ЦИТИРАНЕТО - ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА ИЗДАТЕЛСКИЯ РЕДАКТОР

Анжелина Пенчева

web

Позволявам си да взема отношение по дискусията за цитирането в научните издания, тъй като имам дългогодишна практика като редактор на този тип литература. Винаги съм смятала, че научните разработки, третиращи типичните грешки при създаването на различни видове текст, както и типичните грешки, допускани от преводачите от един или друг език, са в някакъв смисъл стерилни и “статистически” неверни, защото не боравят с напълно автентични, “сурови” текстове - с текстовете във вида, в който те постъпват в издателствата, - а с вече издадени текстове, т.е. с текстове, повече или по-малко обработени от професионален редактор. Което означава, че грешките на авторите и преводачите в процеса на генерирането на текстовете им в действителност са много повече като брой и много по-разнообразни като характеристика. Това се отнася с пълна сила и до цитирането и оформлението на справочния апарат, което е доста странно, като се има предвид, че става дума за една по същество техническа, механична операция, която би трябвало да може да се усвои лесно и бързо само чрез по-внимателно взиране във вече излезли научни книги.

Практиката ми като издателски редактор на научна литература е разположена във времето от 1991 до 2003 г., когато в научното цитиране в България настъпиха твърде съществени промени; някои за добро, други - за лошо.

Преди всичко силно намаля взискателността на автори и съставители към издателското оформление и качество на научните издания, а оттам - и към вида на цитирания справочен апарат. Добре известно е, че научната книга, и особено строго специализираната, е скъпо удоволствие. И в страните, които определяме като богати, нерядко авторите заплащат сами или с помощта на спонсори издаването на своите книги, и никое издателство за научна литература не би могло да просъществува без субсидии, грантове, специален статут... Освен фактора “проблемна продаваемост” (която, разбира се, няма нищо общо с качествата на книгата) нещата се усложняват и от извънредно трудоемката (с незначителни изключения) издателска подготовка на предадения ръкопис, за която малцина автори си дават реална сметка и която се облекчи в една учудващо малка степен с навлизането на компютрите в издателската дейност (а тогава всички вещаеха “смъртта на редактора”!). Всъщност понякога дори на редактора и на хората от компютърния набор им се налага да “чистят” със седмици последиците от изстъпленията на някой прохождащ в компютърното писане автор.

Авторите и съставителите обаче трудно приемат, че една монография изисква минимум 3-6 месеца технологично време, за да стане готова за печат, а един обемен сборник с десетки автори - поне три пъти повече. И са склонни книгата им да излезе зле редактирана или даже нередактирана, с неединно оформление, с неточно и непоследователно цитиране, но... час по-скоро (впрочем, най-често тези автори постигат целта си; резултатът - в една такава вече излязла “книга” наброих на 120 страници текст над 3000 фрапиращи грешки...). И ако се върнем на темата за цитирането - често ми се е случвало съставители да се сърдят и карат, че се стараем да уеднаквим начина на цитиране във всички статии в тома и така, видите ли, фатално забавяме издаването му. Впрочем, нерядко и самите издатели “спестяват” на първо място именно от перо “редактор” или предпочитат да наемат като такъв не по-добрия специалист, а този, който ще им поиска възможно най-ниско възнаграждение. Ами тогава да разпечатваме статиите и монографиите на ксерокс във вида, в който са постъпили (или да ги сканираме), и да ги подвързваме в стотина екземпляра - за авторите и за централните библиотеки! И евтинко, и светкавично бързо! То бездруго вече се появиха “издателства”, които работят приблизително по този начин. Но работата е там, че сред редактираните от мен досега ръкописи, които може би вече доближават цифрата 100, не мога да посоча и 3, в които да е имало по-малко от 5 съществени корекции на страница; в някои пък, и особено в частта със справочния материал, уви, съм преброявала и трицифрено число поправки на страница (с удоволствие бих предоставила на инициаторите на дискусията стотици “образци” от редакторския ми архив като илюстративен материал). Вярно, в по-голямата част от случаите става въпрос за небрежност, за неправилна пунктуация, но много често - и за груби правописни грешки, за несвързани и безсмислени изречения, както и за неточно и непълно цитиране (дори на стихове и проза от класици, на които е посветен трудът!). Тук, за да стане още по-явен трагизмът на ситуацията, се налага може би да уточня, че се трудя като редактор не къде да е, а към Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, и подготвям изданията на Факултета по славянски филологии, така че говоря за ръкописи на автори измежду “строителите на българския език” и вещите интерпретатори на родната литература. Мога само да гадая каква ли е картинката другаде!

Вторият фактор, който промени в някаква степен българското научно цитиране, е масовото ползване на чуждоезична литература, както и работата на мнозина български учени в чужбина. Спонтанно се налагат примерно британският или американският стандарт, в което няма нищо лошо; проблемът е само, че той кардинално се отличава от българския - е, доколкото реално има такъв. Все още не са се оформили два полюса в основния модел на цитиране, но ми се струва, че нещата отиват натам. (Вече например излезе книга, в която авторката-англицистка е сложила главна буква в началото на всяко съществително в заглавията на разделите и главите. Пак добре, че не и навсякъде в текста! А може би това е първата лястовичка, вещаеща недалечното време, когато изобщо ще пишем и публикуваме само на английски? Но дотогава нека все пак спазваме нормите на българския правопис, които, за учудване на някои, все пак съществуват. И като ще заимстваме нещо от чуждите норми, нека то поне бъде нещо функционално и рационално.)

Трети фактор е, без съмнение, почти стопроцентово наложилото се компютърно писане. То например доведе до изчезването на голямото и средното тире от текстовете (просто защото се изисква клавишна комбинация за изписването им, а малцина я знаят). И ако при научните издания редакторите все пак се стараят да ги поставят, забележете, че във вестниците и списанията тези тирета практически са изместени изцяло от малкото тиренце. Може би скоро тази реалност ще бъде и кодифицирана в съответните правописни речници и помагала - промененият узус е достатъчно основание за това. На изчезване е и добрата стара разредка (шпацирането) - навярно защото и при нея се налагат няколко команди (Format - Font - Character Spacing - Expanded, и то след като предварително сме маркирали нужната част от текста), а може би защото не е характерна за англоезичните издания. Пак от англоезичния модел, а и защото е по-лесно за специалистите от компютърната предпечатна подготовка, все повече се налага тенденцията бележките да се разполагат след основния текст (Endnotes), а не под линия на всяка страница (Footnotes). Тъй като съм не само редактор, но и “активен потребител” на научна литература - в периода 1998-2003 г. защитих докторат и се хабилитирах в областта на филологическите науки, - си позволявам да споделя, че лично аз съжалявам за всички тези промени. За големите, средни и малки тирета няма какво да говорим - те имат съвсем различна синтактична функция и макар днес масово да се пише само едното от тях, четящият автоматично възстановява в съзнанието си “правилното” тире. Но дали ще е така и в недалечното бъдеще? Разредката пък, според мен, твърде улесняваше рецепцията на научния текст и работата с него, тъй като шпацираните отрязъци от текста лесно се намираха с поглед и читателят само с едно визуално “прелитане” над текста можеше да добие представа за естеството му, за “сериозността” му, и т.н., а при повторна работа с него - да намери много бързо това, което му е нужно в момента. Признавам си, че предпочитам и бележките под линия на всяка страница - стига да не са прекалено обширни, те също спомагат за по-безпроблемното, бързо и ефикасно четене, а и е твърде неестетично скупчването на едно място на бележки, ползвана литература и ексцерпирани източници.

Към положителните промени в научното цитиране бих отнесла например въвеждането на специализирани курсове във филологическите специалности на някои университети (например “Техника на филологическата работа”), които още в “малките” курсове запознават студентите с основните принципи на външното оформление на научния текст. В магистърските програми на някои факултети в СУ и НБУ е включен и курс по редактиране, който между другото се радва на голям интерес.

С оглед на всичко казано дотук намирам дискусията за цитирането на информационни източници в научната литература за належаща и навременна, ако не и позакъсняла. Искрено се надявам тя да предизвика широк интерес и да постигне целите си.

А сега нека се обърнем към централния проблем - стандарта за научно цитиране.

Веднага се налага първият въпрос - има ли у нас такъв стандарт, или не?

За съжаление не съм проучвала щателно въпроса, така че тук споделям само общото си впечатление, че през 80-те и 90-те години може да се говори по-скоро за един или няколко полуофициални стандарта, ползвани от отделни издателства, например този на Издателството на БАН, и от някои по-представителни научни периодични издания. Около тях гравитираха, повече или по-малко, начините на оформление на цитирането в голяма част от издаваните научни трудове, т.е. може да се твърди, че нещо като стандарт все пак съществува. Иначе поне на мен не ми е известно да е имало и да има нормативно, всеобщо задължително издание, което да налага единен български държавен стандарт на научно цитиране. Мисля си, че подобен набор инструкции, макар и не с нормативен, а само с препоръчителен характер, би могъл да стане част от бъдещите правописни речници на българския език.

Оттук стигаме до втория важен въпрос: а нужно ли е да има такъв стандарт? Би могло да се очаква, че изтормозените редактори ще прегърнат горещо тази идея, защото ако даден стандарт бъде наложен “силово” и повсеместно, авторите може би ще се научат в рамките на няколко години да го прилагат и с това редакторският труд неимоверно ще се облекчи. Ако стандартът бъде изготвен достатъчно “умно”, може би дори ще е възможно да се създадат компютърни текстообработващи програмки, които да подреждат автоматично бележките и библиографията в съответствие с него. Ако пък се абстрахирам от егоистичната си “редакторска” гледна точка, мисля, че колкото по-стандартизирано е научното цитиране у нас, толкова по-лесно ще бъде и на “консуматорите” на научните текстове. Без да навлизам тук в психологията на четенето, смятам, че те по-безпрепятствено и пълноценно ще усвояват и ползват предоставената в дадена книга справочна информация, ако тя е оптимално и еднотипно подредена.

От друга страна, и при автори, и при редактори действа нещо като естетическо чувство или стремеж към оригиналност, които се изразяват в нежеланието всички научни книги да бъдат оформени по един и същи начин, да изглеждат като правени по калъп. Поради това те често въвеждат различни новости в оформлението - шрифтове, изписване на фамилиите на цитираните автори с главни букви, особено пространствено разположение на текстовите единици и т.н. Ако става въпрос за монография и авторът е прокарал последователно в целия текст един и същ принцип на цитиране, той се приема от редактора, дори когато чувствително се отклонява от масово приетия (преправянето на всички бележки би отнело много време, а има и голяма вероятност да се допуснат доста технически грешки). Наскоро пък един университетски преподавател изказа пред мен мнението, че оформлението на текста, в това число и на справочния апарат, е израз на вътрешно усещане на автора, че то си има своя иманентна логика, произтичаща от естеството на текста, и затова редакторът не бива да се намесва в него (така например в един сборник според колегата би могло да има и бележки под линия, и такива в края на текста - по избор на авторите на съответните статии). В първия момент приех тази позиция “на нож”, но оттогава насам често си мисля, че не е лишена от основания. Това е, струва ми се, една интересна насока, в която би могла да поеме дискусията...

И така, какви са изводите от казаното дотук? Дори да е имало някакъв приблизителен стандарт на цитиране в научните издания допреди 10-15 години, днес той все повече се разпада. Смайващо малко от авторите на научни книги, да не говорим за съставителите на научни сборници, си правят труда да отворят някое представително издание и да се опитат да усвоят и да следват наложилите се у нас принципи на оформяне на справочния апарат. Колкото и да не е за вярване, дори когато съставителите или издателите предварително са спуснали указания и изисквания за оформлението на бележките и библиографията, авторите не желаят да положат усилие да ги спазят, а понякога, дано никой от колегите не се обиди, просто изглежда не могат да ги схванат, сякаш става въпрос за бог знае каква наука... И после недоволстват от редактора, че бави ръкописа, докато той просто хаби труд и време да свърши онова, което е трябвало да свършат самите те! Питам се дали някой от уважаемите автори би си купил и облякъл дреха с различно дълги ръкави, сглобена от различни кройки в несъответстващи си размери, тук-таме разпорена, съшита с конци в различен цвят, със зле оформени тегели? Едва ли. Но те преспокойно предават трудовете си в издателствата именно в този вид!

Същевременно очевидно стандартът на научното цитиране е нещо необходимо и полезно, щом, както се вижда и от статията на А. Вачева и Г. Чобанов, съществуват световни стандарти. Ето защо реших да изложа в съкратен вид основните правила, установени повече или по-малко в българските научни издания. По мое мнение стандартът, който те формират, има доста предимства пред известните ми западни стандарти - той е опростен, рационален, лесен за усвояване, прегледен. Дали и доколко ще го следват авторите на научна литература - нека преценят сами (като имат предвид и написаното дотук...). Но нека никога не забравят основния принцип: оформлението на бележките и на корпуса с цитирана (ползвана и т.н.) литература трябва да е единно и последователно в цялата книга.

ПРИ ОБИКНОВЕНО ЦИТИРАНЕ В БЕЛЕЖКА ПОД ЛИНИЯ ИЛИ В КРАЯ НА ТЕКСТА:

На първо място след индекса на бележката се пише ФАМИЛИЯТА на автора.

Следва ЗАПЕТАЯ.

Следва ИНИЦИАЛ на собственото име на автора: Петров, И. (Допуска се и то да се изпише в пълната си форма. Възможно е също имената на автора да се дадат без инверсия, т.е. първо собственото име, а след това фамилията, като в този случай разделителната запетая отпада: И. Петров. Този принцип обаче трябва да се спази в целия текст.)

Следва ТОЧКА (задължително!).

Ако авторите са повече, след точката следва ЗАПЕТАЯ, инициал на малкото име на следващия автор, ТОЧКА, ШПАЦИЯ, фамилия на същия, ЗАПЕТАЯ, по същия начин - инициал и фамилия на следващия автор и т.н.: Петров, И., П. Иванов, Д. Георгиев. Възможно е и името на първия автор да не е с инверсия. След последната фамилия отново задължително се поставя ТОЧКА.

Следва ЗАГЛАВИЕТО НА ЦИТИРАНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ, БЕЗ ДА СЕ ПОСТАВЯ В КАВИЧКИ! Кавички се допускат само ако в самото заглавие вътрешна негова част е поставена от автора в кавички. ВНИМАНИЕ! В кавички НЕ СЕ поставят и названия на статии, сборници, периодични издания! Това изискване също е задължително!

Следва ТОЧКА (задължително!).

След точката евентуално се поставят обозначения като: Т. 1. (“том” се изписва съкратено с главна буква, следва ТОЧКА, следва цифрата на тома - за предпочитане с арабски цифри, и отново ТОЧКА), Ч. 1. или Кн. 1. (отново с ТОЧКА накрая) и др.под.

Оттук нататък имаме няколко подслучая:

При монографии и книги (не сборници или публикации в научна периодика):

Следва ИМЕТО НА ГРАДА

Следва ЗАПЕТАЯ (задължително!). При съкращение на името на града се получава комбинация от ТОЧКА И ЗАПЕТАЯ (пример: Пловдив, .....; но: С., ...; М., ....).

Следва ГОДИНАТА НА ИЗДАВАНЕ на цитираното произведение.

Следва ЗАПЕТАЯ (задължително!).

Следва указването на цитираните СТРАНИЦИ (задължително в самия край на цитатната бележка). Думата “страница” се съкращава “с.”. И едно, според мен глупаво, но също задължително правило: ако цитираната страница е само една, или няколко неследващи една след друга, пишем “с.” и следва номерът (номерата) на страницата. Пример: с. 10, с. 3, 67, 209. ВНИМАНИЕ! Ако страниците са последователни, съкращението “с.” се изпуска и се изписват само номерата на страниците, разделени със СРЕДНО (ИЛИ ГОЛЯМО, но в никакъв случай малко!) ТИРЕ БЕЗ ШПАЦИИ.

Така впрочем се отделят всякакви конфигурации от две цифри: ХІІІ-ХІV век, 1998-1999 г., брой 4-5 и т.под.

При цитиране на част от по-голям труд на същия автор/същите автори:

След заглавието на основното цитирано произведение и точката след него следва ГОЛЯМО ТИРЕ.

Следва обозначението В: (т.е., получава се знакова конфигурация “. - В:”).

Следва ИНИЦИАЛЪТ на автора с точка.

Следва ФАМИЛИЯТА на автора. Т.е., тук нямаме инверсия. Вместо името на автора може да се постави обозначението “Същият.”

Следва ТОЧКА.

Следва ЗАГЛАВИЕТО на по-общия труд.

Нататък оформлението следва вече посочения образец (точка, град, запетая, година на издаване, запетая, страница/страници, точка).

При цитиране от сборник:

След заглавието на основното цитирано произведение и точката след него следва ГОЛЯМО ТИРЕ.

Следва обозначението В: (т.е., получава се знакова конфигурация “. - В:”).

Следва ЗАГЛАВИЕТО НА СБОРНИКА без обозначения като “Колектив” и др.

Нататък оформлението следва вече посочения образец (точка, град, запетая, година на издаване, запетая, страница/страници, точка).

При цитиране от периодика:

След заглавието на основното цитирано произведение и точката след него следва ГОЛЯМО ТИРЕ.

Веднага след него, БЕЗ ОБОЗНАЧЕНИЕ “. - В:”, БЕЗ КАВИЧКИ и БЕЗ СЪКРАЩЕНИЯ КАТО “сп.”, “в-к” и др., се изписва НАИМЕНОВАНИЕТО НА ПЕРИОДИЧНОТО ИЗДАНИЕ. Самото отсъствие на маркера “. - В:” сигнализира, че става въпрос за периодика.

Следва ЗАПЕТАЯ.

Следва ГОДИНАТА НА ИЗДАНИЕТО.

Следва ЗАПЕТАЯ.

Следва обозначението “№”. ВНИМАНИЕ! Не се пишат съкращения като “бр.”, “кн.” и др. под. Навсякъде се пише само №.

Следва изписаният с арабски цифри НОМЕР на броя или книжката.

Следва ЗАПЕТАЯ.

Следва страницата (или страниците), оформени според изложения по-горе стандарт.

Следва ТОЧКА.

Ако авторът държи да изпише и ГОДИШНИНАТА на дадено издание, тя се обозначава с римски цифри между името на изданието и реалната година, отделена от тях със запетаи: Екип 10, ІІ, 1994, №...

Имената на изданията могат да се изписват съкратено, но също винаги по еднакъв начин в целия текст.

Възможно е след номера на броя да се изпише пълната дата на излизането му. Тогава не е нужно преди това да се изписва годината.

ПРИ Т.НАР. “ВЪТРЕШНО ЦИТИРАНЕ” В СКОБИ ВЪТРЕ В ТЕКСТА:

В СКОБИТЕ (за целта най-често се използват обикновени кръгли скоби) се изписва ФАМИЛИЯТА НА АВТОРА, следва ШПАЦИЯ, следва ГОДИНАТА на изданието, следва ДВОЕТОЧИЕ, следва СТРАНИЦАТА (ако страниците са повече и неследващи една след друга, се отделят със ЗАПЕТАИ; ако са последователни - със СРЕДНО или ГОЛЯМО ТИРЕ, както бе описано по-горе). Между годината на изданието и двоеточието, както и между двоеточието и страницата/страниците, по принцип НЕ се поставят шпации (така е по-икономично; нямате представа колко място, респективно хартия, “изяждат” шпациите в един текст!), но се допуска и да има, стига отново избраният модел да се спазва последователно в целия текст.

Примери: (Петров 1995:27), (Иванов 1975:14-18), (Георгиев 2000:16, 25-30).

В някои случаи скобите могат и да се изпуснат, напр.: “Тази концепция намираме у Петров 1995:27”, “Вж. у Петров 1995:27”. Лично аз обаче предпочитам варианта: “Тази концепция намираме у И. Петров (Петров 1995:27)”, за да се спази единството на принципа.

ВНИМАНИЕ! Прието е имената на небългарските автори в тези вътрешни препратки в скоби да се ТРАНСКРИБИРАТ, т.е. да имат вида, в който се споменават в самия текст. Допуска се обаче те да останат и на оригиналния език.

При този тип цитиране, който несъмнено е най-функционален в сравнение с всички досега познати и просто незаменим при обемни текстове като дисертации и монографии, които непрестанно се преструктурират и допълват с цитати от нови източници, в края на текста се оформя раздел ЛИТЕРАТУРА или БИБЛИОГРАФИЯ (евентуално ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА, ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА - това указание впрочем е твърде важно). В него моделът изисква следното оформление:

Петров 1995: Петров, И. ... (следва описаното по-горе оформление, като евентуално може да се изпусне годината на издаване, тъй като ще се повтаря, но може и да се остави, тъй като без нея основното цитиране някак “увисва”, създава впечатление за незавършеност). Обикновено частта вляво от двоеточието се маркира с някакъв вид шрифт (курсив, bold) или с главни букви, но това не е задължително. Навярно няма нужда да се изтъква специално, че фамилиите на авторите се подреждат по азбучен ред (автоматично - с командата SORT). Освен вече споменатите предимства “вътрешното цитиране”, при което фамилиите в скоби вътре в текста са транскрибирани и са на кирилица, има и това преимущество, че позволява обединяването на библиографиите на кирилица и на латиница в единен корпус.

Ако са цитирани няколко труда на един и същи автор/автори от една и съща година, добавяме буквени означения: 1995а, 1995б и т.н.; разбира се, всяка от тези препратки следва да започва на нов ред. Може и фамилията на автора вляво от многоточието да се изпише само първия път, а след това с отстъп навътре да се укажат само годините (те пък могат да бъдат подредени било от най-новата назад във времето, или обратното).

Няколко примера за различните случаи, взети от изданието “Фигури на автора. Юбилеен сборник в чест на проф. Боян Биолчев”, София, 2002:

Биолчев, Б. Пътят на едно Възраждане. С., 1987, с. 61.

Батаклиев, Г. Кратка антична митология. С., 1945, 78-83.

Мифы народов мира. Т. 2. М., 1982, с. 226.

Камбуров, Д. Наративът при късния Яворов. - В: Литературата и литературната наука днес. С., 1996, 152-165.

Барт, Р. Съвременният мит. - В: Р. Барт. Въображението на знака. Съст. И. Знеполски. С., 1991, с. 52.

Горалик, Л. Собранные листья. - Новое литературное обозрение, 54, 2002, № 2, с. 244.

Страшимиров, А. Едно светотатство. - Наш живот, 1901, № 4-5, 217-221.

Време, № 468, 13.05.1909, с. 3.

Фуко, М. Що е автор? Литературен вестник, 1991, № 19, с. 4; № 20, с. 4.

И няколко допълнителни общи указания:

При непосредствено следващо цитиране от същата страница, от която е цитирано и в предходната бележка, след индекса се поставя само обозначението “Пак там.”

При цитиране от същия източник, но през няколко бележки, пишем:

ФАМИЛИЯТА на автора.

ЗАПЕТАЯ.

ИНИЦИАЛ на автора.

ТОЧКА.

Обозначението “Цит. съч.”.

ЗАПЕТАЯ.

ЦИТИРАНИТЕ СТРАНИЦИ по описания начин.

ТОЧКА.

Ако боравим в един текст с цитати от различни произведения на даден автор/автори и те се падат размесено в бележките, започваме отново с фамилията и инициала на автора, разделени със запетая. След точката поставяме част от нужното заглавие, следва МНОГОТОЧИЕ, ЗАПЕТАЯ и посочване на страниците по описания начин. Накрая задължително има ТОЧКА.

Приемат се и широко разпространените латински обозначения Idem и Ibidem, след които се поставя запетая и нататък информацията се дава по описаните вече начини.

При руските автори е прието да се изписват и двата инициала С ШПАЦИЯ помежду им: “Пропп, В. Я.”

Когато се цитират източници на латиница, оформлението е същото, но вместо . - В: поставяме обозначението . - In:.

Българският стандарт не изисква посочване на издателството, съставителя и преводача на цитираното издание (както вече изтъкнах, този стандарт е оптимално рационализиран и опростен). По мое мнение липсата на тези данни не възпрепятства идентифицирането на цитирания източник и ползването му от следващи “потребители”, но все пак мисля, че е добре да се дават и те (у рецепиентите се създава представа за облика на дадено издателство, отдава се признание на труда на преводача и т.н.). Дори бих приветствала налагането на един принцип, застъпен в някои чужди стандарти: при цитиране от ново издание на по-стар труд да се посочва и първото издание на същия (или поне годината на това първо издание); ако се цитира пък преведен труд, да се посочват и библиографските данни на първото издание на оригинала. Но съзнавам, че стриктното придържане към този принцип би било твърде трудно. Любопитна съм да чуя и други мнения по този въпрос.

И накрая - как да процедираме, ако в българско издание са публикувани чуждоезични текстове. Моето мнение е, че в тези случаи, независимо дали цялата книга е на чуждия език, или става въпрос само за отделни статии в сборник, следва да се спазват стандартите за цитиране на съответната държава. Практиката обаче е далеч от еднозначно решение по този въпрос.

А сега нека се спрем и на крайно интересния въпрос за цитатните препратки към публикации в Интернет. Тук нови проблеми се роят буквално всеки ден и се налага да се решават в движение. Така например бихме очаквали, че авторите, вбесени от мудността на издателствата, от претенциите на редакторите и от катастрофалната индиферентност на дистрибуторите, ще изпаднат в луд възторг от възможността да публикуват незабавно всичко написано от тях в Интернет - било чрез някой представителен портал, било в своя лична страница, - и тези публикации да бъдат достъпни, при това безплатно, практически за всеки, който ползва Интернет и би се заинтересувал от тях. Оказва се обаче, че немалко автори избягват да публикуват свои неща, и особено студии и монографии, в мрежата, преди те да са излезли “на хартия”, тъй като се страхуват от текстови кражби от страна на недобросъвестни колеги. Наистина, трябва да признаем, че опияняващата свобода, която ни дава мрежата, се помрачава (засега) от неуредените правно, а и технически, въпроси за защитата на авторските права. Впрочем, доколкото знам, засега “некнижните” публикации не се признават за “редовни” от специализираните съвети и ВАК. Не се съмнявам обаче, че в най-скоро време ще се намери решение и на тези проблеми и описаните казуси ще бъдат регламентирани някак.

Изобщо, електронното битуване на авторския текст влиза на психологическо ниво в стресиращ конфликт с вековния канон за неприкосновеността и неизменността (оттам - и легитимността) на този текст. Дали ще го преодолеем? И кога? Или вместо да се плашим, ще прегърнем с радост възможността да променяме многократно сътворения от нас текст успоредно със собственото си научно развитие, вместо да го обречем на застиналост и бърза деактуализация?

На мен лично много ми импонират и “екстрите” на електронната книга, които не са достъпни за “простосмъртната” й хартиена сестра (или майка?). Това са например “линковите” препратки, маркирането на част от текста с цвят или “примигване”, анимационни и филмови илюстрации, а защо не и звукови ефекти, подходяща музика към текста, която да съпровожда четенето и да повлиява рецепцията, и какво ли не още...

А как да цитираме от web-източниците? Да, към настоящия момент като че ли в България няма установен стандарт. Най-често след индекса за препратка се вписва просто самият интернетски адрес, без повече пояснения. (ВНИМАНИЕ! Ако във файла ви той фигурира в “компютърно” синьо, има опасност да изпадне при принтирането, затова проследявайте коректурите на текста си!) Между другото, повечето (!) от опитите ми да ползвам съответния сайт са удряли на камък - дали поради грешно и непълно изписване, или поради неактуалност на адреса... Но все пак адресът, изписан правилно, няма как да не е ядрото на препратката към дадена електронна публикация. Предлагам все пак преди него да се изпишат - като се опираме на “класическия” стандарт - името на автора и заглавието на публикацията; евентуално и някое необходимо пояснение (примерно, че става въпрос за интервю). Разбира се, ще отпадне указването на града, а често и на годината, която авторите и организаторите на web-изданията просто забравят да прибавят.

Пример от същия сборник:

Poster, M. Postmodern virtualities. - http://www.humanities.uci.edu/mposter/writings/internet.html.

И за финал един призив (молба, вопъл) към авторите: мили колеги, отнасяйте се отговорно, сериозно и професионално към цитирането. То е нещо много важно! Да не говорим, че понякога, колкото и да е тъжно, именно с него се изчерпва и целият смисъл от дадена публикация.

© Анжелина Пенчева, 2003
© Издателство LiterNet, 15. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.