Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАШАТА КУЛТУРА И НАЙ-НОВАТА НИ ЛИТЕРАТУРА

Константин Гълъбов

web | Култура и критика. Ч. I

Има култури, които на пръв поглед изглеждат независими от други култури, ала по-точните научни изследвания установяват, че и тия тъй наречени самостоятелни култури, каквито са най-древните, ако не в своите начални стадии, то поне в по-късното си развитие, са били подхвърлени на чужди влияния. Никоя култура, колкото и самобитна да е тя, не е напълно независима от други култури. Освалд Шпенглер, който твърди противното, се счита вече за оборен. Според него, както изтъква един от противниците му, културите стоят усамотени: те не са поникнали от семето на по-раншните, от тяхното семе не поникват други - нямат връзка помежду си и приличат на дървета, по-ниските от които не са рожби на по-високите и при които човек може да сравнява само корени, дънери, клони, листа - без да е възможен въпросът за размножаване, задруга и кръстосване. Обаче, този възглед на Освалд Шпенглер е погрешен. Културите на отделните народи носят свой особен отпечатък, отличават се една от друга и все пак имат много общо помежду си, представят от себе си части на едно голямо цяло: общочовешката култура. Единението се постига чрез заемката на културните ценности, които народите си предават помежду си. Разбира се, народите са създавали и продължават да създават независимо един от друг нови културни ценности, но всяка култура и най-самостоятелната, е била и ще бъде толкоз създаване на нови ценности, колкото и възприемане на чужди (Срв. по-подробно в моята книжка “Краят на западната култура според Шпенглер”. Издание “Акация”, София, 1925 г.).

И нашата малка българска култура, както всяка друга, е в зависимост от останалите култури. Обаче, въпреки чуждите заемки, ние сме успели да изразим в нея характерното за българския народ, физиономичното, по което се отличава той от други народи. Думата ми е предимно за българската култура от преди освобождението, през време на петстотингодишното робство и по-рано. И през тези тъмни времена ние сме живели един макар и беден културен живот и неговата най-значителна проява е народното творчество: песен и приказка. Но нашето народно творчество не е напълно самобитна културна проява на българина, както не е и никое народно творчество.

В него се разработват не само мотиви, създадени от българина, а и мотиви, взети от други народи, непосредно или посредно и затова редица приказки напр. ни отвеждат към арабския сборник “Хиляда и една нощ”, латинския средновековен сборник “Gesta Romanorium”, индийския сборник “Панчатантра” и др. И в останалите свои културни прояви през времето на петстотингодишното робство и по-рано, ние сме били подхвърлени где повече, где по-малко на чужди културни влияния: влияла ни е византийската, после мюсюлманската и най-късно западната култура. И иначе не е могло да бъде. Влиянието е неизбежно, то е закон.

От времето на възраждането до днес ние се намираме под изключителното влияние на западната култура, било непосредно, било вследствие преките ни сношения със западните народи, било посредно чрез русите, чиято зараждаща се култура носи силен западен отпечатък. В късо време нашият живот се отърси от много форми и съдържания, създадени по-рано под влиянието на византийската и мюсюлманската култура - продължава да се отърсва и сега от тях, в един неудържим набег по западното, което нашият живот се мъчи да догони. Този процес на отърсване от византийско-мюсюлманското наследие и на всмукване западните жизнени сокове, се засилва особено след освобождението и след световната война, когато влязохме в непосредно съприкосновение с един от най-културните западни народи - германците. Аз ще уподобя този процес на треската, изживявана от един болен организъм, на който са направени инжекции, за да бъде излекуван. Трескави съновидения в будно състояние изпълнят живота ни през този толкоз важен период от културното ни развитие: всеки живее с поглед насочен към едно по-друго бъдеще и всеки запълня бъдещето посвоему с тези или онези форми и съдържания. Ала византийско-мюсюлманските токсини продължават да циркулират из кръвта ни и ние се нуждаем от още западно противоотровие. Или е тайна, че и най-културните измежду нас, ония, които се смятат приобщени в най-висока степен със западната култура, остават по малко гърци и турци: че са носители на две културни начала, на които в миналото дължим ред неща за развитието си, но които, изгубили значението си, са отстъпили вече отдавна първенствуващо място на западното, по-високото културно начало и следователно трябва да бъдат прогонени. За това прогонване е необходимо не само едно по-усилено общуване със западната култура, но и една ревизия на понятието родна култура. В онова, което ние сме създали от преди освобождението има много българско, характерно за нас като народ със своя особена физиономия, но има и много чуждо, не българско: византийско или мюсюлманско и то трябва да бъде опознато, за да не бъде начало и в по-нататъшното ни културно творчество. - Да скъсаме по радикален начин с миналото на византийско-мюсюлманския ориент!

Ние трябва да се европеизираме, за да можем с помощта на западните културни ценности, както някога с помощта на византийско-мюсюлманските, да вложим нещо свое в общата културна съкровищница на народите. Но това не ще каже, че трябва да копираме безразборно всичко, както досега. Копирането обезличава, а ние не бива да се обезличаваме, защото в особеното, физиономичното на нашия народ, в онова, с което той се отличава от други народи, има множество ценни черти. Трябва да възприемем само онова от западното, което не ще заличи тия ценни черти. Обаче паралелно с европеизирането си трябва да опознаем напълно и особеното, физиономичното у нашия народ.

Ние не познаваме още достатъчно себе си, както се познават други народи. Българската душа продължава да бъде неизвестна страна - никой от нашите аргонавти, поети и писатели, не е намерил още нейното златно руно. Досега те са имали усет повечето за отрицателното у българина и малцина са виждали и ценните черти. Измежду първите ще спомена Алеко Константинов, който видя у българина само Бай-Ганювщината, измежду вторите - Иван Вазов.

През последните години, след едно дълго откъсване на поетите и писателите ни от нашата действителност и хабене на ценни творчески сили в едно безплодно визионерство, погледите биват насочени отново към нея. Това е разбира се отрадно явление, ала за жалост към родната действителност се пристъпва с един твърде повърхностен интерес, вижда се само външното: дудуците, гайдите, харманите - без да може някой да нирне и в съкровищниците на българската душа. Този чисто предметен интерес не ще доведе до нищо ценно. Ще имаме само възпроизвеждания на онова, което всеки вижда в нашата действителност, най-много един лирично обагрен реализъм, но не и творчество с откровения за българската душа, каквото е творчеството на големите руски писатели, с откровения за руската душа. А защо това е тъй - защото новите пионери на родната литература виждат само външното, без да имат оглъбено отношение към нашия живот, както имаха руските писатели към руския? Може би тям им липсва дарование? - Не! Измежду тях има и даровити хора, ала те нямат онова, което имаха руските писатели и което е имал всеки значителен писател - културен поглед! Вие знаете, че дори и онези руски писатели, които са били противници на западната култура като Достоевски и Толстой, са били хора, познаващи добре западната философия, западната литература, западното изкуство и че благодарение на това познание са имали културен поглед. У нас напротив мнозина писатели, особено измежду новите пионери на родната литература, правят култ от безкултурността. Те се движат по линията на най-малката съпротива - смятат, че им стига само Божата дарба, за да бъдат големи писатели - че културността те прави разсъдъчен и убива непосредствеността. А истината е, че този погрешен възглед е убил не един даровит писател у нас - че продължава да взима своите жертви и сега. Имена не искам да споменувам, защото тогава думите ми биха се претълкували като желание да ороням престижа на тогова или оногова - задоволявам се само с отбелязване на явлението и че на него се дължи неспособността на тия нови пионери на родната литература да добият оглъбено отношение към нашата действителност, което иде да докаже необходимостта от по-голямо приобщаване със западната култура и от страна на писателя.

Ние, писателите от литературния кръг “Стрелец”, сме привърженици на възгледите за културата в литературата ни, изтъкнати до тук и развити по-подробно в други статии в “Изток”. Разбира се, ние не мислим, че със своите възгледи казваме нещо съвсем ново. Всички истини са стари, новото е само тълкуването, което им дава дадено време - настроението, през което ги пречупва. Излишно е прочее да ни се казва: Внасяте бухал в Атина! Повечето от истините, с които живя западното човечество през епохата на ренесанса, бяха истини, известни още на старите гърци и римляни, взети от тях. Ала ренесансът внесе едно ново разбиране в тях, обагри ги с едно ново чувство. - Ние искаме да внесем ново разбиране в старите истини, да ги обагрим с ново чувство!

Ние, писателите от “Стрелец”, сме една нова формация, сцеплена само от волята за нещо друго, без да сме дали още онова, което е в духа на идеите ни. Дали ще го постигнем - ще покаже бъдещето. Може би оня аргонавт, който ще ни донесе златното руно на българския дух, още не е роден...

 

 

© Константин Гълъбов, 1927
© Издателство LiterNet, 31. 07. 2002
=============================
Публикация във в. "Изток", 02. 01. 1927, бр. 51.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.