Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАЛКИЯТ СИБИР. ЛАГЕРНАТА МЕМОАРИСТИКА НА СТЕФАН БОЧЕВ
Гласът от подземието

Владимир Донев

web | НРБ-литературата

Книгата на Стефан Бочев "Белене. Сказание за концлагерна България" е определяна от някои изследвачи като "ненадмината проза за българската лагерна, и изобщо комунистическа, действителност" (Аврамов 2009: 9). За широката публика името на автора обаче остава непознато, въпреки че спомените притежават високи художествени достойнства в жанра на лагерната проза. Мемоарите на Стефан Бочев биха могли да бъдат сравнени с "Архипелаг ГУЛаг" на Александър Солженицин по обхвата на текстовия корпус, по опита да се осмисли трагедията на българския обществено-политически живот от 40-50-те години на ХХ век и времето на цялата социалистическа действителност през погледа на един патриот, религиозен човек, дипломат и журналист от "царска" България, жертва и свидетел на комунистическия терор, анализатор на историческите факти и българската народопсихология, литератор. Те носят нещо от притегателната сила на Захари-Стояновите "Записки" и "Строителите" на Симеон Радев - слово, което разтърства своите съвременници с истината и прозренията за общата ни съдба.

Стефан Бочев е роден през 1910 г. През есента на 1929 г. пристига в Цюрих, където учи право и посещава факултетите по филология, философия и история. В края на септември 1930 г. е в Женева, записва право и го завършва през 1933 г. Специализира в Университета по висши международни науки (1934-1936). През есента на 1934 г. става кореспондент на "Вашингтон пост" за Женева. Изпраща материали още за вестниците "Канзас Сити Стар" и "Дейнт Луис Пост - Диспач". До есента на 1933 г. е единственият български акредитиран журналист в Обществото на народите в Женева. През 1938 г. е началник на кабинета при Георги Кьосеиванов. В периода 1939-1941 г. е на дипломатическа работа в Стокхолм, а след това две години в Швейцария. Есента на 1945 г. се прибира в България, като оставя съпругата и детето си в чужбина. Изпълнява длъжността първи легационен секретар в София (окт. 1945 г. - дек. 1947 г.). През октомври 1946 г. участва в паметния опозиционен митинг на Никола Петков, след който е набелязан от комунистическата власт. Бива уволнен и хвърлен в лагера на остров Персин през 1949 г. Първото въдворяване е 18 месеца от май 1949 г. до ноември 1950 г. За кратко излиза на свобода, след което пак е прибран до 1953 г. (след смъртта на Сталин и разместването на политическите пластове в комунистическите диктатури от Съветския блок). В епохата на социализма работи като хамалин, строител, "интелектуален хамал" - преводач в предприятия на социалистическата икономика.

Стефан Бочев споделя, че идеята за водене на записки тръгва от темата "Азия в настъпление - Европа в отбрана", започнала да го преследва още в 1947 г., но понеже не е било възможно да пише в лагера, заменя опасното определение "днешна Азия" с "персийците" и "днешна Европа" с "древна Гърция", за да разсъждава спокойно "за днешния жалък ден на Европа". Проблемът възниква в старанието му да се скрие зад алегоричен изказ от страх да не открият записките му, като по-късно символиката на първите бележки става неясна и за самия автор. Успява да запази тетрадката си и да я изнесе от Персин през ноември 1950 г., но това не му помага да поднови записките си по-късно през 1984 г. Смята, че в лагера се е доближил до някакво всеобхватно цялостно разбиране за всичко, което се е случило в мигове на върховно просветление, но после го изгубва. Страхува се, че не може да върне предишните си чувства и мисли и да усети тяхната истинска сила. В последния вариант на пълните му мемоари "Белене. Сказание за концлагерна България" остават следи от натрапената от епохата алегоричност, възприета вече и като художествен език в главите-фейлетони или моментите, които диалогизират с Оруелови асоциации в книгата.

В епилога към мемоарите си Бочев съобщава за сътрудничеството си с Владимир Полянов и как по негово настояване част от спомените от "Острова" е трябвало да бъдат напечатани още преди 10.XI.1989 г. През 1980 г. Полянов занася една част, посветена на природата на остров Персин, в издателството на писателския съюз, като предварително Бочев прочиства всичко "политически неприемливо". В началото тази част е била наречена "Размишленията на един говедар", на друго място авторът споменава, че заглавието е "Увертюра с телета и птици", но в "Сказанието" (2003), остава под заглавие "Дневникът ми от Прекрасния остров". Издателство "Земиздат" също отказва да отпечата подготвения ръкопис. След 10.XI.1989 г. издателство "Наука и изкуство" започва да печата спомените. Излиза само първият том - "БЕЛЕНЕ - сказание за концлагерна България. Обор край Дунава". Реално Бочев започва да пише мемоарите си в периода август-септември 1984 г. Може би не случайно в тази година, когато "перестройката" събира сили да разчисти сталинисткото минало в комунистическите режими, а и заради Оруеловата 1984 г., която писателят свързва в съзнанието си с българската действителност.

И съм седнал и сега пред пишещата машина - денят е 8 септември 1984 г. - все същата безизходица, във все това отчаяние: онези мои мисли, онзи мене оттогава - нас просто НИ НЯМА! Отнесе ни Дунавата, отнесе ни четирите десетилетия споразяване от "народната" власт на народния капитал, от който частица бях и аз.

Прекарал бях още една нощ на отчаяние. Със същата отчаяна безизходица, безпомощност в душата ми, бях и сега. Бях мислил, тогава, в пълен дух на истинност - и за себе си, и за народа ни, и за буржоазия, и за небуржоазия. Защото бях искал, преди да ме отнесат водите, да разбера - колкото мога. "Умират, и то без мъдрост". Не бях съгласен. И затова аз тъй бях мислил и чувствал свободно, на жегла със света. И сега аз онези мои ултимни мисли и чувства бях изгубил. А какво е човек без своите мисли и чувства? (Бочев 2003: 186).

Как да определим спецификата на Бочевия глас спрямо официалния соцреалистически канон и алтернативните литературни гласове от времето на социализма? Формално Бочевите лагерни записки са започнати в годините на перестройката. Това не е гласът на писателя, дисидента, на фигурата, поставяна пò на светло или по-назад във витрината на официалния обществен и литературен живот по това време. Това е вик от "отвъдното" - на забравения, заличения човек. Ивайло Знеполски обръща внимание върху факта защо липсват дневници на пострадали от мероприятията на социалистическата власт, а се появяват мемоари, оценявайки и спомените на Стефан Бочев като "едни от най-силните и автентични мемоари за концлагерите в България":

От това до нас почти не са достигнали дневници, или поне не са достигнали дневници от хора преследвани и репресирани. Режимът е направил всичко възможно това да не се случи. Воденето на записки в лагера "Белене" е било тежко провинение, криещо смъртна заплаха, и малцина като Бочев са поемали този облог със смъртта, слагайки на един кантар живота и истината (Знеполски 2010: 14).

За 1985 г., когато Бочев възстановява записките си, е дадена следната характеристика в спомените:

Защо премълчавам името му? Ами бихте ли вие казали на убиец, когото срещате в джунглата, че е убиец? Не забравяйте, моля, че аз съм - и сега, когато пиша това - в комунистическата джунгла. Където комунистическитие убийци се разхождат свободно, станали "другари генерални директори". Та: все - с ножа в техните ръце (Бочев 2003: 968).

От гледна точка на поколението авторът принадлежи към генерацията от български дипломати, родени в годините между 1885-1910 г., които може да си представим като "колективен граждански и културен тип (или манталитет) в българската обществена история" (Милчаков 2009: 302). Това са значими имена в българската "буржоазна" дипломация като Петър Нейков, Стойчо Мошанов, Стефан Попов, Евгени Силянов, Стефан Груев, Стефан Гечев и др. Всички те, въпреки блестящата си дипломатическа подготовка и образованост, демократични убеждения, впечатляваща ерудиция, полиглотизъм, широки познания по литература, история и култура, приключват своята кариера с политически уволнения след 9.IX.1944 г. Някои от тях пишат мемоари преди 10.XI.1989 г., но съобразени в различна степен с официалната гледна точка по времето на социализма и неизбежната автоцензура. Оцелелелите след репресиите се превръщат във вътрешни емигранти, които са скрити от фокуса на общественото внимание, а самите те упражняват съвсем несвойствени професии за тяхното призвание и реализация в дипломатическото поприще преди 9.IX.1944 г. Такъв е случаят и със Стефан Бочев. След 10.XI.1989 г. той описва своя живот преди установяването на комунистическата диктатура в книгата си "Автопортретът ми като журналист и дипломат", а лагерния опит в обемното "Сказание за концлагерна България".

Вписването на въпроса за лагерната проза в проекта "Литературата на НРБ. История, понятия, подходи" може да бъде мотивирано първо в аспекта на историческата периодизация 1946-1990 г., имплицитно предпоставен в тази формулировка. Фактически лагерните си мемоари Бочев пише във времето на перестройката 1984-1985 г. За да очертаем техния статус, е необходимо да уточним нашата представа за съдържанието на работни понятия с концептуално съдържание, които бяха предложени в два успоредни проекта за изследване на литературата от времето на социализма1. В дебатите върху литературата на близкото минало бяха използвани формулировки като: литература на НРБ, социалистически реализъм, соцреалистически канон, официална литература, алтернативен канон, антитоталитарна литература, алтернативна литература, нелегална литература и др. В настоящата разработка под антитоталитарна литература се разбира не литературата "покрай", "въпреки", а срещу официалната литература на овластения като теория и поетика социалистически реализъм с всичките промени в неговото развитие през посочения период. Това е друга литература2 по своята политическа и идеологическа насоченост, ценностна и идейна закваска, разпространявана по нелегален начин, носещ риск от пряка репресия и заплаха за живота на пишещия. Жанрове на антитоталитарната литература са лагерната проза и поезия, затворническата литература, емигрантската литература от периода до 10.XI.1989 г., литературата на българските турци, насочена срещу политиката на преименуване и изселване на това малцинство в последните години на социализма. Под "алтернативна литература", но не "канон" със задължаващите структурни и властови значения в понятието, се очертават различни по степен и форма отклонения от нормите на официалната литература - поведения, почерци, поетики, идеи и художествени постижения в рамките на социалистическия реализъм, конфликти, дебати за родното, за "тихата", любовната лирика и т.н. в тогавашния литературен процес. Алтернативната литература се разгръща в широко поле между официалната и антитоталитарната литература. Трябва да се съгласим с мнението на Николай Аретов, че тя има допълващ характер към продукцията на социалистическия реализъм3.

 

Жанрова специфика на лагерните мемоари

В настоящия текст ще разгледаме два аспекта в поетиката на лагерните мемоари - статуса на свидетеля-разказвач и жанровата им природа от гледна точка на литературата, тъй като това би подчертало художествените достойнства на Стефан-Бочевите мемоари и би потърсило тяхното място в прозаическата традиция.

Според Ивайло Знеполски "спомените за преживяното не могат да бъдат причислени към литературата, макар автобиографизмът да предполага хронологичен разказ и интрига" (Знеполски 2010: 7). Те не могат да бъдат отнесени и към историческото четиво. Изследвачът ги сравнява с различни други жанрове като устната история, социо-антропологичната анкета, автобиографичния разказ, дневниците. Отбелязва тяхната откъслечност при Стефан Бочев, преработката им от перспективата на времето, анализира ги като концлагерни "картинки", които не представят изцяло действителността, а определена мемоарна интерпретация за нея. В духа на тезата за разпада на големите разкази (Франсоа Лиотар) авторът посочва, че малките разкази за социалистическото минало също имат своето място в поддържането на двата основни наратива за социализма - прогресистко-егалитаристкия и, втория, тълкуването на времето на социализма като тоталитарна форма на управление, нанесла непоправими щети върху българската менталност и традиционните обществени и социални структури. В перспективата на Фуко е огледана и темата за историческия архив, който се състои от "казаните неща", от типовете дискурси и тяхното представяне в речта на разказвача, спомнящ си близкото минало, архивът като сложна мрежа от изкази, събития, нагласи.

Субектният статус на говорещия в спомените е разтълкуван през функцията на свидетеля в теоретичните разработки на Джорджо Агамбен. Свидетелят говори вместо тези, които мълчат. "Архивът се явява система на отношения между казаното и неказаното, казаното в неказаното, между неказаното в казаното" (Знеполски 2010: 17).Разказващият спомени изявява своята субективност, но заема празното място на другите индивиди, които са пострадали. Така се изгражда специфичният авторитет на спомнящия си "да говори единствено от името на липсата на способността да се говори". Субектът на разказаването се явява в качеството си на представител на някаква общност - семейство, род, приятели, съмишленици. Съществува несъвпадение между субекта на действието и субекта на разказването. Това се осъществява в различни форми - дистанция между преживяващия в миналото и спомнящия си в настоящето на писането говорител, различие от това, че в спомените субектите на разказване представят съдбите на своите близки - герои на действието в реалността и разказа. Друга черта на разказването е често срещана "панорамност" - качество, което разкрива тенденцията автобиографичните разкази да се разпростират извън рамките на една епоха, да тежнеят към сравнение с предишни исторически периоди.

Освен тези ценни теоретични и методологически наблюдения ни интересува къде са процепите за израстване на художественото в лагерната мемоаристика, със съзнанието, че неговата специфика зависи от критериите, които прилага конкретният интерпретатор в определена литературно-историческа епоха, което важи особено за статуса на мемоарите.

Въпросите, които възникват, са свързани с дискурсивното представяне на концлагерния опит, където остават следите и на архетипни матрици, митологеми, художествени разкази в "архива на казаните неща". Мемоарите се създават не само в оптиката на биографичната илюзия (Пиер Бурдийо) или модалните биографии (Джовани Леви), разкриващи общото в преживения опит на различни свидетели. В този "архив" може да се включат и сюжетни ядра с техните литературни вариации, откъдето поникват обработки, алюзии и реминисценции към образи и мотиви на carmen horrendum, за да се оформи съвременната песен на ужаса - лагерната мемоарна и художествена проза. В много повествования с автобиографична основа се проявява художественият модел на лагерния опит чрез сюжета за слизането в ада и неговата алегорична основа. Така е в "Един ден на Иван Денисович" и "Архипелаг ГУЛаг" на Солженицин, в меморната книга "Нима това е човек" на Примо Леви, в определена степен в спомените "Друг свят" на полския писател Густав Херлинг-Груджински, в "Колимски разкази" на Варлам Шаламов, въпреки различния опит на авторите в сблъсъка им с фашистката и сталинската репресивна система. В жанровата специфика на лагерните мемоари изплува могъщата художествена интерпретация на Дантевата carmen horrendum от Достоевски в "Записки от Мъртвия дом", която от XIX век насам се превръща в генератор на активни диалози с по-късни творби със съответните жанрови, сюжетни и композиционни прилики (Донев 2011: 73-81). Не бива да се забравя и сходният психологически механизъм в реакцията спрямо извънредното страдание, който се формира в матрицата на митологемата за слизането в ада на човешкото страдание, само че чрез актуализацията на сюжета в екзистенциалния и художествен опит на лагерната проза през ХХ век.

В мемоарите на Стефан Бочев заговарят някои от тези диалози и това ни кара да се вгледаме в художествения слой на тяхната структура. В една по-широка перспектива се срещаме с представата за особен тип литературност в записките на Достоевски, чиято жанрова специфика включва алегоричния сюжет, личния опит като своеобразен екземплум в изповедното начало и духовната биография на разказвача, видението и съзнанието за метафизичните аспекти на преживяното, галерията от портрети на "грешници" и "насилници", изпълнени с натурализъм, емоция и конкретни черти, полемиката за определени нравствени ценности, ролята на иронията, сатирата и гротеската в художествената сплав на повествованието.

Субектният статус на свидетелстващия може да бъдат анализиран в разширената роля на говорещия - повествователят изразява полемична морална позиция, прави народопсихологически и социологически наблюдения, вплетени в един от вариантите на сюжета за ада - слизането в недрата на народните страдания. Хронотопът на лагерната преизподня се проектира и чрез литературната му обработка в "архива на казаните неща". В сказанието на Бочев проговарят фейлетонен език и алегоризъм в разказването, загатнат диалог с антиутопията, разгръщат се макротекстови метафори, бликва лиризъм от фино чувство за природата като търсен контраст с вълчата същност на човешките отношения в лагера и деспотизма на епохата. Сегментирането на епизодите не се извършва само според принципа на лагерните "картинки", а чрез усета за смисъла на конкретната случка, алегорията на преживяното, белетристичното озаглавяване, провокиращо читателя да следи и споява откъсите от автобиографичния споменен разказ като мемоарен синтез с художествено звучене.

Бочев определя жанровата същност на спомените си като "симфония", "какофония", "хроникална литания за унищожаването на българските човешки същества". В основата заляга автобиографично повествование в първо лице, което разширява опита на преживяното чрез сюжета за интелигента, слизащ в недрата на народните страдания и неговите прозрения и поуки в полемиката с манталитета на социалистическото общество, дипломатико-политическите и народопсихологическите разрези за българската съдба. Основната цел в разказа и анализите на автора за българското концлагерното минало е повикът за истина.

Нека такива неща като концлагерите, не ги отминаваме: истината за тях е твърде прясна, още е в нас, ние сме още в нея - цялата страна е още в нея, все още си е "концлагерна". Така че трябва да се пише за нея: понеже все още не може да се каже, нека поне да се пише, макар и скритно, в тъмното. За да не настъпи утрешният светъл, нов ден върху неистина - върху пренебрегване, незнаене на истината (Бочев 2003: 167).

Мемоаристът разбира, че пътят към истината и нейното осъзнаване е изключително труден. Нравственото и политическото му верую е, че отделният човек и целият народ трябва да се изправят пред нея, за да си кажат "кривиците", по думите на Левски, и да вървят напред. Това трябва да стане без злоба, в дух на опит за взаимно разбиране и на другата страна, тази на насилниците. Стефан Бочев ясно осъзнава, че неговият разказ е част от цялостната българска съдба и многоликата действителност, затова не претендира за надпоставеност на личната гледна точка за преживяното, наблюдаваното и надграденото като споделен поколенчески и исторически опит. В това е и силата на високото съзнание за мисията на разказващия. Свидетелстващият не съди и не оправдава участниците, спори задочно с различни възгледи, но се опитва да обясни причините за случилите се трагични събития, като извлече поуките от тях за поколенията.

Сам разказвачът навежда читателя към асоциации с Дантевия "Ад" (Бочев 2003: 354), когато се замисля над генезиса на злото в българската политико-историческа съдба и с горчивина отбелязва, че в Дантевата "въображаема панорама на отвъдния свят" осъдените получават присъда от Господ, а българските джелати надминават своите съветски учители по беззаконието и формите на мъките, на които подлагат затворниците. На остров Персин "Записки от Мъртвия дом" се четат не за това, че страданията приличат на изтърпените в романа на руския писател, а обратно - с "въздишки от завист". Както Солженицин коментира в "Архипелага" свободния лек режим на каторжниците в царска Русия, така и Бочев е впечатлен от "бавната, разхождаща се крачка" на компаниите от затворници, които при почивка отиват да си купят варено говеждо месо и козунаци. Смайва се заедно с останалите свои другари от това, че Достоевски е имал възможността на каторгата да плаща на готвач за специално меню, което ставало не с подкуп, а по правилник.

Сюжетът за слизането в ада повтаря схемата в "Записки от Мъртвия дом", където дворянинът интелигент се доближава до живота на своя народ, за да бъде в страданията заедно с него. Стефан Бочев, дипломат и журналист с блестящи възможности за лична реализация в чужбина, след установяването на комунистическата диктатура у нас отказва да остане в Швейцария и благородно и вярно се връща в родината, за да преживее терора на комунистическия режим. Сърдечна чистота и идеализъм, високо чувство за дълг и отговорност пред народа, искрена болка за българската съдба се извисяват в молитвите му към Бога, в които писателят благодари за срещите си с прекрасни обикновени българи по време на своите изпитания. Честност, скромност и възрожденско родолюбие прозират в предпочитанието му да не говори за "моята страна", "моя народ", а да усеща себе си като част от общата съдба.

Мемоаристът се вслушва в гласа на народа - в разговорите на лагеристите, събрани от всички краища на България, в техните мнения, оригинални изрази - и запомня преживените ситуации. Изпъква не само задълбоченият поглед на анализатора, но и наблюдателното око на писателя в главите-портрети за живота на неговите другари.

Пред мене се движеха серии от образи, живописни, в обрисувани свободно, с народна изразност случки. Смятах се в правото си да "се снабдявам" така с "българското": та нали и затова бях дошъл тука (Бочев 2003: 140).

Авторът не одобрява обобщенията на тема "народопсихологически наблюдения" и не обича клишетата за народния характер, твърденията, че българинът е груб материалист, което не се потвърждава изцяло от неговия жизнен опит. В едни от най-трудните лагерни условия в мината "Богданов дол" Бочев забелязва и положителни качества в нашия характер - неповторимо граовско чувство за хумор, което, с несравнимата си духовитост, помага на затворените българи да оцелеят. В народния характер има "байганьовци"и "рачкопръдлевци", но и люде от "орловата природа". Позитивна черта на българина е умението му да се труди в най-тежките условия на лагерните страдания. Въпреки отделни случаи на капитулация от нихилизъм и отчаяние пред ударите на съдбата, той е способен да изпита подкрепящата сила на труда в лагерните условия. Обикновеният човек - селянинът, се държи с достойнство и притежава сили да подкрепя ближния в условията на насилие, страх и извънреден натиск за духовните устои на човека.

Отрицателните наслоявания са свързани с отделни качества и прояви в поведението на някои прослойки от бившето буржоазно общество, към което авторът не пести своята критика, въпреки че сам принадлежи към представителите на българската буржоазия. Стефан Бочев критикува управляващите в 65-годишния политически живот на страната до 1944 г. Според него те не са успели да стопанисват добре съдбините на народа, проиграли са ги в кръв, смърт и страдания по време на катастрофите от 1912, 1913, 1915-1918, 1923, 1925 г. Резултатите са кървави междуособици и дълбоко разделение между народ и държава. Част от представителите на българската буржоазия (офицери, търговци, чиновници) чрез "политиката на тоягата и моркова" са се превърнали в подмазвачи, подлизурки и приспособленци след 9.IX.1944 г. за разлика от обикновените хора и селяните. Един пагубен "помашко-потурнашки ефект" в българската народопсихология. Християнството е оставило външни напластявания, а в душата на българина има само "жалки, плачевни суеверия", които са израз на бедността в българския дух. Голямата част от родната интелигенция еполуинтелигенция, а след промяната на 9.IX.1944 г. "червеният homo unius libri" налага своята диктатура. Отчайваща черта е и българската "ужасяващо устойчива, всепретърпяваща натура".

Един от най-силните моменти в полемиката с манталитета на социалистическото общество е глава51. - "Ние не сме герои". Бочевият спор е оцветен от иронията към идеологията, властта и манталитета на социалистическото общество. Това е директен сблъсък с ценности, проповядвани в антифашистката проза, спомените и официалните исторически версии за борбата на комунистите за власт. Народът е разделен от своите "герои":

Ние сме... народът! Ние сме тези, все в името на които и за чиято правда все "се борят герои". Тъй де: нали за нас се борихте и вие. И като чете човек книгите ви - написани от вас за вашите героически борби в полза на нас - смайва се с какво там някакво просто невероятно геройство сте се борили: то даже и сам Муций Сцевола - да, да, онзи с ръката в огъня - ами че даже и той в сравнение с вас ряпа да яде... (Бочев 2003: 227).

Задочният спор се опира на отлична историческа аргуметация и дипломатическа подготовка, проличава, че авторът е премислял многократно аргументите си в спора с представителите на комунистическата власт.Тук Бочев уместно припомня съюза между Германия и Съветкия съюз за разделяне на Европа, съюз между фашизма и социализма чрез пакта Молотов-Рибентроп от 24 август 1939 г., който превръща двете страни в явни съучастници във войната. До 22 юни 1941 г. в България няма партизани, които се борят с "нацизма", "хитлеризма", "нацистка Германия", защото двете сили са съюзници. Полемистът основателно напомня, че "героите" от т.нар. "антифашистка борба" побеждават след влизането на Червената армия в България. Властта не може да бъде определена като "народна", защото не съществува свободно гласуване. В полемиката навлизат сравнения с антични имена, включват се остроумни словесни убождания - "пускате вашите червени херинги и се опитвате да пробутате зелените си хайвери", "уникален петгодишен курс по истина" (за преживяното в лагера на остров Персин); "Той цял живот си остана на раци с бира и чер хайвер с водка"; "не е здравословен черният хайвер като постоянна диета"(за живота на Богомил Райнов) и др.

В жанровата смесица на Бочевото сказание се вместват серия от фейлетони, които достигат най-добрите образци на българската антитоталитарна публицистика - "Ами ако Абракадабран сбърка?", "Вбесената кокошка", "Руска салата", "Пък". Към езика на фейлетона и сатирата Бочев прибягва в най-тежките периоди от живота си - в краткото му освобождаване между двете затваряния на остров Персин. Политическата репресия върху него и родителите му е толкова силна, че действителността се възприема като шизофренно раздвоена. Сам мемоаристът признава, че под тежестта на преживяното подсъзнанието ражда алегорични сънища-фейлетони, за да може да устои на непомерното психическо бреме.

Първият фейлетон "Ами ако Абракадабран сбърка?" започва с пародирана реч на партийния агитатор, която набива в съзнанието на българите натрапените нови идеологеми, примитивни убеждения и словесни стратегии за промиване на мозъка. В разпаленото си слово пропагандистът разгръща материалистическите си разбирания за българската история, като "разобличава" класовата йерархия и експлоатацията на "болгарина" от неговите господари от времето на Кубрат и Аспарух, "болгарите", които са "се заселили отсам Дунава-Дуная като клон на великото племе край Волга" (Бочев уместно използва русизмите като елемент от характеристиката на пропагандната реч, за да изпъкне сляпото езиково подчинение на руските наставници). Господарите са жупан, таркан, кавган, хан, везир, а над тях стои Великият Абракадабран - подигравателен намек за великия вожд Сталин. Използвана е обикнатата от фейлетона форма на съня, а сюжетът представя как спящият разказвач сънува, че пита своите началници за неща, на които всеки по-висок чин не може да отговори. Тоталното съмнение стига до непоклатимия образ на Великия Абракадабран. В едно оруеловски устроено общество свободната еретическа мисъл се скрива в съня, а потиснатото съзнание търси защитни психически механизми в сатирата и алегоризма на фейлетонните образи.

Вторият фейлетон "Вбесената кокошка" използва животинския образ иносказателно, като символ на обезправения и търпелив български народ, изстискан от работа, но не получаващ в замяна никакви права при новия режим. Образът на разгневената кокошка, която отива да кълве зида на народното събрание и си мисли, че вътре има петли, а "то и такива няма", насочва към неспопособността на българина да изрази гнева си и да промени съдбата си.

Третият фейлетон "Руска салата" е по действителен случай. Авторът изпраща скрита малка библия на своя баща в затвора и я прикрива с голяма бяла хартия с надпис "руска салата", а думичката "руска" спестява щателна проверка от надзирателя, решил, че няма нищо опасно в колета. Мрачните краски се сгъстяват в описанието на дългите опашки за свиждане пред тогавашната сграда на Държавна сигурност на Лъвов мост с "чакащите черни фигурки", които подскачат върху "скованата от сибирски студ и набита с хриптящ нечист сняг земя". Роднините не знаят защо близките им са прибрани. Гротеската се възцарява при срещата с лудостта, когато една жена се приближава до измръзналите хора. Лудата пее песен и представя своя жених.

Сега призрачното това видение заподскача, като се завърташе в кръг и тръскаше месища си, пееше, внезапно избухваше в огромен, гърлест смях. При което отваряше същинска крокодилска уста: сякаш цялата зъби, зъби, зъби - два реда едри зъби, стигащи чак до ушите, почти че задминаващи ги. Като че ли не само устата, ами цялата тръскаща се там, в синкавия леден въздух глава беше пълна със зъби. Реалност, халюцинация ли е вичкото това? (Бочев 2003: 492).

Главен герой на четвъртия фейлетон е българинът Иван, който решава да отстоява ключовата си фраза: "Абракадабран е Абракадабран, аз ПЪК съм Иван", т.е. да отстоява своето мнение пред всички служители на азиатския деспот. Великият Абракадбран е с "мустаката физиономия". Насилниците искат да признае, че той е "емирът на целия Всемир". В образа на непокорния българин се разкрива мечтата нашенецът да стои изправен срещу чуждия политически натиск, това е и намек за изправения гръбнак на политическите затворници, които са били разпитвани и пребивани в затворите и лагерите на режима.

Сюжетът е свързан със случка, на границата между реално преживяното и измислицата. В един трамвай влиза запъхтян гражданин, който много бърза за някъде и си проправя път сред тълпата. Зевзеци започват да го взимат на подбив, защото той обявява, че бърза за "Академията на неуките", за да съобщи за важно откритие в секция "Исторически неуки". В "Академията на неуките" учените "са си заситили душата с овчи пилаф и главата с червен шербет". Маниакът нарича "експериментална историческа наука" зловещото насилие на Държавна сигурност в "часа на млекаря". "Лудият" всъщност казва истината, като двусмислено открива, че влиянието на Азия властва дотам, докъдето се простира "духът на Тамерлан". Въпреки чуждата експанзия в родната страна всяка българска душа приема или отхвърля своето поробване. Силен политически фейлетон, в който се иронизира отношението на Съветския съюз към малка България.

"Смъртта на Великия Байган" е творба за смъртта на Сталин и вълкочервенковците - неговите български имитатори. Сатиричният подход тръгва от "конкретен факт" - откриването на хиляди скелети с железни халки на врата и един скелет без халка (техния водач) - за да се обясни новото историческо откритие. Имената са прозрачни - Байган - Бай Ганьо - отпратка към Алековата сатирична традиция, но и звукова асоциация с турското "байгън", което означава "дотяга ми", "нетърпимо е", "до гуша ми идва". Оттам сънародниците на Байган са наречени "байгани". Богинята на примитивното общество е Катилиаде (от турското "катил" - "убиец"). Великият Байган като Великия инквизитор иска да освободи сънародниците си от "бремето" да бъдат свободни и решава да ги "спаси" и ръководи.

Алегоричната линия се разгръща и в дневника от остров Персин, който притежава по-специална функция в жанровата сплав на сказанието. Хуморът и иронията съпоставят човешки и животински черти в условията на едно отграничено пространство с райска природа, което представлява в същото време лагерен ад. От една страна, лагерното битие е изпълнено със смешни сцени на борби с бикове между граждани и телета, като гражданите тепърва се учат на говедарство. "Почнахме да се договедяваме" - пише Бочев. Аналогията между човешкото и животинското стадо се разгръща в различни определения за "сопаджийската хегемония", назована още "централизъм", "обикновен царизъм", за "четирикраките братовчеди", над които лагеристите говедари размахват някой вестник "като шапката на Геслер над швейцарците на Вилхелм Тел". От друга страна, природата събужда лирическо чувство за красота и величие на творението дори в адските условия на живот, склонност към изповедност, есеистични фрагменти и философско отношение към света. В глави като "Говорящата къпина" и "Бог на жабите и на червеите" се усещат сходства с Радичкови интоноции, в разкази като "Нежната спирала", покрай философията на равнопоставеност между човека и животните, крехката хармония в света на природата, за микрокосмоса на червеите, жабите, "техния бог" - човека, и неговото място в мирозданието.

Използвана е разрастващата се текстова метафора за река Дунав и остров Персин по подобен начин, както Солженицин разгръща основните си образни аналогии - метафората за архипелага на лагерите и раковите метастази в съветското общество. У Бочев се проявява и религиозно усещане за света, както при Солженицин (Бочев е протестант, а неговият баща, Петко Бочев, пострадва от мерките на Държавна сигурност не само заради това, че е бил председател на Стопанската камара преди 9.IX.1944 г., а и по делата срещу българските протестанти). Сходства изпъкват и в ролята на повествователя, който е не просто свидетел, а анализатор и полемист, търсещ високия смисъл в изпитанията4. Островът като топос задвижва митологични и литературни реминисценции на различни нива.

На макротекстово равнище хтоничното пространство на лагерната действителност е структурирано чрез рагръщащи се метафори в архитектониката на цялото "Сказание" - "Обор край Дунава" (първа част), "Дунав край обора" (втора част), "Обор с трамваи" (трета част). Заглавията на отделните дялове разиграват различни гледни точки към лагерната социалистическа действителност. "Обор край Дунава" - великата река и лагерът-обор на остров Персин (думата "обор" постепенно се асоциира в повествованието с животинската ферма на Оруел, България се превръща в "животинска ферма"). Втората част "Дунав край обора" разпростира ракурса към цялата страна, третата част "Обор с трамваи" саркастично визира топоса на столичния град като смесица от уж модерно, но в същността си нечисто пространство за живот. Може да се откроят няколко метафорични значения на образната група река-остров-време в спомените. Наслояват се няколко основни плана в целия корпус на мемоарите.

Солженицин предлага подстъп за сравнението на комунистическата диктатура с далечното човешко минало и връщането от достиженията на цивилизацията назад към варварството още в предговора към първия том на "Архипелага", в който описва една случка от 1949 г. - пример за примитивното мислене на homo sovieticus. През тази година в сп. "Природа" на Руската академия на науките излиза дописка как по време на разкопки на река Колима откриват във вледенен праисторически поток смразени представители на изкопаемата фауна на няколко хиляди години. Това били риби или тритони. Откривателите на замразените останки пренебрегнали интересите на ихтиологията, размразили месото, изпекли го на огън и го изяли. Стефан Бочев описва подобен случай в глава "Какво пък беше това?", в която копаещите канали за дигите край Дунава "троглодити" неочаквано откриват тризъбец-тридвенциум, сякаш "взет из ръцете на самия гръцки бог Посейдон, както го представят художниците на Ренесанса." Един от лагеристите открива каменна брадва от неолита, но счупва единия й край. Находка на 30-40 000 хиляди години е погубена от един съвременен троглодит. "И цяла нощ си приказвах - аз, троглодитът от ХХ век, с тях, троглодитите, създали прототипа преди тридесет хилядолетия" - печално заключава авторът.

Копаенето на дигите край Дунава напомня робското изграждане на Беломорканал в "Архипелаг ГУЛаг". Няколкото хиляди лагеристи на остров Персин са голи, както ги е майка родила, "три хиляди черни човешки маймуни", "картина от каменния век". "Нашеските троглодити" използват техники от неолита. Селяните сглобяват конструкциите без пирони, с подръчни средства, използват "зарязвания", "дървени гвоздеи", "завързване с въжета от усукани тънки гъвкави върбови клонки". Къпането в лагера Персин е по-зле устроено в сравнение с нацистките лагери по спомените на Примо Леви в неговата книга "Нима това е човек". Немците позволявали на затворниците да се изкъпят през една или две седмици, докато на остров Персин това се полагало един път на 4-5 години.

Примитивната същност на насилниците събужда сарказъм в духа на Солженициновия полемичен стил. Според наблюденията на автора надзирателите в лагерите не са "бивши работници", а сбиротък, "събран от кол и въже". Обликът на милиционера е представен в реда на налудното и гротеската. Идеологически надъханият пазач се стреми на всяка цена да изпълни поставената му задача. При най-малко съмнение за нарушение лицето на милиционера става "като на ненормален: разкривено, изблещил очи, устните му се свиват". Той крещи, за да се подготви вътрешно за крайна постъпка - да застреля невинен човек. В главата "Бус!... Бус!... Ще го застрелям!" е разказан анекдотичен, но показателен пример за интелектуалното ниво на пазачите. Бочев копае яма и решава в един момент да направи от жълтата глина бюст на Георги Димитров. Надзирателят чул това и сметнал, че лагеристът иска да заколи вожда. Милиционерът не знаел думата "бюст", а чул "бус" ("брус" - камъка за точене на ножове и сечива) и без малко да застреля недоумяващия затворник.

Простотията на старшината Наполеон се излива в рими:

Впрочем "Наполеон" обичаше, за щяло и нещяло, да се разхожда пред редиците ни: главата тая негова кръгла все вирната; очите черни, почти изпъкващи от бузестото, червендалесто лице:

- Тука - крачи пред нас той - сте се събрали всякакви фашисти: генерали, адмирали, дека сте народа яли... Има сред вас среднисти, висшисти и даже юристи!... Адвокати, богати, депутати, очилати... фабриканти, протестанти... Но я искам едно да разберете: оти тука какви сте били там, това я не щем да го знам, защо тука командвам Я! (Бочев 2003: 128).

"Неолитната" аналогия се разгръща в целия текст на сказанието.

Античната митология - първата връзка с Дунав е сравнението с водите на Стикс, "реката на омразата" в подземното царство на Хадес. Остров Персин се оказва Островът на мъртвите, живопогребаните. При свиждане на българския бряг и прехвърляне на лагеристи "черните каици... се плъзгат по оловните огледала на Дунава", "селските лодкари-каикчии, мрачни и безмълвни, със стиснати устни, ни прекарваха - сонмове от трепетни, пробуждащи се призраци - и стоварваха отсреща". Във втори аспект разказвачът, връщащ се от света на живите към Острова на мъртвите, възприема Дунав като Ахерон, една от петте реки в подземното царство на Хадес, наричана "реката на болката", в която божеството пренася душите на умрелите в своята лодка. Третата препратка към древногръцките митологични образи е свързана с мисията на мемоариста. Дунав се превръща в Лета, реката на забравата и смъртта, в която се потапя "ръката на летописеца", за да предаде спомена и запази паметта за преживяното в сказанието5.

Библейските асоциации се свързват с митологемите за Божия път и Страшния съд. Глава 136. "Избухването" - с пролетните картини и топенето на ледовете, е изпълнена с химн на вярата и възхищението пред силата на природата. Дунав символизира животворна и обновяваща сила - "И дойде огромната древна река - подобно ръката на ултимния "Страшен съдник" на Микеланджело в Сикстинската капела - да разпознае-отброи своите!"

Важен аспект от изграждането на хтоничното пространство е възможността то да бъде осъзнато като небесно заради прекрасната природа, вярата и силата на духа. В глава "Конгресът на Персин" Бочев твърди, че единственото място, където може да се говори свободно в България по времето на социализма, са лагерите, защото в тях все още вирее непокорството. В "Раят е тук"вътрешното зрение на повествователя трансформира преизподнята в рай. Задейства се и жанровата функция на видението като опит на религиозното съзнание да се извиси над тежестта на лагерното битие. Ето свиждането между затворниците и техните близки:

Откъм царевичната шума се счу шумолене, та погледнах натам - все още с надежда: може би пък?... Зададоха се два витороги, едри вола, разбутват с гърди царевичните стъбла, пристъпват тържествено, царевичната нива се отваря в две златисти вълни, полягащи встрани. Горе, застанала права в теглената от двата вола талига - стройна, една хубава млада селянка. В дясната й ръка висят кошничка плодове и вързопче, с другата придържа към гърдите си китки, които падат - защото вниманието на селянката е насочено изпитателно към това зрелище, в което тя навлизаше. Поглежда търсеща на една страна, сетне нататък - с някакъв сериозен, възтъжен поглед: не е точно състрадателен, а някак си всеобхващащ, съ-чувстващ всичкото това, което ставаше наоколо й...

Преди да мина по-нататък в спомените си, прочетох написаното за онази селянка, онова видение за българската Афродита - как то излезе от царевичното море пред взора ми, както онази, древногръцката - из морската пяна. Тогава, в мига, в който изплуваше пред очите ми картината, в душата ми изгря някакво широко, всеобхватно, пълно просветление: аз изведнъж знаех, че е било правилно да се върна в България, да дойда на Персин, да свържа съдбата си с тази на народа, от който съм част - негов верен редник... Не, нищо не предават думите ми от онова видение, което внезапно бе излязло в светлината, реално. Нищо от онова бликащо истина осезаемо вълшебие. Там се носеше образът на Мати Болгария, на майката, на жената, на природата, на обичта, която е милост. Тъгата от наклонената й глава ни обгръщаше нас всички, жалеща ни, в косите й трепкаха цветя... (к.м., В.Д.) (Бочев 2003: 160-161).

Образът на България се отдалечава от възрожденската традиция, в която родината е представена като плачеща старица. Видението у Бочев асоциира родината с излъчването на Света Богородица Одигитрия, която сочи "Пътя, Истината и Живота", в изместване на сюжетите "плач бедния Мати Болгария" и "ходене на Богородица по мъките". В картината струи омиротворяващо и всеопрощаващо религиозно чувство. Воловете, царевичната нива, плуващата в морето от златисти вълни Богородица напомнят Йовковата интерпретация на видението и образа на Иисус Христос в повестта "Жетварят". В същото време цветовете, застопоряването на времето и движението задействат художествените възможности на изобразителното изкуство, елементи от сцената напомнят картини на Владимир Димитров-Майстора. В друг момент чрез силата на вътрешното зрение и символното осмисляне на реалността изтерзаните родители заприличват на ангели: "мършавите изхвръкнали рамене на баща ми бяха крила..." Мястото, където е убит безсмислено един от другарите на писателя, излъчва "концентрични кръгове светлина - вълни от сияние".

За първи път в българската проза Стефан Бочев изгражда художествен образ на река Дунав като пространство на мъките и страданията на политическите жертви от времето на комунистическия режим. През 2005 г. излезе романът на Атанас Липчев "Тихият бял Дунав" върху публикуваните спомени на пострадалите, който създава вярна художествена картина на физическото и психическото насилие върху жертвите и техните близки в социалистическа България. Добре намеренето заглавие обаче остава само метафора, в творбата липсва изображение на великата река и следите от лично докосване до красотата на природата с усет за лирическата оцветеност, скритата алегория зад пейзажа и неговата пластична изобразителна сила, философско-есеистичните ракурси. Античния митологичен код след Бочев използва и Емил Андреев в своя разказ "Островът на пияниците" (1999), само че в пародиен план. Река Дунав е "митичната граница към отвъдния свят", но древното наследство е възприето като "чисто нашенска, трако-гръцка дивотия", Керкенеза - "острова на пияниците" - се превръща в пространство за "посредствен ескейпизъм" в този и отвъдния живот на героите.

Лагерната проза изобразява с обратен знак определени топоси в т.нар. "септемврийска литература", в която Дунав е трагично лобно място на загиналите въстаници-жертви на "белия терор" (например баладата "Удавници" (1925) на Асен Разцветников). Несъзнателно или идеологически мотивирано се претворяват в противоположна светлина герои и мотиви и от антифашистката литература. Такъв е случаят със спомените на Йордан Вълчев "С досието напред" (Вълчев 1993), в които някои моменти могат да бъдат четени като реплика към творби от антифашистката проза на Йордан Радичков. Йордан Вълчев описва случай за прощаването на осъдени на смърт политически затворници през 1958 г.:

Долу чакаше закрита камионетка - чергилото от шперплат, на него - голям надпис "ХЛЯБ И ХЛЕБНИ ИЗДЕЛИЯ". Взели са я назаем от хлебозавода, който снабдява с хляб завода. Йото Йотов стои с изваден пистолет, двама милиционери поемат всеки осъден и като хляб във фурна го подхвърлят в "пещта" на камионетката. Вътре двамина други милиционери държат фенери и редят "хлябовете" - осъдените на смърт са в дъното, в средата ние - по един от двете им страни. Като се взрях в тъмното навън, видях, че на десетина крачки от камионетката сме обсадени от кордон милиция. Трети докараха Калбуров и четвъртия съпроцесник. Той хълцаше и плачеше. Всички бяхме като замаяни. Чак сега разбрах като съм влязъл в камионетката - долу двамата милиционери от двете ти страни, подхващат те с една ръка под седалището, а с друга през врата, подигат те, залюляват те и хвърлят на потоницата. Ами да "ХЛЯБ И ХЛЕБНИ ИЗДЕЛИЯ", така се хвърля хлябът в пещта (Вълчев 1993: 38).

Читателят си спомня образа на Ангел Колов в "Барутен буквар" (1972) на Радичков, хлебарят, в чието омесено с конспиративен труд тесто, се ражда утрешния "справедлив" ден от нелегалната антифашистка дейност. При Йордан Вълчев смъртта на жертвите-хлябове е омесена от комунистическите палачи, предателят Калбуров, като че ли е двойник на персонажа Леко Алексов от книгата на Радичков. В друг момент от спомените си Вълчев разказва за едно от задържанията си от Държавна сигурност заради подозрение, че разпространява нелегално преписи на своя разказ "Ефрейторът на площада", написан по истинска случка от октомври 1944 г. В творбата се пресъздава историята на един ефрейтор, който строява своята батарея срещу милиционерското комендантство, обръща оръдията си и се готви да стреля в защита на обаятелния капитан патриот Праматаров. Сюжетът с храбрия ефрейтор антикомунист е противоположен на "тихия" героизъм, проявен от войничето в едноименния разказ на Радичков, когато то чрез словото си разнася "истината" за партизаните, че са народни закрилници, а не разбойници.

Представата за "прекрасния остров" отвежда и към литературни реминисценции с жанровете на утопията и антиутопията. Това е сърповидният остров на Томас Мор, но и реализираната тоталитарна утопия на остров Персин. Авторът я развенчава по различни начини - с изнесените истини и анализите за лагерната система и деформациите в новото общество, чрез полемичните и публицистичните моменти, но и с художествени похвати на гротесково-алегоричния подход, присъщ за антиутопията при Джордж Оруел, с разгръщането на образните паралели между човешкия и животинския свят от заглавията на отделните части през изграждането на стопанството на остров Персин и "договедяването" на лагеристите пастири до възцаряването на истинския рай в ада чрез християнското светоусещане и прозренията през видимостите във високия смисъл на описаните събития и места. Мемоаристиката на Стефан Бочев черпи от изразните средства на антиутопията не само защото социалистическият реализъм е съизмерим с утопията6, а лагерната проза се превръща в негов жанров антипод. На няколко места сам авторът споменава, че книгите на Оруел повлияват силно върху съзнанието му, което отключва и потока на образните аналогии с прочутите романи "Фермата на животните" и "1984"7.

Едно от първите изречения във "Фермата" обработва мита за установения след бунта на животните нов ред така: "Отхвърлили животните тиранията на впиянчения си до лудост господар-човек и се впрегнали в собственото си добруване. И настанал рай на Земята. Е, добре де, във фермата" (Оруел 1990), а романът завършва с гротесковите образи на прасетата, които пируват със своите врагове - човеците, но вече не може да се различат човешките от животинските черти. Може да говорим за сходни творчески хрумвания у Бочев и за реминисценции, които вторично са провокирани в съзнанието на читателя да разгърне последователно предложената в текста аналогия. Както Оруел представя примитивизма на новото учение, наречено анимализъм, така и Бочев разобличава идейните и нравствените основи на комунизма. Сънят на Майора (според някои изследователи алегоричен образ на Карл Маркс и Ленин) за ново общество без власт на хората мотивира подстрекателството към бунт у животните. Сънят е използвана форма и във фейлетоните на писателя, включени в корпуса на огромния текст. Вождът в животинското стопанство се казва Наполеон (Йосиф Сталин), същото име носи и един от надзирателите, характеризиран със сатирични средства от повествователя.

Текстът провокира допълнителни асоциации за сравнения при описанието на мелницата, която строят с изнурителен труд и намалени дажби животните във фермата, и копаенето на каналите и тежката работа в лагерите. И в лагерите (по спомени на Стефан Бочев и Владимир Свинтила), и в градовете постоянно звучат "йерихонски тръби" ("инкята" на лагерен жаргон) - радиоточки, които промиват съзнанието на затворниците и "свободните" хора с комюникета и репортажи за успехи на фона на героико-трагична музика, която познаваме от кинопрегледите на 40-те и 50-те. Животните са задължени да пеят химна "Добитък английски". Лагеристите изпълняват специален марш на покаянието и партизански песни, но веднъж майор Иван Стрихинов си позволява да хвърли в лицата на милиционерите варианта "Вашто знаме от кръв е червено". Страхът повсеместно сковава гражданите в големия обор България. Новата власт във фермата основава животински комитети: Комитет за производство на яйца, за кравите - Съюз на чистите опашки, Комитет по превъзпитанието на дивите другари (да се опитомят плъховете и зайците), Движение за по-бяла вълна и др. Аналогията при социалистическата власт са ОФ-организациите и различните сателити на БКП в обществения живот. Стахановският устрем на коня Оувес заприличва на ентусиазма и преизпълнените норми от знатния строител Фердо Симеонов - провокатор на партията, на когото народът се отплаща с пердах. Кражбите от общото се налагат като практика в социалистическата икономика, както вождът Наполеон и неговите приближени се облагодетелстват във фермата...

С пълноводното течение на повествованието, художествените си особености и жанровите обновявания мемоарите на Стефан Бочев звучат особено актуално днес и се нареждат сред големите образци на лагерната проза в литературата.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. През 2009 г. бяха проведени две конференции "Социалистически канон/алтернативен канон. Официално и неофициално в българската литература между 1944 и 1989 г.", организирана от департамент "Нова българистика" на НБУ, и "Антитоталитарната литература: преодоляване на тоталитарния манталитет" от Института за литература при БАН. [обратно]

2. Вихрен Чернокожев също използва това определение: "Затова и антитоталитарната литература, която с основание може да бъде наречена другата българска литература на ХХ век, беше целенасочено маргинализирана не само защото съзнателно, волево отхвърли материалистическия възглед за света" (Чернокожев 2009: 17). Според нас в определението "друга" трябва да се вложи по-отчетливо, по-радикално идеологическо и политическо оразличаване спрямо комунистическия режим в България и неговите властови структури, включително и в областта на естетиката и литературата. Съдбата и еволюцията на писател като Георги Марков например, от издаван и награждаван автор през 60-те години до емигрант и жертва на Държавна сигурност, олицетворява движението от принадлежност към официалната литература до силата на антитоталитарното слово в неговите "Задочни репортажи". [обратно]

3. "Нещо като идеологически "алтернативна" литература безспорно съществува отдавна, но дори лансирането й като "канон" на практика фактически няма амбиции да подмени канона на социалистическия реализъм, а само да допълни неговия редуциран вариант" (Аретов 2009: 75). [обратно]

4. На различни места в своето сказание Ст. Бочев говори за диалога си с текстовете на Солженицин, което хвърля светлина върху влиянието на руския писател по отношение на някои художествени особености на Бочевите мемоари. На 23.03.1974 г. в ръцете на автора попада романът "Ракова болница". Бочев посочва, че го чете в английски превод и пред очите му се събужда споменът за лагерите. Представянето на лагерната действителност обаче му се струва омекотено в сравнение с преживяното на остров Персин. При първата среща с "Един ден на Иван Денисович" се съмнява, че това е поръчкова литература, предназначена да скрие истинските размери на терора и жертвите в Русия. Книгите на Солженицин обаче стават подтик да започне да пише своите мемоари със съзнанието, че оцелелият трябва да разкаже за преследванията и изпитанията на своето изгубеното поколение. [обратно]

5. Ст. Бочев споделя, че в лагера към края на 1952 г. е притежавал сандъче с 21 тома книги, сред които "Фауст", Шекспир (пълно издание), английски тълковен речник, етимологическия речник на Ст. Младенов, "Културна история на Древна Гърция" от Якоб Буркхардт, "История на град Рим в XII век" на италиански, библията, старогръцко-немски речник, учебник по старогръцки език, латинска граматика, учебници по печатарство. Като "голямо съкровище", "неоценим дар, поднесен от Якоб Буркхардт на европейската цивилизация", "събрана, сгъстена - квинтесенцията на заветите на Древна Гърция" авторът определя четиритомната културна история на стара Гърция. Заглавията, свързани с античната литература и митология, събуждат образни аналогии в съзнанието на мемоариста. От друга страна, ако си припомним думите на Примо Леви в неговите мемоари "Нима това е човек", че насилието в концлагерите застрашава "скелета на цивилизацията", разбираме, че авторът успява да оцелее чрез запазването на паметта за цивилизования образ на човека. Този аспект в книгата на Бочев сближава неговия текст с интертекстуалните препратки и художествената обработка на carmen horrendum в прочутите концлагерни мемоари на Примо Леви. [обратно]

6. Според Никита Нанков още Платон е "зачинател" на социалистическия реализъм, създавайки архетипалния философ в лицето на Сократ, а по-късно и в прочутия мит за пещерата в "Държавата". Възникват две линии. Първата е "идеално-философска, оптимистична и демократична, понеже обещава на всеки просветление и достигане до човешкия му потенциал" чрез уроците на философа. Втората линия е "реалистично-житейска, песимистична и аристократична", защото малко са хората, които могат да осъществят идеала (смъртта на Сократ). От първата линия се поражда социалистическия реализъм (подвид на утопията), а от втората - "антисоциалистически реализъм" като в романа на Солженицин "В първия кръг", който формално спазва поетиката, но с обратен идеен знак, и изразява една философия на рускоправославния мистицизъм. (Нанков 2009: 34-35). [обратно]

7. Още през 1957 г. Бочев успява да прочете "1984" на Оруел. Ето какво казва в сказанието: "В настъпилия мрачен м. ноември било ми писано да потъна в един особен, страхотен мрак: попадна ми и прочетох "Годината 1984" на Джордж Оруел. Баре поне петнадесет дена след това бях все като болен. Виждах разпространението на метастазите на някакъв огромен, всеобхващащ, всъдепроникващ рак..." (Бочев 2003: 952). На друго място: "Мярна се един ден в печатницата: поохранил се, в нов костюм, с повдигнато самочувствие. Дойде ми на ума - нямаше как да не ми дойде - за булдочетата на Джордж Оруел (помните, нали - в "Животинската ферма") (Бочев 2003: 53). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Аврамов 2009: Аврамов, Румен. Мъдрите спомени на Стефан Бочев. // Бочев, Стефан. Автопортретът ми като журналист и дипломат. София, 2009.

Аретов 2009: Аретов, Николай. Непретенциозната проза на Асен Христофоров и проблемът за антитоталитарната литература. // Антитоталитарната литература. София, 2009.

Бочев 2003: Бочев, Стефан. Белене. Сказание за концлагерна България. София, 2003.

Бочев 2009: Бочев, Стефан. Автопортретът ми като журналист и дипломат. София, 2009.

Вълчев 1993: Вълчев, Йордан. С досието напред. София, 1993.

Вълчев 1994: Вълчев, Йордан. Куциян. София, 1994.

Донев 2011: Донев, Владимир. Александър Солженицин. Класика срещу канон. В. Търново, 2011.

Знеполски 2010: Знеполски, Ивайло. Множественото минало. Историята отдолу - преживяна и разказана. // Това е моето минало. Спомени, дневници, свидетелства (1944-1989). Том 1. София, 2010.

Милчаков 2009: Милчаков, Яни. "Дипломат, градинар, мемоарист...". Мемоарите на българските дипломати-емигранти след 1944 година. // Антитоталитарната литература. София, 2009.

Нанков 2009: Нанков, Никита. Платон - Горбачов - софистите - ние. (С приписка за социалистическия реализъм.) // Антитоталитарната литература. София, 2009.

Оруел 1990: Оруел, Джордж. Черно слънце. София, 1990.

Чернокожев 2009: Чернокожев, Вихрен. Антитоталитарната литература: памет за злото, отговорност за бъдещето. // Антитоталитарната литература. София, 2009. Също: Електронно списание LiterNet, 12.05.2009, № 5 (114) <https://liternet.bg/publish2/vchernokozhev/antitotalitarnata.htm> (26.04.2012).

 

 

© Владимир Донев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2012, № 4 (149)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.