Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКИТЕ УЧЕБНИЦИ ПО ЛИТЕРАТУРА ОТ НАЧАЛОТО НА 90-ТЕ ГОДИНИ ОТ 20. ВЕК ДО ДЕН ДНЕШЕН. ДЪРЖАВНА НАЦИОНАЛНА ПОЛИТИКА

Антоанета Алипиева

web | Литература и национализъм...

I. Структура и съдържание на учебниците по литература.
Национален разказ и национална идея

Ако трябва да изследваме национализма в неговия одържавен и институционален ракурс, разбира се, че ще се обърнем към учебниците по литература. Те са визия на държавния и задължителен канон, който образова и най-важното, калкира представите за българското. Внушава до живот усета за Родина, формира идентичност, чрез която се представяш пред света. С други думи, учебниците са мироглед, ако им повярваш. Но и по-важно: тяхното използване и заучаване е включване в одържавения конюнктурен поток, чието априори приемане осигурява спокойствието на вярващия. В своя статия относно българското институционализирано образование Инна Пелева разсъждава върху нарушения баланс между българско и чуждо (европейско, английско), в началото на 21. век - в унизителна полза на чуждото: "[...] тези млади хора от първи до дванайсети клас са изтърпели хиляди часове обяснения относно местната художествена словесност и са взели матурата си по български език и литература; откъде накъде в университета отново - и то в специалност, която се казва, да речем, Английска филология - ще трябва да слушат "за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп?" (Пелева 2016). Тази позиция често поражда спорове около учебниците по литература, обвинявани от някои в национално предателство, а от други - в котловинност, културен провинциализъм и... национализъм. В същата статия Пелева набелязва програма относно "българския свят в концепти и идеи", една от точките която е:

Свое и Чуждо в българската култура. Българският национализъм - класическа и посткласически версии. Историческа динамика на опозицията (Възраждане - Модернизъм - социалистическа културна формация - десетилетията на Прехода); политически импликации в изобразяването на нашето и на тяхното. Родината - култ и кошмар. Чуждият като свой, своят като чужд - проблематизации и кризи на идентичностното (Пелева 2016).

Доколко учебниците могат да удовлетворят подобни визии? Доколко могат да представят българския свят в адекватното му вътрешно и външно описание? Пелева формулира нещо важно, особено в учебниците: политическите импликации в тяхното формиране. Заложеният априори национализъм се форматира чрез политическите конюнктури, национализмът става услужлив към политическата среда. Видно е, че литературата може да обслужи политиката, правителствата и актуалните културни тенденции, а учебниците по литература да се превърнат в услужлив пътеводител в изковаването на желана идентичност.

Учебниците са държавната национална доктрина за възпитание и познание чрез литературата. Всички знаят, че учебниците по литература и история са манипулативните инструменти на различни политики, защитавани от различни власти. В тях национализмът е основен гръбнак, но неговото обличане в разни дрехи обслужва точно "сега" и "някой". Няма да е пресилено, ако кажем, че точно учебниците по история и литература са форма на официалната национална доктрина, изисквана като задължително манталитетно, гражданско и патриотично поведение. По отношение на литературата учебникарският канон е силно изменчив, манипулативно избираем и пригоден към желан образ на национализма: "Литературата е поле, което надстроечно "оглежда" обществото, но и лъже за реалния живот по начин, по който всяко историческо време иска да лъже за живота" (Алипиева 2012). Ранните 90-сет години от 20. век наследяват учебници по литература с доста либерален национализъм, който е набавил вече забранявани от твърдия социализъм теми и автори, показал е добронамерен и коректен диалог със световните бестселъри (Алипиева 2012). В наследения в началото на 90-те години от 20. век буквар от соцпериода (Босев, Пашов, Здравкова и др. 1989) национализмът спазва и територия (Родината, България), и традиционна символика (бащина къща, природа, мама, татко, целия персонаж от българските народни приказки). Българското е етноцентрично, то следва метафората "земята-рай" и по същество одържавява патриархалната топлина на национализма, навсякъде наричан патриотизъм. Едно сравнение с по-предходни учебници по литература в началното образование ще покаже отърваване от комунистическата реторика и символика. Ето например: в Читанката за първи клас от 1974 година (Василев, Веселинов, Москов и др. 1974) са отбелязани сдобиването с чавдарска връзка, възпява се Георги Димитров и социалистическата родина... Фигурира цял раздел, наречен "Като слънцето и въздуха", който се открива със стихотворението на Димитър Гундов "Има една страна", посветено на бившия СССР, обозначен като "наша светлина". Колкото повече приближава границата 1989 година, толкова национализмът тушира комунистическия интернационализъм и се съсредоточава в традициите на българското, и по-специално - в неговите канонни образци на детската ни литература. Иван Вазов е неизбежната интродукция в програмата от 1. до 4. клас. Неговите "Аз съм българче" и "Де е България?" задават модела на най-дълбокия национализъм, при който майка, родина, дом и детство са идентификационният код на българското. А българското е съдба, доживотно определяне като личностно или групово присъствие в света. Е, промъкват се творби като "Октомври" от Христо Радевски или "Благодарност към Партията" от Младен Исаев (Владимирова, Желева, Москов и др. 1990), но е въпрос на часове да се случи отрицанието и осъждането им.

През 90-те години от 20. век българското образователно министерство въвежда алтернативни учебници за всеки клас, което в културологичен аспект е институционализиране на анализационата полифония. Учебната програма е една, но литературният, методически и в случая - националистически поглед към официалния учебникарски канон по литература е вариативен. Проследявайки литературния учебникарски дискурс от 1. до 4. клас (началната училищна степен е фундаментът на житейския и културен мироглед на обществото), виждаме трасето на процеса "от национализъм към мултикултурализъм". Разширява се полето на не-български детски автори, но и тук канонът е политически като същност: България е устремена към НАТО и Европейския съюз (впоследствие и техен член), затова и нишата на руски автори е твърде редуцирана. Страната е преориентирана геополитически, образователната сфера я следва покорно. Руският сектор е подкрепен от Виктор Самуилов или Пушкин, и това за сметка на далеч по-разгърнатата гама от извън-руските световни автори. В мониторингов доклад към Министерството на образованието и науката относно учебниците по литература за първи и втори клас за 2002 и 2003 година четем следното:

Стихотворението "Аз съм българче" от Иван Вазов (с. 5) е продукт на художествено виждане, отнесено към друг етнокултурен период. Актуалността на текста за целите на образованието може да бъде изведена при необходимост от реализиране на възпитателни цели (патриотизъм, обич към родината и т.н.), но при неумел подход от страна на учителя може да се превърне в източник на етническо напрежение между учениците в етнически хетерогенен клас. В същото време при правилен подход може да се използва като текст, служещ на възпитателни цели, свързани с разглеждане на културата на българския народ като монолитно общество. Дейностите към стихотворението обаче не предвиждат подобен тип работа, а са ориентирани към традиционния подход на разграничаването между ние (българите) и другите1.

Мултикултурализмът услужливо атакува една от българските емблеми, конюнктурата е подкрепена от тогавашния образователен министър Владимир Атанасов, но под напора на огромно обществено недоволство скоро се отказва от нея. Актуални са статии на тема "От интеркултуралност към мултикултуралност в хуманитарното образование" (Бакрачева 2002) или "Многоезичието и интеркултурната диалогичност в образователното пространство" (Стракова 2014), "Интертекстуалност, мултикултурно образование и критическо мислене" (Демирева 2008). Въпреки че учебниците по литература тромаво променят съдържанието си (вж. Герджикова 2001), то метатекстовете за учебниците всякак се стараят да подчертават тенденции и идеи като мултикултурализъм, интеркултурализъм, мултидиалогичност и т.н. До екстремните събития от началото на 2015 година и признанието, че мултикултурализмът е повече геополитическа беда, отколкото културно и човешко сговаряне, та дотогава национализмът ще бъде подценяван в официализираните културни пространства. От края на миналия век до ден днешен на официалната образователна сцена се появяват учебници на малцинствата, осребряват се образователни малцинствени програми, като акцент се поставя върху ромското малцинство в България. Всички те са в духа на "мирното" съжителстване на културите, т.е. в духа на либерализма и неговото практикуване в рамките на съвременните демокрации.

Истинска точка на утопичната хармония на мултикултурализма е учебната програма по литература за 5. клас, в която различни културни епохи, култури и традиции от цял свят се изучават като диалог на съвместното равноправие. Българското е представено като общочовешко. Ето например как: в раздела "Семейство, род, народ, човечество" се посочва, че човек освен индивид, винаги е и част от някаква общност. Но...: "Както е казал един голям английски поет преди векове, "човек не е самотен остров"... И дано все повече хора да разбират посланието на този стих - общността на човешкото и на човечността е истинска в своята общност за всеки един от нас" (Хранова, Пелева, Перянова 2006: 97). В друг, малко по-рано написан, но експлоатиран досега учебник за 5. клас, национализмът присъства по-ярко: "Етническата общност обединява хората не само чрез съзнанието за общ произход, но и за обща територия, общ език и исторически традиции. Нацията включва хора от един или повече етноси, които са граждани на една държава и се подчиняват на нейните закони" (Петрова, Матеева, Котова 2006: 152). Неслучайно учебниците за 5. клас "развиват" национализма от дома, семейството и роднините нататък. За разлика от 90-те години от 20. век, които показват агресия в двете си крайности - постмодерния нихилизъм и затворения национализъм, то първите десетилетия от 21. век са утихнали до един разумен либерализъм (разбира се, утопичен), според който настояват, че национализмът, подобно на семейството, дисциплинира в толерантно поведение, възпитава всеки един в установеното космополитно държане. "Световната култура" се схваща като еластичен универсален проект, който задава общи норми на зачитане и разбиране на различностите. Държавните стандарти за задължителните знания по литература пренебрегват колониалните идеи, като се мъчат да представят световното културно пространство като равнопоставеност от идентичности. Така в учебната програма утопично-толерантно съществуват Коледа и Великден, Пасха и Курбан Байрам. Зачитайки всички етноси на територията на българската държава, учебниците интегрират в "нация" роми, арменци, българи, турци. Всички те са зачетени чрез произведения с тяхната идентичност и "толерантно човешки" са представени като субекти на равноправен всеобщ свят. Програмата маркира културния образ на Европа и на българската държава, но "не вижда" Балканите като регион, да кажем. По принцип балканските национализми през последните десетилетия представиха огромни трагедии и агресия и те не са от любимите чеда на глобализма. Вероятно затова и българските учебници в задължителната си образователна подготовка не ги толерират. "Прескочили Балканите", учебниците за 5. клас са се устремили към европейския неолиберализъм, изковавайки идеалната българска държава, идеалната Европа, идеалния свят. Мир, уважение и разбирателство са поредната платформа на утопичните социални идеи, подкрепени чрез културни диалози. След разгърнатата ос "от национализъм към културен универсализъм", залегнал в началната училищна степен, 5. клас, който също е възраст на спонтанността и митологичното отъждествяване с литературата, и в този смисъл в 5. клас утопията също се възприема априори. В постмодерното и глобално общество рамката на нацията се изпразва от определени тенденции и памет от миналото и черупката ѝ се пълни с референти и начини на мислене и общуване, които са необходими на нацията в нейната актуалност. Нещо повече, те са необходими за нейната "тоталност", защото нациите далеч не са спомен, а действащи организации.

Между другото, първите години от последното десетилетие на 20. век наследяват една доста наситена литературна програма за 5. клас, в която национализмът е реализиран предимно чрез фолклорни творби, чрез произведения и автори от националната ни идеология от 19. и началото на 20. век. Отново има глава с одържавения национализъм в социалистическо време, при който българското съвпада с комунистическото. Ето това стихотворение на Орлин Орлинов например:

БЪЛГАРИН

На баща ми

Взеха го от нивата направо.
Жънеше. Обърса с длан потта.
Бил ятак. Обадили, че дава
хляб на партизаните в нощта.

Сирота остави златна нива -
той, селякът, дето цял живот
гръб превива, колене не свива
и пои земята с люта пот.

Той разбра, че на разстрел го карат.
Не попита що и накъде.
Пална, смукна сетнaта цигара -
време за почивка май дойде...

Слънцето отиваше на заник.
Той погледна за последен път -
към балкана, сякаш партизани,
ред по редом облаци вървят.

Залп!
Не викна. Падна мълчаливо.
Българинът има нрав корав -
цял живот за хляба гръб превива,
но за свободата пада прав!

е в задължителната програма за 5. клас (Орлинов 1985: 137) и влиза във времето на демокрацията, съпътствано от негация и отрицание. Редом с него се изучават и световни творби от Виктор Юго, Лев Толстой, Максим Горки и Бранислав Нушич, които са подчинени на идеята за "световната литература", а както знаем, "националната литература" е част от световната и нейният приоритет в държавната образователна програма е безспорен. От 90-те години нататък новите програми по литература ще ампутират комунистическия национализъм и ще заложат на по-либералния национализъм, включително и във вътрешен план. Учебната програма за 6. клас например набавя символистите, забранявани автори от соцпериода, включва ред автори от съвременната българска литература. "Националната литература" се представя в канон с широк естетически диапазон. В това отношение ярък пример е напълно обновената програма за 8. клас, в която в раздел "Родът и голямата човешка общност" влизат далеч по-малко произведения, отколкото в раздела "Изпитанията на универсалните ценности". Изучава се повестта на Ивайло Петров "Преди да се родя", която е гротескното обръщане на родовите ценности. Демитологизацията на националните добродетели, както и тяхната загуба са нова гледна точка към наследения традиционен национализъм. Този постмодерен поглед е отварянето на национализма към актуалните му значения и по същество е видима метаморфоза на калкираните му смисли. Ето едно обяснение от учебниците за 8. клас:

В своята затвореност традиционната култура работи за съхраняване на веднъж постигната и отстоявана хармония, докато човекът от модерното време вижда нещата в тяхната отвореност и в динамиката на тяхното променяне.

В модерното време човекът е разбиран като притежател и носител на множество възможности за себеразпознаване и себеописване (идентичности). Човекът е част от семейството, от рода, от обществото, от нацията, но същевременно хората се различават по своята полова, социална, професионална, малцинствена и т.н. принадлежност (Дамянова, Чернокожев 2001: 9).

В раздела "Изпитанията на универсалните ценности" човекът е представен колкото като българин, толкова и като универсал. С други думи, българското се афишира като конвертируемо в света. Национализмът в литературата е локална идентичност (създадена в България, на български език, с български теми и персонажи, с български топоси), която работи навсякъде. От 90-те години от миналия век поколенията трябва да са граждани на света. Такава е реалността.

В 9. и 10. клас на българското училище литературната панорама се разтваря в много широк диапазон. Обхождат се и се представят главните културни модели в света - като се почне от древна Елада, та се стигне до европейските модернизми. Като се тръгне от митологиите на Египет, Елада и предхристиянството, мине се през европейското Средновековие (българското Средновековие също), Ренесанс, Просвещение, Класицизъм, Реализъм, Модернизъм и т.н. Предлаганите автори и произведения обслужват световните културни езици като руския, немския, френския, испанския, английския. За отбелязване е, че обзорните статии винаги подчертават национално-идентичното, преди да навлязат в универсалните ценности на световните бестселъри. Големи спорове се развихрят относно обема на изучаваните произведения, обвинени, че претоварват българските деца. Те са по-скоро емоционални, а не подкрепени със статистики. Ето един отговор на тези обвинения към учебните програми по литература:

Кой, кога и защо насади в общественото съзнание големия мит, че нашите деца са претоварени в училище и затова постоянно трябва да се облекчава учебното съдържание и да се намалява обемът на материала? Може би нещата се затъркаляха от края на 90-те години с изцепката на тогавашния просветен министър на СДС Веселин Методиев, който навръх 24 май призова учениците повече да играят и по-малко да учат. Последният засега скандал тази година, предизвикан от опитите да се изхвърлят от учебния материал емблематични произведения на Ботев, Вапцаров, Смирненски или Яворов, също бе оправдаван с необходимостта да се намали претовареното учебно съдържание. Вярно ли е обаче, че нашите деца са стресирани от много учене? Тази измислица напълно се опровергава от доклада на Eurydice (образователната служба към Еврокомисията) - "Задължителното учебно време в Европа 2012/2013 г.". Българските ученици във всичките класове от I до ХII клас учат най-малко от всички свои връстници в Европа. Това категорично показват данните в доклада (Христова 2013).

За да обобщим: представяйки "световната литература", авторите на българските учебници я обзират като пъзел от "национални литератури". Но същевременно разглеждат фундаменталните отминали периоди в европейската култура като универсална база за развитието на културните езици до ден днешен. Национализмите са сведени до разумната локална идентичност, която ползва ресурсите на традицията, но успява и да я надскочи и да функционира като "всеобща". Както е обяснено: "Художникът (поет, музикант, иконописец) не се стреми да пресъздаде видимия, т.е. временния, материалния, малоценния свят. Затова и неговото изкуство се стреми да избяга от реалността, да улови символа, да предаде прозрението, откровението" (Влашки, Стефанов, Панов 2002: 366). В програмата за 9. и 10. клас национализмите фигурират дотолкова, че да обозначат конвертируеми в българското културно пространство литературно-исторически разкази, но погледнато обобщено, тяхното присъствие е повече формално, защото от произведенията се измъква общочовешкото и вечното. Вписана в "световната литература", българската литература също преповтаря, актуализира или изостава от световните литературни тенденции, но не е сама. Т.е. през последните три десетилетия тя не е затворена величина - нито топосно, нито манталитетно, още по-малко идеологически или литературноисторически.

Последните класове от държавната образователна програма по литература обхващат изцяло и само българския литературен канон. По отношение на учебниците канонът е твърде консервативен. Всяка негова еволюция или промяна предизвиква страсти и обвинения в родоотстъпничество, нихилизъм към традициите, конюнктурно новаторство и т.н. Литературната програма на практика ампутира последния период (по време на социализма) или го преобразува в оскъдна визия, защото: първо, това е точно конюнктурно, и второ, защото бидейки включен и оценен, този период ще предизвика всички възможни атаки, тъй като засяга жива литература. Представени са културните модели до 50-те години на 20. век, за отбелязване - през 50-те години национализмът е етнически, родов, национално-идеологически (в лицето на романа "Железният светилник" от Димитър Талев) и социално-идеологически (в лицето на романа "Тютюн" от Димитър Димов). Оттук нататък учебниците правят или обзор, или редуциран изборен канон, но не се ангажират с цялостна национална визия на десетилетията след средата на миналия век. Точно затова учебникарският литературен канон е много, много консервативен - по желание на общественото мнение, а не толкова по желание на авторите на учебните програми.

Началото на 90-те години от миналия век наследява един от най-модерните учебници по литература, написан от едни от най-добрите специалисти по това време (Цанева, Каранфилов, Жечев и др. 1984). В него за пръв път се появяват в сравнително добър обхват премълчаваните символисти, реабилитираният Атанас Далчев. Макар и представен чрез "любими" автори (Димитър Благоев, Георги Кирков, Димитър Полянов, Крум Велков), социалистическият период е визиран чрез обективно-историческа традиция, без декларативен патос. В учебника присъства извадка от книгата на Тодор Живков "Тодор Живков за литературата" (Живков 1981), в която социалистическият период присвоява утвърдения учебникарски канон, който "[...] крачи и днес в борбата за изграждане на социализма и комунизма" (Цанева, Каранфилов, Жечев и др. 1984: 35). Национализмът в литературата е разгърнат исторически, неговата необективност присъства само в "обагрянето" с ляв привкус на естетически етапи. С други думи, социализмът одържавява, присвоявайки си цялата българска литература, но този път нейни отдавна пренебрегвани полета са набавени, представени и анализирани. Не ще и дума, първият нормализиран учебник в епохата на социализма вече е налице. Той зачита "преданото четене", но то е освободено от "предано четене" към комунистическата идеология и е насочено към високи естетически образци в българската литература. Към класиката, която през последното десетилетие от 20. век ще бъде обявена за "апендикс" от част от младите литератори.

Следващите учебници по литература ще назоват национализма вече с конкретни имена, защото на него вече не се гледа емоционално-манипулативно, а рационално-концептуално. Автори като Христо Ботев и Иван Вазов ще се етикират като автори на националната идеология. Ще се очертаят границите на нейния апогей и началото на нейния залез. Ще се заговори за "разпадането на родовото устройство" (Стефанов, Панов 2003: 8), за българския "самотен аз срещу инертното ние" (Янев, Русева, Радев 2001: 58). Импулсивният и патетичен патриотизъм, граден на емоционално ниво, чрез романтични символи и митична вяра вече е преодолян. Национализмът е гледан от дистанция, през 19. и 20. век той е нещо завършено и никому не е нужно да бъде присвояван и моделиран, така че да бъде услужлив към желани идеи. Той е номенклатура, която може да се подложи на дисекция, да се видят здравите ѝ места или болните ѝ органи. Без да нарушават грижата към българското, учебниците вече анализират и откриват в него неактивирани идеи и внушения. Особено актуално се интерпретират възловите за националната идеология произведения на Иван Вазов "Под игото", "Немили-недраги" и "Епопея на забравените", които до самия край на социализма се разчитат като патетика, българска гордост и романтична героика. Новите учебници провокират низовото в българския свят, трагедията на национално-освободителната борба от 19. век. "Под игото" не е само апотеоз, а е сложна сплав, в която трагичното усложнява българското и освобождава националното чувство от патетичния патриотизъм. Например: "Под игото" е трагичен роман не защото изобразява едно неуспяло, даже едно непроизведено, а само пожелано въстание, а защото цялата система на мисленето, устройството и начинът на живот на героите разкриват трагичното разминаване между неисторическата същност и историческата реалност" (Янев, Русева, Радев 2001: 89). По отношение на Вазовото творчество на учениците е зададена примерна тема: "Героизмът е остаряло понятие" (Стефанов, Панов 2003: 110). Анализирайки повестта "Немили-недраги", Инна Пелева и Албена Хранова отбелязват: "Всъщност текстът говори за трагическа по природата си ситуация - по стечение на обстоятелствата "нормалното" съществуване е недостъпно за една човешка група, нейните представители могат да се реализират или като герои, или като отпадък на обществото, но не и като средностатистически добри граждани; те са обречени на изключителност (тя винаги е и изключеност, вид изгнание, вид самотност)" (Пелева, Хранова 2001: 78). Национализмът като идея, чувство, сюжети и образи се либерализира. Бидейки държавен образователен стандарт, учебниците не бива и не могат да стигнат до десакрализация и девалвация на традиционния национален символен капитал, с който обществото е свикнало повече от век. Учебниците наистина провокират национализма, но не го разрушават, отричат или принизяват.

Ясно описание на новите литературни поколения, зародили се през 80-те и избуяли през 90-те години от 20. век, дава Ивайло Знеполски:

От тези поколения ще се появят първите български структуралисти и постмодернисти - екзотични фигури, към които нито властта, нито бившите им преподаватели знаят как да се отнасят и как да класифицират. Режимът ги отблъсква със своята идеологическа посредственост, а класическият просветителски дух на преподавателите им ги е направил по-скоро пасивни консуматори на високите класически образци. Проблемът е и в това, че те са израснали в малко по-различен контекст и не са нито толкова "угнетени духовно", нито с толкова "изтерзани души". Те се чувстват по-скоро аполитично свободни. Поколение, външно поставено по отношение на средата, живеещо чрез текстовете в една паралелна реалност, и до голяма степен консуматори и бенефициенти на резултатите от политически процеси, в които не са участвали. Науката за тях вече не е социална сила, политическа позиция, а своеобразен маркер за модерност и елитарност (Знеполски 2016: 105).

Част от тези млади автори ще станат автори и на учебниците по литература в преходния период, но постмодерната игра и дискредитиране няма да присъстват в учебникарския дискурс. Учебниците ще бъдат освободени от манипулирания през социализма държавен национализъм, ще либерализират националния символен капитал, ще разширят българското до негови обратно-патетични значения, но няма да посегнат на общото градивно усещане за нация и идентичност. Ще включат в обзора си множество провокативни за национализма автори и произведения (като романа "Иван Кондарев" от Емилиян Станев например или сборника с разкази "Боеве" от Йордан Вълчев), но ще търсят в тях вариативните възможности на българското. Ще подчертават, че има

[...] вечни опити на конюнктурни историци и литературни историци да внушават, че българският исторически роман "избира" по правило за свой сюжет възходите (и затова и патетиката) на българската история. Истината е точно противоположна - най-значимите български исторически романи от "Ден последен - ден господен" на Ст. Загорчинов до Талевия роман и по-късно до "Време разделно" на Антон Дончев и "Цената на златото" на Генчо Стоев са романи за трагедиите и сривовете в българската история, но не за патетиката на победите и самоопиянението (Янев, Русева, Радев 2002: 188).

Националният разказ за робството се брани като наследена и необходима култура на страданието, на травмата. Ето едно обяснение на неговата актуална вписаност в съвременния дискурс:

Ако днес Германия се опитва реално да скъса с дългата си националистическа история, то това се дължи най-вече на Аушвиц и всичко, свързано с него. От друга страна, това, че източноевропейските страни продължават да се придържат към доминантната форма на национализъм, се дължи на дългата им история на външни потисничества и всички, свързани с нея, исторически спомени. И в двата случая представите се въртят около геноцида - в първия случай физически, във втория - културен. За Германия бъдещето е свързано със специални задължения към етническите други, защото една друга германска държава се е опитала някога да ги унищожи. За източноевропейците бъдещето изглежда като един вид непрестанна бдителност срещу етническите други, за да бъдат сигурни, че държавите им няма да се изправят пред [културно] разрушение, изцяло или отчасти. Парадоксално е, че именно страхът от разрушение накара някои от тези държави да се присъединят към Европейския съюз след колапса на Съветската империя (Конъли 2016).

Българските учебници по литература от края на миналия век досега не реализират крайни идеи по отношение на национализма. Обратното: отървават се от манипулативните националистически идеи от времето на социализма и представят локалното като част от света. И още: пренебрегват високопарната патетика и романтичната страст и дублират възрожденската гордост от българското с низовия език на себеописанието. Така портретът на "ние-българите" не се вгражда в пантеони, а участва в демитологизации. Но не и в девалвации. "Крайното говорене" по отношение на българската литература е избегнато във всякакъв план - националистически, идеологически, естетически, популистки. Новите учебници по литература от 90-те години от 20. век нататък навлизат в конюнктурата на неолиберализма чрез един умерен национализъм. Скоро обаче този национализъм ще бъде провокиран от мултикултуралните последствия, които навсякъде ще подклаждат отбранителните рефлекси на национализмите. В залеза на неолиберализма учебниците го бранят, разхлабили национализма. Но всички знаят, че една от най-консервативните и контра-динамични материи е учебникарската. Тя винаги тича след практиката на обществото.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Авторите на доклада не са посочени. Документът е за вътрешно потребление към МОН (вж. Учебниците 2003). Тази оценка се отнася за Читанка за първи клас от Иван Цанев, Георги Георгиев, Владимир Попов. София: Просвета, 2002. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 2012: Алипиева, А. Учебниците, отново учебниците. // Либерален преглед, 09.07.2012, <http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/1679-2012-07-09-08-23-06> (09.01.2019).

Бакрачева 2002: Bakratcheva, А. From Interculturality to Multiculturality in Liberal Education. // Електронно списание LiterNet, 15.07.2002, № 7 (32) <https://liternet.bg/publish/alba/en/inter.htm> (09.01.2019).

Босев, Пашов, Здравкова и др. 1989: Босев, А., Пашов, П., Здравкова, Ст., Ангелова, М., Вълкова-Чурлина, Ст. Буквар за първи клас. София, 1989.

Василев, Веселинов, Москов и др. 1974: Василев, Хр., Веселинов, Г., Москов, М., Ангелова, М., Костова, М. Читанка за първи клас на единното средно политехническо училище. София, 1974.

Владимирова, Желева, Москов и др. 1990: Владимирова, Т., Желева, Д., Москов, М., Ковачева, Н., Георгиева, Е., Иванова, М., Костова, М. Родна реч. Учебник за втори клас за единното средно политехническо училище. София, 1990.

Влашки, Стефанов, Панов 2002: Влашки, Мл., Стефанов, В., Панов, А. Литература за 9. клас. Задължителна подготовка. София: Диоген, 2002.

Герджикова 2001: Герджикова, М. За учебниците по литература в средното училище. // Електронно списание LiterNet, 29.11.2001, № 11 (24) <http://liternet.bg/publish2/mgerdzhikova/uchebnici.htm> (09.01.2019).

Дамянова, Чернокожев 2001: Дамянова, А., Чернокожев, Н. Литература за 8. клас. София, 2001.

Демирева 2008: Демирева, К. Интертекстуалност, мултикултурно образование и критическо мислене. // Електронно списание LiterNet, 02.11.2008, № 11 (108) <http://liternet.bg/publish7/kdemireva/intertekstualnost.htm> (09.01.2019).

Живков 1981: Живков, Т. Тодор Живков за литературата. София, 1981.

Знеполски 2016: Знеполски, Ив. Как се променят нещата. От инциденти до голямото събитие. Част 2. София: Сиела, 2016.

Конъли 2016: Конъли, Дж. Другата емигрантска криза на Европа. // Либерален преглед, 28.07.2016 <http://librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=3035&Itemid=1000> (09.01.2019).

Орлинов 1985: Орлинов, О. Българин. // Котова, И., Хайтов, Н., Матеева, Н. Литература за 5. клас на ЕСПУ. София, 1985.

Пелева 2016: Пелева, И. Българска култура и литература - методически бележки с публицистично-призивни елементи. // Електронно списание LiterNet, 15.06.2016, № 6 (199) <https://liternet.bg/publish20/i_peleva/bg-kultura-i-literatura.htm> (09.01.2019).

Пелева, Хранова 2001: Пелева, И., Хранова А. Литература за 11. клас. София: Просвета, 2001.

Петрова, Матеева, Котова 2006: Петрова, В., Матеева, Н., Котова, И. Литература за 5. клас. София, 2006.

Стефанов, Панов 2003: Стефанов, В., Панов, А. Литература за 11. клас. Задължителна и профилирана подготовка. София, 2003.

Стракова 2014: Стракова, Д. Многоезичието и интеркултурната диалогичност в образователното пространство. // Електронно списание LiterNet, 13.05.2014, № 5 (174) <http://liternet.bg/publish29/daniela-strakova/mnogoezichieto.htm> (09.01.2019).

Учебниците 2003: Учебниците по литература (читанките) за трети и четвърти клас в контекста на интеркултурния диалог. // Ethnotolerance <http://ethnotolerance.org/biblioteka/Monitoring_3-4/Literatura_3-4.doc> (09.01.2019).

Хранова, Пелева, Перянова 2006: Хранова, А., Пелева, И., Перянова, Н. Литература за 5. клас. София, 2006.

Христова 2013: Христова, В. Българските деца учат най-малко в Европа. // Дума, 24.07.2013, бр. 171 <http://duma.bg/node/59125> (09.01.2019).

Цанева, Каранфилов, Жечев и др. 1984: Цанева, М., Каранфилов, Е., Жечев, Т., Игов, Св., Коларов, Ст., Цветков, И. Литература за 10. клас на единното средно политехническо училище. София, 1984.

Янев, Русева, Радев 2001: Янев, С., Русева, В., Радев Р. Литература за 11. клас за средното общообразователно училище. София, 2001.

Янев, Русева, Радев 2002: Янев, С., Русева, В., Радев, Р. Литература за задължителна подготовка 12. клас. София: Прозорец, Труд, Просвета, 2002.

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2019
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Варна: LiterNet, 2019

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Велико Търново: Слово, 2017.