалистическия реализъм. В стремежа си да открои "антитоталитарната литература" като по-алтернативно понятие от "алтернативния канон" В. Чернокожев всъщност улучва тезата за историческата взаимообусловеност между соцреалистически и алтернативен канон. Но пък стъписва конкретиката, приведена в предишния абзац: "Всичко стойностно в българската литература след 1944 г. е създадено от класиците на българската словесност Димитър Талев, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Генчо Стоев пряко компромисите; не благодарение, а въпреки социалистическия реализъм." (Чернокожев 2009: 19).

Тъкмо списъчното привеждане на различни авторски имена като тотален аргумент, без да се правят внимателни разграничения между отделни техни творби, публицистични текстове, аспекти на езиковото поведение и т.н., превръща такова твърдение в оголена публицистична фраза без реално литературноисторическо покритие. Само ще се ограничим с няколко реторично формулирани въпроса: Доколко едно изказване на Емилиян Станев на конференция на СБП, в което изцяло подкрепя социалистическия реализъм, осмива минижупа, западните моди и пр., всъщност му дава свобода да пише своите исторически романи? Дали публицистичният текст или изказването на официален форум не поема функцията на текст-ритуал, на своеобразен "данък", плащан от писателя, който иначе се опитва да изгражда алтернативен профил на своето художествено писане? Как бихме възприели "Мъртво вълнение" (1961) на Ивайло Петров спрямо "Хайка за вълци" (1982/1986), ако не като соцреалистическа репетиция преди написването на същностно алтернативен роман на същата тема? Дали Йордан Радичков пише "Барутен буквар" (1969), въпреки социалистическия реализъм, или по-скоро тъкмо чрез тази книга гротесковият почерк на Радичков се инкорпорира в соцреализма?

По-аргументирано на алтернативния канон възразява Николай Аретов: "Струва ми се, че терминът "канон" не е особено подходящ за тенденция в литературата, която очевидно не разполага с мощни официални властови институции, които да я налагат. Нещо като идеологически "алтернативна" литература безспорно съществува отдавна, но дори лансирането й като "канон" на практика фактически няма амбиции да подмени канона на социалистическия реализъм, а само да допълни неговия редуциран вариант." (Аретов 2009: 75).

Възражения се чуват дори в рамките на форума "Литературата на НРБ: история, понятия, подходи". Антоанета Алипиева започва така: "В началото още заявявам, че не приемам позиция на описване на поезията от това време, щампирана с "тоталитарна литература", "алтернативен канон" или "литература от епохата на комунистическия режим". Тези понятия, макар и в някаква част възможни, са опасни, поради факта, че са в състояние да изковат нова митология." (Алипиева 2013). Макар че веднага след това - още в следващите изречения - лансира възглед, който води до теза, близка до алтернативния канон. Нещо повече - отличаваща се с повече категоричност: "Приемам позицията, че литературата и въобще изкуството се развиват "въпреки всичко". Макар и през 60-те и 70-те години да е формирана силна извънтекстова реалност и да са създадени мощни охраняващи институции в полза на господстващата идеология и тоталитарна държава, литературата ни от тези две десетилетия на миналия век избуява в своята естественост и времето завещава прекрасни художествени образци извън наложените конюнктури. Представя редица честни художествени избори, белязани с несъгласие, съпротива или мълчаливо духовно емигрантство." (Алипиева 2013).

Въпреки съмненията и несъгласията, оказва се, че волята за обособяване на силно осветен от литературната история алтернативен сектор в литературата на НРБ (с канон или без канон) съвсем ясно се проявява.

*

Нека припомним основанията за възникване и употреба на алтернативния канон и собствената му кратка история:

Понятието е въведено не до 1989 г., а доста по-късно (през 2006 г.) като литературноисторически конструкт и инструмент за ретроспективно проясняване и изследване на процеси и присъствия в литературата на НРБ.

Алтернативният канон възниква 15 години след края на НРБ, като реакция на вече натрупано аналитично знание и като отговор на онзи "ефект на раздалечаването" (по М. Неделчев¹⁰), чрез който през годините разликите между творбите и езиковите поведения на соцреализма и на алтернативността стават все по-видими. Колкото повече време ни дели от 1989-а, толкова по-ясно изпъкват границите между официалната доктрина и система в НРБ и нейните алтернативи.

Волята за отграничаване и противопоставяне на два сектора в литературата на НРБ не преследва с късна дата неисторично дълбаене на пропаст между автори и произведения, между различни агенти в лишеното от автономност литературно поле в НРБ. Алтернативният канон не е аналог на опозиционно политическо писане и поведение в литературата. Общата контролирана публичност, а често дори и лишаването от публичност при комунистическия режим предполага взаимозависимост между соцреалистическа и несоцреалистическа норма и практика, те действат на принципа на скачените съдове, предопределят се, влизат в противоречие, но и в неизбежно - искано или неискано - сътрудничество. Но алтернативният канон - без да бъде политическо или политологическо понятие - ни дава възможност да настояваме за по-голяма категоричност, за очертаване на различни профили в писания и в поведения от епохата на НРБ.

Нека припомним вече даваните определения на двата канона:

"Соцреалистически канон - комплекс от произведения, авторски имена, художествени похвати, тематични кръгове, жанрови модели, институционални форми, норми на езиково поведение, които в политическия режим на своята употреба обслужват образователната и културната политика на тоталитарната комунистическа държава.

Алтернативен канон - комплекс от езикови (текстови) практики, отделни авторски имена, които в контекста на фрагментарна неофициална литературна публичност изграждат контраидеологически и контракултурни сектори спрямо образователната и културната политика на тоталитарната комунистическа държава." (Дойнов 2009: 29).

Археологизирането на литературата и литературното поле на НРБ в началото на ХХІ век има нужда от литературноисторическия разказ за алтернативността, за да предложи друга структура на литературната история между 1946 и 1990 г. Тогава може би ще приемем заключения като това, че "в литературата на НРБ алтернативният канон се определя спрямо соцреалистическия, но не е негов огледален антипод. Той се проявява тогава, когато алтернативността или по-скоро определени алтернативни на соцреализма текстови практики започват да функционират като норма. Това е невидимата, подмолната, неофициалната норма, намираща признание сред част от обитателите на литературната публичност, фиксираща модели на писане и езиково поведение. Според тази норма се припознават творби, които радикално отхвърлят или индиректно игнорират принципите на соцреализма." (Дойнов 2009: 66).

Алтернативният канон се конструира като каталог от несоцреалистически текстови практики и езикови поведения - от писането или неписането на конкретни текстове до редица социокултурни жестове. Канонът в случая се свързва с изработване на особен тип норма за алтернативност, която обаче понякога се нарушава от автори и произведения, традиционно смятани да алтернативни на соцреализма. Кристализацията на алтернативната норма се извършва спрямо натиска и вътрешното реформиране на соцреалистическата норма.

Тъкмо категоричността, с която департамент "Нова българистика" на НБУ започва да налага концепта за алтернативния канон (най-вече - за персоните, принадлежащи към този канон), предизвиква ответни негативни реакции. Поредицата от конференции в модул "Персоналии" и издателската поредица Библиотека "Личности", радикалната теза на М. Неделчев за тримата големи поети от социалистическата епоха, самият конструкт алтернативен канон - всичко това активира както трапезни и публицистични недоволства, така и аналитични възражения.

Персоналистичният формат на алтернативния канон е оспорим, но и продуктивен - най-вече по две причини. Първо, защото следва очевидните културни нагласи в България, които излъчват персоналистични очаквания, т.е. чрез персони да бъдат утвърждавани някакви видимости в литературата. Второто, по-сериозно основание е това, че всъщност в изучаването на персоните открояваме особената драматичност при формулирането на алтернативния канон. Предизвикателство е да се уточняват границите на официозността и алтернативността, които минават през творчеството на един автор.

Разбира се, предстои да се разработват различните равнища на алтернативния канон. Следваща задача е да бъдат инвентаризирани и анализирани отделни творби, да се конструира канон от творби, където персоналистичните напрежения в значителна степен ще бъдат снети. От друга страна, узрява сериозен въпрос, свързан със създаването на сборниците с разкази или със стихосбирките в епохата на НРБ. Вече сме посочвали, че би било релевантно да бъде наложена мярката на книгата, а не мярката на отделния текст при преценката на алтернативността на едно заглавие. Защото в годините на НРБ съществуват ясни стратегии в композирането на сборник с разкази или на една стихосбирка, така че книгата да мине през издателската машина и от една страна, да присъстват в нея текстове, които са част от алтернативното писане, а от друга страна, в книжното тяло да има и текстове, отговарящи поне частично на соцреалистическите критерии.

Всички елементи, стратегии, сюжети и детайли на алтернативния канон едва ли скоро ще бъдат описани и изследвани. Хоризонтът обаче, към който са насочени редица изследователски усилия, ги предизвиква.

*

Откриват се възможности за нови литературноисторически ходове, които обобщено бихме квалифицирали в три по-общи изследователски задачи:

1. Все по-системно практикуване на взаимно интерпретационно четене на разнородни текстове за литературата на НРБ (архиви, художествени творби, периодика, мемоари и пр.) и изграждане на многослойни литературноисторически контексти.

2. Фокусиране на вниманието върху конкретни автори от епохата на НРБ и създаване на богати, изчерпателни във владеенето на различните видове източници, литературноисторически портрети или очерци, които не спестяват нищо от знанието за съответния писател, не се страхуват от противоречията в неговото творчество и битие. Тези портрети трябва да бъдат заразени не от апологетичен патос и от чувство на влюбеност в "обекта", а от професионален респект към истината и разбирането.

3. Конструиране на цялостен литературноисторически разказ като нова История на литературата на НРБ.

Когато изричаме "нова" История на литературата на НРБ, имаме ясното съзнание, че не съществува "стара" История на литературата на НРБ, просто не е била написана. Разполагаме само с фрагменти по разни теми. Но чрез прокламирането на желанието за нова история се надяваме да подчертаем волята, която ни движи - за нов изследователски подход и за ново литературноисторическо писане.

БЕЛЕЖКИ

1. Текстовете от научния форум Литературата на НРБ: история, понятия, подходи са публикувани последователно между октомври 2011 и май 2012 г. в LiterNet (НРБ-литературата 2013). [обратно]

2. В издателската поредица Библиотека "Личности" са излезли следните сборници с изследвания, статии и есета: Кънчев (2008); Динков (2009); Теофилов (2009); Павлов (2009); Фотев (2010); Иванов (2010); Йосифова (2011). Под печат са сборници за поетите Иван Цанев и Борис Христов. [обратно]

3. В издателската поредица "Литературата на НРБ: история и теория" са излезли следните книги: Социалистическият (2008); Соцреалистически ( 2009); Между мечтата (2009); Дойнов (2012). [обратно]

4. В издателската поредица "Червено на бяло: Литературен архив на НРБ" са излезли следните книги: Принудени (2010); Беседи (2010); Инкриминираният (2011). [обратно]

5. В издателската поредица "Годините на литературата" са излезли следните книги, свързани с епохата на НРБ: 1956 (2007); 1968 (2009); 1989 (2010). Под печат е сборникът за 1962 г. [обратно]

6. Вж. появилите се в резултат на други издателски инициативи сборници и книги от изследователи на департамент "Нова българистика" на НБУ: Другият (2010); Неделчев (2011); Дойнов (2011); Неделчев (2012) [обратно].

7. Вж. първото обосновано посочване на това име в мои статии - Дойнов (2005), както и в: Дойнов (2007: 24-35). [обратно]

8. На 15 януари 1990 г. Народното събрание отменя алинея 2 на чл. 1 в действащата тогава конституция от 1971 г., чрез който се определя ръководната роля на БКП в държавата. Разбира се, могат да бъдат избрани и други крайни дати за периода на НРБ - 3 април 1990 г., когато парламентът премахва думата "социалистическа" от изброените характеристики на държавата в конституцията, разтуря Държавния съвет и избира първия президент, или 16 ноември 1990 г., когато новото Велико народно събрание обявява, че България вече не е "народна", а само Република България. Във всички случаи обаче финалът на НРБ е през 1990-а, а не през 1989-а. Съществува и други възможности за датиране, които отдалечават още повече края на Първата република - например 12 юли 1991 г., когато е приета новата Конституция на Република България. [обратно]

9. Вж. характерните със заглавията си текстове: Кръстева (2013); Алипиева (2013); Минков (2013) в този сборник. [обратно]

10. Вж. повече за тази теза в Неделчев (2009: 13-22). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

1956 2007: 1956. Книга 1. София, 2007.

1968 2009: 1968. Книга 3. София, 2009.

1989 2010: 1989. Книга 4. София, 2010.

Алипиева 2013: Алипиева, Антоанета. Поезията през 60-те и 70-те години на ХХ век. Фигури и контексти. // НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013 <https://liternet.bg/publish/aalipieva/60-70.htm> (23.06.2013).

Аретов 2009: Аретов, Николай. Непретенциозната проза на Асен Христофоров и проблемът за антитоталитарната литература. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София, 2009, с. 74-75.

Беседи 2010: Беседи с младите. Срещи и разговори на Димитър Талев, Христо Радевски, Георги Караславов, Никола Фурнаджиев, Камен Калчев, Емилиян Станев (1958-1962). Книга 2. София, 2010.

Динков 2009: Иван Динков в българската литература и култура. София, 2009.

Дойнов 2005: Дойнов, Пламен. Периодите: Първа българска република и Втора българска република. // Литературен вестник, бр. 11, 23-29.03.2005.

Дойнов 2007: Дойнов, Пламен. Българската поезия в края на ХХ век. Част 1. София, 2007, с. 24-35.

Дойнов 2009: Дойнов, Пламен. Социалистически реализъм и алтернативни тенденции в литературата на НРБ: аспекти на каноничността. // Соцреалистически канон / Алтернативен канон. София, 2009.

Дойнов 2011: Дойнов, Пламен. Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ. София, 2011.

Дойнов 2012: Дойнов, Пламен. Алтернативният канон: Поетите. Книга 4. София, 2012.

Донев 2013: Донев, Владимир. Малкият Сибир. Лагерната мемоаристика на Стефан Бочев. // НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013 <https://liternet.bg/publish10/vdonev/stefan-bochev.htm> (23.06.2013).

Другият 2010: Другият "Тютюн": документи и спомени. Съст. П. Дойнов, А. Свиткова. София, 2010.

Иванов 2010: Биньо Иванов в българската литература и култура. София, 2010.

Инкриминираният 2011: Инкриминираният Иван Динков: "На юг от живота" (1967), "Хляб от трохи (1970)". Книга 3. София, 2011.

История 2009: История на Народна република България. Режимът и обществото. Под общата редакция на Ивайло Знеполски. София, 2009.

Йосифова 2011: Екатерина Йосифова в българската литература и култура. София, 2011.

Кръстева 2013: Кръстева, Гергина. Лирическият глас в поезията от края на 60-те и 70-те години на XX век (сътворяване на тишината, фигури на мелодията, спазми на мълчанието). // НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013 <https://liternet.bg/publish20/g_krysteva/liricheskiiat-glas.htm> (23.06.2013).

Кънчев 2008: Николай Кънчев в българската литература и култура. София, 2008.

Между мечтата 2009: Между мечтата и утопията. Нови изследвания и документи за Пеньо Пенев. Книга 3. София, 2009.

Минков 2013: Минков, Борис. Естрадно и литературно в поезията на 70-те и 80-те години на XX век. // НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013 <https://liternet.bg/publish28/boris-minkov/estradno.htm> (23.06.2013).

Неделчев 2009: Неделчев, Михаил. Ефектът на раздалечаването. // Соцреалистически канон / Алтернативен канон. София, 2009, с. 13-22.

Неделчев 2011: Неделчев, Михаил. Цензурираните класици. София, 2011.

Неделчев 2012: Неделчев, Михаил. Двете култури и техните поети. София, 2012.

НРБ 2011: НРБ от началото до края. Под общата редакция на Ивайло Знеполски. София, 2011.

НРБ-литературата 2013: НРБ-литературата.История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013 <https://liternet.bg/publish/katalog/rubriki/literaturata-na-nrb.htm> (23.06.2013).

Павлов 2009: Константин Павлов в българската литература и култура. София, 2009.

Принудени 2010: Принудени текстове. Самокритика на български писатели (1946-1962). Книга 1. София, 2010.

Първа 2011: Първа българска република. 1946-1991. Енциклопедия. Съст. Димитър Иванов, Милен Куманов, София, 2011.

Социалистическият 2008: Социалистическият реализъм: нови изследвания. Книга 1. София, 2008.

Соцреалистически 2009: Соцреалистически канон / Алтернативен канон. Книга 2. София, 2009.

Теофилов 2009: Иван Теофилов в българската литература и култура. София, 2009.

Трифонова 2004: Трифонова, Цвета. Писатели и досиета. София, 2004.

Фотев 2010: Христо Фотев в българската литература и култура. София, 2010.

Христова 2000: Христова, Наталия. Българският скандал "Солженицин". 1970-1974. София, 2000.

Чернокожев 2009: Чернокожев, Вихрен. Антитоталитарната литература: памет за злото, отговорност за бъдещето. // Антитоталитарната литература. Ред. колегия В. Чернокожев, Б. Кунчев, Е. Сугарев. София, 2009, с. 14-15.

© Пламен Дойнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.07.2013, № 7 (164)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.