СПОМЕН И РАЗМИСЪЛ ЗА ЦВЕТАН СТОЯНОВ

Светлозар Игов

web

Както обикновено се случва, първата ни среща с един писател е чрез неговото творчество.

Първата работа на Цветан Стоянов, която ме впечатли, бе рецензията му за повестта "Малката мина" на Васил Попов със заглавие "Драма и лирика" в последната книжка на списание "Септември" за 1962 година.

По това време вече дейно се изявявах на сбирките на кръжока "Димчо Дебелянов", главно като апологет на "модерния" Николай Кънчев, и бях започнал да чета редовно българската литературна периодика. Бях открил вече Атанас Далчев, ранната поезия на Богомил Райнов и Валери Петров, четях разпространяваната в ръкописи поезия на Вутимски. Българската критика обаче не ме удовлетворяваше, защото като студент по славянска филология вече четях югославски издания, където се запознавах не само с далеч по-професионално развитата в онези години югославска критика, но и с преводи на критически текстове на Т. С. Елиът, Морис Бланшо, Гастон Башлар, Джордж Стайнър и други модерни западни критици.

На фона на доста посредствената тогавашна българска критика рецензията на Цветан Стоянов за Васил Попов силно ме впечатли със своята концептуална задълбоченост. Именно тази рецензия ми откри писателя Васил Попов, чиито книги "Човекът и земята" и "Малката мина" незабавно прочетох и те превърнаха автора им в моя литературен любимец в прозата, какъвто вече бе станал Николай Кънчев в поезията. А това откриване на Васил Попов чрез Цветан Стоянов не би било възможно, ако не ме бе привлякла интерпретаторската концепция на критика, който в една на пръв поглед приемлива идеологическа рамка разглеждаше граничните ситуации в човешкото съществувание. Разбира се, тази екзистенциалистка - както щях да я осъзная малко по-късно - интерпретация едва ли щеше да ме привлече, ако личните ми ментални нагласи не ме водеха към нея. След "Драма и лирика" препрочетох излязлото не много преди това есе "Броселиандовата гора" (Септември, 1962, кн. 8), което преди това бях прочел доста повърхностно, както и друго прочуто ранно есе на Цветан Стоянов - "Невидимият салон" (Септември, 1961, кн. 1), появило се малко преди да започна да следя редовно българските литературни издания. И Цветан Стоянов стана завинаги "мой" автор.

Цветан Стоянов не случайно бе в центъра на две големи дискусии в българската критика, които бяха показател за нарастващата й професионална зрелост през 60-те години - разговорът за поезията през 1963 година и разговорът за националното своеобразие през 1965 година.

През 1963 година споделях изцяло позицията на Цветан Стоянов от "Българско, наистина българско" (ЛФ, 17 януари 1963) срещу овехтелия традиционализъм, но още не бях навлязъл в "големия" литературен живот. През 1965 година вече започвах да печатам в централния литературен печат и имах определено отношение към дискусията за националното своеобразие, в която Тончо Жечев бе изразил мнението си в статията "Иво Андрич или краят на един призрак", а Цветан Стоянов в "По повод "духа на мястото" (ЛФ, 2 декември 1965). Защото един от главните аргументи в спора бе творчеството на Иво Андрич, което вече познавах доста добре. Това бе всъщност спор за "котловината" и "света".

Малцина са забелязали впрочем, ако въобще някой го бе забелязал, че думата "котловина", се употребява още в статията на Цветан Стоянов от 1963 година "Българско, наистина българско". Ето един от крайните абзаци от тази статия на Цветан Стоянов:

Добре, тогава и ние сме за традицията, ние пък сме за тази велика родна традиция - против затворената котловина, за любопитните очи, за бързото реагиране, за свойството да вземеш хубавото, където и да го намериш, без да изгубиш облика си, но и без да се вкамениш в него, за "всеобщите връзки", за скитническия търсещ огън на Паисий и Раковски, и Ботев, и Благоев, и Георги Димитров - никой от тях не е извършил подвига си в своята котловина!

Мисля, че макар и да не споменава Иво Андрич, образът на "котловината" в цитирания по-горе откъс на Цветан Стоянов е взет от Иво Андрич и по-точно от романа му "Травнишка хроника", излязъл в български превод през 1963 година и предизвикал голям интерес сред българската публика. Предполагам дори, че статията на Цветан Стоянов е предизвикана от разговори, които той и Тончо Жечев са водили по повод Андричевата "Травнишка хроника" и статията на Тончо Жечев от 1965 година е предизвикана от Цветан-Стояновата статия от 1963 година.

През 1965 година определено бях, също като Цветан Стоянов, за излизане отвъд "затворената котловина", но мислех, че и Цветан Стоянов, също както и Тончо Жечев, погрешно смятат Иво Андрич за "котловинен" писател. Напротив, Иво Андрич не тръгва от котловината, а се завръща към нея и я открива през погледа на Европа. Все още обаче не чувствах достатъчно сили, за да вляза в спор и то с двама от най-уважаваните от мен критици. Затова и коментирах критическите спорове за "националното своеобразие" само в по-тесни колегиални и приятелски кръгове, отглас от което е една рецензия на Румяна Узунова за моята книга "Хуманизъм и творчество", където тя откроява моята "анти-котловинна" позиция (Р. Узунова. Широко поле на видимост. // Народна младеж, 12 септември 1979).

През 1965-66 вече познавах и Цветан, и Тончо, но отношенията ни още не бяха близки и се изчерпваха с кратки разтовори при случайни срещи по разни литературни събития или на улицата.

Че не само аз четях "батковците" с изострено внимание, но и те са следили внимателно публикациите на по-младите си колеги, разбрах при една среща в списание "Септември", където се отбих, за да взема новата книжка, в която бе публикувана статията ми "Към една модерна апология на нашата стара литература" (1967, кн. 9). Стаята на отдел "Критика" с прозорци над входа на кино "Славейков" в онези години бе нещо като клуб на свободомислещите критици, в нея винаги освен редакторите имаше по няколко автори, донесли свои текстове за публикуване и се водеха разпалени разговори. "Готина статия си написал" - каза ми Цветан с един характерен за него жест. Тази ми статия имаше широк отзвук в литературните среди, но за мен оценката на Цветан Стоянов бе особено важна, не само защото бе първата, която чух, но и защото той най-добре разбираше какви са "модерните методи", към които призовавах, но които будеха резерви дори у някои доброжелателно настроени към мен критици. Статията ми се беше харесала на Цветан и защото в нея използвах понятието "алиенация", което бе основният Цветанов интерпретаторски инструмент за прочит на западната литература. С други думи - в мое лице той бе открил един млад съмишленик.

През 1970 година Цветан реагира на друга моя статия, съобщавайки ми с радостно цвилене, че Тодор Павлов ме бил оплюл за нея, давайки я като пример за "ревизионизъм" на някаква партийна конференция. И от други места бях подочул за тази реакция на стария догматик. Ставаше дума за моя статия, в която говорех за младия Маркс и неговите философско-икономически ръкописи. Цветан, който бе по-добре запознат с топографията в българските философско-идеологически среди, ме уведоми, че обвинението срещу мен е било подхвърлено на Тодор Павлов от помощника му Деян Павлов, югославски политемигрант, сталинист, намерил приют в България след разрива на Тито със Сталин. Той бил му казал, че "ревизионистичните" ми идеи за Маркс са подсказани от югославското списание "Праксис", което през онези години бе станало трибуна на западни, антисъветски настроени марксисти, главно от Франкфуртската школа.

Не бе случайно, че похвалите, които е изразявал за мои статии Цветан, са свързани с употребяваното и от мен понятие "отчуждение", което той бе въвел в българската критика. Според него именно алиенацията бе причината за превръщането на модерния свят в пустиня, Елиътовата "пуста земя" бе любимият му образ, който бе станал и моя любима поетическа представа.

Споменавам това тук, не за да припомня, че съм бил разработван като "привърженик на буржоазни теории", нито за да изтъкна, че и Маркс е изглеждал "опасен" мислител за сталинисткия комунизъм, въдворен в Източна Европа, а за да откроя и подчертая важната за литературната история истина, че от 1956 до 1989 година главната стратегия на съпротива срещу реалността на тоталитарния комунизъм бе чрез противопоставянето й на "комунистическия идеал", на "истинските комунисти", на "истинския марксизъм", особено на фона на движението на Живковия - а и на повечето комунистически режими - от ляв към десен тоталитаризъм. Тази стратегия - и като защитна срещу съществуващи или потенциални обвинения - ще видим и в художествената практика, и на множество места в писаните в емиграция "Задочни репортажи" на Георги Марков. Ще я видим и в много от "еретичните" творби на българската литература от 1956 до 1989 година, в ранното творчество на Константин Павлов и Биньо Иванов, дори у младия Николай Кънчев. Атанас Славов в спомените си също споменава, че през 80-те години в борбата си срещу либералната емиграция Живковите тайни служби се съюзяват със старата емигрантска, включително и профашистка, десница. Неразбирането на това или по-точно целенасоченото нежелание да разберат това особено добре личи у новоизлюпените в годините на т.нар. "преход" "антикомунисти". В което и няма нищо чудно, защото повечето от тях са дечица, лакеи и ченгета на/от живковската мафия.

А че Цветан Стоянов със своето приятелско отношение ми даваше не само морална подкрепа, свидетелства добре един случай, за който съм разказал още в мемоарното есе "1968", публикувано от Тончо Жечев в августовската книжка на списание "Септември" от 1990 година. След като в началото на 1969 година бях прогонен от тайните служби от работата си в Софийския университет, през септември 1970 бях изгонен и от вестник "Литературен фронт" и останах безработен.

Тъй като бях съвсем млад - а младостта е оптимизъм - и продължавах да вземам дейно участие в литературния живот, смятах, че първото ми уволнение е резултат на недоразумение, което ще се изясни. Но прогонването ми от "Литературен фронт" вече не беше недоразумение и сигурно щях да бъда депресиран от безработицата, ако не се бе появила нова надежда.

Обади ми се Цветан и се срещнахме на площад "Славейков", след което поехме в дълъг разговор по софийските улици около градската градина. Цветан ми каза, че е обявена аспирантура по теория на изкуството в секцията по естетика при Института за съвременни социални теории и те двамата с Атанас Натев настояват да се явя на конкурса като подходящ човек. Не се съмнявали, че ще го спечеля. Всъщност двамата с Натев задвижили конкурса, имайки предвид именно мен като желан от тях аспирант. В близките дни подадох документите, получих конспект за изпита и започнах усилено да чета.

В споменатото есе "1968" съм разказал как ченгеджийският надзорник на въпросния институт осуети моето кандидатстване, което бе удар не само срещу мен, но и срещу Цветан Стоянов и Атанас Натев, които искаха да обезпечат подходяща научна работа на един свой по-млад колега, но бяха укорени, че покровителстват "неподходящ" човек. Разказал съм и как Цветан Стоянов след това ме утешаваше. Въпреки неуспеха на опита им да ме направят аспирант, никога не ще забравя благородния им жест.

Този текст, разбира се, не е нито спомен, който изчерпва всичко, което помня за един забележителен български интелектуалец, нито критически портрет за неговото многостранно творчество.

Ще разкажа само един почти анекдотичен случай. Не бих казал, че Цветан криеше своята огромна литературна ерудиция и страховитата си трудоспособност зад някаква приета от него гаменско-непукистка поза. Напротив, фриволно-несериозното му на пръв поглед поведение беше израз и на свободния му дух, и на фамилиарно-интимното му отношение към културните ценности, които за него не бяха високопарно-академична материя, а ежедневна духовна потребност, и на осъзнатата му мисия на посредник между културите и популяризатор, и на способността му да излага ясно и достъпно и най-сложните проблеми. И макар че и аз в много отношения споделях неговите позиции, понякога стряскаше и мен с ексцентрични изказвания.

В един разговор например подхвърли: "Никой не е чел целия Джойсов "Улис", дори онези, които са писали дисертации за него! И аз не съм я чел цялата". Помислих, че това е шега, защото не вярвах, че и той може да не е чел прочутата книга и плахо му възразих, че аз съм я чел цялата, от кора до кора. На което той недоверчиво-иронично изцвили. И на следващата уговорена среща му занесох екземпляра на хърватския превод, който бях откраднал, "15 коловоза 1965", след като бях изхарчил парите си за книги и няколко дни обикалях като гладен пес около книжарницата, в която бях видял скъпоценната книга, докато се реша да я открадна. След което цяла седмица я четох край празния хладилник на приютилия ме апартамент, пиейки само кафе, с което се бях запасил.

В онези години бях способен да прочета всичко, което бе прославено като "модерно", дори и когато не ми харесваше. По-късно не се насилвах толкова, с което не искам да кажа, че съжалявам за своя прочит. И макар че съм чел у много прославени писатели, че кражбата на книга не е грях, и до днес се срамувам от някогашната си постъпка, плод на безпаричие и духовна жажда. Разказът за постъпката ми обаче хвърли във възторг Цветан Стоянов, който обяви прочита ми на прочутата книга за героичен мазохизъм, превръщащ ме в литературен светец, напълно изкупил с този прочит греха си, който той също не смяташе за грях и ми разказа за някои свои подобни кражби. Разказвам това, не защото се гордея с тази си постъпка, въпреки мнението на Цветан, а защото при този разговор за "Улис" Цветан спомена, че Асен Христофоров, комуто бе гостувал на вилата му край Говедарци, е превеждал Джойс. Същото ми беше казвал и Атанас Славов. Затова по-късно, като редактор в "Съвременник", станах инициатор Христофоровите преводи на Джойс да бъдат издирени и публикувани. Слава богу, че той не бе превел "Улис" или, не дай си боже, "Финеган", а "Дъблинчани", които Павел Вежинов определи като "чеховски реализъм". Знаел е Христофоров какво от Джойс да преведе най-напред за българския читател!

Не мисля, разбира се, че без моя разговор с Цветан Джойс би останал неиздаден на български, но благодарение на този разговор преводът на Христофоров, проправил пътя на Джойс в България, по-бързо излезе от архива му и видя бял свят. Мисията на литераторите е да бъдат и посредници.

Не много след разговора ни за Джойс Цветан си отиде от живота поради нелепа лекарска грешка. И веднага се понесоха слухове, че тази преждевременна смърт не е била "случайна". Не мога да твърдя нищо, причината за смъртта на Цветан навярно завинаги ще остане обвита в тайна. Но слуховете за тази смърт също не са случайни - те са свидетелство за атмосферата на времето, в което живяхме и продължаваме да живеем.

Обикновено спомените, които разказваме за един човек, приключват със смъртта му. За мен обаче някои от най-важните спомени за Цветан Стоянов са свързани със събития след смъртта му. Защото - колкото и високо и значимо място да си бе извоювал Цветан Стоянов в българската култура със своите книги и публикации до преждевременната си смърт - най-значимите му творби бяха публикувани посмъртно.

На първо място това е, разбира се, "Геният и неговият наставник", последната му, незавършена текстуално, но достатъчно завършена като смислово послание творба, която придобива заветен и прощален смисъл. Благодарение на Антоанета Войникова, на която дължим най-много за съхраняването и издаването на неговото литературно наследство, "Геният и неговият наставник" се появи няколко месеца след смъртта му в последните две книжки на списание "Септември" за 1971 година. На един дъх написах статия за тази последна творба на Цветан Стоянов и я занесох в "Септември", където любезно ми казаха, че ще я публикуват, щом излезела книгата. Така и стана - статията ми наистина излезе по повод излязлата в книга творба на Цветан, само че книгата излезе чак след седем години. Предполагам, че в началото на 1972 година не мъртвият вече автор на "Геният и неговият наставник", а авторът на статията за него - особено след случая "Хляб от трохи" - бе неудобният автор.

Разбира се, в статията, която се появи след излизането на Цветан-Стояновата творба в книга, бях направил някои допълнения, но когато я включих в книгата "Грозните патета", от издателството също направиха "допълнения" - към "изконният антагонизъм между Творецът и Властникът - като въплъщение на две противоположни същности" бяха добавили ("изконният антагонизъм) в класовото общество". Макар че в статията си говорех за тази тема като дълбоко изстрадана от автора в смятаното от тогавашните властници за безкласово общество. В стихотворението си, посветено на мен и публикувано в същия ЛФ в началото на 1981 година, тогавашният официален поет на Властниците ме нарича обаче "безкласов", явно добре е разчел какво съм казал в тази статия за книгата, с която Цветан Стоянов за пореден път надхитряваше властта.

Уви, само с творбите си, не и с живота си.

След безработицата бях назначен - как и защо е интересен, но друг въпрос, поради което тук ще го пропусна - за редактор в неиздадения още алманах за съвременна литература "Съвременник". И едно от първите неща, които направих като редактор, бе да публикувам ръкописа на блестящото му есе "Аутсайдъри и бегълци", който Цветан ми бе дал за прочит.

Другата - след "Геният и наставникът" - забележителна, посмъртно издадена книга на Цветан Стоянов е "Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература", чийто първи том излезе в "Наука и изкуство" през 1973 година. Това всъщност не бе съвсем нова книга и тема за Цветан - най-напред тя се появява като доклад в секция "Белетристи" на СБП през 1967 година, през същата година излиза популярният й вариант "Нишките, които се прекъсват" в издателство "Народна младеж", две години по-късно в споменатия институт е защитен дисертационният вариант, но появилият се в "Наука и изкуство" през 1973 година първи том е най-задълбоченият и зрял текст по темата. Веднага написах и публикувах статия и за тази книга, която по-късно излезе и в книгата ми "Хуманизъм и творчество".

И в двете статии, които публикувах - съответно през 1974 и 1980 година за двете най-значими книги и за недовършеното му дело - давам най-висока оценка на забележителния принос на Цветан Стоянов за духовното разкрепостяване на българската култура. А в статията за книгата за Достоевски и Победоносцев, която чета като лично преживяна и изстрадана от Цветан тема, акцентирам върху битката на писателите за съхраняване на духовната автономия на литературата като институция и съпротивата им срещу опитите да бъдат манипулирани от властниците.

Предполагам, че именно моите страстни апологии на делото на Цветан Стоянов накараха Антоанета Войникова да ме покани за председател на журито на конкурс за есе на името на Цветан Стоянов, който тя организира през 2001 година. Бях поласкан от поканата, още повече че за членове на журито бяха поканени такива изтъкнати писатели като Йордан Радичков и Вера Мутафчиева. Конкурсът беше широко разгласен, включително и със състава на журито и неговия председател, какъвто приех да бъда. Прочетох всички представени творби и ръководих няколкото заседания на журито в зала "Мати", включително и последното, на което определихме наградените есета. След което ми бе съобщено, че като председател на журито трябва да произнеса и слово на тържеството при връчването на наградите, което трябвало да стане в зала номер 7 на НДК. Още щом чух мястото на събитието, нещо ме преряза вътрешно - това бе залата с прочутото пано на творци на българската култура, където е вместен и образът на дъщерята на диктатора. Нямам нищо против рано отишлата си от живота нещастна жена, не се съмнявам и в добрите й намерения, но всички приказки за някакъв нов златен век на българската култура под нейно ръководство са една спекулативна митология, манипулативно създавана именно в годините на изфабрикуваната от тайните служби на Живковия режим псевдодемокрация. Била отворила вратите на българската култура към Запада. А кой ги затвори? За това съм написал твърде отдавна: "Не са благодетели онези, които подаряват на хората нещата, които са им отнели." Сметнах мястото за връчване на наградите от конкурса на името на Цветан Стоянов за цинична гавра с паметта на покойния български интелектуалец и без да давам каквито и да било обяснения заявих, че се отказвам от участие в журито и напуснах залата. Антоанета Войникова ме догони и й обясних мотивите на жеста ми.

По същите причини през последните две десетилетия съм отказвал участие или напускал още ред подобни мероприятия. И съответно съм се лишавал от възнаграждения за участие в тях. Тази ми позиция няма да се промени.

Делото на Цветан Стоянов, въпреки опитите да бъде присвоявано от чужди на автентичния му смисъл сили, трябва да бъде осмислено и в автентичния му исторически контекст.

Не завършвам с това, подходящо за финал, твърдение.

Ще разкажа още един епизод от посмъртното битие на Цветан Стоянов. Свързан с един - най-добрия му - приятел сред писателите.

Васил Попов.

Казах вече, че именно критическата статия на Цветан Стоянов "Драма и лирика" ми откри творчеството на Васил Попов. Не че и сам не бих го открил, но чрез статията на Цветан Стоянов това стана по-рано, тоест - по-своевременно. Моята статия за "Корените" пък ме сприятели с Васил Попов. И в това наше приятелство, което от моя страна бе и уважение към по-опитния човек и писател, незримо присъстваше Цветан Стоянов.

Васил рядко го споменаваше, но и без да го споменава, се знаеше от литературните легенди за пословичното им приятелство и особено за съвместните им уединявания да пишат, особено онова в Миндя, когато Васил започва да пише "Корените". Казвал съм на Васил на няколко пъти, че трябва да напише спомен за Цветан, знам, че и други са го подтиквали. Васил или замълчаваше, или казваше "рано е".

И все пак Васил написа своя спомен за Цветан Стоянов, и в него е казал ако не всичко, поне най-важното. Разбрахме го едва след смъртта му.

Това е интелектуалната му изповед "Писателят и неговият опит", публикувана за пръв път с подзаглавие "страници от дневник" по ръкопис, предоставен на съставителката на посмъртното издание "Вечни времена" (1988) Магдалена Шишкова от приятелката на Васил Мария Русева.

Твърде интересно е да се взрем по-внимателно в този важен, в известен смисъл изповедно-заветен текст, в който писателят Васил Попов споделя своя "опит".

Текстът, според обозначението на самия Васил, е започнат през декември 1978 година. Първата част на "дневника" е наречена "Корените" и представя едновременен разказ за приятелството на Васил с Цветан Стоянов и за творческата история на най-значимата му книга "Корените", която заедно с втората й част "Вечни времена" е най-представителната му творба, а според мен - и една от класическите книги на новата българска литература. Макар и кратък, това е най-точният портрет - другият е предговорът на Тончо Жечев към двутомника от 1988 година - на личността на Цветан Стоянов и в същото време - ценен документ за литературното приятелство на двама творци, чиито духовни пориви в края на 50-те години са най-плодотворната подготовка на големия модерен прелом, който осъществи българската литература - и поезията, и прозата, и драмата, и критиката - през 60-те години.

Тук обаче искам да обърна внимание на друго - кога и с какво точно започва "дневникът" на Васил Попов.

Ето началните му пасажи:

Рано е, може би, твърде рано да пиша за Цветан Стоянов, мой другар и най-близък приятел близо десет години. Канили са ме много пъти и винаги съм отказвал - много близко сме още един до друг, много е жив още неговият глас и смехът му, детското му възрадване от незабелязани бисери, но не мога да не го спомена в тази книга.

Веднага ми идва наум една фраза на кубинския писател и журналист Алдо Менендес, участник в нелегалната борба срещу тирана Батиста. Като говорехме за неговата революционна младост, той, споменавайки рядко интересни случки от богатия си живот, завърши с думите: "Да, тогава малко знаехме, но добре се целехме. Сега знаем много, но лошо се прицелваме!" В тези думи имаше и тъга, и главно себеприсмех, който е доста чужд на латиноамериканеца.

Може би и аз трябва да кажа нещо подобно сега, когато се връщам в края на петдесетте години, епоха на голям духовен подем, на оживени дискусии и спорове, на яростни нападки и още по-яростни защити. Ние с Цветан участвахме в едни битки, всеки със своята работа, със своите убеждения. Тогава той написа своята статия за шайките, за групите, за клановете и без да иска, макар и да визираше западни явления, засегна някои хора, които още тогава успяха да се групират в нашия литературен живот, за да действат заедно. Мога да кажа, че ние с Цветан не сме били в никаква обща група, ние просто бяхме близки приятели, хора, които се търсеха, изживяваха заедно една книга или един филм, които се вълнуваха и спореха за това, което правят...

Преди да коментирам това твърде интересно начало на изповедната творба на писателя Васил Попов, ще се върна към времето на написването й - декември 1978 година.

Какво е накарало Васил Попов да започне да пише изповедния си писателски дневник така трескаво именно в края на 1978 година? Смятал е, че "още е рано" да пише за Цветан и изведнъж като че разбира, че ако не побърза, може да се окаже късно? Едва ли ще сгреша, ако кажа, че подтикът към написването на Васил-Поповата писателска изповед, преди да е станало късно, е вестта за убийството на Георги Марков през септември същата година. Георги Марков е отсъстващият трети, редом с двамата приятели Васил Попов и Цветан Стоянов, с разказ за чието приятелство започва изповедта. Връстници (Марков е само година по-стар от Попов), едновременно навлезли в литературата в годините на "размразяването" (първата книга на Марков излиза през 1957, на Попов - през 1959), със сходен патос за модерно обновление в литературата (колкото и да са различни като индивидуалности), Васил Попов и Георги Марков са съратници в тази битка за модерно преобразяване на българската литература в края на 50-те и през 60-те години. Но и съперници! Георги Марков се оказа по-бърз и ловък в постигането на публичен успех и официално признание. Но и - може би защото навлезе в по-директното като публичност изкуство на театъра и играеше - окуражен навярно от бързия си успех - по-опасна игра на надхитряне с властта, той и по-рано усети коварството на режима и фалша на "либерализацията". И емигрира или по-точно - бе заставен да стане емигрант, което окончателно освободи духа му към свободното слово. Георги Марков си позволи да каже в емиграция и някои не съвсем справедливи думи за Васил Попов, забравил изглежда и различната ситуация, в която беше Васил, и собственото си минало. Но съм свидетел, че Васил, който имаше и съпернически, и двусмислени отношения с Георги Марков, след емигрирането му на няколко пъти е говорил за "Джери" с доброжелателна симпатия. След убийството му обаче престана да го споменава. И макар че външно поведението му не се промени, мисля, че вътрешно е направил онази равносметка, която го е накарала да побърза с писането на творческата си изповед.

Мисля, че - макар и да не бе съпроводено от никакви външни събития в литературния и културен живот - убийството на Георги Марков даде началото на една четвърта вълна на отлив от "размразяването" - първата, след разгрома на унгарското народно въстание през есента на 1956 година, втората - след Живковите "хрушчовски" речи против интелигенцията, третата - след разгрома на Пражката пролет през 1968 година и четвъртата - след убийството на Георги Марков през септември 1978 година.

Още по-интересно в писателската изповед на Васил Попов, в контекста, който припомних, е съдържанието на самото й начало. И не само факта, че тази изповед започва със спомен за вече мъртвия приятел Цветан Стоянов, но и с размисъл за тяхната бунтовна литературна младост и припомняне на статията на Цветан Стоянов "Шайки".

Твърде симптоматично е, че в самото начало на тази писателска изповед Васил припомня и един кубински революционер, борец срещу диктатурата на Батиста. И изведнъж - спомен за ранното есе на Цветан Стоянов "Шайки", публикувано през 1964 година в "Литературен фронт" и създало много неприятности на своя автор. Васил точно отбелязва парадоксалната реакция на обидени от есето български среди и личности, въпреки че есето визира явления в западния свят.

Това впрочем е характерно за цялото творчество на Цветан Стоянов - говорейки за отдалечени във времето и пространството явления, Цветан сочеше техни тревожни актуални съответствия в българската действителност тук и сега. Говорейки за идеите и мотивите на отчуждението в буржоазната култура, Цветан ясно подсказваше, а понякога и го казваше, че става дума за "отчуждение" и в "социалистическата" действителност. Проследявайки сложните отношения между руския писател Достоевски и реакционния царедворец и мракобес Победоносцев, Цветан говореше за постоянния конфликт между Твореца и Властника. Разговорът между двама велики български възрожденци не беше възкресяване на отдалечени в историята проблеми, а тревожен разговор за съвременността, както и "китайската" му тема беше тревожен разговор за съвременни - и български, и световни - проблеми.

Всяка историческа или екзотична тема в изкуството има смисъл само когато говори нещо и на съвременниците, доколкото разкрива една универсална проблематика. Но у Цветан Стоянов универсализирането на проблемите беше и подчертано актуализиране. Интелектуалната тематика на Цветан Стоянов бе подчертано алегорична. Това е характерно и за много художествени тенденции в новата българска литература, например за новата историческа проза на Емилиян Станев. Тук искам само да подчертая, че Цветан Стоянов бе не само един от първите, но и поставящия най-остри и тревожни въпроси на съвремието си.

Въпреки привидно, но и не само привидно, антизападния си характер, Цветан-Стояновото есе "Шайки" засегна и български среди, защото Цветан точно бе уловил същността на престъпните им сдружения, склонността им да се крият зад паравана на идеологията, партията, политиката и държавата заради лична изгода и облаги.

Васил Попов припомня есето на Цветан не само за да разкрие човешкото им приятелство като чиста и безкористна творческа дружба в противовес на литературните групи с користни цели, но и за да подскаже появата на такива престъпни сдружения, обединени от общи келепирджийски интереси, дори и когато се крият зад паравана на идеологически ценности и политически принципи. Една от финалните визии във вече написания и издаден негов роман "Низината" - за нашествието в низината на пеперуди, чиито крила отгоре са червени, а отдолу черни - е впечатляващо внушение за българската социалистическа действителност, в която зад паравана на идеологията се крият користни лични интереси. Символиката на цветовете тук е и директна, и безпощадно ясна.

Васил Попов припомня есето "Шайки" на Цветан Стоянов като прозрение за користните групировки, които започват да възникват в България и които по-късно нарекохме "мафия", а някои "теоретици" евфемистично наричат "мрежи".

Любопитно е, че горе-долу по-същото време незримо присъстващият "отсъстващ" трети, емигрантът Георги Марков, също употребява понятието "шайки", говорейки за "шайките от нищожества", обединяващи се срещу талантите. Това става в едно писмо на Георги Марков от февруари 1977 година до приятеля му писателя Димитър Бочев. Васил Попов не е могъл да знае за това писмо, което остава неизвестно на широката аудитория до публикуването му през юли 2013 (Преса, 26 юли 2013).

Днешните български "шайки" вече подхванаха манипулацията с това писмо на Георги Марков, акцентирайки върху това, че не само "тук", но и "там" са "маскари", "те малко ли ни скубят", както казва класическият български шайкаджия бай Ганю. Но смисловият акцент в това писмо не се отнася до универсалността или до местния и регионален характер на престъпните сдружения, а е в това кои са склонни към престъпни сдружения. Писмото на Георги Марков интерпретира "шайките" в сходната на Васил Попов насока - истинските таланти са винаги уединени, не са склонни към сдружения, към сдружаване са склонни и устремени единствено посредствениците и кариеристите. Ето част от писмото на Георги Марков:

Първият белег на един талант е неговото несъгласие с другите... Талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията, които са си присвоили правото да управляват другите, те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник... това е все същият конфликт между партията и отделните творци... Ето това е конфликтът, най-големият, най-дълбокият, единствено сериозен конфликт.

Пръв Цветан Стоянов, а след него и Георги Марков и Васил Попов изразиха тази истина за шайките, защото бяха я преживели на собствения си гръб. По един или друг начин те станаха жертви на шайките - не просто на идеологията или политиката - а на криещите се зад идеологията и политиката - шайки, които Алеко наричаше "жадната за облаги сволоч".

Завършвайки този текст, ще повторя отново, че това не са нито изчерпателни спомени, нито цялостен портрет на Цветан Стоянов. Опитах се само да свържа делото и съдбата му с делото и съдбата на двама негови съвременници, Георги Марков и Васил Попов, отишли си преждевременно от живота през същото десетилетие и навярно неслучайно припомнили преди смъртта си "шайките", за които най-напред бе писал Цветан. Те всъщност експлицираха истинския смисъл на едноименното му есе, разкривайки користните интереси на новата царедворска шайка, опитваща се кариеристично да си присвои символния капитал на техните стремежи да освободят българската литература от провинциалната й затвореност към света и от покровителството и манипулациите на властниците в името на творческата свобода.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2013, № 11 (168)