Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ЗНАЦИТЕ НА МИНАЛОТО В БЪЛГАРСКАТА ВЪЗРОЖДЕНСКА КУЛТУРА

Христо Манолакев

web | Литература в дискусия

За всички, които сме изкушени от диалогичното четене на “своето” през “чуждото”, е повече от ясно, че нещо се случи със сравнителното литературознание след идеологическите промени от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век в Източна Европа. Нито тя, нито то вече са същите. Прекроиха се и картата на Европа, и нагласите за сравнителното четене на литературния процес. Дори и за адептите на сухото академично вглеждане в безспорните факти познатият подход на съпоставяне изглежда доста овехтял, безвъзвратно в миналото останаха и структурите, които го поддържаха, и изследователският патос на научното вдъхновение. Днес е все по-очевидно, че това бе преломна граница в парадигмата на хуманитаристиката изобщо. Но докато кризата в литературознанието можем да скрием и в обяснението “смяна на епистемата” и да продължим “старото” движение в един забавен ритъм, то спрямо компаративистиката не смея да употребя думата трансформация, защото за нея “движението” сякаш напълно бе преустановено. Опитвам се да не генерализирам в обобщенията си, но поне за мен неочакваното бе именно в това рязко спадане на интереса към нея. Дали отдавна обговаряният край на дисциплината все пак действително не бе настъпил? Въпросът е риторичен, и не съвсем.

За националната литературна история трансформирането на традиционния предмет на изследване бе по-забележимо, докато при компаративистиката центростремителното парадигмално свиване бе съпровождано със забавяне “по хоризонталата”. Имам предвид продължаващото проучване на двустранните междулитературни контакти, което създаваше илюзията за жизненост. Вникнем ли обаче внимателно в проявите, ще забележим, че връзката интерпретативно се свива до конкретен междутекстов диалог, че на практика се сравнява различието между поетиките на двамата автори, а целият околотекстов социо-културен фон, който в някакъв аспект е свързан със срещата между “свое” и “чуждо” остава встрани от вниманието. Постмодерната ситуация предостави свобода за многопосочно (и методологически неангажирано) сбиране и съизмерване на всякакви, включително и на междулитературни знаци, което само външно би могло да се приеме за компаративистично в иманентния смисъл на понятието. Последното е сред красноречивите онагледявания на дебата дали компаративистиката не е по-скоро метод за четене на срещата, отколкото дисциплина. Приемем ли го за вярно, ще следва, че преводът като “най-конкретният акт на междулитературната среща” (Ничев 1988: 12) ще трябва да се отнесе изцяло към съответните “чужди литератури”, а оттук сравнителното литературознание, такова каквото го познаваме и се стремим да го прилагаме, става излишно?!

Едновременно с тази протичаше и противоположна тенденция за самосъхранение на парадигмата. Конкретно в нашето българско изследователско пространство някаква възможност за спасително оцеляване на една по-традиционна компаративстка нагласа даде имагологията. Тя изучава националните срещи с чуждото, както и изграждането на своите образи в представите на другия. Само в редки случаи обаче тя бе осмисляна като обособена проблемна зона извън изследователските оптики на историята на литературната рецепция и историята на превода, което е неправомерно. В резултат на засиления интерес към “другия” постепенно, и логично, в търсенията на компаративистиката попаднаха и актуалните проблеми на националните идентичности, което наложи вниманието да се насочи и към нехудожествените сфери на народопсихологията, историята, географията, политиката, социологията, икономиката. Идеологията на националното лесно сдвоява фикционално и нефикционално. Зад фиксираните художествено-литературни знаци се оказва, че протичат процеси, които преминават свободно отвъд познатите парадигмални граници. Да се предполага, че е възможно да се проследи ферментирането и отлагането на тези явления само със съвременния интерпретационен ентусиазъм би било самоизмама. Компаративисткият опит трябва да се използва, но с категоричното уговаряне, че традиционното сравнително-литературоведско мислене би следвало да се отвори към една по-широка социокултурна панорама. Да усъмниш парадигмата и да я загърбиш или да останеш в нея като прагматично я преосмислиш - между тези две крайности би трябвало да потърсим компромиса и точно тук компаративисткият патос на Б. Ничев да прилага актуалните теоретични тенденции върху полето на междулитературния диалог би бил от полза.

Компаративистиката винаги е боледувала от един, превърнал се за същността й в хроничен, проблем - как да съчетае необходимостта теоретично да обобщи присъствието на някаква обща за повече от две различни национални литератури художествена и поетологична тенденция с нуждата от конкретното й проучване. На практика то винаги се оказва по-бедно от богатството на форми и явления, чието съдържателно многообразие се изплъзва от предзададената теоретична схема. Едва ли има друга област на литературознанието, в която зевът между теоретичната процедура и прагматиката на анализа да е така ярък. В началото на 80-те години на ХХ век това разминаване достигна своеобразен апогей. От една страна бяха абстрактните и сухо-умозрителни теоретични модели на съветската и чехо-словашката школи за междулитературните общности1. А едновременно с тях се осъществяваха всевъзможни конкретни проекти, които мълчаливо илюстрираха, че и без тези тромави конструкти компаративистиката е жизнена и има своя принос за разкриване битийността на дадената литература. С характерния за онова време ентусиазъм и удоволствие от четенето на литературната теория Б. Ничев (1986) се опита да покаже, че сравнителното литературознание е възможно да бъде и конкретно в своята теоретична насоченост. Неговите “Основи на сравнителното литературознание” не са традиционният учебник или монография, т.е. не са методически и методологически обременени “да наставляват” или “да произнасят последна дума”. Те предусещат кризата и с насочването към многопосочни теоретични хоризонти - от Бахтиновия диалогизъм до Изеровия рецептивизъм - търсят алтернативи за актуализирането на дисциплината. Именно това непрестанно експерементиране на Б. Ничев с новите идеи дори и върху познат, вече прочетен компаративистки материал, е ценното, което трябва да съхраним днес.

Идеята за настоящия прочит се роди като желание да се преосмисли, точно в контекста на съвременната интерпретационна ситуация, един от, така да се каже, постулатите на традиционното сравнително литературознание: срещата между две литератури се анализира само през формите на установения контакт.

Историята на литературната рецепция е онзи дял от сравнителното литературознание, който чрез проявите на превода изучава връзките на своята национална литература с други чужди литератури. Особено за по-стари етапи от литературното развитие, когато нормативното разграничаване на “свое” от “чуждо” е в процес на естетическо полагане и установяване, а отношението на преводача към оригиналния текст се простира в широкия диапазон от точното му предаване на възприемащия език до абсолютното заличаване знаците на отдаващата литература. Сред задачите на литературната рецепция и преводознанието е и установяване на неидентифицираните първоизточници - една нелека, трудоемка и, откровено казано, неблагодарна задача. В литературата на българското възраждане, за която ще говорим в следващите страници, масивът от неидентифицирани чужди произведения (художествени, научни, публицистични и пр.) изобщо не е малък. Изследователската им съдба е незавидна, те са подминавани и от историците на литературата, и от компаративиститите. Но ето го парадоксът. Независимо от художествените им достойнства, те са свидетелство за непреставащ междулитературен обмен. В сравнителните изследвания обаче под “общуване” обикновено се има предвид конкретно установения контакт. След тази начална редукция задейства втора - на естетически критерий за подбор и оценка, за да останат в края от този скъсен репертоар едва няколко стойностни произведения от дадената чужда литература, върху които сравнителното литературознание на практика гради своите наблюдения и изводи. Така се оказва, че имаме множество диалози, но малко срещи с чуждото.

Една от възможностите поне частично да се привлекат тези произведения за анализ и да се потърсят връзките им в литературния процес, е необходимостта по-задълбочено да се изучава преводаческата поетика и езиците на рецепцията, т.е. езиците на заемането. Ще илюстрирам идеята си с познато стихотворение на Г. С. Раковски, което провокира импулса за това компаративистко четене.

Отлъчие от България еднаго разпаленаго родолюбца българина в лет. 18532 е една от най-важните творби за българската възрожденска литература с програмната идеологическа трансформация на мотива за раздялата. Познатите от Чинтуловото “Стара майка се прощава със сина си” интимни означения на родното (майката, своя дом), тук са разширени до необозримите измерения на отечеството. Но погледът сякаш настойчиво се стреми да проникне и отиде до границите на физическото. В тематичния фокус на раздялата се оказват окаяните развалини на някогашните български столици Преслав и Търново. През липсващите, изличените, унищожените знаци на националното минало лирическият герой патетично сътворява памет за националната идентичност. Прощаването следва хронотопа на родната история. От М. Арнаудов (1979: 19) тръгна идеята, че мотивът е рефлексия от преките авторови впечатления при тъжната гледка на славните някогашни български столици. Едва ли е точно така, поне по отношение на Преслав, както ще имаме възможност да се убедим след малко. По-специално в случая ме занимава различният ракурс, чрез който е въведена срещата с двата града. Той пристига късно вечерта на кон и самотен броди из останките на Преслав. А след това просто се озовава край стария Търнов, където повежда тъжен разговор с река Янтра - единствен свидетел на отминалото. Монологът на лирическия говорител асоциативно отпраща към фолклорната поетика, което навярно в по-голяма степен се възприема като знак за “художественост” в наративната рамка на “виденията”, докато в първия случай функционалността й се губи в битово-делничните измерения на срещата.

Маркираната от творбата опозиция “робско настояще - славно минало” е емблематична за Раковски. В по-общ типологичен план същевременно тя е присъща изобщо за поетиката на южнославянския романтизъм, което ни приближава към втория важен момент, провокирал желанието за настоящата интерпретация: поетиката на романтизма.

А на романтизма не му провървя в изучаването на българската възрожденска литература. Книгата на Кр. Генов “Романтизмът в българската литература” (1968) с фактологичните й свръхобобщения е красноречив пример за методологическото ни люшкане между крайностите. Дебатът бе кратък, непремислен и след успокоението на емоциите всичко потече по старому. На въпроса има ли романтизъм в нашата литература, при всичките възможни уговорки, отговорът по-скоро би бил отрицателен. И също толкова приемливо би било твърдението ни например, че Раковски е романтик по дух и по идейност. Определено насилие би било, разбира се, да осмисляме до болка познатите процеси на “родното” през типологичните общоевропейски прояви на явлението. Но дори да ситуираме своята остойностяваща гледна точка в парадигмата “ускорено развитие на литературата”, в литературата на българското възраждане съществуват знаци, които не можем да не ги свържем с Романтизма.

Ако ситуираме творбата на Раковски в един по-широк контекст, ще забележим, че тя типологично се сближава с важния за европейския романтизъм интерес към забравеното Минало. Да не прибързваме с изводите за констатацията и да направим друга уговорка заради съвременната епистемологична ситуация. Преди да санкционираме набелязаните проекции на етническо и идеологическо противопоставяне (българи-турци; българи-гърци; българи - “хитра Европа”) като прояви на национализъм, трябва да осмислим желанието за откриване на своята непозната национална История в определена причинно-следствена зависимост, породила изличаването на паметта. Обръщането към непознатото някога, търсенето на знаците му в мълчанието на камъка е родено именно от идеологията на Романтизма, от неговия проект за ново себеоткриване и себеопределяне на индивида сред различните координати на битието, включително и национални. Без да влизаме в детайлно изследване на критическия контекст, ще се съгласим, че това е познат интерпретационен поглед към творбата на Раковски. Но вместо да приемем едва ли не за естествено подобно отношение към националната история (през призмата на авторовата идеология), ще предложим един неочакван компаративистки ракурс за четене на творбата, в който смислов код ще бъде мотивът за руините.

Те са познати, разбира се, на българските историци и филолози. На остатъците от “старото” българско царство във възрожденското пространство е обръщано внимание главно в плана на археологическата реконструкция. Не можем естествено да не споменем археологията, но нашият интерпретационен акцент ще бъде друг. Предварително ще уточня, че интересът на Раковски към този мотив е обвързан и с рецепцията на повестта “Райна, королевна болгарская” от руския писател А. Велтман. От цялата рецепционна линия на тази книга във възрожденския контекст3 ще избера няколко текста, които ще бъдат съпоставително анализирани през диалогизирането на българските руини от двама европейски пътешественици: унгарецът Ф. Каниц и руснакът Вл. Тепляков. Но преди да сравним техните различни срещи с отминалото, е необходимо кратко отклонение в дискурса на руините, за да маркираме макар и най-общо превръщането им в една от емблемите на европейския романтизъм.

Разрушение и възкресение са двата противоположни акта, които правят семантиката на руините4. Разрушени градове се срещат в почти всички древни текстове, което затруднява конкретизирането на генезиса на мотива. Приема се, че забравата е и референция на Божия гняв, т.е. появата на “руините” е санкция срещу отмятането от Божието Слово. Много по-голяма яснота съществува по отношение на втория семантичен маркер, чиято поява се свързва с “Енеида” на Вергилий. Когато говори за разрушаването на Троя, той не цитира Омир, защото в “Илиада” Троя “пада”, но ние не виждаме разрушението й. Разрушава я Вергилий, за да може изпод забравата да я възкреси. Различното отношение към забравата е онази невидима граница, която дискурсивизира мотива. Така се ражда елегичната нагласа за съзерцание на мъртвия камък, т.е. за превръщането му в сюжет на поезията.

Италианското Възраждане открива руините на Рим. Повикът на архитекта Алберти да се прекрати варварското използване на древните мраморни блокове за съвременно строителство е и първият акт в европейската култура за музеифициране на руините (Данилова 2000: 38-60). Това е началото на трансформацията в тяхната семантика - от безлико анонимно битие в различен от ежедневието обект за гледане, в означаване на непознаваното някога. Голяма е заслугата на живописта от тази епоха за превръщането им в емблема на европейската култура. От детайл в пейзажа (Гирландайо, Клод Лорен, Пиранези и др.), руините постепенно се разгръщат в самостоятелна жанрова живопис, превърнала се в импулс за не едно пътешествие до Италия5.

През италианското Възраждане се изработват и първите изкуствени руини (от художника Джироламо Дженга, през ХVI век) (Зенкин 2000: 61-66), но популярността на това обратно въздействие от фикция към реалност свързваме с архитектурата на английските паркове от епохата на романтизма. В тези изкуствено създадени, изработени, руини отчетливо се долавя срещата между естетика и философия. Те се превръщат в особено място за усамотение и философски размишления, което най-често е било посещавано нощем. Полуразрушеният замък или кула визуално “онагледява” срещата между живота и смъртта, за да провокира съзерцанието като различно “вътрешно” проглеждане към вечната борба между всепобеждаващата природа и безсилието на човешкия гений пред времето (Соколов 2000: 73-106).

Просвещението измества семантичния акцент от декоративния към вербалния знак на руините. Дидро и Шатобриан откриват в безжизнения камък елегичните тонове на една нова емоционална нагласа на меланхолично потапяне в отминалото. Но голямата си популярност мотивът дължи на сантименталната и романтична лирика. Особено е влиянието на английския предромантизъм (Уърдсуърт, Блейк), в чиято сюжетика руините се обвързват с мотивите на т.нар. “гробищна поезия“ и с това в общи линии се очертава устойчивата рамка на поетичното клише: среднощна разходка до гробище или парк; усамотяване и меланхолично съзерцание на бързопротичащото време през тайнствени руини; желание да се възкреси спомена за непознатото отминало; проливане на сълзи върху безжизнения камък и осъзнаване скоротечността на земното битие; завръщане към унилото настояще.

Извън параметрите на настоящия текст е да проследи разпространението на мотива в европейските литератури, поради което ще завърша прегледа с една важна за по-нататъшния прочит книга: “Руини или Размисъл за революциите, претърпявани от Империите” (1791). Неин автор е френският писател и пътешественик Волней. Тя разказва за пътуването му до Изтока, замислена е като метафора на духа на тогавашното време и е публикувана в разгара на Френската революция. През идеологическата среща между отминало и бурно настояще за автора руините се превръщат в алегория за преходността на всяка власт. Съвременниците остават впечатлени от използването на руините като наративна рамка за историософските разсъждения. Пътешественикът стои замислен сред развалините на древната Палмира и изведнъж от тях израства духът на отминалото, за да му разкаже тъжната история на тези земи. Художникът на първото издание рисува точно този сюжет като единствена илюстрация към книгата, с което в значителна степен спомага за превръщането му в устойчива представа, в клише.

Съзнателно ще наруша историческата хронология и ще започна анализа си с Феликс Каниц, чиито нарисувани руини из българските земи са добра илюстрация именно на поетиката на визуалното клише.

Забравя се или почти не се знае, че Феликс Каниц има професионално художествено образование; от 1848 година до края на живота си той е художник-илюстратор и художник-журналист към списание Illustrirte Zeitung, Лайпциг (Романски 1939: 10). Голямата популярност на тритомното му съчинение “Дунавска България и Балканът” (1875-1879) се дължи и на множеството гравюри, с които книгата е богато илюстрирана.

Изобразителният маниер на Каниц е съчетание между поетиката на реалистичното и романтичното. Той не е маниерно претенциозен при избора на сюжети - рисува и красотите на българската природа и делничния бит. Научната цел и прагматиката на пътуванията му предопределят необходимостта от точен контур и отчетлива реалистична линия, което придава и до днес на литографиите му автентично етнографско излъчване. Но той е и романтик по дух и емоционална нагласа в забелязването на необичайни кътчета от непознатите за европееца български земи, което се долавя и в избрания сюжетен ракурс, и в композицията на творбата. Независимо дали е омаян от острите старопланински зъбери и резките диагонали на речните проломи, или е очарован от мекото спокойствие на равнината, в панорамните му пейзажи много често се появяват развалини от стари крепости, манастири и черкви. Много често руините за него са и самостоятелен сюжет (срв. “Развалините край Никопол”; “Развалините на Кула”, “Дикилиташ при Ялар” и др.), но в случая за мен са по-интересни произведенията, в които те са елементи от сюжета.

Една от тези работи е “Долината на река Вит при Садовец”. Ако не познаваме съответния пасаж от съчинението му трудно ще определим тематичния център на картината. Кметът на с. Свинар разбрал, че чужденецът се интересува от стари крепости и го отвел при “големите развалини на Вит” (Романски 1939: 10). В композиционния, а следователно, и в смисловия й център е величествената амфитеатралност на прорязаното от реката старапланинско плато. А римската кула, т.е. поводът за срещата с природата, е вдясно, встрани от зрителния фокус. Руините тук са функционално амбивалентни. Те са и рамка, която подвежда погледа навътре към реката, пролома, скалите, но и тематизират гледането, предпоставят емоционалната нагласа за четенето на картината. В долината сякаш времето е спряло, а виещите се над полуразрушената кула орли придават романтична мистичност на панорамата.

Всъщност Каниц навсякъде претворява мотива в този семантичен план. Дори и повърхностното му съпоставяне с творби от ХVIII и ранния ХIХ век ясно показва, че тук алегоризъм липсва, че той възприема и пресъздава срещата си с руините през езика на романтичното клише. Неговите руини си приличат, те са плод на едно моделирано жанрово съзнание, което се съобразява и с механизмите на художествената комуникация. Художникът добре познава вкуса на европейския възприемател - през емблемата на руините той привнася в красивия пейзаж на непознатата земя екзотично-мелодраматична привлекателност.

По време на Руско-турската война от 1828-1829 година Владимир Тепляков е изпратен от Одеския музей със задача да събере археологически старини от освободените земи край Варна. Впечатленията си от пътуването представя пред руската аудитория в пътеписа “Писма от България” и в лиричния цикъл “Тракийски елегии”. Поетичният текст своеобразно допълва прозаичния, без да е негов преразказ; лириката е емоционално разтоварване на въображението от задължителния обективен тон на пътеписа.

Преди време съществуваха опити да се напъхат “Писмата” в традиционната компаративистка парадигма “българската тема в руската литература”6. Мислена през познатия сравнителнолитературоведски поглед, тук тази тема е неактуална. България е само географско понятие, изоставено от автора още в заглавието. За Тепляков България е неясна дори и като територия и в хода на изложението предпочита да употребява топосите Мизия и Тракия. Далеч по-релевантно би било сравнителното изучаване на “Писмата” през съвременните визии за другия.

Тепляков пристига във Варна с мисълта, че стъпва на бреговете на класическата Тракия и на слънчевата антична Гърция (Писма 1883: 3); той е отчужден от тукашното и до края на експедицията остава затворен във въобразената си представа за класическата древност, чиито следи и знаци търси и забелязва навсякъде около себе си. Погледът не вижда съвременния живот, с имперско безразличие и високомерие наблюдава ежедневието на пъстрата “азиатска тълпа”, а “местните туземци” попадат в полезрението му само ако успеят да заинтригуват археологическото му любопитство (Писма 1883: 34).

Тепляков е романтик, не само като поет, но и по светоусещане, типичен представител на руския романтизъм от 30-те години, т.е. времето, в което романтизмът от елитарно постепенно започва да се превръща в масово изкуство, в мяра на художествения вкус и битовото поведение. Година по-рано той пребивава в Кавказ (Поети 1972: 595), емблематично пространство в парадигмата на руския романтизъм. Отбелязвам биографичния факт, защото “Писмата” недвусмислено подсказват, че авторът наблюдава и възприема българската действителност и природа през спомена за Кавказ. Съзнанието сякаш и не се опитва да сътвори етно-религиозно оразличаване между кавказките черкези и тукашните българи. Симбиозата от двуизмерния културен филтър пред погледа му - античност/романтизъм - сътворява един от най-интересните сюжети на книгата: разходката до Гебеджинските развалини. Става дума за местността “Побитите камъни” край с. Белослав, Варненско.

Подготовката, пътуването и “срещата” с необичайния природен феномен са предадени чрез поетиката на романтичната интрига, с все по-нарастващо нетърпение и любопитство. Огромните и величествени каменни стълбове са безчет, пръснати са из цялата долина и, въпреки че са с правилни цилиндрични форми, не е възможно да се открие някаква закономерност между тях. Оттук започва голямото раздвоение у наблюдаващия. Като пътешественик, а в някакъв смисъл и като изследовател, той изказва обективното съмнение, че те не са дело на човешка ръка. Усилията му да открие каквито и да са знаци от изкуство и архитектура са безплодни и той с огорчение споделя хипотезата, че камъните най-вероятно ще да са необичаен природен феномен (Писма 1883: 109).

Но грандиозната гледка поразява въображението на поета и тъй дълго мечтаната среща с античното някога най-накрая се осъществява. Посредник в лиричния диалог с непознатото някога става сюжетът на руините. И в това е един от парадоксите на този мотив. “Четвъртата тракийска елегия “Гебеджинските развалини” разказва емоционално за нещо, което всъщност не съществува. Руини, като знак за отминалото време, за присъствието на непозната цивилизация - липсват в посетеното от поета място. Сред тишината на причудливите форми лиричният аз сътворява своята въображаема среща ...със своята мечта посредством овладените езици и поетични практики на своята културна памет. И среднощната разходка сред призрачните скали, и настроението, и споменът за непознатото отминало време - маркират координатите на една позната лирична ситуация. В един миг обаче, отвъд границата на поетическия дискурс, “под черта”, лирическият аз решава да сподели своите колебания, че е възможно величествените скали да са игра на природата. С изговарянето на съмнението съзнанието се освобождава от жанровите конвенции на очакваното. “Руините” изгубват напълно своя локален колорит и поетическото въображение започва свободно да сбира знаци от различни културни пластове в някакво абстрактно и безкоординатно времепространство, в което единствено е възможно да бъде изговорена болката по унищоженото минало духовно величие7. Така гебеджинските развалини са едновременно и липсващи, и сътворени, интертекстуално обвързани, но и отчуждени от дискурса на руините; поетично вдъхновени от въображението, те са повод за философско преосмисляне на мимолетното земно битие сред космоса на вечното време, а оттук и за отношението на човека към духовната памет на културата.

Съзнателно избрах тези две различни отношения към романтичната емблема, в някакъв смисъл те са крайни и от тази гледна точка са израз на устойчиво художествено съзнание. Нека от тази позиция към клишето се върнем към Раковски.

Сред първоизточниците на “Отлъчие...” е и Велтмановата повест “Райна, королевна болгарская”. Тя е типично романтично произведение, чиято интенционалност може в случая да се обясни през метафориката на руините. През 40-те години на ХIХ век сред отделни руски историографски кръгове възниква диспут за географското местонахождение на споменатия в староруския летопис “Повесть временных лет” град “Переяславец на Дунае”. Той се свързва с неизвестни моменти от царуването на Киевския княз Светослав - нахлуването му в българската земя след смъртта на цар Симеон и превземането на престолния Велики Преслав, битката с византийския император Йоан Цимисхий около Варна. Свое аргументирано мнение изказва и професионалният военен офицер, полковник Ив. Липранди, според когото селището трябва да се търси в околностите на българския град Шумен. Идеята се поддържа и от Ю. Венелин, В. Тепляков, Ал. Велтман - на практика всички, имащи отношение по онова време към темата България8. Така интересът към руините на неизвестния чужд град Преслав отразява мисълта за тъмните моменти от собствената, руска, национална история. (Нещо, за което дори и днешния български интерпретатор на Венелин и Велтман трудно си дава сметка, може би защото по инерция мисли руините на Симеоновата столица като известни, съществуващи). Изследователската обективност, с която всеки от тях тълкува фактите, е различна, но импулсът за археологията на историята референцира присъщия за всички романтици засилен интерес към древността.

В повестта на Ал. Велтман няма да открием анализирания мотив в познатата (от Каниц и Тепляков) знаковост; руините са по-скоро тук метафоричен отглас на идеята за въобразените Преславски развалини, отлял се в поредицата риторични въпроси, с които започва творбата:

Чували ли сте за великия Преслав, престолния град на Дунавска България, където се е подвизавал храбрият наш богатир княз Светослав? Къде ли е този бял град на великото царство? Какви ли хълмове обгръщат неговите крепости? Никой не знае, освен султана, който в свой ферман нарича шуменския владика преславски9 (Велтман 1985: 370).

При Раковски тези въпроси отекват като ехо в почти всяка строфа и от тази рецепционна позиция можем да четем “Отлъчие...” като своеобразна парафраза на Велтмановия идеен патос:

“Еда тук е бил престол преславски?
Еда тук е цар Богор царувал?
.................................................
Уви, мълчание страшно на все владее!
...................................................
Борисе, где са твои палати сяйни?” и т.н.

(Раковски 1983: 419-421)

Стихотворението обаче поднася и друга компаративистка изненада. Наративната рамка на “срещата” с Преслав точно цитира контурите на разгледания по-горе романтичен мотив:

“Поминах снощи край град Преслав,
народска премила древност ме побуди,
разпален, там близо коня попрях,
развалени стари съзрях там зиди.
Дълбоко съжаление ме люто превзе,
Горчиви сълзи начнах да роня горко.
Всесилний създателю, ти, что си везде,
Кажи ми, моля те от сърдце жарко!
Еда тук е бил престол преславски...

(Раковски 1983: 419)

Невъзможно е да кажем откъде Раковски го заема. Атмосферата на тайнственост, “осияновският” пейзаж, меланхоличната нагласа на съзерцаващия са познати знаци от, да речем, най-общо, английската предромантична традиция. Контаминацията на тези две различни чужди линии у Раковски в някакъв аспект е сполучлива. И причината е, че той е успял да привърже тривиалното към конкретната национална топика - емблемата постепенно бива побългарена, контурите й се разтварят сред имената на българските царе, спомени за битки и предишна слава. Философският подтекст на руините “преходността на земното битие” или, от друга страна, мисленето на емблемата като алегория на човешката история, т.е. като низ от разрушения, при Раковски е идеологически трансформирана чрез опозицията “минала слава - печално настояще”. Макар и облечена в слаби и нестройни стихове именно тази патетика ще поддържа интереса към мотива в българското пространство.

През същата 1856 г., когато е отпечатан “Предвестника...”, в “Цариградски вестник” например В. Караконовски превежда повестта на Н. Карамзин “Сиерра-Морена”. В руския оригинал, и съответно в превода, посредством своеобразна квинтесенция-цитат скрито е “представена” общоевропейската популярност на съчинението на Волне, за което споменах по-горе:

...видях печалните останки на старата Пальмира, когато някога била славна и великолепна, - като се опрях на развалините... Там в обятията на меланхолията сърдцето ми ся размекчи - там ороси сълзата ми сухото тление - там като помислих за животът и смъртта на народите, живо чувствах суетата на всичко подмясячно, и си казвах в себе си: “що е человечески живот? Какво е нашето битие? Едно литване и всичко ще изчезне... (Цариградски вестник 1856).

Интертекстуалната близост, редно е да употребим термина, между този цитат и разгледаното двустишие у Раковски е несъмнена. Но по-сетнешната популярност на мотива сред българската аудитория трябва да свържем не с рецепцията на Карамзин, а с интерпретацията на този български автор. Руините като романтично клише в социокултурния контекст на Възраждането ни, т.е. в плана на литературната рецепция, се превръщат за Раковски в език за проблематизиране на собствената национална история и се утвърждават чрез “Отлъчие...” в идеологема на отнетото национално самосъзнание, което трябва да бъде възкресено през разрушеното някога.

Засега картината на многообразното присъствие на мотива в художествения свят на отделни възрожденски автори цялостно не е реконструирана10. Чрез него несъмнено се изговарят съществени идеологически проблеми и дори подобно най-общо наблюдение обяснява голямата му популярност. Ще завърша своя анализ с един прозаично-битов епизод от тематичната линия за руините на Преслав11.

Става дума за разходката, която учителят Сава Доброплодни предприема със свои ученици от Шуменското училище до старата българска столица Преслав. Сред участниците в тази “експедиция” са Д. Войников, В. Д. Стоянов, В. Друмев и епизодът задължително се цитира от изследователите на Друмевото творчество по повод раждането на замисъла за повестта “Нещастна фамилия”, което тук няма да ме интересува. Желанието за двудневното “пътешествие” е породено “от любопитство дали ще намерим някои остатъци в старата тази българска столица” и “до днес називаема от турците Ески Стамбол” (Спомени 1979: 477). Споменът в случая скрито цитира началото на Велтмановия текст и в този рецепционен ракурс това е метафорично пътуване-проверка, което трябва да провери истинността на художествения факт - да го отхвърли или да го потвърди. Да напомним: случката е от 1857 г., т.е. пет години след появата на българския превод на Велтмановата творба и една година след отпечатването на “Отлъчие...” на Раковски. Може да се приеме, че участниците в тази експедиция и знаят, и не познават българското минало. Първо се появява “учудването” и изненадата от забелязването на “древните тувли и керамиди” (Спомени 1979: 478). Откритието окриля невръстните доморасли археолози, които с трепетно настървение се впускат да ровят из нивята. И о!, чудото се случва! Изпод булото на пепелта и забравата се появяват отломки от непознат свят - плочици, късчета мрамор и цветни мозайки, които впоследствие са събрани в дисаги и отнесени в шуменската училищна библиотека.

Така в спомена на Доброплодни руините са лишени от фикционалност, текстът ги артикулира в тяхната автентична идентичност. Но именно като такива те са особен ракурс към езиците на литературната рецепция. Те сакрализират един чужд текст (“Райна” на Велтман). Защото чрез тяхното потвърдено съществуване се ражда едно ново и непознато историческо проглеждане за националното. Бленуваното и непредставимото царствено българско минало оживява в живописната конкретност на безименното късче мозайка. Руините потвърждават “словото” на Паисий, онагледяват абстрактния логос на Историята, легитимират езика на въобразеното у Раковски. Безименното е назовано и присвоено от националното, идеологически откроено и сакрализирано, от никому ненужен боклук то се превръща в памет.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. По този въпрос вж. Дюришин (1975), Неупокоева (1976) и др. [обратно]

2. Публикувано е през 1856 г. в “Предвестник “Горскаго пътника”. [обратно]

3. По този проблем по-подробно вж.: Манолакев (1996). [обратно]

4. За историографския преглед по темата основно сме ползвали тематичния блок “Язык руин в европейской культуре” на сп. Arbor mundi. Мировое дерево. Вып. 7. Москва, 2000. Благодарен съм на Мариета Гиргинова, която ми осигури копие от тази книга. Вж. също: Шенле (2003: 125-141), Руини (1995) и др. [обратно]

5. Оформя се дори цяло направление “руинописци” (vedutisti) - вж.: Зенкин (2000: 61-66). [обратно]

6. Повече по въпроса вж. Георгиев (1968), Германов (1976: 38-42) и др. [обратно]

7. Вж. Тепляков (1972: 622-627), а също и Савинков, Фаустов (2000: 67-72). [обратно]

8. По този въпрос вж. по-подробно: Вацуро (1976: 231-272). [обратно]

9. Преводът - Христо Манолакев. [обратно]

10. Например, за ролята на мотива в творческия диалог Чинтулов-Геров вж.: Аретов (1995: 82-96). [обратно]

11. Подробно сме анализирали рецепционната линия “Преславските развалини” в: Манолакев (1996: 27-64). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Аретов 1995: Аретов, Николай. Българското възраждане и Европа. София, 1995.

Арнаудов 1979: Арнаудов, М. Поемата “Горски пътник” на Раковски. // За литературните жанрове през Българското възраждане. София, 1979.

Вацуро 1976: Вацуро, В. Болгарские темы и мотивы в руской литературе 1820-1840-х годов. (Этюды и разыскания). // Руско-болгарские фольклорные и литературные связи. Т. 1. Ленинград, 1976, с. 231-272.

Велтман 1985: Вельтман, А. Ф. Романы. Москва, 1985.

Генов 1968: Генов, Кръстьо. Романтизмът в българската литература. София, 1968.

Георгиев 1968: Георгиев, Е. Виктор Тепляков - първият певец на българския пейзаж. // Литературна мисъл, 1968, № 2.

Германов 1976: Германов, Г. Окървавеното навечерие. Варна, 1976.

Данилова 2000: Данилова, И. Е. “Прах и останки древнего великолепия” (Тема руин в трактате Л.-Б. Альберти “Десять книг о зодчестве”). // Arbor mundi. Мировое дерево. Вып. 7. Москва, 2000, с. 38-60.

Дюришин 1975: Durišin, D. Teoria literarnej komparatistiky. Bratislawa, 1975.

Зенкин 2000: Зенкин, С. Н. Из новейшей истории руин. // Arbor mundi. Мировое дерево. Вып. 7. Москва, 2000, с. 61-66.

Манолакев 1996: Манолакев, Хр. Между образа и четенето. Руската преводна белетристика през българското възраждане. София, 1996.

Неупокоева 1976: Неупокоева, И. История всемирной литературы. Принципы системного и сравнительного анализа. Москва, 1976.

Ничев 1986: Ничев, Б. Основи на сравнителното литературознание. София, 1986.

Ничев 1988: Ничев, Боян. Славянската литературна рецепция в историята на новата българска литература. // Славянските литератури в България. Проблеми на рецепцията. София, 1988.

Писма 1883: Письма из Болгарии (Писаны во время кампании 1829 года) Виктором Тепляковым. Москва: В типографии А. Семена. 1833, с. 3.

Поети 1972: Поэты 1820-1830-х годов. Т. 1. Ленинград, 1972.

Раковски 1983: Раковски, Г. Съчинения в четири тома. Т. 1. София, 1983.

Романски 1939: Романски, Стоян. България в образите на Феликс Каниц. София, 1939.

Руини 1995: Ruinen des Denkens und Denken in Ruinen. Frankfurt a. M., 1995.

Савинков, Фаустов 2000: Савинков, С. В., Фаустов, А. А. “Четвертая Фракийская элегия” В. Г. Теплякова и судьба “элегического” языка. // Arbor mundi. Мировое дерево. Вып. 7. Москва, 2000, с. 67-72.

Соколов 2000: Соколов, Б. М. Язык садовых руин. // Arbor mundi. Мировое дерево. Вып. 7. Москва, 2000, с. 73-106.

Спомени 1979: Неофит Бозвели, Г. С. Раковски, Добри Чинтулов, Бачо Киро Петров, Васил Друмев в спомените на съвременниците си. София, 1979.

Тепляков 1972: Тепляков, В. Четвертая Фракийская элегия (Гебеджинские развалины). // Поэты 1820-1830-х годов. Т. 1. Ленинград, 1972, с. 622-27.

Цариградски вестник 1856: Цариградски вестник, г. VI, бр. 266, 3.III.1856.

Шенле 2003: Шенле, А. Между “древней” и “новой” Россией: руины у раннего Карамзина как место “modernity”. // НЛО, Т. 59 (2003, № 1), с. 125-141.

 

 

© Христо Манолакев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2005
Литература в дискусия. Съст. Елена Тачева, Роман Хаджикосев, Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005.