Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЖДУ "СВОЕТО" И СВОЕТО. ЗОДИАКЪТ НА "СТРЕЛЦИТЕ"

Сава Василев

web | Култура и критика. Ч. III.

Десетилетието след Първата световна война ще остане в историята на духовната ни култура като едно от най-разноречивите, с динамично изменяща се среда и учестен ритъм на експлицираните в нея микромодели. Това е период на повече или по-малко успешни жестове за преобразуване на българското културно пространство с помощта на императивно заложен методологически синтез, препоръчващ обединяване на родния и чужд опит. В този смисъл 20-те години са време на центробежни, но и на центростремителни напрежения, които в определена степен успяват да подчинят някои инерционно свободни, дори хаотични движения, без да ги изключват от общия механизъм на преструктуриране на националната ни култура, в това число и на литературата. Така става възможно приобщаването на иначе разнородни, понякога повече от диалектично противоречиви идеи и системи към единна и градивна в същността си стратегия на културно развитие чрез: възкресяване на националния дух, преосмисляне на представите за национална идентичност, изграждане на ново самочувствие и авторитет в трудните следвоенни години. На дневен ред отново е въпросът за еманципирането (-европеизирането)на българското изкуство и литература, които трябва да съвместят в себе си идеи на чуждата мисловност с иманентно заложеното в националната традиция. Оттук и повишеното внимание на творческата ни интелигенция към категорията "родно" както в по-широк, културологичен аспект, така и в конкретните прояви на отделните изкуства, в развойните процеси на литературата ни с нейното жанрово-стилово своеобразие и национална характерология. Казано иначе, въпросът опира до поетиката на новото изкуство, което, без да прекрачва границата на "безродието" и "космополитизма", трябва така да промени изобразителния си регистър, че да преодолее традиционализма с неговия национален битовизъм, външна имитативност и реалистична самовзискателност и да ни приобщи към модерната европейска култура. Да ни настрои синхронно спрямо пулса на едно наднационално, общодуховно битие, в което ще се пишат новите хуманистични идеи.

Вземайки повод от Шпенглеровата теория за залеза на западната култура, "стрелците" проповядват идеята за месианистичната роля на славянството по пътя към един нов свят с нови естетически и морални стойности, снова чувствителност и нови средства за тяхното изразяване. Предопределеността славянството да се превърне в културен водач на човечеството задължава и нас, българите, като част от славянската общност, да дадем своя принос за ускоряването на този процес. Това поредно изпитание на жизнеспособността на българския дух провокира стремеж за преоткриване на себе си. Първо, като изберем друг ъгъл на гледане към традицията и осъзнаем не само уникалното, но и универсалното, заложено в нея. Второ, като намерим брод към духовното богатство на големите европейски култури, за да се усетим вътрешно сродни с тях. Това означава принципно ново изживяване на категорията "родно", път в друга посока и към друга цел. И в теоретичен, и в художествен аспект повратът започва с творчеството на кръга "Мисъл" и отстояваните от него естетико-философски идеи. Втори, много по-рязък обрат в диалога на модерността с традицията осъществява творчеството на експресиониста Гео Милев. Церемонията по генерализирането на културологичния дискурс е изцяло в ръцете на "стрелците". И те на свой ред настояват, че към "родното" не може повече да се върви с помощта на външните му форми и знаци - етнографически, природо-географски, та дори и културно-исторически, гарантиращи националната идентичност повече откъм колорита на бита, материалната култура и навичния живот. Родното трябва да се възроди и да присъства в културата на модерното общество като духовно състояние,да приобщава съвременника към широкия свод на универсалните ценности. Чрез него истинският художник ще влезе в лоното на модерната душа, за която бленуваха Пенчо Славейков и Гео Милев, а националната ни литература ще заеме достойното си (равноценно и равнопоставено) място в хронотопа на европейския културен модел. Иначе казано, "родното" от изображение ще стане експресия.

Резюмираното до тук като най-обща характеристика на модернистичната ни литература и култура през двадесетилетието съвсем не ни лишава от правото да гледаме критично на евентуалните разминавания между теоретично изложените идеи и битуването на самото изкуство. Въпросът не опира даже до това да се оспори творческото верноподаничество на писателите модернисти спрямо собствените им манифести, колкото до начина, по който литературата осъществява в себе си релацията "родно-чуждото". Естествено е в общата панорама да открием рисковете на експеримента, следването на противоречиви подходи, изпробването на различни пътища, смяната на ценностните критерии или преориентирането им в друга посока. Защото в този наш "своечужд" модернизъм, както сполучливо го нарече Александър Йорданов, наистина има нещо особено. Той е енергийно зареден от двупосочно протичащи напрежения: както от чуждото към своето (със съответните фази и форми на неговото усвояване),така и от своето към чуждото (към него и ч р е з него) със съответните етапи на актуализиране и изразяване на "родното". Така отношението "родно-чуждо", видяно в един по-широк културологичен контекст, може да се окаже повече интелектуален жест, нещо като намерение с "идеална цел", отколкото решена задача. Защото едва ли бихме могли да отговорим положително-еднозначно на въпроса: "юнифицира" ли се наистина българската литература; влезе ли българският писател в лоното на "модерната душа", за да изживее себе си като "Бог Аз"? Успя ли българският поет, художник, белетрист да направи своето изкуство - изкуство на Душата! Докосна ли се до онази Мирова,невероятна Душа,до Душата като субективна и свръхсубектна (космическа)реалност - една от хипостасите на трансцендентното и Бога според критико-публицистичната и есеистична фразеология на модернистите? Или само потвърди непостижимостта на един "блян към  вечност"!...

Принципно погледнато, формирането и недълголетното съществуване на литературното общество "Стрелец" се вписва в позната, трайно наложила се тенденция в живота на интелектуалния ни елит. Макар да се конституира с помощта на програмен документ и тематично ангажирани текстове в собствено литературно-периодично издание, групата е резултат от свободно сдружаване на творчески личности. Такъв е случаят и с артистичната бохема около сп. "Звено" на Димитър Подвързачов. Обединяването на основните членове - бъдещи сътрудници - тук изпреварва изданието. При подобни сдружавания се очертават различни типове междуличностни отношения, възникват неочаквани контакти. Нерядко за сцеплението на групата решаващо значение имат приятелството или недоволство от други издания и кръгове. В забележителната си книга "Път през годините" Константин Константинов разказва как отдавна таената мечта на неколцината приятели около Подвързачов да имат свое издание изведнъж се превръща в реалност благодарение на издателя на "Слово" Иванов и печатаря Стефан Стойков, кредитирали с хартия и труд бъдещото сп. "Звено". Подобна перспектива се открива и пред образувания вече кръг на "стрелците", който след първото тримесечие на 1927 г. напуска в. "Изток" и започва издаването, макар и за кратко, на едноименен самостоятелен орган. Днес повече от всякога можем да се убедим в решаващото значение на издателската конюнктура, да оценим ролята на меценатството или на личната воля и интереси. Сп. "Златорог", отбелязват съвременниците, едва ли би се радвало на четвъртвековното си съществуване, ако не беше дълбокият джоб на издателство "Хемус". Ще добавя - и без самоотвержените жестове на главния му редактор Владимир Василев, жертвал неведнъж скромната си съдийска заплата, за да освободи поредната книжка от печатницата или да изплати хонорар на сътрудник.

Обособяването на творчески групи и легитимирането им с помощта на литературно-периодични издания е форма на публичност, зад която остават скрити сложни отношения и лични подбуди. Обясняването им с логиката на историческите закономерности (явления "в духа на времето и традицията") е добре усвоена и удобна практика. Едва напоследък литературознанието преориентира вниманието си, дирейки нови литературни и извънлитературни аргументи за появата им. Във всички случаи на разбирането, че подобни явления са безусловно породени от реално битуващи тенденции, трябва да бъде противопоставена идеята за културната им самодостатъчност. Така защитаваме тяхната автономност и уникалност. Последното означава да държим сметка и за случайните, интимно мотивирани жестове. За ролята на отделната личност с нейните предпочитания и капризи. Понякога авторитетът на литературно-периодичното издание и неговия главен редактор (припознаван още като духовен водач) е толкова голям, че семиозисът на модерната култура (изключително плътният й език) ражда поредния съвременен мит. Типичен пример в това отношение отново са "Златорог" и Вл. Василев. Идеята за силното личностно присъствие на Вл. Василев в културния живот на България между двете войни като директор на Народния театър, литературен критик и главен редактор на списание, превърнало се в "културен филтър на епохата", е чудесна илюстрация за персоналистичната предразположеност на литературоведското ни мислене. По силата на добре оформен езиков автоматизъм литературно-периодичните издания у нас задължително се свързват с лидерските функции на главните им редактори. Доминиращата роля на редактора обаче трябва да се разглежда не само в рамките на конкретното издание и на едноличното му влияние върху провежданата политика. Личности като Г. Милев, Вл. Василев, Ив. Радославов, К. Гълъбов и др. олицетворят магистрални посоки в развитието на духовната ни култура. Имената им са нещо повече от синоними на определен тип естетика или възглед за литературата. Те изработват свой специфичен стил на поведение. Но е факт, че както в официалната (литературно засвидетелствана) практика, така и в неофициалните форми на общуване издание и автор се свързват в граматическа конструкция, чрез която езикът изразява притежателност (-принадлежност):"Везни" на Г. Милев", "Златорог" на Вл. Василев", "Нов път" на Г. Бакалов", "Развигор" на Ал. Балабанов", "Ведрина" на А. Страшимиров". Или: "списанието на Владо", "вестникът на Балабанов" и т.н. Така езикът "узаконява" авторитета и лидерските позиции на силната личност. Но работата със сътрудниците изисква редица качества, включително и умението да се правят компромиси. Трудно е да си представим периодика без интрига в отношението главен редактор - сътрудници. В процеса на работата се раждат несъгласия, зреят конфликти; нерядко недоволството води до открит протест и дори до напускане на изданието и преминаване в друго. Понякога част от бившите сътрудници се припознават за отявлени врагове на кръга, а самите те, ренегиралите, ревизират предишните си позиции и откриват фронт срещу довчерашните си съмишленици. Причините са познати: ограничена творческа свобода, нарушаване на естетическия континуитет, лични амбиции, самолюбие, зле изтълкувани жестове, или далеч по-незначителни неща. От такива прецеденти не е застраховано нито едно издание. Типичен пример за разрив между редактор и сътрудници в "Нов път" е напускането на четворката Фурнаджиев, Каралийчев, Разцветников, Г. Цанев и преминаването й в "Златорог". Не толкова популярни, но с трайни последици са разприте между Вл. Василев и Ив. Мешеков, между Вл. Василев и К. Гълъбов. Подобни конфликти могат да провокират амбиции за собствено издание и кръг. Такъв е случаят със "стрелците", организирани от бившия златорожки сътрудник проф. К. Гълъбов.

* * *

Сгъстяването на литературното пространство откъм литературно-периодични издания след войните означава насищане с разнородни естетики и течения, с философски и социалнополитически идеи. Ангажирането на кръга или творческата личност с определена доктрина е форма на оразличаване спрямо д р у г и т е. Независимо от подходите и индивидуалните предпочитания, доктрината налага единен ценностен критерий. Той става изходна точка за анализ и оценка на литературния факт. Следва пренареждане на литературната система в защита на собствените ("цехови") интереси. Целта е пропагандиране на литературната идентичност и вербуване на нови писатели и читатели за каузата. Важна част от процедурата са отношенията с традицията и съвременността. Новото явление не само се самополага (вписва) в конкретната естетическа ситуация, но и се опитва да променя границите й и да преразглежда аргументите на д р у г и я при прочита на миналото. В желанието си да създаде свой език, с който да се самоопише и защити, литературното общество нерядко попада в екстремни ситуации, прибягва до вербални агресии. Иначе най-изкусителен и най-труден си остава пътят на историята на литературата, а най-кратък и най-несигурен - този на литературния манифест. Значително по-умерен е рискът с афиширането на "прочита" в антологичните сборници...

Измежду многото примери за активна позиция, за динамично протичащ диалог с настоящето и миналото, със "своето" и "чуждото" от 20-те години ще посоча само няколко: "Антология на българската поезия" на Г. Милев (1925) с прилежащия й предговор "Кратка история на българската поезия", както и серията статии на същия автор за влиянието на чуждите литератури върху българската във в. "L’Есhо dе Вulgarie (1921); манифестните текстове на К. Кръстев "Неблагодарност", "Началото на последното" от "Лебед" и "Кресчендо" и "Манифест на дружеството за борба против поетите" (1922-1923); статията на Н. Фурнаджиев "Списания и вестници" (1924); програмния текст "Към младежта" на кръга "Стрелец" във в. "Изток"; есето на К. Гълъбов "Човекът на кавала. Човекът на рибния буквар. Човекът на Балкана" и статията му "Нашата култура и най-новата ни литература", както и статиите "Конфликтът между родното и чуждото" на Ат. Илиев, "Нашата критика" на Ат. Далчев, "Кръстопът" на К. Кръстев от времето на "Изток" и "Стрелец" (1926-1927); статията на Вл. Василев "Между сектантство и демагогия" (1923), печатана в две поредни книжки на "Златорог" (полемичен преглед на по-важните литературно-периодични издания и защитаваните от тях естетически идеи...) и др.

Двадесетте години действително са период с висок междутекстов интензитет - диалогизират програми, кръгове, издания, естетики, художествени произведения, води се истинска битка с мисъл и слово. Битка за европеизирането на българската литература и култура и за съхраняването на националната идентичност. Релацията "родно - чуждо" става пресечна точка на различни културни стратегии. Особено актуален е проблемът за чуждите влияния. Дискутирането му противопоставя две крайни, взаимоизключващи се тенденции: на приближаване и отблъскване от внушенията на чуждите образци. Така, наред с "родното", и "чуждото" се превръща в предмет на продължителен, периодично подновяван и дообогатяван с нови идеи диспут. След Пенчо Славейков и д-р Кръстев въпросът за ползата от "чуждото" силно занимава апологетите на символизма (поставят го манифестът на Ив. Андрейчин "Из нов път", статии и книги на Ив. Радославов), теоретико-есеистичните текстове на Г. Милев и най-вече културологичните етюди на "стрелците" К. Гълъбов, Ат. Илиев. К. Кръстев, Ас. Златаров и др. Както може да се очаква, чуждото влияние в българската литература, преимуществено на западноевропейската, се отчита като необходимо и полезно, "благотворно" и "спасително" в години на лутане, "безизходност" и дезориентация. Нещо повече: в началото на двадесетилетието "чуждото" се осмисля в системата на вече усвоения и утвърден литературен и духовен опит. Последното не е пречка да бъде и повод за обвинения в плагиатство...

Срещата на "стрелците" наистина става в "кръстопътно" време. Кога и как се е образувал кръгът, уточнява проф. К. Гълъбов в отговор на статия от Д. Шишманов във в. "Слово". "Срещата" на опонентите става в текст със заглавие "Диалог". Мястото е брой първи на "Стрелец". След като предоставя на Шишманов ролята на "домакин" и интервюиращ, авторът на "Диалог"-а бърза да формулира причините, довели до появата на кръга: "Ние не го образувахме, Мика - той сам се образува, защото неговият дух е недоволство, а недоволството се ражда от само себе си. Почти всички, които влизаме в тоя кръг, бяхме някога в "Златорог" или "Хиперион", гостували сме и в "Развигор", но не намерихме никъде онова, което търсихме, макар навсякъде да има по нещо хубаво". Реакцията на Шишманов не закъснява и в своя публикация от 19 април 1927 г. той заявява, че програмният лозунг на "стрелците" за обединяването на общочовешкото и българското е измислен шест месеца след образуването на кръга в статията "Към младежта", ознаменувала вземането на в. "Изток" за техен орган (1 октомври 1926). Следователно към датата на неговото основаване (2 май 1926) наистина само недоволството от останалите литературни формирования е сплотявало членовете му. В добавка: издаването на литературния седмичник "Стрелец", "в името на който се борят", е закъснял опит да бъде оправдана една закъсняла с цели шест месеца програма (бр. 1. на "Стрелец" излиза на 6 април 1927).

В кратка полемична статия-отговор с посвещаващото заглавие "На Д. Шишманов" (бр. 4 на "Стрелец") Гълъбов се заема да убеди опонента си и читателите на вестника, че "недоволството" действително е било обединяващ мотив, но не и единствен, тъй като още в статията "На Велика Сряда" (бр. 29 на в. "Изток") въпросният лозунг е бил вече заявен, т.е. налице са принципи и програма, осмислили образуването. В подкрепа на казаното авторът привежда цитати от друг текст на Шишманов (в. "Слово" от 10 май 1926), в който "На Велика Сряда" се определя като "лозунг-програма" на кръга.

Полемиката между Гълъбов и Шишманов е добър повод да бъде уточнена позицията на "стрелците" непосредствено след напускането на "Изток" и сдобиването със свой самостоятелен литературен орган. Открива се възможност горещите точки на събитията да бъдат свързани в стройно разгърната система. К. Гълъбов не пропуска шанса да доизясни идеите на групата, но разбира, че интерпретацията му би била неубедителна, ако не реши проблема с огласилите ги предходни текстове. Поради това се заема с конституираните им като програмни документи. В последна сметка образуването се разглежда, първо, като следствие от две еднакви по емоционалната си доминираност и спонтанност реакции: на вътрешното недоволство-неудовлетворение само по себе си (принципно обединяващ мотив, особено при сродство на субективните дадености) и на разочарование-разминаване с личности и културни практики от близкото минало (обективно стечение на обстоятелствата, условия за разгръщане на собствени дискурс и предизвестие за предстоящи конфликти), и второ, като материализиране на заложена от самия него във в. "Изток" програмна формула. И все пак остава открит въпросът защо Гълъбов не поставя проблема още в "Диалог"-а и не афишира основополагащата идея за синтеза между родното и западното и не хвърля мост назад - към статията "Към младежта" и есето "На велика сряда", а се заема с всичко това едва в полемичната статия "На Д. Шишманов". Един от вероятните отговори е, че негацията на "недоволството" от другите се позитивизира; деструкцията на протеста се превръща в конструктивен жест, в структурираща авантюра, подкрепяща основополагащите програмни формули: "копнежа по една голяма българска култура" ("На Велика Сряда"), помиряване на "родното с чуждото - източното със западното" ("Към младежта") и, в последна сметка, постигне на "синтезът между родното и западното" ("На Д. Шишманов"). "Едното не изключва другото - пояснява Гълъбов, - тъкмо напротив: недоволството се породи главно от това, че в останалите литературни групи не намерихме като ярко изразена тенденция синтеза между родното и западното. Докато едни даваха израз само на българското, и то на чисто външното в нашата действителност, омагьосани от разни "гайди" и "дудуци", неспособни да нирнат по-дълбоко, в света-светих на родното и чужди на стремежа да се сродят със западното, други подражаваха сляпо само на европейското, увлечени от модното в него и откъснати напълно от родното." 3. "Стрелците" гледат на себе си като на авангард в похода към едно трудно и отговорно дело: помиряването на Изтока със Запада, постигането на синтез между родното и чуждото, който трябва да се извърши "вътрешно, между съкровени начала, като мистичен брак между две хетерогенни души". С други думи, в културологичната митологема за сродяването те ще са мойсеевците, защото ще изпълнят водаческата си мисия, без да видят обетованата земя. Но ще са първите, обручените да свещенодействат в храма на мистичния съюз. Ще са едновременно водачите и жреците, мойсеевското и аароновското начало. Те предчувстват и пророкуват, но се изживяват и като драговолна жертва - като агнеца-предвестник на една метафизическа реалност.

В заключение: полемичната статия "На Д. Шишманов" от К. Гълъбов решава проблема с легитимирането на кръга "Стрелец", преразглеждайки статута на статията "Към младежта" и есето "На Велика сряда". Критическата директива по жанровото префункционализиране привлича обичайния реторичен инструментариум от цитати, автоцитати, полемичен коментар на алтернативната позиция и др. Отстоява се тезата за наличието на ново интелектуално образувание, готово да разсече възела от сложно заплетени въпроси, касаещи културната ни идентичност. Освен всичко друго, спорът Гълъбов-Шишманов съдържа особен вид "повествователност" с ретроспективно ориентиран "сюжет", ярко изявен конфликтуващ персонаж, характерни поведенчески жестове, "събитийност", диалог, интрига и хронотоп... Истинската картина обаче ще ни се разкрие, ако проследим отношенията на "стрелците" с останалите издания и кръгове. Част от нея съдържа незначителните на пръв поглед кратки бележки, съобщения или нарочни реплики, адресирани до бивши съмишленици и новооглашени опоненти. Свое място в общата панорама намират и по-резките жестове от вида на този, който прави К. Гълъбов с брошурата си "Пагубната дейност на един критик. Владимир Василев" (1927). Литературно-критическият сюжет "Стрелец" добива особено релефни очертания, ако бъде проследен през погледа на съвременниците. У някои той е просто щрих в картината на следвоенната ни литературна действителност - опит да се улови специфичното в атмосферата на двадесетилетието с цялата му многообразност и противоречивост (Вл. Полянов. "Срещи по дългия път", К. Константинов. "Път през годините"), у други реминисценцията е тясно обвързана с контекста на критическия прочит и преценка (Г. Константинов. "Българската литература след войната"). Подразбира се, че измежду най-интригуващите са спомените на самите "стрелци" - на някогашните сътрудници на "Изток" и "Стрелец". Независимо дали остават в доброволен плен на носталгията и пристрастията, или се стараят да ги преодолеят, те и днес са най-непосредственото свидетелство за причините, предизвикали появата на тази забележителна формация от творци и интелектуалци.

* * *

Проникването в кръга през погледа на съвременниците е изкусителна и донякъде рискована операция. Особено след като знаем, че в по-голямата си част спомените им бяха написани и издадени през отчуждено и враждебно на литературното им минало време. Време, през което вземаше своето не само цензурата, но и автоцензурата. И все пак разказаното от Кирил Кръстев, Атанас Илиев, Димитър Пантелеев успя да пробие стената на страха, да превъзмогне бариерите на идеологическата целесъобразност. Особено словоохотлив, пунктуален и артистичен в ескизите си е К. Кръстев. Есеизираните му спомени "Литературен кръг "Изток", "Литературният кръг "Стрелец", портретът "Константин Гълъбов" от книгата му "Спомени за културния живот между двете световни войни" са написани от човек със свежа памет, афористично мислене и силни литературни емоции. Видно от заглавието на първия етюд, авторът не се колебае да нарече групата сътрудници и редактори около "Изток" "литературен кръг" (в текста - "организиран интелигентски кръжок"). Що се отнася до вестника, той е титулуван като "първия идейно целенасочен културен седмичник". В усилията на сътрудниците К. Кръстев вижда стремеж да се преодолеят "два феномена и тенденции" - на сп. "Златорог" с линията му на "следвоенен еклектичен класицизъм и порядък в литературния процес" и на символистите от "приказния замък на сп. "Хиперион". Познатият ни мотив за "недоволството" от двете издания се застъпва още от Д. Пантелеев и Ат. Илиев. Личното мнение на Вл. Полянов, за чиято книга "Момичето и тримата" Гълъбов е писал рецензия, а след това и полемична статия със заглавие "Писателски хитрувания" в отговор на отворено писмо на писателя във в. "Свободна реч", е по-различно: според него идеята за кръга е била провокирана у водача на "стрелците" от новото, което са внесли в поезията стиховете на Далчев, донякъде на Пантелеев, а в прозата - творчеството на Ч. Мутафов и Св. Минков. В етюда "Литературният кръг "Стрелец" Кръстев за пореден път прибягва до тезата за недоволството от атмосферата в "Златорог" и "Хиперион", но държи да подчертае като "родилен фактор" и личностния конфликт: "колизията - стълкновението във възгледите на двамата видни редактори критици" К. Гълъбов и Вл. Василев. Стъпката от "Изток" към "Стрелец" според автора е опит "да се излезе от морализаторския дух на в. "Изток". Етюдът "Литературен кръг "Изток" залага по-различен нюанс - там за консолидиращ принцип се сочи наличието на алтернативна програма и цел. По повод на това Кръстев добавя: "Онова, което не се казва в програмата, е, че Изток" е първата обществена трибуна за национално издигане до европейско ниво, но на органична родна основа. С това се възражда идеята на Иван Шишманов и "Мисъл" на д-р Кръстю Кръстев". Суперлативните оценки на К. Кръстев за "Изток" са аргументирани с примери за мащабната културно-просветна дейност на вестника в областта на литературата, живописта, театъра, музиката, балета, наред с проблемите на общественото възпитание. Сам ерудит енциклопедист, той отбелязва като заслуга стремежа на редактори и сътрудници да следят отблизо, без доктринерство и предубеденост, проявите на българската и на чуждите литератури и култури. "Изток" - тази "малка енциклопедична трибуна" - ще стане ядрото, около което ще се рои бъдещата група "Стрелец", а след разтурването й - "Дружеството на есеистите".

Симбиозата "Изток" - "Стрелец" е нещо повече от обединяване на стари и нови редактори и сътрудници. Зад риторизма на програмната статия и манифеста, преди публичния жест, афиширащ литературното общество, интелектуалната група, кръга, "кръжока", стои неогласеният и трудно уловим в разноликостта си живот в артистичната среда. Именно бохемстващите от творческия съюз около "Изток" са и лидерите на литературния кръг "Стрелец". Периодичните им срещи - като специфична форма на социално и духовно общуване - изграждат стереотипи на поведение в границите на камерното ("домашното") и публичното живеене.К. Кръстев си спомня, че групата от редактори и сътрудници около "Изток" се събирала всяка седмица в дома на младия и заможен непрактикуващ аптекар Теодор Милев. Мъжкото общество не било безразлично към женското присъствие, особено когато става дума за красавици като Фани Попова-Мутафова и бъдещата "Мис България" - Люба Йоцова. Домашен концерт изнася голямата ни пианистка Донка Куртева-Дикова, току-що завърнала се от чужбина. Кой знае защо, на редовните сбирки не присъства докторът по философия, журналистът, пасторът-мисионер, бившият редактор на обществено-педагогическото списание "Семе" и на евангелисткия вестник "Зорница", кореспондентът на авторитетното американско издание "Крисчън сайънс монитор" Рувим Маркъм.

"По-късно, пише Д. Пантелеев, след няколко срещи в уютния дом на проф. Ас. Златаров пред чашка от вкусните му ликьори по негова рецепта, се изработи "литературното верую" на кръга. В по-голямата си част споделеното тогава заляга в манифестния текст на Гълъбов "На Велика Сряда". Разказът може да бъде продължен със спомените на Ат. Илиев за срещите на новопоявилия се кръг "Стрелец" в градинката на "Славянска беседа", където вечеряли и след това се отправяли към жилището на някой от членовете. Около масите на "Славянска беседа" обикалял младеж, който предлагал силомер за изпробване на силата. Най-често демонстрацията на сила се правела от К. Гълъбов. Той обичал да подчертава, че за строги критици като него силата е нещо изключително важно, защото понякога се налага да се защитават от юмруците на засегнати, готови за саморазправа автори. И давал пример с Орлин Василев, който нанесъл побой на Буко Пити (?!) заради отрицателна рецензия за романа му "Тор"... Самият Гълъбов като външност и поведение - по думите на неговите приятели и сътрудници - съвместявал патриархално-българското с изтънчено-европейското, т.е. бил е нещо като автоперсонификация на собствените си идеи. Д. Пантелеев го рисува като "здрав, малко груб и заядлив перущенски българин", а според К. Кръстев той е "Атлетичен, суров към себе си и другите, готов да се сбие с бастуна си за неправда или оскърбление, минаваше за груб и първичен". И заедно с това е нежен, романтичен, чувствителен, проявява се като галантен ухажор на жените, в преподавателската си работа е по немски взискателен и акуратен, има авторитета на изтънчен познавач на европейската литература и култура. Интересите и изявите на Гълъбов ни го представят като многостранно надарен човек: поет, есеист, критик, белетрист, сатирик, преводач, естет, народопсихолог, интелектуалец; най-сетне - като личност, съчетаваща артистичността и бохемстването с предаността към академизма. Да добавим към този портрет и удивителната памет за факти, личности, събития, вкуса му към анекдотите (бил забележителен разказвач на вицове) и народопсихологичния му хумор (автор е на хумористичните сборници "Наше село", "Хуморески с грапаво перо", "Хуморески" и хумористичния роман "Гологаниада"). Накрая, бил е интелектуалец с демонстративно високо самочувствие, което лесно му печелело врагове, но и дълбоко хуманен по природа. Случвало се е иначе галантният поевропейчен перущенец да размахва на улицата заплашително бастун не само към някой от литературните си врагове, но и към жена, която бие дете. И още нещо, достойно да влезе в аналите на националната ни култура като висок пример за гражданска доблест на българския интелигент, поставил се над изкушенията на славата и благополучието: К. Гълъбов дръзва да върне на Хитлеровото правителство получените ордени за заслугите си в областта на германистиката, а по време на Втората световна война отказва престижната и добре платена длъжност директор на Българския научен институт в Лайпциг.

* * *

Ориентацията на групата недоволстващи писатели към в. "Изток" не е случайна. Един кратък разговор на К. Гълъбов и Ас. Златаров с Т. Милев осигурява на новообразувалия се кръг дебют във вестника и гостоприемен прием за членовете му като редовни сътрудници. За кръстник е зачетен Д. Пантелеев, чиято първа лирическа книга е озаглавена "Стрелец". По това време на мода са зодиакалните имена - "Везни", "Хиперион", "Стрелец" - един от белезите на модернистичната мисловност, разглеждаща творческия акт като метафизическа деятелност, а самото изкуство - като въплъщение на една трансцендентна енергия. "Изток" ("седмичник за обществен живот и култура") особено след идването на "стрелците" дискутира въпроса за баланса между българското и чуждото в социалното и духовно битие на нацията през сложния следвоенен период. Симптоматична със заглавието си е статията на титулярния редактор Т. Милев "Свое или чуждо?". Според автора пред нашето общество стои изключително важна дилема: да потребяваме ли ценности, привнесени отвън, или изцяло да се доверим на себе си, загърбвайки чуждото. Дали да разчитаме само на собствената си индустрия, да купуваме български картини, да четем български книги, да се обличаме с български платове по българска мода и да изчистим езика си от чуждите думи, или да знаем и чужди езици, да четем френски романи, да слушаме немска музика, да следваме английската мода и да се обзавеждаме с виенски мебели?! Според Т. Милев изходът е в намирането на мяра между едното и другото. Изказаното не противоречи на идеите, залегнали в създадената по-късно от "стрелците" програма. Подобно сродство откриваме и в тезата за Балканите и България като своеобразен геополитически и културен център - пресечна точка на влияния от Изток и Запад, кръстопът на различни етноси и цивилизации. И тъй като всичко се обуславя от географското ни разположение, никога не можем да си позволим "спокойствието на една Швеция или една Швейцария" например...

В още по-широк мащаб статията отчита протичащите в модерните общества интеграционни процеси, част от които е и взаимопроникването на културите; привеждат се аргументи, доказващи обречеността на изолационизма, на националния херметизъм, на идеята за културната самодостатъчност в едно ново и динамично време. Без да игнорира българското (тъкмо обратното, с болка по отсъствието му в дома, облеклото, поведението на хората, в обществения и домашния живот на българина изобщо), Т. Милев призовава широко да отворим обятията си за чуждото, защото "Колкото повече знаем, толкова повече ще дадем". Но не подражавайки, не водени от комплекса, "че чуждото яйце е по-голямо", а съхранявайки националното си достойнство и гордост. Трябва да имаме самочувствие, защото вече сме доказали, че можем полезно да усвояваме опита на другите, да обогатяваме и доразвиваме заимстваното и дори да го връщаме на онези, които са ни го дали, като по-ценен продукт. Авторът сочи за пример авторитета, завоюван от "наши първостепенни сили" в чужбина - във "фабриките, университетите, театри, опери и пр.", т.е. постигнатото от младата ни нация в областта на материалната и духовната култура.

Статията "Свое или чуждо?" по същество е актуализиране на опозицията ние и другите, занимавала трайно следосвобожденската ни интелигенция. Нейните значения - преди всичко като рефлекс на самопознанието - кореспондират с Алековата традиция, задавайки въпроса: "Как ще се научим да ценим нашето, ако не сме разгледали по-подробно чуждото?" Но това трябва да стане зряло, безпристрастно, с мисъл за "сложността на обществения манталитет, за разликата между поколенията и за нуждите на едно младо племе, каквото е нашето /.../". Именно тази диалектика - опознаване на своето и съхраняване на неговите ценности и физиономичност чрез опита на чуждото - ще залегне в културологичната доктрина на "стрелците" и техния водач К. Гълъбов.

Демократизмът на Т. Милев, разбиран като диалог между родното и чуждото в сложни процеси по преобразуването на българското общество, се споделя и от Рувим Маркъм - българофил, хуманист, еволюционист, призоваващ към социално и политическо помирение в разтърсвания от трагични събития следвоенен период. Без да се ангажира със специален коментар на септемврийските събития от 1923 г., нито на последвалите кървави погроми и атентати, разединили обществото, Маркъм състрадава на жертвите, дадени от двете страни. В известен смисъл той е изразител на идеи, вълнуващи част от олевялата българска интелигенция, но не и на нейното крайно ляво (бакаловско) крило, тъй като по принцип не приема въоръженото насилие като форма на социален протест и политическа борба. Според Маркъм бъдещето на България зависи от "една дълбока, искрена, всеобща, народна амнистия", която ще прекъсне опасната верига от разплащания с "братска кръв" ("Една дълбока амнистия"). От друга страна - в аспекта на социалната философия и психология, - публицистиката на Маркъм все пак опира до идеи, дефинитивни характеристики и езикови формули, влезли в обръщение благодарение на лявата политическа фразеология. В този смисъл за стабилизиращ фактор на утрешното общество той сочи нуждата от едно "силно, самостоятелно пролетарско движение" и "всемогъщ селски съюз". Синхронно настроени спрямо тази теория са размишленията на Ас. Златаров в статията му "Без път", посветена на младите. И тук препратката към социалистическите идеи е повече констатация за отвръщането на младите хора от тях като от "утопия", останала незаменена от друг "идеал" или от какъвто и да било "идеализъм" в новото време. Накратко, "прозвъняването" и на такива идеи е част от широкия, разноречиво-еклектичен идеен спектър на "Изток" и на самите "стрелци".

В поредица от статии Т. Милев и Р. Х. Маркъм търсят моралните стойности, които биха помогнали на българина да преживее поредното изпитание на историческия развой. Споделеното от двамата хвърля мост и към нашето време. Особено що се отнася до усещането за хаос и боледуване на нравите, за познатото похабяване на обществената енергия в "котерийни, групови партийни борби" (Р. Х. Маркъм, "Изхабявана обществена сила"), за властващата културна и икономическа безперспективност, за изпразването от съдържание на думи като "родолюбие" и "патриотизъм", за нуждата от ново гражданско възпитание още от детска възраст, за неравнопоставеността на жената в обществото и пренебрегването й като художник в областта на изкуството, за унизителното положение на интелигенцията под ударите на всеобщата комерсиализация и войнстващата бездуховност (Т. Милев в "Повече възпитание", "Изворът на благата" и други статии от времето на едноличното му редакторстване). Независимо от това публицистиката на Т.Милев и Р. Х. Маркъм е заредена с дълбока вяра в интелектуалните възможности на българина. За жизнеспособността и духовния потенциал на българското племе говорят светлите дати в неговата история и култура, готовността му да постигне повече от другите народи, ако успее да съгради едно ново, справедливо устроено общество, което да отключи съзидателните му сили. Оптимизмът на Маркъм е толкова голям, че дори го ангажира с конкретно предсказателство: 25-та година ще бъде краят на тежкия период на военни поражения, размирици, братоубийства, изхабена енергия и начало на "нова ера", "най-славната и щастливата в новата българска история" ("Вяра в България"). Защото пътуванията по света и измежду българите са го убедили, че България е предопределена за особена мисия - "да съществува и твори между другите народи" ("Една дълбока амнистия").

* * *

Брой 29 на "Изток" официално оповестява основаването на литературния кръг "Стрелец" и помества на първа страница есето на К. Гълъбов "На Велика Сряда". По-късно, както се уверихме от полемиката между Гълъбов и Шишманов, то е цитирано като програмен документ. В монографията си "Атанас Далчев" Свилен Каролев справедливо отбелязва символичната връзка между този текст и отпечатаната в съседство репродукция "Сеячът" на проф. Албин Егер. Подобна връзка Каролев вижда и между манифестната статия "Към младежта" и репродукцията на картината "Вилхелм Тел" от Фердинанд Холдер девет броя по-късно (бр. 38 на "Изток"). Същото, впрочем, е констатирал и Г. Константинов в книгата си "Българската литература след войната" (1933), тълкувайки този факт като опит да се символизира по-ясно "освободителното и човечно значение" на идеите, изповядвани от "стрелците". Пак в същия брой са обявени и членовете на кръга: д-р К. Гълъбов, Ч. Мутафов, Ив. Хаджихристов, Ив. Мирчев, Т. Милев, Ат. Илиев, Д. Пантелеев, Ат. Далчев, Г. Караиванов, Св. Минков и П. Михайлов. В книгата си "Спомени" (1981) Ат. Илиев публикува снимка на писателската група. Постепенно кръгът се попълва от нови членове и в обръщението "Към абонатите" от брой първи на в. "Стрелец" ("седмичник за литературен, художествен и културен живот") той вече е в целия си състав. Измежду новообявените са проф. Ас. Златаров, К. Кръстев, Фани Попова-Мутафова, Вера Г. Бояджиева. Всъщност, както личи от спомените на самите "стрелци", ново за читателите би трябвало да е само официалното обявяване на членството им, тъй като те вече са част от литературното общество около "Изток" и неговия артистичен живот. Доказват го публикуваните от Ас. Златаров и К. Кръстев статии в "Изток", тясно обвързани с идеите на кръга.

Учредяването на кръга изправя сътрудниците пред значително по-високи отговорности и се отразява на изявите им в печатния орган. Изземвайки инициативата в свои ръце, новите "отговорни редактори" на "Изток" - К. Гълъбов ("за литературния отдел") и Ч. Мутафов ("за художествения") - приоритетно насочват вестника към проблемите на литературата и културата, опитвайки се да изолират част от случайно попадналите преди това на страниците му автори. Макар Т. Милев да остава в редакционната тройка като отговорник на "обществения отдел", неговото участие в списването е повече от скромно: през времето от бр. 38 до бр. 58 той публикува само една статия за нашумелия по онова време с хуманистичното си учение руски общественик и моралист Григорий Петров ("За или против Гр. Петров"). Иначе ежеседмичните домашни срещи на кръга продължават. Тъй като живее в покрайнините на града, К. Гълъбов рядко е в ролята на домакин. Най-често предлагат гостоприемството си Ч. Мутафов, Г. Караиванов и П. Матеев. Измежду постоянните посетители са Ат. Далчев, Д. Пантелеев, К. Кръстев, П. Михайлов, понякога Св. Минков и семейство Атанас и Кера Илиеви. На тези приятелски вечери в непринудена атмосфера се водят литературни разговори, обсъждат се публикациите на "стрелците", "клюкарства" се за "Златорог". Поетите се въздържат от декламации. Само Гълъбов понякога прочита разказ или есе. Артистичната атмосфера предразполага повече към веселба, закачки, литературни каламбури и не допуска излишна книжност, менторство, парнаски разговори и пози. На особена почит са мезетата и червеното вино, които сякаш "ескалират" красноречието на поначало монологичния К. Гълъбов, но стимулират и словоохотливостта на вживяващия се в поредната тема Ч. Мутафов. Поне докато откъм търпеливите слушатели не се разнесе приканващото: "Поантата, Чавдаре, поантата!" (К. Кръстев. "Литературният кръг "Стрелец")...

* * *

В контрапункт на тезиса за остротата на вътрешнолитературния диалог, инспириран от войнстващо настроени една спрямо друга естетики в лицето на отделни издания и конкретни представители, идва ред да признаем, че се осъществява съзидателно и полезно общуване, че се полагат градивата на модерната българска култура и мислене. Протичащите по онова време процеси и най-вече многообразието от периодични издания свидетелстват за силната дифузност на културното пространство. Коренно се променят представите за естетическо поданство, за вярност към литературното издание и кръг, към личността на духовния водач и прерогативите на програмата. Много често полемизмът, персоналната вражда и обидните квалификации вземат връх над толерантния сблъсък на мнения. Снемането на напреженията откроява като основополагащи критическите сюжети за ренегатството, еклектизма, плагиатството и битката срещу символизма. Всеки от тях посвоему е обвързан с "миграцията" на сътрудници и идеи, с обрати в редакционна политика и в личните отношения на образувалите творческия кръг. И все пак, каквито и основания да има твърдението за обективно създалата се обстановка на социален, политически и духовен кризис, предразполагаща навлизането на авангардни естетики и радикалистки идеи, протичащите процеси в българската култура по онова време развиват идеята за консолидирането и духовното възкресяване на нацията на основата на изконни - национални и общочовешки - ценности. Иначе не би могло и да бъде, щом същото това поствоенно съзнание, насочено към взривяването на канони и традиции, към разколебаване на вярата в довчерашни авторитети и идоли, непрекъснато призовава към "синтез" на стойности, обръща се към средновековното християнство, към предхристиянските митологии и езотерични вярвания, и още по-назад - към "първобитния експресионизъм" на древния човек и създадената от него култура. Подобен срез в перспективите на модернистичното мислене е закономерен. Той обосновава идеята за мистичното сродство на културите, чиито корени пият влага от пластовете на подсъзнателното и интуицията. Единението между Минало и Бъдеще може да осъществи само едно ново, метафизично изкуство. Благодарение на него ще стане реалност бленуваната формула "синтез - стил - ритъм". Ще се слеят в едно модерността, родното, древното и примитива. Дори скандалните теории на Ницше, Фройд и Бергсон ще се сродят с позивите за новото родинодирене и за възвръщане към виталността на "скитското начало". Благодарение на Г. Милев, Хр. Смирненски, Ат. Далчев, Д. Пантелеев, Ел. Багряна, поетите-септемврийци биват възпалени границите между традиционно и модерно. Макар да изнемогва под товара на прекалената си чувствителност и конфликтност, литературата на 20-те години си остават чужда на нихилизма и деструкцията. На пълното скъсване с традицията и на космополитизма. Сред примерите е движението "родно изкуство", наложило декоративния стил в изобразителното изкуство и литературата, и новото естетическо функционализиране на предметността. Доказва го и налагащата се в литературата ни градска чувствителност и непрекъснатото възвръщане към селото в творчеството на Н. Марангозов, Ламар, Н. Райнов, Тр. Кунев, Г. Райчев и др. Същото важи и за "стрелците". В биографията на повечето от тях кратколетното пребиваване в литературното общество на "Изток" и "Стрелец" малко-нещо прилича на временно владичество над попътно открита земя; на спасителен, гостоприемен островен бряг, неотбелязан предварително в картата на поредното пътешествие от едно издание-архипелаг към друго, приютило екипажа от разочаровани и недоволстващи откриватели. Блажено време, достатъчно за съшиване на свое знаме и за издигането над центъра на двете фортови издания. За даване на име и за нанасяне на картографски знак. След това отново на път - някои обратно към "Златорог", други към непосещавани още земи "вляво" или "вдясно" от завоюваната островна територия. В родината на спомените се утаяват дългите вечери с приятелските разговори, бохемският живот, духовното безпокойство на едно изключително поколение, съчетало строгостта на немскоезичната мисловна култура с хедонистичната чувствителност на балканския човек. "Не съм срещал други такива добри пиячи както Гео Милев, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов - спонтанно признава К. Кръстев, чиято интелигентност и ораторско красноречие да растат така пропорционално с алкохолното градиране. Разбира се, тук никога не настъпваха алкохолни състояния, всичко беше с културна мяра и изисканост. Основната интонация беше интелигентският хумор и веселието, размяната или водопадът от идеи и замисли." Като продължение на преживяното и споделеното на тези срещи се явява многообразната обществено-културна деятелност на "стрелците". "От името на "Стрелец" - припомня си Д. Пантелеев - се самоиздаваха книги, уреждаха се шумно литературни четения в София, Варна, Стара Загора, Казанлък и Ямбол, във всеки брой се печатаха стихотворения, разкази, теоретични и критични статии върху проблемите на нашата литература както от членовете на кръга "Стрелец", така и от негови приятели. И то по апостолски - без хонорари."

В известен смисъл опит за съхраняване на интелектуалното общество "Стрелец" след спирането на едноименния му орган е организирането на "Дружеството на есеистите". При преброяването на редиците, освен бившите "стрелци" К. Гълъбов, Ат. Далчев, Ч. Мутафов, К. Кръстев, Ат. Илиев, откриваме и нови имена - Георги Томалевски, Андрей Стоянов, Жана Николова, Боян Болгар; за член се е смятала и Стела Янева; високо се оценяват и заслугите на д-р Найден Шейтанов за развитието на този жанр у нас. Скоро обаче идва ред на "разколничеството". Със статията си "Есеизмът в България", публикувана през 1940 г. в списанието на Г. Цанев "Изкуство и критика" (кн. 6-7), Ат. Илиев - философът "бергсонианец, кроченианец и фройдист" - по определението на К. Кръстев - уязвява някогашните си съмишленици от "Изток", "Стрелец" и "Дружеството на есеистите". Дистанцирайки се от тях, той отказва да признае физиономичността на есеистичното сдружение от края на двадесетилетието (1928) и го характеризира като "неоформено и недоизяснено модно течение". За съжаление, и в много по-късно публикуваните си и преиздавани спомени, за които вече стана дума, Ат. Илиев съзнателно се опитва да омаловажи участието си в тези формации, както и философските си занимания и интереси, приобщили го към тях. Методологическият и идейният обрат във възгледите му диктуват оценки, които в друго време биха предизвикали взрив от недоволство. Струва ми се, че най-засегнат от всички е Ат. Далчев. Написаното от Ат. Илиев в мемоарната му книга напълно справедливо си спечелва неодобрението на неговия съвременник К. Кръстев. Според Кръстев "разколничеството" на Ат. Илиев е с дата, много по-ранна от публикацията в "Изкуство и критика". В етюда си за есеистите ("Дружество на есеистите" от "Спомени за културния живот между двете световни войни") Кръстев отбелязва, че след разпадането на кръга бившите му приятели от "Стрелец" вече не посещавали дома на Илиеви, където бил организиран нещо като "домашен кръжок от философи, педагози, любители...". Причината е "споменатото разколническо поведение на домакина"...

* * *

Брой 58 на "Изток" ознаменува раздялата на "стрелците" с вестника. Непосредствено преди това, в бр. 57, К. Гълъбов печата кратка статия в рубриката "Редакционни бележки". Без да скрива неудовлетворението си от получаваните в литературния отдел материали, авторът остро критикува символистичната поезия. Според него тя е "чужда на живота" и времето, когато изкуството дири "връзка между човек и човека, път към общуване". Нека припомним, че антисимволистичният финал на краткото пребиваване на "стрелците" в "Изток" има своята доволно богата предистория в лицето на иначе враждували и враждуващи помежду си издания и кръгове като "Везни", "Нов път", "Златорог", "Развигор", "Кресчендо" и др. В "Развигор" (№ 188 от 13 юни 1925) бъдещите членове на кръга Ат. Далчев и Д. Пантелеев публикуват в съавторство статията "Мъртва поезия". Години по-късно Далчев ще си спомни за тази "любовна омраза", вероятно давайки си сметка за собствената естетическа преориентация - от участието в поетическия сборник "Мост" (1923) заедно с Д. Пантелеев и Г. Караиванов през гостоприемно отворените страници на "Хиперион", "Демократически преглед", "Вестник на жената" до активните творчески изяви в кръга на "стрелците". Дали с нещо не са повлияли и лекциите на К. Гълъбов, които двамата с Д. Пантелеев слушат през водоразделната за развитието му 1923 г.? С публикуването на статията "Поезия и действителност" във в. "Изток" Далчев ще продължи атаките си срещу символизма. "Поантата" на тази статия е всъщност лаконична, безапелационно категорична присъда: "Символизмът е мъртва поезия". Краткият "епилог" оставя открехната вратата единствено за автора на "Тихи вопли", защото само той според Далчев е смогнал да преодолее символизма в името на "една нова лирика, която изхожда от действителността"... Символистите и Лилиев отново ще бъдат ябълката на раздора в полемики на К. Гълъбов със "златорожците" Г. Цанев и Вл. Василев. Отрицателните рецензии на Гълъбов за стихосбирките "Съдба" на Й. Стубел и "Велики Петък" на Й. Стратиев, дори принципността, която демонстрира, критикувайки неизживяната символистичност в книгите "Гибел" и "Елегии" на "стрелците" Ив. Хаджихристов и Ив. Мирчев, не са му дали право да твърди, че е опазил изданието и кръга от попълзновенията на това изкуство. Личното му признание в рубриковата статия е поредното доказателство за нехомогенната структура на подобни формации, но и свидетелство за сложно протичащите процеси на взаимопроникване и обмен на идеи между привържениците на различните типове изкуство. Трудно можем да си представим, че тъкмо "стрелците" с тяхната силно отворена програма към "чуждото" ще се превърнат в херметичен, идеално заключен кръг. За еклектичното многообразие в естетико-философската система на "Стрелец", провеждана като теория и художествена практика, е писано неведнъж. Отбелязвали са го критици като Г. Константинов и Вл. Василев. Констативно или в негативно-оценъчен аспект по-късно въпросът е коментиран от М. Цанева и Р. Ликова. В по-ново време "Стрелец" е предмет на специални проучвания и преценки в статии на Димитър Великов, Войчех Галонзка, Галин Тиханов и др. Безспорен е приносът на Св. Каролев със специално посветената на кръга първа глава "Сред "стрелците" в монографията му "Атанас Далчев". Но като че ли най-дълголетни и последователни се оказват усилията на Д. Аврамов, публикувал множество статии за естетиката, стила и поетиката на изобразителното изкуство и литературата от този период - в това число и за движението "Родно изкуство". Именно те формират структурно-семантичния център на книгата му "Диалог между две изкуства" (1993). Явлението "Стрелец" и неговите идеи в широкия контекст на релацията "родно-чуждо", както и мястото му в общия модернистичен развой на литературно-критическото ни мислене от края на ХІХ до двадесетте години на ХХ век са предмет на анализ в изследването на Александър Йорданов "Своечуждият модернизъм" (1993).

Вярно е, че в обществото на "стрелците" си дават среща противоречиви идеи. Огласяват се и скоро след това се критикуват постановките на Освалд Шпенглер в "Залезът на Запада"; бергсонианство, кроченианство и фройдизъм се преплитат с учението на "мъдреца от Дармтщат" граф Херман фон Кайзерлинг; внимателно се следи посещението на калкутианеца Рабиндранат Тагор у нас, но подчертаният интерес към източнофилософския религиозен мистицизъм на неговото учение не изключва проникването на социално-психологическите теории на французина Гюстав Льобон... Разнопосочността на естетическите предпочитания личи от поначало силно представената преводна литература по страниците на "Изток" с произведения на Пшибишевски, Г. Майринг, Т. Ман, М. Горки, Х. Хесе, Б. Шоу, Р. Бърнс, А. Жид, У. Уитман. Екзотичен привкус внасят дори образци на епизодично присъстващите японска и китайска литератури. Изключително висок и респектиращ с многопосочността си е и интересът на "стрелците" към чуждото и българското изобразително изкуство. Двата органа "Изток" и "Стрелец" с кратки бележки, репродукции или специални статии запознават читателите с творчеството на Ван Дайк, А. Дюрер, Ф. Щук, П. Сезан, И. Милев, Д. Узунов, И. Петров, Н. Маринов, Хр. 3. Йончев-Крискарец, И. Пенков, Б. Денев и др. Културното мисионерство на кръга включва и актуална информация за различни културни събития у нас и в чужбина; рецензират се новоизлезли книги, следи се животът на известни писатели, но се правят и опити за по-цялостни, обзорни представяния в превод или в оригинал на немската, италианската, шведската, руската и полската литератури.

Разнопосочността на естетико-философските дирения, съдържателната разнородност на теоретично отстояваните възгледи за отношението "изкуство - действителност" са предопределени от различни по стил и художническо мислене творчески индивидуалности. Докато Св. Минков печата диаболистични разкази и превежда Г. Майринг, К. Гълъбов в пространна рецензия за диаболистичния му сборник "Огнената птица" посвоему се опитва да примири съпротивите си срещу "книжността" и "отчуждението" на подобен вид изкуство с идеята, че може би то също предлага шанс за излизане от тесногръдата представа за "родна литература". Името на Ч. Мутафов пък се превръща в емблема на декоративизма, на експресионизма и на стиловия експеримент в прозата. Свързват го и с диаболизма, гротеската, с усложнената чувствителност на човека в технократичното общество. К. Кръстев вече е вписал в биографията си няколко предизвикателни постмодернистични манифеста в издания като "Лебед" и "Кресчендо", а самото му пребиваване в групата на ямболските модернисти завинаги е ориентирало изкуствоведческия му интерес към футуризма, дадаизма, конструктивизма и социално-психологическите провокации на авангардните естетики и изкуства. Именно в "Стрелец" той ще отпечата първите две части на статията си "Романски или славянски футуризъм?", останала недовършена поради спирането на вестника. Тук излиза и интересно композираната му рецензия "Тайната на романтиката и гротеската" за романа на Д. Немиров "Дело № 9", извеждаща характеристиките на творбата в контрастивен диалог с романа на Хагард "Децата на Нил - Хармасах и Клеопатра". Прочитът на Кръстев се ангажира с оценки за ролята на експресионизма, гротеската и стила в търсене на едно ново, сложно, но "проникновено изкуство", което няма нищо общо с "патоса на надценяването", с "фалшивия жест" и "разсъдъчния и грубо алегоричен израз"... Както и с констатации за мирогледната зареденост на западноевропейското изкуство ("кръстосване на идейно-символни начала" в неговата "душа"), за разлика от руската "типова литература, с типови герои", влияла досега върху българската.

Едва ли е възможно да отбележим всички противоречия в културологичния дискурс на "стрелците". Някои от тях, какъвто е случаят с прочита и интерпретацията на Шпенглеровата теория за залеза на западната "фаустовска" култура, се осъзнават като преориентация в контекста на собствения идеен развой, обосновават се теоретично с оглед на формиращата се концепция за взаимопроникването на културите (на Изтока и Запада) и за европеизирането на българската култура (като синтез на своето и чуждото, на родното и западноевропейското). Значително по-сложно е отношението към Пенчо Славейков. Написаното за него ("пътеводна звезда", начело на малцината оцелели в "безпаметството на своето време") съвместява суперлативи за вдъхновяващата му роля на интелектуалец и поет, прокарал идеята за уравновесяването на родното и чуждото в новата ни литература и култура, както и за приноса му, заедно с Яворов, при осъществяването на един пълноценен диалог между западноевропейската и руската литератури в литературния ни живот преди двете войни (К. Гълъбов в есето "Поезия и действителност" от книгата му "Живот, истина, творчество", 1926 и в статията "Една мисъл на Пенчо Славейков" от бр. 58 на "Изток", 1927) с гневни, почти ругателни думи за установения от Славейков български индивидуализъм ("гибелния индивидуализъм, на дивашкото себепоклонничество"), придружени от призиви за освобождаване от "тази опасна стока" в новото следвоенното време и за заразяването на интелигенцията ни "с други западни идеи" (К. Гълъбов в есето "Творецът и народът" от цитираната книга и в издадената по времето на "Стрелец" брошура "Пакостната дейност на един критик. Владимир Василев", 1927). Недобрите чувства към "Златорог" и Вл. Василев пък слагат негативен отпечатък върху оценките за творчеството на Фурнаджиев, Каралийчев и Багряна. "Родното" у тях е определено като външен, формален принцип, чужд на разбирането за органично сродство между изконно българско и модерно, национално и общочовешко. За Гълъбов Фурнаджиев е само епигон на руския имажинизъм, а Далчев и Пантелеев година преди влизането си в "Стрелец" отказват да приемат каквито и да било аргументи, защитаващи провокативната му образност ("Мъртва поезия"). Нещо повече: в стремежа си да илюстрират безсмислието у символистите и Лилиев, двамата привеждат най-много примери от Фурнаджиев и така го полагат в лоното на символизма. Сякаш като потвърждение на това неразбиране и в противоречие с утвърждаваните от Далчев и Пантелеев естетически идеи по онова време идва положителната рецензия на първия за "Елегии" на символиста Ив. Мирчев в бр. 29 на "Изток". В противовес на "заблудилите" се отрицатели на Мирчев са привлечени пак стиховете на Фурнаджиев; според автора в тях няма нищо друго освен "биволи и свини, които се тръшкат"... Не скрива непримиримото си отрицателство към тримата златорожци и К. Гълъбов ("Пакостната дейност на един критик"). Вземайки повод от остро полемичната статия на Вл. Василев "Хулиганство в литературата ни" ("Златорог", 1927), в началото на глава III Гълъбов признава, че с "харманите и гайдите" от "Позива към младежта" в бр. 29 на "Изток" (?) действително е имал предвид тях, но останалите му статии за "родното" в "Изток" не са писани "за Багряна и Каралийчев (а за Фурнаджиев да не говорим)", понеже те "не заслужават още честта да бъдат "унищожавани" със специални статии по принципни въпроси". Авторът очевидно греши както заглавието на въпросния текст (вероятно има предвид манифестната "Към младежта"), така и броя на вестника (29 вместо 38), но това едва ли е толкова важно. По-важен е обратът в преценките на Далчев и Гълъбов за златорожците в "Размишления върху българската лирика след войната" (1933) и "Новата българска литература" (1936), където творчеството им е видяно в контекста на антииндивидуалистичната насоченост на изкуството от онова време заради наличието на "социална струя" в него (Ат. Далчев) и със заслугите им за възстановяване на връзките с родното (К. Гълъбов). Последното важи само за Каралийчев и Багряна - в "Новата българска литература", Фурнаджиев не е удостоен с внимание. (Впрочем, прави впечатление и идентичната формула във въвеждащите изречения на посветените им фрагменти: "Един от възстановителите на връзката с родното...".)

Че в теоретичната и художествената практика на стрелците битуват разнородни идеи, че кръгът им е белязан от знака на противоречията и еклектизма - в това няма съмнение. Този факт напълно отговаря на естетическата ситуация и духовния климат на времето. В известен смисъл "Стрелец" унаследява и утвърждава съществуващата преди това в "Изток" идейно-философска разноречивост. Но ако непременно трябва да добавим нещо и за социокултурния ефект на тази мирогледна нееднородност - не защото тя има нужда от "оправдание", - то ще е за просветителската й роля сред любопитната читателска аудитория. Прав е Св. Каролев да твърди, че еклектизмът и широката отвореност към чуждите влияния у "стрелците" издават големия им интерес към новото и ги "освобождават" от верноподанически-праволинейното служене на идеи и личности. Това им позволява да "нагаждат" към собствените си възгледи същественото в различните теории, философски доктрини, подходи, в резултат на което "идейният еклектизъм се превръща в идейно просветителство" (п.м., С.В.).

* * *

Дали "р а з н о р о д н и я т  състав" на кръга "Стрелец" е в последна сметка най-сериозната причина за разпадането му (Св. Каролев), дали дребните конфликти между редакторите в "Изток" преди това са дошли "под напора на многобройните противници" (Д. Пантелеев), е трудно да се отсъди. В едно няма съмнение: раздялата на "стрелците" с "Изток" е кризисен период както за кръга, така и за вестника. Повече от месец "Изток" не излиза, а групата на Гълъбов е пред разпадане поради липса на материална база. За редактора-стопанин Т. Милев няма друга възможност, освен здраво да се залови за работа, запазвайки първоначалния облик на изданието. Отпечатаната в закъснелия 59 брой "Бележка" признава на читателите, че "Изток" е бил във временна криза "от двояко естество": "финансова и духовна". Прочувствените думи за напусналите сътрудници и пожеланията за успех на новия им едноименен орган действително са щастливо изключение, тъй като по онова време почти всяко напускане на стожерното издание протича болезнено конфликтно. Нещо повече: "Изток" рекомендова новия ежеседмичник на кръга пред своите читатели, убеждавайки ги, че подобно разместване в щаба на сътрудниците "при особеното психологическо състояние на българското общество" "има значението на едно роене" (п.м., С.В.).Твърди се още, че от раздялата двете издания излизат по-силни, защото е настъпило времето на "една смислена диференциация" (п.м., С.В.), изобщо: "Ние излизаме из небулозните мъглявини на хаоса и влизаме в първия стадий на съзнателните културни общества".

В отговор на добронамерените думи в. "Стрелец" публикува редакционна бележка (бр. 3, 21.IV.1927), в която благодари на Т. Милев за възможността кръгът да има свой орган в продължение на шест месеца. Страницата на взаимоотношенията с "Изток" се затваря с напомнянето, че сега само "Стрелец" продължава да бъде "лист за литературен и художествен живот"... По-късно в спомените си за този кризисен период Д. Пантелеев ще признае опасността от разпадането на кръга след напускането на "Изток". Спасителният жест идва от собственика на "угледната печатница "Родопи", който се съгласил да печата на кредит новия самостоятелен орган.

Седмичникът за литературен, художествен и културен живот "Стрелец" освен всичко друго е пример за високите възможности на полиграфическата ни техника по онова време. Естети като К. Гълъбов и Ч. Мутафов знаят цената на доброто оформление в комуникацията с читателя. То се дължи и на художника Иван Пенков, изработил заглавния блок - букви, емблематични знаци, цветоотделка, - на прекрасната хартия и двуцветния печат, на множеството цветни репродукции от български художници по първите страници на всеки брой (от Вл. Димитров-Майстора, Ив. Милев, Н. Маринов, Н. Танев, Ил. Петров и др.). "За съжаление слабата и неопитна администрация на вестника - пише Д. Пантелеев - започна да носи загуби на издателя и в. "Стрелец" след дванайсетия си брои издъхна". Лишен от свое издание и публичност, скоро след това, в края на 1927 г., кръгът се разпада.

* * *

Доколко се оправдаха оптимистичните прогнози на "стрелците" за излизане на българското общество от обстановката на социален, политически и духовен кризис след войните и какви са завоеванията на духовната ни култура в еврокултурен контекст от тогава до днес - това е друга тема, друг повод за размисъл и анализ. По-важно в случая е как гледат на собствените си идеи членовете на кръга след разпадането му. И дали според тях е дошла така желаната промяна. Може би малко изненадващо към отговора ни насочва книгата на К. Гълъбов "Зовът на родината" (1930), обединила негови статии и есета от втората половина на 20-те години. Става дума за нещо повече от ретроспективен преглед на написаното. Появяването на този сборник в началото на новото десетилетие може да се разбере като опит за актуализиране на отстояваната до неотдавна в "Изток" и "Стрелец" програма. Формално погледнато, единствената разлика между публикуваното никога в периодиката и преиздаденото сега опира до промененото глаголно време в заключителната част на основополагащи статии като "Нашите културни задачи" и "Нашата култура и най-новата ни литература". В съдържателен аспект обаче смяната на темпоралния код (употребата на минало вместо сегашно време) насища с нови значения диалога с миналия и новия ден. Така написаното за литературния ни живот, за проблемите на българската култура, за цялостния обществено-психологически климат след войните в рамките на двадесетилетието проговаря с нов глас, опровергавайки някои от оптимистичните прогнози на "стрелците" за ведрите хоризонти пред обновяващото се българско общество. А признания като тези, че хората от литературния кръг "Стрелец" са нямали и нямат, както няма и не е имал никой друг, "критерий за ценното и физиономичното в нашия живот", че писателите от тази формация, "сцеплена само от волята за нещо друго", не са дали онова, което би било в духа на идеите им, е колкото проява на самокритичност, толкова и свидетелство за едно будно и тревожно съзнание, заредено с неудовлетворение и горчиво разочарование от постигнатото до този момент в социалния и духовния живот на изстрадалата ни държава. Но това означава и ново, тръпно очакване за сбъдване на предсказателства и надежди, усещане не за приключеност, а за начало. Постижима ли е въобще културологичната теория на "стрелците" - "ще покаже бъдещето". "Може би оня аргонавт, който ще ни донесе златното руно на българския дух, още не е роден..." - обобщава Гълъбов в новата редакция на есето "Нашата култура и най-новата ни литература".

Разпадането на кръга не се драматизира, не води до разколничество и дирене на персонална вина. Дори не се търсят дежурните оправдания с помощта на обективни причини и обстоятелства. Остава усещането за изпълнен патриотичен и културен дълг към себе си и към обществото. "Зовът на родината" на К. Гълъбов е широко отворена врата между преминалия вече в историята литературен кръг "Стрелец" и реалното осъществяване на неговата идея за европеизирането на българската литература и култура в по-близко или по-далечно бъдеще. Самочувствието на идеолога, на доскорошния водач и стратег се подхранва от съзнанието за посредническата роля на това уникално по своя характер обединение на интелектуалци, самоопределили се като продължители на едно велико дело, започнало от кръга "Мисъл" и продължено от такива видни строители на новата българска култура като Г. Милев, Д. Шишманов и С. Радев.

Що се отнася до реминисценцията с древния мит за аргонавтите, тя едва ли е случайна. Не ми е известно дали Гълъбов или някой друг от групата е бил изкушаван от астрономия, астрология, от митове и легенди за съзвездия, но един по-претенциозен и рискован съвременен "прочит" на сюжета "Стрелец" би подхранил и други метафори, свързани със зодиакалния знак-име. По голямата част от съзвездието Стрелец лежи в Млечния път, а останалата продължава Отвъд, т.е. то е едновременно Тук и Там, посредничи между две мегасистеми като между Своето (видимото) и Чуждото (невидимото и непознатото). В него има две по-ярки звезди, които, заедно с останалите по-слаби, се свързват в сложна геометрична фигура, рисувана в старите звездни карти и атласи като кентавъра Хирон - получовек-полукон. (В много от цитираните тук изследвания за литературния кръг "Стрелец" нееднократно се подчертава, че най-открояващите се в групата са К. Гълъбов и Ч. Мутафов заради високата стойност на публикуваните от тях през този период литературни и изкуствоведски материали. Нека прибавим и друг многозначителен факт: Гълъбов посвещава първата част на книгата си "Зовът на родината", озаглавена "Културният път на българина", на Ат. Илиев, а втората - "Литературни опити" - на Чавдар Мутафов). Освен това астрономите сочат, че тъкмо в посока на това съзвездие е ядрото на нашата звездна система - Галактиката. То обаче трудно се вижда дори с най-мощните телескопи, защото между него и Слънцето има мъглявини от тъмна материя, поглъщащи светлината на звездното ядро... Не се ли гордееха онези, които наричаха себе си "синове на орачи и копачи" и се кълняха да останат верни на "черните забрадки", че са родени в една малка, кръстопътна държава по пътя между Изтока и Запада. Нямаха ли усещането, че живеят в "епицентъра" на световната култура, че от прадревни времена вървят по пътища, които повтарят движението на Слънцето от Изгрев към Залез. Нямаха ли самосъзнанието, че са унаследили от предходниците странното чувство за предопределеност, за посветени в мисия хора. Че ги чакат отговорни, велики дела, равни на подвиг, за да "опазят старините" и спомена-завет-дълг за исторически и културни завоевания в давното ни и недавно минало, без които няма да бъде пробита мъглявината на сегашното с неговите белези от войни, поражения и погроми. Не признаваха ли, че са обручени да служат в храма на Бъдното. Да бъдат първите лястовици, предвестниците на пролетното възкресение в духовната ни култура, което подготвят и предчувстват, но вероятно няма да доживеят... Така, както кентавърът Хирон, най-мъдрият измежду всички, подготвял митичните герои за бъдещите им велики дела. Той олицетворявал мъдростта, знанието, мисълта. Песните му разказвали за сътворението на света, за раждащата живот Любов (Ерос). Но Хирон пеел и за билките, за онова, което раждала земята и правело човека силен и здрав. Пеел не само за Духа, но и за Тялото. Той възпитавал последователи и Ученици, бил предсказател, предтеча на богове и герои. Един от тях, Язон, овладял знанията на великия си учител и тръгнал в поход към Колхида за златното руно. На прощалния пир с аргонавтите Хирон се просълзил от изкуството на своя ученик Орфей, чиято лира извиквала радостни сълзи.

Радостни са и сълзите на прощалното очакване, с които "стрелците" поливат копнежа си по блажените времена, когато бъдещите язоновци и орфеевци ще сътворят предопределения им подвиг. Ще заключат кръга на духовните си странствания във времето и пространството и ще придобият за българската култура златното руно на евронационалното изкуство. Същото, което днес ни кара да свързваме прекъснатите нишки на своето със своето и на родното с чуждото.

 

 

© Сава Василев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.04.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 161-186.