Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕСТЕТИКА И НОРМА: ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА НА ИДЕОЛОГИЯТА1

Албена Вачева

web | Култура и критика. Ч. IV


Настоящият текст е в резултат на опита ми за разглеждане на един от механизмите, чрез които идеологическите апарати произвеждат, тиражират и насаждат идеологемни формули, изграждайки схематизирани образи и слабо информативни стереотипни конструкти въз основа на другостта и различието в техните политически и идеологически измерения. Обект на изследователски интерес е очеркът и в по-широк план потенциалът, който притежава публицистиката за налагане на едни или други идеологически внушения, поради които може да бъде използвана за пропагандни цели. Във връзка с това е разгледан въпросът за художественото слово и неговата роля за налагането и усвояването на идеологически послания сред максимално широка аудитория. Изложението е в две части, първата от които е теоретичен опит върху механизмите на производство и разпространение на идеологически инвенции в два типа текстове - художествения и пропагандния. В тази част вниманието е фокусирано върху съ-съществуването на идеологически кодове от различен порядък, както и върху процепите и празнотите в господстващата идеологема, от която художествената литература се "възползва" при определени условия. Втората част на изложението е анализ, нагледно илюстриращ особеностите на пропагандното говорене на партийната идеология. За основа на изследването, чиито резултати са представени във втората част, послужи излязлата през 1951 г. книга на Богомил Нонев (бивш аташе по печата в българското посолство в бивша Югославия до 1950 г.) с "очерки за днешна Югославия" - Предателството.

 

Комунизмът се различава от нацизма не по системата на власт. А с това, че е утопия, докато фашизмът не е. [...] Утопията придава законност на разминаването между намеренията и делата. Тя позволява да изискваме - и често да постигаме - да ни съдят единствено по нашите намерения...

Жан-Франсоа Рьовел (1995: 76)

1. Идеология и архитекст

Литературата от периода на социализма, както и изобщо изкуството в тоталитарните общества, предполага множество изследователски подходи, доколкото представлява особено средоточие на символически системи от различаващи се помежду си идеологически редове. Една такава възможност за прочит предлага Виктор Живов, опирайки се на изследването на Клифърд Гиърц "Идеологията като културна система", според която идеологията може да бъде разчетена като програма, включваща различни по тип послания, без да бъде непременно обвързана с властови доминанти. Това разбиране значително разширява границите на изследването на идеологията, защото наред с разбирането за ролята на идеологическите апарати, включва в себе си една доста по-разгърната схема за определянето на знаковия характер на идеологическите кодове. Казано по друг начин и в съгласие с визирания автор, идеологията и литературата влизат в релации помежду си (често пъти пораждайки семантични полета за обща употреба) като символни системи от сходен ред, използвайки почти еднакви механизми за осъществяване на дискурсивна експанзия. Гиърц твърди, че подобно на художественото, идеологическото слово използва особената знакова природа на метафората2, разгръщайки я (както това се случва и в художествената литература) в сюжет. Ефектът от подобна трансформация е свеждането на сложната и многопластова тъкан на семиотическите системи на социалното пространство до "достъпно слово" посредством преформатиране на знаковия им характер до разбираем език. Една от целите е ускоряване и разширяване експанзията на посланията, което е функция от стремежа на конкретната идеологическа програма да осъществи промени в социума.

Като илюстрация на това може да се приведе казаното от Славой Жижек за трите основни тенденции в разчитането на термина "идеология" и цялата сложност при определяне параметрите на идеологическите кодове в плана на социалната реалност:

По отношение на религията (която за Маркс е идеология par excellence) Хегел разграничава три момента: доктрина, вяра и ритуал. Така всеки е изкушен да разположи многообразието от схващания, свързани с термина идеология, около тези три оси: идеологията като комплекс от идеи (теории, убеждения, вярвания, аргументативни процедури); идеологията в нейната външност, тоест нейната обективация (materiality), Идеологическите Държавни Апарати (организации); и накрая, най-неуловимата сфера - "естествената" идеология, действаща в сърцето на самата социална "реалност" (това е най-съмнителното, ако като цяло терминът "идеология" е подходящ да обозначи тази сфера...) (Жижек 1994: 9).

Изхождайки от наблюденията на Гиърц, Живов извежда един от основните въпроси, който е свързан с методологическата страна на изследователската работа върху начините на взаимодействие между идеология и литература. Като успоредява идеите на Гиърц с оглед на кореспонденцията им с породените от постструктурализма и новия историзъм схващания, авторът стига до заключението, че изследването на "онова течение в литературата, което се определя като социалистически реализъм, [може да се осъществи] не толкова от гледна точка на естетиката, колкото с оглед на езиковите и ролево-поведенческите стратегии", водещи до хегемония (на една или друга идеологическа програма в полето на културата (по Грамши) или до практики, създаващи затруднения пред нейното артикулиране (Живов 2002).

Жижек на свой ред смята, че същността на постмодерната критика по отношение на идеологията е "да разкрие елементите в съществуващия социален ред, които под маската на "фикция", тоест на "утопически" наративи за възможните, но пропаднали алтернативни истории, посочват антагонистичния характер на системата и по този начин ни "отстраняват" от самоочевидността на установената й самоличност" (Жижек 1994: 7). В смисъла на казаното може да се добави, че разчитането на идеологическите кодове, доминирали социалния ред в периода между 1944-1990 г., е по необходимост исторически детерминирано. Тази детерминираност на прочита трудно може да бъде избегната. Нейната обусловеност предполага разбирането на въведения от Барт термин "идеологема"3, чието изследване създава възможност пред изследователя да успее да разчете характера и същността на властово припознатите за доминиращи идеологически кодове. От друга страна, именно разчитането на господстващата идеологема, както и динамиката в кодовете, предполагащи известни промени в нейната доминанта, спомага изследването да улови всички онези "пробиви, празноти и подхлъзвания" (Жижек 1994: 10), които се осъществяват в идеологията при трансформирането на идеологемните послания в повествования, които да бъдат валидни за цялото общество. От трета страна, този тип прочит предпазва изследователя от възможността да участва в подмяната на един с друг идеологически "коректен" разказ.

Отнасяйки казаното към сферата на литература, процепите и празнотите, за които говори Жижек, имат своята рефлексия в художествената литература. Основната причина за тяхното появяване би могла да се търси именно в полето, където се засичат идеологически инвенции от различен порядък. Става дума за социалното пространство, което се изгражда от множество идеологически кодове, трудно податливи на уеднаквяване и преподреждане от всички онези организации, изграждащи мрежата от "апарати" (по Алтюсер) на идеологията (на държавата) и отговорни за нейната обективация4. Проявата на тези кодове в литературата задават различни естетически, а по наблюденията на М. Неделчев (2005), и жанрови (в епохата между 1965-1989 г.) особености на определен набор от текстове, които, без да са рефлексия на съзнателна съпротива срещу политическия режим от страна на авторите си, се превръщат в израз на особена идеологическа успореденост. Тези процеси особено ясно започват да се забелязват от средата на 60-те и стават отчетливо изразени през 70-те и 80-те години на ХХ век, когато идеологическите санкции на политическия режим започват да отслабват, вероятно и заради пробивите, които се появяват в сферата на доминиращата комунистическа идеология. По-внимателен анализ на това "отслабване" вероятно би показал, че става дума не толкова за отмяна на санкцията, колкото за крайна степен на формализирането й (или за политическо мимикриране), позволяваща присъствието й в редица случаи като нормативна абстракция по отношение художествените похвати на изобразяване. Интересен в тази посока е неустановеният характер на социалистическия реализъм, който до края на политическия режим остава без особено ясни характеристики, като дори неговите идеолози се затрудняват да го дефинират. Стига се до абсурдната ситуация, при която разбирането за неговите норми и самата му същност е твърде колебливо - социалистическият реализъм "се отъждествява с творчеството на ограничен кръг писатели" или в рамките му се включва "целокупно разглеждане на всички творчески индивидуалности като творци на метода" (Василев 1986: 583). И двата случая са еднакво неприемливи и оспорими, според Василев, и не отразяват реално ситуацията в областта на художествената литература. В случая не може да не се признае правотата в наблюденията на Михаил Василев, при все че идеята му е друга и се изразява в поредния опит за стандартизация на естетиката, подведена под "принципите" за партийност и народност в изкуството и в частност в литературата. Независимо че не това е цел на автора, казаното от него свидетелства за "слабости" в идеологическата програма, която, без да е особено гъвкава и като запазва основните си модели на генериране и разпространяване на послания5, пропуска съ-съществуване до-себе-си на известни идеологически послания от друг порядък. За пример могат да се посочат тези на традиционната култура, които пък на свой ред съдържат в себе си в криптовариант религиозни и други послания, несъвместими с разпространяваните от официозната идеология. Едно от обясненията на тези колебания в областта на литературата се крие в политическото мимикриране, поради което режимът става "пропусклив"6 към многозвучието в полето на художественото слово, допускайки проблемите на личността, на всекидневието и алиенацията на частния индивид, на родното и историята (в повечето случаи в нейния героично-патосен регистър по отношение на националното), да станат част от проблемите на литературата (както това се отбелязва и в по-късните критически разработки (след 60-те години на ХХ век), различията в които са преди всичко в начина на оценяване - положително или негативно)7. Друга причина може да се открие в органичната невъзможност на официалната идеология да наложи напълно и докрай посланията си, чрез което да организира и дисциплинира всички идеологически кодове, изграждащи идеологията на социума.

От всичко казано дотук може да се направи изводът, че литературоведският подход към разчитането на идеологическия код (реализиран на текстово равнище) на всяка една културна програма може да бъде резултатен, ако успее да разкрие онези механизми и начини, които създават, разгръщат и организират в система риторическите тропи8 в сюжетите на едно или друго произведение, изграждайки по този начин неговия "риторически код" (Чандлър 1995-2001). Нещо повече, ако казаното се приложи към разбирането за знаковия характер на различни по тип образи (присъстващи в устната реч или във визуалните изкуства), може да се твърди, че точно спецификата на организацията на риторическия код е, която може да създаде сюжет, задавайки му определени рамки.

Риторическият код е експлицитно представен на текстово равнище посредством разгръщане на тропите. Тяхната употреба е, ако си позволя да продължа изводите на Христо Тодоров (1984: 100), направени върху лингвистичната организация на текста, част от художествения инструментариум, който успява да придаде многозначност на елементарния и първичен буквален смисъл (интригата) на всеки един повествователен текст (независимо от това дали той е високохудожествен или не). Придаването на "литературност (художественост)" на текста се осъществява тогава, когато се получи някакво, макар и "минимално отдалечаване на текста от архитекста"9, ако този буквален смисъл, за който говори авторът, стане основа за по-нататъшна метафоризация. Прекомерното отдалечаване от елементарния и първичен смисъл, продължава наблюденията си Тодоров (1984: 98), може да доведе до несвързаност на "речевата цялост"; случай, в който читателят изпада в невъзможност да разкрие имплицитната езикова форма на суперфразовите единства, което на свой ред силно затруднява резюмирането (операцията по разкриване на тези връзки) и чрез това и самата рецепция на текста. Пълната загуба на свързаност води до създаването на а-текст (Тодоров 1984: 98).

От по-голям интерес за нуждите на настоящото изследване са онази част от изводите на Христо Тодоров, които засягат връзката текст-архитекст. Ако правилно разбирам тезата на автора, то може да се каже, че близостта на текста до архитекста на свой ред лишава самия текст от неговата художественост (литературност), придържайки го към "първичния и елементарен буквален смисъл", посредством поддържане на висока степен на "експлицитна свързаност" (Тодоров 1984: 99). "Колкото повече едно литературно произведение се доближава до еднозначността, толкова повече то става тезисно, скучно, дидактично и в крайна сметка - нехудожествено." (Тодоров 1984: 99). Класицизмът е една от епохите, която валоризира, вече с оглед на естетиката, такъв тип текстове, продължава разсъжденията си авторът. Изводът с пълна сила може да бъде приложен и към т.нар. "социалистическа" епоха, която издига като единствен правилен метод на художествено изображение "социалистическия реализъм", чиято основна задача е не просто да отразява правдиво историческата действителност, а идейно да преработи същата тази действителност, с цел да се постигне "възпитание на трудещите се в духа на социализма" (Всесъюзен конгрес 1934: 716).

Тук вече става дума за откровена пропагандно-идеологическа формула, чието тотално налагане в годините след 1944 г. е сред основните задачи на Българската комунистическа партия - тогава БРП(к); процес, който се подпомага от пълното овладяване на формите и средствата за производство, разпространение и рецепция на художествените произведения10.

В този ред на мисли пропагандата може да бъде определена като онзи инструментариум, който трябва да наложи специфичния език на една или друга идеологическа програма. Нейните внушения трябва да направят достъпен до все по-голяма група от хора11 определен тип риторически код, който да е в състояние да отговори на някакъв тип групови очаквания или да създаде такива, като наложи собствената си визия за йерархична подредба на понятийния апарат на езика (Тодоров 1984: 87), налагайки собствените си интерпретативна схеми12. За да осъществи това, тя трябва да организира голямо количество информационен ресурс и да го представи по подходящ начин, за да бъде не само достъпен до все по-голяма общност, но и да засили (или изгради) идентификационните маркери на тази общност, съобразно правилата на идеологическата програма, която тя (пропагандата) трябва да популяризира. Припознавайки едни или други ценности (в това число културни и политически) като основа на своя идеологически код, всяка програма прави опит да ги наложи, като за целта използва широк набор от инструменти за въздействие, за да подсигури и гарантира яснотата на посланията. Казано по друг начин - идеологическата интерпретация на значенията на текста трябва да се валидизира за колкото е възможно по-широк кръг от хора: техните интерпретативни възможности по отношение на риторическия код на всеки един текст трябва да бъде уеднаквен и формализиран.

Всичко това поставя идеологията и литературността в сложни и нееднозначни отношения, като измеренията на тези отношения имат своята дискурсивна предопределеност. В своето изследване "Towards a semiotics of ideology" Карлос Реис13 стига до наблюдението, че потенциалът, който притежава художествената творба да внушава определени идеологически послания, може да бъде много голям, но въпреки това той е рамкиран и може да бъде разкрит при интерпретативно резюмиране.

...смятаме, че присъствието на идеологията в литературната творба може решително да намали информационното й въздействие за сметка на често генерализирани социални тенденции, които преобладават в изразените идеологически референции. С други думи, можем да кажем, че предимно в естетико-литературните периоди, които са относително кохерентни от идеологическа гледна точка (Ренесанс, натурализъм, социалистически реализъм), тази кохерентност става част от семантичния излишък на литературната творба. Това не означава обаче, че наличието на идеология напълно изключва естетическата информация, по определението на Макс Бензе; онова, което се случва е, че бивайки до известна степен предположено от изтъкнатите обстоятелства, новото се проявява преди всичко на равнището на идеологическите прояви, т.е. на техническите и дискурсивни решения, оформящи предварително установени идеологически значения (Реис 2004).

Както става ясно от казаното обаче, засилената тенденциозност във всяко едно художествено произведение може да доведе до схематичност от гледна точка на естетиката (по Тодоров), тъй като, продължавайки в логиката на Карлос Реис, "семантичният излишък", резултат от идеологическите референции, взема надмощие в самия текст, което е ясно и видимо количествено изразено. Ако се продължат разсъжденията на Реис, може да се твърди, че степента на естетическата информационност на текста е в обратнопропорционална зависимост от неговата идеологическа натовареност. От изключителна важност е обаче да се подчертае акцентът, който поставя Реис, че когато става дума за "кохерентни в идеологическо отношение епохи", естетическата информативност се изразява "чрез технически и дискурсивни решения". Казано по друг начин - и в логиката на изследванията на Фуко - тези дискурсивни практики, независимо от това, че може и да се противопоставят на властта, служат на същата тази власт, участвайки в изграждането на нейните мрежи именно чрез противопоставянето си. Което на свой ред поставя нов проблем пред разкриването на зависимостта естетика - идеология, обвързвайки го с въпроса за властовите институции и техния потенциал да структурират дискурси. В този смисъл отбелязаното от Кълър с оглед на тезата на Фуко, че "ако "критиката на репресивната хипотеза" насочи цялото си внимание към изясняване на "сложните практики и установените правила, статута на субектите, риторическите стратегии и силовите редове", ще се превърне в предтеча на либерализацията"14 има методологическа значимост за изследването на една от най-кохерентните в идеологическо отношение епохи - тази на социалистическия реализъм, защото предпазва литературоведския анализ от абсолютизиране. И още - дава възможност да се разбере цялото онова пропукване в официалния идеологически код, което позволява п(р)оявата на алтернативни естетически критерии15.

Ако приемем казаното като теоретична обосновка на възможен изследователски подход, то трябва да допуснем, че операцията по разкриване на идеологическите послания на всеки един текст е в известен смисъл исторически предопределена. Както стана дума и по-горе - в съгласие с казаното от Жижек - тя трябва в голяма степен да се съобрази не само с дискурсивните практики, а и с онези институционално-властови механизми, които по един или друг начин влияят върху изграждането на същите тези дискурсивни практики в полето на естетиката16. Както и с неформалните, от гледна точка на овластените, дискурсивни механизми, които също генерират текстове. Това на свой ред разширява границите на тясно литературното изследване, насочвайки го към анализиране на дискурсивните идеологически линии, определящи йерархизирането на смисловите и езиковите понятия в текста, доколкото пропагандният текст от своя страна излъчва далеч по-ясни за разбиране послания. Това става възможно, тъй като неговата цел, за разлика от тази на художествения, е не толкова да се съобразява с идеологията, а по-скоро да популяризира господстващата идеологема, превеждайки на всекидневен език послания от различен порядък, изграждащи идеологическата програма, от която тя (идеологемата) е част. За илюстрация на това може отново да се приведе още едно наблюдение на португалския изследовател Карлос Реис, според когото

не би следвало да се очаква от литературното произведение да произвежда знание по начин, който би отрекъл естетическата му същност. Това се случва в крайни случаи, когато литературният дискурс приема формата на памфлет или когато неговата документалност се домогва до чисто референциална функция (Реис 2004).

Една от възловите и определящите характеристики на всяка идеологическа програма е отношението й към другостта. Това отношение е от изключителна важност и с оглед на естетиката в изкуството и в частност в художествения текст. Провокираща размисли гледна точка по отношение на другостта застъпва Райнхард Лауер в своето изследване "Образът на другия. Литературоведски аспекти", където се опитва да направи по-видимо разграничението между другост и чуждост. Той твърди, че съществуването на "собственото аз и другият, т. е. идентичност и другост (алтеритет), е основополагащ за всяка една литература; те представляват основна структура в литературата". Позовавайки се на схващанията на Шкловски, Лауер (1995: 10-13) приема неговата теза за отчуждаването в изкуството, което, с оглед на естетиката, е двигател на процесите, "основна съставна част на всяко изкуство". Самият Шкловски смята, че подходът на отчуждаването (приëм отстранение), "е почти навсякъде, където има образ" (Шкловски 1982: 84); казано иначе, отчуждаването (посредством създаване на образ) е част от процесите на познаване и, респективно - на (не)припознаване: "Цел на образа е не приближаването му към нашето разбиране, а създаване на специфично възприятие за предмета, създаване на виждане (познание) за него, а не за припознаването му" (Шкловски 1982: 84). Лауер от своя страна предлага един антропологически прочит на другостта (алтеритет) и чуждостта (алиенитет), като по този начин измества фокуса от тясно литературното разбиране на понятията и обръща внимание на тяхното функциониране в по-широк аспект - в идеологическите програми на отделните култури, формиращи представите за свое, друго и чуждо. В този смисъл авторът разглежда стереотипите не като спонтанно възникнали неистини, а като формули, които съдържат "множество редундантни белези, които всъщност лишават чуждото от неговата чуждост". Полагайки разсъжденията си в съпоставителен план с тезите на Шкловски, Лауер достига до извода, че дори стереотипизираната представа за другостта може да се разглежда като един от градивните елементи на художествената литература, част от специфичното познание, за което говори и руският изследовател, затвърждавайки "онези белези, с които чуждото може да бъде класифицирано, а мястото му - определено", като винаги се има предвид опасността, която се съдържа в тяхната "недиференцираност и в безотговорния стремеж към обобщения" (Лауер 1995: 12).

На друго ниво - на ниво художествен текст, редундантността (излишъка, претрупаността), за която говори Лауер, може да бъде разбрана като градивна, ако се разглежда само като елемент, изграждащ неговата идейна свързаност и контекстуална маркираност. Стереотипът присъства по необходимост в текста, следвайки Лауер, защото всичко, което остава встрани от главното действие, е "обрисувано само с ограничен брой черти"17 (Лауер 1995: 12). Тази свързаност обаче, връщайки се отново към казаното от Христо Тодоров, зависи от начина, по който редундантните белези, съдържащи се в стереотипа и станали част от неговата познавателна формула, участват в цялостната организация на текста. Казано иначе - идейната свързаност на всеки един отделно взет текст е в известна зависимост от степента на употреба на стереотипни формули в него, както и от самата същност на тези формули. В такава зависимост е и естетиката, ако приемем, че тя е резултат от така необходимата за изкуството отстраненост, а самата тази отстраненост е по необходимост контекстуално и дискурсивно детерминирана. Тази необходимост е предположена от същата тази редундантност, която се съдържа не толкова в самия стереотип - неговата формула е твърде икономична с оглед на информативността, а в интерпретативните механизми, които са контекстуално определени.

Опитът да се разбере самата същност на стереотипа е важен елемент, който би разкрил онези страни, които позволяват широката му употреба за пропагандни цели - както чрез използването му в художествените текстове (където може да маскира необходимото на естетиката отстраняване), така и в откровено пропагандните такива, където ролята му е далеч по-ясна18. Според едно от най-разпространените определения, стереотипът е обобщен, генерализиран образ за човек или група, който не признава индивидуалните особености и различия и който често е във вреда на личността или групата (Гробман 1990). И още, че като правило, стереотипът е своеобразна формула, съдържаща минимум информация, съответстваща на някакъв устойчив обобщаващ модел. След популяризирането на термина от Уолтър Липман през 1922 година, същността на понятието стереотип се изразява в разбирането, че "реалната среда е прекалено сложна, за да я разберем напълно и директно и затова възприемаме света доста по-опростено" (Андреева 1999: 86). Един от най-мощните механизми на влияние, който стереотипът притежава, е свързан с вярването на споделящите го, че той е възникнал "в следствие на истински характеристики на групата", за която се отнася. Обикновено негативни. Интересът към другия, опитите за неговото опознаване в плана на културните и личностните взаимоотношения е поле, в което не винаги може ясно да се диференцират моделите, по които стереотипът изгражда образа на другостта, още по-малко - неговата мотивация. В тази среща стереотипът не просто схематизира различното и различието, а напротив, изгражда устойчиви представи за другостта в плана на отграничаването от себе си. Накратко, цялата налична информация за себе си и другите се пречупва през различни по тип (в повечето случаи) бинарни опозиции, в резултат на което създадените схематични образи неминуемо съдържат в себе си елементи на (познато, у-своено) противопоставяне и оразличаване.

Подобна логика може да се приложи и към идеологията, ако бъде разгледана като част от комуникацията. Начинът, по който това прави Умберто Еко, я разкрива като механизъм, чиято същност е интерпретативна модификация, изразяваща се в прекодирането на първичния код, придавайки му вторичен смисъл (Грицанов, Можейко б.г.). Това сходство между механизмите на идеологията и стереотипа при формирането на образи спомага и широката застъпеност на употребата на стереотипа за отправяне на идеологически послания - чрез него преформатирането на кода за нуждите на идеологията се свежда до генериране на лесни за разпространение готови формули за "масова" употреба. С масовизацията на стереотипни формули в пропагандните текстове се постига информативност в минимална степен; онова смесване между идеологическата и семиологическата реалности (Барт 1994: 104), свързано с появата на "семантичен излишък" (Реис), на което е податлива художествената литература, се игнорира без особено напрежение. Стереотипът, дори и вплетен в текстова тъкан, не поражда и не предизвиква сложна интерпретативна верига, доколкото е в пряка и еднозначна кореспонденция с идеологемата. И ако е вярно, че идеологемата е, която обвързва в най-голяма степен текста с контекста, то стереотипът е един от механизмите, чрез които това става възможно. Той е част от комуникативната верига, а не същност на идеологемата и идеологическите кодове, които я означават.

2. Идеологията - онагледяване

Една от най-широко разпространените печатни форми на политическа пропаганда след 9.9.1944 г. е очеркът. По-подробното разкриване на вижданията на създателите на "левия" проект в българската култура преди Втората световна война би дало интересни резултати за това как те виждат неговия потенциал за формиране и разпространение на идеологически послания. В самото начало на усвояването на левите идеи в българското културно пространство Димитър Благоев настоява, че именно публицистиката трябва да бъде съединена с белетристиката, за да се постигне така необходимата тенденциозност в художествения текст, която ще го превърне в правдиво отражение на действителността. При това съединението трябва да бъде "смело", като се прескочат "общоприетите литературни форми и правила" (Благоев 1968: 101-02). И именно очеркът ще се превърне в жанра, изразяващ най-ярките форми на публицистична манифестация на идеологическите норми след септември 1944 година. "От всички редакционни колегии очеркът се смяташе за най-партийната форма, за необходимата връзка с действителността, за елемента, който осигуряваше партийно доверие, защото всички очерци, написани през последните тридесет години у нас, всъщност представляват един и същи очерк с разместени изречения" - твърди Георги Марков (1990: 130)19.

По сходен начин се интерпретират нещата и в средата на 80-те години на ХХ век, което се забелязва в следващите разсъждения на Наташа Манолова, ако от тях се отстрани необходимата и задължително присъстващата в рецензиите и прегледите от това време оправдателна и често пъти ненужна критичност:

Очеркът (а още повече писателският очерк!) е сондаж в дълбочина: в живота, в обществената атмосфера, създадена от решенията, от документите на Партията, от прякото отражение на постановление на Централния комитет на БКП в даден трудов колектив, в едно индивидуално съзнание. Задачата на очерка е производна от социалните задачи на партийните решения, а тези задачи, както е известно, не могат да се решават с лека ръка (Манолова 1986: 307).

Изводът на авторката е в резултат на наблюденията й, че очеркът се смята за "лесен" жанр, с който авторите злоупотребяват. Злоупотребата се състои в това, че често пъти за очерци се представят "откровено нехудожествени репортажи", представляващи кратък разказ за любопитна случка, наситен с "емоционални изблици и наивни белетризации", "малко патос, малко природен декор, няколко щампи" (Манолова 1986: 307). Тук въпросът за литературността е решен ясно и категорично - очеркът е специфичен жанр, чиято художественост не може да бъде друга, освен тази, която е наложена от Централния комитет на БКП. В този смисъл жанрът е ясно идентифициран - неговата приобщеност към идеологическата програма значително стеснява параметрите на художественото слово или игнорира напълно художествеността. То, художественото слово, на свой ред се разглежда като допълнителен елемент при представянето на идеологическите щампи. Критическият прочит на очерка през 80-те години се различава само по политическите инвенции и насоченост от казаното от Благоев. Ако той апелира към пренебрегване на правилата на художественото, с цел постигане на правдиво отражение на действителността, то "социалистическият" очерк има друга задача - да промени действителността (каквато е и задачата на социалистическия реализъм), провеждайки до най-широка аудитория решенията на Партията и нейната визия за социален ред и устройство. Без да се пренебрегва, разбира се, художествеността, която обаче е пряко производна на естетическите правила, част от идеологическата програма на комунистическата партия, заложени в официалните й документи. Това е важна причина, поради която художествеността не бива да се прескача или пренебрегва.

Очерки за днешна Югославия е подзаглавието на книгата, съдържаща 10 очерка, кратко въведение и заключителна част, която е написана и отпечатана във времето, наречено "период на култа към личността". "Предателството" има претенцията да е "истинна" - фактологията и коментарите в нея са двойно валидизирани - от една страна, авторът се поставя в позицията на непосредствен наблюдател на събитията, от друга, там, където липсва възможност за преки наблюдения, неговите разсъждения са мотивирани от "единствено правилната и възможна гледна точка" - утопичната визия за щастливото бъдеще, която комунизмът изгражда. Както и от неговата, на комунизма, историческа предопределеност да е "висш и последен стадий на обществено развитие", чието световно господство е въпрос на време. Изпреварвайки хода на изложението, ще спомена, че Предателството е книга, която не се базира на вече създадени културни стереотипи за сърбите или другите народности, изграждащи границите на тогавашната Федеративна република Югославия. Идеологическите внушения, формирани в политическия дискурс в периода 1948-1953 г., изискват съобразяване с още едно важно изискване - това за интернационализма, който трябва да отрече националното, посредством полагането му в общата идея за формиране на "социалистическа нация" и социално-класовото единство, отхвърлящи буржоазния шовинизъм и национализъм (Алиева 1996: 67-68). В този смисъл текстът плътно и еднозначно се придържа към един от основните постулати на политическата пропаганда - този за по-добрия живот в социалистическите страни и почти непоносимия в "загнилия капиталистически свят", без да се очертават ясно и категорично националните или историческите различия и стълкновения20. По този начин книгата споделя онези тенденции в българската литература, които, по думите на В. Тодоров (2000), са част от формирането на "антиюгославски семиозис, чиято основна форма е табуизирането, премълчаването и недоизказването на сръбскостта по времето на Титова Югославия"; практика по отстраняване на националното и културно-специфичното, което трябва да бъде достатъчно категорично елиминирано, за да се избегне дори възможността за възникване на подозрения и обвинения към комунистическата партия в България, че е проводник на "великобългарски шовинизъм"21. Наред с пропагандно-идеологическата работа22, елиминирането, за което стана дума, се изразява и в акция по изземване от библиотеките и книжарниците на цялата онази литература, която е свързана с налагането на проюгославски семиозис23. Заедно с нея, под ударите на тази акция попадат и книги от "югославски автори от 30-те и 40-те години" (Чичовска 1991: 46).

Изведени от един по-мащабен модерен проект, ниско информационните езикови формули са групирани около няколко семантични гнезда и тяхната стереотипизирана употреба е с цел да се създадат образи, изградени на основата на полюсно противопоставени характеристики и качества. Чрез този похват езикът на пропагандата артикулира възможно най-много и най-силно експресивни, но ниско информативни идеологически формули около такива точки, които съдържат в себе си възможността за демаскиране на властовия потенциал на езика на наложилата се идеологическа доктрина.

Едно от тези гнезда в случая с книгата на Нонев се формира и разкрива около тежкия живот на "обикновените хора" в Югославия от 50-те години на ХХ век, обяснен през постулирания от марксисткото учение класов конфликт. В изградената схема (която между другото се забелязва и в текстове, имащи отношение към ставащото в България преди септември 1944 г.), народът е предаден от управляващите го. Предаден, предателство, измяна са най-често повтаряните в целия текстови корпус думи.

В изследването на Величко Тодоров, за което вече стана дума, нагледно са показани две отчетливо разграничими тенденции в българската литература с оглед на отношението й към Югославия след 1944 г.: от силно хвалебствена до крайно негативна и отричаща. Първата линия, базирана изцяло върху т.нар. контратипи (стереотип, допринасящ за формирането на повърхностно позитивни образи), характеризира периода до март 1948 година, за да бъде заменена от втората след окончателното скъсване на отношенията между Тито и Сталин и която е предначертана от политическия доклад на Г. Димитров пред V конгрес на БКП (1948). Казаното от него може да се приеме като своеобразно резюме на всичко онова, което Нонев разписва на повече от 280 страници:

Братска Югославия, с която ни обединяват най-близки братски отношения и общият идеал за създаване на Южнославянска федерация, днес за съжаление се управлява от Тито и неговите хора, които предадоха великата доктрина на марксизъм-ленинизма, предпоставка за взаимно доверие между комунистическите партии и основа за тяхното сътрудничество по пътя им към социализма. Националистическата политика на Титовата група все повече и повече отчуждава Югославия от СССР и новите демокрации, излагайки я на все по-голяма опасност от попадането й в хватката на алчния капитализъм. Нашата партия наблюдава с безпокойство превръщането на днешната Югославска комунистическа партия в буржоазно-шовинистична клика, враждебна към комунизма. Но ние не се съмняваме във верността на Югославската комунистическа партия към интернационализма и марксизъм-ленинизма и в нейните способности да върне отново Югославия в прегръдката на СССР и народните демокрации (Димитров б.г.).

В политически план това изказване е част от няколкомесечна кампания срещу бивша Югославия и нейния лидер Тито, в резултат на която започва стигаща до истерия акция, целяща да покаже привързаността на България към решенията, вземани в Москва24. Рефлексията на това изказване на тогавашния министър-председател на България се изразява във формирането на втората тенденция в българската литература - тази на негативизъм и отрицание, която Тодоров (2000) определя като ретрактация - "публичен отказ от нещо, казано и изповядвано по-рано"25. "В хода на това фрапантно отказване - пише Величко Тодоров - се изгражда и поредната българска естетика на ругатните спрямо сръбскостта."

Първата фаза на започналото негативно политическо стереотипизиране обаче засяга преди всичко управляващата в Югославия комунистическа партия и по-точно - нейното ръководство. На този образ е противопоставен един идеален, изчистен в морално-етическо и идейно отношение идеологически конструкт на обикновения югославски комунист.

Образът на работника е изцяло схематично завършен в Предателството: самата книга започва с отчайващо черните щрихи на тежкия му живот: принудените насила да изграждат "Нови Белград" работници са отслабнали, кожата им е сгърчена и суха, в очите им се четат чувства, вариращи в гамата от безразличие до омраза. Сред тях се носи дъх на нечистоплътност. На опитите на диктатора Тито да превърне югославските работници във "фараонови роби", те устояват като глухо пеят монотонни песни и не работят. Хората са парцаливи и гладни. Пълни са единствено витрините на книжарниците, кината и библиотеките, превърнали се в част от "западната пропаганда", възхваляваща живота в света зад Желязната завеса. Но всичко това не достига до сърцето на югославския работник, независимо че "бръщолевенията на Тито се повтарят до втръсване всеки ден от печата, от агитатори, от радиото". На фалшивия блясък на хотелите е противопоставена мъглата, калта и тъмнината на неофициален Белград. Хората не вярват на мащабните агитационни акции на правителството, защото то е съставено от "престъпници и убийци", които нито могат, нито имат правото да "строят новия живот". Разсъжденията на комуниста за живота са "идейно и естетически правилни", независимо от мощното идеологическо въздействие на управляващата клика: той познава действителността в Съветския съюз и другите братски страни, от които се опитват да го откъснат. Работникът има своята закалка от съпротивата през Втората световна война и от свободния живот между 1945 и 1948 г., когато е имал възможност да чете съветски книги, да гледа филми, да слуша "братски радиостанции". Сега той е отчужден и отблъснат - пропагандната машина на американското кино може да повлияе само върху белградските гаменчета26; работникът, труженикът на комунизма, носи в сърцето си светлата вяра, че Югославия отново ще се завърне сред братските държави; дотогава той трябва да устои, пазейки спомена за реалистичните образи от съветските филми.

Образът на селянина също е представен достатъчно схематично, но изразява едно колебание при идеологическото разчитане на семиотичния код, чрез който селото провокира комунистическата пропаганда: от една страна, диктатурата на пролетариата (в която няма колебания) трябва да бъде осъществена с помощта на селяните, но, от друга, незавършените (в България) процеси по национализацията на земеделските стопанства, създава известни затруднения, доколкото сдвоява различни стереотипни формули. По тази причина "доверието" в селянина е представено все още като проект; той не е припознат като пълноценен участник в строежа на новия живот и светлото бъдеще на комунизма. И докато в България пропагандата успява да демонизира образа на кулака, то в Югославия (където по свидетелства на автора тази дума е забранена27), проблеми създават бедните и средни селяни. Те са, от които Титовата власт изисква все повече и повече, докато оставя кулаците да владеят земеделието на страната и да се обогатяват за сметка на същите тези бедни селяни. "Кулакът" е представен като черноборсаджия и спекулант, който в тази си дейност е подкрепян напълно от правителството. Тук обаче се появява едно противоречие, което авторът бързо разрешава с помощта на директен идеологически прочит: тъй като селянинът (вече не само югославският) е противник на кооперирането и одържавяването на земята (причина, поради която той е не дотам надежден съюзник на работническата класа), масовизираните кампании в Югославия по окрупняването й са обяснени като част от компрометираща кооперирането политика. По този начин бедният и средният селянин е представен не като противник на създаването на кооперации; той просто е решително несъгласен те да бъдат управлявани от титовистите в селата. Крехкият, едва създаден съюз между работничеството и трудовото селячество е на път да бъде компрометиран в Югославия, тъй като титовци се оказват неспособни да управляват кооперирането на земята по съветски образец.

Друго семантично гнездо, което провокира натрупването на пропагандни стереотипни формули, е религията. Католическата църква в Дубровник е провидяна като съюзник на Тито в борбата му с атеизма и комунистическата идеология. Подкрепяйки Църквата, правителството употребява нейната идеология. Напълно в духа на схващането за религията като "опиум за народа", който укрепва положението на управляващите и "държи в подчинение народните маси", вярващите са представени като "прости хорица, неуки и изостанали", станали жертва на високо интелигентни, но алчни за пари и власт свещеници. Католическата църква пък на свой ред е средството, чрез което правителството и Централният комитет на Югославската комунистическата партия се превръщат в "официална агентура на западните си господари".

За разбирането на опитите, които се правят в епохата на строителството на социализма за идеологическото мобилизиране на хората при постигането на комунистическия идеал и светлото бъдеще (връх в неговата ценностна йерархия) основна роля има една категория, която Валери Стефанов определя като "специфична социална конструкция", според която на една конкретна биографична личност се "приписват свръхчовешки способности и й се създава митологизирана биография" (Стефанов 2003: 319). Става дума за фигурата на вожда. Предателството има обаче съвсем различна задача - употребявайки отрицателен по своята същност дискурс, книгата трябва да демонизира фигурата на вожда - в случая Тито. Онова, което прави впечатление, е че езикът не се опитва да го десакрализира и сведе до обикновена личност, тъй като по този начин възниква възможност за неговото оневиняване. Напротив, целият езиков потенциал е организиран така, че да заклейми деянията на необикновен по своята енергия титан, чиято величина се определя и е в зависимост от моралното и политическото предателство, без да даде възможност за опрощение на извършените грехове. Усъмняването на управляващите Югославия в догмата на комунистическото учение е своеобразна ерес, нарушение на свещените правила на братската общност, заради която прегрешилият заслужава анатема - изключване и прекъсване на хранителната връзка с тази общност на вярващи и отказ на каквато и да е възможност да бъде приобщен към нея както на този свят, така и в отвъдния. За Тито няма опрощение в Сталиновата система - политическият израз на религиозната анатема се състои в призив към "здравите елементи в Югославската компартия да го отстранят и да върнат страната в лоното на прогресивните сили" (Ходос 2000). Тази "братска общност" споделя знаковия характер на своеобразен трансцендентен дискурс - вярата в нейната мощ, правота и успех не предизвикват въпросителни - заложената в утопичния марксистки проект победа на работническата класа е исторически предопределена и съмнения в нейната правота са невъзможни. С оглед на тази историческа перспектива Предателството не споделя никакви идеи за национални и културни различия - нещо повече - политиката на колонизация и съветизация на отделните страни и култури се опира на идеологията, припознаваща националните особености единствено доколкото те подлежат на уеднаквяване и стандартизиране. Отделните културно и исторически мотивирани идеологически различия са елиминирани по различни начини, както имах възможност да отбележа.

Изследването на художествената литература, създавана в условията на тоталитарен режим, към днешна дата би могло да доведе до по-ясното и пълно разбиране на дискурсивната експанзия, породена в резултат на срещата между политическите измерения на идеологията и езикът на художествената литература, създаващ дискурсивно поле от друг порядък. Книгата, която бе обект на анализ във втората част, е добър илюстративен пример за това - без да бъде художествена (тя е оголено политическо послание, както се опита да разкрие това изследване) - че езикът като идеологическа система от първи ред може да бъде напълно изчистен от собствените му родовоприсъщи креативни потенции и да бъде тотално подчинен на застиналите клиширани формули на утопичния комунистически проект и създадената от него идеология за масова употреба. Важно е да се отбележи обаче, че тук идеологическите послания бяха разгледани с оглед на условията, съществуващи в кохерентна в идеологическо отношение епоха. По силата на тези условия конфликтите в социалната тъкан са представени като своеобразни гнезда на предизвикателство към този идеологически код, чието "овладяване" на текстово равнище се извършва често пъти с цинично откровена употреба на стереотипно изградени ниско информационни структури. В смисъла на казаното от Чандлър и Тодоров, в социалистическия очерк (имайки предвид нормата, определяща характера на жанра) троповостта остава недоразвита с оглед на литературността и художествеността, тъй като риторическият код, който тя фактически изгражда, е подчинен на организационния потенциал на партийната идеология. От друга страна, социалната конфликтност може да бъде отразена художествено (вече не само и не толкова в очерка) с помощта на дисимулативни жестове, опитващи да отстранят възможните рискове от налагане на санкции - в това число и недопускането до печат. Стереотипизацията и в двата случая се оказва крайно необходима за художествения текст. В единия случай - за да се изпълнят идеологическите директиви, посредством внушаване на послания, демонизиращи другия (в случая политическия такъв). Във втория - като дисимулационна практика, която цели да се запази художествения характер на текста, като същевременно сведе до минимум предизвикателството, съдържащо се към нея и институтите, които я обективират в публичното пространство в условия на тотално наложена и контролирано разпространявана идеологическа норма.

Връзката идеология-литература, разбира се, далеч не се изчерпва само с изследвания на литературата, създавана и съществуваща в условията на идеология, издигната в единствена национална (държавна) програма, имаща претенции към естетиката в областта на изкуствата. В този ракурс разчетена, тя показва само един от аспектите, но далеч не единствен, в които се осъществява пресрещането на идеологическите послания и естетиката.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Част от настоящия текст е представен като пленарен доклад на ежегодната научна конференция, провеждана в СУ "Св. Климент Охридски". Темата на срещата, състояла се през 2004 г. (София), беше "Политики на различието, езици на близостта". Резултатите и изводите, направени на един по-ранен етап на работата бяха публикувани под заглавие "Езикът на културните стереотипи. Партийната пропаганда" в сборника "Класика и литературна история" (Благоевград, 2005), посветен на проф. Любомир Стаматов. [обратно]

2. Голяма част от авторите, занимаващи се с въпросите на идеологията (извън тези, чиито трудове изграждат парадигмата на ранния марксизъм) отбелязват, че трябва да се има предвид, че идеологическото слово не е неистинно слово. Според определението на Грицанов например, идеологията е понятие, чрез което "традиционно се обозначава съвкупността от идеи, митове, предания, политически лозунги, програмни документи на партиите, философски концепции"; "тя изхожда от определени образи на познатата или "конструирана" реалност, ориентирана е към практическите човешки интереси и има за цел манипулирането и управлението на хората, посредством въздействие върху съзнанието им" (Грицанов б.г.: 388-389). [обратно]

3. Според Кръстева, въведеният от Р. Барт термин идеологема има "интертекстуална функция", която се изразява в придаването на текста на "социални и исторически" координати, както и в "свързването на текста с други практики на означаване, съставящи културното му пространство" - вж. Грицанов, Можейко (б.г.). [обратно]

4. Това състояние на системата, в която е поставен отделният индивид, Джовит определя като дисимулация. В медицинското си определение дисимулацията означава "процеса на преструване", при който се прикриват болестни симптоми. С оглед на обществените отношения, става дума за специфична "култура на гетото", която се изразява в оттеглянето на индивида от официалната сфера на публичния дискурс с цел свеждане до "минимум намесата на режима в частния му живот". Повече за този модел на "интегриране на публичното и частното" в бившия Съветски съюз вж. Хархордин (2004: 290-295). Вж. също и Бунджулов (1995). [обратно]

5. Запазват се например "историческото измерение на живота на хората" и историческият смисъл в светлината на изгряващото бъдеще на техните дела - вж. Бунджулов (1995: 86), както и опитите да се поддържа социалистическият реализъм в литературата и много други. [обратно]

6. При все че тук не разглеждам случаите, когато партийните и държавните апарати са налагали репресивни мерки върху едни или други творци и критици, използвайки именно тази неяснота на идеологическата догма, важно е да се има предвид и тяхното съществуване. Тъй като интерес за настоящото изследване е проблемът за идеологията като семиотична система, този въпрос не се засяга обстойно. Все пак налагането на репресивни мерки не винаги е било заради идеологическа неправоверност, а по-скоро обратното - обвиненията в нелоялност към идеологията често пъти са били допълнително утежняващо обвинение. В този смисъл думата "пропусклив" е употребена, за да се определи онова особено състояние, при което идеологическата програма е достигнала до невъзможност да генерира убедителни послания в социалното пространство и демонстрацията на лоялност към нейните послания от страна на възприемащите я в повечето случаи е жест на дисимулация. Подобни дисимулативни похвати могат да бъдат открити и в художествената литература, когато няколко идеологически клишета са достатъчни, за да се демонстрира лоялност към идеологията на режима, без това да нарушава значително художествените достойнства на творбата. [обратно]

7. Често пъти активизирането на идеологическите апарати на държавата става инструмент за разрешаване на конфликти между творци и критици, които далеч не са от идеологически характер. Намесата на тези институции обаче придава идеологически характер на споровете и ги превръщат в "художествени", което пък на свой ред се отразява върху "творческата съдба" на един или друг автор. Последствията, настъпили след обсъжданията на романа "Тютюн", показват един, но далеч не единствен случай на активирането на този механизъм за оказване на контрол. [обратно]

8. Според Уайт съществуват четири основни вида тропи, чиято доминанта определя същността и характера на една или друга идеологическа парадигма. Това са метафората, метонимията, синекдохата и иронията (Уайт 1973). [обратно]

9. Под архитекст Тодоров разбира онзи оголен и схематизиран повествователен скелет, в който имплицитните модални връзки, осигуряващи свързаността и разбираемостта на текста са ясно и видимо експлицирани в резултат на резюмиране на интригата или на идеята. Тази експликация разкрива архитекста като лишен от "художественост: от него е отпаднала индивидуалната неповторимост на даденото произведение" (Тодоров 1984: 96). [обратно]

10. Този въпрос е задълбочено и изчерпателно разгледан от Чичовска (1991: 38-68). Изследователката споделя, че след 1944 съществуват три основни центъра, които следят и преценяват културната дейност - КНИК (от 01.01.1948), отделът "Агитация и пропаганда" на ЦК на БКП и Министерството на вътрешните работи (Чичовска 1991: 43). Наред с това, продължава авторката, се приемат и започват да се прилагат закони, които осигуряват държавния монопол в книгоиздаването и кинематографията, както и Закона за висшето образование (1948), слагащ край на "автономните прояви на БАН, Софийския университет и останалите висши училища". КНИК от своя страна е определящият орган, от чиито решения зависят "какво и от кой автор може да се издава, чии картини и на какви теми могат да се експонират и кои от тях могат да се откупуват" (Чичовска 1991: 43). [обратно]

11. Като интересно свидетелство за духа на времето и начина на работа е едно от решенията на Петия конгрес на Партията, според което трябва да се "усили издаването на популярни агитационни брошури по текущи въпроси, особено за слабограмотните трудещи се, за малцинствата от селата и градовете - с едър шрифт и на разбран език" (Резолюция 1949: 10). [обратно]

12. Изграждането на този идеологически апарат се оказва не толкова бърз процес. Съобразено с конюнктурата на международните отношения и диктата от Москва, едва през 1948 г. политиката на БКП към творческите среди става политика на "откритите карти" (Чичовска 1991: 45). В бр. 5 от януари 1949 г. на сп. "Септември" е поместена Резолюция на V конгрес на БКП, съгласно която "борбата на Партията на идеологическия фронт" трябва да се засили. Това засилване практически се изразява в две посоки - първо, укрепване на идеологията и генериране на нови послания и, второ, което е определящото - използването на държавната власт и нейния потенциал за разпространение и масовизиране на посланията. Онова, което не е изрично упоменато, но е ясно изразено, и може да бъде добавено тук като трета страна от идеологическата работа, е осъществяването на контрол върху възприемането на тези послания от хората, чрез репресивните органи на държавата. За да се изпълни основната задача на Партията - преодоляване на капиталистическата идеология във всичките й разновидности - се предвиждат повече от 15 конкретни инициативи, сред които са укрепването на в. "Литературен фронт" и сп. "Изкуство", както и осигуряване на в. "Работническо дело" във всички пунктове на страната, групиране на най-добрите творчески кадри на партията около редакциите на "Ново време" и "Философска мисъл", ликвидиране на неграмотността, прочистване на библиотеките и книжния пазар от фашистка и всяка друга антинародна и порнографична литература, преодоляване на реакционните и вредни буржоазни традиции и тенденции в изкуството, развиване на киното като едно от най-могъщите средства за въздействие върху населението и т.н. (Резолюция 1949: 10-13). [обратно]

13. Част от изследването, публикувано на английски език през 1991 г., е преведено на български език - вж. Реис (2004). [обратно]

14. Цитирано по Вачева (2003: 168). [обратно]

15. Става дума за съ-съществуване на различни по тип идеологически кодове в социалното пространство, които са резултат от пресичането на различни семиотични системи и които успоредяват интерпретативните схеми на водещата идеология. [обратно]

16. Повече по този въпрос вж. Христова (2000: 396-403). В статията си "Българският интелектуалец пред проблема "социалистически реализъм". Драма на адаптацията" авторката споделя наблюденията си за начините и механизмите, по които нормите на социалистическия реализъм постепенно стават единствените държавни критерии за естетика и художественост в изкуството и литературата. [обратно]

17. Интересен в тази посока е възгледът, който споделя Н. Георгиев (2004: 375-405) за мястото и ролята на стереотипите и тяхната употреба в художествения текст, което провокира по своеобразен начин естетическите критерии и жанрови норми. За този тип провокация вж. също и Вачева (2005). [обратно]

18. Още за термините "пропаганда" и "стереотип", както и за съществуващите между тях взаимовръзки вж. Хосеин (б.г.). [обратно]

19. Сходни наблюдения споделя и Михаил Неделчев (2005а) и (2005б) в опита си да разгледа идеологическия потенциал, който носят отделните жанрови форми в българската литература след Втората световна война. Според автора в епохата на социализма съществува жанрова система, която по един или друг начин е подкрепяна и поддържана от режима. В резултат на тази подкрепа едни жанрове са "фаворитизирани", докато други не получават възможност да се разгърнат и развият. В резултат на това Неделчев говори за "алтернативна" жанрова система, която остава недоизградена, за сметка на онези жанрове, които изграждат официалната такава. Сред официалните жанрове авторът причислява и очерка - "четвъртия жанр на казионната социалистико-реалистична жанрова система" (Неделчев 2005а). [обратно]

20. За да илюстрирам "по-добрия живот в строящото се социалистическо общество в България", ще си позволя да направя една препратка към почти предизвикващия смях с противоречието си (при сравнение с внушенията, направени в "Предателството") спомен на Иван Руж за годините, в които е публикувана книгата на Б. Нонев:

Нека обаче си спомним ония години! [...] От погледите ни изхвърчаха искри, които подпалваха сърцата. А магазините бяха празни, продуктите оскъдни и с купони, облеклото, обувките - също. Ние виждахме недостатъците, но през замрежените от възродителни пориви очи едни или други, по-малки или по-големи слабости ни изглеждаха порозовели, преодолими едва ли не само с нашия смях, с нашите песни... (Руж 1986: 190). [обратно]

21. За повече информация по този въпрос виж архивните материали, събрани в сборното издание Съдът (1995). [обратно]

22. Заради обективността е важно да се спомене, че идеологическата война, която съществува по това време, се води от двете страни на Желязната завеса. Според заместник-държавния секретар на САЩ от онези години Хенри Уолъс "Маркс е Бог, Ленин е Христос, Сталин е папа, а Тито е комунистическият Лутер" - цитирано по Мишков (2002: 67). Тази алюзия към църковно-религиозната йерархия показва, че Тито е необходим именно като отлъчен, но не отхвърлен; той е реформаторът в идеологията на комунизма в неговия сталински формат. И такава доктринална ревизия наистина се прави в периода 1950-53 г. - вж. Мишков (2002). Привеждането на допълнителни примери в тази посока повече не е нужно, тъй като не това е същността на изследването. Важни в случая са начинът, по който творците и политическата върхушка се оказват свързани, и същността на пропагандните послания, които се отправят. [обратно]

23. Беглият прочит на съществуващата литература, издавана в периода 1944-1948 г., показва, че изграждането на проюгославския семиозис и налагането на неговите послания в най-широк контекст, е по правилата на политическата пропаганда - посредством нерефлексивната употреба на стереотипни и клиширани формули, имащи за цел да покажат "добрия живот" в социалистическа Югославия под "мъдрото ръководство" и т.н. на великия Тито. В този случай сведената до пропагандни клишета литература отново споделя наложените от Москва "ценности" на интернационализма, напълно пренебрегвайки националните интереси на страната. Тази тема вече многократно е била обсъждана в редица текстове, в това число научни и архивни. Тук бих посочила спомените на Блага Божинова (1992), в които са описани преживяванията на хората в условията на Титовата диктатура. [обратно]

24. Въз основа на анализ на голям брой архивни документи Чичовска споделя следното: "Наложените в края на 1948 г. политически ограничения по представяне на югославската проблематика не са израз на освобождаването на БКП от националния нихилизъм и подронващия националното ни достойнство криворазбран интернационализъм. Те отричат правото на Югославия да прояви несъгласие и да се противопостави на намесата на ВКП(б) и на Й. Сталин във вътрешните й работи" (Чичовска 1991: 46). [обратно]

25. Именно тази ретрактация (retractation - англ. - отказване, отричане) е една от многото практики, чието изследване би спомогнало разбирането на същността на идеологическия дискурс. Тъй като не е обект на специален интерес в настоящото изследване, ще спомена само, че работата ми по темата показа, че става дума за една огромна по своите мащаби подмяна, чиито проявления варират в най-широк диапазон - от т.нар. "самокритика" (която е експлицитна форма на отрицание на по-рано казано или извършено) до премълчаване или дори по-късното фалшифициране на документални свидетелства с историческа стойност за разбиране на идеологическите кодове. (Премълчаването и фалшифицирането също могат да бъдат определени като ретрактация: изхождайки от превода на думата retractation (анулиране, отменяне), се вижда, че става дума за сходна логика, която мотивира процедурата по отказване от по-рано казано или извършено.) Тази практика води днешния изследовател до непрекъснати съмнения в стойността и автентичността на казаното или документа, принуждавайки го да търси нови и нови свидетелства по един или друг проблем, без гаранции, че изводите му в крайна сметка са аргументирано верифицирани. Информационната подмяна, по начина по който е описана от Оруел в "1984", в настоящия текст може да бъде илюстрирана с факта, че цитираното по-горе изказване на Георги Димитров, не е включено в по-късните издания на неговите съчинения през 1955 и 1972. Нещо повече - както твърдят преводачите и издателите на електронната версия на "пропуснатите" извадки от изказванията му, цялата пета част от доклада му, озаглавена "Южнославянската федерация и македонският въпрос", е останала извън тези издания, като е подменена дори номерацията на отделните части, за не бъде разкрита липсата й. И ако в случая подмяната е извършена без знанието на автора (самият Димитров умира доста по-рано), то могат да се приведат редица примери, в които това става с негово знание - на автора (когато самият автор е принуден по един или друг начин да се отрече от своя предишна позиция - било под формата на публична "градивна самокритика", било с премълчаване или по друг начин). Допускам, че е възможно да става дума и за пропуск, но все пак любопитната подробност, че книгата "Предателството" не присъства в библиографската справка на трудовете на Б. Нонев в "Речник на българската литература", издаден през 1977 г., е факт. [обратно]

26. За съществуването на "българските гамени" ще стане дума по-късно - когато това е разрешено - през 1986 г., когато авторът ще си позволи да заяви: "Такъв език не искам да чета, който с нищо не е по-добър от езика, който днес се създава на градската улица, свързан с пиянство, побоища и игра на комар" (Нонев 1986: 84). За илюстрация на пробивите, празнотите и приплъзванията в кодовете на идеологията, означаваща доминиращата идеологема, от които художествената литература при определени условия успява да се "възползва", може да се приведе отново един цитат от автора на Предателството:

И понякога ми е чудно, в това стремително коренотърсачество, с каква страст обръщаме страниците на регионалните говори, тъй както някои градски писатели мислят, че героите им трябва да говорят от първо или което и да е лице само с езика на кръчмата, на тъмната улица, на градинката пред Градската баня в София, на марфаджиите от Варна и на тези, които предлагат пред "Балкан" или пред "Интернационал" на "Златните пясъци" долари "почти без пари" (Нонев 1986: 84). [обратно]

27. Кулак - от руски - "богат селянин с много земя, който я обработва с наемни работници, като експлоатира труда им" (Речник 1993: 460). [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Алиева 1996: Алиева, С. Национальная идея и эстетика социалистического реализма. // Нация. Личность. Литература. Москва: Наследие, 1996, с. 67-75.

Андреева 1999: Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. София: Лик, 1999.

Барт 1994: Барт, Р. Миф сегодня. // Барт, Ролан. Избранные работы: Семиотика. Поэтика. Москва: Прогрес, 1989, с. 72-130. Цитирано по: Барт, Ролан. Избранные работы: Семиотика. Поэтика. (19.03.2003) <http://yanko.lib.ru/books/cultur/bart-all.htm#_Toc34616943> (13.12.2005).

Благоев 1968: Благоев, Д. Разлагане на старите основи в народния живот. // Благоев, Димитър. Статии. София: Български писател, 1968, с. 90-102.

Божинова 1992: Божинова, Б. Изповед от Титовия "рай". София: Военно-издателска къща "Св. Георги Победоносец", 1992.

Бунджулов 1995: Бунджулов, А. Хетеротопии. София: Критика и хуманизъм, 1995.

Василев 1986: Василев, М. Под знака на дискусиите. // Априлската литература и критика. Съст.: А. Свиленов. София: Български писател, 1986, с. 577-585

Вачева 2003: Вачева, А. Идеалната критика: Джонатан Кълър в дискусия. // Литературна мисъл, 2003, № 1-2, с. 159-170. Също: Електронно списание LiterNet, 18.07.2003, № 7 (44) <https://liternet.bg/publish4/avacheva/culler.htm> (30.12.2005).

Вачева 2005: Вачева, А. Бай Ганьо: Неканонично. // Модерната география на културата. Съст. А. Вачева. CD-ROM. Варна: LiterNet, 2005.

Всесъюзен конгрес 1934: Первый Всесоюзный съезд советских писателей, 1934. Стеногр. отчет. Москва, 1934. Цитирано по: Синявски, Андрей. Что такое социалистический реализм. // Антология самиздата. М. Барбакадзе (съст.). <http://antology.igrunov.ru/authors/synyavsky/1059651903.html> (13.12.2005).

Георгиев 2004: Георгиев, Н. Синовете на турски поданици. // Идентичности, отражения, игри. (Юбилеен сборник в чест на проф. С. Хаджикосев). Съст. Кл. Протохристова, А. Личева, О. Ковачев. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2004, с. 375-405.

Гиърц 1997: Гиърц, К. Идеология как культурная система. // Новое литературное обозрение, № 27, 1997 <http://www.nlo.magazine.ru/philosoph/inostr/3.html> (13.12.2005).

Грицанов б.г.: Грицанов, А. Идеология. // Грицанов, А. История Философии. Энциклопедия. (б.г.). <http://www.gumer.info/bogoslov_Buks/Philos/Grican/_52.php> (13.12.2005).

Грицанов, Можейко б.г.: Грицанов, А., Можейко, М. Постмодернизм. Энциклопедия. (б.г.) <http://infolio.asf.ru/Philos/Postmod/ideologia.html> (13.12.2005).

Гробман 1990: Grobman, G. Stereotypes and Prejudice. 1990 <http://www.remember.org/guide/History.root.stereotypes.html> (13.12.2005).

Димитров б.г.: Димитров, Г. Извадки от политическия доклад пред V конгрес на Българската комунистическа партия. (б.г.). <http://www.mltranslations.org/Bulgaria/dimitrov5.htm> (13.12.2005).

Живов 2002: Живов, В. Двуглавы орел в диалог с литературы. // Новый мир, 2002, № 2.

Жижек 1994: Žižek, Slavoj. Introduction: The Spectre of Ideology. // Mapping Ideology. Slavoj Žižek (ed.). London, New York: Verso, 1994, pp. 1-31.

Лауер 1995: Лауер, Р. Образът на другия. Литературоведски аспекти. // Lettre Internationale (Летература), 1995, № 8, с. 10-13.

Манолова 1986: Манолова, Н. От реката, наречена факт... // Априлската литература и критиката. Съст.: А. Свиленов. София: Български писател, 1986, с. 292-307.

Марков 1990: Марков, Г. Социалистически очерци. // Марков, Георги. Задочни репортажи за България. София: Профиздат, 1990, с. 129-133.

Мишков 2002: Мишков, Х. Раждането на титовизма. Реформите в Югославия 1948-1953. В. Търново: Фабер, 2002.

Неделчев 2005а: Неделчев, М. За необходимостта от литературноисторически реконструкции през краевековието. // Литература в дискусия. Съст.: Е. Тачева, Р. Хаджикосев, А. Вачева. Варна: LiterNet, 05.07.2005 <https://liternet.bg/publish2/mnedelchev/rekonsturkcii.htm> (13.12.2005).

Неделчев 2005б: Неделчев, М. Недоизградената алтернативна жанрова система в българската белетристика от 1967-1975 г. (Критическа литературноисторическа реконструкция върху документална основа). // Култура и критика. Ч. ІV: Идеологията - начин на употреба. Съст.: А. Вачева, Й. Ефтимов, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006 <https://liternet.bg/publish2/mnedelchev/zhanrova.htm> (13.12.2005).

Нонев 1951: Нонев, Б. Предателството. Очерки за днешна Югославия. София: Български писател, 1951.

Нонев 1986: Нонев, Б. Възхвала на простото слово българско. // Априлската литература и критика. Съст.: А. Свиленов. София: Български писател, 1986, с. 73-85.

Резолюция 1949: Марксистко-ленинската просвета и борбата на идеологическия фронт. (Резолюция на Петия конгрес на БКП). // Септември, 1949, № 5, с. 7-13.

Реис 2004: Реис, К. Идеология и литературна репрезентация. // Култура и критика. Ч. ІV: Идеологията - начин на употреба. Съст.: А. Вачева, Й. Ефтимов, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006 <https://liternet.bg/publish12/k_reis/ideologia.htm> (13.12.2005).

Речник 1993: Речник на чуждите думи в българския език. София: Издателство на БАН, 1993.

Руж 1986: Руж, И. Отива ли към нов взрив българският роман? // Априлската литература и критика. Съст.: А. Свиленов. София: Български писател, 1986, с. 187-193.

Рьовел 1995: Рьовел, Ж.-Ф. Франсоа Фюре и комунистическата илюзия. // Lettre Internationale (Летература), 1995, № 9, с. 75-76.

Стефанов 2003: Стефанов, В. Вождът. (Иконата, възхвалата, плачът). // Култура и критика. Ч. ІІІ: Краят на модерността? Съст.: А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 316-345. Също: Стефанов, Валери. Вождът. (Иконата, възхвалата, плачът). // Култура и критика. Ч. ІІІ: Краят на модерността? Съст.: А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003 <https://liternet.bg/publish/vstefanov/vozhdyt.htm> (13.12.2005).

Съдът 1995: Съдът над историците. Българската историческа наука (Документи и дискусии 1944-1950). Съст.: В. Мутафчиева, В. Чичовска, Д. Илиева, Е. Нончева, З. Николова, Ц. Величкова. София: АИ "Проф. М. Дринов", 1995.

Тодоров 1984: Тодоров, Х. Литературният текст от лингвистично и естетическо гледище. // Литературна мисъл, 1984, № 9, с. 91-100.

Тодоров 2000: Тодоров, В. "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София: Критика, 2000. Също: Тодоров, Величко. "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish4/vtodorov/znam/index.html> (13.12.2005).

Уайт 1973: White, Hayden. Metahistory: The Historical Imagination in Nineteenth-Century Europe. Baltimore, MD: Johns Hopkins University Press. Цитирано по: Чандлър (1995-2001).

Хархордин 2004: Хархордин, О. Съветският индивид: генеалогия на дисимулиращото животно. // Глобални модерности. Съст.: М. Федърстоун, С. Лаш, Р. Робертсън. Превод М. Русков. София: Критика и хуманизъм, 2004, с. 290-335.

Ходос 2000: Hodos. Сфабрикованные процессы. 2000 <http://www.kuzbass.ru/moshkow/koi/POLITOLOG/HODOS/processy.txt> (30.12.2005).

Хосеин б.г.: Hossain, Abesh, Stereotypes and Propaganda. // University of Toronto in Mississauga: Erindale College. (б.г.) <http://home.erin.utoronto.ca/~abesh/1.htm> (13.12.2005).

Христова 2000: Христова, Н. Българският интелектуалец пред проблема "социалистически реализъм". Драма на адаптацията (средата на 40-те - началото на 50-те години). // България и Русия през ХХ век. Българо-руски научни дискусии. Ред. Витка Тошкова и кол. София: Гутенберг, 2000, с. 396-403.

Чандлър 1995-2001: Chandler, Daniel. Semiotics for Begginers. 1995-2001 <http://www.aber.ac.uk/media/Documents/S4B/sem07.html> (13.12.2005).

Чичовска 1991: Чичовска, В. Главлит (1952-1956). Изграждане на единна цензурна система в България. // Исторически преглед, 1991, № 10, с. 38-68.

Шкловски 1982: Шкловский, В. Искусство как приëм. // Поэтика. Труды русских и советских поэтических школ. Сост.: Дьюла Кирай и Арпад Ковач. Budapest: Tankonyvkiado, 1982, с. 79-87.

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2005, № 12 (73)
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.