ПОДРИВАНЕ И КОМПРОМИС:
Белетристичните книги на Цветан Стоянов

Николай Аретов

web

Всяка култура си гради различни разкази не само за далечното, но и за сравнително близкото минало. В тях могат да се открият елементи на героизация, на забравяне и изтласкване; изграждат се връзки, за които на времето участниците едва ли винаги са си давали сметка, жестове и замисли са натоварвани с днешни (а не тогавашни) мисли и намерения. Всичко това е естествен процес, на който нито мога, нито искам да се противопоставям. Опитвам се само да насоча вниманието към него, ако е възможно - да хвърля бегъл поглед към неговата сложност и вътрешна несъгласуваност. Още повече че, струва ми се, в последно време тази тенденция се засилва или поне приема по-канализирани и по-академични форми.

Цветан Стоянов е една от митичните фигури в българската хуманитаристика от епохата на социализма. Именно на хуманитаристиката, а не на литературата. При представянето им капиталните изследвания на Цв. Стоянов биват характеризирани с емоционално доста натоварени определения - "шедьовър", "пророчество", изобретяват се днешни традиции, които тръгват от него и пр. (Радева 2011; Панайотов 2010; Анчев 2013). Затова и не е странно, че смъртта му също лесно се подвежда под познати модели, зад нея се привижда и някаква конспирация.

При пътуване на висши делегации в чужбина понякога взимаха Цветан да превежда. Много тайни знаеше той, а същевременно никак не бе угоден на властниците със своите писания. И още една странна смърт. Мина не мина година и хирургът, който го бе оперирал, също си отиде без време (Василев 2010).

Митологизирането на културни фигури често прибягва до "любопитни" и "значещи" битови подробности - компании, реплики на маса и пр., в случая - карето Т. Жечев, Кр. Куюмджиев, Цв. Стоянов и Й. Василев, което присъства в множество мемоарни текстове. В случая обаче то е важно, тъй като разкрива житейската близост между опонентите в една дискусия, за която ще стане дума по-долу. Вероятно трябва да се спомене и друго - това не е единствената група, в която мемоаристите представят Цв. Стоянов. Други го виждат с Г. Марков или с В. Попов (Попов 1988: 599-605; Игов 201), а и сред кръга около Христо Радевски в сп. "Септември", трети - в "Бамбука" (Свинтила 1990) или сред преводачите от английски.

Особен ореол около един автор създават и посмъртните публикации, които няма как да не поставят въпроса защо даден текст не е публикуван (дори когато не е завършен), дали някой (нещо) е пречело и пр. Въпреки че Цв. Стоянов едва ли може да бъде определен като жертва на цензурата, немалко негови текстове излизат след смъртта му, някои от тях са публикувани за пръв път в чужбина на български език, при това след падането на Берлинската стена (Стоянов 1994). Крайно интересни са наблюденията върху посмъртната еволюция на някои от текстовете, предложени от Инна Пелева (б.г.).

Още Г. Марков представя героичния образ на Цв. Стоянов, който не съвпада напълно с образа, който може да се извлече от критическите статии на самия Цв. Стоянов:

Това беше времето, когато дузина млади поети, начело със Стефан Цанев, Константин Павлов, Николай Кънчев и други, започнаха да пишат в свободни стихове, като разчитаха на покровителствената сянка на Маяковски. В прозата се появиха смайващите със своя сюрреализъм разкази на Йордан Радичков, чиято фантазия излезе вън от партийните бутилки и се разля по всички посоки, в прозата Васил Попов се опита да тласне героите си по-близо до биологията им. От страна на младата критика всичко това беше решително подкрепено от Цветан Стоянов (вж. гл. "Етикетите" - Марков 1990).

Ще се опитам да хвърля поглед към белетристичните книги на Цв. Стоянов, към "малките" му творби, които остават в сянката на "големите" му трудове от зрелия период на този автор, починал на 41 години. Критиката не им обръща внимание при излизането им, доколкото те са били обект на някакво по-късно осмисляне, това, напълно основателно, е ставало през призмата на идеите, заложени в капиталните му трудове "Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература". Т. 1: "От Робинзон до "Манифеста" (1719-1848)" (1973) (вж. и Стоянов 1967б) и "Геният и неговият наставник" (1978). По подразбиране литературните произведения на Цв. Стоянов се мислят и през неговите есета (Стоянов 1978а), "Българско, наистина Българско" (1962), а също и "По повод "Духът на мястото" (1964), "Литературата като общение", а също и на публикуваното посмъртно "Шаячна интелигенция", но това като че ли не е експлицирано достатъчно категорично в критически текстове. Или поне доскоро беше така, пред 2013 г. тези книги се оказаха в центъра на интересната конференция "Просветителство срещу идеологема (Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов)", предхождана от непубликуван, устно представен текст на Миглена Николчина.

Цветан Стоянов е (или би трябвало да бъде) сред хората, които изглеждат най-малкото подозрителни на властта и литературния естаблишмънт през 50-те и 60-те години, когато дебютира¹. Както споменава Й. Василев, младият литератор (по образование той е юрист и журналист) е син на Сава Стоянов, издателя на недолюбваното по това време списание "Златорог". Малко по-късните занимания на Цв. Стоянов свидетелстват за сериозен интерес към английската, американската и въобще - "западната" литература, което също едва ли е било някакъв плюс за него, особено в съчетание с "буржоазно-интелигентския" му произход.

Пречки несъмнено е имало, но те се оказват преодолими - младият литератор дебютира със статии за Вапцаров, за неговата "вяра" и за "ботевското" в творчеството му. Кариерата му започва в БТА и скоро продължава в престижните издания на СБП и в Института за съвременни социални теории², книгите му сравнително лесно достигат до читателите.

С това съвсем не искам да кажа, че Цв. Стоянов следва идеологическите предписания на естаблишмънта. Напротив, много по-убедителен изглежда наложеният днес образ на изключително ерудирания човек, който вижда своята мисия на преводач и изследовател да представи добронамерено на българската публика ценното в западната култура. В подобна светлина го рисува един интересен спомен на неговия приятел Ат. Славов (1992: 161-165). Някои от детайлите вероятно не са съвсем точни, но амбицията на представените интелигенти (Вл. Свинтила, Цв. Стоянов, Ат. Славов и по-възрастния и по-опитен Ас. Христофоров) не просто да запознаят читателите с Дикенс и английската литература, но и да обогатят българската култура чрез този диалог (чрез това "общение", според предпочитана от Цв. Стоянов дума) е несъмнена. Споменавам този епизод и заради маркираната в него връзка на Цв. Стоянов с Ас. Христофоров; Лондон, преводите, а вероятно и литературните им вкусове сближават двамата, а житейският им път и литературните им творби по-скоро ги разграничават.

Няма съмнение, че Цв. Стоянов охотно приема ролята на "просветител" и по негово време е един от най-добрите популяризатори на съвременната западна литература, а също и философия, в някакъв смисъл - и на психология и социология. Сблъсъкът на това "просветителство" с "идеологемата" вероятно е реален, а дори и осъзнат от съвременниците, но, от друга страна, и позасилен, изведен на преден план от по-късни интерпретации. Бих добавил, че една от същностните идеи на Просвещението, последователно прокарвана от Волтер, Дидро и мнозина други, е амбицията да се просветят монарсите. Друг е въпросът, че подобни опозиции (просветителство - "идеологема", тоталитарна - антитоталитарна, канон - алтернативен канон и пр.) крият в себе си риска да сведат литературата (а и културата) до един кръг от проблеми, който очевидно не я изчерпва.

Белетристичните творби на Цв. Стоянов, а те са не само първите му самостоятелни издания, но и основната част от публикуваните приживе негови авторски книги, от една страна, представляват интересен опит да се използват налични жанрови схеми (фейлетона, шпионския роман), а от друга - да се въведат някои от идеите, които след това ще бъдат разгърнати в есета и нефикционални книги. Интерес представляват и многобройните междутекстови връзки с български и чужди текстове, които тук само в отделни случаи могат да бъдат маркирани.

Едно от нещата, които събират белетристичните книги на Цв. Стоянов, е изграждането на сюжета върху срещата на българина с чужденеца, а и преживяванията на българина в чужбина. И в четирите белетристични книги на Цв. Стоянов присъстват варианти на един повествовател, в който са вплетени и някои автобиографични черти. Ситуациите, в които той попада, са рационално подбрани, така че да покриват целия спектър от разглежданото явление, такова, каквото го вижда авторът. Цялостната, рационално изградена конструкция на повествованието веднага се забелязва. Това е жанрова конструкция, която М. Николчина основателно сравнява с просвещенския жанр conte philosophique.

Иронията към клишетата на идеологемата са очевидни, те обаче са се оказали приемливи поради всеобхватността на същата тази ирония, която недвусмислено прераства в себеирония. Най-ясен е случаят с "екскурзоводската история" "Ние и Арчи" (1961), в която добродушните усмивки са породени както от клишетата на "идеологията", така и от "западните" клиширани представи за България и социализма, пък и от комичното на много места поведение на повествователя.

В някаква степен същото важи и за останалите белетристични произведения на Цв. Стоянов. Поне на пръв поглед в "Случаят с професора" (1966) - единадесетата книжка от много четената навремето библиотека "Лъч. Разузнавачески приключенски романи и повести", иронията към "идеологемата" е най-слаба, или поне се оказва напълно приемлива. Авторът по-скоро си играе с клишетата на социалистическия вариант на жанра - ентусиазиран млад журналист и кандидат за контраразузнавач, похищение на ценен социалистически учен, шпиони, представящи се за учени и журналисти. А и с клишетата на жанра като цяло - сложно организирано похищение, преследване с коли и пр.

По-различен тип литература представлява "Над твоя дом спокойствие" (1967). Първото изречение съобщава, че тя е замислена като пътепис, но "стана нещо друго, може би защото никога не са ми били ясни границите на жанровете" (Стоянов 1967: 5). Не без известно пресилване може да се потърси някаква аналогия със "Скици из Лондон" (1945) на Ас. Христофоров, но не градът е в центъра на повествованието, въпреки че според епиграфа "Личността на разказвача и останалите действащи лица в тази история са дело на въображението. Както казва един английски романист, действителен е само градът..." (Стоянов 1967а: 4). Един днешен прочит би могъл да види в тази кратка повест опит за разиграване на няколко идеи - абстрактното изкуство и особено отчуждението. Те са въведени в сюжета, а и са коментирани от персонажите в сравнително пространни монолози. Цялостната конструкция, отново напълно рационално изградена, се разчита веднага от внимателния читател, който дори би могъл да възприеме повествованието като илюстрация към философската и социологическа проблематика, към която е насочен погледът на автора.

Г. Марков подхвърля интересна реплика за книгата, в която характеризира своя приятел, и всъщност разкрива, че сам той (Г. Марков) е прототип на Феликс, втория персонаж (а съпругата му Анабел - на Естер от книгата):

По силата на компромиса той [Цв. Стоянов] ще напише няколко "криминалета", ще напише една много мизерна книга-фейлетон за "невъзвращенците", после ще дойде в Лондон да ме види и ще ми каже: "Всичко е въпрос на избор. Ти си избрал тук, аз съм избрал там. Не ми се сърди. Мисля, че се разбираме... Все пак аз не вярвам, че ти ще пропишеш за англичаните." После ще го изпратя на гара "Виктория", ще се целунем... и наскоро след това той ще умре от апендисит. Може би единственият истински европеец в интелектуална София... (Марков 1990)³.

Играта с клишетата, позната от първите две книги, става по-сложна, а и по-интересна в "Изключителната биография на Буди Будев" (1969). Това е "мизерната книга-фейлетон за "невъзвращенците", спомената от Г. Марков. Тук продължава циклизирането на фейлетонни текстове (като в "Ние и Арчи") и разгръща шпионската сюжетна линия, сега пренесена в чужбина. Нещо, което две-три години по-рано правят и първомайсторите на жанра у нас Б. Райнов и А. Гуляшки със "Срещу 07" (1966) и "Господин Никой" (1967). От друга страна обаче, и това ми се струва по-интересно, всички събития в богатата биография на протагониста всъщност са резултат от неосъзнатото следване на поведенчески стереотипи. И това е недвусмислено показано в текста. Буди Будев се стреми да се държи и действа като "интелектуалец" (а приятелите му - като "поет", като собственик на ресторант-градина, като националист и пр.), понякога - като "истински мъж", а другите приемат тази претенция или го вкарват в други поведенчески стереотипи - на "мръсник и разглезен богаташки син" (с. 16), на емигрант антикомунист и пр. Едва в края, и то вероятно частично, Буди започва да си дава сметка какъв е всъщност, като че ли разбира, че е "очужден", "алиениран" от себе си, от същността си, доколкото въобще съществува нещо подобно.

Заслужава да се спомене и антикомунистическата дейност на Буди и особено събитията, в които е въвлечен, на първо място унгарската (контра)революция от 1956 г. - струва ми се, първо представяне на тези събития в българската повествователна литература, на което критиката не е обръщала внимание (срв. Унгарското 2012). Събитията са представени дистанцирано, за някаква открита симпатия трудно може да се говори, а авторът си дава сметка за степента на допустимост и в едно писмо до редактора на бъдещата книга ясно пише:

В момента другото копие се чете от Кюлюмов - той дълго време не беше в София, та се забави и едва сега го дочита, може би до една седмица. Аз не дочаках неговото мнение, за да не губим време. Мен пак ми се струва абсурдно опасението, че темата за емиграцията е "опасна" и че може да има идеологически възражения - напротив, романът с общия си замисъл е до немай къде партиен! Ако въпреки това издателството би искало някаква рецензия или мнение от Кюлюмов в тази насока, това можем да уредим допълнително. Също и ако искате някакви външни рецензенти (Стоянов 2005).

За по-наивните читатели като мен е странна връзката с твърде различния, да не кажа диаметрално противоположния в много отношения К. Кюлюмов, офицер от МВР и също автор на шпионски романи, някои от тях не съвсем неуспешни, поради съавторството на Ст. Гечев, други - напълно неуспешни, въпреки повече от интересния реален материал, послужил за основа на сюжета. Вероятно подобни връзки и жестове дават основание на Кр. Куюмджиев да напише за Цв. Стоянов "...някои го смятаха за циник" (Куюмджиев 1978: 8).

Основната полемика на Цв. Стоянов срещу "идеологемата", по-точно - срещу един нов по това време и посмекчен неин вариант, възприеман дори като леко отклонение, е критиката му към "котловинната" представа за българската литература. Според Кр. Куюмджиев метафората е на Цв. Стоянов, а опоненти са житейски близкият му Т. Жечев и свързаните с него Кр. Куюмджиев, Здр. Петров и др.

Във всеки случай думата "котловина" и нейните производни са използвани многократно в "Буди Будев..." с несъмнена ирония, ако не и сарказъм. Героят е роден в "Ц... [...] това е прелестно място, ще ви уверят всички, затворено отвсякъде в една котловина към границата, но иначе с хубава природа, с буйни зелени ливади наоколо и освен това с богат културен живот, културни традиции"; "сякаш като втора котловина в котловината". Героят "по едно време се обърнал назад и размахал юмрук към котловината", "сега за първи път в котловината нещо ставаше" и пр., примерите са само от първата глава на романа.

В този контекст си заслужава да се цитира и казаното за бабата на Буди:

...която наистина не беше съвсем побъркана, но и не беше съвсем в ред, а по-скоро в онова средно състояние, когато е трудно да се установи дали смущенията са от органична повреда или от възрастта.

- Ей, Буди! - често го предупреждаваше тя. - Не чети толкова, че ще натрупаш много ум и Господ ще те прибере млад, хи-хи-хи! (Стоянов 1969: 7).

За мен това звучи като пряка реплика към Т. Жечев, проблемът обаче е в това, че манифестният предговор "Pro domo sua" към "Българският Великден или Страстите български" е датиран - "декември 1973", т.е. четири години след публикуването на "Буди Будев".

Във всеки случай моята прабаба Дана [...] без да ще, внасяше необходимия коректив в хладните учебници по история. Тя хубаво помнеше турско и разказваше за това, което пише в учебника, по друг начин - за нея то беше съдби на хора, друга наредба на живота, други обичаи. Нейният урок по история завършваше винаги с дълбока въздишка: "Къде отиде всичко това?" (Жечев 1976: 6).

Сам авторът споделя тази носталгия по отминалото (което е "турско") и която е откровено консервативна:

Звуците от тази неумираща селска идилия ["Изворът на Белоногата"], които сега идват като че ли от други светове, изумително хармонираха с топлата и задушевна атмосфера в някогашния наш дом, в който историята, настоящето и бъдещето съжителствуваха в мир и добро (Жечев 1976: 5-6).

Куюмджиев си спомня:

Нашите гледища за пътищата на националната ни литература в много отношения бяха противоположни. [...] На него му беше тясно в "родната котловина" [...] Той спореше с Тончо Жечев. Мисълта му беше - стига сме показвали на Запада нашият фолклор, костюми, танци и самобитност, трябва да кажем своето мнение по най-важните въпроси на века, трябва да мерим всичко с европейски аршин, а не с нашите доморасли мерки... Срещу това не можеше да му се възрази, но въпросът беше как? Как да надскочим собствения си ръст, как да излезем на европейския мегдан, как да не повтаряме другите, а да кажем на европейците своя дума в световната култура? (Куюмджиев 1978: 10).

Всъщност тук може да се чуе и гласът на иронизирания от автора Буди, който има сходни амбиции, дори думите са сходни, въпреки че едва ли Куюмджиев съзнателно цитира романа, който май не цени много високо.

Така щеше да се казва и книгата "Трагедията на една епоха". Тя вече се очертаваше съвсем ясно пред въображението му - книга, която да събере като във фокус целия наш век, да бъде и равносметка, и прогноза за бъдещето! В нея щеше да има и философия, и история, и география, и икономика, всички области на хуманитарното образование, дори поезия, тъй като щеше да е написана не сухо, а страстно и развълнувано - и преди всичко тя щеше да бъде един спор с комунистите, една съкрушителна критика на комунистите и то от възможната най-извисена висота, с цялата сложност и познаване на противника!

[...]

Книга, която да разкрие епохата, можеше да напише само българин - самата история се беше развила така, че да я напише само българин. На запад демокрациите бяха прекалено успокоени и самодоволни от своята цивилизация, на Изток пък комунистите бяха успели да преобразуват душите - нито едното, нито другото място бяха в състояние да обхванат общото в цялата му сложност (Стоянов 1969: 28, 30).

Планът на Буди, към който текстът на романа многократно се връща, има нещо Цветан-Стояновско, ще рече и нещо самоиронично. При това начинанието пропада, не заради неразбиране, цензура и пр., а защото, оказва се, Буди не познава ключови книги и идеи на западната цивилизация, които добронамерен (но луд) издател му дава, напр. Фройд; епохалният труд на Буди е подложен на унищожителна критика от позицията на екзистенциализма (изложена от парижки клошар), накрая и самият Буди се съгласява, че трудът му е безнадеждно демодиран.

Критиките на Цв. Стоянов към "котловинното" и към наивната стилизация на фолклора и патриархалното са очевидни, те започват още от "Ние и Арчи", където дори днес (но едва ли тогава) може, с известно изсилване, да се открие проблематизиране на най-високото в българския литературен канон - "Старопланински легенди" на Йовков. Но гледната точка на Цв. Стоянов далеч не е така радикална и непротиворечива. Някои от представителните му есета - на първо място "Оръжия, които се пренебрегват" (1958)⁴ - всъщност са откровена апология на фолклора, задълбочена, аналитична, но и, поне на места, малко патетична. Тя се допълва от като цяло основателни критики към тогавашните "модернисти" - Ст. Цанев, Л. Левчев, Вл. Башев⁵, но и на традиционалисти - Н. Стайков, Сл. Хр. Караславов и много други. Всъщност несъгласията са насочени едновременно и в двете посоки:

А от другата страна на лъженародностната шевица на маскираните гъдулари с бъклиците от пластмаса седи "модерният" език - не съвременният, а именно "модерният" в кавички, стилно осъвремененият (Стоянов 1978а: 81).

Ситуацията днес изглежда доста странна, въпреки че всъщност не е безпрецедентна. Дебатът за "котловинното", който по това време се води и в други източноевропейски култури, е основно между двама приятели, които всъщност имат сходни просветителски амбиции, насочени към властта. Единият - Т. Жечев - има "добра" биография и е свързан със статуквото, но лансира идея, която се възприема като донякъде подривна спрямо това статукво. Опонентът - Цв. Стоянов - е с подозрителна биография, също някак е свързан със статуквото, но повече като изпълнител, не като "ръководител". Та той се противопоставя на идеите на Т. Жечев, дори ги иронизира, но не от ортодоксални позиции. В резултат и двамата са критикувани, но като "свои", последиците не са фатални. В крайна сметка, като че ли се оказва, че идеите на Т. Жечев за националното набират сила и се превръщат в доминиращи. А по-късните разкази за идеите от 60-те години, от една страна, акцентуват върху този дебат, но, от друга, нерядко поставят опонентите в една група, противопоставена на "догматиците".

Всъщност публикуваните критики срещу Цв. Стоянов не са многобройни. Вероятно най-съществената е в една статия на Максим Наимович, която разглежда и други подобни явления.

Опитът на Цветан Стоянов да прескочи настоящето с оглед на бъдещото единение на нациите и оттам на културата означава на практика елементарно неразбиране действителните задачи на литературата, разоръжаване пред идеологическото настъпление на империализма. Защото, ако днес оръдията не гърмят и здравият разсъдък на народите е бариера срещу военнолюбските изстъпления на Пентагона, то идеологическата война навлиза в изключително остра фаза. Може ли това да се забрави, да го отминеш като слепец? Именно ти, който следиш чуждата литература, който пледираш за приобщаване? Хиляди и милиони радиостанции, вестници, списания, кинокамери стрелят всяка секунда срещу нас. Стрелят с нечовешко настървение и злоба. Това не е ли война? В тая война противникът охотно говори за "универсалност" на изкуството, за "общочовешко изкуство", за "хуманизъм". Това не са абстрактни понятия. Те имат напълно реален смисъл и той е насочен към разбиване единството на нашия естетически фронт, към идейното ни разоръжаване. Може ли това да се забрави? (Наимович 1963).

Това, разбира се, не са нито аргументите, нито езика на реалните опоненти на Цв. Стоянов от приятелското каре.

Много по-късно, по време на Перестройката и след падането на Берлинската стена, в спомените и фолклора на интелигенцията сравнително безпроблемно започват да битуват два героични разказа за дебата. Единият е съсредоточен върху ревизията на ортодоксалния социалистически реализъм и социалистически интернационализъм и връщането към изконните национални ценности, донесло несгоди на извършителя. Другият поставя акцента върху стремежа към отваряне към света и, също, върху отхвърлянето на ортодоксалните догми.

Сравнително късно до читателите достигна един друг косвен дебат, в който Цв. Стоянов участва. И тук има ключова дума - шаяк - по-точно нейни производни, и тук може да се предположи, че преди да се излее в писани текстове, дебатът е текъл устно. Така или иначе Цв. Стоянов пише пламенното есе "Шаячна интелигенция" (Стоянов 1988), останало непубликувано приживе, а по-късно излиза мемоарната книга на Андрей Германов "Шаячни момчета" (1981). Обектът несъмнено е един, назован е по сходен начин, а позициите са по-ясни и по-ясно противопоставени. И отново първият текст е на Цв. Стоянов.

Някои по-късни или външни погледи като че ли хвърлят повече светлина върху съотношението между подривност и компромис при Цв. Стоянов (това като че ли още не се е случило по отношение на опонентите му). Г. Марков е лаконичен, когато го представя чрез споменатата вече реплика на Цв. Стоянов: "Всичко е въпрос на избор. Ти си избрал тук, аз съм избрал там. Не ми се сърди. Мисля, че се разбираме...". Съпругата Антоанета Войникова е по-склонна да навлезе в детайли, в един разговор с Вл. Трендафилов, който го резюмира по следния начин:

Тя ми заяви, че кръгът им от приятели, познати, колеги (освен тях двамата, още Левчев, Стефан Цанев, Георги Марков и пр.) въобще не си е правел илюзии за естеството на политическата система, особено след амбивалентното съчетание на ХХ-я конгрес на КПСС и нахлуването на руснаците в Унгария. Въпросът бил постепенно да се овладява системата отвътре и да се очовечава - Цветан Стоянов поддържал особено силно това становище, което всъщност като че ли тече в коловоза на Каравеловата просветна линия от навечерието преди 1878 г. При това овладяването на системата фигурира във въображението им доста явно като хазарт, надлъгване, фокусническа игра - да не забравяме, че става дума за амбициозни млади хора, които държат да направят кариера вътре в наличния социален регламент, но се чувстват в сравнение с хората на командния пулт по-образовани и по-интелигентни. Неслучайно те се опияняват от способността си да играят на риск и в същото време да се измъкват винаги с печалба (Трендафилов 1999).

Мемоарите са важен източник на информация, който, известно е, трябва да се чете внимателно, а и не без известна доза здравословен скептицизъм. Споделеното от Ант. Войникова е една днешна гледна точка, не се наемам да определям доколко е съответна на тогавашните замисли. Исторически точно или не съвсем, споменаването на Л. Каравелов в този контекст съвсем не е случайно. Цв. Стоянов е автор на "Втората част на разговора" (Стоянов 1994) - есеистичен текст за въображаема среща между Каравелов и Ботев в навечерието на тръгването на четата, в която се дискутират възможните пътища и Каравелов защитава един еволюционен път на борба, т.е. някаква форма на компромис (вж. и Добчев 2009) - една роля, в която охотно влиза и Цв. Стоянов, и неговите опоненти, защитници на "котловинното".

БЕЛЕЖКИ

1. Речник по нова българска литература (Речник 1994) дори посочва първа публикация през 1947 г. във в. "Отечествен фронт". По това време Цв. Стоянов е на 17 години. [обратно]

2. Институтът е към Градския комитет на БКП, по късно - към ЦК, това днес често се пропуска, по едно време негов директор е Ал. Лилов. За института като част от Научно-учебен комплекс, в който влизат още Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ), Институтът по история на БКП и Институтът за социално управление (вж. напр. Бонев 2001. Сведенията в тези спомени са от 80-те години). [обратно]

3. Може би трябва да се уточни, че Цв. Стоянов е публикувал само едно "криминале". [обратно]

4. С това есе започва популярният поне навремето, издаден посмъртно сборник есета на Цв. Стоянов "Невидимият салон" (1978). На места авторът натоварва фолклорната поезия с непривично за нея (поне според традиционното й осмисляне) осъзнато и целенасочено структуриране на текста. Например: "Метриката в услуга на мисълта и настроението, в услуга на израза - с това се отличават всички наши хубави народни песни!" (Стоянов 1978: 27). [обратно]

5. Есето "Българско, наистина българско" (1962). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Анчев 2013: Анчев, П. Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов. София: Захарий Стоянов, 2013.

Бонев 2001: Бонев, Ст. Времето, в което живях, и хората, с които работих. София: Нови хоризонти, 2001.

Василев 2010: Василев, Й. Цветан Стоянов - лъч светлина (80 години от рождението му). // Електронно списание LiterNet, 24.07.2010, № 7 (128) <https://liternet.bg/publish7/jvasilev/cvetan-stoianov.htm> (21.01.2014).

Германов 1981: Германов, А. Шаячни момчета. Варна: Георги Бакалов, 1981.

Добчев 2009: Добчев, Ив. Екстремните жестове са единственият ни шанс. Разговор с режисьора. // Култура, бр. 36 (2563), 22.10.2009.

Жечев 1976: Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. 2 изд. София: Народна младеж, 1976.

Игов 2013: Игов, Св. Спомени и размисли за Цветан Стоянов. // Електронно списание LiterNet, 09.11.2013, № 11 (168) <https://liternet.bg/publish/sigov/cvetan-stoianov.htm> (21.01.2014).

Куюмджиев 1978: Цветан Стоянов. // Стоянов, Цв. Невидимият салон. Варна: Георги Бакалов, 1978.

Марков 1990: Марков, Г. Задочни репортажи за България. София, 1990.

Наимович 1963: Наимович, М. По синусоидите на безпътицата. // Пламък, 1963, бр. 6.

Панайотов 2010: Панайотов, Пл. Незавършеният шедьовър на българското литературознание. Цветан Стоянов "Геният и неговият наставник". // Електронно списание LiterNet, 10.07.2010, № 7 (128) <https://liternet.bg/publish20/pl_panajotov/cvetan-stoianov.htm> (21.01.2014).

Пелева б.г.: Пелева, И. Цветан Стоянов или българската интелигенция през 1960-те и днес - възможните избори (под печат).

Попов 1988: Попов, В. Вечни времена. София: Български писател, 1988.

Радева 2011: Радева, Яница. Пророчествата на Цветан Стоянов за човека и словото. // Електронно списание LiterNet, 27.01.2011, № 1 (134) <https://liternet.bg/publish11/iaradeva/cvetan-stoianov.htm> (21.01.2014).

Речник 1994: Речник по нова българска литература. София: Хемус, 1994.

Свинтила 1990: Свинтила, Вл. Той трябва да внимава. 80 г. от рождението на Асен Христофоров. // Литературен форум, бр. 49, 06.12.1990.

Славов 1992: Славов, Ат. С точността на прилепи. София: Български писател, 1992.

Стоянов 1961: Стоянов, Цв. Ние и Арчи. Варна: Държавно издателство, 1961.

Стоянов 1966: Стоянов, Цв. Случаят с професора. София: Народна младеж, 1966.

Стоянов 1967: Стоянов, Цв. Над твоя дом спокойствие. Варна: Държавно издателство, 1967.

Стоянов 1967а: Стоянов, Цв. Нишките, които се прекъсват: Проблемът за алиенацията (отчуждението) в литературата и обществената психология на Запад. София: Народна младеж, 1967.

Стоянов 1969: Стоянов, Цв. Изключителната биография на Буди Будев. Варна: Държавно издателство, 1969.

Стоянов 1973: Стоянов, Цв. Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература. Т. 1: От Робинзон до "Манифеста" (1719-1848). София: Наука и изкуство, 1973.

Стоянов 1978а: Стоянов, Цв. Невидимият салон. Варна: Георги Бакалов, 1978.

Стоянов 1978б: Стоянов, Цв. Геният и неговият наставник. София: Отечествен фронт, 1978.

Стоянов 1988: Стоянов, Цв. Шаячна интелигенция. Подг. за печат С. Савчев, бележка Т. Жечев. // Учителско дело, 07.12.1988.

Стоянов 1994: Стоянов, Цв. Избрано и непубликувано. Състав. и ред. Ант. Войникова. Париж: Жорж Неф, 1994.

Стоянов 2005: Стоянов, Цв. Писмо до Петър Алипиев. // Електронно списание LiterNet, 16.07.2005, № 7 (68) <https://liternet.bg/publish14/cv_stoianov/p_alipiev_2.htm> (21.01.2014).

Трендафилов 1999: Трендафилов, Вл. Играта със системата като игра в системата. // През седмица в литературния аквариум. София: Литературен форум, 1999. Също: Словото, б.г. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=151&WorkID=4071&Level=1> (21.01.2014).

Унгарското 2012: 1956: Унгарското въстание и българската литература. Творби и документи. Съст. Пл. Дойнов. София: АртГраф, 2012.

© Николай Аретов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.01.2014, № 1 (170)