ИСТОРИЧЕСКО ОБЯСНЕНИЕ НА ВЯРАТА В "ДЯДА ИВАНА" (РУСИЯ) У БЪЛГАРСКИЯ НАРОД^*

Юрдан Трифонов

web | Избрани студии

Почитаеми Госпожи и Господа!

Като приех поканата на почитаемия Научен комитет при "Славянска беседа" да изляза пред Вас със сказка и чрез това да поддържà добрата инициатива на Беседата в това отношение, аз съобразно с целта на Беседата и с духа на урежданите от нея сказки, намерих за добре да представя на Вашето внимание един неразглеждан досега по-специално въпрос, именно въпроса за обстоятелствата, при които нашият народ е почнал да нарича Русия с името "Дядо Иван" и да се надява на нейната помощ. Три са подбудителните причини, които, от покрай чисто научния интерес, ме накараха да избера именно тоя въпрос. От една страна, ние не можем и не трябва да забравяме неща, които са стопляли сърцата на нашия многострадален народ през време на тежкото му робство, защото те ни са мили. Простите и безпретенциозни поколения от онова страшно време, които (поколения) имаха нещастието да изплатят чрез нечути тегла, с кръв и сълзи греховете на нашите деди от време на стария ни свободен политически и църковен живот и така да запазят за нас, недостойните и разглезените, своята "рай-земя" - тия поколения заслужват нашето внимание повече от кои да било други. Всичко, що е въодушевявало тези черни роби, всичко, що е докарвало облекчение на техните измъчени сърца, не бива да се забравя в силата на ония чувства, които са накарали староеврейския патриот да извика: "Нека се забрави душата ми, Йерусалиме, ако те забравя някога!" Легендарният образ на Дяда Ивана е внасял надежди и облекчение в сърцата на дедите ни, затова не бива да се забравя от нас. От друга страна, колкото по-често си припомняме времената на теглото, толкова по-добре ще е за нас, защото не може да не почувствуваме срам и да се не смирим, когато сравним нашите безмерни, мъчно удовлетворими копнежи и претенции със слабите искрици от надежда, които са запалили сърцата на измъчените ни деди. Как малко е било отделено за тях и колко много имаме ние, и, при все това, как болезнено неспокойна е нашата душа! Най-после, въпросът за Дяда Ивана ще ни припомни общопознатата, речи изтъркана, но все пак лесно забравяна истина, че "свой своего не храни, но тежко и горко - кой го няма", че преди човечеството изобщо има родствени племена и свой народ. Ето това са подбудителните причини, които ме накараха да Ви занимая с въпроса за Дяда Ивана, и ако аз си позволявам да попрося вашата снизходителност, то е не толкова, загдето съм избрал тоя предмет, а загдето недостатъчността на материалите и липсата на творческо въображение да ги допълни, не ще ми позволят да изложа предмета тъй, както той заслужва.

Почитаеми Госпожи и Господа!

Всички знаем какво разбира народът ни под името Дядо Иван, па знаем още, че това име не е било само обикновена тайна дума, а е било израз на твърда вяра в братска помощ. Всякога, когато нашите деди са се замисляли за своето тежко положение, те са бивали принудени да признаят с болка на сърце, че са слаби да се борят със своя завоевател, който е стоял върху три материка. Ето, например, как са говорели нашите деди и бащи от първата половина на XIX в. "Разговорът на баща ми, разказва покойният П. Кисимов, кога как се заразправяше за минали и предстоящи страдания, всякога свършваше с надежда у Дяда Ивана (Русия), че ще дойде да ни отърве от туй робство... Какво ще ти прави тебе завера, когато сме оградени с кучета от четире страни? Гърците направиха завера и се освободиха. Ала, ако не беше Дядо Иван да скочи, те, с всичкия си юнаклък, нищо нямаше да изкарат и тъй щяха да си пропаднат (Българска Сбирка, 1899, с. 823-6).

Но кога се е явила вярата в Дяда Ивана, и отгде е произлязло самото име?

Свет. Миларов в своята "История на българский народ (679-1877)" (Пловдив, 1885) изказва мнение, че надеждите на българите за освобождение от Дяда Ивана почват от Руско-турската война, която се е свършила с Кючук-кайнарджишкия мир (1774). Той казва: "от тая война датира паданието на турският престиж между източните народи и гръмванието на руското име по изток и особно помежду българите... От тогава тоя силен утешителен глас, че на великият Православен господар, на Белия Цар, предстои да съкруши полумесеца и да донесе на поробените народи готова свобода. Да, оттогава захвана да се утаява и засяда в дъното на народната душа онова страхопочитание, оня култус, онова неизразимо чувство на надежди и на вяра към Дяда Ивана." (с. 122-3). Миларов не казва на какво основава мнението си, че вярата в Дяда Ивана се е явила у нашия народ от време на Екатеринските войни; а пък както сведенията, които историята ни дава за надеждите на православните изобщо и на българите в частност, така и косвените съображения, що могат се извлече от представленията на народа ни за Дяда Ивана, па и от самото име, говорят против това мнение и показват, че вярата в Дяда Ивана е много по-стара от втората половина на XVIII в.

Преди всичко, самият характер, с който се отличава вярата в Дяда Ивана, сочи към много по-ранно време. Право е забелязал Свет. Миларов, че вярата в Дяда Ивана е имала отличителните черти на религиозен култ; а с такива черти тя е можела да се яви на църковно-религиозна почва, а не от непосредствени сношения на народа с руските войски. Войните между Русия и Турция от време на Екатерина Велика още не са били свободни от старовремския начин на воюване. Войските са се продоволствували повечето за сметка на земите, в които са воювали. Дори и да не са желаели, те са бивали принудени да прибягват към насилия над местното население, за да го заставят да ги снабдява с храни и превозни средства. Симпатии и надежди към Русия в по-старо време съществували и между румъните, и, макар че Екатерина искала да върви по стъпките на Петра Велики, като възбуждала у подвластните на Турция християни надежди за освобождение, - нуждата да се храни руската войска със средствата на окупираните от нея княжества Молдова и Влашко, които и без това били изтощени от своите князе и боляри, докарала пълно обедняване на населението и изстудила чувствата на румъните към русите. Такова охлаждаване почнало още в 1736 г., следователно преди Екатеринските войни, па се продължило и след тях. През войната в 1806-12 г. руските окупационни власти във Влашко и Молдова, освен че наложили на населението големи контрибуции за издържане на войските, заставяли го още да копае укрепления, а нощя затваряли работниците в сгради, за да не могат да избягат. Зле хранени, много пъти измокрени до костите и затваряни вечер, те мрели със стотини. Не по-добра била участта и на многобройните селяни, които били заставяни почти постоянно да пренасят с колата си (15-20 хиляди с по четири вола) разни провизии и оръжия (Xénopol. Histoire des Roumains, ІІ, 270-4)¹. Насилия над населението и грабежи и в предишните войни руските войски са правили и отсам Дунава. Така, върху обратната страна на една икона в църквата "Христос" в с. Арбанаси е записано следното: "1811 г. Тази икона е взета от московците. Като се връщаха русите от Ловеч, бяха обрали църквите и къщята на християните." (И. П. Георгиев. "Село Арбанаси", ПСп., кн. 65, св. 1-2, с. 122). Охладително ще са действували върху българите и разказите на многобройните българи, които са избягвали след руските войски в Южна Русия, а сетне пак са се завръщали в отечеството си. Без да изброяваме други обстоятелства, свързани с руско-турските войни от втората половина на XVIII и началото на XIX в., които (обстоятелства) са действували охладително върху симпатиите и надеждите на българи към руси, - трябва да кажем, че тяхното действие е било доста силно в някои места на нашето отечество, главно в крайдунавските места и в Източна България. Тям се дължи, например, страхът от русите, изказан в една песен от Варненско, загдето те щели да взимат момците за войници, а момите щели да карат на беглик. Тая песен се намира в сбирката на Юрия Венелина (вж. ПСп., кн. 66, св. 5-6, с. 379). Тям се дължи и друго едно вярване, което се срещаше тук-там между народа и което е съвсем противно на вярата в освободителната мисия на Дяда Ивана, именно, че щяло да дойде време да се плаче за "зелено парцалче", т.е. за турците. И ако при всичко това вярата в Дяда Ивана е надвила на причиняваното от войните охлаждение, това се дължи, между друго, и на обстоятелството, че тя е много по-отколешна от тия войни и че е била заседнала дълбоко в народната душа. Щом са преминували неблагоприятните условия, свързани с едновремешните войни, тя е изплувала пак на повърхнината на народната душа и наново е показвала своето съгревателно действие.

Че вярата в Дяда Ивана е по-стара от втората половина на ХVІІІ в., показват ни самите черти, които народът му е приписвал. Наистина, досега не е направен опит да се съберат чертите, които народното въображение приписва на Дяда Ивана. Няма съмнение, че част от тия черти вече е забравена. Но все пак не може се каза, че ние вече не притежаваме никакви податки в това отношение. Ако представлението за Дяда Ивана да се е образувало от ХVІІІ век насам, в него трябваше да намерим само такива черти, каквито българите са можели да забележат у руските войници при сношенията си с тях. А всъщност чертите, които са останали в народната памет на българи и турци от ХVІІІ и началото на ХІХ столетие, стоят отделно от по-старото представление за Дяда Ивана. В следните думи, които покойният Ц. Гинчев, в своята повест "Ганчо Косерката" влага в устата на турци търновчани, всеки ще познае черти от ХVІІІ и началото на ХІХ столетие:

- Да се дигнем мало и голямо, богато и сиромашко, московец ли? В джендема ще то закараме- куршум на тоя неверник, душманин...

- Не се бие той тъй лесно - им възразяваше Бекир баба шербетчията, който беше живял в Добруджа [...] Той на чиляка кол забива в гърба - продължи старецът. - Ял съм му попарата два пъти. У него мурафет има, мурафет... ей тъй, ти стоиш тука и мислиш, ще излезе напреде ти, а той те заобиколила и като ти викне: "Стой!" [...] Московец се казва то - не е шега с него: аскерът му е безчет и все с черни ботуши над коленете - кара-баджак-пезевенк - върви като див глиган - окото му не трепва... ("Труд", Търново, 1890, с. 663)².

Ала покрай тия нови черти, в народното въображение все още не са изчезнали други, по-стари, които отличават старото представление за Дяда Ивана от новите представления за русите от ХVІІІ и ХІХ в. Вярно схващане на някои от тия черти ние дължим на нашия народен поет г. Ив. Вазов, който добре е оценил значението, що е имала вярата в Дяда Ивана за нашия народ, та й дава място в романа си "Под Игото", както и в сбирката типове под име "Чичовци", които (типове) съставят подготовка към тоя роман. В лицето на чорбаджи Мича Вазов въплъщава твърдата вяра на народа ни в освободителната роля на Русия. А, според чорбаджи Мича, турското царство в Европа принадлежи на Дяда Ивана по право на наследство. Еднаж беят съгледал у тях на стената образа на императора Николая и попитал кой е той. - Дядо Иван, "миразчият", ефендим" - отговорил бай Мичо (Христом. Мишев и Костов, 1889, т. II, 382)³. А вярата, че Дядо Иван е "миразчия" на турското царство, т.е. че той има право да го усвои като наследник на византийските царе, се е явила в края на XV и началото на XVI в., когато, както ще видим, оженването на великия княз Иван III с княгиня София Палеолог е направило всички православни да гледат на руските владетели като на наследници на цар Константинова трон. Като "миразчия" на тоя трон, Дядо Иван трябва, преди всичко, да даде тържество на православието, като подигне сваления кръст върху "Св. София", майката църква на цялото православие. Ето какво е мнението в това отношение на белочерковските събеседници в Танковото кафене:

- Ама виж, Марко, ако е речено от бога? - забележи поп Ставри.

- От Бога е речено да си налягаме парцалите ние, дядо попе. Ако той е решил да погуби Туркия, то няма да възложи на нас, сополковци, такава работа.

- Кой ще бъде, то се знае отсега, джанъм - каза Павлаки.

- Дядо Иван, дядо Иван! - избъбраха мнозина.

По чорбаджи Мичовото лице се прочете удовлетворение; той подвзе живо:

- Абе, та това на мене ли ще кажете? И аз, като казвам, разбирам, че ние ще вървим напред, а той ще върви подир нас с топуза... чак до Света София! Без негово питане бива ли? ("Под Игото", издание III, с. 134-5)⁴.

Към по-старо време от ХVІІІ век сочи и епитетът "рибар" или "балъкчия", с който българи и турци са наричали Дяда Ивана. Ето какво четем в повестта "Ганчо Косерката":

- Кога си пристигнал, Джалил-ага, и отде направо идеш?

- Преди два часа пристигнах, предадох писмата и дойдох да пия едно кафе. Аз сега ида право от Сливен.

- Кога си излязъл от Стамбул, я разкажи ни, какво се чува надолу?

- От Стамбул речи, че съм излязъл преди четири дена, ама се бавих в Едрене и Захра, че вчера по туй време едвам стигнах в Сливен. По нас друго не се чува, сè за балъкчията е разговорът. Някои го докараха биля чак до Варна… ("Труд", г. III, кн. VI, 665)⁵.

Представлението на българите, че Дядо Ивана, е "рибар", е почнало да се образува още по-рано. Това личи от подробностите на някои разкази. Така, в една българска приказка, записана от руския професор Качановски в Западна България, се разказва, че руският цар отначало бил рибар и владеел само едно блато, което уж му било отстъпено за ползуване от някой си български цар. Петдесет години той се поминавал с ловене риба, която продавал на други хора. Отпосле намислил да изсуши блатото и да го обърне в орна земя. До блатото имало планина. Той прокопал планината и водата изтекла. На дъното на блатото той намерил три топа: св. Никола, св. Петър и св. Арахангел. Тия топове му дали възможност да се усили: щом трябвало да воюва на някоя страна, те сами се обръщали. Чрез тях той завладял много земя и станал пръв цар на земята (В. Качановскiй. Памятники болгарского народного творчества, с. 213-4)⁶. Кога се е явил разказът за трите топа, за които се говори във въпросната приказка, не може да се каже точно. Същият разказ е бил познат и на турците. Така, Ц. Гинчев влага в устата на търновските турци следния разговор:

- Кажи, аллахи-северсин: до де е дошъл? - го пресече табакът, който се препираше преди с шербетчията.

- Абе той още не е прекрачил синора си, ама иде, казват, и сега иде още с по-много аскер, отколкото преди, и много големи топове возел: повезъл и онзи топ - топа на реиз-баба Никола, който като се хвърли, колкото непразни жени го чуят, помятат… Туй сега се говори по кафенетата в Стамбул ("Труд" III, с. 666)⁷.

За старината на въпросната приказка можем да заключаваме по разказа за блатото. А последният е неясен спомен от разказите на наши монаси от началото на XVI в., които са пътували по северозападна Русия за събиране помощи и са посещавали градовете Велики Новгород и Псков, от които първият лежи до езерото Илмен, а втория - до езерото Пейпус. Още в 1539 г. йеромонах Митрофан от Зографския манастир и монах Прохор ходили в Велики Новгород за милостиня и разказали за мъчението на св. Георги Софийски (вж Голубинскiй. Краткiй очерк исторiй православних церквей, 666. Яцимирскiй. Григорiй Цамблак, 457-411)⁸. След това посещенията на монаси от светогорските, както и от Рилския и други манастири стават все по-чести. Тези монаси, поради върлуванията на кримските татари и пустинността на южно-руските степи, при отиването си към Москва минували главно през западна Русия, тогава под литовска власт, и често достигали езерата в северозападна Русия.

И други разкази в нашата народна словесност, които (разкази) говорят за начина, по който се е усилил толкова руският цар, сочат на по-старо време от XVIII в. Така, в една приказка, записана в Македония, се разказва, че руският цар почнал да напредва най-вече оттогава, откогато двама руски министерски синове ("синои от садрiазамите рускьи"), които, преднамерено били избягали от Русия в Цариград и престорено приели мохамеданството, сполучили да убедят султана да прати в Русия честния кръст и главата на св. Ивана Кръстителя, които се пазели в султановата хазна. Тези светини султанът пратил на руския цар, като подарък, в замяна на изпратената от последния до него сребърна джамийка с чуден часовник отгоре. (СбНУ, XII, 196-7). Тая приказка също така посочва XVI и XVII векове, когато монаси и владици от разни места в Турция най-много ходели в Русия за помощи, като занасяли със себе си мощи, икони и кръстове, които оставяли на щедрите си и набожни дарители. На тия светини, както русите, така и самите монаси приписвали особена сила и вярвали, че те привличат Божието благоволение върху руската земя, която им дава своето гостоприемство. Така, хилендарските монаси в една своя просителна грамота до Ивана Грозни, между друго, пишат: "Wтьнpлиже вьспр·еть свет·и монастирь на свое царьско име, ωть толя и Пречиста дарова твоемоу светомоу царьствоу казанское царьство и астраханское; даеи бо в заем Богоу сторицею ωть нpго вьспрpмлpть и царьство оупространÿвает, и казноу царьскоую оусоугоублÿваеть" (Споменик Српске Кральевске Академиjе, III, стр 48).

При определяне времето, когато вярата в освободителната мисия на Дяда Ивана се е явила у нашия народ, има важност и обстоятелството, че тя е била свързана с вяра в пророчества за освобождение на Цариград. От поетическия усет на Вазова не е избегнала едва важна подробност в случая; тя е, че вярата в Дяда Ивана се е разпространявала между народа не от негови певци и разказвачи, а от книжовници, които са чели пророчества за освобождение на Цариград и за ново издигане на православния кръст над "Св. София". И наистина, заслужва да се забележи, че образът и името на Дяда Ивана не са проникнали в народните песни; самото им произхождение се дължи на духовенството и книжовниците. В по-ново време вярата в освобождението на Цариград и изпъждането на турците в Анадол се е крепила, между друго, от пророчеството на Мартина Задека, за когото се разказва, че бил швейцарец и че умрял в 1769 г.⁹ Нему, между друго, дължи своята дълбока вяра в падането на Турция чорбаджи Мичо, така живо изобразен от г. Вазова. "Това го има черно на бяло, не го изсмуквам из пръстите си", говори той. "Слушайте пак, който не вярва: "Константинопол, столица султана турецкаго, взята будет без малейшаго кровопролитiя.Турецко государство в конец разорят, глад и мор будет окончанiем сих бедствiй, они сами от себя погибнут жалостнейшем образом!" И на друго място пак е казано: "Мечети вашы разорены, а идолы ваши и алкоран вовсе истреблены будут! Мохамет! Ти восточный антихрист! Время твое миновало, гробница твоя сожжена и кости твои в пепел обращени будут..." (Под игото, III изд., с. 135)¹⁰.

Както ще видим по-долу, пророчествата за освобождение на Цариград от турците са много по-стари от Мартина Задека и се отнасят към времето, когато този град е паднал под турците, а което е по-важно - още наскоро след това време като негови освободители пророчествата представят русите. - Връзката между апокрифните разкази и пророчества за изгонване на турците и надеждата в Дяда Ивана е забелязал и покойният Ц. Гинчев. В споменатата негова повест "Ганчо Косерката" хероят й Ганчо, така говори на Джевдед-бея, от стар потурчен български род: "Вие ще се изгубите, ще бягате със същите турци - с уручната - в Анадол при Смаилова дупка и там ще изгинете като псета!" ("Труд", III, 684)¹¹ А тая "Смаилова дупка" не е нищо друго, освен пещерата в Синайската планина, гдето, според старите апокрифи, уж била живяла Агар, Аврамовата робиня, и нейният син Исмаил, който отпосле й бил мъж и станал родоначалник на нечистите народи исмаилтяни - турци, татари, араби и сарацини (вж. "Тиквешки ръкопис", СбНУ, VIII, 410; "Беседата на тримата светци", по Беляковския ръкопис, ib X, 141 и пр.). Вярата, че турците ще бъдат прогонени в "Смаилова дупка", е преминала и в народните ни приказки, които са отишли още по-нататък от апокрифите, като представят, че турците са рожба от нечестна жена и куче и че отначало са били осем души, та затова уж били се нарекли "османци" (СбНУ, XVI - XVII, 307). Подробностите, що свързват тая вяра със старите апокрифи, показват, че тя е много по-стара от славните руски победи през втората половина на ХVІІІ век и, следователно, само е усилена от тях, но не се дължи първоначално тям.

Към същото заключение ни води и самото име "Дядо Иван", за чието появяване през ХVІІІ в. няма реални основи. И наистина, какво би могло да даде повод на нашия народ да нарече русите с това име? Да имаше през ХVІІІ и началото на ХІХ в. някой руски цар или пълководец с това име, можехме да допуснем, че то се е явило у нашия народ през това време; но всъщност нито цар, нито даже пълководец с такова име през казаното време ние не срещаме. Не можем предположи и това, че името Дядо Иван е било дадено на русите, задето между тях се среща често име Иван. И наистина, не можем прие, че турците или българите са изучвали имената на руските войници, та са забелязали, че у тях често се среща име Иван; а освен това, дори ако българите да бяха влизали в такива тесни сношения с войниците, тям не би могло да направи впечатление името Иван, защото между тях то се среща още по-често. Най-после, епитетът "дядо" явно показва, че това име не се дължи на сношения с войниците, а е останало от някое важно лице, което е вдъхвало почит, уважение и надежда у нашите деди; тоя епитет има значение на "баща", "закрилник" и служи за израз на онова страхопочитание, с което е пълнил народната душа наричаният с него образ.

И тъй както почти религиозният характер на вярата в освободителната роля на Русия, така и отличителните черти, с които образът на Дяда Ивана се е явявал във въображението на нашия народ, именно - че той е "дядо, "миразчия", "рибар"; че силата му се дължи на Божа помощ, на честния кръст и мощите на светиите; че той ще дойде с топуз в ръка да изгони турците в Смаилова дупка и да дигне кръста на "Св. София", и че това е отдавна предсказано и от Бога предопределено - всичките тия неща ни насочват към време, много по-отдавнашно от втората половина на ХVІІІ век. И наистина, за да си обясним както трябва вярата в освободителната роля на Дяда Ивана, ние трябва да възлезем към втората половина на XV и към XVI в., когато за пръв път прогърмели между православния свят имената на страшните руски самодържци Иван III и негова внук Иван IV Грозни. Към това именно време аз привличам вашето благосклонно внимание.

Нека, почитаеми госпожи и господа, се пренесем мислено към половината на XV в., когато (в 1453 г.) победоносните орди на Мухамеда II туриха край на византийската империя и преобърнаха Цариград в столица на османската държава. Падането на чудния град изпълнило сърцата не само на гърци, но и на българи и на всички православни с горчива и дълбока скръб. То прекъснало дотогавашните надежди, че средоточието на православието ще устои срещу победоносното шествие на исляма. В руския хронограф (1-ва редакция) се намира специално съчинение под заглавие: "О взятiи Царяграда от безбожнаго турскаго царя Амурата, еже бист в лето 1453", което (съчинение) се състои само от жалби за падането на Цариград. То захваща с думите: "Искам да ви разкажа повест, която може да разплаче не само човек, но и безчувствени камъни и природни стихии." Ето какво казва и непознатият по име преводач на една повест за падането на Цариград (издадена от професора Милетича в СбНУ, XII), като споменува за преобръщането на "Св. София" в джамия: (с. 452)¹².

Но като оплаквали падането на Византия и на другите православни държави на полуострова, тогавашните хора не можели да не съзнават, че то се явявало като естествено следствие от техните грешки и слабости. Последните излизат наяве най-вече у византийците по времето, когато е паднала империята. Тая империя всъщност била паднала под ударите на собствените си грехове много по-рано от 1453 г. Защото може ли да се счита за живо едно царство, което, макар и намалено до крайни предели, продължавало да се разделя на отделни владовища след смъртта току-речи на всеки свой цар и не много преди падането на столицата било разпокъсано на 6 такива, владовища? В 1423 г. братът на императора Йоана VI, Андроник, който получил от баща си за свое владение Солун и околността му, продал държавицата си на венецианците за 50 хиляди жълтици, без да предизвика борба или поне слисване у поданиците си или у братята си. Когато юначният Константин XI защищавал с последни сили Цариград, братята му, които владеели някои части в Пелопонес, не само не му помогнали, ами намирали за възможно да се борят един против друг. Единият от тях, Димитрий, и след падането на обезславената столица, продължавал с турска помощ да воюва с брата си Тома, когото изгонил и го принудил да избяга при папата в Рим. Болестта, от която е страдала България при последните Шишмановци и Сърбия, след Душана, е била обща за държавите на полуострова. Техните организми имали нужда от сериозна операция, която да причини болка и страдания, но да откъсне болните и неизцеримите им части. Тая операция именно и извършили турците, които, при всичкото си варварство, стояли по-високо в нравствено отношение от потомците на Константина Велики. По-мъдрите измежду съвременниците не можели да не видят, нейната неизбежност и, в духа на своето набожно и невежо време, изказали вярата си в тая неизбежност във вид на пророчества, които, колкото и да ни се показват наивни и лишени от творчество, имат дълбок смисъл. Всички тия пророчества прокарват основна мисъл, че големите грехове на християните правят неизбежно падането им в ръцете на турците, но че подир него ще следва възраждане. Византийският историк и дипломат Франца, съвременник на падането на Цариград, разказва, че още преди да последва то, за него се носели между народа разни пророчества. "Чувал съм, разказва той, да се говори, че, както в старо време Асирийското царство било разрушено от вавилоняните, Вавилонското - от персите и т. н., тъй и Римското царство (Византия) ще бъде разрушено от турците, но че и техният край ще дойде в определено време". В едно сказание, което било преведено от гръцки на руски, а после и на български, се разказва, че уж след смъртта на Константина Велики някои премъдри свети мъже били начертали над гроба му надпис, в който от думите били написани само първите 1-2 букви, та не било възможно да се разчетат. Най-сетне Генадий Схолар, първият цариградски патриарх под турците, още докато бил мирско лице, прочел и изтълкувал надписа. В последния се казвало, че Цариград ще падне в ръцете на турците, които след това ще превземат Пелопонес и други северни страни и ще свършат с Далмация; а след това ще въстанат много народи, ще нападнат по сухо и по море и ще превземат Цариград от турците (СбНУ, XII, 452-3). Според други разкази падането на Византия било уж предсказано, още когато Константин Велики турял основите на градските стени. Тия разкази са преминали и в нашите народни приказки (Ib. XII, 195-6). Едва ли можем се съмнява, че голяма част от пророчествата за падането и новото освобождение на Цариград са били преработка на други по-стари, в които мястото на турците са заемали арабите и персите. Това ни посочват имената на Лъва Мъдри, а особено на Методия Патарски и др. мними автори на стари апокрифни пророчества. В XVII в. на гръцки вече съществувал цял сборник от подобни пророчества, както се вижда от едно посочване на Павла Алепски в известния негов пътепис, в който е изложено пътуването на антиохийския патриарх Макарий в Русия в половината на XVII в. (вж. руския превод на Муркоса в Чтенiя в Императорском обществе исторiи и древнестей россiйских при Московском Университете, 1900, кн. 2-ая (193-ая) XIII, гл. VII, с. 29). - И тъй като не могли да се избавят от пороците си и да тръгнат по друг път, който да ги избави от турското робство, византийците от половината на XV в., както и другите православни, намирали утеха в това, че изкарвали падането си за предопределено и предсказано и го свързвали с надежди за ново подигане.

Но както казва пословицата, всяко зло - за добро. Дребнавостта и пороците, които разяли и съсипали православните държави на Балканския полуостров, не били чужди и на Западна Европа. Падането на първите помогнало да се стресне последната. Скоро западните народи разбрали, че при миниатюрни държавици, плод на изродения вече феодален строй, те не могат се защити от външни опасности и не могат добрува, и у тях, покрай възраждането в научно и художествено отношение, се явило и един вид политическо подновяване. В края на XV в. вече почват да се закрепяват в Европа големи държави с по-еднообразно и устойчиво политическо устройство. Това е епохата на Карла VII и Людовика XI във Франция, Фердинанда и Изабела в Испания, Фридриха ІІІ и Максимилияна в Австрия. В същото време в североизточна Европа крепнела славянска Русия, в която стремежът към обединяване, що забелязваме в западноевропейските народи, се проявил с още по-голяма сила, защото теглото от татарите направило неговата нужда за русите по-очевидна. Осем души велики князе в Москва един подир друг с чудно постоянство и кървави борби вече били турили здрави основи на бъдеща Русия. Разединеният дотогава руски народ вече чакал човек, който да го обедини и да го освободи напълно от татарското иго. Такъв човек наистина се явил; той бил Иван III Василиевич (1462-1505). Надарен не толкова с храброст, колкото с ум, търпение и силна воля, Иван с чудно умение и с желязна ръка извършил присъединението на републиките Велики Новгород и Вятка и на княжествата Твер, Ростов и Ярослав, а след това захванал настъпателна борба срещу татарите, под чието върховенство още се намирала държавата му. Татарската орда вече била се разделила на четири отделни държави, които враждували помежду си, та не били вече тъй опасни за русите, както по-преди; но татарите все били страшен бич за руските земи, защото често ги нападали и опустошавали; освен това, Московската държава все още плащала данък на Златната орда. От 1472 г., покрай предпазливия Иван ІІІ, в работите на Московското велико княжество се намесила честолюбивата и енергична гъркиня София Палеолог, за която той, като овдовял, се оженил. София била дъщеря, на пелопонеския владетел Тома (брат на последния византийски император. Константин XI), който, както казахме, бил принуден да избяга при папа Пий II; тя живеела дотогава в Рим с поддръжката и под покровителството на последния. За да угоди на своя покровител, тя се преструвала склонна към католичеството. Когато Пий II се научил, че Иван III е овдовял, той помислил, че е време да се привлече тоя силен самодържец към уния с римската църква, като се ожени за горещата, според него, привърженица на тая църква - София Палеолог. Наскоро след това (1464 г.) Пий ІІ умрял, но приемникът му, Павел II, доизкарал сватовството. Иван ІІІ, който бил по-добър политик и от папата, изеднаж схванал какво значение би имала тая му женитба за негова престиж в очите на руския народ, особено в новоприсъединените княжества, и сватбата станала (12 ноември 1472 г.). Надеждите на папата не се изпълнили ни най-малко: София, щом стъпила на руска земя, хвърлила католическата си маска, а за уния в Москва нямало ни помисъл. Затова пък хитрият руски самодържец достигнал всичко, що чакал от новата си женитба, па дори и нещо повече. Наедно с новата велика княгиня, в Русия се пренесли ония понятия за самодържавна власт, които били присъщи на Византия. След оженването си за нея, Иван III почнал да се държи като византийски самодържец и процесът на руското самодържавие се завършил. Съвременниците забележили, че след женитбата си за княгиня София Иван III станал страшен владетел. Трябва да забележим, че прякора Грозни, който носел неговът внук Иван IV, най-напред бил даден нему. В московския великокняжески двор били пренесени византийските придворни обичаи и византийската обредност. Заедно с това, както у русите, така и у другите православни народи почнала да се закрепява фикцията, че руският самодържец е приемник на византийските императори, като мъж на едничката владетелна княгиня от рода на византийските императори, че върху него минува наследството на цар-Константинова трон; или - да се изкажем с думите на чорбаджи Мича - че той е "миразчия" на новото турско царство. Видим знак на тая фикция било приемането на византийския герб - двуглавия орел - за герб на московската държава. Успехите на Ивана III, които последвали наскоро след женитбата му със София Палеолог, полека-лека закрепили у православните увереност, че на тая държава е предопределено да съсипе силата на полумесеца и да издигне православния кръст над обърнатата в джамия "Св. София". Новата велика княгиня, която била извънредно умна, честолюбива и енергична жена, не можела да забрави страданията на своето семейство и униженията на отечеството си; скоро тя внесла по-голяма решителност в отношенията на своя мъж към татарската орда. Можела ли е честолюбивата София да гледа равнодушно как нейният съпруг, владетел на грамадна държава, в сравнение с която миниатюрната държавица на баща й била нищо, още продължавал да плаща данък на разклатената от междуособия орда? И ето, тя почнала всеки ден да безпокои мъжа си с въпроса: "Докога ще бъда аз ханска робиня?" Осем години след женитбата си предпазливият Иван III отказал да плаща данък на татарите и разбил хана Ахмед, който отишъл да го накаже за тая му постъпка (1480 г.). Още след седем години той изпратил войска срещу Казанското царство, превзел столицата му и покачил на престола един от верните нему ханове.

Можем да си представим какво впечатление произвело върху гърците известието за женитбата на тяхната княгиня с Ивана ІІІ, а особено известието за победите му над татарите от новия наследник на Константинова трон. За техните книжовници, които четели и съчинявали пророчества, тържеството на Ивана III било начало на отплатата, която, съгласно с тия пророчества, трябвало да последва след падането на Цариград. Но не само у гърците се зараждали надежди за помощ от страна на Русия. И нашият народ, у когото шеметът от тежкия удар на заробването се поизгубил, почнал да се посъвзема и в неговата измъчена душа взели да мъждеят блянове за по-добра бъднина. От падането на България вече се изминувал цял век. Поколението, което изпитало ужасиите на турското завоевание, отдавна вече лежало в гроба. Заедно с него се изгубили и много от пороците на миналото. Новите поколения попривикнали на робството, па и турците, като заживели по-мирно по благодатните краища на полуострова, станали по-малко свирепи. Както вярно забелязва отец Паисий, "Така хората от онова първо поколение, при които било завладяно българското царство, имали голяма скръб и жалост, и плач, докато преминало това първо поколение. Следващото поколение полека-лека навикнало да живее с турците. Така и турците изпърво били свирепи и големи грабители. Когато се затвърдили в цариградското царство, научили много от християнския ред и право и за известно време престанали малко [...] ("Трем на българската словесност", от А. Теодоров, I, 91-2.)¹³ Избавени от някогашните междуособия, покровителствувани от турските закони, които в началото на робството се пазели строго, българите полека-лека стъпили пак на краката си. Наистина, градовете били населени повечето с турци, но в тях все още живеели и немалко българи. Охрид, Търново, София, Видин и Кюстендил си останали центрове на църковния живот, в които (центрове) се развивала и известна книжовна дейност. Такава се развивала и в манастирите около София, Търново, Охрид, Кратово, Тетевен и пр., а особено в Рилския манастир. В привилегированите общини, особено в планинските места, робството се чувствувало съвсем слабо. Набожността и работливостта на населението, липсата на празни богаташи, които да намират време и средства за разпуснат живот, ранните женитби, извършвани особено поради страха от еничарските набори (както е известно, женени момци не се взимали за еничари) - всичко това докарало голяма строгост в нравите, която се посочва както от чуждестранни пътувачи, (напр от Курипешича¹⁴), така и от домашни книжовници (граматик Матей) от началото на ХVІ в. Многоженството на турците, злоупотребенията с робините, които по-заможните турци държели като наложници покрай не малкото си жени, и отсъствието на пост, на които православните от онова време давали голямо значение като външен израз на набожността, скоро родили у българите съзнание за нравствено превъзходство над друговерните господари. В разказите на народа последните почнали да се представят за нечисти. По-старите апокрифни сказания, според които турците са рожба от кръвосмешение, както казахме по-горе, се преправили в разкази, че те били уж заченати от жена и куче. Полека-лека у българите, както и у другите православни, почнала да се явява надежда, че Господ не е дигнал ръце от своето наследие, а само го е наказал тежко, както са били тежки и греховете му. Наедно с това те почнали да разбират, че турците, които в 1475 г. успели да турят под свое върховенство и кримското татарско ханство, не са сломили и не ще могат сломи православието. От българи войници, които ходели с турските войски, от дубровнишки и други търговци, от самите турци, както и от многобройни роби, които турците докарвали ту от бойните полета, ту от многобройните пазари, - нашият народ добивал сведения за чуждите свободни народи. Особено важни сведения добивал той от светогорските и рилските монаси, които твърде рано влезли в сношение с православна Русия. Още в 1466 г. двама от братята, що подновили Рилския манастир, йеромонасите Давид и Теофан - същите, които три години след това се погрижили да пренесат мощите на св. Ивана Рилски от Търново в Рилския манастир - направили съглашение с монасите на светогорския руски манастир "Св. Пантелеймон" за взаимно подпомагане, понеже от хрисовулите на последния се виждало, че едно време Рилският и Пантелеймоновският манастири съставяли едно братство. (СбНУ, XII, 621-2.) Така братята руси от последния манастир се отплащали за подкрепата, която, види се, рилските монаси са им давали, когато народът ни е бил свободен и по-охолен. Значението на тогавашните сношения между рилските и пателеймоновските монаси ще ни стане ясно, като кажем, че синът на Ивана III, а вероятно и сам той (само че за него нямаме преки указания), както и внук му Ивана IV Грозни били ктитори на манастира "Св. Пантелеймон" и най-много чрез него изпращали помощите си за други манастири и лица (виж. Сношенiя Россiи с востоком по делам церковным, [СПб, 1858] I, 19, 22, 29 и 31). Иван III бил горещ покровител и на другите светогорски манастири (Ib. 14). По гореказаните пътища (чрез войници, търговци и роби, а особено чрез светогорските и рилските монаси) към края на XV в. почнали да идат до българите разкази за властния самодържец, победителя на татарите Иван III, върху когото минували правата на византийския престол и грижата да защищава униженото православие. В Източна България за него прониквали сведения и през Молдова, чийто юначен воевода Стефан Велики нанесъл в 1475 г. славна победа над турската войска, та чрез това и сам подигнал вярата на българите в силата на кръста. Първата жена на Ивана III била дъщеря на Стефана Велики, който се прекланял пред способния си зет и често казвал за него: "Чуден човек е московският владетел! Ние се бием и трепем, а той не излиза от столицата си, и пак все печели и трупа земи."

Да се подигне престижа на Ивана III в очите на българите и другите православни в Турция, помагало и обстоятелството, че султанът се отнасял към руския велик княз съвсем инак, отколкото към другите християнски господари. Сношенията между двамата самодържци се почнали в 1492 г., след като белградския паша загатнал на Иванова пратеник до маджарския крал Матей Корвин, че не би било зле неговият господар да влезе в приятелски сношения със султана. След като сондирал разположението на последния чрез своя приятел кримския хан Менгли Герей, Иван ІІІ изпратил в 1492 г. чрез последния писмо до султана, с което ходатайствувал да се не правят притеснения над руските търговци и така турил начало на сношенията си с него. В 1497 г. той изпратил в Цариград особен пратеник - Плещеев, със строга поръка да не коленичи пред султана като другите пратеници, а само да му се поклони до пояс, и да не приема да го турят по-долу от кой да било друг пратеник. Султанът счел това за дебелащина от страна на пратеника, но пак го приел. Тайната на тия приятелски сношения се крие не само в личното обаяние, що вдъхвал руският даровит самодържец, а и в обстоятелството, че и двамата владетели имали интерес да бъдат добре помежду си, за да им бъдат развързани ръцете да действуват към други страни. Освен това, държавите им били още твърде далеч една от друга. Дори от Крим, който само признавал върховенството на султана, но не бил негово пряко владение, до московското господарство имало не по-малко от 900 километра, и то по пустинна степ. Тия приятелски отношения продължавали и при сина и внука на Ивана III. При негова син Василий кримският хан вече бил враждебен към Московската държава, от която почнал да се бои; но Селим I му писал: "Чух, че си искал да отидеш против Московската земя. Пази си главата и не ходи срещу Московеца, защото ми е голям приятел; ако отидеш против него, аз ще нападна твоята земя." Такова запрещение пратил до кримския хан и Сюлейман Великолепни. Това заставило хана да пише: "Не ми даваш да нападам нито Московеца, нито Молдавеца; ами тогава от какво да се храня и обличам? А пък аз ти казвам, че Московецът е против тебе и е наедно с Казълбашина (персийския шах)." Но султанът останал непреклонен на запрещението си (Соловьев. Исторiя Россiи, V, 352)¹⁵.

Приятелските сношения между султаните и руските велики князе не можели да избегнат от вниманието на патриаршията в Цариград и на българските владици, особено на търновските митрополити, които се намирали в близки сношения още с Влашко и Молдова. Като не можели да вникнат в същинските причини на тия сношения, владиците, монасите, а след тях и първенците в България, ги обяснявали чрез страха на султана от руските самодържци и чрез силата на последните.

И така, още в князуването на Ивана III между българите и другите православни народи в Турция проникнало името "Иван", като име на нов силен православен господар, приемник на византийските императори, владетел на обширни земи и големи богатства, който (господар) побеждава татарите и не се кланя на султана, а му вдъхва страх и почит. Покровителството, което православието в Турция намерило в лицето на новия си защитник, не било само на думи, а се изказвало в реална поддръжка. Монаси от Св. гора и от другите важни манастири на полуострова, както и от Йерусалим и Синай, почнали да получават помощи от руските владетели, па и сами ходели да събират такива в тяхната държава. Както самите руски владетели, така и владиците, болярите и народът дарявали нуждаещите се техни братя и чрез това им давали възможност да подигат полуразрушените си църкви, да изплащат наложените на манастирите данъци или да изкупуват залагани за дългове църковни вещи. Скъпи кожи, одежди, свещени съдове, пари и пр. се носели из Московското господарство към потиснатите християни в Турция и възбуждали у тях благодарност към руския народ и владетелите му, както и надежди за възтържествуване на кръста над полумесеца. В 1515 г. Ивановът син Василий пратил само на Св. гора 2 хиляди тогавашни рубли, които се равнявали на 4 хиляди маджарски жълтици, за да бъдат споменувани на литургия по манастирите покойните му родители. А колко събирали тия от манастирите, които добивали позволение да ходят за милостиня из Московското господарство! Най-много помощи умеели да изпросват гърците. Това давало реална основа на техните надежди за ново тържество на православието.

Полека-лека неопределените посочвания на старите пророчества се допълнили в такъв смисъл, че православието ще възтържествува с помощта на русите. От гърците тия пророчества минали и към русите и българите. Така на споменатото пророчество, което уж се намирало на гроба на Константин Велики, би даден такъв край: "Народ же Российскiй вкупе причастники всего Измаила победят, и Седмихолмин (т.е. Цариград) возмут с прибытками" (СбНУ, ХІІ, 418). В една редакция от повестта за падането на Цариград (тая повест е била преведена на руски, а после и на български), като се говори за превземането на Цариград от Мохамеда ІІ казва се: "Но да разбереш, клетнико, че щом всичко, предречено от Методия Патарски и Лъва Мъдри, наедно с поличбите за тоя град, се изпълни, ще се изпълни и това, що е определено да стане по-сетне. Защото е писано: "Русии же род с преждесоздательными всего Измаилта победят и седмохолмаго прiимут с преждезаконными его, и в нем въцарятся и судрьжат Седмохолмаго Русы, язык шестый и пятый, и насадить в нем зелiе и снядят от него мнози в отмещенiе святым" (Памятники древней письменности. Повест о Царьграде. По рукописи Тройце-Сергiевой Лаври начала ХVІ века № 773. Сообщил арх. Леонид. СПб. 1886, с. 131).

Но основата, която Иван ІІІ турил на вярата в освободителната мисия на руския народ, можела да изчезне безследно, ако да не била наскоро подкрепена от делата на друг Иван, още по-славен и страшен - на общоизвестния Иван ІV Грозни.

Иван ІV седнал на московския престол в 1533 г. Докато бил малък, с държавата му се разпореждали болярите, които притеснявали и ограбвали народа и пренебрегвали младия велик княз; но отплатата им не закъсняла. Щом Иван поел властта сам, болярите взели да се превиват под тежката му отмъстителна ръка. Жестокостите му над тях именно са и причина, гдето епитетът "грозни" минал от дяда му към него за вечни времена. Никога епитетът не е бивал даван с по-голямо право, защото ужасите на Ивана ІV излизали вън от мярката дори за неговия жесток век. Ала простият народ бил доволен от строгото му управление. Важно за православните в Турция, обаче, било това, че неговото царуване, особено през първата му половина, било прославено с гръмки военни дела и то против мохамедани. Още преди да извърши тия дела, Иван Грозни се коронясал (в 1547 г.) за цар. Но царят на Русия се явявал в очите на тогавашните православни в Турция като цар на цялото православно християнство. Последвалите събития закрепявали все повече и повече тоя възглед. В 1552 г. цар Иван превзел и разорил окончателно Казанското татарско царство, което след Иван ІІІ служи като извор на раздори между московския господар и кримсикия хан, понеже и двамата заявявали претенции върху него. След победоносната война на цар Ивана, в бившето Казанско царство отишли свещеници, които кръщавали езическите племена, що се намирали дотогава под татарска власт, па и самите татари. Две години след това Иван ІV покорил и Астраханското царство, продължение на Сарайската орда, на която русите до Ивана ІІІ плащали данък. Това почнало да влошава отношенията между Турция, защитницата на исляма, и Московското царство; но то подигнало духа на православните и направило да гръмне името на новия цар Иван не само по митрополии и монастири в Турция, но и по градове и села. Сам царят съобщил за покоряването на Казанското и Астраханското царства на цариградския патриарх Йоасаф с грамота, в която го молел да потвърди царското му достойнство; в същата грамота той изказал желание, да се освободи и Цариград от турците (Сношенiя Руссiи с востоком, І, 78-9). Вярата, че това ще се случи, ставала вече твърда по целия православен свят. Нея виждаме изказана дори в писмото на александрийския патриарх Йоким до цар Ивана от 1557 г.; в това си писмо той нарича царя "второ слънце, което го утешава с надежди за благи времена, когато и покорените под властта на агаряните християни ще бъдат избавени чрез неговата ръка (Ib. 89-90). А ако такива надежди е можел да изказва светителя на далечната Александрия, колко повече тия надежди са сгрявали сърцата на нашите деди, които слушали да се говори за силата на руския цар от самите турци? Още в 1552 г., когато Иван Грозни още не бил покорил нито Казанското, нито Астраханското царство, обаянието му в очите на самите турци било тъй голямо, че хилендарските монаси в просителната си грамота до царя пишат: "От турските наместници сме чували, че ако московският цар би изпратил до султан Сюлеймана пратеник и грамота, да се не взима от нас данък, това би се изпълнило - и пасбищата, що са ни отнели гърците, биха ни се повърнали, и никой за нищо не би ни задявал (Сношенiя Россiи с востоком, I, 67). Монасите не били излъгани: застъпничеството на царя наистина имало това следствие, което те чакали от него. Страшният Сюлейман, под чиито удари е паднало Маджарско и чието име плашело западна Европа, в едно свое писмо от същата година така титулува Ивана Грозни: "Превеличайши между великите князе, който по чест стои по-горе от най-великите християнски владетели, непоклатим управник на всички християнски родове, щастлив вожд на многобройни войски, силен и разумен господар на много земи, велик крал московски и велик княз (Ib. 52).

В 1548 г. целият православен мир узнал и формално изповядал, че се е сдобил вече със свой цар. През тая година цариградският патриарх Йоасаф, по просбата на Ивана Грозни, потвърдил царския му титул, па наредил още да се споменува името му във всички църкви, гдето служели архиереи, както се споменувало едно време името на византийския император, и да се запише в съборника, или синодика (Ib. 87). Ето как се възгласявало името на новия православен цар (според една грамота на самия патриарх) в църквите (при архиерейските служби) низ страшната тогава, но извънредно веротърпима Турция: "Подажд, Господи, многолетнее здравие благоверному и благочестивому Царю нашему Ивану" (Ib. 111). При такива условия, имало ли е нужда да се поетизира, за да се означи Русия с името "Дядо Иван"? - Не, това е името на Ивана III, а най-вече на първия й цар Иван Грозни, страшен и студен за нас днес, но велик и привлекателен за нашите деди от XVI столетие, в чиито сърца е вдъхвал надежди за по-добра бъднина. Иван IV бил най-самодържавен християнски владетел в Европа по онова време. Князе и боляри падали пред краката му в страх и трепет. Той бил по-набожен и от старите наши и византийски царе: в процесиите и във време на покаяние страшният цар се явявал в монашеско расо; а от щедрата му ръка течели реки от дарове и злато към патриарси, митрополити и манастири, хвърлени под тежкото иго на исляма. Можело ли е да има по-идеален цар за нашите деди, а особено за монасите. които им носели известия за него? Само такъв "Дядо Иван", страшен за мохамедани и католици, с които също така воювал, строго благочестив, по право наследник на Константинова трон - само той е можел, според тяхната дълбока вяра, да изтласка турската сган до "Смаилова дупка", да издигне кръста над "Св. София" и да строши главата на лютата змия, що се била увила около тялото на православното християнство и му смучела кръвта. В титлата на новия православен цар след превземането на Казанското царство, между друго, стояли и думите "княз болгарский". Нашите монаси, до чиито уши са можели да стигнат тия думи при отиването им за милостиня в Русия, като не са знаели нищо за старото българско царство по Волга и Кама, на чийто спомен са се дължели те, лесно са можели да ги изтълкуват в по-съвременен за тях смисъл, като израз на бъдно царуване на Дяда Ивана над България. Ние, при нашата днешна свобода, мъчно можем си представи силата на това обаяние, с което се е ползувал Иван Грозни между монасите на своето време. За него можем да съдим донегде по епитетите и величанията, които срещаме в изпращаните до царя просителни грамоти на манастирите. Ето, например, как го величаят хилендарските монаси в една своя грамота: "христолюбив и самодържавен велик цар московски, едничък истински господар и бял цар на източните и северни страни и на всички православни християни, а особено на монасите богомолци, който свети като християнско слънце на изток и север и озарява целия подслънчен свят, утвърден на седемте съборни стълпове - цар, който е църковно украшение за всички, що живеят по православному, втори Константин и поборник на божествените църкви, християнска хоругва, на която е издигнат честният кръст за просвещение на православните, за слава и закрепа на благочестивото царство, за победа над злочестивите агаряни и над другите богопротивни народи" (Сношенiя Россiи с востоком, 1, 62-3). Потребна е била дълбока вяра в освободителната роля на страшния Дяда Ивана, за да се напише такова величание. А към кой народ са принадлежели монасите, които са имали такава дълбока вяра, могат ни посочи не толкова историческите спомени за Милутина и Душана, които спомени срещаме в техните грамоти и които са имали за цел да възбудят съревнованието на новия ктитор на манастира им, като му напомнят щедростта на старите ктитори, колкото някои редове, които показват, за какво е милеело сърцето на тия, що са писали грамотите. Така, в края на една доста дълга своя грамота до грозния цар хилендарските монаси молят Бога, да покори под нозете му Цариград, Тракия и цяла Македония (вж. Спомени Српске Крал. Академиjе, III, 48). Има ли нужда да поясняваме от каква народност е бил писачът, що е изказал това пожелание? Много основания дават право да се надяваме, че бъдни изследвания на нашето минало ще покажат още по-нагледно горещата вяра на нашия народ в освободителната роля на Русия и след Ивана Грозни, който умрял в 1584 г. В тъй наречения Йоакимовски летопис има сведения за някакво въстание в Търново в края на XVII в. под предводителството на княза Ростислава Страшимировича, потомък на Срацимира Видински. Имаме основания да мислим, че това въстание погрешно е отнесено към края на ХVІІ век и че то е всъщност въстанието, което избухнало в 1595 г. под предводителството на някакъв си потомък на Шишмановци и за което (въстание) знаем от записката на дубровничанина Павел Джорджич, един от деятелите в това въстание. Както е известно, след потушаване на последното от везира Синан-паша, провъзгласеният за княз потомък на Шишмановци избягал в Русия. От казания летопис излиза, че той, ранен, е сполучил да избяга по-напред в Рилския манастир, отгдето монасите успели да го препратят в Русия (вж. Патрiарх Iоаким и заслуги его отечеству. Историческое изслъдованiе Н. Е-на. Спб., 1847, с. 22-7). Сведения за казаното предлежи да се търсят подепърва из руските архиви и летописни бележки; за нашата цел тук е достатъчно да отбележим, че вярата в Дяда Ивана не е изчезнала наедно с Ивана III и неговия славен и страшен внук Иван IV Грозни. Народът ни продължавал да таи тая вяра дълбоко в душата си, както след тяхната смърт, така и след несполучливото си въстание в 1595 г. Самият образ на Дяда Ивана се изменявал по малко и се допълнял под влияние на по-подирния исторически живот на русите. Както вече обяснихме, под влияние на разказите за северозападните руски езера, при които лежат важните за старо време градове Велики Новгород и Псков, посещавани от наши монаси дори и преди Ивана Грозни, Дядо Иван почнал да се явява в народното въображение и като "рибар", "балъкчия".

Това представление се усилило и затвърдило най-вече през първата половина на XVII в., когато нападенията на казаците, които се явявали на малки рибарски лодки по черноморските турски брегове, възбуждали у християни и турци удивление към тяхната предприемчивост и безстрашие. Така, в 1609 г. тия смели пирати нападнали и ограбили града Варна - което накарало турците да го укрепят. В 1624 г. запорожците се осмелили да нападнат и околностите на Цариград; а в 1638 г. донските казаци нападнали ненадейно и превзели силно укрепения турски тогава град Азов, макар че имали нищо и никакви топове. Турците, като не можели да си обяснят отгде се взима такава смелост у казаците, допущали, че те трябва .да се сношават с техните християнски поданици, затова жестоко отмъстявали на последните за казашките нападения. Така, в 1644 г. те разорили до основите манастира "Св. Иван Предтеча" при Созопол, защото някои запорожци, подгонени от турските кораби, избягали в него (Сношенiя Россiи с востоком по делам церковным, II, 241-4); а след превземането на Азов от донските казаци обесили прочутия патриарх Кирил Лукарис, против когото напразно се борили дотогава през цели години с всички средства йезуитите. Но тия преследвания на християните в Турция само помагали да се разпространяват още повече разказите за смелите нападатели, и образът на Дяда Ивана приемал все повече и повече черти на рибар, "балъкчия".

Непосредствените сношения на народа ни с руските войски, след като последните почнали от Петра Велики насам да дохаждат в румънските земи, а след това и отсам Дунава, не само видоизменили образа на Дяда Ивана, но, както казахме вече, почнали да пораждат в някои места на отечеството ни и известно охлаждение, па дори и страх от Русия. Но тия нови черти в образа на Дяда Ивана и новите чувства, възбуждани от суровостите на войните, не можели да стигнат до оная дълбочина в народната душа, на която се намирал първият легендарен образ. Чертите на страшния цар Иван IV, когото чакали в силата на съставените след падането на Цариград пророчества да дойде с топуз в ръка да изгони потомците на Агар до "Смаилова дупка", не изчезнали. Тежкото тегло, което сполетяло народа ни след несполучливото му въстание в 1595 г., както и нещастията, що се изсипали наскоро след това върху руския народ през размирното време и епохата на самозванците, отслабили за време вярата в освободителната мисия на Дяда Ивана, но не я изличили съвсем; а руските успехи след Петра Велики, особено във втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век й дали нова сила. Каквито временни чувства и да възбуждали тия войни, у близките до тях части от нашия народ, неотразимостта на руското напредване ставала очевидна.

Ала това не изменило бавния ход на историческите условия. От края на ХVІ век, когато нашите прости, дълбоко набожни и вярващи в наивните пророчества деди въстанали против турците със силна надежда на дяда Ивана, се изминали цели три века на чакане и грозно тегло, докато той, вече подмладен и изменен, дойде не с топуз, а с топове да споходи земята ни и да даде помощ на брата си българина. Дълбоката вяра на последния в неговото помощ не го излъга. Наистина, Дядо Иван не можа да направи за изправения на крака свой брат всичко, което искаше и което последният чакаше от него; а откак се върна в земята си, като че у него се явиха колебания и съмнения за извършеното свято дело. Освен това, той се поспъва сегиз-тогиз, защото не може изеднаж да се приспособи към новото време, което иска от него да хвърли не само топуза и старото облекло, но и някои от старите си навици, па да нареди и къщата си в духа на новото време. От друга страна, младият българин, когото той изправи на крака, като всеки млад, греши още по-често: бързо забравя теглото, мъчи се да върши сам работа, па се и поозъбва понякога на стария Дяда Ивана, особено когато му се стори, че той обещава парчета от двора му на друг брат. Но връзките, които, покрай кръвното родство, съединяват българина със стария му брат, са се заякчавали, както видяхме цели векове, та няма защо да се боим, че ще се скъсат под влияние на скоропреходни и дребни недоразумения, и ако е истина, че "свой своего не храни, но тежко и горко - кой го няма", ще излезе истина и това, че вековната вяра на дедите ни в братската помощ на Дяда Ивана както не е била напусто в миналото, тъй няма да бъде суетна и в бъдеще.

БЕЛЕЖКИ

* Сказка от Юрдан Трифонов (Четена в Славянската Беседа на 11 март 1907 г.). [обратно]

1. [Alexandru Dimitrie Xenopol, Histoire des Roumaines de la Dacie trajane, 2 vols. (Paris: E. Leroux, 1896. Ал. Ксенопол (1847-1920) е румънски историк, автор на първата значителна цялостна история на румънския народ.]. [обратно]

2. [Гинчев, Ц. Избрани произведения. Т. 1. София: Български писател, 1986, с. 446.]. [обратно]

3. [Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 5. София: 1956, с. 248.]. [обратно]

4. [Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 12. София: 1956, с. 106-107.]. [обратно]

5. [Гинчев, Ц. Избрани произведения. Т. 1, с. 448.]. [обратно]

6. [Качановский, В. Памятники болгарского народного творчества. Вып. І. Сборник западноболгарских песен. СПб., 1882. Владимир Васильевич Качановский (1853-1901), руски славист и фолклорист, професор.]. [обратно]

7. [Гинчев, Ц. Избрани произведения. Т. 1, с. 448.]. [обратно]

8. [Голубинский, Е. Е. Краткий очерк православных церквей Болгарсккой, Сербской и Румынской или Молдо-влашской. Москва, 1871. Яцемирский, А. И. Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной деятельности. СПб, 1904. Евгений Евстигнеевич Голубински (1834-1912), руски църковен историк. В цитирания труд се развенчава популярна руска легенда за покръстването на княз Владимир и се подчертава ролята на България в този процес.]. [обратно]

9. Вж. Хрисмос или проповедта на блаженнаго йеромонаха Агатангела. С предвещанието на Мартина Задека. Превод от Хр. Кисев Калоферски. Свищов, пачатн. Ясен Паничков, 1878 (с. 1 от Задековото предсказание). [Името Мартин Задека, представян на други места като отшелник от ХІ в., живял над 100 години, се свързва с много популярна книга с пророчества, в която се споменава и падането на Турция.]. [обратно]

10. [Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 12, с. 107.]. [обратно]

11. [Гинчев, Ц. Избрани произведения. Т. 1, с. 467.]. [обратно]

12. [Текстът е издаван на няколко пъти. Нов новобългарски превод вж в Народното четиво през ХVІ-ХVІІІ век. Подбор и редакция Д. Петканова. София: Български писател, 1990, с. 235-260. Там и библиография (с. 374-375).]. [обратно]

13. [Цит. по Паисий Хилендарски, Славянобългарска история. Под редакцията на П. Динеков. София: Български писател, 1963, с. 67.]. [обратно]

14. [Бенедикт Курипешич (ХVІ в.) - хабсбургски дипломат от словенски произход. През 1530 г. е включен в пратеничество до султана. Описва пътуването си в книга, издадена във Виена през 1531 г. Откъси от нея са публикувани на български в "Периодическо списание" през 1883 г.]. [обратно]

15. [Соловьев, С. М. История России с древнейших времен. Т. 1-29. Соловьёв, Сергей Михайлович (1820-1879), руски историк.]. [обратно]

© Юрдан Трифонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2006
Юрдан Трифонов. Избрани студии. Варна: LiterNet, 2006-2014

Други публикации:
Юрдан Трифонов. Историческо обяснение на вярата в "Дядо Иван" (Русия) у българския народ. София, 1908.