Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪМ ИСТИНАТА - БЕЗ ПЪТ

Миряна Янакиева

web

Статията е написана в чест на големия български литературовед Радосвет Коларов, посветил на междутекстови изследвания важна част от своето творчество. По този начин редакцията на сп. "Български език и литература" поздравява г-н Коларов, който през месец юли имаше рожден ден.

Няма литературоведска идея, която да не може да бъде оспорена. Няма литературоведски подход, на който да не могат да се намерят уязвими места. Най-вече няма такъв, който да е предпазен от риска да тласне поддръжниците си към самоцелна експерименталност, когато интересът да бъде доказана приложимостта на подхода може да измести интереса към тълкуваното чрез него литературно произведение. Тази обща съдба на литературоведските идеи и подходи е споделена и от идеята за междутекстовостта. Въведено преди повече от трийсет години, понятието не престава и днес да буди теоретични спорове или най-малкото уговорки. Същевременно има основания да се отбележи, че привлекателността на междутекстовото четене на литературни произведения не отслабва. То винаги отваря пред анализатора едно широко поле на конструктивно съучастие в пораждането на литературния смисъл.

Да бъде направен подобен конструктивен опит е целта и на настоящата статия. Цел конкретна и, надявам се, оправдана: да се прочетат като междутекстово свързани Яворовите стихотворения "Истината" и "Без път", със стремежа да не бъдат изпускани и отделни смислови нишки, които водят от тях към други произведения от "Безсъници".

Нищо изненадващо в изходната постановка на предлаганото тук сдвояване на тези стихотворения. Те са част от едно лирическо творчество, за което е характерна интратекстуалността1, според термина на Радосвет Коларов. "Арменци" и "Евреи", "Песен на песента ми" и "Посвещение", "Бежанци" и "Покаяние", "Насаме" и "Сенки", "Две хубави очи" и "Вълшебница"2 - това са само част от двойките Яворови стихотворения, между които протича силен смислов обмен въз основа на осезаеми сходства в образност или мотивика.

Дори и на по-невнимателния поглед не би убягнало присъствието на такива сходства и между двете творби, които тук ще бъдат обект на междутекстово четене. Опирайки се на най-очевидното, това четене ще тръгне от лесно установимата даденост, че основни в "Истината" и "Без път" са следните три образни единици: човекът, любовта и пътят. Ролята на всяка от тях обаче, както и връзките помежду им, са дълбоко различни в двете стихотворения.

Началната ситуация в "Истината" е двуизмерна във времево отношение. С присъща за определен вид лирически творби внезапност тя въвежда читателя в един конкретен и събитийно определен момент - момента на завръщането на любовта и нейното знаменателно заставане на прага, който тя така и не прекрачва. Отсам този праг, в неназованото, но предполагаемо пространство на своя дом се намира лирическият аз, когото собствените му думи разкриват като подготвен, но и неподготвен за завръщането на любовта, наречена от него "моята". Букетът "приветствени цветя" е недвусмислен знак, че тя е очаквана, при това с предчувствие за празничност. Любовта обаче си идва, за да умре. Мигът на нейното завръщане съвпада с мига на нейната смърт и това се оказва гибелно и за човека, който в един предишен момент я е отделил от себе си, за да я остави да извърви "световен път". Именно към този предишен момент препраща рязкото начало на творбата със своята двуизмерна времева структура. За разлика от мига на трагичното завръщане, "разказан" в цялата първа строфа, този на тръгването е премълчан, макар да се подразбира. Стихотворението мълчи за причините за продължилата неопределено време раздяла между човека и неговата любов.

Впрочем това наблюдение насочва към една твърде интригуваща прилика между лирическата представа за връзката между човека и любовта в "Истината" и тази за връзката между човека и песента в "Песен на песента ми". И двете - и песента, и любовта - назовават съкровени и същностни съставки от духовния строй на лирическия аз. Същевременно и двете са напълно независими и като че ли твърде лесно отделими от него. Те могат по своя воля да го напускат или да се завръщат при него, а той може само да ги посреща, но без да е по силите му да ги задържи. Внушението е, че не той, човекът, а те - песента, любовта и - тук трябва да се добави и мисълта ("Посвещение") - са силната и своеволната страна в неговите трудни и неравностойни отношения с тях, макар той да определя и трите с притежателното "моя". Чувства ги като част от себе си, но не ги владее. Те избират него, а не той тях.

За разлика от "Песен на песента ми", където песента се завръща за тържествено единение с човека, в "Истината" завръщането на неговата любов му носи гибел, разпад, дори ужас. Причинява ги истината, провъзгласена от любовта в края на извървения от нея "световен път". Какво е търсила и какво не е намерила любовта по време на дългото си бродене през света, става известно от единствените думи, които тя произнася в цялото стихотворение:

"Любов - любов не найдох по света!"

Парадоксално или не, любовта възвестява, че е обхождала света в едно оказало се обречено търсене на самата себе си. Една пунктуационна особеност в цитирания стих придава на този инак твърде банално мелодраматичен възглас по-сложен смисъл. Тирето внася в двукратното назоваване на думата "любов" значение, което не се изчерпва с това на простото повторение. Сред функциите на този пунктуационен знак е да свързва понятия, второто от които определя и пояснява първото или му се противопоставя. Така, изреченото от любовта в това Яворово стихотворение не казва, че на света изобщо няма любов. То казва, че това, което в света се представя за любов, което другите вземат за любов, не е истинско. Любов - любов, с други думи любов, която да е наистина любов, не се среща в света. Но това съкрушително откритие любовта на лирическия аз би могла да направи само ако тя самата (а чрез нея може би и той) знае какво е любов.

Знанието, по-точно предзнанието в лириката на Яворов, е понятие, с което понятията истина и лъжа са свързани по определящ начин. Може би дори коренът на трагичното, толкова пъти изтъквано като основна черта на мисленето на Яворовия човек, е в упоритостта, дали да не кажа твърдоглавието, с което той превръща всеки свой действителен опит, всичко действително видяно и преживяно в потвърждение на едно предзнание - предзнанието на човек, дошъл "от други свят". Мярата му за истина и за истинска любов е пренасяна постоянно и неумолимо от този "други свят" в тукашния, но все му се струва, че в нищо и в никого "тук" не среща отразена тази мяра.

От тебе исках аз да бъдеш огледало
На моята мечта сред ясна самота:
вълшебно огледало, живот и образ дало
на моя хладен блян от светъл бронз излян.
("Не си виновна ти")

В предсмъртното си недовършено съчинение, озаглавено "За увереността" ("Ьber Gewissheit"), Витгенщайн посочва, че когато казваме за нещо "аз зная, че това е така", всъщност казваме "аз мисля, че зная...". В това, което мисли, че знае, Яворовият човек е толкова уверен, че каквото и да среща в живота си, го превръща в доказателство за своето идващо "отдругаде" знание. И може би сред всичките му предзнания най-непреодолимото е, че този тук свят не е и не може да бъде мястото на истинската любов. Затова дори когато преживява събития като описаните в "Благовещение" или "Среща", толкова силно приличащи на среща с истинската любов, той не им вярва. Когато нещо действително случващо се с него заплашва да опровергае изначалното му знание, той го обявява за "сън".

Ако на подобно четене на Яворовата лирика не липсват основания, с други думи, ако за човека в нея е присъщо да живее с чувството, че истината е само в това, което той поначало знае, то коя е истината, блеснала пред лирическия аз от едноименното стихотворение с цената на жертването на неговата любов? Впрочем клишето "блеснала" е неуместно, защото за разлика от традиционното поетическо, а и религиозно изобразяване на истината чрез метафората на светлината, тук възцаряването на истината е съпроводено със спускането на нощта и угасването на деня - на "хубавия на лъжата ден". Нима преди любовта на лирическия аз да поеме по своя "световен път", завършил с откриването - а всъщност в логиката на Яворовото поетическо мислене, - с препотвърждаването на изначално известната за него истина, че "по света" е невъзможно да се намери любов, той все пак е бил готов да повярва на "лъжата", че това може и да не е така! И заради тази временна вяра е поел риска да тласне своята любов към света, сякаш забравил за миг, че този свят не е нейното място. Възможно е и такава да е историята, разказана в стихотворението "Истината"3. Временно забравената истина е безмилостно припомнена и потвърдена, любовта е мъртва, лъжата е безсилна. Последното е изречено двукратно, но е и смислово степенувано, съответно във втория и единайстия стих на втората строфа:

"Безсилна е лъжата веч!"
........................................
"... лъжата е без мощ!"

Излиза, че истината убива любовта. Лъжата остава, но е вече безсилна да съживи любовта, на която човекът е позволил да узнае пагубната за нея истина, като я е оставил незащитена и будна да обикаля по света.

В тази точка от анализа на "Истината" е време да се обърне поглед към другото стихотворение - "Без път", където фигурите на човека, любовта и пътя участват в един много различен сюжет. В първата разглеждана дотук творба любовта изминава "световен път" с ясната, макар и оказала се неосъществима цел да срещне ответ, докато във втората човекът, "измъчен от безсмислен път", се лута без цел и посока, носейки на ръце любовта, блажено спяща и непробудна. В "Истината" любовта проговаря преди смъртта си, за да извести истината за света, която я убива. В "Без път" тя остава мълчалива и притихнала в своя сън, над който човекът бди, за да я опази от досег със света, без същевременно сам той да знае има ли го все още светът. Пред този парадокс читателят е изправен още с началното четиристишие:

Не знам аз дали слънцето изгасна,
не зная дали ослепях: не знам
света ли е изгинал - и не зная
самси не съм ли оглушал.

Тази страховита ненадеждност на сетивата - и на зрението, и на слуха - е част от чувството за изгубеност и изоставеност на човека, за което лириката на Яворов говори често, но в "Без път" и особено жестоко. Абсолютната несигурност на четирикратно повтореното "не знам, не зная" е като че ли по-трудно поносима от недвусмисленото "изчезна свет и светлина" в "Истината". Там човекът е свидетел на гибелта на любовта, която нарича "моята". За неопределеното време, което дели нейната смърт от неговото изчезване ("изчезнах аз..."), пред очите му се разиграват библейски сцени, при това от най-ужасяващите. До лъщящото "око на сатана" застава видението на Исус на кръста и това е, ако не се лъжа, единственото Яворово стихотворение, в което се споменава името на Исус.

Позволявайки си читателска откровеност, която може би като анализатор би трябвало да си спестя, няма да премълча впечатлението си, че това стихотворение донякъде злоупотребява с апокалиптичната образност. Но пресилена или не, какво все пак внушава тя в "Истината"? Значещо е, че видението за разпънатия Исус стига до зловещата смърт на кръста, но не и до възкресението. Има я перспективата на жертвата и страданието, в което и самият лирически аз познава истината, но не и на спасението. Същевременно точно тази безнадеждност вещае сигурния край на страданието, който наистина настъпва - както за разпънатия на кръста, така и за страдащия заедно с него свидетел на неговата жертва.

... изчезна той, изчезнах аз...
          И нямаше страдание тогаз.

Със загубата на любовта всичко свършва, включително и страданието. Страшната истина в "Истината" е, че човекът не е могъл да я опази.

Както беше споменато, съвсем друго е в "Без път". Там изобщо не се провижда краят на страданието на лирическия аз. За това впечатление допринася и фактът, че преобладаващото глаголно време в това стихотворение е сегашно, докато в "Истината" е минало свършено. Но внушението за безкрайна продължителност, дължащо се на сегашното време, противоречи на допуснатата от лирическия аз възможност светът да е "изгинал", както и на лавината от отрицания в неговото слово. Честотата на думи с отрицателните представки не- и без- в текста на стихотворението е наистина изключително висока. Но наред с граденото с нейна помощ внушение за тотално отсъствие, безсмислие и нищо, в творбата се поражда и противодействието на това потискащо внушение. Мисля, че предприетият тук междутекстов анализ може да направи по-ясно как се стига до това.

По-горе бяха посочени накратко най-очевидните различия във връзките между образите на човека, любовта и пътя в двете съпоставяни стихотворения - пътуващата с ясна цел любов и очакващият я човек в "Истината", безцелно бродещият човек, понесъл на ръце спящата любов в "Без път". Но кое все пак е пространството, в което мъчително се лута лирическият аз в "Без път", несигурен дали изобщо се намира в света, защото е несигурен дали светът все още го има? Може би отговорът е в следните стихове:

                               Аз вървя
самси на мисълта обезверена
под непросветното небе...

Те загатват, че същинското място, където лирическият аз е застигнат от непосилното изпитание на безпътицата и изоставеността, е мисълта.

Мисълта в лириката на Яворов най-често е представяна като неподвластна на човека. Тя може - както за това говори стихотворението "Посвещение" - да бъде за него едновременно господарка, изкусителка, но и приятелка, която го удостоява със странното си благоволение да го избере за довереник на своите тайни.

... света пред тайните ни би се слисал,
другарко моя, моя волна мисъл.

В "Посвещение" връзката между човека и мисълта е любовна, колкото и да са неравни силите им. Той се обръща към нея, говори й, свързва ги съдбовно съзаклятие. Макар това съзаклятие да е гибелно за човека - "и гина аз в прегръдката ти властна" - той е в него и по своя воля. В "Без път" няма и помен от това. Липсва определението "моя" за мисълта, липсва общуване. Тя вече не е "ти".

Показателна е разликата в смисловите функции на един образен елемент, който присъства и в двете творби. И в "Посвещение", и в "Без път" представата за мисълта е съотнесена към представата за небе, но във всяко от стихотворенията това съотнасяне приема формата на различна фигура и има различно значение.

В "Посвещение" мисълта е свързана с небето чрез фигурата на сравнението.

... като небето светла и дълбока
ти бе - и нежно в тебе се топях...

В "Без път" мисълта не е като небе, тя самата е небе, под което броди отчаян лирическият аз. По-точно е да се каже дори, че тя има небе, каквото значение внася предлогът "на" в израза "на мисълта обезверена под непросветното небе". Така небето влиза в ролята на сложен метафорично-метонимичен образ на мисълта, надвиснала със съдбовна неотменимост над живота на лирическия аз. За разлика от небето, с което е сравнена мисълта в "Посвещение" и което е "светло и дълбоко", небето на мисълта в "Без път" е "непросветно". Тази негова "непросветност" е метафоричен съответ на "обезвереността" на мисълта.

Идеята, че мисълта подкопава вярата, е част от трагичната яворовска духовност. Тя е свързана и със споменатата вече вездесъщост на знанието в битието на лирическия аз. А то е знание най-вече за невъзможното - невъзможна любов, невъзможна истина, невъзможна близост между човека и Бога.

Как тогава любовта в стихотворението "Без път" остава "необезверена"?

                  Вървя
в безверие, о необезверена
любов, - защото спиш! - и тебе нося.

Тези стихове внасят в смисловата структура на творбата едно разтърсващо противопоставяне, което е от изключителна важност за нейното разбиране - противопоставянето обезверена мисъл - необезверена любов. Тъкмо в него е ключът към главоломния смислов обрат, благодарение на който тази особено отчаяна Яворова творба е същевременно и една от най-просветлените. Това се вижда по-добре, когато "Без път" се прочете през призмата на "Истината".

В "Без път" говори един наистина напълно отчаян човек, "изоставен от себе си и Бога", човек, за когото животът е "обезсмислен", човек, смазан под бремето на обезверената мисъл. Но има нещо, в името на което същият този човек е "готов на всичко":

и готов
на всичко, аз се лутам.
........................................
и да те не разбудя съм готов
на всичко...
....................................
Че готов
на всичко, аз те нося...

Абсолютното отчаяние, което означава отказ от всичко, тук върви ръка за ръка с трикратно заявена абсолютна готовност. Думите на лирическия аз я определят като готовност за саможертва - приета без радост, но с пълна убеденост.

                  ... на саможертвата нерад,
пристъпям аз.

Мотивът за саможертвата също е един от смисловите елементи, които свързват двете разглеждани тук стихотворения. В "Без път" той е пряко назован, а в "Истината" се носи от символа на кръста. Най-съществената разлика обаче е в това, че докато в "Истината" съществува само мъченическата, но не и спасителната страна на саможертвата на Исус, то в другата творба чрез саможертвата на лирическия аз любовта е спасена. При цялата несигурност, обърканост и безверие, на които е израз неговото слово, в увереността, че няма да отстъпи от своето спасително призвание, той е непоколебим - "не ще се спъна...", "не ще въздъхна...".

Така постепенно се избистря смисълът на този странен образ на смазан под бремето на обезверена мисъл човек, който се скита "без път", притиснал до гърдите си, дълбоко спяща и необезверена, любовта. За разлика от "Истината", тук той нито веднъж не я нарича "моята любов". Този отказ от притежание е знаменателен. Лирическият аз не иска любовта за себе си, не търси отчаяно своето щастие чрез любовта. Самоотречението му е пълно и то се състои в това, че е готов да поеме с мисълта целия мъчителен душевен товар на безверието, но да опази от него любовта.

Прочетено в смисловия хоризонт, зададен от "Истината", стихотворението "Без път" казва, че човек може да мисли за любовта не като за благо, което той да присвои, а като за светиня, над която да бди. Сънят на любовта трябва да остане непробуден - и това е единствената грижа на човека в тази творба, - защото сънят е нейният щит, който я отделя както от живота, така и от смъртта.

... смъртта повика ли самия мен
на вечен сън, за ужас и провала
теб може да разбуди.

Това опасение, че смъртта на човека би застрашила и пазената от него любов, е отхвърлено в мига, в който е изречено. Любовта, над която той бди, не е част нито от живота, нито от смъртта. Тя е отвъд тях, защото тя е "символ на живот".
Тълкуването, че обръщението "о символ на живот" в края на стихотворението е отправено отново към любовта - единствената, на която лирическият аз говори в цялата творба, се подкрепя от следните стихове, с цялата им неяснота и парадоксалност:

                                  Но тогаз
ще сетя твоя първи трепет аз,
о символ на живот! - и не, живота
не ще успей на ужаса в хомота
живот да те направи...

Сериозно изпитание за обичайната логика е това непримиримо противопоставяне между "символ на живот" и "живот". "Символ на живот" е изречено с трепет като наименование на най-висша ценност, а "живот" е определено чрез красноречивата метафора "на ужаса в хомота". Обещанието, по-точно вричането на лирическия аз пред тази, на която говори в цялото стихотворение, е, че каквото и да му струва, няма да позволи да се докосне до нея действителният живот с неговите истини. Защото любовта или това, което тази дума означава в стихотворението "Без път", не е долавяна като част от живота наред с всичко друго, което го съставлява. Тя е негово условие, божествен принцип. Тя самата е символ на живот, неизменна духовна съставка, каквато се съдържа във всеки символ, за да придава смисъл на неговата материална страна. В "Без път" любовта като символ на живот се отнася към живота по подобие на начина, по който Платоновите идеи се отнасят към видимия свят.

В стихотворението думата "истина" не е произнесена нито веднъж. Но с истината в творбата, която има тази дума за заглавие, то съпоставя друга, своя истина. Едната истина е, че оставена на произвола на света, любовта погива и с нея погива всичко ("Истината"). Другата истина е, че опазването на любовта все пак е по силите на човека, но изисква от него постоянно и напрегнато бдение ("Без път"). Тогава не притежаването, а посвещаването на любовта става негов идеал. И да изгуби вяра във всичко друго, вярата, че трябва неотменно да закриля любовта, му остава и го крепи.

Че готов
на всичко, аз те нося - и крепи,
крепи ме любовта, любов!

Вярната метафора за битието на човека, заживял с тази истина, вече не е пътят. Пътят най-често носи представа за начало и край, предполага цел. Да се бди над любовта не е цел, а предопределеност. До това не се достига, то не се постига, в него се пребивава изначално, но трябва да бъде разпознато, както лирическият аз в стихотворението "Без път" го разпознава за себе си. Затова в неговото безцелно лутане, но докато пази любовта, има може би повече смисъл, отколкото в целенасоченото извървяване на определен път.

Това като че ли казва тази творба, но другата, с която я сравних, подаде ключа към този неин смисъл.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. С този термин се обозначава един специфичен вид междутекстови връзки - тези, които протичат между отделни творби на един автор и същевременно участват в изграждането на общия смислов облик на неговото творчество. Те се проявяват и като връзки между единичната творба и цялостното творчество. Това наблюдение лежи в основата на идеята на Радосвет Коларов междутекстовият подход да се прилага не само спрямо отношението между творби, но и спрямо отношението творба - творчество. Виж: Kolarov, R. A Work and Euvre. Intra\Intertextuality. Studies in Slavic Literature and Poetics. Poetics of the Text (essays to celebrate twenty years of the neo-formalism). Rodopi, 1992. [обратно]

2. В статията си "Размишления върху палиндрома" (в "Анархистът-законодател. Сборник в чест на проф. Никола Георгиев", С., 1997) Радосвет Коларов разглежда Яворовото стихотворение "Вълшебница" като своеобразно тълкуване или доизказване на това, което непосредствено предхождащата го творба "Две хубави очи" премълчава. [обратно]

3 Като става въпрос за това, че Яворовите стихотворения разказват истории, уместна е препратка към изследванията на Димитър Камбуров, който задълбочено проблематизира въпроса за наратива и отношението между него и фигуратива в лириката на Яворов. Виж: Камбуров, Д. Явори и клони. София, 2003. [обратно]

 

 

© Миряна Янакиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 4
© Електронно списание LiterNet, 04.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 4.