Из "Невербалната комуникация в телевизията", Сема-РШ, 2002 и Електронно списание LiterNet, 09.07.2003, № 7 (44)

Из студията "Паралингвистиката в изследването на устната комуникация", сп. "Littera et Lingua", кн. 1 от 2014 г., (http://www.slav.uni-sofia.bg/naum/lilijournal/2014/1/aleksovak3; кеширана версия: http://webcache.googleusercontent.com)

Съществени за психолингвистичния подход са опитите на психологията да определи обема на понятието невербална комуникация, тъй като на базата на това определение психолингвистите могат да извлекат само онези невербални компоненти, които имат пряко участие в речевото съобщение. Невербалната комуникация според А. Шефлен и С. Дънкан (Стоицова 1992: 20) съдържа шест "модалности": кинестетична (кинесика), пространствено-териториална (проксемика), параезикова, тактилна, обонятелна, цивилизационна модалност.

Само три от тях са включени в класификацията на Б. Корте като "модални класове на невербалната комуникация": кинетичен, тактилен (haptics) и проксемичен (Korte 1993: 36-39). М. Кунчик и А. Ципфел предлагат класификация на невербалните форми според каналите на комуникация:

- аудиторски или вокален канал;

- визуален канал;

- допирен канал;

- олфакторен канал;

- термален канал;

- густаторен канал (Кунчик, Ципфел 1997: 23-24).

с. 14-15

От съществено значение за психолинвистичния подход са опитите на психолозите да определят обема на понятието ‘невербална комуникация’, тъй като на базата на това определение психолингвистите могат да извлекат само онези невербални компоненти, които имат пряко участие в речевото съобщение. Невербалната комуникация според А. Шелфлен и Дънкан съдържа шест модалности: кинестетична, пространствено-териториална (проксемика), параезикова, тактилна, обонятелна, цивилизационна модалност (Стоицова 1992: 20). Единствено три от тях са включени в квалификацията на Б. Корте като модални кодове на невербалната комуникация: кинетичен, тактилен и проксемичен (Корте 1993: 36 - 39).

М. Кунчик и А. Ципфел предагат класификация на невербалните форми според каналите на комуникация:

• аудиторски или вокален канал;

• визуален канал;

• допирен канал;

• олфакторен канал;

• термален канал;

• густаторен канал (Кунчик, Ципфел 1997: 23 - > 24).

[...] а във връзка със своята теория стимул-реакция (1933) Л. Блумфийлд подчертава, че заедно с речта жестовете също са стимули за слушателя, но се ограничава до отделни културно-антропологически наблюдения над тях, правещи го впрочем предшественик на етнопсихолингвистиката (Блумфилд 1968: 53-54).

с. 19

Във връзка с теорията си стимул-реакции Л. Блумфийлд подчертава, че заедно с речта жестовете подчертава, че жестовете също са стимули за слушателя.

През 50-те години интересът към невербалните средства в общуването се активизира. [...] Обаче едва през 80-те години, на Втория международен конгрес по приложна психолингвистика в Касел (1987), официално се обсъжда и обявява, че невербалните компоненти в общуването са обект на психолингвистиката като част от вербалните устни съобщения (Prelipceanu 1993).

с. 19

През 50-те години на XX век се наблюдава засилен интерес към несловесното общуване, но едва през 80-те години, на Втория международен конгрес по приложна психолингвистика в Касел (1987), се обявява официално, че невербалните компоненти, съпътстващи общуването, са обект на психолингвистиката като част от вербалните устни съобщения (Prelipceanu 1993, Ефтимова 1999).

Нашата работа приема изходните положения на Г. Колшански, според когото "понятието "паралингвистика" е преди всичко функционално понятие и затова паралингвистиката следва да се определя като помощна област на лингвистиката, като изучаваща функционалното използване на неезиковите средства за формиране на конкретното речево изказване" (Колшанский 1974, 69).

с. 20

Според Колшански паралингвистиката е преди всичко функционално понятие и затова трябва да се определя като помощна област на лингвистиката, като изучаваща функционалното използване на неезиковите средства за формиране на конкретното речево изказване (Колшански 1974: 69, Ефтимова 1999).

Следователно паралингвистичните средства са невербални и затова природата им "не може да бъде друга, освен семиотическа" (Виденов 1979: 17), но за разлика от невербалните средства изобщо, те не функционират като самостоятелна семиотична система, а като подчинена и съпътстваща езика подсистема. Това функционално разграничение на невербалните средства стои в основата на психолингвистичния подход и води до създаването на новия термин "паралингвистични средства", за да се обозначи подчинеността или по-скоро съучастието им в речта. В англоезичната литература обектът на паралинвистиката често се стеснява само до звуковите явления, съпровождащи устната реч (т.н. фонация) или дори само до експресивните звукови прояви, а също включва интонация, ударение, пауза (явления, които представляват интерес за фонетиката и за т.н. конотативна паралингвистика - вж.: Потапова 1997).

с. 20

Паралингвистичните средства са невербални, но за разлика от невербалните средства изобщо, те не функционират като самостоятелна семиотична система, а като съпътстваща езика подсистема. Това разграничение на невербалните средства довежда и до създаването на новия термин паралингвистични средства. В англоезичната литература обектът на паралингвистиката често се стеснява единствено до звуковите явления, които съпровождат устната реч, а дори и понякога се ограничава само с експресивните звукови прояви.

Определянето на паралингвистиката като дисциплина, изучаваща явленията, които съпровождат всяка езикова дейност (Николаева, Успенский 1966; Пап 1985: 546), е твърде общо и пропуска една важна особеност: че "паралингвистиката е особен семиотически комплекс, който е лишен от самостоятелност и изгражда подсистема, помощна, възможна само в съчетание с вербалния език" (Виденов 1979: 16). Следователно паралингвистичните средства са невербални и затова природата им "не може да бъде друга, освен семиотическа" (Виденов 1979: 17), но за разлика от невербалните средства изобщо, те не функционират като самостоятелна семиотична система, а като подчинена и съпътстваща езика подсистема.

с. 20

Определянето на паралигвистиката като дисциплина, изучаваща явленията, които съпровождат всяка езикова дейност (Николаева, Успенский 1966; Пап 1985: 564), е твърде общо и пропуска една важна особеност: че паралингвистиката е особен семиотически комплекс, който е лишен от самостоятелност и изгражда подсистема, помощна, възможна само в съчетание с вербалния език. Следователно паралингвистичните средства са невербални и затова природата им не може да бъде друга, освен семиотична, но за разлика от невербалните средства изобщо, те не функционират като самостоятелна семиотична система, а като подчинена и съпътстваща езика подсистема (Виденов 1979: 16).

Разработките на руските учени определят два вида средства на паралингвистиката - фонационни и кинетични (Колшанский 1974; Горелов 1980). Съществува и тридялба на паралингвистичните средства: кинетични, фонационни и фонични (Москов 2000: 55-56). Първото деление е прието в български изследвания по паралингвистика (Виденов 1979; Стефанова 1993), а също и в нашето изследване. Фонацията се изразява чрез признаци като сила на гласа, тембър, дикция, обертонове, интонация, мелодика и т.н., [...]

с. 21

Разработките на руски учени определят два вида средства на паралингвистиката - фонационни и кинетични (Колшанский 1974, Горелов 1980: Ефтимова 1999). Съществува и тридялба на паралингвистичните средства: кинетични, фонационни и фонични (Москов 2000: 250 - 263). В по-голямата част от българските изследвания под паралингвистика се приема първото разделение (Виденов 1979; Стефанова 1993, Ефтимова 2002). Фонацията се изразява чрез признаци като сила на гласа, тембър, дикция, интонация, мелодика, разпределение на паузите, звуци, които запълват паузите, мълчание, забавяне и пр.

Към проблемите на невербалното общуване българските учени се обръщат в края на 70-те и началото на 80-те години. Преди това съществуват само бегли намеци за възможността езикознанието "да изучава психофизиологичните фактори на езиковата дейност" (Ст. Младенов, цит. по: Крумова-Цветкова 1989: 31) и за съществуването на устни речеви прояви, ненамерили място в граматиките по български език (Цонев 1911).

с. 23

Българската лингвистика обръща внимание на невербалното общуване в края на 70-те и началото на 80-те години. Преди това е засегната единствено възможността за проучване и изучаване на психофизиологичните фактори на езиковата дейност (Ст. Младенов, цит. по Крумова-Цветкова 1989: 31), както и съществуването на устни речеви прояви, които не са засегнати в граматиките по български език (Цонев 1911).

В края на 70-те години се появява амбициозното и силно начало на българската паралингвистика - студията на М. Виденов "Към българската паралингвистика" (1979), която проследява създаването и историята на един нов подход към невербалните средства; определя обема на понятията "паралингвистика" и "паралингвистични средства", предлага алгоритъм за описание на наблюденията; въвежда редица понятия като нормативен паралингвистичен комплекс, паралингвистична стилистика; разглежда синтактични и семантични особености на паралингвистичните прояви. Тази нова спомагателна област на лингвистиката намира конкретно приложение в студията чрез описанието и анализа на "невербалните средства, използвани в пернишката градска говорна ситуация" (Виденов 1979: 7). Това е първи опит да се започне системно описание и проучване на паралингвистичния комплекс за територията на цялата страна, да се откроят някои "диалектни" паралингвистични особености за отделните региони, да се отграничат социални употреби на паралингвистичните компоненти и въз основа на тези разработки да се очертаят рамките и характеристиките на един национален паралингвистичен корпус.

с. 23

В края на 70-те години се появява студията на М. Виденов "Към българската паралингвистика" (1979), която проследява създаването и историята на един нов подход към невербалните средства. Авторът дефинира понятията паралингвистика и паралингвистични средства, въвежда понятия като нормативен паралингвистичен комплекс, паралингвистична стилистика и др. и предлага система за описание на наблюденията. Теоретичната постановка е приложена и към конкретно наблюдение, описание и анализ на невербалните средства, използвани в пернишката градска говорна ситуация (Виденов 1979: 7). Изследването е опит да се започне системно описание и проучване на паралингвистичния комплекс за територията на цялата страна.

За съжаление подобни изследвания, предполагащи добре обмислена стратегия и теренни проучвания, не последват, с изключение работата на П. Георгиева (1994) върху паралингвистичните средства, употребявани в силистренския регион. [...] Като "опит за прецизиране на терминологичния статус на невербалните средства, участващи в комуникацията" се явява статията на В. Джелепов, която прокарва граници между явленията, с които се занимават паралингвистиката, патогномиката, проксемиката (Джелепов 1997: 238).

с. 23

Следващ опит за подобни изследвания е проучването на П. Георгиева (1994) върху паралингвистичните средства, употребявани в силистренския регион. Опит за прецизиране на терминологичния статус на невербалните средства, участващи в комуникацията, е направен от В. Джелепов, който диференцира границите между паралингвистика, патогномика и проксемика (Джелепов 1997: 238).

С теоретични проблеми на паралингвистиката се занимава и М. Москов в книгата си "Език и езикознание" (под печат). В нея той разграничава кинемите (жестови и мимически) от т.нар. "жестикулеми" на базата на това, че първите се употребяват самостоятелно, докато вторите - "... придружават звуковата реч, не се употребяват самостойно (за разлика от жестовите кинеми)" (Москов 2000: 58). Вследствие това М. Москов определя кинемите като паралингвистични средства. "Жестикулациите стоят на границата между паралингвистичните кинетични знаци и невербалните кинетични знаци" (Москов 2000: 58) и това зависи от критерия за паралингвистичен знак.

с. 24

М. Москов също се насочва към теоретичния обхват на понятията. Той разграничава кинемите (жестови и мимически) от т. нар. жестикулеми - кинемите се употребяват самостоятелно, докато жестикулемите придружават звуковата реч и не се употребяват самостойно за разлика от жестовите кинеми. Вследствие на това авторът определя кинемите като паралингвистични средства. Според него жестикулациите стоят на границата между паралингвистичните кинетични знаци и невербалните кинетични знаци и това зависи от критерия за паралингвистичен знак (Москов 2000: 254).

Някои теоретични разсъждения и обосновки за приложението на паралингвистиката предлагат П. Георгиева (1989), К. Ничева (1987). Г. Молхова (1999) прави опит да пренесе идеята на Чомски за дълбинната и повърхнинната структура на езика върху "невербалния език". В същата работа дълбинните структури се изясняват чрез хипотезата на Дж. Филмор за "дълбоките падежи".

с. 24

Някои теоретични разсъждения и обосновки за приложението на паралингвистиката прилагат П. Георгиева (1989), К. Ничева (1987). Г. Молхова (1999) прави опит да пренесе идеята на Чомски за дълбинната и повърхнинната структура на естествения език върху невербалния език. В същата работа дълбинните структури се изясняват чрез хипотезата на Дж. Филмор за дълбоките падежи.

Освен частични опити за теоретично моделиране на системата от невербални компоненти в речта, българската езиковедска литература предлага и задълбочени изследвания върху паралингвистичната етикетна кинетика (Стефанова 1990, 1991, 1993, 1994а, 1994б, 1994в, 1994г, 1997, 1998), в които се създава теоретичен модел на паралингвистичния етикет (Стефанова 1994б) и се посочват кинемите, които участват на практика във функционирането на българския речев етикет изобщо (Стефанова 1993) и в частност в публицистичните телевизионни предавания (Илиева-Балтова, Предоева, Пенкова 1997). С оглед на обучението по български език като чужд П. Илиева-Балтова (1997) разглежда речевия етикет като съвкупност от вербални и невербални средства, "чието значение се формира от традицията на даден колектив" (Пап 1985: 552) и е много важна част за формирането на комуникативни способности на чужд език (Предоева 1998). Обучението по чужд език ползва психологически методи и изисква все повече осъзнаване на необходимостта от отчитане на невербалните средства като помощни в учебния процес (Томова, 1999 - вж. за трите типа обучаеми - kinesthetic, vizual, auditory; Шишкова, Григорова, 1998) и като национално специфични и различни за различните езици и в този смисъл усвояването им става една от задачите на чуждоезиковото обучение (Иванова 1980; Григорова, Евтимова, Джелепов 1994; Илиева-Балтова, Предоева, Пенкова 1997; Молхова 1998). Обучението по роден език също отчита невербалните средства като значителен процент при подаването на информация по време на общуването (Алексова 1996).

с. 24-25

Освен частични опити за теоретично моделиране на системата от невербални компоненти в речта, значителен принос за българската лингвистика имат изследванията на М. Стефанова (1990, 1991, 1993, 1994, 1997, 1998), които са насочени към паралингвистичната етикетна кинетика. Стефанова създава теоретичен модел на паралингвистичния етикет и се посочват кинемите, които участват на практика във функционирането на българския речев етикет изобщо (Стефанова, 1993, 1994) и в частност в публицистичните телевизионни предавания (Илиева-Балтова, Предоева, Пенкова 1997). С оглед на обучението по български език като чужд П. Илиева-Балтова (1997) разглежда речевия етикет като съвкупност от вербални и невербални средства, чието значение се формира от традицията на даден колектив и е съществена част за формирането на комуникативната компетентност при изучаването на чужд език. Обучението по чужд език ползва психологически методи и изисква все повече осъзнаване на необходимостта от отчитане на невербалните средства като помощни в учебния процес (Томова 1999, Шишкова, Григорова, 1998) и като национално-специфични и в различните езици и в този смисъл усвояването им става една от задачите на чуждоезиковото обучение (Иванова 1980, Григорова, Евтимова, Джелепов 1994, Илиева-Балтова, Предоева, Пенкова 1997, Молхова 1998). Обучението по роден език също отчита невербалните средства като значителен процент при предаването на информация по време на общуването (Алексова 1996).

Опити за съпоставително изследване на жеста и мимиката в български и руски език, както и проект за руско-български речник на жеста и мимиката прави А. Липовска (1998).

с. 25

Опити за съпоставително изследване на жеста и мимиката в български и руски език, както и проект за руско-български речник на жеста и мимиката прави А. Липовска (Липовска 1998).

Изследванията изобщо върху невербалните средства носят несистемен характер и са съобразени по-скоро с нуждите на модерни напоследък социални дейности (бизнескомуникация, фирмена култура, реклама, медии, кино, театър). В повечето случаи те ползват неуеднаквен терминологичен апарат, различни подходи към проблематиката, а някои от тях са написани на научно-популярно ниво.

Ежедневни аспекти на общуването анализира Т. Стоицова от психологическа гледна точка. Разглеждайки невербалната комуникация като комплексно действие на шест модалности (Стоицова 1992: 20), авторката пространно запознава с изразните възможности на невербалните знакове и ни предлага своеобразен "справочник" за значението им.

Невербалните компоненти като елемент на телевизионното съобщение се разглеждат от гледна точка на теорията на масовата комуникация в сборника "Съвременна журналистика" на тема "Невербалната комуникация" (1991), а също от автори като Св. Божилова (1989), Л. Райчева (1991) и други; от гледна точка на реториката - В. Руменчев (1994).

с. 25-26

Изследванията изобщо върху невербалните средства носят несистемен характер и са съобразени по-скоро с нуждите на актуални в момента социални дейности (бизнес комуникация, фирмена култура, театър, кино, медии, реклама). В повечето случаи те използват различен терминологичен апарат и различни подходи към проблематиката. От психологическа гледна точка Т. Соицова наблюдава и изследва ежедневните аспекти на общуването. Разглеждайки невербалната комуникация като комплексно действие на шест модалности, авторката задълбочено представя изразните възможности на невербалните знаци. Невербалните компоненти като елемент на телевизионното съобщение се разглеждат от гледище на теорията на масовата комуникация в сборника "Съвременна журналистика" , както и от Св. Божилова (1989), Л. Райчева (1991), а от гледна точка на реториката - В. Руменчев (1994).

Потапова свежда тази комбинаторика до следните възможности: повторение, контрадикция, субституция, допълнение, акцентиране, регулиране (Потапова, цит по Потапов 1998: 18-19). По-разширена систематизация, включваща и тези съотношения, предлагат психолозите Дж. Мол, П. Екман и В. Фрийзен (цит. по: Стоицова 1991: 22-24). Тяхната класификация се оказва максимално изчерпателна. И накрая, класификацията на Т. Николаева е сведена до три пункта, които обобщаваме като синхронизация, субституция и интерференция (цит. по: Кулиш 1982: 174).

с. 21-22

Потапова свежда тази комбинаторика до следните възможности: повторение, контрадикция, субституция, допълнение, акцентиране, регулиране. По-разширена систематизация, включваща и тези съотношения, предлагат психолозите Дж. Мол, П. Екман и В. Фрийзен. Класификацията на Т. Николаева е сведена до три пункта, които могат да бъдат обобщени като синхронизация, субституция и интерференция (Ефтимова 2002: 21 - 22).