Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦВЕТАН СТОЯНОВ - ЛЪЧ СВЕТЛИНА
(
80 години от рождението му)

Йордан Василев

web

Не мога да пиша за него неутрално - познавахме се от дълги години, станахме приятели и останахме такива до неговия ранен край.

Цветан Стоянов е роден през 1930 г. в София в културно семейство, което познавах. Майка му бе известна и авторитетна учителка, която не можа да издържи ужаса на загубата и, вече пенсионерка, се поболя, остана на легло няколко дни и се помина. Баща му Сава Стоянов е бил собственик на издателство "Златолира" след края на Първата световна война, той дал път на първата годишнина на знаменитото сп. "Златорог", а е издавал предимно учебници. Висок, внушителен, сдържан (Цветан се бе метнал на него не само по ръст), той стисна зъби и произнесе слово на гроба на сина си при първата годишнина и след това си отиде. Гостувал съм в тяхната уютна двуетажна къща в София на ул. "Гогол" заедно с цялото наше каре, за което ще стане дума. Цветан разполагаше там с отделна стая, в която по стените освен прозорци имаше само книги на какви ли не езици.

Познанството ни започна някъде към 1950 г., когато аз бях ученик, а той - състудент по право (това е образованието му) на сестра ми Илияна. Тя бе доста хубава (кой ли не вижда така обичаната си сестра?) и той май бе поувлечен, та ни изпращаше до нашата бащина къща на ул. "Искър". Но това са детски впечатления.

След като завършва право (1952), Цветан изкарва и школа по журналистика (1954) и тогава работи в БТА.

Нашето семейство бе изселено от София и се срещнахме с Цецко след повече от десетилетие през 1963 г.: той редактор в отдела за критика на сп. "Септември", а аз - сътрудник. Завеждащ отдела бе Тончо Жечев, по-голям брат на мой състудент. Съдбата реши тъй, че се сближихме, а след като се събрахме с Блага Димитрова през 1967 г., станахме и семейни приятели. Все по това време се оформи и нашето картаджийско каре: Цветан, Тончо, Кръстьо Куюмджиев и аз. Всяка събота се събирахме към обяд в кръчмата "Видинска среща" (вече не съществува, там има някакъв луксозен ресторант) на ул. "Раковска", която в ония години бе прочута. Там идваше до смъртта си и известният композитор Йосиф Цанков, както и много интелектуалци. Но атмосферата бе неузнаваемо народна: на една голяма маса седят професори, художници, пишещи братя и... омазани работници от съседен строеж.

На сладката литературна приказка често присъстваха и нашите съпруги. Блага много обичаше да идва, след като цял живот не бе стъпвала в кръчма. Стояхме докъм 14 ч. и се отправяхме към апартамента на Тончо в комплекс "Хиподрума", където сядахме на карти, но за не повече от четири часа и без никакво пиене.

Сладката и упоителна напитка бяха изключителните разкази и шеги на Цецко. Понякога заради тях прекъсвахме играта и го слушахме захласнати и тримата. Сега съм останал само аз от това необикновено каре и се виждам длъжен да разкажа. Не мога да пропусна винаги находчивите вметки на Кръстьо, докато ние с Тончо сдържано слушахме и се радвахме. Тогава никой от нас не е оценявал какво достояние сме имали с тази необикновена атмосфера.

С Антоанета (Войникова) и Цветан си гостувахме и семейно. Разговорите винаги бяха упоителни - за литература, философия, остри актуални политически събития, но по-често за история, за великото минало у нас и в чужбина. Не мога да забравя едно гостуване. Цветан извади папка, започна да ни говори за голяма американска поетеса, напълно непозната у нас, а той се заловил да я превежда хей така, за кеф, както постоянно правеше. Без договор, без шанс за публикация. Взел, та написал и есе за нея. Прочете ни няколко стихотворения, а ние с Блага искаме още. Така се запознахме с творбите на Емили Дикинсън.

Блага веднага протегна ръка към папката със стиховете. Тя бе редакторка в издателството за преводна литература "Народна култура". Цветан отвърна, че иска да поработи още малко върху текста. Блага му даде срок от месец или два, не помня. Аз поисках за списание "Литературна мисъл", където бях уредник (най-нисшата длъжност, да не река прислужник, но помощник, а вършех почти цялата работа на академиците, защото те бяха много заети), есето за Емили Дикинсън. Така след месеци излезе и книжката, и в списанието - есето, което влезе като предговор в томчето.

Цветан работеше неистово. Като че ли предчувстваше какво ще се случи. Превеждаше с часове, предимно от английски (Байрон, Б. Шоу, Стайнбек, Киплинг), но и Гьоте, издаде десетки томове. Той откри на българския читател "Сърдитите млади хора" в Англия, знаменити тогава, но не особено желани у нас. Пишеше и печаташе есета, литературна критика и какво ли още не. Издаде книга за отчуждението. Успя да напише и защити през 1970 г. докторска дисертация - "Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература от средата на ХVIII в. до средата на ХIХ век". Имаше намерение да продължи до наши дни, но смъртта дойде на следната година. Спомням си един следобед в неговата стая, събрани на извънредно каре. Правим почивка и той измъкна няколко листа от бюрото, започна да ни чете откъс от превод - Колридж, "Стария моряк". Изключителни хрумвания и находки в превода, ние тримата във възторг и питаме кога ще излезе, а той ни обяснява, че си го прави за кеф и никой няма намерение да го печата и издава. Това бе Цецко. По време на дългите ни разговори във "Видинска среща" той сееше идеи и теми, като подчертаваше, че всеки може да ги използва. Веднъж се заговорихме за разгорялата се в Русия (тогава СССР) дискусия за славянофилството. Той разпалено тълкуваше последните печатани там статии. Аз го поканих да напише за сп. "Литературна мисъл" коментар, а той посочи с ръка Тончо и каза, че той повече разбира от руския дух. Така в списанието излезе голяма статия във връзка с дискусията, написана от Тончо по идея на Цецко. Неговите творби са своеобразна симбиоза между белетристика, философия, история, публицистика, литературна критика и са необикновено богатство от хрумвания, познания, съпоставки, защото той имаше широка култура. Тези думи са слаби за неговата неизчерпаема информираност. Тази неутрална дума също ме дразни, но не се сещам с какво да я заменя. Първите му три книги - "Ние и Арчи" (екскурзоводска история, 1961), "Случаят с професора" (повест, 1966), "Над твоя дом спокойствие" (повест, 1967) - са по-близки до класическата проза. След това изненадващо се появява "Нишките, които се прекъсват. Проблемът за алиенацията в литературата и обществената психология на Запад" (1967). Това е неговата любима тема, която го занимаваше докрай. Спомням си, че начален тласък даде работата му върху доклад на същата тема за отчуждението, прочетен в Съюза на писателите. Бях в салона и усетих как сред правоверните и шефовете се надигна почти буря от недоволство. Отчуждението на Запад уж, но в думите на Цветан се прокрадваше и намек, че то хич не липсва и у нас. Започнаха да стават мастити писатели и да го критикуват остро. Не си спомням една добра дума за този чудесен и проникновен текст. Все пак Цецко успя да намери връзки в издателство и книжката (разширен докладът) се появи и веднага се разграби. Оживено се коментираше, но само в компании. Не си спомням отпечатана възторжена рецензия, каквато книгата заслужаваше. И след две години отведнъж Цветан се представи с хумористичен роман - "Изключителната биография на Буди Будев" (1969). Мнозина измърмориха, че не е твърде успешен, но всъщност Цветан осмиваше щуротиите на съвремието си при соцкомунизма.

"Геният и неговият наставник" не е историческа творба, а е съвсем актуална по времето на своята поява. Това е скрит протест срещу политиката на управляващата тогава комунистическа партия. Цялата култура бе подчинена на идеологическия отдел на ръководството на компартията. Образът на оберпрокурора Победоносцев символизира тази намеса в идеите на творците.

А ето и откъс от друга творба на Цветан Стоянов, която дълго време бе стояла в чекмеджето и се появи през 1988 г. благодарение на смелостта и решителността на Савчо Савчев. Заглавието говори самò: "Шаячна интелигенция":

"Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо - на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая?

Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди - неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион - като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища - не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай Боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат - тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!"

Две години след смъртта му, през 1973 г., се появи сборник с негови статии върху съвременната западна литература и социална психология "Броселиандовата гора", както и разширен вариант на дисертацията му "Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература, монография в 3 т. Том 1 - От Робинзон до Манифеста - 1719-1848". Остана само до този първи том, казах вече, смъртта го настигна съвсем без време, на 41 години. През 1988 г. заедно със съпругата му Антоанета Войникова подготвихме негови Съчинения в два обемисти тома - "Културата като общение" (т. 1) и "Отчуждението" (т. 2). Снимките на обложката са правени от мен, оказа се, че други няма.

Десет години преди това се появи неговата последна и недовършена творба "Геният и неговият наставник, идейните отношения между Достоевски и Победоносцев: една скрита страница от историята на патернализма" (1978). Макар и недовършена, книгата казва всичко, разкрива механизмите на манипулацията, както и това, че тя е безсилна пред гения и изобщо пред мислещия човек. Тя влияе по-лесно на масовото съзнание. Цветан винаги обичаше да споделя темите и проблемите, върху които работи. Този път си пишел мълком, без да разисква. В послеслова към изданието Антоанета си спомня, че само веднъж го е чула да разказва за работата си върху тази книга - при гостуване в нашия дом. Той е решил, че пред Блага и мен може да се отпусне. А темата си бе направо опасна за онова време на масова манипулация на хората от комунистическите властници и идеолози.

И сега иде тъжният финал. Бе някъде към средата на месец юни 1971 г. Ние с Блага се канехме да отиваме на море в станцията на писателите в смяната преди прословутото посещение там от Тошо, когато подмазвачите се чудеха как да се вредят по-близо до него, та да изкрънкат някоя привилегия.

Събрахме се в Клуба на журналистите нашите две семейства, Тончо и Кръстьо, също със съпругите си. И не мога да забравя думите на Цветан на връщане в късната нощ. Тротоарът на "Граф Игнатиев" е доста тесен и затова вървяхме по двама. Случихме се ние с Цецко и той тихо сподели: "Родителите ми са доста възрастни, а нямам сила да понеса техния край". Уви, той ги превари.

Заминахме с Блага на море. Във всяка стая на почивната станция имаше телефон. Звъни той на 1 юли. Тончо от София ни съобщава, че Цветан е в "Пирогов" и е опериран от апандисит. Като лекарски син знам, че това е елементарна операция. Но се разтревожихме, защото Тончо нямаше да се обажда току-така заради една невинна интервенция. На 3 юли пак той ни звъни със страшната вест, че Цветан си е отишъл. Взехме вечерта самолета и дойдохме в София да го изпратим. Оставихме децата на приятели и на следния ден летяхме обратно до Варна.

Има много странности в тази загадъчна смърт. Едва ли има по-опитни хирурзи от тези в "Пирогов". И те да изпуснат едрия, млад и силен Цветан при най-леката интервенция! Хич не ми изглежда вероятно. При пътуване на висши делегации в чужбина понякога взимаха Цветан да превежда. Много тайни знаеше той, а същевременно никак не бе угоден на властниците със своите писания. И още една странна смърт. Мина не мина година и хирургът, който го бе оперирал, също си отиде без време. Той живееше на пл. "Славейков" в същата кооперация с редакцията на сп. "Септември". Зърнах некролога, като отивах да се видя с моите вече бивши колеги, след като Джагаров бе наредил да ме уволнят през декември 1967 г.

Сега, за да не бъде толкова тягостен финалът на този спомен, ще изброя поне най-важните преводи на Цветан. Започва с "Гъливер при великаните" от Дж. Суифт (1957), Шели (1959), "Студеният дом" от Дикенс (1959), след това се появяват: "Преданият приятел" от О. Уайлд (1961), "Тортила Флет" (1961) и "Зимата на нашето недоволство" (1963) от Дж. Стайнбек, "Момчето от Джорджия" от Ъ. Колдуел (1961), "Сияйна зора" от Дж. Лондон (1962), Расул Гамзатов (1963, съвместно с Блага), "Път към висшето общество" от Дж. Брейн (1964), "Да убиеш присмехулник" от Харпър Ли (1965), Олга Бергхолц (1965, съвместно с Багряна и Първан Стефанов), Уитман (1965), "Книга за джунглата" от Р. Киплинг (1967), Байрон (1968), Емили Дикинсън (1971), драми от Шекспир, Б. Шоу и др.

През 1984 г. излезе обемист том с негови преводи, а творбите му са преведени на английски, руски, немски, чешки, сърбохърватски, латишки и др. езици. По повод кончината му най-големите вестници и списания поместиха статии, в които се изтъкваше, че неговото творчество надхвърля рамките на родната културна традиция.

Това говори много при нашенската завистливост. Но дойде доста късно и той не можа да види и прочете. Пък знам ли... Отгоре...

 

 

© Йордан Василев
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2010, № 2
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2010, № 7 (128)

Други публикации:
Български език и литература, 2010, № 2.