Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗКОВАВАНЕТО НА МИТА ЗА РУСИЯ. РАЙНА БЪЛГАРСКА КНЯГИНЯ

Николай Аретов

web

Сюжетите и фигурите, свързани с Русия, заемат важно място в българската национална митология (Аретов 2006). Те са представяни като древни, в същото време са широко разпространени и се срещат в многобройни текстове, а с тяхното изковаване и налагане са ангажирани различни идеологически и пропагандни структури. При цялото им многообразие по-старите и по-основни варианти могат да бъдат сведени до две фигури и разказите за тях - Дядо Иван и Райна българска царкиня. Не е съвсем ясно кога възникват тези митологеми, около генезиса им се водят спорове, но познатите им варианти са късни, свързани със средата и втората половина на ХІХ век.

По-популярен и всепроникващ е като че ли митът за Дядо Иван (вж. Трифонов 1908). Като още по-ранна митологема могат да се разглеждат свързаните с Русия оракули за падането на турското царство (Данова 1980: 28-33; Ангелов 1964: 486-489; Мутафчиева 1974: 109-117). Характерен вариант на мита за Дядо Иван във Вазовия пантеон е фигурата на Освободителя, който се отъждествява с Русия, руския цар, руския генерал, руския войник. По-късно тези фигури са твърде настойчиво експонирани в българското културно пространство. През втората половина на ХХ в. те са съзнателно и целенасочено свързвани със Съветския съюз и неговата Червена армия. Въпреки че съществуват спорове около хронологията на възникването на фигурата на Дядо Иван, нейният митичен смисъл и политическите му импликации са напълно ясни.

Относително по-малко познат и не така прозрачен е другият мит, в центъра на който стои Райна, дъщеря на българския цар Петър (927-969). Неговият произход е сравнително по-ясен, а вероятно и по-стар. В основата му стоят определени исторически събития, документирани в хроники, и чрез тях попаднали в по-нови истории и други текстове1. В началото като че ли стои Юрий Венелин и неговите книги "Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческо и религиозном их отношении к россиянам. Историко-критические изыскания Юрия Венелина" (Венелин 1829, 2 изд. 1856) и "Критические исследования об истории болгар" (Венелин 1849, бълг. прев. 1853). Венелин не само първи въвежда образа на Райна, но и, по думите на Хр. Манолакев, "за пръв път [...] интерпретира отношенията между руси и българи изцяло в идеологически план" (Манолакев 1996: 41; подч. Хр.М.). Но това са все още само исторически изследвания, които имат относително тясна аудитория. Първоначалната популяризация на сюжета за Райна се дължи на повестта на Александър Велтман "Райна, королева болгарская" (1843).

Според Манолакев:

...до А. Велтман, т.е. включително и при Пушкин, "българското" присъства в руската литература като самостоятелна идентичност и не се обвързва с руското. А едва при "Райна, королевна болгарская" българското е съчленено с руското, и точно тук можем да говорим за о-равно-стойностяване на българската и руската тема. [...]

Промяната на отношението към българите настъпва с произведенията на Ю. Венелин [...] Той открива смисъла да се говори за българите единствено поради тяхното "отношение към русите". Изваждайки от забрава един слабо познат на руския читател славянски народ, авторът откроява и акцентира присъствието на своето в "чуждото", т.е. съумява да докаже колко близки са за русите "чуждите" българи. Но Венелин не остава само в плана на миналото - аргументите за връзката руси - българи в този план се излагат, за да се осмислят през призмата на настоящето (Манолакев 1996: 36, 38-39, курс. Хр.М.)2.

Повестта на Александър Велтман "Райна, королева болгарская" носи в подчертан, заострен вид разбиранията на характерна част от руската интелигенция (славянофилите) за българите. Същевременно тя не се радва на особено висок престиж в родината си3, тези разбирания все още не са се наложили, а и имат своите опоненти в лицето на "западниците". В. Белински нарича повестта "фантасмагория, подобна на всичките произведения на г. Велтман", но същевременно малко неочаквано й признава "известен старобългарски колорит" и допълва, че на места "тя не е лишена от интерес" (Белински 1955: 96).

Повестта предлага една много интересна идеологическа, което в случая ще рече и митологическа, конструкция. Извън любовната линия, сюжетът е изграден върху конфликта между Русия и България, от една страна, и Византия - от друга. Но до пряк военен сблъсък на Светослав с императорите или с българския им поддръжник Самуил не се достига - такива са историческите факти. Повествованието не преминава към епични героични действия, за каквито то сякаш подготвя читателите, а навлиза в сложните дворцови борби и интриги, изпъстрени с тайнственост, неочаквани появи и пр.

Взаимоотношенията между персонажите съответстват на митологическата структура. В центъра й е Райна, към нея и към българското царство по различни причини и с различни средства се домогват двете ясно разграничени и недвусмислено оценени групи персонажи, двата лагера. От едната страна е Сурсувул със Самуил и Тула, от другата - Боян със Светослав и Обрен. Зад двата лагера стоят съответно Византия и Русия. Като България, чрез очарователната, но безпомощна Райна, и те са олицетворени от характерни женски образи: умната и строга велика княгиня Олга и развратната императрица Теофания [Теофано]. На Велтмановата ментална карта Велики Преслав е разположен някъде между полюсите на киевската сила и благородство и цариградското коварство, разврат и суеверие. Симетрията може да бъде продължена. В Русия също има претенденти за короната - Добрен (Добрин), брат на Светославовата жена Милица, косвено подкрепян от великата княгиня. Във Византия императорите се сменят бързо, не без намесата на Теофано - Роман Лакапин, Никифор Фока, Цимисхий.

Двете групи в "Райна" обхващат персонажи, които изпълняват сходни сюжетни функции, но са натоварени с противоположни по знак оценки. Очертават се доста ясно няколко типа, характерни за романтическата историческа литература, както за някои от значителните творби, така и за по-неканонични преводни произведения (вж. Аретов 1990)4. Сходни особености се откриват в историческата трилогия на Л. Каравелов, в "Иванко", в "Под игото" и историческата драматургия на Вазов, та чак до наше време. И това не е национална особеност, рецидиви от романтическата поетика се забелязват в литературите и на други народи.

В повестта на Велтман Райна е благородната девойка, останала без родителска или друга стабилна житейска опора и увлечена от вихъра на бурни политически, военни и пр. събития. Тя привлича както безкористния благороден влюбен, така и носителите на властолюбиви стремежи.

Ролята на отблъснатия користен кандидат за ръката на красавицата се поема от Самуил. Той е въведен с физическия му портрет: "Черновлас, велеок (черноок), с извити вежди, кривонос (с орлов нос), чръвен, малостанен (на среден бой), (с черни мустаки), сладкодумен, бръз и сръчен (юнак)." С това описание се опитват да спечелят симпатиите на девойката, но тя е отблъсната от него, а преводачът, в по-малка степен и авторът, го възприемат като негативно. Трябва да се отбележи, че на български образът на Самуил леко е изместен, станал е по-еднопланов, по-недвусмислено отрицателен. При Велтман той в малко по-голяма степен намеква за характерните за романтизма злодеи, в душите на които се води величава борба между доброто и злото.

Печелещият симпатиите кандидат за ръката на девойката - Светослав - също е представен портретно: "Мустак му беше златен, като на Перуна, брадата бръсната..." (защото и в "хиндурското царство" не носели бради, но и Самуил е бръснат). Героичен и благороден младеж, жаден за военни подвизи, Светослав е характерен образ на влюбен. Несъмнено е противопоставянето между славянския (и въобще северноевропейския) тип на Светослав, възприеман като идеален, срещу който стои средиземноморският, южноевропейският на Самуил. Въобще, когато представя отрицателните си персонажи, Велтман не пропуска случай да изтъкне неславянския им произход и външност, дори обикновено и негръцкия, както е при Сурсувул и Самуил, при императорите Никифор Фока и Цимисхий. Същевременно авторът пропуска да се съобрази с факта, че майката на Райна е внучка на император Роман, следователно и нейната кръв не е изцяло славянска. Тук нормите на сюжетната схема се оказват по-силни от националните пристрастия.

Типичният романтичен злодей Георги Сурсувул предвожда единия лагер, той е активният отрицателен персонаж, наречен от Й. Груев "низкий народоласкател". Подобно на много други сходни персонажи от по-късните исторически творби със сюжети от Първото и Второто българско царство и този отрицателен герой е свързан с Византия и незаконно се домогва до българския престол, който иска да получи за сина си Самуил през трупа на цар Петър и против волята на наследницата Райна. Сурсувул е вариант на архетипа Макбет и литературен предтеча на много неблагодарници в българската литература с исторически сюжети - Иванко, Борил и др. - все любимци на владетелите, чийто живот отнемат. Многократно е посочвана близостта между образите на Сурсувул и на Друмевия Иванко. Г. Германов пояснява: "Обстоятелствата, свързани с убийството (на Петър) и описани в повестта на Велтман, съвпадат по-скоро с действителните обстоятелства на извършването и разкриването на убийството на Асен I, възпроизведени от В. Друмев в драмата "Иванко" (Германов 1984: 64). Така че, оказва се, линията, очертана от очевидната връзка на творбата на Велтман с произведенията на Друмев и др., трябва да бъде продължена и назад във времето преди руския писател, да се има предвид, че Друмев не само следва Велтман, но и се връща при неговите исторически източници...

Боян е персонажът, който покровителства Райна и активно се противопоставя на Сурсувул като негов морален антипод. Подобно на лукавия си противник, той също има свой кандидат за ръката на девойката - Светослав, а подобно на Тула (помощницата на Сурсувул) също прибягва към действия, които поне за другите герои изглеждат свръхестествени. По участие в цялостния сюжет той дори може да се разглежда като главен герой, въпреки централното място, което заемат Райна и Светослав. Боян участва и в събитията в Цариград, предадено е и миналото му. И при него Велтман не обръща внимание на факта, че не е чист славянин - майка му е маджарка и идолопоклонница. Както Сурсувул има предан човек в лицето на баба Тула, така и Боян се опира на своя познат от младини и верен служител на Петър - Обрен.

Велтман се стреми да обрисува романтичните си герои като сложни, нееднозначни личности, които не само преминават през житейски обрати, но сменят и цялата насоченост на своите действия, помисли и чувства. В "Райна" това най-ясно се долавя при двама от главните герои. Целият живот на Боян се стича така, че той би трябвало да бъде враг на Райна - прогонен от България, лишен от почестите на властта, чрез магия той фактически от разстояние убива собствения си баща, цар Симеон. Но съвестта му започва да го мъчи, той се променя и извършва много добрини на Райна и на родината си. С едни намерения тръгва към България Светослав, други го обземат, когато пристига в Преслав.

Несъмнено "Райна" привлича една част от възрожденската аудитория преди всичко с българския сюжет, с патриотичния си патос и с така актуалното изображение на руско-българската дружба и нейните корени в далечното минало. Всичко това като че ли е попречило да бъде забелязана и не винаги благоприятната светлина, в която Велтман представя нашите сънародници. Руският писател ги използва като фон, на който да изпъкнат необикновените достойнства на великия княз Светослав и неговите войни. За техните поражения авторът съумява винаги да намери обективни причини.

Отношението на няколко елемента от сюжета към известните историческите факти заслужават внимание.

Първият е, че киевският княз Светослав идва в България през 968 г. като съюзник на император Никифор Фока и воюва с българите. Според непосредствения източник на Велтман - "Критические изыскания об истории болгар" на любителя историк Юрий Венелин - Светослав бил дошъл, повикан от боляри, които се били опълчили срещу цар Петър и връзките му с Византия. При Велтман князът наистина идва, призован от византийския император, но тук разбрал, че българите са братя на русите и застанал на тяхна страна в конфликта им с Византия5.

Вторият е, че Светослав е езичник и това влече след себе си редица последствия, пренебрегнати от сюжета.

Друго несъгласие, което може да се изкаже към творбата на Велтман, е свързано с представянето на Самуил. В "Райна" той не е син на софийския комит Никола - този факт се изяснява по-късно от историческата наука - а на жадния за власт преславски комит Георги Сурсувул. В повестта Самуил се домогва до ръката на Райна и поради това е противопоставен на Светослав, и едва в епиложните няколко изречения "се отметва" от Византия. Титаничната му борба за запазване независимостта на българското царство, както и величавата епоха на Симеон, които рамкират представените в повестта събития, не интересуват Велтман. Богомилите и Иван Рилски, въобще всичко значително от този период, превърнало се (друг е въпросът доколко основателно) в национална гордост и емблема на българщината, е подминато от руския писател. Той, естествено, има право на подбор на фактите, на пресътворяване на известното. При този подбор и пресътворяване България се оказва място, където властта на злото може да се отхвърли само с чужда помощ, където предателите правят кариера, а доблестните хора са преследвани. Доколкото става дума за една феодална държава във време на упадък, това също в известна степен е вярно. Но трудно може да се приеме, че то важи за България, но не и за Киевска Рус.

Отношението към представяните в повестта исторически лица и събития не може да остане за дълго същото, то не само се пренасочва към други личности - Боян, а също Самуил, Симеон и др., но се и променя. Впрочем и по-рано отношението към Самуил е по-различно. Макар и с уговорки Паисий го нарича "благоговеен и благополучен цар", като отнася тези епитети именно към началото на царуването му (в скоби казано, Е. Георгиев смята, че Велтман "е използувал пряко "История славяноболгарская", материал от нея и нейните тенденции") (Георгиев 1969: 142). Не много след създаването на Велтмановото произведение към същата епоха от позициите на професионален историк се насочва Сп. Палаузов. През 1852 г., т.е. едновременно с българските преводи на повестта, в Русия е издаден класическият му труд "Век болгарскаго царя Симеона". След няколко години на български език в първата годишнина на сп. "Български книжици" (1858, № 3) е печатана обширната му статия с продължения "Последните страници от българската история", в която се разглежда същият период от позиции, стоящи много по-близо до днешните представи и концепции.

Проблемът за разминаването на Велтмановата повест с известното по това време от историята е бил обект на сериозни наблюдения. Ясно е, че в случая за Велтман киевският княз е важен не толкова като историческа личност, а като "символ на обединяването на родствените народи" (Вацуро 1976: 256).

[...] повестта "Райна, королевна болгарская" съвсем не е свободна, романтична, художествена интерпретация на тема "Светослав и българите", а обмислено и идейно обосновано, съзнателно отдалечаване от исторически известното и утвърденото. "Шифърът" за концептуалното строене на текста са идеите на Ю. Венелин - произведението на А. Велтман е техен художествен превод (Манолакев 1996: 45).

Естествено, "Райна" не е пряко инспирирана от институциите, изразяващи имперските амбиции на Русия, прокарвани и чрез каналите на културното общуване. Въпреки че авторът е във връзка със славянофилските кръгове, Велтман има преки впечатления от българите, той участва в Руско-турската война от 1828-1829, срещал се е и с български колонисти в Бесерабия. Но повестта носи имперските амбиции в един достатъчно ясен за непредубедения читател вид, а рецепцията й разкрива готовността на една част от възрожденците да приемат подобни чужди аспирации. Така творбата на Велтман в известен смисъл попада в един ред с политиката на масово преселване на българи в Русия, с усилията да се притъпи борбата за църковна независимост и да се разгромят униатите и протестантските религиозни мисии и т.н.

Парадоксално е, поне на пръв поглед, че въпреки споменатите знаменателни отсъствия и снизходителното отношение към България творбата има значителна рецепция у нас, която заслужава да бъде спомената във връзка с разглеждания тук проблем (вж. Георгиев 1969; Германов 1984; Минкова 1989; Аретов 1990: 197-204; Манолакев 1996: 27-65). Българският сюжет и изображението на симптоматични отношения между руси и българи събужда интереса на мнозина възрожденци. През 1852 г., в навечерието на Кримската война, по-малко от 10 години след първото руско издание на повестта, се появяват независимо един от друг два български превода - на Елена Мутева (1852) от руски и на Йоаким Груев (Велтман 1852) от сръбски. Към сюжета се насочват още Д. Войников (1866), Н. Павлович и др.

"Райна" е един от малобройните случаи през Възраждането, когато сам преводачът свидетелства за своя труд. В спомените си, публикувани през 1906 г., Й. Груев представя историята на своето издание, а много по-рано, в една обява разкрива отношението си към повестта, като наред с другите й достойнства, подчертава: "доста сполучливо са развити българските обичаи и народний ни характер, и покрай други любопитни и забавни предмети в нея ся намира и пригляд от българската история и опис на сходствата, что ся приимали българи с руси и преди 10-то столетие" (Цариградски 1851, курс.м., Н.А.). В спомените си Груев обаче дава да се разбере, че интересът на читателите не е особено голям и книгата не се продава добре6. И обратното - след Освобождението преводът на Мутева е преиздаван многократно - 1898, 1928, 1938, 19447. Това развитие, струва ми се подсказва, че книгата е важна по-скоро за идеолозите, отколкото за широката публика.

Л. Каравелов обобщава оценките на съвременните рецензенти, насочили се към различните издания: "Райна" на Велтмана по мнението на българския читател изображава твърде вярно избраната местност в България и времената на Петра Симеоновича и е имала за българите национален интерес" (Свобода 1870, курс.м., Н.А.). Всички запазени публични реакции от епохата разкриват по-особения характер, който придобива рецепцията на творбата. Сюжетът и героите на повестта вълнуват българите, превръщат се в една от основните ни исторически митологеми. По-късно и Ив. Шишманов ще потвърди, че "творбата приятно гали националното самолюбие на българина от оная епоха" (Шишманов 1916: 131).

Подчертаният интерес вероятно се дължи на факта, че така, както е представена от Велтман - нуждаеща се от руска помощ - България съответства не толкова на историческата истина за представяната епоха, а на господстващите настроения сред част от идеолозите и интелигенцията от времето, когато повестта е преведена. А и по-късно. Всеобщата готовност за подобен прочит е попречила дълго време, както вече казах, да бъде забелязана не винаги благоприятната светлина, в която Велтман представя нашите сънародници от миналото, опирайки се на сходни виждания у Ю. Венелин. Не случайно българският народ е олицетворен от една красива, но беззащитна девойка, която непременно трябва да бъде закриляна от нечия силна мъжка ръка.

Важен аспект, ако не на рецепцията на повестта, то на мрежата от интертекстуални аналогии, в които фигурата на Райна попада, е присъствието на сходни образи в други възрожденски творби. В ранните варианти на българската национална митология женските фигури на Своето са малко, по правило те стоят на втори план и като че ли нямат водеща функция в основните сюжети. Сред тях се откроява образът на старата Майка-родина, която не става част от някаква сюжетна верига, а поема ролята на говорител, който изплаква мъката на колектива, и на инстанция, към която се обръщат синовете й. Изходният вариант е Майка България, "Мати Болгария" на Неофит Бозвели, която изплаква мъката си пред своя син, който пък търси помощта на "просветените европейци". Подобни образи се откриват и у Р. Попович, Жинзифов, Ботев; пак при Ботев и Каравелов присъства и образът на млада жена, която в някакъв смисъл олицетворява България. Но никъде другаде, поне не преди Вазов, руската мъжественост и руската помощ не е заявена така пряко, както е в повестта на Велтман.

По-ранните прояви на този образ (Неофит Бозвели) следват библейската традиция, по-късните (Хр. Ботев) са по-близо до фолклорната образност. И в двата случая аналогията с Богородица е ясна. Първите по-значителни женски фигури в българската национална митология, които участват в по-разгърнати сюжети, са Райна Княгиня (в историческия и съвременния й вариант) (вж. Пътова 2001) и похитената девойка от мотива за нещастната фамилия, в която може да се потърси някаква проекция на анимата8.

Много често конфликтите в първите повести, изградени върху противопоставянето християни - неверници, предполагат символно тълкуване на основните персонажи. Новият тип женска фигура несъмнено предлага по-големи възможности за изграждане на разгърнат сюжет. Докато Мати Болгария на Бозвели патетично изплаква своята мъка, Райна княгиня и подобните на нея персонажи от мотива за нещастната фамилия са въвлечени в поредица от събития, биват заплашвани и похищавани от злонамерени и користолюбиви персонажи и спасявани от други и пр.

Съществуват и опити за изграждане на героични женски фигури (във фолклора, Славейковите поеми - "Бойка", "Самуилка"), но те остават в периферията на литературата от периода.

 

* * *

Вторият вариант на образа на Райна се появява повече от две десетилетия по-късно, очевидната му връзка с първия е в идентичното име, струва ми се, че може да се търси и същностна близост в общите представи, залегнали в различните варианти. Вторият попада в контекста на опити за радикална ревизия на българската национална митология и е въплътен в една от новите за времето икони на българската нация. Л. Каравелов, Хр. Ботев, организаторите на Априлското въстание и техният основен летописец Захари Стоянов са в основата на тази ревизия. Един от централните аспекти на тази промяна е преминаването от сказания за славното или травматично минало (които нерядко биват проблематизирани и дори иронизирани) към повествования за съвременността (вж. Аретов 2001: 412 и сл.). Смяната на акцента предполага избледняване, дори изчезване на образи от миналото като Райна.

Промяната, разбира се, не е абсолютна. Според Ст. Заимов, другият голям летописец на епохата, революционерите все пак имат своя историческа митология и също до известна степен черпят от далечното минало ресурси за своята пропаганда. На сказките си П. Берковски говори за въстанието на Асеневци в Търново, за голямото царство на Самуила, за воините на Шишмана, за боя на Косово поле и пр. При пристигането си в Хасково Левски остава насаме с учениците. "Той ги разпита нещо по "закон божи" и накара някои от тях, по-възрастните, да напишат на черната дъска следните имена: Крум, Асен, Райна Княгиня, цар Иван Шишман, Антим I, български екзарх." (Заимов 1983: 337). Сред историческите персонажи и съвременника Антим се е промъкнал и един литературен (фикционален) персонаж, при това жена (единствена жена) - Райна. Годината е 1872 и другата Княгиня - Райна Попгеоргиева - още не е ушила знамето на панагюрските въстаници.

Този следващ етап от развитието на националната митология, пренасочването й от историографията и литературата към действителността и мемоарите, е крайно интересен. Той е свързан с панагюрската учителка Райна Попогеоргиева Футекова9. Според основните източници тя, до голяма степен против волята си, е заставена от Бенковски да ушие знамето, а след това да го носи, качена на кон. Сцените са колоритно описани в "Записки по българските въстания" (Стоянов 1983: 373 и др.), а след това, от малко по-различна гледна точка, от самата Райна в нейната Автобиография (Попгеоргиева 1877; 1935; 1976). Първата публикация е на руски, преводачът се е подписал като "българин М" и, според В. Паскалева, "той е пригодил автентичния текст към изискванията на руската действителност по онова време. Дал му е литературна шлифовка, която е била може би до известна степен чужда на авторката. [...] Литературната обработка била предназначена за славянофилските кръгове и славянските комитети [...]" (Попгеоргиева 1976: 12-13). Славянският комитет в Москва, от своя страна, разпратил изданието в различни славянски страни.

Записките на З. Стоянов и Автобиографията на Р. Попгеоргиева - основните източници, които изковават този образ - представят една девойка, която е увлечена от вихъра на историческите събития, които първо я издигат на неочакван пиедестал, към който тя самата не се е стремила, а след това я осъждат на страдания, които всъщност не са конкретизирани и детайлно представени. Накрая Райна бива спасена от чужденци и намира убежище в Русия.

Автографът на Автобиографията не е запазен. Останал е друг ръкопис, озаглавен "Кратък извод из биографията на Райна Попгеоргиева Футекова, наречена от турците и официалните им документи княгиня Райна (крал къз). Ратниците на Панагюрската революция и всичкият народ в онез бурни времена я е зовели Райна Княгиня" (НБКМ, БИА, ІІ А 8537). Текстът е завършен през 1900 г. в "Sofia" и е подписан от "Р". Има и по-късни бележки (една от тях от 1904 г.), писани със сходен почерк. На отделно листче Христо В. Детчов, внук на Райна, предупреждава за много "неточности" и "неверности" (10 август 1976). По наблюденията на В. Паскалева, текстът не е писан от Р. Попгеоргиева, но може би тя го е диктувала на някой от синовете си (Попгеоргиева 1976: 56). Това е само хипотеза, която може и да бъде подложена на съмнение, тъй като повествователят в никакъв случай не се покрива с Райна, на места внукът възразява, а и текстът подсказва, че представлява чернова на книга, в която ще бъдат добавени други неща, включително и "импровизирана" реч на Бенковски.

Ръкописът гради един малко по-различен вариант на историята на Райна. От една страна, той въвежда нови подробности, от друга страна, пропуска някои детайли от публикуваното на руски издание. Авторът очевидно познава топографията на Панагюрище, а и много от жителите на града, които нарича по име. Няколко са елементите от повествованието, които го отличават от публикуваната Автобиография и които са интересни от гледна точка на изграждането на мита:

- бащата на Райна се оказва свързан с революционния комитет, но, поради уговорки, твърдението е неубедително;

- въведена е любовта на Райна и Бенковски;

- Райна сама пожелава да носи знамето;

- панагюрчани (по-точно панагюрчанки) не приемат знаменоската и откровено я одумват.

 

Дядо поп не е бил важен член на комитета. Той, заедно с други няколко члена, в навечерието на 10-дневното царуване не е знаял, че панагюрци са царе. Самият Бенковски се е носил интимно с дяда попа, ала предпазливостта, види се, го е заставяла да премълчава някои работи. През времето, когато Бенковски е идвал у Райнини, Райна сполучва да го обикне, ала се е задоволила само с туй - да копнее и страда тайничко. Същото чувство навярно е имало и у самия княз, защото твърде загадъчно би било иначе неговото поведение спрямо нея отпосле - през дните на революцията и в самия ден на обявяването й (НБКМ, БИА, ІІ А 8537, л. 21-23).

 

Повечето време Бенковски е прекарвал с Райна в беседвание върху бъдещата революция, върху свободното царство и пр. (НБКМ, БИА, ІІ А 8537, л. 27).

 

С учудвание гледат хората тази млада и без срам мома, що се провря тъй из мъжете.

Това е Райна.

- Ха, мари - говори една баба на [за?] Райна, нали беше болна? Кога е оздравяла?

- Не тя бе в Филибе на лекувание - подела друга.

- Хич не е истина - додаде трета. - Тая тежка [?] си е забъркала някоя каша. Я гледайте я. Болна ли? Тя е червена като пукел (НБКМ, БИА, ІІ А 8537, л. 41).

 

- Войводо! Понеже аз [съм] сама шила знамето, то сама искам и да го понеса, и да бъда войник сред войниците.

Войводата й подава знамето, тя го целува, целува и нему ръката, целува повторно знамето и кръста - покланя се на свещениците и застава от лявата страна на Бенковски.

"Да живее свободна България! Да живее княз Бенковски и княгиня Райна!" (НБКМ, БИА, ІІ А 8537, л. 45).

 

Поне две основни тенденции могат да се проследят в промените. От една страна, Райна е героизирана - баща й е свързан с комитета, тя сама пожелава да носи знамето и пр. Тази тенденция може да бъде определена и като нормативизиране, т.е. следване на някакви предполагаеми стандарти на вторичната национална митология. От друга страна, фигурата на Райна е допълнена с маркирания любовен сюжет, който пък я "нормативизира" спрямо един тип литературни стандарти, доста разпространени през втората половина на ХІХ в., а и по-късно. Донякъде в същата посока действа и въвеждането на критичните бележки на панагюрчанки, които вероятно имат някаква достоверна основа, и въвеждат в повествованието така ценения от авторите и публиката реализъм.

Авторът на ръкописа се опитва и да постави събитията в един по-широк исторически и литературен контекст. Още в началото, по повод рождената дата на Райна, той прави една колкото очаквана, толкова и произволна аналогия. Оказва се, че 6 януари е "денът, в който преди около 100 години е кръстена французската селянка Жана Д’Арк", въпреки очевидно неточната година, датата се оказва вярна - Жана д’Арк наистина вероятно е родена (а не кръстена) на 6 януари 1412 г. Често използваният в текста израз "десетдневно царуване" пък отпраща към книгата на Атанас Шопов (1881). В текста се споменават още вестник "Дунавски лебед" на Раковски, повестта на Ил. Блъсков "Изгубена Станка" и ненаименовани революционни брошури.

Оттук може да се проследи "превръщането на небългарския сюжет за Райна княгиня в българска легенда, допълваща националната митологично-образна система и даже запълваща една лична човешка съдба" (Пътова 2001: 185). Въпреки че си дават сметка за връзката между героинята на Велтман и панагюрската учителка, наистина дължаща се и на съвпадение на имената, изследователите обикновено поставят митичната фигура на Райна Попгеоргиева в национален контекст, а понякога, основателно търсят и възможно най-широките му аналогии (вж. Йорданова 2003).

Райна Попгеоргиева измества останалите подобни исторически лица, функционира като техен събирателен образ, като символ, донякъде изчистен от конкретни черти. А тя не е единствена, дори за Панагюрище - там има и друго знаме, ушито от други жени. От друга страна, съдбата на реалната панагюрска знаменоска от 1876 г. е обвита с премълчавания, намеци, недоизказани тези и предположения и апокрифни варианти. Често срещаните намеци за някакви романтични отношения между Райна и Бенковски са изтласкани на втори план от самите действащи лица, донякъде в духа на Ботевото "Остави таз песен любовна" ("До моето първо либе").

Несъмнен дразнител за колективното въображение е съдбата на Райна в затвора, конкретен вариант на мотива - българка в ръцете на свирепи друговерци. Ситуацията предполага изнасилването на размирната млада жена, актът вероятно се е случил в действителност, но основните, "каноничните" текстови варианти го премълчават. И тук са възможни различни гладни точки, различни оптики. Ако се тръгне от традицията на възрожденските литературни повествования, не е толкова странно, че основният акт на насилие над жена е спестен на Райна. (Отсъствието на насилието всъщност не е изненада и в контекста на ранните затворнически мемоари - З. Стоянов, Ст. Заимов, К. Величков, поп Минчо.) Ако обаче съдбата й се постави в контекста на каноничните по-късни разкази и картини за потушаването на Априлското въстания (в Батак и другаде), то отсъствието на изнасилването е странно. (Друг е въпросът, че и при повествованията за Батак и потушаването на Априлското въстание сексуалното насилие е категорично назовано, но не и детайлно описано.) Евентуалното изнасилване на Райна може да се появи в периферни текстове, апокрифи или интернет форуми10. Не така каноничният автор от края на ХІХ в. Г. Димитров сякаш също не се решава да представи изнасилването точно на Райна, но насочва читателя към него:

Уловена била учителката Райна П. Георгиева, на която баща й заклали, а с ней постъпили най-безчеловечно и безстидно. Тя била откарана в Пловдив. затвор [...] Турските свирепства и злодейства били неограничени. Много жени и моми, които гледали да опазят честта си, били убити пред лицето на мъжете и бащите си. И много бащи и мъже паднали убити, защото поискали да запазят честта на дъщерите и жените си. [...] Някои от обезчестените жени сами се самоубивали, защото не могли от срам да гледат света (Димитров 1896: 430-431).

Проблемът с изнасилванията и тяхното изговаряне присъства и в писмата на Макгахан. В писмото за Панагюрище той разказва:

Стотици жени дойдоха да ни разкажат както са видели и изстрадали. Изглежда, че нито една жена от селището не е успяла да избегне насилието. Всички те го изповядваха открито. На други места, където същите жестокости бяха станали, жените се колебаеха да говорят. В някои случаи те отричаха да са били изнасилени, а по-късно научавахме, че те признали пред други за своето злочестие. В Копривщица делегация от жени се яви пред г-н Скайлер, за да изрази своите оплаквания, и той бе до известна степен учуден, че те му говореха твърде малко. Но когато си отиваха, те му оставиха писмо, подписано от всички, в което се казваше, че почти никоя жена от селището не е избягнала насилието. Те не можеха да доведат всички жени, за да му го кажат с viva voce (открито бел.ред.), но като сметнали, че той разследва туй в качеството на официално упълномощено лице и че трябва всичко да се знае, решили да му напишат писмо. В Панагюрище жените не се колебаеха да говорят открито. Изнасилването беше толкова публично и общо, че те чувстваха безполезен всеки опит да прикрият своя позор и открито го изповядваха... (Макгахан 1966: 91).

Всъщност Макгахан недвусмислено документира изнасилването на Райна Попгеоргиева, но използва една дума (outrage), която, струва ми се, поне днес изглежда по-мека от по-често използваната сега (rape).

А какво станало с младата учителка, "Княгинята на българите"? Уви. Нейната съдба е тази на стотици други. Не бих могъл да я моля да ни разкаже цялата история на нейните нещастия. Всичко беше напълно изписано върху нейното лице. Ние разговаряхме с една жена в Панагюрище, която присъствала в момента, когато учителката паднала в ръцете на три или четирима башибозуци. Да, тази образована, интелигентна и чувствителна млада девойка била грабната и в присъствието на шест нейни другарки и съседи, изнасилена от трима или четирима брутални типове, които още мърсят земята с долното си съществувание. […]

Две седмици след като въстанието било напълно разбито, турските власти научили, че тя е ушила знамето и дали заповед за нейния арест. Междувременно в града бил изпратен мюдюрин. В десет часа вечерта той я закарал в своята къща, заедно с жената, за която говорих в началото на настоящото писмо. Тя ни разказа какво се е случило през нощта в къщата на мюдюрина. Горкото момиче, въпреки сълзите и молбите, които биха омилостивили тигър, била съблечена гола, пребита, оплювана и отново изнасилена. Тогава тя получила прякора "Княгиня на българите", а на следващия ден тя и другата жена, която била също така малтретирана, дори по още по-ужасен начин, били изпратени в Пазарджик (Макгахан 1966: 95 и 97)11.

Няма съмнение, че пред публичното признаване на изнасилването стоят изключително трудни за преодоляване психологически бариери, още повече в контекста на българското общество от втората половина на ХІХ в. Затова и отсъствието на факта е напълно обяснимо в речта на жертвата. По-сложно е положението при другите разказвачи на историята, при строителите на мита. От една страна, те явно желаят да опазят достойнството на младата жена, от друга страна обаче, последователно виктимизират и нея, и особено народа, който тя олицетворява. Първичните митове и по-старите им фолклорни варианти не се свенят да говорят за подобни и дори за по-сурови събития, вторичната национална митология обаче като че ли, не без колебание, предпочита да се изразява по един като че ли по-благопристоен начин.

 

* * *

Митологемата за Райна Княгиня не влиза в противоречие с митологемата за Дядо Иван. Без да са част от един сюжет, те успешно се допълват, нещо повече, историята на Райна (особено вариантът, свързан с Априлското въстание) сякаш предполага появата на Освободителя Дядо Иван. Макар и в различна степен, генезисът и на двете митологеми е свързан с Русия, и двете са последователно налагани чрез различни механизми и на руската, и на българската пропаганда. И въпреки че внушават един по-скоро негативен образ на българското, те са до голяма степен интериоризирани, възприемат се като свои и изконни, а опитите да бъдат ако не деконструирани, то поне рационално осмислени, срещат по-скоро съпротива, при това не само от страна на властовите институции, свързани с Русия.

Парадоксално на пръв поглед, образи, подобни на Райна, дъщерята на цар Петър, са характерни и за митологемите, с които западният "империализъм на въображението" (вж. Голдсуърди 2000; Аретов 2000) се опитва да колонизира Балканите в края на ХIХ и през целия ХХ в. Наистина сюжетните мотиви не са идентични, но зад тях стои същата идеологическа структура, същия мит: красива, но слаба девойка от Балканите (която олицетворява нацията си) се нуждае от чуждия принц, за да стигне до щастието (а и за да се утвърди държавата й). В. Голдсуърди разглежда един до голяма степен непознат и като че ли неочакван вариант на литературния мит за Балканите през ХХ в. - "от боец и военен лидер, защитник на потиснатите, байроновският герой неусетно се издига до претендент за някой балкански трон" (Голдсуърди 2000: 78). Въображението е подхранено от реални събития - в югоизточния ъгъл на европейската карта се появяват нови държави, нови короновани глави, някои от тях специално търсени сред висшата аристокрация на континента, впоследствие те пък си търсят подходящи съпруги и пр. - такъв е случаят не само с Александър Батенберг (по-късно и с Фердинанд Сакскобургготски), но и с гръцкия крал Оттон, с румънската кралица Мария, с няколкото кандидата за албанския престол и пр. Всички тези събития са обилно отразени в пресата и вдъхновяват поредица от популярни романисти, които усилено експлоатират романтичните клишета.

Искрата на тази мода е запалена от "Затворникът от Зенда" (1894) на Антъни Хоуп - един от бестселърите на своето време, който скоро бива адаптиран за театрална сцена, има и няколко екранизации. Действието се развива в измислената Руритания и името бързо става нарицателно. И въпреки че Руритания (в която се говори немски език) има малко общи черти с реалните балкански държави, името и свързаните с него стереотипи и до днес присъстват в британската преса, без да нарушават добрия тон. Голдсуърди духовито подмята, че подобно използване на представи за Африка, почерпени от Р. Хагард например, непременно би породило протести, но по отношение на Балканите се оказва не само допустимо, но дори удобно и толерирано. Велтман не е цитиран по този начин в наши дни, но идеите му са още в обръщение по един или друг начин.

След успеха на първия роман Хоуп използва аналогичен модел в "Рупърт от Хензау", "Сърцето на принцеса Осра", "Софи от Кравония" и др. Подобни романи пишат още С. Грийр (псевдоним на Хилда Грег) - "Некоронован крал" (1896), "Коронована кралица" (1898); Джон Ламб, чийто исторически роман "По заповед на принца" (1901) пресъздава преврата и контрапреврата срещу Батенберг; Доротеа Жерар - "Парещата корона" и др. Според Голдсуърди в края на ХХ в. трансформиран вариант на същия жанр може да се открие у М. Брадбъри и др.

За този тип творби са характерни романтични дуели, дворцови любовни истории и интриги. Преди да се качат на трона - или след това, но инкогнито - принцовете от романите за измислени балкански страни изживяват тривиални любовни истории и така авторите успяват да съчетаят блясъка на кралските особи с очарованието на обикновения човек (по правило красива девойка) от народа. Забелязва се и известно развитие - от сюжети, които следват модела на приказката, и на първо място на Пепеляшка, към по-усложнени "политически романси". Оказва се, че в тях за британците Балканите пораждат някакъв вариант на образа на европейската другост. Образува се специфична тройна структура - най-отгоре, разбира се, е британското, а най-ниско е поставено балканското като крайна и в известен смисъл детинска форма на европейското.

Очертава се една неочаквана аналогия. И британците, и руснаците, а и самите българи често мислят България чрез архетипния образ на хубава, но беззащитна девойка, която трябва да бъде спасявана от ръцете на похитители - друговерци или злонамерени чужденци - от друг чужденец, добър красив и смел. Очевидно е, че британските образи на балканското, от една страна, и българските, и руските образи на българското, от друга, имат определени сходства и те очевидно не са случайни. В някои показателни варианти ролята на спасителя е отредена на добронамерен чужденец (който по правило е "свой" за автора) - Светослав, Дядо Иван, западен принц - на когото като че ли му се полага и българската корона. Вероятно във всички тези случаи може да се търси "империализъм на въображението", по сполучливия термин на Голдсуърди. Друг е въпросът дали и доколко между различните варианти на този сюжетен възел може да има преки връзки и коя е основната посока на въздействие. Трети, особено важен, проблем е готовността на българската публика да приема и интериоризира подобни образи и митологеми и така да се "самоколонизира" (вж. Българският 1998).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Според Пл. Павлов образът на Райна изхожда от смътните сведения на Лъв Дякон за две дъщери на цар Петър (Павлов 1983: 49). Е. Михайлов посочва и легенда за българска принцеса в обкръжението на Светославовия син Владимир (Михайлов 1989: 146; вж. и Бонева 2002: 11). Вж. и текста на История (книга V) на Лев Дякон (2000) и Дякон (б.г.) (на гръцки и на латински). Сюжетът има връзка и със староруския летопис от ХІІ в. "Повесть временных лет". [обратно]

2. По-късно Манолакев свързва "Райна" на Велтман и с осмислянето на "тъмните моменти от собствената, руска, национална история. (Нещо, за което дори и днешният български интерпретатор на Венелин и Велтман трудно си дава сметка, може би защото по инерция мисли руините на Симеоновата столица като известни, съществуващи)." (Манолакев 2005). [обратно]

3. След първото й издание повестта е преиздадена близо век и половина по-късно (вж. Вельтман1985). [обратно]

4. Преводната творба, чиято структура е най-сходна, е гръцкият роман "Еничерете", преведен на български през 1848 от Ив. Богоров. [обратно]

5. По времето, когато Велтман пише своята повест, на А. Л. Шльоцер, а след него и на руската историография (Н. М. Карамзин, А. Чертков, М. П. Погодин, С. М. Соловьов, А. Ф. Хилфердинг, Д. И. Иловайский и др.) е известно, че Светослав воюва с българите. За разминаването на Велтман с руската историография вж. Богданов (1985) и Манолакев (1996: 41). [обратно]

6. "Напечатах я в 1000 екз., но и за това малко количество не се намериха доста четци, та и до последно ми се намираха още екземпляри." (Груев 1906: 7). [обратно]

7. Първото издание излиза със заглавие Белислава, българска царкиня. Исторически разказ. Прев. от рус. Елена Мутева. София, 1898. Изданието от 1930 е без посочен преводач. Разминаването на имената е свързано със следното пояснение, което се среща във вариантите "Райна" - "[...] Райна, наречена с мирско име Борислава". [обратно]

8. Елементът "похищаване" присъства и в сюжета за Райна. Малко парадоксално той е представен в предговора към изданието от 1889 г., според който повестта "рисува моменти при грабваньето на българската царкиня, Берислава, от при черковния олтар". Парадоксът е в това, че това "грабванье" всъщност е спасение. Спасителят е Боян, който измъква девойката от ръцете на нежелания съпруг Самуил. [обратно]

9. За нея има немалка литература. От близка до използваната тук гледна точка Р. Попгеоргиева е представена в: Пътова (1998: 179-186; 2001: 197-202), Бонева (2002: 10-19). [обратно]

10. В интернет форума на в. "Сега”, след популярна статия за Райна (Николов 2005) един читател пише: "Тук няма нито дума, че Райна Княгиня е най-изнасилваната жена след провала на Априлското въстание. Прочетете "Княжество България" от Георги Димитров - книга, която неслучайно не се преиздава.”.

Във визираната книга (Димитров 1896: 419-436) - подобно твърдение липсва. [обратно]

11. Епизодът с изнасилването е дискретно прескочен в автобиографичните текстове и техните коментари (вж. Попгеоргиева 1976: 159 и сл.). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1964: Ангелов, Б. Три исторически разказа. // Известия на Института за история. Т. 14-15, 1964, с. 486-489.

Аретов 1990: Аретов, Н. Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията. София: УИ "Климент Охридски", 1990.

Аретов 2000: Аретов, Н. Образи в авторитетно огледало. Стереотипите за Балканите в английската литература. // Литературна мисъл, № 2, 2000.

Аретов 2006: Аретов, Н. Национална митология и национална литература. Сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от ХVІІІ и ХІХ век. София: Кралица Маб, 2006.

Белински 1955: Белинский, В. Собрание сочинения. Т. 8. Москва, 1955.

Богданов 1985: Богданов, А. П. Александр Вельтман - писатель-историк. // Вельтман, А. Ф. Романы. Москва: Современник, 1985.

Бонева 2002: Бонева, В. Райна, българска княгиня. // Историческо бъдеще, № 1-2, 2002.

Вацуро 1976: Вацуро, В. Болгарские темы и мотивы в руской литературе 1820-1840-х годов. (Этюды и разыскания). // Руско-болгарские фольклорные и литературные связи. Т. 1. Ленинград, 1976.

Велтман 1852: Велтман, Ал. Ф. Райна княгиня българска. Повест от Велтмана. Преведена от Йоакима Груева. Белград, 1852 (2 изд. 1866).

Велтман 1985: Вельтман, Ал. Ф. Романы. Москва: Современник, 1985.

Венелин 1829: Венелин, Юрий. Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческо и религиозном их отношении к россиянам. Историко-критические изыскания Юрия Венелина. Т. 1. Москва, 1829.

Венелин 1849: Венелин, Юрий. Критические исследования об истории болгар. 1849.

Войников 1866: Войников, Д. П. Райна Княгиня. Драма в пят действия от Д. П. Войникова. Браила, 1866.

Георгиев 1969: Георгиев, Е. Български образи в славянските литератури. София, 1969.

Германов 1984: Германов, Г. Окървавено навечерие. София: ОФ, 1984.

Голдсуърди 2004 Голдсуърди, В. Измислянето на Руритания. Империализмът на въображението. Прев. Л. Дуков. София: Кралица Маб, 2004.

Груев 1906: Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906.

Данова 1980: Данова, Н. Националният въпрос в гръцките политически програми през ХІХ век. София: Наука и изкуство, 1980.

Диакон 1988: Диакон, Лев. История. Москва: Наука, 1988.

Диакон 2000: Диакон, Лев. История (1988). // Константин Егоров, 22.03.2000 <http://oldru.narod.ru/biblio/ldiakon1.htm> (12.02.2012).

Диакон б.г.: Diaconi, Leonis. Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae. // Books.Google, without year <http://books.google.com/books?id=GCMAAAAAYAAJ&pg=PA3&dq=%22leonis+diaconi%22#PPP5,M1> (14.02.2012).

Димитров 1896: Димитров, Г. Княжество България в историческо, географско и етнографическо отношение. В три части. Част ІІ. Пловдив, 1896.

Заимов 1983: Заимов, Ст. Миналото. Под ред. на А. Меламед. Бел. А. Меламед. Литературни редактори-консултанти Ил. Тодоров и Сл. Иванова. София: Изд. на БЗНС, 1983.

Йорданова 2003: Йорданова, Ю. Традиционни образи на "своето" и "чуждото" в новата българска литература. (Трансформационни аспекти). // Електронно списание LiterNet, 03.08.2003 <https://liternet.bg/publish5/iuiordanova/avtoreferat.htm> (12.02.2012).

Българският 1998: Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст: А. Кьосев. София: Александър Панов, 1998.

Макгахан 1966: Макгахан, Я. Турските зверства в България. Прев. Т. Д. Димитров. Женева, 1966. (Januaris A. MacGahan. The Turkish Atrocities in Bulgaria. Letters of the Special Commissioner of the Daily News… Translation into Bulgarian and introductory note by Theodor Delchev Dimitrov. Geneva, MCMLXVI.)

Манолакев: Манолакев, Хр. За знаците на миналото в българската възрожденска култура. // Литература в дискусия. Съст. Елена Тачева, Роман Хаджикосев, Албена Вачева. Електронно издателство LiterNet, 29.05.2005 <https://liternet.bg/publish/hmanolakev/ruinite.htm> (12.02.2012).

Манолакев 1996: Манолакев, Хр. Между образа и четенето. Руската преводна белетристика през Българското възраждане. София: Кралица Маб, 1996.

Минкова 1989: Минкова, Л. Повестта на А. Ф. Велтман "Райна королева болгарская" в преводната литература на Българското възраждане и в историята на превода в България. // Литературна мисъл, 1989, № 1.

Михайлов 1989: Михайлов, Е. Руси и българи в ранното средновековие (до 964 г.). София, 1989.

Мутафчиева 1974: Мутафчиева, В. "Предсказанията" за края на Османската империя (Към въпроса за българо-руските културни връзки през ХІХ в.). // Studia balkanica, 8, Sofia, 1974.

Мутева 1852: Райна българска царкиня. Приказ на А. Ф. Вельтмана. Преведе от руски Елена Мутева. Санктпетербург: Издание на Калоферското училище, 1852 (2 изд. 1856).

Николов 2005: Николов, Григор. Райна Княгиня била влюбена в Бенковски. // Сега, 31.12.2005 <http://www.segabg.com/article.php?issueid=2080&sectionid=8&id=0001501> (14.02.2012).

Павлов 1983: Павлов, Пл. Борис ІІ (Опит за ново тълкуване на семейно-династичесните проблеми в Преславския двор при цар Петър). // Преслав. Т. 5. 1983.

Попгеоргиева 1877: Автобiографiя панагюрской учительницы Райны Георгiевой, прозванной турками Болгарскою королевной. Преводъ съ болгарскаго Болгарина М. Изданиiе Дамскаго Отдленiя Славянскаго Благотворительнаго Комитета. Москва, 1877.

Попгеоргиева 1935: Райна княгиня. (Автобиография). Прев. Т. Панайотова. София, 1935 [първо изд. на български].

Попгеоргиева 1976: Райна княгиня. Автобиография, документи и материали. Съст. В. Паскалева, Р. Патърчанова. София: Наука и изкуство, 1976.

Пътова 1998: Пътова, Н. Идентичност и символ. // Възрожденският текст. Прочити на литературата и културата на българското възраждане. В чест на 70-годишнината на проф. Дочо Леков. София: Сребърен лъв, 1998.

Пътова 2001: Пътова, Н. Тя, княгинята. // Тя на Балканите. Благоевград, 2001.

Свобода 1870: Свобода, 1, № 24, 22 април 1870.

Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения. Т. 1. София: Български писател, 1983.

Трифонов 1908: Трифонов, Ю. Историческо обяснение на вярата в "Дядо Иван" (Русия) у българския народ. София, 1908. Също: Трифонов, Ю. Избрани студии. Ред. Надя Данова, Николай Аретов. Варна: LiterNet, 27.08.2006 <https://liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/istorichesko.htm> (12.02.2012).

Цариградски 1851: Цариградски вестник, № 62, 24 ноември 1851.

Шишманов 1916: Шишманов, Ив. Студии из областта на Българското възраждане. // Сб. БАН. Т. 4. София, 1916.

Шопов 1881: Шопов, Ат. Десетдневно царувание. София: Печатн. на Български глас, 1881.

 

 

© Николай Аретов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2012, № 2 (147)