БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

Пенчо Славейков

web | Култура и критика. Ч. II

І. Преди

Моите възгледи за българската поезия са били всякога резки и отрицателни. Не особено високо съм ценил и мога да ценя аз тази поезия, имайки пред очи главно нейната естетическа ценност.

Но днес ми се пада случай да говоря за миналото и сегашното на тази поезия от друго гледище. Искам да извадя бащи и деца едни срещу други и пред вас да опитам пулсът на интересите им в живота и отражението на тия интереси в творенията им. И писатели и творения ще ме интересуват, доколкото имат те отношение към поставения въпрос.

Вярвам, знаете добре характера на борбите, водени от нашите бащи и средствата за тия борби. С няколко думи казано, това бе една упорита борба за спечелването и спазването на българина: неговото изтръгване от византийските примки на духа, от оковите на турската робия и вливане в душата му лъч на национално съзнание. И всичко, що е могло да се вземе на ръка, всичко е послужило за оръжие в борбата. За героите на нашето минало животът е бил борба без озъртане, борба à outrance¹, борба на инстинкта, който техният разум не всякога е можал да подкрепи. Но тоя разум - какъвто са го имали те - не е бил особено и потребен: инстинктите са били тъй здрави! И в тази борба те излязоха победители, каквито ще излязат всички със здрави инстинкти и сърце, милвано от идеал за благото на другите.

Дейността на хероите на миналото се прекъсна, неестествено и не навреме, от онова велико събитие - Освободителната война, - което тури синурен камък между минало и сегашно. Освобождението завърши един период от нашия национален живот, период предисторичен. Защото исторически живот е самостоятелният, съзнателният живот на един народ, а не вряскотнята му в постилците, не израза на физическото му съвземане. Всичко това е далеч от нас и ний можем с ясно око да се озърнем да го видим и преценим. И озърнати назад, ний виждаме пред погледа да се възправят трите стълпа на миналото: П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботьов. Зад тях има паплач други; но когато в една река плават сомове, кой ти гледа мренките! Пък и характера на моята работа не ми позволява да се впущам в подробности: че не дълга и широка разправия за българската литература пиша аз, а къс очерк за основния смисъл и характер на българската поезия.

Какви възгледи за поезия и литература са имали нашите първи поети? Истинският отговор би бил - никакви. Но все пак, без да са имали понятие някакво за занаята си, не ще е било. И макар да не знаем нищо пряко за тях, но само фактът, че нашите поети от миналото са знаяли един или дори няколко чужди езици - най-често гръцки, може да ни науми, че те все ще са чели на тези езици нещо и върху поезията. Защото известна е “любознателността” на словеснейшите наши отци и праотци. Любознателни са били те и чели са много, дори повече и от нас, днешните, но какво са разбирали от четенето, то е друг въпрос. Малко едно прозорче, през което ние можем да надзърнем в интересите и понятията за поезия на нашите първи поети, ни отваря Анастасий Стоянович Кипиловски в превода на Кайдановата Всеобща история, превод, печатан през 1863 в Будим. В тая книга, на стр. 202, музикословния преводач прави следните разяснения: “Стихотворство, ако зема, та напиша нещо и гледам единат ред да нема по-много сречки от другиат, и срещна гласоударението и на двата реда се на едно място, ще рече стихотворя, или зная стихотворство.” И със следното въздихание той свършва своята бележка: “Ах! Колко желая да събира няколко песни български и да ги издам на печат!” Мечтата на добрия патриот скоро става дело. На “тамбура Мусса сладкопойна” започват да дрънкат даскалите от всички краища на България и пълнят тогавашните вестници с всевъзможни стихотворения за “дългоденствието” или успеха на жеравненското и дивдявското читалище или за пожарът еди-де си, който грабнал Станчова хан и стигнал чак бабина Минчовчин плевник. При тоя случай баба Минчовица надала нарата и огънят, като че уплашен от нея, угаснал. Безмислени мозъци са драскотили каквото им кефне и не по-малко безсмислените вестникари са печатили тия “плодове на родния гений”. Но най-лошото в тия стихове е подигравката с езика, който вече по онова време, в 50-те години, е бил доста добро сечиво за дялане на поезии. Знайно е, че у добър майстор дори и по-лоши сечива са добри.

Майсторите не се забавят. Най-първо Добри Чинтулов (1827-1895), който със своите творения закрепя у нас тоническия стих, тъй характерен за българския език. Дълги години след това явяват се учебници специално за словесността, от които са вземали ум и поука мнозина от нашите вехти стихотворници. Това са учебниците на П. В. Оджакова, Т. Н. Шишкова и Д. П. Войникова. Излезли почти половин век след книгата на Кипиловски, в тях се проповядват дивотии, много по-големи от първобитното мнение на преводача на Кайдановата история.

Всичко израсло на почва на тия невъобразими въззрения и учения за поезията не заслужава ни най-снизходително внимание. Ония, които дават боя и израз на своето време, Славейков, Каравелов и Ботьов, тях малко ги е грижа що си брътвят учебникарите нашенци, и като “трудолюбиви пчели”, както понякога обичат те старомодно да се наричат, отиват да дирят мед чак в далечна Русия. Техни учители са Пушкин и певците от Пушкиновата школа, и руските критици начело с Белински.

Но още преди да се явят те, вече Добри Чинтулов, ученик пак на същите учители, дава пръв пример от правилна българска стихотворна реч. А и една твърде тънка сянка от поезия лежи над тия стихове. Но изворът на поезия у Чинтулова престава твърде скоро, види се, защото у него тя ще е била само младежки кипеж, временно увлечение. На младини кой не е “бивал поет”, т.е. не е писал стихове? При все това Чинтулов има една голяма заслуга - той дава насока на младите поети как и къде да отидат за поука. И несъмнено е, че не само по-сериозният интерес към поезията, но и издигането на Славейкова над другите нему съвременни стихотворци се дължи на влиянието от руската поезия и критическа мисъл, възпитателки на неговия вкус и талант. Ето потвърждение от страна за влиянието на руската поезия и критика върху Славейкова имаме ний в статията на г. Т. Бурмова е Български книжници, 1860 (част II, кн. I, стр. 40), дето се гади учителя му Н. Михайловски и той за еретизма - че четели и се намирали под влияние на идеите на напредничавата част от руската интелигенция. Мнението на г. Бурмова е характерно за разума и възгледите на онова време. Това, за което ние не можем освен да се радваме, че е интересувало Славейкова, това за неговите съвременници е повод за укор. Почти под същите влияния, под които се намирал Славейков, са се развивали Каравелов и Ботьов. И у тримата ние виждаме възгледи, близки на възгледите, проповядвани от наследниците на Белински, от Н. Г. Чернишевски и Н. А. Добролюбов, възгледи тъй много способствували, но не и по-малко напакостили на развитието на руската литература. Ядката на тия учения е: Поезията тряба да има за цел да проповядва п р я к о само напредничави и полезни за обществото идеи! С такива възгледи, имащи известно оправдание само в даден исторически момент, руските едновремешни критици извършиха цял преврат в своята литература, за временна полза на своето общество; но сериозното художествено творчество не се поведе по техния ум, и истинските руски художници на словото, като Тургенев, Толстой, Достоевски, спечелиха трайни победи и в своето отечество, и далеч вън от него. Само второстепенни таланти, ограничени и във възгледите за своята задача, си привързват таланта и ума о временни партизански начала и обществени тенденции - и в това отношение те добре правят. Те извършват п р я к о онова, и с а м о онова, което е странична работа на сериозните художници. Обикновено те умират, докато са още живи, т.е. с изживяването на даден исторически момент, те изфирясват из съзнанието и из паметта на хората. Der Mohr hat seine Schuldigkeit getan, der Mohr kann gehen² - това е съдбата на ония художници, чието сърце подяда червея на публицистиката, които не наблюдават живота освен от някой низък бинек на пазарището.

Нашите поети не са се хвърлили току-тъй урбулешката под влиянието на руската литература. Родството на езиците е привличало лесно вниманието им към тая литература, а главната им тенденция е била най-сгодна за възприемане от нашите поети, тъй като нашият живот наложително е изисквал такова служене от своите представители, помимо влияния и насърчения отвън. И нашите поети - верни чада на епохата - едва ли инстинктивно би могли да проумеят иначе поезията освен като оръдие за пряката цел на времето. Твърде рядко - и явно е, че случайно - поезията служи на своя живот, както напр. народната песен. И тая поезия е една обикновена ратайкиня, приставена у крайно нелюбезни господари, които като я експлоатират, не й оставят дори да си отдъхне, да познае и тя, че има собствена воля и право на свое съществуване.

Но дали е могло да бъде иначе по онова време, в ония обстоятелства? Не, защото самите поети не са могли и не са желали това. Ето напр. Славейков. Всички го зоват поет и сам той се смята за такъв, но сърцето му го влече съвсем другаде, за друго той копней. Борбата, обществените разпри са негова елемент. Когато не по своя воля той се види далеч от тая борба - положение най-добре дошло за един поет, че то му дава възможност да се предаде на онова, що му е по сърце - той унива: “Аз не намярвам в друго никаква прелест на живота вече, и ако, за зла участ, аз не се осетя наново на този труд и живот (“бурния граждански”), страх ме е да не метна петалите в задушливия круг на бездействието...” По природа нашите бащи са били борци; животът, а и всяко дело в тоя живот са разбирали като борба, и то борба в твърде определен смисъл, диктуван тям пряко от времето. Като на средства в тая борба те са гледали и на ония неща, на които едва ли някому сега би дошло на ум да ги зема за такива. За Славейкова дори и любовните песни, т.е. песните, в които се дава израз на чувства най-интимни, отстранени от пазаря на живота и тъй да се рече, антисоциални, и те са оръжие в борбата за национално самосъзнание. Куриозът не е малък, но ние сме в епоха на ренесанс, когато и куриозите са най-естествено нещо. И наистина тия песни извършват превъзходно службата, на която авторът им ги назначава - т.е. изместили са турските и гръцки песни, които тогавашната младеж е пеяла, - но що ново внасят те в ония души, от които изпъждат чуждите? Нищо. Те връщат пак старите пропъдени съдържания, но само че сега в друга премяна - български вместо турски или гръцки език. И съдържанието им е тъй отвратително, че самият поет на старини, когато прибира песните си за крупно издание, без милост ги измита из тетрадките си, както вече отдавна ги е измел из паметта си. Само няколко от тях прибира той, но и тях подлага на такава външна и вътрешна дезинфекция, че те изглеждат сега не на преправени, а на изново написани. И от тях лъхти дъхът на нашето време.

От издадените напоследък песни от Славейкова, колкото те и да са малко в сравнение с онова, що е написал той, изпъква ясно образа му като поет и борец. От тримата поети на миналото Славейков е най-разнообразен в темите и формите при тяхната обработка. В историко-литературно отношение той заема преднина пред тях, и ако Ботьов, пряк негов ученик в много неща, го е отминал далеч напред по глъбината на своето поетическо чувство и конкретността на въображението си, все пак поетическите похвати у Славейкова са по-разнообразни. И струва ми се, че няма да сбъркам, като кажа, че Ботьов е надминал Славейкова като поет, но не и като художник.

Твърде малко са поетическите творения на Славейкова, които прескачат отвъд синура на времето си, които и днес би могли да се четат като поетически произведения, а не да се сматрят само като документи за литературното ни и обществено развитие. Поезията, както и другите дела на Славейкова, естествено, се подразделя на три групи, тъкмо според трите течения на обществения ни живот в минали дни: училище, черква, политическа свобода. При тях скромно се свива една четвърта малка групица поетически творения с чисто индивидуален характер, лични изповеди, чисти от каквато и да е обществена тенденция. Но по сърце на нашите тогавашни хора са били само ония от песните на Славейкова, в които те са чували ехото на своите дневни борби и интереси. Дори и когато от тия песни еква гневния глас на бореца против сами тях.

От всички негови дела и думи духа вятърът на времето - патриотическият вятър на втората половина от току-що миналия век. Тоя вятър не е същият, що вее из отвъд Дунава, от поезиите на Ботьова и Вазова. Той не е вихрен, а меланхолно тих, не дразнящ тъй нервите, но настрояващ на размисли. Песните му предават главната нишка на настроението на епохата, песимизмът на нашите борци от миналото, песимизъм активен, тъй характерен за хората, които ги няма вече. Бодрият дух се рве към дело, към подвиг; ни сердара го души, обстоятелствата го мачкат. Комуто е задуха в тая сфера, нему пътят е отвъд Дунава, дето се пеят свободни песни и се мре херойска смърт. Отсам се живее по-тихо, по-спокойно, но затова се живее истинско херойски. Така е живял певецът на

Не пей ми се. И защо ли да пея
в тез години аз в каквито живея!
Как се пеят славни песни за стари,
тамо дето днешните са заспали?

Той не само се зарича да не пее, но и да не дигва пръст за борба, че

ожесточен, пощада му не рачих -
“Да тегли, думах с яд, нел’тъй мъжди.”
Народ такъв за друго недостоен,
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен роб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?

А ни една стъпка, ни едно дело няма записани в сметката на неговия живот, които да не са вършени за обществена полза или поне с омисъл за такава. И няма обществена борба, в която той да не е стоял в първите редове. На залязване, към края на живота му, грохнал вече физически, него налитат гарваните на новото време и безмилостни кълват сърцето му, сърцето на стария ветеран. Наоколо му е пусто - и в обществото, и дома. Че по онова време в България върлуваше мор и свински бяс, от който всякой се спасяваше както и дето може. И един от синовете на Славейкова бе прогонен на чужбина, а друг в тъмницата изложен на най-гнусни и жестоки оскърбления от глутницата на онова време. Старият ветеран в това време почва да издава вестник (“Истина”) под тежкия боздуган на стамболовската цензура, и запява пак песен за борба, вяра и надежда.

Срам томува, който тъжи...
Слава, във ръка с оръже,
който бди на своя пост!

В едно писмо (9. III. 1887) до най-малката му дъщеря ний намираме изразени най-ясно и резко темпераментът и убеждението на стария борец. “Аз съм вече много преминал и това ще прекарам (преследвания в Стамболово време). Който е бил големи тъпани, не ще да знае за такива спукани даарета, които му бият... Блазе на тия, които могат да покажат раните си за отечеството... Ти тряба да се гордееш с това, че най-ближните ти търпят малки неприятности, не за кефа си, не за някакво престъпленье, а за най-милото, най-свидното на всякой порядочен човек - за народа си и за отечеството си... Дерзай и не бой се, ни аз, ни братята ти няма да посрамим родът си ни отечеството си. Ние никога не сме му изменявали, нито сега в тия трудни обстоятелства ще му изменим...”

От хероите на миналото най с непокътната душа и ненакърнено от неволи чувство остана Славейков. Фронтални кризи той не е знаел. Защото в борбите той се е уповавал най-вече на себе си, и не други (ни хора, ни обстоятелства) са му диктували, а той им е диктувал какво да правят. Той не се е лъгал по умът на другите, нито сам се е лъгал в духовните и физически сили на народа. Затова и резултатите от борбата не са го изненадвали и разочаровали. Няма какво да го разочарова - той не се е очаровал от нищо, освен от своята воля - да бъде борец за права на своя народ. И без да вярва и чака сигурен успех, той се бори в име на самата борба, в която и само в която намира смисъл в живота. Ако има да върви някой подире му - добре! Не ли, той сам върви - рано или късно не един ще го настигне и ще тръгне с него. Това е науката на живота, добита в борбите на самия живот, за това о никога не лъгала своите носители.

Съвсем иначе е при Каравелова и Ботьова. Преди да познаят себе си, хората и обстоятелствата, преди да влязат в живота - те се ангажират в борба с убеждения на предположения, с вяра на вересия. Не в борбата се уяснява и определя техния идеал, а още на ученическия чин. Такъв обществен идеал, несъобразен с времето и възможностите, е мехур в ръцете на дете - доде го надуйш - пуква се.

Такъв е идеалът на Каравелова, идеал, който той проповядва като журналист и като поет. Подготвян дълги години за мирен кабинетен работник, ние го виждаме през 1869 затворник в Пеща, набеден като участник в убийството на сръбския княз Михаил. На излизане от затвора той издава манифест, дето определя своята програма на бъдещ български деятел. Тая програма е документ твърде интересен и характерен за Каравелова. Там думата е първо за отърване българина от трското робство, за което “дошло вече време”, и че затова ние тряба да оставим всичко друго. Черковната борба, се казва след това, чисто и просто тряба да се окачи на клечката. За нея не чини да се хабят време и сили. И трето, че освобождаването на българина от турско робство тряба да стане с наши сили и дружна работа на другите балкански народи - които в бъдеще ще се съединят в една федерация. Щастлива наивност, младост и книга лъхтят от това писмо Към моите братя! Такава книга и наивност, каквато вей из думите на не един от днешните зелени български политици, които подновяват пак Каравелова блян за балканска конфедерация, т.е. отлагат борби и надежди за далечни дни, тъй като не са кадърни за борбите на настоящето. Лесно е да милваш сърцето си с предвзет идеал за някогашни дни, тъй като нуждите на тия далечни дни са предполагаеми! Лесно е, като се игнорират настоящите нужди. Има ли нужда от измисляне идеали - при наличността на реални нужди и борби? - борете се за тях и оставете далечното на далечните. Защото може тия бъдещи съвсем сериозно да ви натякват: вашия ум, вашия характер не е достатъчен за настоящето - бъдете тъй добри да не правите на наша сметка нравствени борчове! Марк Аврелий казва: който вижда настоящето, вижда всичко. Аз съм непоправим оптимист и твърдо вярвам, че ако и ний посветим себе си и своята съвест на работа в настоящето - за българина са възможни добри дни - и без лутания подир призрака на въображавано бъдеще!

Пряко от затвора Каравелов се хвърля в борбата, високо държащ в ръка знамето, на което са написани горните три принципа, станали отпосле заповеди в хъшовския катехизис. И десетина години наред той стои гордо на своя пост, и тежко и горко ономува, който не се кланя на негова Аллах. Тоя Вотан мята своите убийствени стрели върху всичко, що му се изпречи и което му се струва, че иска да пречи. Цял рой немили-недраги скитници, и в себе си и в света, наобикалят гръмоотвержеца и му помагат в разрушение и градеж, помагат на тогова, който сам би понесъл всичко на своите плещи - затова е велика силата му, крепена от велика вяра. Между другарите му личат имената на обоготворяваните и днес и во веки Левски и Ботьов, които без него не биха били те. Те не му помагат само словом и делом в прокарване неговите планове и мисли; те му помагат и на вярата в себе си, и на вярата в успеха на кипящата борба. Защото не веднъж са налитали вождът размисли и съмнения. Особено Левски в това отношение е бил ценен другар на Каравелова. Че живеящ и проповядващ между народа, той е служил като непосредствено звено между емигрантът и онзи народ, когото Каравелов е напуснал още дете и за когото е живял дълги години само в блянове, знаящ много добре неговите неволи, но не знаящ силите и потребностите му.

Каравелов всякога е говорил и писал, че народа тряба да се надява сам на себе си и че само онзи народ, който сам извоюва свободата си, е достоен за нея, ще знае що да прави с нея. Една велика истина, несъобразена с действителността, с нравствените и физически сили на оногова, комуто това се е говорило, но в когото се е вярвало, че той е такъв, какъвто нам ни се ще. Немили-недрагите, които са се роили около Каравелова, като пчели около кошер, са му бръмчали все за това, което сами не са знаели, за които волно или неволно са се лъгали, и достигнали са да уверят Каравелова, жадния за такава вяра, че техните буйни желания, измами и фантазии са - истината на живота отвъд тих бял Дунав. Едничък Левски е бил в състояние да каже отвъддунавската истина, но на великият апостол са пречили за това неговата апостолска вяра и слабото познанство на ония хора, с които той е имал работа и които са експлоатирали неговата велика наивност, наивността на Христа, на извънреден човек между обикновените хора. Между митари, фарисеи и добичета. Положението на Левски отсам е било същото като положението на Каравелова отвъд Дунава, в света Румъния, в обетованата земя за немили-недрагите. Наистина, той е виждал и слушал много неща, които са го уверявали в успеха на делото, на което е посветил живота си - но и той, като Каравелова, е имал слаба наблюдателност, още по-слаба способност да анализира и схване същински виденото и чутото. Повече поети отколкото борци, те все за виденото и чутото приказват, все от видено и чуто се вдъхновяват, но никога не проникват в него, никога не обелват ябълката, за да видят сладка или горчива е средулката й.

Но идва ден - и “цирея узрява”. Идва ден - и действителността направя сметка на измамите и самоизмамите. Идва ден - и Левски се озовава на бесилката, предаден от тези, на които се е уповавал.

Идва ден - и цял рой дейци, патриоти, енергични борци (на които истинското име е нехранимайковци) заговорват с истинския си глас. И този истински глас - покача един на въже, претрошва на друг костите, откарва трети към малоазийските крепости, прогонва четвърти в пусто Влашко.

А в пусто Влашко е другаря на обесеният апостол, бил нему подкрепа, както и той на него. Прогонените донасят Каравелову вест след вест, една от друга по-ясни, по-резко видящи налице отвъддунавската истина.

А тя е: Народът там не е такъв, какъвто го мислим, какъвто си го представяме ние тук. Когато неговите представители, неговата интелигенция е лишена от нравствена и физическа мощ - какво остава за масата, за стадото? Съмнението спохождало не веднъж Каравелова, вбива сега безжалостно нож в сърцето му. Ето ви един интимен свидетел за раната от това съмнение, която с думи, с “дано” не се лекува:

Ти ми казваш, зимбил цвете,
че не можеш да блестиш,
че студове, че ветрове
ти не дават да цъфтиш.
Успокой се, мой зимбилко,
ти ще видиш ясен ден,
а ази ще да завена
още крехък и зелен.
Мене гонят ветровете
с свойта страшна мокрота
и хората с свойта глупост
и с своята простота.
А най-много ме преследва
мойта собствена душа,
защото ми препятствува
с “дано” да се утеша.

Каравелов се сепва. Но мълчи. Той мълком преглъща горчивия хап. И пак продължава да пее старата песен, все на онзи познат глас. Пее - до едно време. До когато неговите вчерашни и днешни адютанти почват пак да говорят за народно въстание, за “узрял цирей”, за дошло време. Но сега той зема думата, но ни проповед, ни “дано” се чуе из устата му. Каравелов е имал рядко между хората благородство, да се отрече - от своите учения, от своите измами. За да се изпълни още веднаж истината: извънредните хора носят трагедията на човешкия живот.

И довчерашния водач остава сам - довчерашните му другари-братя подемат хорото на своя глава: да го изиграят на главата на народа.

А останалия сам възвива колата и тръгва да носи тор на народната нива, да подготвя почвата за сеитби и жътви на бъдещето, което поне в това е сигурен, - няма да измами своите работници.

А не се мина много и той видя това, което не очакваше, видя родния си край освободен, тъй както не мечтаеше, тъй както не можеше да предвиди ни той, ни милион други. Но борба, беди и съмнения подкосиха без време живота му. Ако беше дотраял до наши дни, той би казал: сега дойде време да почнем борба за свобода! Че освободените имат много повече нужда от свобода, отколкото робът.

Между хероите на миналото, Ботьов носи еднакъв кръст. И той като Славейкова и Каравелова, дава поезията си на пряка служба на обществото - наполовин на тогавашното, наполовин на въображаемото бъдеще.

Къса, но славна е неговата деятелност като борец. И ако не бе загинал тъй рано, той наверно би взел пътя на Каравелова. И той беше достатъчно благороден, за да стори това. В сравнение е цариградските деятели, емигрантите са знаели твърде малко своя народ, материала, с който са искали да градят палата на бъдещето. При очертанието на кризата у Каравелова, аз вече говорих за това, тук го поменавам пак при изтъкването на факта - че Ботьов стана без временно жертва на това незнание или недоразумение, ако щете. Фалиментът е неизбежен при фалшиво водени сметки. Недостатъчно внимание се е обръщало досега у нас на безсмъртните думи на Ботьова, на неговото изтрезвяване: ”Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два дни бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение.”

А тия думи са цяло откровение. Но добре или не добре познавали народа си, тяхната дейност - пряка или непряка - е в служба на тоя народ. Макар и в друга посока, и те са имали същото credo като цариградчаните.

Над цариградчани и над емигранти няколко копрали по-високо се издига Ботьов като поет. Той е надраснал времето си, и само ранната му смърт побърква да го имаме в пълния разцвет на таланта му. Докато Каравелов и Славейков са се вдъхновявали изключително от служене роду си, Ботьов излиза далеч пред тях, и от служене роду си преминава пряко на служба изобщо у - рода человеческаго. Любопитното е, че тая си служба той разбира като служба само у оная част от человечеството, за която той има може би понятие, но я знае още по-малко, отколкото своя собствен народ, или въобще с унижените, оскърбените и онеправданите. Вземете, например, стихотворението му Борба и се вгледайте в неговия оригинален край

Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

Ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно! -
кипи борбата и с стъпки бързи
вървим към своя свещени конец...
Ще викнем ние: “Хляб или свинец!”

Тоя не съвсем ясен край се свършва с една твърде ясна и енергична закана: хляб или свинец! - известната закана на безработния народ, може би много права, но съвсем криво прилепена тук, като завършък на душевната трагедия на един човек, възмутен от божиите и световни наредби. Тая неиздържаност на Борба, инак едно от най-енергичните стихотворения на Ботьова, е в зависимост от общата неиздържаност на Ботьовата мисъл, тъй като изворът й е чувството, поетическото настроение, а не логиката, разума. Такива неиздържаности на мисълта са нещо обикновено у поети, у които въображението предваря умът. Но даденото Ботьово стихотворение, освен това е писано на два пъти, види се под две различни настроения, та затова може би, началото води към изток, а краят своеволни се отбива на юг.

Анархизма е квасът на повечето стихове на Ботьова, както и на прозата му. Това го резко отличава от неговите съвременници. Обаче на тоя анархизъм изворът не е разума, а чувството, а пък за другаруването на такъв анархизъм с патриотизма няма особена пречка. И ние виждаме ясно как живеят задружно в тая душа неща иначе диаметрално противоположни: Борба, Молитва, На Гергьовден - и На прощаване, Жив е той и пр.

Откъм мисъл поезията, както и публицистиката (в стихове или проза) на Ботьова, макар да е изпреварила времето си, не представлява особен интерес, нито в бозна как оригинална. Но поезията в тия стихове ги спасява от участта на тенденциозните стихове, за които няма свръхсрочна служба и които доживяват най-много до инвалидна пенсия. Колкото Борба, Жив е той, жив е да не са издържани, все пак техния патос, общото впечатление от тях ще ги поддържа и кредитира чак в далечно бъдеще. - Малко е поетическото наследство от Ботьова, но голямото наследство от другите не може да се мери с него. И както казва Ницше: малкото е отличително качество на най-доброто. Не Ботьовите идеи - които могат да правят особено впечатление само на гимназисти и български социалисти - а поетическото облекло на тия идеи е, което е увличало нас, сегашните, които при все това не сме гледали на Ботьова като на идеал, а като на един синур, който тряба да се премине... и който в много неща е заминат, преживян. Но нищо преживяно ние няма да пазим тъй мило в душата си, както спомена за вдъхновения певец на Жив е той, жив е и на оная душевна трагедия на безпокойните изгнаници, добила такъв мощен израз в Майце си.

От поетите на миналото, Ботьов е най-свиден нам, че той стои най-близко до нашата душа. Живот и поезия у него са едно. За мнозина и едното, и другото е може би безумно. Но има ли по-дивно безумие от един живот-поезия? Ни една песен не е написана от Ботьова, която не е дело, която не е преживяна и обгорена от огъня на неговата съвест. Твърде силен е тоз огън, а поета твърде млад. И тъй става той нейна жертва, преди да свари да се уталожи. А иска ми се някак да кажа, че е може би по-добре - дето стана тъй, че той млад загина, тъкмо както сам не един път си е пожелавал. А веднаж с вещ поглед и предвидел... че, кой знае, другарите на Ботьова, закърмени със същите идеи и живели подобен нему живот, доживяха до лош край - едни побесняха, други избутляха недозрели. А той, който умря в бой за свобода, живял в непримирим бой със себе си, живее в нашето съзнание като най-вдъхновения певец от миналите дни. Упоменах вече какви са неговите идеи и че те не дават значение на поезията му. В тази поезия е разказана трагедията на младия безпокоен дух на певеца. Пусто и глупаво е наоколо му, нищо не дава отзив на глас искрен, благороден, и гневът на възмущението го обзема тъй, че погледа му мята искри дори и върху неговия собствен брат. В подобно едно положение и настроение П. Р. Славейков написва Не пей ми се, меланхолично тих протест, а Ботьов своята песен В механата, най-ядовития изблик на възмущение какъвто досега има в нашата поезия. Изобщо Ботьов би могъл да се назове поет на възмущението. В това е главният елемент на неговия характер. И като всякой млад, той често се възмущава от неща, които заслужават най-много една усмивка. И това подбива цената на човека у поета. Но на младото вино не бе оставено време да поправи грешката на своята младост, да се уталожи, и то се разля преди да прекипи. А преди да стане това, неговия поглед на проницател биде открит и той прогледна и видя своята смърт и живот след смъртта. Само пророчеството, което съдържа Жив е той, жив е, възвисява поезията на тая Ботьова песен, която и без това е едва ли не най-хубавата песен на поета, пълна с дивни картини из нашия живот и природа, на които Балкана пее своята “хайдушка песен” и в която има стихове буйни и великолепни.

Когато бе дума за Славейкова, аз приведох доста примери, за да покажа връзката му като поет - главно като поет - с действителността. Тъкмо обратното сторих при Каравелова - почти не упоменах нищо за характера на книжовните му дела, а се спрях главно на кризата му като пряк обществен деятел. И най-сетне за Ботьова направих същото като за Славейкова - говорих главно за поетическите му творения. Да разглеждам и тримата еднакво, моята реч би била мудна и еднообразна, а и време няма за това. Каравеловите творения и тяхната връзка с действителността, освен това, са познати на всички ни, тъй че аз намерих за по-целесъобразно да оставя тях настрана, а да говоря за душевната му криза; нейното изяснение ни помага да разберем и да си представим по-ясно кризата у Ботьова, както въобще душевните кризи у хероите на нашето минало.

Моето изложение на нещата бе тъй пряко и ясно, че вие и сами може да сте си направили от тях извода. Поне в едно, надявам се, между ни няма да има несъгласие: че, взето общо, в главните основни черти, между творенията на нашите минали поети и живота в ония дни има пълна хармония. Такава хармония има донейде и между самите поети и обществото, но до едно време - докато те са вървели наедно с тълпата и са имали еднакви интереси с нея.

Преди половин век ние бехме една просташка маса, която няколко “луди глави” едвам убедиха да се нарича българин. Подвига на тия “луди глави” бе да открият българина и да го удържат такъв, като му вкарат в душата, почти насила, луч от националното съзнание. И поведоха те тоя новооткрит българин подире си, с наивна вяра, че той е дорасъл дотам, докъдето сами те се смятат дорасли. И наистина тоя народ твърде бързо дорасте и узря за решаване известни задачи от своето битие. Реши, например, Църковния въпрос, своята духовна независимост, и реши я тъй, че от нейното решение водителите на този народ го помислиха достатъчно узрял, за да го поведат и на по-други борби. Първата у тях - установяване на църква не по историческите традиции, а в духа на новото време, като установят в нея един вид втора държава в турската държава, държава на строго демократични основи. Дружно вървели напред, водачи и водени се спряха ту на кръстопът. Тук стана тяхното истинско запознанство - първа свада и първа раздяла, не само между народ и водители, а и между самите водители. Вярвам, че ви е известна историята с двете статии, знаменити на времето, Една стъпка напред и Двете касти и власти, два усамотени оазиса в пустинята на духовния живот на нашето минало. То са въззиви към разума, първи опити за откриване смисъла на борбата, която се води, програма как да се води. И тази борба изхвърли на пясъка двамата най-предни водители, като им даде с това да разберат, че далеч още не е онова време, което може да ги разбере и че, доде дойде това време, те ще сторят по-добре - да идат обратно между народа, да г поучат още на азбуки, да му издават читанки и календарчета. Тъкмо същото виждаме ний да си изпащат Каравелов и Ботьов, най-жестоко Ботьова, че нему самоизмамата изкопа гроб. Ако той не бе загинал, и него щехме да видим скоро, като Славейкова и Каравелова, да извие назад, да отиде да продава буквари и календарчета... Само когато са се нагърбвали с решение на задачи, които са били по разума и силата на народа, само когато са вземали сбогом от своя идеал - само тогава те са бивали в хармония с народа си и са имали успех в предприеманите на тая база борби. Щастието да се бориш за свой идеал, е било нещастие за нашите бащи. Народ от вдобичени хора не е войска за борба в име на какъвто щете идеал. Тоя народ е мъртва маса, нещо подобно на труповете в знаменитата картина на Джото: Франциск Асизки допира пръст до тях - и те оживяват и почват да говорят: и умират пак, щом светеца си дръпне пръстта от тях.

Но в живота на нашия народ неочаквано, и независимо от волята на водители и водими, дойде великото събитие - Освободителната война, - което обърна всичко наопъки. И даде начало на нови начала. Тя отвори вратата на бъдещето, като завърши предисторическата епоха на нашия живот, а с нея заедно отряза първия порезаник от нашата поезия. Какво е това, що ни остави миналото като наследство? Знайно е, че най-обикновено сиромахът оставя наследство борчове. Но все пак и малко имотец ни остави той. Остави ни свобода - подарена, затова и занемарена, остави ни и една “интелигенция” - за която ние се срамуваме пред комшиите. Това е интелигенция, родена на кръстопът и закърмена с отровата на безвремието - затова, отраснала, тя представлява от себе си едно нравствено джудже. Тия душевно блудкави хора на безвремието нарекох аз едно време фасулковци, тях и тям подобните измежду нас. Те са пречките, разхвърлени по нашия път, и нашата молба към бога е - по-скоро да си ги прибере. Защото те пречат на вървежа към изпълнение нашия дълг - извоюване човека в българина.

II. Сега

Онова, що говорих миналия път за нашата поезия преди, е може би главното, що има да се каже за нея. Таквиз-онаквиз хероите на миналото, но те изпиха кой както можа, чашата на живота, подканвайки с това и нас да изпием своята. И ние, новата генерация, напуснахме техните завети, както напускат морския бряг корабите, на които попътния вятър е разперил платната. Моряците са млади, песента им бодра. С новото време дойде тая песен. Разбира се, не тъй бързо и лесно, както го казвам аз; но не и тъй полека, както подобни промени стават другаде. Защото навсякъде новото идва с борба и се настанява след победа - по нас няма такива работи: нито старото си отива, защото е отживяло, нито новото идва, защото има непосредствена потребност от него. Нашият живот още не е подчинен на обикновените закони на развитието; той всъщност още не е почнал да се развива. Ние живеем в изненади за изненади. И в такъв един живот онова, що внася ред, онова, що е звук от хармония, то минава нечуто, или вярата на дивите инстинкти го заглушава.

Нашият млад живот не се е определил още и не можем предвиди кога и какъв ще се определи. Прекъснал почти всички сметки на миналото, той не е отворил тефтер за сметки с бъдещето. Няма защо и да отваря. Той - тоя днешен живот - има сметка да бъде забравен, като една незначителна преходна страница в историята ни. И ний, младите, в своите творения не го тачим, в копнеж насочили поглед към зародения ден, когато няма да ни гнетят дреболии, неясни рвения, противоречиви чувства, - а слънцето на единство, на цялост на духа ще приведе в ред и осмислитоя живот.Сега е зори, обилни, но неясни със своите нюанси, зори, когато всичко се суети, приготвя за деня и дига врява... Но както в природата, тъй и в литературата, преди зори има тъмни зори. То е една област сама за себе си от не малък интерес и значение; но значението на онова, за което имам пред очи да говоря, ме освобождава от задължение към тая област и нейните дейци. То са дните непосредствено след нашето освобождение, та чак до прага на днешното, до снощи. Тая област в нашата поезия прилича твърде много на покойната Източна Румелия. Всичко имаше тя, бог да я прости, дори полиция и войска; но й липсваха и водачи в пътя на живота. И някак сякаш действително в нея имаше живот, тъй да се каже всъвсем сериозен смисъл. Само едно нещо беше комично, именно най-главното нещо: във всички и във всичко се чувствуваше привременността на тоя живот. И един хубав септемврийски ден пакостници отупаха праха на тая област, с полицията, войската и водителите й заедно. И всички ония, които живееха с нея и за нея и си даваха важност покрай тоя живот: нима някой ги помни сега и се сеща за тях? Да - ония, на които животът е само спомен. Само тия, които плачат над гробищата на вчера и онзи ден, но които привикват вече да казват, заедно с нас пакостниците: слава богу че умря! Тя не беше родена за живот.

Между пакостниците, които отупаха праха на Източна Румелия в нашата поезия, съм и аз - свидетел на не малко минали и сегашни работи. Може би ще ви се покаже странно, че аз се наемам да говоря на себе си. Разбира се, ще се помъча да не ви кажа нещо, което и друг не би казал за мене. Но все пак не е лишно едно малко обяснение.

Нам по каква прищявка на отдавна беззъбата вече традиция, установил се е у хората възглед, че поетът, че художникът изобщо, няма право да говори за себе си... - онзи, който вниква тъй добре в своята, както и в чуждата душа, проницателния, сърцеведа, който и явно, и потулено в своите творения говори за себе си - а може би и само за себе си, - нему се пише грях, когато пряко заговори за това и за своите дела. Не е дума за онези, които няма какво или не знаят какво говорят, а за тез, които съзнават себе си тъй добре, а не рядко по-добре, отколкото всичко, лежи вън от тях. Днес по-добре от всеки друг път ние знаем, че себе си човек познава най-добре. И твърде естествено. Кой знае моите добро и зло като мен? Кому е известна моята мисъл, моето намерение, тъй както на мен? И дали не когато аз сам ви поверя по един или друг начин, нещо от тях, само тогава и вие - ако ви е воля да слушате - ще узнаете нещо от онова, в което аз отдавна живея? Едни ще кажат: вие грешите. И може би те имат право. Други ще ме прекъснат: вие се самохвалите. И те може би - не! - те имат положително право. Защото аз наистина искам да се похваля - ако вие сте толкова наивни да мислите, че онова, що един съзнателен човек може да каже за себе си, е самохвала. Когато някой инженер разгърне пред вас плана си и почне да ви разправя и да посветява де що е, кое за какво е, що е съображавал, какво е мислил, и по такъв начин ви въведе в мира на своите интереси, идеи и душевна мощ, - ще кажете ли вий: той се самохвали? Но литератора, но поетът - той не смей да говори за себе си, за своите дела; не смей да изповяда своите мисли и чувства, защото някой фарисей или провинциалист в ума щял да се намръщи и да му натекне за някакво самохвалство и нескромност. Дори и тъй да е, значи ли то нещо? Скромността не плува по далечни морета; тя е кокошничева не само вечер, а и сред пладне не вижда ни бъкел. Не скромност, а съзнание ни тряба нам,и тежко на оногова, който го няма; той по дух и козина е брат на филистерите, на ония, които, когато край тях минува златната колесница на културата, стоят и скромно си човъркат носа. С всичко това аз не казвам нищо ново. Един от учителите на младата генерация европейски писатели, американеца Торо, заявява, че той не би говорил за себе си, ако би имало други хора да познава тъй, както себе си познава. Всякой писател дължи, на читателите и слушателите си едно известие. Ако ще би и най-късо, за своя живот и дела, - той няма право да говори само за другите и вечно само за другите. Едно известие поне, едно такова, каквото всякой и от вас, не-писателите, би изпратил на свои роднини, живеящи в някоя далечна страна. Ще го получат ли те, там онез в далечната страна, кой знай? Но всякой е длъжен да изпрати. Ако не за друго, то ще е интересно поне като документ за другите и може би по-важен от всеки друг.

Моята деятелност като поет и изразител на определен естетически възглед на живота, е ясна вече от десетина години насам. Разни безсмислености, що съм драскотил преди това, когато още черешите бяха зелени, те остават на сметка на младостта, а на младост дори безсмисленостите имат смисъл. По-сетне, под влияние на руската поезия и френската литературна критика, после под завета на Гетевата и Хайнева поезия, аз отърсих от себе си баналните възгледи, евтино продавани на въшчавия пазар на човешката мисъл. И от когато се уясних за себе си, от тогава за другите стана тъмно наоколо ми. В това е моята мъка, но то ми е радостта. Защото е мъка човеку да иска да проповядва, а - да разбива сили о камък, о камък на душевна мизерия. Казано образно, в кесията, т.е. в душата на съвременния наш читател има само няколко изхлузгани гологана, а често и нищо няма, - а ние идваме при него и искаме да ни размени той жълтицата на нашата душа. И чувство на самотност ни мъчи. Но лъжат се ония, които мислят, че ние би заменили мъката на усамотението за побратимство със сиромашките душици. Нашите предшественици се облизват от това удоволствие, - но ний имаме свои наслади, та и на ум не ни пада да завиждаме.

А вървим по свой път - към постигане наша задача. Млади сме, вярваме и борим се - и ще я постигнем. Казах по-напред, че съм почнал да се уча, като поет у русите. Но преди тях аз вече знаех почти всичко печатано на български - разбира се, не по математика. И от всичко писано на български, аз знам, обичам и ще обичам едно нещо - нашата дивна народна песен и всичко, що е откърмено от нея, като напр. поезията на Ботьова. - Но никога вестникарските тенденции на известни Ботьови стихове не са ме увличали, освен във време оно, когато, както казах, черешите не бяха още узрели и половината от даскалите ни бяха рошави социалисти. По онова време “истината” ходеше неомита и гордо сочеше скъсаните си гащи... От безвкусиците на публицистическата поезия аз не съм се отървал съвсем и досега: но, слава богу, от стиховете ми тя е прокудена вече зад девет реки и гори. В душата ми е друг бог, устата ми шепнат другиму молитва.

В стихотворението си Микел Анжело аз съм се опитал да изобразя борбата и прозрението на художника - някогашен обществен борец - и неговото отречение от преките борби на деня. Не че той ще служи от сега на звездите - борбата пак с негов идеал, само че служенето на тоя идеал той разбира не както по-напред. Животът е такова бойно поле, дето трябат не само един вид борци, не само един вид оръжие. Поставени на разни позиции, в различни условия, борците имат не еднакви цели. И аз показвам, как Микел Анжело се преместя от една на друга позиция, не дето се вардалят обикновените войници, а там, дето командирите, имайки поглед над цялото бойно поле, ръководят и дават заповеди. Някога си и той е бил изпълнител на чужди заповеди. Някогаж! Сега той има своя воля, служител е на свой разум и воля, а те му шепнат, че художникът, както и мислителят, няма защо да се бърка в ония борби на живота, които не са по натурата и призванието му. Не той е материал за тия борби, а те, самите борби, са материал за него.

                        ...Ах, незавиден
живот живее онзи, който знай
че на света се в временното само
живот живей. Възмогнати над него
живеят други - временната бренност
отхвърлят те, и в туй що е под нея -
в идеята - проникват. На света
един я в слово пламенно изказва,
друг в бой за нея лее си кръвта,
с длето на мрямор трети я изрязва
и я от днес изпраща в вечността.

Класиците на художественото слово - едновремешни и по-нови - те са ни оставили своите творения с тоя завет. Учил и подел това от тях, моя гален блян е да изобразявам ония борби в живота, на които значението не е във временното, но които, макар и с печата на временност, открояват извънвременното, типичното в живота. Не е моя работа да казвам достигнал ли съм аз нещо в пътя, който вървя. Склонен съм да приема мнението на ония, които съвсем отрицателно се отнасят към моето дело. Та що от това! Истински нищо не чини само онзи войник, който не се домогва да стане генерал, казват, че казал Наполеон. Но който и да го е казал, все умно е казал. Скромни са само просяците и фарисеите-книжници, и те не отиват по-далеч от торбата и традицията. Домогвайте се; ако сами нищо не достигнете, то поне ще помогнете на домогванията на онези, що идат след вас и имат по-голяма сила от вас! Натякват ми нашенци, че съм се лутал по чужбина да диря херои за творенията си. Като че ли поетът не е волен да заема материал, отдето му е сгода, и като че ли аз не съм засягал ни хора, ни събития от нашия живот. Но дали домашни или чужди неща ме занимават, моят поглед на художник е съсредоточен на външни съдбини и душевни събития, в които се откроява человека. Когато ми се удаде и в българина да открия човек, моята радост не е по-малка от вашата. И мислите ли вий, че когато изобразявам душевните борби на Бетховена, Шели, Микел Анжело, Прометея (Симфония на безнадежността), моят художнишки омисъл е да ви представя тях? - а не през тях оная жизнерадост, оная жилава, упорита вяра в себе си, които са кардинални черти в националния ни характер? Тия образи са толкова чужди, колкото образите в ония мои песни, които са на пряка нашенска тема. Те са толкова чужди, колкото са чужди за русите Пушкиновите - Скъперник Рицар, Дон Жуан и пр. - Но тук не ми е целта да посочвам, освен пътем, националния елемент в моите творения, а общия дух, основния тон, който вее в тях, помимо нашенство и чужденство на образи и теми. Спомнете си и двете ми поеми от българския селски живот - Ралица и Бойко, - в които е изобразена външната и вътрешна съдба на най-обикновени хора, земете пред очи и онези херои мъченици на своето призвание, които поменах по-горе, и вие, вярвам, ще се убедите в неправотата на един мой критик, който казва, че от всичките ми творения вее “неприветния дъх на нерадостна концепция на живота, резултат на собствената моя нерадостна съдба”, - а също тъй и следното мнение, криещо в себе си същата мисъл, мнение, изказано съвсем неотдавна: “Quelles que soient les influences qui ont agi sur lui, Pentcho Slaveikoff est le poète bulgare qui a produit les oeuvres le plus pures et les plus belles, non pas seulement parcе qu’il a des dons merveilleux, mais surtout parce qu’il a souffert, atrocement souffert“³. Има панегирици, които си губят ума подир краката на хората, а не се повзират малко в главата и сърцето им! Неволята си е неволя, и няма на тоя божи свят човек без каква да е неволя, - но тя не е вгорчивяла усмивката на устата ми, ни помрачила моя поглед. И аз често деля мегдан със самата веселост. Наистина, аз разказвам най-вече нерадостни събития из живота на разни неволници, но не към тяхната външна съдба е прикован погледа ми, а към онзи мир на чувства, настроения и душевни кризиси, от които не лъхти тъмния дух на отрицание живота. Тук-таме в малките ми чисто лирически песни изстъпват на първо място черни бои; но тия песни, не забравяйте, са рожби на минутни настроения, настроения, на които би се отдал дори и царят на смехът, веселият цар-любовник на тъмнооката тъга. Но и в тия ми песни, повечето пъти, черните бои са измама на окото. Животът на всякой человек е огърлица от весели и скръбни дни. Такава огърлица носи и поетът. И ако иска да бъде искрен изобразител на живота, той не може да пее само за слънце и пролет... Тогаз, при оценяване труда му, решаващ е не малкият, а големия порезаник, голям качествено и количествено. Придържайки се о такова мерило, аз твърдя, че моята поезия е жизнерадостна, макар по лицето на музата ми да има няколко меланхолични брадавици. Те са кусурът, но не в кусура е характерът на образа. Струва ми се най-пряко и ясно да съм дал израз на тая си жизнерадост в Псалом на поета и Сърце на сърцата.

Дали верно или не съм схванал аз тези неща в моята поезия, за които говорих досега, факт е, че моите поетически чувства и интереси са закърмени най-напред от руските художници на словото. Онова, което аз изпървом съм възприемал от тях инстинктивно - диренето на човека дори и в звера - вече като възмогнат, аз го влагам съзнателно за основа на своите творения. На такава почва държи корените си моят идеализъм. Тук е родена и моята омраза към европейските съвременни херои на перото, които лишени от разума на сърцето, дирят и ценят само звера в човека. И, може би, тоя характер на моите дела дава повод да ме зоват романтик. Зоват ме така онез, за които още имат значение абсурдните учебникарски деления на поезията на такива или онакива школи и посоки. Както характера на един човек е смесица на черти от всевъзможни характери и чист тип е рядко нещо на божия свят, тъй рядко е между поетите чист тип такъв или онакъв. Особено между истинските поети, а не занаятчиите в поезията и поетическите божи кравици. Едно едничко деление ми се вижда разумно: на поети не в прекия, а висш смисъл на думата. Казвал съм не веднаж: писател, който уважава себе си и своето дело, не тряба да пристъпва прага на никоя школа, на никое теке, в което с молитвеници в ръка са дошли да струват метани достойните за съжаление. И ден-днешен това е моя вяра и убеждение. Истинският художник тряба да бъде елин, без катехизис за изкуството и неговите цели. И с гордия идеал - свободно сърце и свободен ум. Личното вдъхновение да е подбуда за творчество, действителността - единствен предмет за наблюдения и въздействие. Така, и само така, възникват творения, в които реализмът върви ръка за ръка с висшите стремления на идеалния дух, както вървят те и в живота. Слънцето, най-великия творец след Господа, е наш учител: от него се учим ние да греем над всичко без разлика, да проникваме вред с животворните си лучи - и да говорим правдата божия.

Това са моите чувства и моята вяра в призванието ми като поет. Тия чувства и вяра са възпитани у нас - не само у мен, а у всичките млади - от европейските велики учители и възсъздатели на живота. И не само това, а сума други неща сме възприели ние от тях. Ще отбележа само, че откъдето и каквото да сме възприели - всичко е преценено през нашия темперамент и осветлено от основния ни възглед, нашето начало на началата: служене на правдата на живота. Онази правда, която ние чувствуваме и виждаме, а не каквато би поискал да ни натрапи този или онзи телалин на книжни доктрини. А покрай тези учители отвън, ние сме се вслушвали в гласа и на един наш учител също и на нашите бащи, вярвам, че ще бъде такъв и на нашите наследници - народната песен. - Родени в една епоха, в която само на тенденциозната поезия се даваше право на съществуване, по рецепта на Писарева, ние научихме от устата на своя наивен брат една истина и поука, която ни Писарев, ни наставника му Чернишевски са били способни да чуят и разберат: животът в своята цялост, а не само един крайчец от пеша му, а още по-малко тъмните кюшета на тоя живот, дето се коват козните на деня. Проявленията на живота са тъй разнообразни, че ние не можем да ги гледаме само от малкото прозорче на утилитаризма. Народната песен, творението на нашия наивен брат, ни учи най-мъдрата от мъдростите - че на живота ние тряба да гледаме през всички прозорци на сърцето и ума. Само такъв поглед е творчески. В народната песен е напълно възсъздаден целия живот на народа, а не само на тая или оная страна от него, възсъздаден е той обективно, с еднакъв поглед за всичко, а не от партийно гледище.

Преди няколко години в един етюд за любовните народни песни, аз пожелах дано развитието на нашата лирическа поезия стане на известни основи на народната песен. Това мое пожелание намери отзив у нашите поети, но те - разпасаха народната песен в своите умотворения. Най-напред и най-нескопосно разпаса пояса на народната песен г. К. Христов, поет, който почна дивно хубаво, но скоро се заблуди в трънаците на безсмисления егоизъм, дето изподраскан от бодлите му, повилня да дири наоколо си виновници на своето нещастие. Това, което прави той с народната песен, е престъпление. Вместо да се вживее в тая песен, в нейния дух и да възприеме от нея известни художествени похвати, та след това вече да внесе нещо от своя поетски темперамент, - вместо това, ние виждаме едно обикновено поскане отгоре-отгоре по народната песен, каквото могат да правят, и правят го вече, за нищо друго некадърни стихоплети. И вместо въздигане народната песен, както е сторил шотландеца Бърнс, или възмогване чрез нея, както у Гете и Хайне, ние виждаме създаване на песни, които не ги бива ни за улицата, - пустали вътрешно, дрипави външно, но пак окичени с рими, както хотентотките окичат носа, ушите и устата си с халки, стъкълца и разни други джунджурии

Макар млад, на г. К. Христов мястото не е между младите поети. Той се доближава до тях, и то твърде често, със своите външни качества на поет - формите на стиха, неговото движение и римата. Той е твърде плодовит, но тая плодовитост не е огряна от слънцето на никакво единство. Никаква идея не обединява неговите песни, те не са солдати на бойното поле на живота, не са и денщици, като песните на утилитарни певци; те са една шарена народна милиция, която иска да плаши с количеството си и с цинична слободия на думи и изрази. Поетът се хвърля навред и на всичко, но вън от сферата на младежките му буйни химни на животинщините в живота той е безпомощен. Нехайство и безсмислен младежки живот изсмукаха жизнените сили на тоя талант. А как дивно почна той! Както слънцето почва своя ход във ведрите зори на пролетен ден. Вдъхновени химни на плътта запя той, и навеки спря на тях. И сега всичко, що пей, е опит и лучкания - между които има и прелестни - но, както е известно, само зрелите, издържани и завършени дела дават цена на опитите и скиците на един художник. Желал бих моето мнение да бъде опровергнато от по-нататъшното развитие на г. Христова, че той има още време за развитие, - ако за развитието на един поет тряба само време. За да поставя г. Христова вън от младите поети, ме кара още един факт. И дъхът и буквата на неговите химни за плътта стоят много далеч от онова, що създадоха и създават младите, възпитани в духа на народната песен. В поменатата вече моя студия върху народните любовни песни се изтъква като основен техен елемент свенливият реализъм. Този елемент е основен и в любовната лирика на младите поети, и в това е една от характерните отлики между нас и татарите. Баналностите и диващините от “едно време” - сега от тях се срамува всякой, освен певеца на “Жени и вино, вино и жени”, вечно безспокойният недоволник. Но не само в любовната си лирика, във всичко, що е писал той досега, личи същото безпокойство и неуравновесеност. Поезията у него се превърна бързо в дервишки вой - вой, стон и рев на беснуем. Великия копнеж на младите към другия бряг, към уталожване, вътрешна свобода, е чужд на едно такова неспокойство, добре известна на психиатрите. Но види се по всичко, че той няма душевна потребност да дири каквито и да е брегове и тихи пристанища. За него животът е кораб, който в плаването си спира тук и там - само за да стовари уморените пътници и да си земе кюмюр и хъз за по-нататък. И как хубаво е възсъздал поетът душевното настроение на онези себеподобници, които безсмислено се лянкат на кораба по световното море.

Потекоха като на съне дните.
Понесе се скиталец по светът,
че млад бе той: морето и вълните
не можеше да гледа от брегът.

Замина той - и за всегда замина
по непознати краища и земи, -
но вред намери весела дружина,
навред намери вино и моми.

Минаваха години след години...
То беше сън, то беше дивен сън...
И той живя - и без да си почине,
без да скъпи ни младост, ни огън.

А пак не свари да си отживее,
защото още драг му бе света, -
кога сети десница че слабее,
кога го изненада старостта.

И отдалеч зачуден той се взира:
какъв е тоя непознати бряг?
А кораба лети натам, запира,
оставя старци и потегля пак...

Тогаз едвам събуди се моряка,
тогава чак се старецът свести...
Но своите младини той не оплака!
Но клетва му сърцето не смути!

Ето защо не го поставям аз между младите, които знаят защо и къде, но дирят само как да пътуват.

Друг един неспокойник в нашата поезия, макар характерът на неговото неспокойство да е съвсем друг, е г. Ст. Михайловски. И него аз смятам не между младите. У нас г. Михайловски е единствения любовник на сатирата, но разни мнения има - дали тя го люби. Аз мисля - да. Само едно се хвърля в очи при сатирата на поета: нейната сила е в негацията, и през тая негация твърде рядко прозира положителен идеал. Това, ако го вземете за укор, се отнася не само до него, а до повечето сатирици. А и онзи идеал, който прозира в сатирата на Михайловски - помимо неговата ценност - не е свободният идеал на младите, на ония поне, които копнеят за напред, а тъй да река идеала за запазване благолепието на това, което е било и се разрушава, и към което младите се отнасят отрицателно. Но ако приемем даже че г. Михайловски е от младите, все пак той не е между тях и им е далечен духовен роднина. По чувства и идеи, той върви разделно от тях и не с добро око ги изглежда отстрана.

А ето ви и друг един безпокойник и отрицател, г. П. Яворов. Той два пъти се е самоотричал. А не е никак изключена възможността и за по-нататъшни отричания - че всяка стъпка напред е отрицание на по-предните стъпки. Той беше социалист, т.е. верующ в катехизиса на партията, която има готово разрешени всички въпроси, или, както картинно би казал Ницше - партия, за която всички въпроси са вече оскубани кокошки. Но той не седя там дълго време, а, през патриотическия мегдан, излезе далеч на свободното поле, където нищо не стеснява волята му, воля, граничеща със своеволието, както това е у всякой млад, самонадеян и опърничав деятел.

Най-няма опасност за развитието на такива поети. Наистина, дето има живот, всякога има опасност и ако тя бъде смърт дори - все пак ще е в име на живота, смърт завършителка, каквато е смъртта на Лермонтова, или на нашия Ботьов, - смърт сама за себе си една дивна песен, завършителка на онова, което те не можàха да завършат в живота си. Кипеж на живот предизвиква такъв край, кипеж на живот и жизнерадост: две основни черти във физиономията на младите. Кога и да е - утре, ако не днес - те ще излязат в тихото пристанище, на спокойния бряг, там, дето ще видят оногова, когото едно време видял пророк Илия на планината Хорив: “И ето избухна силен вятър, който размята скали и върхове, но Той не бе в него; после вятъра настана землетресение, но Той не бе и там; после землетресението - огън, и в него не бе Той; но после огъня настана тишина - и в нея бе Бог”. У нашите млади поети няма още тишина, в която е бог и която е по-силна от всякоя буря. Но ако бог не е в бурята, то тя е предвестница, че ще дойде, и като такваз, ние, които твърде рядко виждаме бога, с особен интерес я наблюдаваме. Особено онези бури, които тласкат напред. Там, дето сега е тласнат Яворов в своя вървеж, той стои съвсем самотен. Неговите последни стихове са съвсем символични по форма и съдържание. Всички характерни белези на модерния символизъм имат те. Онова балансиране на границата между действителното и недействителното, знайното и незнайното, с особеното предпочитане на последното; ония прилични на рефрен думи и лайтмотиви (характерни белези и на народната песен), които засягат едно определено настроение или идея; онзи импресионистичен кеф да пръскаш изобилни звукове, да рисуваш с думи, чрез асонанси и алитерации, и най-вече онзи неопределен мистически дъх, чрез който на поета се иска да подсети, че онова, което ние виждаме и в което живеем, е може би само един сън в съня.

Ще дойдеш ти, очакван ден.
Изгубих аз човешка мощ
в безсъница през дълга нощ.
Ще дойдеш ти, спасител-ден.
Разметнал пурпур и лъчи,
към вечността повил очи,
зора ще зазориш над мен.

Ще дойдеш ти, очакван ден.
Вампири много сред нощта
без жал ми смукаха кръвта.
Ще дойдеш ти, спасител-ден.
В море от мрак и светлина
внезапно кипнала вълна
ще грабне нежно дух ранен.

Ще дойдеш ти, очакван ден!
Ще дойде с тебе най-подир
в безсъница сънуван мир.
Ще дойдеш ти, спасител-ден.
Ще пламне тъмен кръгозор,
ала засенил моя взор,
ще бдиш ти царствено над мен.

Ще дойдеш ти, очакван ден.
С вестително протяжен звън,
по-тих от песен в утрен сън,
ще дойдеш ти, спасител-ден.
И в умиление тогаз -
безплътен дух - ще плача аз
самси над своя труп студен...
Ще дойдеш ти, очакван ден!

Тая песен е добър свидетел на онова, което току-що казах. И свидетел е за още едно нещо, най-ценното, най-характерното у младите - настроението: въвеждането на читателя в онова душевно състояние, в което е бил твореца при създаване на своето творение. Разсъждения - у мислителя, разкошна реч - у оратора, строй и разпореда - у художника! Тях поетът може да ги има или не, но това, което без друго тряба да има, за да бъде поет, то е настроението, дъхът на цветето, смехът на устните. То е оная вест на сърцето, която, както уверява народната поговорка, спознава и сближава душите. То дава тон, то прави ясна всяка мрачина, то което самó е тъй неясно, което бди зад всички неща, като ликтор зад цезаря.

Взрете се в горепосочената песен на г. Яворова. Вам може би не съвсем ще е ясно какво иска да каже той, пък и да ви е ясно, може би такава мисъл да не ви бъде симпатична: все едно, той постига целта си - той ви заразява с копнежа към онова, за постигане на което е тъй сладко и скръбно да се мечтай. Какво е то? Нека всякой дава отговор за какъвто има място в душата му. Поезията няма задача да конкурира на логиката, и нахалос бъхти път онзи, който не идва при нея като при Пития. - Вие помните думите на Верлена -

De la musique encore et toujours!
Que ton vers soit la chose envolée,
Qu’on sent qui fuit d’une âme en allée
Vers d’autres cieux à d’autres amours.
.......................................
Et tout le reste est littérature.⁴

Да, всичко друго е литература, т.е. занаятчийство. Това еедна програма сама за себе твърде ясна, но водeща не всякога към ясен край. И програма само за лирици. Но всяка лирика, както изобщо поезията е хубава само тогава, когато не е творена по програма; инак тя изпада в отдела на литературата и безсмислиците. Аз вярвам, че г. Яворов няма да отиде дотам, но пътят е твърде гладък и лек - по него се ходи дори само с крака, а ум и разум са лишни украшения. Лишни украшения - при една словесна гимнастика. Но има читатели, и те не са малко, които странят от поезията на г. Яворова не поради отрицателните, а положителните й черти. За това не е крив той, а низката култура на самия читател. Такива предмети и мотиви, за каквито пее най-младият от младите, не са по воля на мнозинството, на онези, които имат стомаси само за примитивна храна, и разните изисканости на вкуса са за тях непонятни и противни. Вече самият импресионистически начин на мисълта и израза, който е характерен за г. Яворова, - спомнете си Хайдушки песни и Евреи - той съвсем ги прокужда. Но какво ще каже нашият читател, за нас това не е особено интересно: това интересуваше нашите предшественици, които слизаха при своите читатели и приравняваха културните си интереси с тяхната душевна нищета. И както вече миналия път казах: нашите бащи - изобщо - нямаха щастието да се борят за свой идеал; те са прегръщали идеала на мнозинството, на тълпата, на онези, които са неспособни да се възвисят, затова изискват всякой апостол да се унизи до тях. От такива ние гледаме да сме по-далеч. Наедно с Ибсенова Стокман, ние вярваме, че у самотния човек е силата и той няма защо да прави с когото и да е компромиси. На такива читатели ние гледаме с усмивка или пренебрежение, че искаме читатели, за които да не се червим, нито те да се червят за нас. Да не са те само грамотни, но и стопани на душевен имот и на тая основа да става единение помежду ни. Да не са те такива, които не разбират думите ни, а камо ли какво казваме с тях. От такива читатели ние няма да чуваме често днес чувания укор: вие пишете тежко, кълчите езика; вий сте мъчни за разбиране. Но не под тоя вол е телето, под който се дири. Езикът на нашите млади поети е индивидуален. Той не е тежък и изкълчен - а самите читатели са леки и невежи, срамотно невежи в своя роден език.

За читатели като сегашните наши, понятен, лек и хубав език има само г. Вазов, - защото той е гладък и безсъдържателен, неписан с ръка на жив човек под диктовка на сърце, биещо любов и злоба. Всичко е равно и гладко в тоя език, всичко ощавено, като шопар на Коледа, всичко крехко, да може да го мляскат и беззъби уста. Езикът у всякого от сегашните наши поети се домогва да бъде нещо индивидуално със свой образ и свой живот. Това, което са дъвкали нашите бащи, просто на просто е срамота да го предъвкваме и ние. Самото развитие на езика ни налага дълг да бъдем творци и тука. Езикът е виолина, която всякой майстор нагласява по свой начин - за да свири на нея свои мелодии. Но и помимо индивидуалната работа над езика, художникът не тряба да изпуща от очи, че има работа с един организъм, чийто самостоятелен живот е подчинен на изменения и обновления. И наблюденията, например, над немския литературен език само през миналото столетие ни показват тъкмо четири промени. Всяка генерация, особено в наше време, време на бърз интензивен живот, е носителка на нов, на свой мир чувства, мисли и настроения, които се рват към израз, за който старите средства са не само недостатъчни, но и кварящи образа на новото. Тая истина не е знайна само у нас, дето мнозинството носи облекла от турско време и живей с понятия още от старото българско царство. Но не само езикът отпъжда читателите от нас. Отпъжда ги често и мисълта ни. Най-простите неща, за които говорим ние - и за тях дори читателят безсмислено ни зяпа. А ония, които зяпат, нямат право да говорят, дори и когато имат право. Не мислете, че аз искам да доубивам убития. Името читател е многообемно; под неговата фирма влизат не само обикновените смъртни, но и водителите на досегашната ни духовна култура. За пример, вземете един читател като г. Вазова. Не веднаж старият поет се оплаква, че младите се четели мъчно, разбирали още по-мъчно и че поезията им била безцелна. И, разбира се, когато това го казва водителя, що остава за ония, които пъплят подире му. Но и тук телето не е под вола, дето обикновено го дирят. Г-н Вазов, наедно с читателите, що вървят подире му, стои на един километър надире дори от такива сегашни поети като г. Кирил Христова, чиито художествени идеи са обикновена стока. И дори у такъв поет г. Вазов не намери на какво друго да спре окото си, освен на - Хорът на туристите, пиеска по стих, език и мисъл по-сиромашка и от сиромаха. Хубав атестат за поетически вкус и култура на духа, нали? Между езика на младите и старите има такава разлика, каквато и има изобщо между старо и младо: едното облечено в потури и с опълченски калпак на глава, другото почти в европейско облекло. Наистина, в младото все може да се познаят наследствените черти на онова, що го е създавало, но няма в него първобитната тромавост и наивност, тъй хармонираща с наивността и тромавостта на мисълта у нашите предшественици. Ние не се задоволяваме да кажем, както сварим надве-натри, мисълта си и с това да свършим; дори често пъти нас не ни интересува самата мисьл, а нюанса заради който я изказваме ний, - чудно ли е, че читателят не ни разбира, тоя читател, който едва разбира дори и пряка вестникарски казана мисъл! Ние не използуваме езика като средство за изказване може би на дълбока, но безплътна, за това и безплодна мисъл - а за открояване на мисълта-живот, за изразяване на един индивидуалитет и темперамент. И някои от нас не рядко предпочитат дрезгавината от пладнешката ясност на слънцето. Но, който има свой живот, право му е да има свой вкус и разум... И подир всичко това, ако аз добре схващам дъха и боите, които младите дават, или се домогват да дадат на езика, то можем да се надяваме, че не в далечни дни ще имаме поетически и въобще литературен език, нежен, жилав и енергичен, с който нашите наследници ще бъдат горди. Тука се изисква само спазване на едно условие: в по-нататъшното си развитие тоя език да не страни от естествената си основа - живия народен говор, като втъква на тая основа свилените нишки, изтеглени от старите драгоценни узори. Но най-голямата грижа на нашите поети и писатели остава - да пазят тоя език от прищевките на разни филолози ислабоумци драскачи и да го чистят от гъсениците, що пущат те по стволите и листята му, за да го опощят и направят нежизнеспособен. От развититето на езика зависи развитието на мисълта - какъвто е той, такава ще е и тя.

Още по резко, най-резко, разликата между преди и сега личи в темите, подземани от младите ни писатели и начина на възсъздаване тия теми. Това се вижда най-ясно у г. П. Ю. Тодорова. Не мислете, че тук аз излизам от рамката, че между поетите вблъсвам и един прозаик. Ако правя това, то не е за сините му очи, но за това, че го смятам не прозаик, а поет много повече от други. Значи ли нещо, че той не пише стихове? Той много обича да черпи вдъхновения от народните песни и легенди. На старите съдържания той дава нов смисъл, свой смисъл, който откроява модерния дух на поета. И тези откровения са написани на дивен език, - често покварян от манерничане, от което поетът по-скоро тряба да се отърве - и през изразите, образите, символите дъха копнежа към онова, което ще дойде. Критици, които имат нос за веянето на вечерните ветрове, и в него угаждат утрешния ден, намират характерното у такива поети именно в това, че те черпят от миналото сюжети за творенията си от народните сказания, от бляновете на наивни творци. Обаче от съкровището на миналото те земат само онова, което има смисъл за всяко време, което чака магьосник, който със своето вещо слово да го омагьоса пак за живот. Че само жизнеспособното може да се повика пак в живота. Такова “минало” е всякогаш съвременно и поетът може да се ползува от него, като го хармонира с идеите на своето време и настроенията на своя творчески дух. Така е у съвременните европейски поети, тъй е и у нашия поет.

Ето, например, неговото стихотворения в проза Над черкова. Вече самото име подсеща за идеята, която поетът е вложил в него, идея не чужда и на самата народна песен, но там само недомълвено подчекната, неизвадена наяве; над хорските обичаи, закони и воли стои онзи висш закон, който ние не можем да игнорираме, защото е закон на природата, воля божия. Двама млади се спознават и обикват; тях ги разделят в живота; но смъртта съединява резединените. Погребани разделно - той пред, тя зад черква - те израстват Бряст и Топола, превиват върше над черква и се съединяват пак... и поетът ни поверява при това, че кръстовете над гробищата злословели. Както виждате, ползувайки се от символите, които наивното творчество на народния певец е създало, модерният поет изказва и коментира чрез тях нравствени чувства, присъщи и драги само на модерното наше време. Кръстовете над гробищата, вехтите символи на отживели чувства и вери, не могат освен да злословят над живото в живота и смъртта. - В такова също пресъздаване имаме ние и легендата за Райския ключар, който не пуща майка си в рая поради нейните земни грехове. В грешната майка на светеца поетът е възсъздал една хасъл българка, - грижовната за своето добро и доброто на своя “непрокопсаник” син, който като че ли на своята непрокопсаност дължи светийството си. Думите на майката - думи, в които като да звучи убеждението на съвременния българин - са жесток обвинителен акт изобщо против ония халосници, на които земното съществуване не е пряко служене на живота, а на “нещо” лежащо отвъд синурите на делничните световни интереси. За такива укори и наветви в християнската легенда няма и помен; - техният извор е действителността на нашия живот, живота на убогите духом. А картините на рая и ада, които г. Тодоров ни дава издалеч, със съвсем бегли черти, усилват още повече впечатлението на новата концепция на старата наивна легенда, в която сега християнските елементи са заместени с чисто езически. - Това същото ние виждаме в повечето тъй наречени “идилии” на г. Тодорова. И виждаме едно: домогването на поета да ни въведе в онзи мир на чувства и представления, който е съвсем чужд за душата и ума на едно общество с варварски инстинкти и понятия. И той яде и ще има да яде още за дълго време попарата на нашенската критика, за това че е такъв, какъвто тя не го харесва. А нали разковничето за успеха на всеки млад е - да се хареса? Но, като модерен човек, нему е по-присърце да си се харесва сам той - че на пазаря се продават ония, които тряба да се харесват на другите.

А самохаресването - когато не е резултат само на самочувствие, а на хармония между самочувствие и външна действителност, - това самохаресване е признак на вътрешна свобода. И тъкмо тая вътрешна свобода е вретеното, около което г. Тодоров навива нишките на своето творчество. По-преди поетският му поглед се взираше и в други настроения, долавяше и други теми, сега вниманието му като че е концентрирано в едно - да изобрази размаха на свободната воля, полета на свободния дух. Като че ли той сега си е поставил това едничък идеал. И неговото първо с по-широк замисъл творение на основа на тоя идеал Слънчова женитба. На мой поглед и чувство, това е най-хубаво концепирана поема на български, а при това една от най-лошо написаните негови работи. Поетът не би сторил зле, ако я напишеше отново (искам да кажа - ако основно я поправеше външно) с по-сдържан и прецизен език и я очистеше от баласта ненужни епизодни отклонения от правилното развитие на предмета. По такъв начин тя би станала добра другарка на Гюрга Самодива, на дивната песен за младост и живот. Слънчо и Самодива са същински брат и сестра, и те се допълнят един друг. Техните душевни настроения са еднакви по същина, разликата е само в названията, които ние би им дали. Той е активен, творец, тя пасивна, изпълнителка. Много нещо неразумно, ирационално има в тяхната природа, в техните постъпки, и невям именно това е, което ги прави тъй привлекателни за нас, копнеящи за култ към всичко, що е вън из реда, било душевно или физически, - онзи копнеж, който е една от малкото искри божии, неугаснали още в нашата душа... Хероят на г. Тодоровата песен, Слънчо, е онзи творец, който поема от божията морна десница по-нататъшното дотворяване на неговото дело, довършване на замисъла му. Тоя творец се спира за един миг и допуска да обладаят душата му други чувства, чувства, които пречат на неговото висше призвание. Той допуска тия чувства в душата си само за миг и пак след това продължава своя творчески подвиг, като оставя подире си в неволя жертвите на своето минутно увлечение. Трагедията на гения, за която пее и Алфред де Вини в своя Моисей, проклятието на божиите избраници. И за едно тряба само да съжаляваме, че тя е написана лошо, твърде лошо, че външното й изпълнение не отговаря на дивната вътрешна концепция. - Външно и вътрешно, форма и съдържание, е в хармония в драмата Гюрга Самодива.

В нея е нарисуван живота на млади съпрузи - Стилиян и Гюрга Самодива. Две чеда на Балкана се обикват, оженват се и заживяват дружно - както всички други хора, т.е. тъй се ще на другите хора, но младата невяста няма ни намерение, ни желание да живее както искат другите. Какво казали во време оно дядо и баба, или чичо Пройчо, то за Гюрга Самодива няма смисъл и значение. Вехтият Завет е на клечката, Новият - зад вратата. Нейната воля е неин закон. А че тая воля не е по воля на другите, за това нея малко я е грижа. То не й прави впечатление, не убива смеха в душата й, в тая весела душа, ревниво цвете расло между цветята на Балкана. Тук не е дума за прищевките, за безсмислените прищевки на разглезени жени и техните задкулисни похождения, а за действията на съзнателен човек. - Опитът да се доведе на сцената едно същество не от мира сего, а от царството на народните песни - е пръв в нашата литература и тоя опит е повече от сполучлив. Поетът майсторски е обрисувал своята хероиня и дал еплът и живот на едно от най-дивните, но и най-безплътни създания на народната фантазия. Пред нас като че ли е творението на някой елин, в което са слени за един живот образи от действителността и създания на фантазията. Вие сте я чели, нали? - тая слирически език и тон изпяна драма. Ако литературните ви интереси са ангажирани от сенките на миналото, или избутлеяли в нечистия въздух на литературната Източна Румелия - няма защо да я четете. Напусто е да я четете. Защото вашият вкус е безвъзвратно покварен и такова творение ще ви се види чудновато, както се вижда чудноват на чалмалията гаджал всякой човек, облечен със спретнати европейски дрехи.

Волното чедо на Балкана, както вече казах, се оженва за един овчар, волен и той като нея, но само на ергенство. Тя идва в една среда съвсем не за нея, среда на душевни пости, традиции и установения, пазени и тачени от “дядо и баба”. И тя с пренебрежение игнорира всичко това и живее както й заповядва свободата на нейния дух. Не малка подкрепа за нея е, че мъж й, поне мълчаливо, е съгласен с нейната воля. Но малко по малко средата всмуква пак назад в себе си духом волния на младини овчар и го тласка към конфликти със самодивата, и докарва най-сетне работата до свади, до обикновените в нашия обикновен живот свади... Тук драмата се свършва - по-добре, прекъсва - без чудо, без убийство, без бой. И по това тя не прилича съвсем на българска драма. Вий сте я чели, нали? Прочетете я пак, тая песен на вътрешната свобода и окъпете своя дух в росата на нейната поезия. Поетът може би ще създаде до някога други, по-издържани, по-художествени неща, но такава поезия се създава само веднаж, и то на младост. Но мимо поезията, Самодива е и от друга страна ценно творение. То зачеква един от най-парливите въпроси на нашето време, въпрос чието разрешение е задачата на младата българска поезия - освобождение на личността от призраците на миналото, от традиции, установения и понятия, които налагат окови на волята на съзнателния човек и убиват неговата жизнерадост. Но добре да се помни - волята на съзнателния човек, а не своеволията на хаймани. Че както истините на вчера днес са вече глупости, тъй нравствените начала, установени в друго време, за други хора, имат вече цена чисто историческа, цена на реликвии, на антики.

Душата на съвременния човек е развалини, по-печални от развалините на търновската Трапезица. Едничкото здраво нещо в нея е копнежът за отиване на друг бряг, там, дето няма бурени и спарен въздух. Този други бряг не е брегът, дето лотофагите и разни душевно-мързеливци търсят усамотение, рахатлък и забрава. Той е копнежът за брега на живота. Онзи живот, в който да няма разпря между нашите чувства, воля и ум. Животът на хармоничните натури, в чиято душа живее бог. Не вардача на гробищата на миналото, който умря затрупан в развалините на душата у съвременния човек, не сърдития, намръщен отрицател на живота - а наследникът му, бога на радостта в живота. Негов храм е всякой дом - и всяка душа - разтворени за слънцето, хубостта, смеха и благолепието - храм в който живее богът на свободните духом. Молитвите към тоя бог са цветята на душата ни - нашите дела, нашите творения. И ако, както вече казах по-преди, животът и делата на нашите бащи са били посветени на пряка служба на живота - нашите дела и цели са и по-други, и по-мъчни: ние се борим да спечелим битвите в душите на днешния човек, да направим духът му свободен и всеем в съзнанието му човещина, с което оръжие той ще има да се бори в битвите на бъдещето.

БЕЛЕЖКИ

1. Докрай. [обратно]

2. Арапинът изпълни своето задължение, арапинът може да си отиде. (Из "Заговорът на Фиеско" от Фр. Шилер"). [обратно]

3. Каквито и да са влиянията, упражнявани върху него, Пенчо Славейков е онзи български поет, който е създал най-чистите и най-хубавите творби не само защото има чудесно дарование, но особено защото е страдал, жестоко е страдал. [обратно]

4. Затуй: Музика! Музика само - помни!
Твоят стих да лети, пълен с трепетна пролет,
да унася душата в стремителен полет -
но към друго небе и към други страни.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
А пък всичко останало е: - книжнина.
(превод на Гео Милев: Пол Верлен, "Избр. стихотворения"). [обратно]

© П. П. Славейков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.01.2002
Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Мисъл, V, кн. 2, 6, 7, 1906.