Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОДЛЕР ИЛИ ТУРГЕНЕВ?

Иван Радославов

web | Култура и критика. Ч. II

Настъпило е, струва ми се, и у нас време на един по-интензивен морален и идеен живот в областта на литературата, време, когато нищо друго не характеризира тъй силно нейната способност на живот, както разнообра-зието в мненията и вкусовете, които се защищават или нападат. И колкото по-громък, по-страстен и по-мъжествен е тонът на противниците, толкова е по-хубаво и по-благотворно и за книжнина, и за читатели. Време е може би затуй, мисля аз, защото отдавна на хоризонта на нашето изкуство са се очертали силуетите на немалко насоки, които живеят отделно, без фокус, без обединяваща цел; защото, разпокъсани и неоформени, както е разпокъсан и неоформен самият наш живот, се хвърлят от време на време идеи и мнения, които говорят, че върху въпросите на изкуството изобщо много писатели и много читатели нееднакво мислят; защото най-сетне може би затуй, че намирам достатъчно сила и кураж да Ви отправя публично настоящото писмо, което, ще се съгласите и Вие, преди десетина години би било невъзможно или най-малко безсмислено.

Пред мен са преведените „Стихотворения в проза" на Тургенева с предговор от Вас. Ето този предговор или по-право няколкото реда, които ще намерите цитирани по-долу, са предмет на настоящото ми писмо.

Преди всичко може да Ви се види странно моето недоумение, но нека го споделя с Вас. Отде тая разница в маниера и начина на писане у един писател и неговите идеи? Защото, несъмнено е, че ако Вие сте писали „Зидари" и „Змейова сватба" под влиянието на немските символисти, както Ви укориха посвоему Сп. Ганев и В. Юрданов, то цитираните редове съвсем не са катехизисьт на тяхното направление. Или тук има малко недоразумение? На свое място в писмото си аз ще се помъча да си обясня това противоречие тъй, както аз го схващам, разбира се, но аз Ви бил твърде, твърде благодарен, пък и не само аз, ако не си скъпите труда и разсеете недоумението ми.

Това недоумение, нека Ви призная, ме накара да препрочета няколко пъти цитираните места. Исках да разбера дали Вашите думи нямат предвид бездарните подражания на модернизма у нас и в Русия. Дали възмущението Ви не е възмущение на писател с вкус, който при всичките си чувства и симпатии към самото направление, на което принадлежи, не може да не възнегодува пред окарикатурването на школата? Ала се убедих, че не. Наопаки, стана ми съвършено ясно, че не тези бездарни упражнения и подражания имате предвид Вие, но великите техни образци, които са такъв ценен вклад в съкровищницата на изкуството днес. И убедих се аз най-напред от това, че превеждате Тургенева, а после вече от това, че днес, своред думите Ви, са изложени на изпитание „най-драгоценните качества на Тургеневия художествен талант - неговата конкретност, ясност, обектив-ност и любов към изящното и завършеното;" от това по-нататък, че „този култ към всичко ъгловато, мъгляво, нестройно и неорганизирано се пренася и у нас и утешава и насърчава много ленивци на ума и саморасли труженици на перото" (като че това не е съдбата на всяка литературна школа и на всяко литературно направление); от това, че „Тургеневите произведения се явяват у нас да покажат пак на онова истинско, непроменено и здраво изкуство, което от времето на древна Гърция и до наши дни шествува победно над всички увлечения, временни моди и лутания"; оттуй най-после, че за да сгреете още повече възторга си от превеждания писател, Вие говорите за „нашумелите" стихотворения в проза на Бодлера тъй, че давате да се чувствува едно не особено благосклонно отношение към бащата на всичко нездраво, променливо и неистинско в изкуството, както би излязло, ако се перефразират горните Ви думи. Надявам се, че не съм погрешил и че съм попаднал тъкмо на тази следа, която води към пълната и ясна Ваша мисъл по тези въпроси.

Като е тъй, и Вие ще се съгласите, че между нас, които четем, превеждаме и пишем, имайки предвид книгите на Метерлинка, Уайлда, Пшибишевски и цялата фаланга около тях; и Вас, за който всичко това е нездраво, променливо и неистинско, между нас и Вас има малко точки на допиране. Нещо повече. Ние принадлежим на два различни лагера. И тъкмо затова ние, към които са отправени Вашите думи, искаме да си послужим със символите, с които Вие сте си послужили, за да изразите мисълта си. Тургенев и Бодлер! Ето действително знамена, достойни и за едната, и за другата страна! Ние оставаме на Вас да изнесете честно и неповредимо Вашето знаме, което ние не искаме с нищо да запетним, защото знаем и помним какво му дължим, знаем неговото грамадно историческо значение за литературата. Ние ще защищаваме своето знаме, знамето, на което не признават правото още да се кръстосва с другите знамена през време официалните тържества на българското изкуство! Ние ще го защищаваме с жар и вдъхновение, тъй както подобава на хора, които са кръвно свързани чрез него със страстните мъки и страдания на времето си и в победата на което виждаме едничкия залог за възраждането на нашето родно изкуство.

Ние четохме „Село" на Тургенев, първото стихотворение в проза в началото1. Чели ли сте Вие „Благодеянията на луната"2 от Бодлера? Надявам се, въпреки това, че не можете да го търпите. Ето два свята, два мирогледа. И нам като нему са чужди тихите и мирни пейзажи, залеени от силното лятно слънце; нам са чужди и неестествени милите, но остарели вече декорации: „с равна синева е заляно цялото небе: само едно облаче на него ни плава, ни изчезва";" „конопите са избуяли и изпускат своя тежък, но приятен дъх". Ние по-хубаво разбираме и по-силно се упиваме от страшната, обвеяна с някакъв лъх на задгробно настроение приказка за луната, тъй както дълбоко се упиваме от жлътналата и хубава есен с нейната меланхолична чаровност; от есенната, дъждлива нощ, от грамад-ните градове с тяхната страшна и тайнствена музика: „от неузнатите земи и зловещите цветя, които приличат на кадилници от непозната религия".

Това са нашите вкусове.

А нашето верую?

Ето го.

Вън от нас няма действителност, понеже тя е такава, каквато нам се представя, разнообразна толкова, колкото индивидуалности има. Еднич-ката неизменна и вечна същност остава душата, нашата велика и много-образна, но все пак една и неразделна субстанция. Тя е едничката - няма друга действителност. Изкуството, което има за източник творческите сили на тая същност, няма и не може да има друга задача и друга цел от задачата и целта да отрази тая неизмерима, вън от пространството и времето същност, тъй както се проявява тя вътре в нас. И колкото по-малко е участието на мозговия апарат в това отражение, толкова безспорно е по-верно, по-хубаво и по-върховно полученото отражение.

В проявите на нашата душа няма логика, няма стройност, няма система. Тя е тъй свободна в устрема и движенията си, както е свободен широкият, безграничен океан, който е ту огледално спокоен, ту бурен и стремителен във вълненията си. И защото няма логика в нея, затова не може да има такава и в произведенията на изкуството. Както се раждат и умират настроенията, емоциите, чувствуванията, всички тези усещания, които лежат в обсега на подсъзнанието, също тъй трескаво и изменчиво трябва да бъдат обективирани навън. Пейзажът, който съзерцаваме, душата, в която прозираме чрез майсторството на художника, трябва да бъдат само намек, само средство да се проникнем от настроенията и сънищата, които са царували в душата на художника при създаването им. Но само непосредствеността не е достатъчна. Нужно е чрез възсъздаване да се издигнем много високо над обикновената делнична действителност и от нашите неприветливи работни килии да царствуваме в разкошните замъци на нашето въображение. Нужно е изкуственост, тая изкуственост, за която Бодлер още говори и която аз не се боя да перефразирам тука. Защото наистина понятна е красотата на модерната жена, илюзията, която се създава за красиво чрез нейното елегантно облекло от коприна, скъпоценни кожи и подправено лице, отколкото хубостта на селското момиче с неговата примитивна и оттласкваща външност, червени и груби бузи и грамадни ходила. Тая изкуственост, изкуствеността на Метерлинка, Уайлда, Балмонта, Едгар По, която е по-естествена от всяка естественост, защото е нещо повече от нея. Защото в тия наглед изкуствено построени драматически творения на Метерлинка, не се ли чувствува дълбоката, неумираща и вечна правда на нашето съществувание, каквото се проявява то най-добре в царството на нашето подсъзнание?

Но изкуството по-нататък, тъй както ние го разбираме, не може да бъде само отражение на нашите непосредни усещания; не може да бъде само средство, което ни измъква от една своя собствена, илюзорна среда на бляновете ни. Изкуството за нас е нещо повече. И оттам според нас неговото универсално значение, което от приложна наука го превръща в откровение.

Ние сме изгубили вече вярата в знанието, което довчера даваше илюзии, че може да разреши върховните въпроси на живота, които повече от всичко и повече от всеки друг път вълнуват нашето време. Самото знание отдавна се отказа от разрешаването на тези велики проблеми и скромно, безшумно се оттегли в лабораториите и кабинетите на специалистите. От това, разбира се, горещината на въпросите не намаля. Наопаки, изгубило илюзорната си подпора, човечеството още по-страстно и още по-стремително се хвърли в пътя на изследванията. Познанието на света и разрешението на всички проблеми чрез обикновеното знание се измести от познанието чрез интуицията, свръхестественото познание, при чиято светлина само станаха достъпни за нашето духовно око многобройните истини, недостъпни никога на обикновения разум. Думите на Анатол Франс, „че не с ум и размишления, а с чувство се постигат най-великите и най-чистите истини", за нас не са фрази, не са даже парадокс, а истина над истините. Чрез своята собствена душа и нейните превръщения, чрез самоуглъбяване ние се приобщихме към истини, които ни помагат да си отдъхнем от всенощните бдения, които цедят капка по капка кръвта на душата ни. Телепатията и окултизмът са едни от пътищата, които водят към познанието на тези истини.

Ала те не могат да ни откриват тъй ярко и тъй непосредно върховете на туй познание, както грандиозната мълния на творчеството. Сам далече надминал събратята си, художникът има всичката възможност да ги съзерцава и да ни ги открива. Ние осезателно чувствуваме действителността на световете, през които той ни води, и шествуваме уверени и смели, разрешили всеки за себе си поотделно проблемите на живота и смъртта. От нашия велик учител Ницше ние узнавахме пътя към това върховно познание, а Метерлинк и Уайлд ни дават средствата, с които трябва да си послужим.

Ето така разбираме ние призванието на изкуството, тъй разбираме ние неговите цели и задачи, както обикновено се изразяват у нас. И ние, които идем по-късно, несъмнено стоим в разбирането си една степен по-високо от предшествениците си. Защото, ако тяхното разбиране на изкуството е означавало да предявяваш каквито и да било изисквания от него за нас, то не е само туй. За нас - то е нашият собствен живот, душата ни, разпъвана по духовните кръстопътища на живота, изстрадана и измъчена. То е нашата сълза, проливана незнайна и невидена за света, нашата кръв, обливала сърцето ни при страстното търсене на истини и покой. За нас то не е забава и поучение - за нас то е религия, на която трябва да се служи с всичката страст и горещина на душата.

Ние не знаем направления и школи или, по-добре, за нас има толкова школи и направления, колкото индивидуалности има. Разбирането на истините и приобщаването към тях е работа лична, дълга и мъчителна. Има школи там, където разумът пречи на полета на художествената потребност и й налага окови, които държат в плен най-прекрасните особености на душата. Ето защо и Тургенев принадлежи и е глава на цяло направление в литературата. Ето защо тъкмо затуй той не ни е дал най-ценното, което е носил в своята богата душа, а Достоевски ни е завещал безсмъртната красота на своите произведения и остава до днес велик учител.

Душата ни хвърля всичките си дрипи, с които са я прикривали досега, и ни се явява съвършена в безсмъртието си, което е красота.

Тъй че Вашият позив „Назад към Тургенева!" не намира отзвук в сърцата ни. Ние премного живеем с безверието и мъката на времето си, за да можем спокойно да съзерцаваме света и да се отдаваме на невинни размишления. В своите първи години ние сме се вълнували от крепката вяра на Базарова и сме плакали със сълзите на чистия юноша върху изчезващата красота на миналото. Но днес ние даже не извръщаме глава назад. Нам е чужда вече тихата и спокойна родина на живота ни - ние се стремим към незнайните, обвити в мъгла далечни блянове...

А Вашите чувства ние разбираме. Разбираме и това противоречие, което изтъкнах още в началото на писмото си. Вие твърде много принадлежите на миналото си. И въпреки влиянието на новото, Вие и другарите Ви от същото поколение чувствувате твърде много симпатии към туй „здраво и непроменено" изкуство. В гърдите Ви, като в гърдите на Фауста, живеят две души и Вашето място в нашата литература е място на разпятие. Ние обаче ненапразно идем след Вас и в гърдите ни може да има повече от две души, но във всеки случай не само две. Ние принадлежим без остатък на времето си. Ние храним само уважение към миналото и - толкоз. То не ни съгрява, не ни задължава. Ние идем в душата си с новото, готови да го дадем, готови да изгорим с него. И ако в тази страна се е достатъчно мислило, страдало и живяло, ние смело заявяваме, че поне едно десетилетие от нашето литературно развитие е наше. Ако ли не - ние ще си отидем, светнали, без да изгреем, както си отидоха толкова други литературни направления у нас, увехнали, преди да цъфнат. Но във всеки случай не съвсем безследно. Доказателство за това, вън от другите, е и настоящото ни писмо.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Ив. Тургенев. Стихотворения в проза. [обратно]

2. Шарл Бодлер. Поеми в проза. [обратно]

 

 

© Иван Радославов, 1912
© Издателство LiterNet, 13. 11. 2002
=============================
Публикация в сп. "Наш живот", V, 1912, №5.
Публикация в "Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.