Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕВЕРБАЛНИ (ПАРАЛИНГВИСТИЧНИ) СРЕДСТВА В ПУБЛИЦИСТИЧНИТЕ ТЕЛЕВИЗИОННИ ПРЕДАВАНИЯ

(Теоретични постановки)

Андреана Ефтимова

web

1.1. Интердисциплинарност на изследвания обект. Основни подходи при изследването на невербалната комуникация

Макар обект на изследването да са невербалните средства не като отделна семиотична система, а като подчинена на езика подсистема и вследствие от тази изходна позиция са обозначени като паралингвистични, считаме за необходимо да се очертае мястото на подобен род изследвания в лавинообразно натрупващата се литература в областта на невербалната комуникация1.

Заниманията с невербално общуване привличат вниманието на лингвистите късно, едва когато се появяват дисциплини като психолингвистика и социолингвистика.

Трябва да се отбележи, че наблюдения върху невербалната комуникация има още в древността, когато езикът на тялото е включван в ръководствата по обучение в изкуството да се говори (Квинтилиан 1982; Цицерон 1992; Аристотел 1993). Древните оратори придават особено важно значение на един от петте компонента в системата на античната реторика - акцио, т.е. произнасяне, действие (Цицерон 1995: 54-83). Тук те включват невербалното поведение, но като последен етап от подготовката на речта и “предписват” най-общо типове поведение в различните ситуации без да обвързват по-тясно вербалните с невербалните средства. Впоследствие този компонент, акцио, постепенно отпада, “след като реториката започнала да се отнася не само за прознасяните (декламирани) речи на адвокати или политици, или “лектори” (епидейктичен жанр), но също и, а малко по малко почти изключително за писаните “творби” (Барт 1995: 159).

Така много преди окончателното отмиране на реториката и реторическите съчинения, един важен дял от тях, занимаващ се с невербалните компоненти на речта, е забравен заради съсредо-точаването на интереса към писаното слово. По същата причина дълго време класическата граматика изпуска невербалните средства, които са съществена част от устната реч.

Наблюденията върху езика на тялото бележат подем след Втората световна война с оглед нуждите на редица човешки дейности. Не могат да се игнорират области като телевизията, обучението по чужд език, компютрите, превода и т.н.

Към изучаването на невербалните форми на комуникация се пристъпва от различни гледни точки. Едва ли е възможно да се обхванат всички възможни подходи, но трябва да се споменат някои от тях (по Стоицова 1992: 16):

- културно-антропологичен (Hall 1959; Рот 1991; Зюмтор 1992; Фаст 1993);

- психологичен (Томан 1981; Pease 1984, 1997; Аргайл, Хендерсън 1989; Стоицова 1992; Фаст 1993; Пронников, Ладанов 1998);

- психотерапевтичен (Сухаребский 1966; Шипковенски 1976; Райнов 1993, 1995).

Разбира се, тук включваме и психолингвистичния подход, на който ще бъде отделено малко повече внимание с оглед прилагането му в настоящото изследване.

Изброените подходи не съществуват отделно един от друг. Те интерферират помежду си, а разделянето им по подобен на посочения по-горе начин служи единствено, за да подчертае акцента в съответните конкретни разработки. Например психолингвистите използват наблюденията на културолози, етнолози, антрополози за решаване на проблеми за националната специфика на невербалното поведение (Hall 1959; Рот 1991; Фаст 1993).2 Въз основа на тези специфики дори се появява една популярна вече дисциплина - етнопсихолингвистиката (Леонтьев, Сорокин, Тарасов 1977; Кулиш 1982), която тръгва от множеството съпоставки на поведенческите модели при различните култури (у Фаст - арабска, американска, японска, германска, английска; у Рот - българска, германска; у Зюмтор - китайска, индианска и т.н.), за да задълбочи наблюденията върху национално-културните специфики на речевото и неречевото поведение при различни народи (у Леонтьев, Сорокин, Тарасов - унгарци, руснаци, французи, американци, араби, виетнамци, индонезийци, корейци, японци, китайци).

Изследванията в тази посока използват понятията, методите и схемите на семиотиката (особено при опитите да се създадат речници на жеста и мимиката за даден език - Акишина 1991) и се ограничават предимно върху съпоставки на изразните средства на речевия етикет.

Съществени за психолингвистичния подход са опитите на психологията да определи обема на понятието невербална комуникация, тъй като на базата на това определение психолингвистите могат да извлекат само онези невербални компоненти, които имат пряко участие в речевото съобщение. Невербалната комуникация според А. Шефлен и С. Дънкан (Стоицова 1992: 20) съдържа шест “модалности”3: кинестетична (кинесика), пространствено-териториална (проксемика), параезикова, тактилна, обонятелна, цивилизационна модалност.

Само три от тях са включени в класификацията на Б. Корте като “модални класове на невербалната комуникация”: кинетичен, тактилен (haptics) и проксемичен (Korte 1993: 36-39). М. Кунчик и А. Ципфел предлагат класификация на невербалните форми според каналите на комуникация:

- аудиторски или вокален канал;

- визуален канал;

- допирен канал;

- олфакторен канал;

- термален канал;

- густаторен канал (Кунчик, Ципфел 1997: 23-24).

Някои от подходите предлагат на психолингвистиката опити за класификация на възможностите за съчетаемост на вербалните и невербалните компоненти на речта (Стоицова 1991: 22-24; Зюмтор 1992: 174)4, т.е. осъзнава се необходимостта от по-тясно обвързване на вербалните и невербалните средства и комплексното им изследване в общуването. За това говори и антропологът Б. Малиновски още през 1935 г.: “Моля запомнете, че интегралната роля на жестовете в речта е толкова важна за разбирането на едно изказване, колкото са няколкото значими движения или индикации [разбирай “индексните знакове” - бел. Т.С.], които заместват неизказаната дума” (Сибиък 1997: 155).

Психолингвистите също се опитват да систематизират съотношенията между вербални и невербални компоненти (Хекаен и Николаева - цит. по: Кулиш 1982: 173-176; Потапова 1997).

Като че ли неотбелязано остана сътрудничеството на психолингвистиката с усилията на психотерапевтите да опишат и изследват нормите на невербалното поведение при здравия човек и степента на тяхното нарушаване при болния (Шипковенски 1976; Райнов 1993). Това сътрудничество е еднакво ефективно както за лечението на редица заболявания, така и за психолингвистичните разработки по отношение езика на глухонемите и оптимизирането на комуникацията между глухонеми и чуващи хора (Colas, Giudice, Vion 1998; Sutton-Spence, Woll 1998; Turner, Brennan etc. 1998; Colas, Vion 1999).

Естествено е при такъв широк спектър на подходи към невербалното общуване, при толкова възможни страни за разглеждане и приложение на изследванията в тази област, психолингвистиката да потърси своето място и, без да остава “сляпа” за другите подходи, техните възможности и резултатите от прилагането им, да се опита да стесни и изясни обекта на своя интерес.

 

1.1.1. Мултидисциплинарност на психолингвистичния подход

След раждането на психолингвистиката, подобно на “Атина от главата на Зевс, вече в пълно въоръжение” (Леонтьев 1967: 25), през лятото на 1953 г. в Блумингтън (САЩ, Индиана) започва дълга поредица от спорове и опити да се даде определение на психолингвистиката, да се изяснят статута и връзките й с други науки.

Един от първите опити за дефиниране на психолингвистиката е резултат от двумесечни беседи между американски психолози (Дж. Керъл, Ч. Осгуд, Дж. Дженкинс, Г. Феърбанкс, Д. Уокър, К. Уилсън) и лингвисти (Дж. Гринбърг, С. Сапорта, В. Леополд, Л. Нюмарк) в Блумингтън и излиза в монография през 1954 г. под редакторството на Чарлз Осгуд и Томас Сибиък: “... психолингвистиката е наука за процесите на кодиране и декодиране при индивидите” (Slama-Cazacu 1972: 132).5 А като емблематично обобщение на изходните положения, залегнали в монографията, е дефиницията на Ч. Осгуд и Т. Сибиък, че “психолингвистиката има за обект в най-широк смисъл отношенията между съобщенията и характеристиките на човешките индивиди, които ги селекционират и интерпретират” (Slama-Cazacu 1972: 132).6

С оглед на съвсем новата и модерна проблематика, която се предлага на учените и възможностите за използване на методи и постижения на други науки, психолингвистиката получава силен тласък в своето развитие и се радва на голям интерес. Последват множество разработки, които се опитват да проследят зараждането и историята на новата дисциплина, да й дадат определение и да очертаят областите на нейния интерес (Леонтьев 1967, 1999; Slama-Cazacu 1972; Garman 1990; Kess 1992 и т.н.).

Като резултат от почти половинвековни търсения се оформят проблемите, които са обект на психолингвистичните изследвания през 90-те години:

- възприемане и продуциране на реч;

- изучаване на чужди езици;

- превод;

- език и образование;

- билингвизъм;

- речеви нарушения (отклонения);

- речеви технологии и модели на човешка комуникация;

- езикова култура (знания, достижения);

- невербални аспекти на комуникацията;

- семиотиката в психолингвистична перспектива;

- език и власт;

- анализ на художествен текст;

- масмедийна комуникация.7

Така формулираната проблематика в съществуващото от 1972 г. списание “International Journal of Psycholinguistics” изглежда образно казано “открадната” от различни науки - теория на масовата комуникация, методика на обучението по роден и чужд език, теория на превода, неврология, семиотика, литература, психология, социология и т.н. Всъщност множеството посоки, в които психолингвистите виждат възможност за нов принос, не изненадват, като се има предвид, че през 50-те и 60-те години психолингвистиката е определяна като интердисциплинарна област (Slama-Cazacu 1994), т.е. според едни учени като автономна дисциплина, противопоставяща се на лингвистиката и психологията, а според други - като сътрудничество между двете науки. Проследявайки създаването и развитието на психолингвистиката като дисциплина, А. А. Леонтиев (1967) изхожда от тезата за сътрудничеството между лингвистиката и психологията като го търси в работите на В. Хумболт и последователите му, Г. Щайнтал, А. Потебня, младограматиците, а от края на XIX в., след поврата към “опитната” психология, в концепциите на В. Вунд, А. Сеченов, позитивистките и прагматичните разбирания, стоящи в основата на бихевиоризма (Б. Скинър, А. Блумфийлд) (вж.: Леонтьев 1967: 7-26). Същата идея А. А. Леонтиев прокарва и в прегледа на развитието на психолингвистиката в САЩ, в който извежда на преден план като основополагащи я необихевиоризма на Ч. Осгуд, генеративната граматика на Н. Чомски, теорията за “лингвистичната относителност” на Б. Уорф, и заключава, че “разделението на труда” между лингвиста и психолога в изследването на речевата дейност е следното: лингвистът изучава това, което се усвоява. Психологът изучава психологическите корелати на лингвистичните модели и процеси, които протичат при усвояването, възприятието или продуцирането на лингвистичния модел, т.е. това “как говорещите в действителност конструират и разбират изреченията” (вж.: Леонтьев 1967: 42). Схващането за психолингвистиката като взаимодействие между психолози и лингвисти отмира в началото на 90-те години.

Според Т. Слама-Казаку определението на психолингвистиката като интердисциплинарна наука е само първата стъпка - когато в свидетелството за раждане на новата наука “трябва да се впишат “майката” и “бащата” на новороденото”. Но тя вече принадлежи на миналото (Slama-Cazacu 1994: 205).

Психолингвистиката не е имала намерение да практикува нито “чист” психологизъм, нито “чиста” лингвистика, и е различна от тях (Slama-Cazacu 1994: 205-206).8 Ето защо на срещата на Комитета на Международната асоциация по приложна психолингвистика (ISAPL) по време на “Международния семинар по психолингвистика” през януари 1993 г. във Флорианополис, Бразилия, се достига до формулировката за психолингвистиката като мултидисциплинарна свързваща дисциплина9, за да се подчертае фактът, че новите и бъдещите й връзки “са и ще стават все повече мултидисциплинарни”, тъй като езикът и комуникацията са включени в различни области, дисциплини, науки и дейности (Slama-Cazacu 1994: 203-216).

По този начин се потвърждава изразената още през 1972 г. теза на Т. Слама-Казаку, че монографията на Ч. Осгуд и Т. Сибиък предизвиква малка революция в историята на лингвистичните теории, необходи-мостта от която се подкрепя от Е. Сепир. Според него е много важно лингвистите да вземат под внимание, че науката им може да бъде значима за интерпретацията на човешкото поведение изобщо и че все повече и повече те трябва да се съобразяват с множеството антропологични, социологични, психологични проблеми, които навлизат и обогатяват лингвистичните занимания10 (Slama-Cazacu 1972: 132).

Следователно психолингвистиката си сътрудничи с редица науки за изясняването на проблеми от области, в които процесите на общуване предполагат повече от една гледна точка. Такива области са невербалната комуникация и масмедиите - области, в които психолингвистиката има своите постижения и си сътрудничи с психологията, антропологията, теорията на комуникацията, социо-логията и социолингвистиката, текстолингвистиката и т.н.

За целите на нашето изследване този съвсем кратък “увод” в психолингвистиката е нужен по две причини:

1) Очертаването областите на психолингвистичния интерес показва, че избраната от нас тема е съчетание от няколко проблемни полета - невербални аспекти на комуникацията (1.1.2.), масмедийна комуникация (1.3.), семиотиката в психолингвистична перспектива (1.4.). Върху тях психолингвистите работят, независимо от опитите на други науки да си “присвоят” изцяло правото върху тази проблематика;

2) Връзката на психолингвикстиката с други науки оправдава и едновременно с това обосновава семиотичния модел, към помощта на когото прибягнахме в описателната част на работата.

Ето защо предлагаме кратък теоретичен преглед на изследванията по проблеми на невербалната комуникация (в частност - на паралингвистиката), на масовата комуникация (в частност - на телевизионното общуване) и представяме един семиотичен модел, който помага за систематизацията и осмислянето на наблюденията върху невербалните (паралингвистични) средства в публицистичните телевизионни предавания на български език.

 

1.1.2. Невербалните аспекти на комуникацията като психолингвистичен проблем

Невербалните аспекти на комуникацията привличат интереса на лингвистите в края на 20-те години на нашия век. В Тезисите на Пражкия лингвистичен кръжок (1929) се споменава за необходимостта да се проучват и жестовете като част от устните речеви прояви (ПЛК 1967: 17-41), а във връзка със своята теория стимул-реакция (1933) Л. Блумфийлд подчертава, че заедно с речта жестовете също са стимули за слушателя, но се ограничава до отделни културно-антропологически наблюдения над тях, правещи го впрочем предшественик на етнопсихолингвистиката (Блумфилд 1968: 53-54).

Тези епизодични “прояви на внимание” към невербалната комуникация се съпътстват от представянето още от Дарвин на хипотези за произхода на езика и за първичността на езика на жестовете (Мар, цит. по: Виденов 1979: 13), които са предмет на обширни дискусии, но за нашето изследване не представляват интерес.

През 50-те години интересът към невербалните средства в общуването се активизира. В определението на обекта на психолингвистиката, родила се тогава, както и в представените теоретични модели се отчита, че съобщенията се предават по различни канали (вкл. визуален) и чрез различни кодове (вкл. невербален). Обаче едва през 80-те години, на Втория международен конгрес по приложна психолингвистика в Касел (1987), официално се обсъжда и обявява, че невербалните компоненти в общуването са обект на психолингвистиката като част от вербалните устни съобщения (Prelipceanu 1993). В пленарния си доклад на конгреса - “Невербални компоненти на комуникацията и полето на приложната психолингвистика” - Т. Слама-Казаку дава отговор на въпроса какво ново внася психолингвистичният подход при разглеждането на невербалните средства в общуването: “Ако психолингвистиката се занимава с връзките между съобщенията и участниците, включени в реалния (конкретния) акт на комуникация (РАК) - който е най-често в устна форма - и ако съобщенията в РАК са композирани не само от вербални знакове (ВЗ), но също и от невербални (НВЗ), тогава: психолингвистиката трябва да се занимава с НВЗ като компоненти на РАК... Следователно това, което приемам като предмет на психолингвистиката, не е изучаването per se на невербалната комуникация (въпреки че това също би могло да бъде една предполагаема тема на психолингвистиката), а изучаването на НВЗ като компоненти от устното съобщение, това, последното, според моето мнение, задължително трябва да се включи в психолингвистиката” (Slama-Cazacu 1987: 99).11

Разбира се, преди това “официализиране” на невербалните средства като обект на психолингвистиката и като подготвителен етап, започват опитите на езиковедите да акцентират вниманието върху важността на връзката вербални-невербални средства, тъй като те са неразривно свързани в речта. Така се въвежда терминът паралингвистика12 от американските езиковеди А. Хил и Дж. Трейгър (Виденов 1979: 14)13 и постепенно се уточняват границите на понятието от европейски и най-вече от руски лингвисти (Николаева, Успенский 1966: 25; Колшанский 1974). Нашата работа приема изходните положения на Г. Колшански, според когото “понятието “паралингвистика” е преди всичко функционално понятие и затова паралингвистиката следва да се определя като помощна област на лингвистиката, като изучаваща функционалното използване на неезиковите средства за формиране на конкретното речево изказване” (Колшанский 1974, 69). Определянето на паралингвистиката като дисциплина, изучаваща явленията, които съпровождат всяка езикова дейност (Николаева, Успенский 1966; Пап 1985: 546), е твърде общо и пропуска една важна особеност: че “паралингвистиката е особен семиотически комплекс, който е лишен от самостоятелност и изгражда подсистема, помощна, възможна само в съчетание с вербалния език” (Виденов 1979: 16).

Следователно паралингвистичните средства са невербални и затова природата им “не може да бъде друга, освен семиотическа” (Виденов 1979: 17), но за разлика от невербалните средства изобщо, те не функционират като самостоятелна семиотична система, а като подчинена и съпътстваща езика подсистема.

Това функционално разграничение на невербалните средства стои в основата на психолингвистичния подход и води до създаването на новия термин “паралингвистични средства”, за да се обозначи подчинеността или по-скоро съучастието им в речта.

В англоезичната литература обектът на паралинвистиката често се стеснява само до звуковите явления, съпровождащи устната реч (т.н. фонация) или дори само до експресивните звукови прояви, а също включва интонация, ударение, пауза (явления, които представляват интерес за фонетиката и за т.н. конотативна паралингвистика - вж.: Потапова 1997).14

Разработките на руските учени определят два вида средства на паралингвистиката - фонационни и кинетични (Колшанский 1974; Горелов 1980). Съществува и тридялба на паралингвистичните средства: кинетични, фонационни и фонични (Москов 2000: 55-56). Първото деление е прието в български изследвания по паралингвистика (Виденов 1979; Стефанова 1993), а също и в нашето изследване.

Фонацията се изразява чрез признаци като сила на гласа, тембър, дикция, обертонове, интонация, мелодика и т.н., но за нас са интересни единствено онези звукови прояви, които пряко участват в структурата на езиковия израз. В изследването се отбелязват само те, без обаче да се превръщат в обект на нашия анализ.

Кинетиката е термин, използван, за да означи:

1) раздел от науката, който се занимава с движенията на тялото, поради което представлява интерес за психологията, зоологията, биологията, семиотиката, антропологията, етнологията и т.н. (Birduistell 1952);

2) “лингвистически значимото телодвижение на индивида” (Виденов 1979: 21), което включва жеста (всички телодвижения) и мимиката (движенията на лицевите мускули) като части от устното съобщение. Говори се за паралингвистична кинетика (респ. паралингвистични кинетични средства), която “се явява като семиотична подсистема на човешкото поведение със свои специфични признаци, непосредствено и опосредствано свързана с езиковата структура” (Потапов 1998: 23).

Естествено, не всички невербални средства са съзнателно продуцирани и възприемани от комуникантите. В резултат на това има опасност от окачествяване като паралингвистична информация на явления, които могат да се подведат като “неинтенционална симптоматика” (Горелов 1980: 6). В настоящото изследване са включени подобен род невербални средства и се “узаконяват” под термина “невербален идиолект” (3.4.). От гледна точка на психолингвистиката и семиотиката те представляват несъзнателно кодирани съобщения, маркери за психическото състояние на събеседниците, натоварени със своето значение знакове, влияещи върху възприемането на устния текст.

Занимавайки се с невербалните средства като част от структурата на вербалното съобщение, паралингвистиката предлага класификации за съотношението вербални/невербални компоненти на речта. Между тях се открояват няколко класификации.

Потапова свежда тази комбинаторика до следните възможности: повторение, контрадикция, субституция, допълнение, акцентиране, регулиране (Потапова, цит по Потапов 1998: 18-19). По-разширена систематизация, включваща и тези съотношения, предлагат психолозите Дж. Мол, П. Екман и В. Фрийзен (цит. по: Стоицова 1991: 22-24). Тяхната класификация се оказва максимално изчерпателна. И накрая, класификацията на Т. Николаева е сведена до три пункта, които обобщаваме като синхронизация, субституция и интерференция (цит. по: Кулиш 1982: 174).

Възможно е паралингвистичните кинетични средства да се разглеждат по количествени (честота на употреба в речта и количеството елементи, влизащи в състава на една кинема) и качествени (паралингвистична синонимия и омонимия) показатели (Кулиш 1982: 166). Тези характеристики на речевите изказвания се отчитат в работата ни.

С оглед функционирането на паралингвистичните средства в различни сфери на общуването все още недостатъчно разработени са проблемите за нормите на паралингвистичния комплекс (индивидуални, регионални, национални, интернационални). Като че ли най-безспорен и проучен е етикетът, който отчасти се отнася към паралингвистиката, доколкото в него се включват невербални знакове с етикетно предназначение (Пап 1985: 546; Стефанова 1993: 114). Въпреки всичко, акцентът в изследванията пада върху отчитането на националните специфики и различия между паралингвистичните етикетни формули (Леонтьев, Сорокин, Тарасов 1977; Пап 1985: 552). В много от разработките се анализират вербалните средства на речевия етикет и само се упоменава за необходимостта от отчитане на невербалните етикетни кинеми (Формановская 1977; Иванова 1987; Цанков 1988).

 

1.2. Изследвания на невербалната комуникация в българската речева практика

Интересът към речевата комуникация като цяло актуализира нови аспекти на речевата практика, които са свързани с осъществяването на многобройни социални дейности и взаимоотношения. Приложният характер на много от научните изследвания в България довежда до осъзнаването на комуникационния потенциал на езика на тялото и до повишен интерес към невербалните средства в общуването.

Изследванията в областта на невербалната комуникация у нас не са много и съвсем условно ще ги представим в две групи - разработки, които разглеждат невербалните средства като част от устното вербално съобщение, т.е. занимават се с паралингвистичните средства, и разработки върху проблеми изобщо на невербалното общуване.

 

1.2.1. Невербалните средства като част от вербалното съобщение (паралингвистични средства)

Към проблемите на невербалното общуване българските учени се обръщат в края на 70-те и началото на 80-те години. Преди това съществуват само бегли намеци за възможността езикознанието “да изучава психофизиологичните фактори на езиковата дейност” (Ст. Младенов, цит. по: Крумова-Цветкова 1989: 31) и за съществуването на устни речеви прояви, ненамерили място в граматиките по български език (Цонев 1911).15

В края на 70-те години се появява амбициозното и силно начало на българската паралингвистика - студията на М. Виденов “Към българската паралингвистика” (1979), която проследява създаването и историята на един нов подход към невербалните средства; определя обема на понятията “паралингвистика” и “паралингвистични средства”, предлага алгоритъм за описание на наблюденията; въвежда редица понятия като нормативен паралингвистичен комплекс, паралингвистична стилистика; разглежда синтактични и семантични особености на паралингвистичните прояви.

Тази нова спомагателна област на лингвистиката намира конкретно приложение в студията чрез описанието и анализа на “невербалните средства, използвани в пернишката градска говорна ситуация” (Виденов 1979: 7). Това е първи опит да се започне системно описание и проучване на паралингвистичния комплекс за територията на цялата страна, да се откроят някои “диалектни” паралингвистични особености за отделните региони, да се отграничат социални употреби на паралингвистичните компоненти и въз основа на тези разработки да се очертаят рамките и характеристиките на един национален паралингвистичен корпус.

За съжаление подобни изследвания, предполагащи добре обмислена стратегия и теренни проучвания, не последват, с изключение работата на П. Георгиева (1994) върху паралингвистичните средства, употребявани в силистренския регион. Следствие от липсата на подобен род изследвания е непълната “картина” на устното речево общуване на български език, осъществявано посредством вербални и невербални средства.

Като “опит за прецизиране на терминологичния статус на невербалните средства, участващи в комуникацията” се явява статията на В. Джелепов, която прокарва граници между явленията, с които се занимават паралингвистиката, патогномиката, проксемиката (Джелепов 1997: 238).

С теоретични проблеми на паралингвистиката се занимава и М. Москов в книгата си “Език и езикознание” (под печат). В нея той разграничава кинемите (жестови и мимически) от т.нар. “жестикулеми” на базата на това, че първите се употребяват самостоятелно, докато вторите - “... придружават звуковата реч, не се употребяват самостойно (за разлика от жестовите кинеми)” (Москов 2000: 58). Вследствие това М. Москов определя кинемите като паралингвистични средства. “Жестикулациите стоят на границата между паралингвистичните кинетични знаци и невербалните кинетични знаци” (Москов 2000: 58) и това зависи от критерия за паралингвистичен знак.

В настоящото изследване предложеното от М. Москов разграничение присъства, пречупено през функционалните характеристики на кинемите, а именно - приема се, че кинемите изпълняват компенсираща или синхронизираща функция в устната реч. Следователно и двата вида са обект на паралингвистиката, тъй като имат отношение към смисъла на изказването.

Дали кинемите със синхронизираща функция (“жестикулемите”) имат неосъзнат характер е спорен въпрос. Нашето изследване регистрира онези от тях, които се използват най-често от повечето комуниканти в стандартни ситуации. Следователно те придобиват общоприето разпространение, което задължава едно психолингвистично проучване да ги отбележи и да разгледа значението им за продуцирането и възприемането на устна телеивизионна реч. Разбира се, има и чисто индивидуални синхронизиращи кинеми, които бихме могли да отнесем към невербалния идиолект на говорещия.

С оглед на изразеното в 3.1. схващане за елипсата в изказването, приемаме, че кинемите, независимо дали компенсират, или синхронизират вербалните сегменти, щом са свързани със съдържателната страна на израза (заместват, допълват, онагледяват, подчертават и т.н.), са обект на паралингвистиката и се обозначават като паралингвистични кинетични средства.

Някои теоретични разсъждения и обосновки за приложението на паралингвистиката предлагат П. Георгиева (1989), К. Ничева (1987). Г. Молхова (1999) прави опит да пренесе идеята на Чомски за дълбинната и повърхнинната структура на езика върху “невербалния език”. В същата работа дълбинните структури се изясняват чрез хипотезата на Дж. Филмор за “дълбоките падежи”. Подобен род теоретични разработки се нуждаят от прецизиране на терминологичния апарат и от по-сериозно обмисляне на опасностите от механично пренасяне на понятия от една сфера на езикознанието в друга.

Освен частични опити за теоретично моделиране на системата от невербални компоненти в речта, българската езиковедска литература предлага и задълбочени изследвания върху паралингвистичната етикетна кинетика (Стефанова 1990, 1991, 1993, 1994а, 1994б, 1994в, 1994г, 1997, 1998), в които се създава теоретичен модел на паралингвистичния етикет (Стефанова 1994б) и се посочват кинемите, които участват на практика във функционирането на българския речев етикет изобщо (Стефанова 1993) и в частност в публицистичните телевизионни предавания (Илиева-Балтова, Предоева, Пенкова 1997). С оглед на обучението по български език като чужд П. Илиева-Балтова (1997) разглежда речевия етикет като съвкупност от вербални и невербални средства, “чието значение се формира от традицията на даден колектив” (Пап 1985: 552) и е много важна част за формирането на комуникативни способности на чужд език (Предоева 1998). Обучението по чужд език ползва психологически методи и изисква все повече осъзнаване на необходимостта от отчитане на невербалните средства като помощни в учебния процес (Томова, 1999 - вж. за трите типа обучаеми - kinesthetic, vizual, auditory; Шишкова, Григорова, 1998) и като национално специфични и различни за различните езици и в този смисъл усвояването им става една от задачите на чуждоезиковото обучение (Иванова 1980; Григорова, Евтимова, Джелепов 1994; Илиева-Балтова, Предоева, Пенкова 1997; Молхова 1998). Обучението по роден език също отчита невербалните средства като значителен процент при подаването на информация по време на общуването (Алексова 1996).

Опити за съпоставително изследване на жеста и мимиката в български и руски език, както и проект за руско-български речник на жеста и мимиката прави А. Липовска (1998).

Взаимоотношенията лекар-пациент и паралингвистичните средства като част от речевите им прояви се анализират в психолингвистични статии на П. Илиева-Балтова и А. Предоева (1997)16, но се разглеждат и от психотерапевти с цел улесняване на диагностичния процес и лечението на пациенти (Райнов 1993; Бостанджиев 1997).

 

1.2.2. Невербалните средства като самостоятелна семиотична система

Изследванията изобщо върху невербалните средства носят несистемен характер и са съобразени по-скоро с нуждите на модерни напоследък социални дейности (бизнескомуникация, фирмена култура, реклама, медии, кино, театър). В повечето случаи те ползват неуеднаквен терминологичен апарат, различни подходи към проблематиката, а някои от тях са написани на научно-популярно ниво.

Ежедневни аспекти на общуването анализира Т. Стоицова от психологическа гледна точка. Разглеждайки невербалната комуникация като комплексно действие на шест модалности (Стоицова 1992: 20), авторката пространно запознава с изразните възможности на невербалните знакове и ни предлага своеобразен “справочник” за значението им.

Невербалните компоненти като елемент на телевизионното съобщение се разглеждат от гледна точка на теорията на масовата комуникация в сборника “Съвременна журналистика” на тема “Невербалната комуникация” (1991), а също от автори като Св. Божилова (1989), Л. Райчева (1991) и други; от гледна точка на реториката - В. Руменчев (1994). Проблема засягат и социолингвистите (Виденов 1995; Пешева 1993, 1995). Паралингвистичните средства и спецификите на употребата им в телевизионните предавания все още не са получили полагащото им се внимание.

В радиокомуникацията, въпреки липсата на визуален канал, невербалните компоненти се изследват с оглед влиянието им върху речевата продукция на водещия и възприемането й от слушателя (Станчева 1990; Борисова 1991; Попова 1997).

Разработки в областта на невербалното общуване се правят за целите на обучението по актьорско майсторство и режисура в киното (Милев 1995) и театъра (Илиев 1992); за нуждите на новоформиралата се у нас фирмена култура и връзки с обществеността (Стойков 1995).

За нашата работа от огромно значение са изследванията, включени в първата група, докато втората група представлява източник на информация и идеи, от които психолингвистиката не се отказва, тъй като по своята същност тя представлява мултидисциплинарна наука.

 

1.3. Масмедийната комуникация като психолингвисти-чен проблем. Изследвания върху функционирането на невербалните средства в телевизионната публицистика

Още от създаването си психолингвистиката се опира върху модели на комуникацията, създадени от математици, психолози, социолози, теоретици в областта на масовата комуникация (модели на Ласуел 1948, Шанън и Уийвър 1949, Уестли и Маклийн 1957, Берло 1960 - цит. по: Berlo 1960 и Burgoon 1974).17

Следователно психолингвистиката, като занимаваща се най-общо с проблемите на комуникацията, ползва достиженията в областта на масовата комуникация, тъй като неин обект е “езикът” на медиите като специфична социална дейност.

В дефинициите и характеристиките на комуникацията, които учените предлагат (Ховланд, Ласуел, Шрам, Морис, Кули, Лерш, Райт, Рюш и Бейтсън, Шанън и Уийвър - вж.: Шрам 1992: 29-30 и Малецке 1994: 15-17), голямо място и значение се отдава на начините, по които може да бъде кодирано съобщението, включително и чрез невербални средства. В дефиницията на Ч. Осгуд за комуникацията като влияние на една система (източник) върху състоянието или функциите на друга система (приемател) подчертаваме частта за подбора на алтернативни сигнали по свързващия канал (Шрам 1992: 29-30), тъй като тя съдържа идеята за кодиране на съобщенията по вербален и невербален път. Неслучайно У. Шрам твърди, че голяма част от потенциалното значение на съобщението се намира “извън изговорените думи” (Шрам 1992: 47).

В рамките на теориите и моделите, създадени от теорията и в практиката на масовата комуникация, изследванията върху спецификите на телевизионното творчество конкретизират и задълбочават наблюденията върху невербалните компоненти с оглед на функционирането им в телевизията.

С появата и развитието на телевизията като средство за масова комуникация се осъзнава огромното значение на образа за постигане на екранното внушение.

При телевизионното общуване “възприемането на съобщения е сложно и различно от четенето на книга или просто слушането на радио: то включва двата най-големи канала - и чрез всеки възприемане на двата (вида - б.а.) вербални и невербални знака, разшифровайки значението на знаковете, предадени от каналите едновременно и интегрирайки ги в една и съща единица във всеки момент. Излъчването също е изменено и човекът е трябвало да реадаптира самия себе си към него: специфичното (до каква степен и по какъв начин, това е по-добре да бъде показано от психолингвистиката) за телевизионната продукция съчетание (преливане) на устни с визуални съобщения...” (Slama-Cazacu 1993: 224).18

Каква е пропорцията на визуалност и вербалност в оптимални телевизионни съобщения е проблем, с който се занимава психолингвистиката. Хипотезата на Т. Слама-Казаку е, че “в “гледането” на телевизия някой може да се чувства “по-разочарован”, ако няма звук изобщо, т.е. образ без никакъв звук, отколкото ако няма образ, но това може да бъде обусловено преди всичко от начина, по който едно телевизионно съобщение-продукция е било формулирано, а именно чрез поставяне на акцент върху образите или върху звуковете [...]; във всеки случай, трябва да помислим и за това, че човечеството е било не задълго удовлетворено от “нямото кино” - едностранен и “ненормален” начин за комуникация - и измисля “говорещото кино” (Slama-Cazacu 1993: 224)19. Следователно психолингвистиката настоява върху разглеждането на визуалните съобщения неизолирано от вербалните и дори върху надмощието на езиковите компоненти в комуникацията (пак там, 223-224), а този подход се изпуска или само бегло се подчертава в работите на учените в областта на масмедийната комуникация.

Опитите за типологизиране на визуалната комуникация (Пазолини 1988; Мец 1988; Лотман, 1992; вж. и у Божилова 1991: 26) обособяват като един от изразните пластове в телевизионната визия езика на действието и поведението. За психолингвистиката отграничаването на семиотика на действителността и семиотика на екранния език (Пазолини - вж. пак там) е важно, доколкото невербалните средства като част от екранната реалност биха могли да носят нови или различни конотации, да бъдат смекчени, изпуснати или да придобият по-голямо значение, благодарение “окото” на камерата. Действието и поведението са съставна част в системата от кодове на У. Еко, според която “кодът е съвкупност от правила и ограничения, осигуряващи функционирането на речева дейност при различните знакови системи [...]” и затова “...трябва да бъде разбран от всички участници в комуникативния процес и трябва да носи конвенционален характер” (Божилова 1991: 28-29).

Анализите върху работата на телевизионния журналист и присъствието му на екрана боравят с понятието телегеничност, разбирано като съвкупност от качества, “природно дадени или придобити, които допринасят за получаване на най-добро впечатление от човек, представен на телевизионния екран: външност, тембър, дикция, ритъм на говора, маниери, мимика, жестикулация, излъчване на погледа, дружелюбие, контактност” (Михайлов 1981: 49). Това определение за телегеничността се свързва преди всичко с невербалните компоненти на комуникацията, върху значението на които наблягат Л. Райчева (1991), В. Руменчев (1994).

Проучванията на факторите, които влияят върху подбора и употребата на невербалните средства в телевизията са много важни за психолингвистите с оглед на по-особените условия, в които се осъществява този тип общуване. Най-общо се определят две основни групи фактори - на субекта и на реалната ситуация (Виденов 1979). Към тези на реалната ситуация включваме програмното разпределение в телевизията, специфика на телевизионното изображение и среда, особености на аудиторията (Райчева 1991; Berger 1982).

В една от частите на тази работа ще обърнем внимание на тези фактори от съвсем конкретен ъгъл - анализа на избраните от нас телевизионни публицистични предавания.

 

1.3.1. Телевизионна публицистика и невербално поведение

Да се определи същността на телевизионната публицистика е сложна задача. Може би първата крачка към дефинирането на понятието е търсенето на разликите между публицистика и журналистика, ако, разбира се, има разлики.

Естествено е изборът на паралингвистичните средства в телевизионни публицистични програми като обект на наблюдение да насочва и към необходимостта от разглеждане на понятието телевизионна публицистика и жанровете, с които тя оперира.

В публицистиката фактът е аргумент, външна проява на дълбинни процеси и явления. Същност на публицистиката е аналитичността. Ето защо все повече в теорията на масовите комуникации се налага понятието аналитична журналистика.

 

1.3.1.1. Принципи на телевизионната публицистика

Основните принципи на телевизионната публицистика показват нейната природа: интерпретация, анализ, синтез, ангажираност и съобразяване със спецификите на телевизията. И интерпретацията, която предполага събитието да не се възприема вече “като изолиран случай, а като звено в един наниз, което свързва причината и последицата” (Тодорович 1996: 136); и анализът, който разлага събитийната верига на части, а синтезът я конструира и търси мястото й в историческия, икономическия, международния и пр. контекст; и ангажираността или т.нар. феър-отношение (Тодорович 1996: 142), които се градят върху неприкриване и неизкривяване на фактите и доказателствата (Итема 1996: 145) се подчиняват на спецификите на телевизионното общуване, които могат да провалят или да направят по-ефективни телевизионните съобщения.

От точното определяне и дефиниране на функциите на телевизионната публицистика зависи подборът на темите, подходът към тях, изборът на жанр, организирането на материала и поднасянето му в подходяща композиционна форма, а оттук и подборът на вербални и невербални средства.

 

1.3.1.2. Функции на телевизионната публицистика

Основните функции на телевизионната публицистика предполагат внимателен избор на невербални компоненти и преценка за количественото и качественото съотношение между вербални и невербални средства.

Убеждаващата (въздействащата) функция е съществена, тъй като въздействието е основна цел на общуването. В резултат на множество изследвания върху факторите в процеса на общуването (комуникатор, съобщения, средства за масова комуникация, реципиент - по Малецке 1994) се раждат различни модели и теории за убеждаващото въздействие върху аудиторията - “куршумената” теория през 50-те години не издържа практическа проверка и е заменена от теорията на Р. Бауър за “упоритата публика”. Комуникационният процес се разглежда като “двупосочна трансакция”, а в процесите на преработка на информацията се напипват “ефектът на сънливеца” (елиминиране на информационния източник), “избистрящият” и “опростяващият” когнитивен стил, показващи готовността на индивида да разгледа информация в конфликт със собствените убеждения (Бауър 1992: 41-59). Търсят се аспекти на въпроси, свързани с аргументацията, които многократно са получавали отговори и то различни (Ховланд, цит. по: Нойман 1992: 19-22; Ватев 1993: 45-49 и други). Работи се по теорията за основните установки и периферните зони и изследванията в тази област дават една нова техника за въздействие - “техника на страничната атака”, която прави опит да подкопае съществуващите установки “отвътре” като създаде нови мнения в гранични периферни области (Нойман 1992: 18). Появява се терминът пропаганда, но в нов смисъл (Миото 1992; Смит 1992; Фреде 1992) и се извършват проучвания върху съдържанието на пропагандните материали и реакцията от тях. Говори се за т.нар. “ефект на бумеранга” като пример за несполука в процеса на убеждаване (Мъртън 1992: 145-152).

Всички тези изследвания обаче отминават или само споменават за ролята на невербалните средства в процеса на въздействие, а тя е огромна, тъй като телевизионната публицистика има едно сериозно предимство - използването на лицата и на възможностите, които предлага монтажа, ракурса, осветлението, ритъма и т.н. В този смисъл умелото използване на невербалните средства би допринесло много за екранното внушение, за постигане на намеренията на адресанта и за максимално близкото до тези намерения декодиране на телевизионното съобщение от зрителя. Интерпретативната функция е свързана с избора на фактите от глобалното село на Маклуън - света, подреждането, анализа и поднасянето им на зрителя. Невербалните компоненти тук подпомагат дешифрирането на скрити смисли, улавянето на нюанси в изказванията, на допълнителни емоционални послания.

Съществува едно клише: медиите са четвъртата власт. Социалната функция на публицистиката има за цел да формира и ръководи общественото мнение, да възпитава социална активност и отговорност. Образователната функция пък създава компетентност в различни области (виж за особеностите на журналистическия познавателен процес - Симеонов 1991: 246-270), предлага модели на поведение, набор от решения и преценки. Публицистът възпитава и обучава не само с това, което казва, но и с това, което върши. Телевизионната публицистика е чудесно средство за обучение на нормите на невербално поведение в българска езикова среда - невербален етикет, невербални компоненти, помагащи построяването на изказване, на устен текст (монологичен или диалогичен), начините за свързване на частите на разговора посредством невербални средства, уместно поведение според стила и темата на разговора и др. Невербалното поведение на телевизионния публицист съдейства за изграждането на комуникативна способност у българина, а и у чужденеца, изучаващ български език (Илиева-Балтова, Предоева, Пенкова 1997, Предоева 1998). Невербалното поведение от телевизионния екран не само отразява национално специфични и общовъзприети черти, но и обучава, като на това обучение зрителят се подлага доброволно и непреднамерено.

Публицистиката си поставя и възпитателни задачи - да се изградят навици да се води диалог, да се изслушва опонента и тук роля имат невербалните средства, които подпомагат комуникативния акт. Зрителят се възпитава в поведение на търпимост и уважение към събеседника.

Ако в публицистиката се отразява гледната точка на говорещия, разбирана като “смислова и оценъчна позиция на човека по отношение на самия себе си и по отношение на действителността” (Бахтин 1972: 79), то тази оценъчност и субективност в изказа неизменно налагат необходимостта от употреба на “езикови (неезикови - б.а.) средства за емоционална оценка и експресия” (Велева 1988: 58), често пъти приближаваща публицистичните текстове до художественото слово. Ето защо естетическата функция не е чужда на публицистичните материали. Публицистиката използва всички вербални/невербални средства, за да постигне естетическо въздействие и емоционална наситеност. Понякога съвсем рационални доводи биват допълнени с отношението на говорещия към тях чрез един жест или мимика. Невербалното поведение в телевизионната публицистика дава възможност на говорещия не само да изрази своето отношение, убеждение, но и да направи от изказването си силно въздействащо изкуство.

Прегледът на принципите и функциите на телевизионната публицистика показва, че невербалните средства имат съществена роля в този стил на общуване. За съжаление не ни е познато задоволително изследване върху паралингвистичните средства в телевизионни публицистични програми на български език.

 

1.3.2. Жанрове на телевизионната публицистика

Системата от журналистически жанрове събира в себе си две големи групи - информационни и интерпретативни (коментарни) жанрове (Кошир 1996: 22). Същите две групи се появяват в множество класификации, но именувани по друг начин - повлияни от факта стилистични форми на журналистиката (информативни) и повлияни от мнението стилистични форми на журналистиката (публицистични жанрове) (Ла Рош, Черепахов, Марко, цит. по: Кошир 1996: 23); съобщение и аргумент (Ото Грот, цит. по: Кошир 1996: 23), жанрове на информационния и оценъчния дискурс (Ван-Дайк, цит. по: Савова, Добрева 1990). Публицистичните жанрове са интерпретативни жанрове и една от главните им особености е по-свободният модел на изграждане на текстовете с превес на индивидуалния подход. Индивидуалността, собственият почерк и стил се проявяват в телевизионната публицистика по много начини - избор на структуриране на частите, разместването им или пък вмъкването между тях на елементи от други жанрове; подбор на лексикални и синтактични средства; употреба на невербални средства и т.н.

От публицистичните жанрове - проблемна кореспонденция, статия, рецензия, памфлет, фейлетон, коментар, разсъждение, есе, персонална колонка, портрет, критика, портретно и аналитично интервю, обзор и т.н. - само някои са възможни за реализация в телевизионното общуване. Такива жанрове са коментарът, аналитичното интервю, портретното интервю, есето, проблемната кореспонденция, ток-шоуто20 и други.

Тъй като в нашата работа наблюденията се съсредоточават само върху интервюто в студиото при публицистичните предавания, като често границата между интервю и дискусия се прекрачва, ще прибегнем до изясняване на съдържанието на тези понятия:

“Интервюто е симулиран (имитиран) диалог, където ролите на участниците, които естествено са хора и обикновено само двама, са ясни - контролиращ участник и контролиран участник”, докато “Дискусията е активен диалог със съотнесени съдействия (участия) и изисквания, където участниците са равностойни партньори в една дейност” (Martinovski 1996: 7)21. Комуникативните способности на интервюто и дискусията, както и проблемите на диалога, който е основа на тези два жанра, се изследват в различни комуникативни дейности (Йотов 1979: 1994; Allwood 1992; Martinovski 1996). Доколкото настоящото изследване се занимава с паралингвистичните средства в структурата на речевите съобщения в публицистични телевизионни предавания, надяваме се да има теоретични и практически приноси в опитите интервюто да бъде анализирано от определена гледна точка и на различно равнище.

В телевизията повече от всички медии, жанровете не съществуват в чист “лабораторен” вид. Д. Георгиев определя три форми на жанрово преплитане:

- заемане на отделни елементи;

- монтаж на разнородни, относително самостойни жанрове;

- хибридни жанрове на границата между публицистиката и журналистиката, наречени “оперативно-проблемни” с два подвида: “оперативно-ситуативни” и “оперативно-коментарни” (Кайда 1985; Георгиев, цит. по: Лазарова 1986). Като резултат от тези прояви на жанрово преплитане се говори за приспособяване, преструктуриране дори на жанра, въпреки че във всички случаи устойчивото ядро се запазва. Разсъждавайки върху жанровите радио и телевизионни системи, Н. Рачев (1985) поставя въпроси, които чакат своето решение: дали процесите на формиране на споменатите жанрови системи са завършени, стабилни ли са те, каква е същността на промените в тези системи, появили ли са се чисти телевизионни жанрове и т.н.

Фактът, че в телевизионната публицистика жанровете се реализират и функционират на базата на съжителство помежду си (Андреева 1994), както и спецификите на телевизионното изображение и среда предлагат нови възможности и ограничения на средствата за изразяване. Оказва се, че всеки жанр носи свои изисквания за уместна или неуместна употреба на невербални средства. Нещо повече: “преплитането” на жанровете поставя въпроса за прехода от една структура към друга. За плавността, гъвкавостта на този преход, както и за симетрията на цялото публицистично предаване, най-често “отговарят” невербалните компоненти. И то невербалните компоненти на водещия, който като Deus Discursivus “съгласува този “разговорен кръг”, неговия смисъл и кохерентност” (Stame 1996: 273)22. Следователно не само всеки жанр сам по себе си, но и като “член” на едно определено жанрово “семейство” изисква различна интензивност на невербални прояви, предполага различна степен на паралингвистична синонимия и омонимия, различни типове “вклиняване” в структурата на устното речево съобщение и т.н.

В следващата глава настоящите теоретични постановки ще намерят конкретно приложение в предварителното описание на избрани публицистични телевизионни програми.

 

1.4. Семиотиката в “служба” на психолингвистиката (в областта на невербалната комуникация)

Психолингвистиката си сътрудничи със семиотиката, доколкото “...езиковата знаковост в зависимост от това, с каква друга характеристика или набор от характеристики на езика се асоциира, придобива в различните лингвистични постановки различни отенъци - психологически, поведенчески, социологически, речево-дейностни, системно-структурни и т.н. - и се тълкува с оглед на съответния преобладаващ аспект на разглеждане на езика” (Добрев, Добрева 1988: 106).

Още при първите си стъпки психолингвистиката се занимава с проблеми, получили вече значителна разработка в семиотиката, а много от учените - създатели на новата дисциплина - са семиотици. Напоследък, на конгресите на Международната асоциация по приложна психолингвистика, се отделя секция “Семиотиката в психолингвистична перспектива” (Порто, 1997; Кан 2000), която работи по посока определяне характера на взаимоотношенията между двете дисциплини.23

Тъй като нашето изследване има за тема най-общо невербалното поведение, не може да се отмине фактът, че с този проблем се занимава семиотиката и то особено интензивно след 50-те години (вж.: Сибиък 1997: 36-46). Навлизането на лингвистите в тази област води до различни резултати (вж. Birdwhistell в курса Nonverbal communication на университета в Билефелд, на адрес в Интернет: <http://coral.lili.uni-bielefeld.de/Classes/Winter97/PhonMM/phonmm/node47.html>). Опитите да се приложат лингвистични модели на описание към невербалното поведение пропадат, тъй като “едва ли кинетичното поведение притежава достатъчна структурна сложност, сегментираност или семантична организация, за да си осигури анализ, подобен на анализа на лингвистичното поведение” (Кристъл, цит. по: Сибиък 1997: 46). Така Сибиък обобщава, че “нашествието” на лингвисти в областта на невербалната комуникация “в някои случаи се оказа безполезно и безплодно”, но продължава: “В други случаи обаче използването и приложението на лингвистични модели доказва своята висока евристична стойност” (пак там, 45).

Използвайки направеното от семиотиката до днес в областта на невербалното общуване, психолингвистиката се опитва по-скоро да даде обяснение за процесите на кодиране и декодиране на знаковите системи, за участието на адресанта и адресата в тях и търси подходящи семиотични модели. Един от тях, представляващ “мрежа от пътепоказатели” (Kess 1992: 13), е на Ч. Морис (1938), който счита, че “семиотиката включва в себе си три подчинени дисциплини - синтаксис, семантика и прагматика, които изучават съответно синтактичните, семантичните и прагматичните измерения на семиозиса” (Моррис 1983: 43).24

Тази логико-философска рамка използва Дж. Милър в съчинението си “Език и психология” през 60-те години, за да обясни прехода от лингвистичния към психолингвистичния подход (Kess 1992: 13). По този начин моделът на Ч. Морис предсказва бъдещите проблеми, които ще интересуват психолингвистиката и източниците, от които тя ще черпи идеи и информация. Въз основа на този модел Дж. Кес изгражда книгата си върху историята и развитието на психолингвистиката (Kess 1992).

Следователно моделът на Ч. Морис се оказва доста експлоатиран в психолингвистичните разработки и помага както в систематизирането на посоките за развитие на младата наука (Kess 1992), така и в опитите на психолингвистите да изяснят редица занимаващи ги проблеми (Rector, цит. по: Cilianu-Lascu 1995: 108)25, т.е. това е модел, чрез който психолингвистиката “говори” за свои проблеми “с чиста съвест”, доколкото се занимава с различни знакови системи.

Освен това “Като обща теория за знаковата дейност семиотиката (и семиотичните модели и теории в частност - б.а.) дава равни възможности на антрополозите, литературоведите, лингвистите и социолозите да изучат значението и обозначението в термини, позволяващи да се установят междудисциплинарни съответствия и връзки” (Ван-Дейк 1989: 115) и насочва вниманието към изучаването на жестикулацията, на средствата за масова комуникация като телевизията, киното, комиксите и т.н.

Настоящото изследване използва модел на семиотиката, за да опише и анализира паралингвистичните средства в публицистичните телевизионни предавания, тъй като “... същността на средствата, които обединяваме под понятието паралингвистика, не може да бъде друга освен семиотическа” (Виденов 1979: 17). Разбира се, тези средства представляват една “спомагателна функционална подсистема на вербалния език” (Виденов 1979: 17), която заедно с него, разглеждан също като знакова система26, се характеризира посредством отношенията, в които се включва знака в семиозиса. И ако процесът, в който нещо функционира като знак, се нарича семиозис и този процес се разглежда като включващ три (или четири) фактора - знаково средство, десигнат, интерпретант (и интерпретатор), то Ч. Морис определя три измерения на семиозиса:

- синтактично, отнасящо се до изучаването на отношенията, в които даден знак встъпва с други знакове, бидейки част от една знакова система;

- семантично, занимаващо се с отношенията на знаковете към техните обекти;

- прагматично, анализиращо отношението на знаковете с интерпретаторите (Моррис 1983: 39-42).

Приемайки, че езиковите средства имат знакова природа, а паралингвистичните компоненти като част от структурата на речевото изказване също участват, макар и с подчинена функция, в тази знакова система, считаме за уместно да опишем отношенията знак-знак, знак-обект, знак-човек, в които те участват. Тук трябва да се има предвид, че всеки знак влиза в тези отношения едновременно и изучаването на функционирането му преминава през тези три аспекта. Следователно паралингвистичните средства, които имат знакова природа, се анализират от синтактично, семантично и прагматично гледище. Акцентирането върху различните аспекти е съвсем условно и цели да наблегне върху повече страни на типични явления, които да създадат една по-пълна картина за спецификите на телевизионното общуване.

Анализът на тези отношения би насочил към правилата за подбор и употреба и нагласите на възприемане на паралингвистичните средства в телевизионното съобщение.

Различните аспекти на употреба на паралингвистичните компоненти - синтактичен, семантичен и прагматичен - позволяват психолингвистиката да направи изводи за структурата на съобщението и нейното влияние върху рецепцията, за принципите на подбор на паралингвистичните средства, за стратегиите на поведение и изказване пред телевизионната камера, за връзката между жестовите и семантичните варианти на едно понятие27 и т.н.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. На един от сайтовете за търсене в Интернет - Yahoo - се появиха около 11 000 уеб страници на ключов израз “nonverbal communication”. Огромен процент от страниците не съдържа научна информация, а съобщава за курсове и друг тип занимания, но броят все пак доказва огромния интерес към темата. [обратно]

2. По-подробно за изследванията в тази насока - в книгата “Аспекти на речевата комуникация” (1997), II част, предназначена за помагало, запознаващо на най-начален етап с разработките върху проблема “невербална комуникация”. [обратно]

3. С термина “модалност” се подчертава, че дистинкцията е условна. [обратно]

4. Считаме, че по-обширното представяне на тези класификации е ненужно, тъй като те не се използват в работата. [обратно]

5. “... la psycholinguistique est la science des processus d’encodage et de decodage chez les communicants individuels” (Slama-Cazacu 1972, 132). [обратно]

6. “... la psycholinguistique a pour objet au sens le plus large les relations entre les messages et les caracteristiques des individus humains qui les selectionnent et les interpretent” (Slama-Cazacu 1972: 132). [обратно]

7. Проблемите, с които се занимава психолингвистиката, са изведени твърде сполучливо върху корицата на списание “International Journal of Psycholinguistics” през 90-те години: Speech Comprehension and Production, Foreign Language Learning, Translation, Language and Education, Bilingualism, Language Disorders, Speech Technologies and Human Communication Models, Language Acquisition, Nonverbal Aspects of Communication, Semiotics in Psycholinguistic Perspective, Language and Power, Literary Text Analysis, Mass Communication Media. [обратно]

8. Тук Т. Слама-Казаку допълва, че психолингвистиката дори не е вид “добре направена лингвистика”, както Роман Якобсон “по лични причини” твърди през 1968 г., и допълва след това, че самият той като голям учен и авторитет се отказва от това свое конфузно твърдение (Slama-Cazacu 1994: 206). [обратно]

9. Без претенции за успешен превод, на английски формулировката звучи така: “Psycholinguistics as a multidisciplinarily connected science” (Slama-Cazacu 1994: 204). [обратно]

10. Точен цитат на изказването на Сепир дава Т. Слама-Казаку (1972: 132): “Il est particulièrement important que les linguistes, qui sont souvent accusés, et à juste titre, de ne pas réussir à voir au delà des schémas routiniers [patterns] de leur domaine, devraient prendre conscience de ce que leur science peut signifier pour l’interprétation de la conduite humaine en général. Qu’ils le veuillent ou non, ils doivent s’intéresser de plus en plus aux nombreux problèmes anthropologiques, sociologiques, et psychologiques, qui envahissent le domaine de la linguistique (Sapir 1929: 214) [In: E. Sapir. The Status of Linguistics as a Science, “Language”, 1929, 5, 207-214 - б.а.]”. [обратно]

11. “[...] If psycholinguistics is a field dealing with the relations between messages and interlocutors involved in the real act of (concrete) communication (RAC) - which occurs most frequently in an oral form - and, if messages in RAC are composed not only of verbal signs (VS) but also of nonverbal signs (NVS), then: Psycholinguistics has to deal with NVS as components of RAC [...]. Therefore, what I am envisaging as a topic within the field of psycholinguistics is not a study per se of “NV communication” as such (though it might be an optional topic of this field too), but the NVS as components of V oral messages; the latter, according to my opinion, should be obligatorily included within psycholinguistics” (Slama-Cazacu 1987: 99). [обратно]

12. Очевидно е, че терминът е образуван като дъщерен на термина “лингвистика”. Паралингвистиката - това е наука за околоезиковото. [обратно]

13. За историята и обособяването на паралингвистиката като помощна област на лингвистиката виж у М. Виденов 1979: 13-29. [обратно]

14. Според Колшански паралингвистиката не се занимава с интонационната информация от експресивен тип (Колшанский 1974: 41), т.е. всички интонационни прояви, характерни за прозодията, се отнасят към неезиковата формация.
Според Потапова характеристики на прозодията на звучащата реч са речевата вълна, честотата, интензивността и дължината на основния тон. За разлика от Колшански авторката включва този тип прояви в обсега на паралингвистиката: “Водещо произносително паралингвистично средство за изразяване на конотативни значения е прозодическата организация на речевото изказване, а измежду средствата на прозодията - акцентната определеност” (Потапов 1998: 23-24). Тази изходна позиция позволява като носители на паралингвистична информация да се включат ред произносителни признаци. [обратно]

15. След като се завръща от Германия, Б. Цонев прави анализ на всички нива на граматиките на българския език на проф. Шчепкин и проф. Вайганд и в края на рецензията завършва: “И двамата автори показват, че великолепно познават българския език, но и на двамата липсва това, що се научава, ако човек пребивава в България” (Цонев 1911). [обратно]

16. Публикувана и в: International Journal of Psycholinguistics, vol. 13, no. 3 [38], December, 1997, 241-255. [обратно]

17. Тук накратко ще представим моделите:

А) Моделът на Ласуел (1948) - определят се три функции на комуникацията:

първата характеризира речевата комуникация на дипломати, политици и има за цел, вследствие наблюдения над заобикалящата действителност, да уведомява членовете на обществото за евентуални тенденции, опасности и т.н.;

втората се отнася до преподавателите, говорителите, журналистите и съгласува различните обществени групи при формирането на отношението им към заобикалящата ги действителност;

третата се проявява в комуникативните отношения на членовете на едно семейство, на един училищен клас и цели предаването на социалното наследство от едно поколение на друго.

Б) Моделът Шанън и Уийвър (1949) е един от първите математико-информационни модели, приложен към човешкото общуване.

0

източник
получател

а
а

предавател    а
предназначение
а
т
?б
т
трансформира
съобщението
в система от сигнали
шум

трансформира
сигналите
в съобщение

В.) Моделът на Уестли и Маклийн (1957):
- междуличностно общуване (общуване в малки групи):

Х5
Х4
Х3
Х2
Х1
ж
ж
а
д
д
А
източник
на информация
а
съобщение
 
В
получател
 

обекти от
действителността,
мотивирали А
да направи съобщение

- масмедийна комуникация

Х5
Х4
Х3
Х2
Х1
ж
ж
а
д
д
А
източник
на информация
а

обратна връзка

C
медия
а В
получател

 

 

 

 

 

 

 

 

Г.) Моделът на Берло (1960):

S
източник
(sender)
M
съобщение

(message)
C
канал

(chanel)
R
приемник
(receiver)
комуникативни умения елементи

гледане

комуникативни умения
отношение към коментирания
обект или към съобщението
структура слушане отношение към коментирания
обект или към съобщението
знания третиране допиране знания

социална система/ социален контекст

съдържание мирис социална система/ социален контекст
култура/ етно култура код вкус култура/ етно култура

[обратно]

18. “[...] the reception of messages is complicated and different from the reading of a book or just hearing the radio: it involves the two major channels - and in each perceiving both the V and the NV sings - decyphering the meaning of the sings transmitted via each of the channels simultaneously and integrating them into the same unit at every moment. The emission too is modified and the human had to re-adapt himself to it: specific (to what extent and in what manner, this is to be better shown by PL) for a TV production of oral blended with visual messages [...]” (Slama-Cazacu 1993: 224). [обратно]

19. За пропорцията вербални/невербални средства:
“What is the proportion of visuality and of orality in optimal V massages in TV e.g.? (my hypothesis is that in “watching” TV one may feel more “frustrated” if there is no sound at all - i.e. image without any sound, - than if there is no image; but this may be mostly conditioned by the manner in which a TV massage - production has been conceived, i.e. in laying stress on images, or on V sounds [...] (Slama-Cazacu 1993: 224). [обратно]

20. През 1995 година в Италия двама автори - Giuseppe Minimui и Rodolphe Ghiglione, пишат книга за телевизията. Първата част съдържа три глави, анализиращи ток-шоуто като типичен жанр на 90-те години - годините на неотелевизията. Говорейки за ток-шоуто авторите разграничават т.нар. Reality show (реалистично шоу) и TV verite (телевизия на истината). Хипотезата е, че ток-шоуто може да бъде квалифицирано като реалистично шоу и получава сериозна дефиниция и анализ на особеностите (Stame 1996: 271-272). По същество книгата представлява психолингвистично изследване, но в нея са съчетани наблюдения и теории, създадени от други дисциплини. [обратно]

21. “Definition of an Interview:
An Interview is a simulated dialogue, where the roles of the participants, who are necessarily human and typically only two, are clear - a controlling participant and a controlled participant.
Definition of a Discussion:
A Discussion is an active dialogue with co-related contributions and demands, where the participants are equal partners in the activity” (Martinovski 1996: 7) [обратно]

22. “[...] as for the talkshow host, he has been defined as the Deus Discursivus who accords this “conversational circus” its sense and coherence” (Stame 1996: 273). [обратно]

23. Изяснявайки взаимоотношенията на психолингвистиката с другите науки, Т. Слама-Казаку включва семиотиката като компонент от следната схема:

PL, a science with multidisciplinary connections

Activity of translating
Speech disorders
Speech technologies
Psycholinguistics

Semiotics
MC
Analysis of literary texts
Etc.

(Slama-Cazacu 1994: 216) [обратно]

24. “Семиотика включает в себя три подчиненные ей дисциплины - синтактику, семантику и прагматику, которые изучают соответвенно синтактическое, семантическое и прагматическое измерения семиозиса” (Моррис 1983: 43). [обратно]

25. Статията на Monica Rector (Universidade do Estado, Rio de Janeiro) “Dance as nonverbal communication: the case of the Lambada” представя произхода и еволюцията на танца като форма на невербална комуникация от един семиотичен ъгъл: семантичен, синтактичен и прагматичен (Review by Cilianu-Lascu “Verbal, non verbal” In: IJPL, vol. 11, no. 1 [30], April, 1995, 105-108). [обратно]

26. Приемаме, че езикът е система от знакове, както смята Cocюp. Въпреки всичко трябва да се има предвид, че съществува спор, в който “...знаковостта се люшка между възможността да бъде призната за основополагаща характеристика на езика и вероятността да бъде изцяло пренебрегната при описанието му” (Добрев, Добрева 1988: 106). Пример за противоположно отношение към знаковия характер на езика има (вж.: Добрев, Добрева 1988: 107), а също така съществуват и опити да се прецизира термина “знакова система”. [обратно]

27. Изследване на Genevieve Calbris (Paris, CNRS) се опитва да “покаже, че жестовете и семантичните варианти на едно понятие биха могли да се обяснят чрез полисемията на всеки жест. Много интересни са примерите, разглеждащи отношенията между един единствен жест, който може да съпровожда различни понятия, между едно означаващо и различни означавани (връзката между мотив и жест-означавано). Жестовите варианти на едно понятие илюстрират изцяло неговите семни компоненти, семантични нюанси или специфични значения, свързващи всяко с различен контекст” (Review by Cilianu-Lascu “Verbal, nonverbal” In: IJPL, vol. 11, no. 1 [30], April, 1995, 105-108). [обратно]

 

 

© Андреана Ефтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.07.2003, № 7 (44)

Други публикации:
Андреана Ефтимова. Невербалната комуникация в телевизията. София: Сема РШ, 2002.