Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВМЕСТО ПОСЛЕСЛОВ

Димитър Калев

web

Хубаво е, когато нещо е недонаписано или недопрочетено, защото тогава идва часът на послеслова. Поне условно трябва да приемем, че е така...

Един българин карал каруца със сено и наближил моста на една река. Отнякъде изскочил Дяволът и му рекъл: "Ако не кажеш, че си мой човек, няма да те пусна да минеш". Българинът отговорил: "Дяволе, аз съм твой човек", но щом преминал на другия бряг, се обърнал и извикал: "Дяволе, аз не съм твой човек". После, колчем наближавал моста, отдалеч още започвал да вика: "Дяволе, аз съм твой човек", а когато стъпвал отвъд, крещял с цяло гърло: "Дяволе, аз не съм твой човек"...

Този фолклорен анекдот от 19 век е записан по нашите земи от българския етнограф Димитър Маринов. Поуката е в това, че да се разговаря толкова двусмислено с едно толкова сериозно същество като Дявола е възможно само край реките на България. Или край източноевропейските реки въобще. На Запад, на брега на Елба например великият немски реформатор Лутер замервал Дявола с мастилницата си, докато пишел.

И този мемоар е написан край река, но вече чак в Северна Америка. А в реките има тъжна безвъзвратност, защото приличат с нещо на нашето съзнание...

Защо все пак този български селянин постъпвал на единия бряг по един начин, а на другия бряг по друг? Все едно да се питаме какво ни ползва физичното познание, че подковообразният магнит е двойно ориентиран. И за какво ни е в края на краищата да разбираме, че битието е двубрежно?

Твърдя, че мемоарът на Златко Ангелов се случва единствено върху моста. Не знам само дали това ми откритие го прави по-разбираем...

Често обичам да повтарям пред приятели, че зад кулисите на битието като че ли се разпада нещо, което преди е било единно. Някакви грандиозни процепи като че ли отзяват между живота на мислите, живота на чувствата и живота на волята. Приемаме го за психологична даденост и твърде малко се замисляме колко сме тризначни. А няма как това да не се отрази на нашата заедност, т.е. да не се намеси в социалния организъм. Дори не съзнаваме колко сме социални и социалистични, комунални и комунистични, защото това явно се таи в темперамента на подсъзнаваното. Може би затова и битието на морала стои толкова изгарящо пред нас - защото живеем в тризначни времена, в които етичното едновременно е социално. Сега и тук се надяваме единствено на нашето знание за тризначното ни битие, за социалното ни битие, за моралното ни битие.

Единствено ясното съзнание за всичко това ще ни изведе от сумрака на темперамента, от смътното и смешно самопознание, което гледа или в животинската сетивност, или в мъртвия разсъдък.

Твърдя, че мемоарът на Златко Ангелов се случва върху моста на съзнателната душа. Затова някои ще му припишат жестокосърдечие, други - маниерен интелектуализъм, трети ще го нарекат самооправдаваща се автотерапия. Няма как - зад кулисите на битието засега всички сме трагично тризначни.

Но да си дойдем на думата за комунизма. Помислете само какво чудовищно несъответствие: мисълта, че мисленето не притежава ценност, завладя с невиждана категоричност умовете на толкова нации в Източна Европа и Азия! Но аз съм възприел една фантастична хипотеза и искам да я употребя в този послеслов: ако комунистите знаеха, че, произнасяйки думите "класова борба", се опитват да замаскират скритата в глъбините на душата им тъга по свободата на мисълта, те щяха да се преродят. По пътя от безсъзнателното към съзнателното (от стоката към принадената стойност - все едно) този стремеж към свобода на мисълта се превърна в своята противоположност. И това се случи само върху мостовете на реки, на единия бряг на които е позволено да се твърди, че си човек на Дявола, а на отсрещния бряг - че не си. Реки, на единия бряг на които може другият да е твой класов брат, а на отсрещния - да е твой класов враг или доносник. Комунизмът не е политическа система. Комунизмът се случва там, където процесът на преминаване от безсъзнателната към съзнателната свобода на мисълта протича в народи с двойно ориентирана душевност. Комунистическата плът е егоистичен стремеж да се присвои цялата принадена стойност, т.е. да се обсеби цялата свобода на мисълта. Комунизмът е тъжна фаза на амбивалентното съзнание.

Твърдя, че мемоарът на Златко Ангелов се случва върху моста на съзнателната душа, прехвърлен между бреговете на амбивалентната българска душа.

Казват, че комунизмът се е родил от социалдемокрацията, т.е. че в него са съединени социалност и демокрация, въпреки че те са противоположни едни на други. Поне такива са рефлексиите на тризначното ни битие в социалния организъм. Излиза, че социалното може да бъде отнесено само към икономиката, а демокрацията - само към държавно-правовото. Истински духовното пък се отнася само към индивидуалността и е негова съкровена идентичност. Така че в думата социалдемокрация е пропусната свободата. Инак би трябвало да се нарича индивидуалистична социалдемокрация. Но тогава комунизмът въобще нямаше да се състои.

Целият комунистически светоглед стои под знака на икономическите отношения, целият е пронизан от икономически мисли и представи, за него действителни са само сетивно-физическите сили в човека. Затова комунизмът не е партия, а тъмно брожение в амбивалентни темпераменти, обсебени от сетивните си души. В социалната структура на комунизма живеят дълбоко антисоциални инстинкти, колкото семантично противоречиво да изглежда това. За комуниста целият духовен живот е идеология, защото цялото знание трябва да идва отвън - от политическата държава. И такова знание наистина е само идеология. Така комунизмът без да ще съвършено отрича едно - възможността да се стигне до науката за свободата. А може би съвсем преднамерено я отрича и в такъв случай трябва да му се препише и демонизъм. За мен комунистическият демонизъм не е толкова в сталинските лагери или в криминалното битие на секретните служби. Демонично е всичко това, което действа в противопоставянето между сетивното знание и свръхсетивната догматика. Ще познаете демоничното по усилията му да изолира човека от свръхсетивната духовност и да го остави да преживява илюзията на всеобщността в себе си. Досещате се, че демоничното първо ще се захване със свръхсетивното битие на морала; досещате се, че демоничното ще обсеби най-лесно амбивалентните души.

Твърдя, че мемоарът на Златко Ангелов запокитва мастилницата срещу Дявола. Може би, защото е писан на брега на много далечна река.

А аз пиша този послеслов на брега на Черно море. Затова ли съм обзет от фантастичната идея да спася Дявола? Мисля, че много мои приятели сега одухотворяват комунизма, застанали върху мостовете на съзнателните си души. Духовният живот е всичко онова, което по различни начини ни издига над егоизма на индивида и ни отвежда към заедност с други хора.

От Златко Ангелов научих, че, за да не бъде идеология, духовният живот трябва постоянно да доказва своята действеност от свободата на собствените си сили. От него научих (макар да не го е казал в прав текст), че държавният живот е противоположен на целия духовен живот и това най-болезнено се осъзнава в свръхсетивното битие на морала. Научих, че достойна за уважение е тази държава, която се е отказала от всичко друго, освен да поддържа правови отношения.

Твърдя, че мемоарът на Златко Ангелов е жестоката саморефлексия на моето поколение - неговият Страшен (само)съд...

В един от романите на Кундера героят сравнява комунистите с митичния цар Едип. Едип не знаел, че е убил баща си и че спи с майка си, и въпреки това, когато узнал истината, не се чувствал невинен, не могъл да гледа причиненото от своето незнание нещастие, избол очите си и сляп напуснал Тива. "Как можете да гледате всичко това - пита героят комунистите, - как може да се чувствате невинни, зрящи ли сте изобщо? Ако имате очи, трябва да ги избодете и да напуснете Тива." Постмодерната етика е толкова изкушена от митологичните архетипове, че защо да не опитам да ги психологизирам докрай. Едип убива свободата на Аз-а в себе си, който е бащата на човешкото съзнание. Живее в прелюбодеяние с чувствено-сетивната си душа, а тя пък е майката на съзнанието. Не съзнава етичните измерения на делата си, затова е амбивалентен и трагичен. Когато ги разбира, избожда очите си и така веднъж завинаги затваря илюзията на сетивата си. Остава във вътрешната си самота, озарен от свободата на мисълта. Слепецът напуска Тива и скита, воден за ръка от дъщеря си Антигона. Накрая потъва в гората на Евменидите...

Ако все още сме способни за митологични внушения, поуката е следната: докато е амбивалентно, битието на всеки народ или човек е комунизъм. Когато майката на съзнанието остави мъдростта на битието свободно да се влива в нея, тогава човек става идентичен със себе си и морален към другите. В противен случай той тръгва на война с всеки и всичко, което, струва ми се, е цялата тайна на комунизма.

Тоталитарният комунизъм трябва да престане да изкушава Аз-а и веднъж завинаги да го остави свободно и интимно да общува със своята душа чрез културата, свободно и интимно да общува с народностния дух чрез политиката, свободно и интимно да общува с космополитния дух на планетата чрез икономиката. Твърдя, че мемоарът на Златко Ангелов ни внушава тъкмо това.

Текстът на този послеслов в по-голямата си част е перифрази на мисли на мои учители и на много мои приятели, които всъщност са и най-подготвените читатели на тази книга. Те са и тези, които подготвиха по един или друг начин написването й, и това Златко Ангелов, вярвам, няма да отрече.

А оня селянин с каруцата на моста бях аз.

Варна, юли 2002 г.

 

 

© Димитър Калев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.11.2002, № 11 (36)

Други публикации:
Златко Ангелов. Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник. София, 2002.