Златомир Златанов

web | Храмови сънища

IX.

Върху устните ми залепнала плътна пулсираща ципа, която насилствено ми диктуваше лепкавите си спазми. Същото усещане и в ушите. Изобщо не можех да пробия навън от хлъзгавата тишина. Тази безпомощност, че нищо не зависи от мен, ми се налагаше без обяснения и направо ме смазваше.

Опипвах границите на ужасяващото вцепенение. Какво бе това? Все тъй властно засмукан... не, това не бе моето дишане. Насила бях въвлечен в свистящата тяга. Разчекнат.

Освирепялото осмотично налягане върху стените на ципата ту набъбваше, ту отслабваше колебливо. Цялото ми тяло бе разтърсвано от несвойствени спазми. Дишах с чужда помощ. Завладяло ме бе примирение. Да се оставя в ръцете им... Чии ръце? Прокрадналият се страх сякаш се въвеждаше в тялото ми от неизвестен проводник. Остатъчно напрежение, което се задейства неохотно.

Усещането за протяжност се възстановяваше мъчително дълго и колебливо. Край кожата ми се утаяваха невидими сенки, редуваха се прегради и се изгубваха в неразграфена тъмница. Въвличан бях в мними опасности от проникващите през ципата смразяващи течения.

Наистина ли бе сън? Просто не съумявах да пробия многослоестата му черупка. Усещанията като че ли бяха същите, бях ги изследвал неведнъж. Не, не е възможно. Разбуждането се бе проточило твърде дълго. Отделни проблясъци, които подвеждат... Траенето на времето бе също тъй неразграфено. Принуден бях да проверявам инстинктите си през едно насилствено втъкнато в мен чуждо давление, един спазматичен ритъм, който в никакъв случай не бе моят.

яОпитваха се да ми наложат своя ритъм. Бях нагъван на тласъци и отливи, поднасян встрани или пропадащ без дъно. Носеха ли ме? Не бях способен да определя. Никакъв сигурен знак. Само тази смътна шумотевица от непроследени гласове и звуци, неусвоимата равнодействаща на плътен преграден фон ме отхвърляше в опитите за излаз.

Повлечен в ново раздвижване... Доколко да му се доверя? Като че ли съм потопен сред гмеж от човешки тела. Върволица от размазана полубезформена плът, поднесена сякаш от екскаватор. Докосваха ме крайници с питащи жестове. Къде отиваха? Посоката липсва. Извън застопорения кадър не успявах да ги проследя, но напълно парализиран бях развлачван също натам. Какво бе това, касапница или непонятна церемония? Отнякъде се просмукваше мухлясала влага... Защо са голи?

Бях включен във върволицата на екскаватора.

Отреденост.

Способен бях да изпитам само това лениво усещане за примирение и свършек. В просветляващата черупка мутациите бяха вестители на края, а не на жадуваното подновяване в друго начало. Бяха ми отпуснали милостиво аванс, твърде оскъден и излишен. Началото и краят, те се бяха придърпали един към друг, плътно сближени без връзка и преход, без осмисляне. Никога не бях ги съзирал толкова близо един до друг, в сгъстено триене и съкратена протяжност. Цинично, кощунствено близки и сродни.

Накъде се движеше голата плът? Към рождество или смърт? Вече няма значение. Това бавно отместване е съществувало винаги в призрачна отсененост от сетивата, които нарочно са загърбвали странната процесия. Това се наричаше истинско прозрение, откровено и уродливо. Съзирах отблизо пигментирана в жълтеникаво кожа, точкувана с едри пори. Снопчета косми без лъскавина. Възлести крайници.

Пластовете под мен пак се разместваха. Всеки момент ще ме включат. Просто не бе за вярване как е възможно... Обгърна ме стоплено въздушно течение в залутан отговор на отварящи се невидими врати. Плачех. Бе неуместно в случая. С неясно намерение на гордостта плачех, за да бъда омилостивен. Пред кого? Какви сметки си правех? Обвиваше ме задушливият мирис на треви, Спазматичният ритъм се беше стопил и вече усещах вътрешностите си, изпънати в непоносима жажда. Задави ме възмущение. Така значи, нима никой не забелязваше, че в мен все още креят признаци на живот, нима щяха да ги оставят без последствие? Тези голи тела се бяха отправили към Извора в мълчалива процесия. Защо никой не искаше да разбере, че нямам нищо общо с тях? Рано е да ме отписват.

Изворът, всичко опираше до тази проста дума. Нещо ми бе попречило да стигна до него и върволицата от тела, изнизваща се покрай мен, равнодушно ме подсещаше за изгубения шанс. А на мен какво ми бе отредено? Влажни солени пари надвисваха в съблазнителен грозд и с подложено лице чаках засищане. Скъпернически прецедена и изстискана оскъдна благодат.

Към Извора... Сънувах... това се казваше сън. Замержеляха се очертания на стая с надвиснал таван. Това бе моята стая в общежитието за аспиранти. Не съм излизал никъде. В кой точно момент съм започнал да сънувам отново? Някаква тежест затискаше гърдите ми. Ами да, това бе книгата, с която обикновено се приспивах. Справочникът на минералните бани в България. Искал съм нещо да проверя, да, точно така. Налегнало ме е обичайното главоболие. Нищо чудно, че в черепа ми се разиграваха такива зловещи представления. За всичко съм водил подробна сметка. Несъмнено след миг ще се свестя засрамен. Време е главата ми да се поизбистри.

Ще изчакам. Спокойно! Кошмарите превъртат на все по-бавни обороти, добре ще е, ако престанат съвсем. Никога не съм притежавал точен език, за да ги изразя. Разиграващи се на самотек, познато усещане.

Някаква непростима грешка пъплеше на езика ми. Фи-и-и-и-и. Опалена струя. Прашинки в сноп светлина. Звуците се онагледяваха във фонеми. Книгата на гърдите ми не бе за минералните извори, а фонологическо съчинение с много таблици и графи. Бях на равнището на фонемите, в страната на тези трудолюбиви лилипути, ето защо мислите ми са така раздробени. Как е възможно да проследя пътя на гласа си от утробата до зъбите? Винаги съм се чудил. След като се отърся от вцепенението, няма да ми се струва странно.

Погрешно съм взел владеещата ме немощ за смъртта. Откъде накъде? Размазана хипербола с тази разлика, че смешното отсъства. Никак не е смешно. Глупава шега. Държа да зная кой си прави глупави шеги с мен. Солта обезсолява. Морето обезморява. Земята обезземява. Въздухът се обезвъздушава.

Смазаният вентрилоквист в оставка. Сякаш се бях отлепил след дълга изтощителна целувка с хриптящи дробове. Сега е по-лесно да се досетя. Някой се опитваше да проникне вътре в мен и да отстрани всички грешни последствия. Необичайният приток на въздух със своята целенасоченост ми съобщаваше за чуждата намеса отвън. Различих отчетливи шумове, размазан кръг под клепките си. Очертаващият се ослепителен радиус се завъртя в цяла окръжност, изпълнена с ослепителна светлина.

Още малко. Ще дочакам следващия прилив. Съсирени лазури в мрачния отсвет на хоризонта. Завесата скоро ще падне. Трябваше да се очаква... Меко опалово сияние. Нима ми се предоставяше още веднъж възможност да избера? Неподходящо видение на неподходящо място. Причината се обезпричинява. Следствието се обезследява. Лавини от самозапитващи се светове рухват, стапят се... Безполезно е да питам каквото и да било. Смъртта е проницателност на самозапитващото се битие да спре да пита. Въпросите обезвъпросяват. Хълцат. Аз хълцам в неартикулирания потрес на хълцащото битие. Сбогом, нали така се казва? Не казвай!

Познато ми е отнякъде. Разхлабен в дрямка, не смогвам да престъпя чертата. Може би моментът още не е узрял. Местоположението е преобърнато. Вратата се мести. Хайде да опитаме пак! Встрани трябва да има книги. Неестествени светлини ме заслепяват. Бодна ме радостна тръпка. Заспал съм насред прожекция в киното. Магическото платно е разкъсано. Болката ме отпуска. В прашинките на светлинния сноп се втъкна някакъв силует и уголемен се раздвижи върху екрана. Откъде ми е познато това лице? Някога имах навика да проследявам отделни актьорски лица от филм във филм. Понякога интервалите се проточваха с години, лицата неусетно бяха сменили възрастта си.

Не виждам нищо. Защо съм гол? Бррр, само какъв ужас! Същите голи тела наоколо. Заблуждавах се, че гледам филм. Висящи гроздове голи тела, сплетени във върволица. И залата е с формата на череп. Никога не бях излизал извън стените на собствения си череп. Зловещо представление... механизмът ми е познат. Неразставени знаци изникваха един подир друг, докосваха ме с рибешките си муцуни сред безмълвието. Една по-едра представа преобърна символично туловище, подсещайки ме, че все пак това е Голямото Магическо Платно. Беше се самозадействало, изпускайки разстроени хаотични картини, които се давеха в светлинния сноп.

И пак шеметният напор ме накара да задишам по ускорения изкуствен начин, сякаш ми бяха втъкнали рибешки хриле. Не изпитах дори желание да откликна. Веднъж и още веднъж. Вибрациите секнаха. Тихо ектене ме упътваше към мраморна колонада със стаени в сумрака ниши. Голите тела бяха замръзнали в белезникави статуи, подаваха се ръце с отчекнати пръсти. Летливото блудкаво течение бе пробило външен тунел и ме поднасяше сред въздушни грамади със зловонен мирис. Изникна сводест таван, неравно издялан, с проточени висулки на прилепови криле. Едно пиано с вехт ожулен капак се сплескваше с разакордирано жвакане на пихтия и издължените клавиши провисваха под причудлив ъгъл, извайвани от чудовищен огън в маникюр на чудовищно многопръста ръка. Амфори, разтеглени в една плоскост, се слягаха в клепнали слонски уши. Страничните ниши бавно просветляваха, обширни площадки за безразборно нахвърляни и проснати трупове. Съзрях чифтове стъпала с мазолеста изстъргана кожа, изрехавяла от изпаренията.

На мраморна поставка около извадено старческо чене изтичаше вадичка, сякаш лиги на плужек. Светлината се утаяваше в гъсто отложени изпарения на алкохолен екстракт.

Защо се бавеше церемонията? Вече нямах нищо общо с това. На свой ред се стремях да разруша окончателно връзката, обзет от мързел сред фонемите лилипути.

Изникналите яростни шумове се подреждаха в ритъма на гонитба. Бях преследван и в тила ми пареха нечии учестени дишания. Бях престъпил забранената карантинна зона и сега ме преследваха, за да ме накажат. Опасността се местеше в свистенето на тъпи болки по темето. Фи-и-и-и-и. Спасителната дума е на езика ми, но аз вече не желаех да я произнеса. Ако я изплюех, те най-сетне щяха да ме оставят на мира. Такава бе уговорката, да изчоплят думата от насилствено разчекнатата ми уста. Бяха изгубили нерви и ме душеха в желязна хватка. Стържеха дробовете ми. Разтърсваха ме от всички страни.

Гонитбата бе започнала на шега. Под плътно затворените ми клепки изникнаха шеметно движещи се точки и линии. Абстрактното зрелище на електронна игра. Движения на зигзаг, огъващи се препятствия с пластелинова гъвкавина. Разминаване на чучела и разлати рисунки на схематичен пейзаж. Познато ми е отнякъде, фосфоресциращите припламвания в разстроен синхрон всеки момент щяха да се изчистят в ясно изображение. Това бе игра. Хубаво се забавлявахме, нали? Не ме грозеше опасност, просто бях увлечен в отдаване на играта. Временно неразположение и разхлабване. Временна смърт. Схванал бях уловката. След миг ще се отърся от вцепенението. Бях готов да произнеса спасителната дума.

Но защо отрязваха пътя ми? Плътно обтичащо се съпротивление разпиляваше изграденото с толкова труд. Повличаше ме в лудешки въртоп. КАТАСТРОФА. Изплюл ли бях най-после камъчето? Катастрофа. Край, свършек. Съвсем не съм искал да кажа това. В никакъв случай няма да го приема за мое изявление.

Равнодушно установих нов прилив на облекчение. Бях издебнал глътка свеж въздух. Сега ще се пресегна и ще включа радиото.

Но то отдавна е било включено. От кого?

"Стъпка вдясно. Главата да остане между ръцете! Изтегляй тялото нагоре. Още по-нагоре. Наклон вляво. Горе. Разтваряй ръцете. Три-четири. Усучи тялото вляво и вдясно. Така, добре. Още по-нагоре. Пет-шест."

Разсъмваше се. Тези гласове принадлежаха на утрото.

"Молете се за него, всички в хор. Телата ви са нежни, приласкайте го. Усуквайте се около него, обични сестри. Ето го, пристъпва всеобщият любимец и сам не вярва, че членът му се е възбудил. В коя от вас ще се излее горещото му семе, дъщери Сионски?"

Пак тоя гаден вентрилоквизъм! Озърнах се отегчен. Букет от целомъдрени тела розовееше върху дървени скари. Нимфеум. Групов секс ли ми се бе прищяло? Момиче или момче бе приседнало срещу мен? В скута си държеше тасче от излъскана мед. Нежната извивка на рамото прикриваше гръдта в щитоносна поза. Силуетът неочаквано се разрои в заплашително двуглаво същество с увенчани с царски корони глави. Червеният мъж и бялата жена. Живакът и сярата в алхимическо съвкупление. Тасчето от бледа мед всъщност бе урна, от която се гърчеха в транс змийски спирали. Андрогин. Върху свободната му ръка бе кацнал ястреб, а нозете стъпили на лунен сърп. ЕЛИПСА. Израстваше кайсиево дръвче с провесени на клоните човешки черепи. Преброих ги: дванайсет.

"По-смело, момко! Обичай я!"

"Не е възможно", отекна през изпаренията отрезвяващ глас. "Както виждате, това е андрогин. Хермафродит. Хермафродитски блян в най-лошия случай."

Друг глас се изпъстри с дрезгав смях.

"Един хермафродит - какво нелепо съчетание на думи!"

"Нека първо проследим историята на това понятие", обеща нов глас.

Вентрилоколоквиум. Аз присъствах на последния си вентрилоколоквиум.

ГЛАС: Ние ще се придържаме към Овидий. Живял някога безгрижен юноша без пороци, с несъбуден нагон.

Петнайсетгодишен, тъкмо възраст за съблазняване.

ГЛАС: Възрастта за съблазняване не е фиксирана точно. Според други източници извращенията при древните...

ГЛАС: Казахме, че ще се придържаме към една версия.

ГЛАС: Но андрогинът е идеал и на алхимиците.

ГЛАС: Гръцката версия е най-подходяща за случая. Приемаме, че младият Атлантиад е девственик. Отличавал се с любопитство и обичал да пътува. Изворът за него означавал приятното място, където може да се поразхлади. Нимфа на този извор, както знаете, била ленивата Салмация. Докато дружките й ловували в свитата на Артемида, тя се излежавала край извора, докарвала се с дрънкулки и най-различни мазила. Щом забелязала юношата, страстта й се разпалила мигом. Направила опит да го съблазни, но не успяла. След известно изчакване, щом юношата се потопил в извора, повторила опита си.

ГЛАС: И естествено пак не успяла. Принудила се да потърси помощта на боговете, за да я съчетаят завинаги с юношата, ако мога така да се изразя. Но нека се върнем при съблазняването. Поради какви причини Атлантиад отказвал съблазънта? При това, забележете, се опъвал докрай. Не е ли странна такава упоритост? Излиза, че е преднамерено студенокръвен, отколкото само най-обикновен девственик.

ГЛАС: Според мен се касае за недоразумение от чисто техническо естество. Трудно е човек да легне за пръв път с жена, още повече с нимфа.

ГЛАС: Но нали тя е била много опитна в това отношение?

ГЛАС: Смея да твърдя, че не е така лесно да се съчетаеш със свръхестествено същество.

ГЛАС: Във всеки случай на нея не й е било за пръв път Да съблазнява простосмъртни. Защо именно Атлантиад се е опънал, а не някой прост овчар?

ГЛАС: Има едно много просто обяснение. Педерастията по това време е взела такива размери, че гърците се принудили да измислят такава приказка. Който откаже на жена, ще бъде наказан.

ГЛАС: Вижте, това са пак технически обяснения. Тук не се касае за социално регулиране на отношения. Нимфата не е отхвърлен сексуален обект, както изглежда на пръв поглед. Спомнете си християнската дева Мария, която ще трябва да роди Божия син, запазвайки целомъдрието си.

ГЛАС: Това е друго.

ГЛАС: Фактът си е факт. Девата е надула корема по чудотворен начин. Освен ако не го приемем като особен случай на хермафродитство.

ГЛАС: Кощунство!

ГЛАС: Удвояването на Девата е тънка математическа грешка. От условието липсва второто тяло за съвкупление, то е трансцендирано в семето на Светия Дух. Тук съвсем ясно е внесена трансцендентност, по разбираеми причини, в размножителната способност.

ГЛАС: Искаме да ги чуем тия разбираеми причини.

ГЛАС: Много просто. И при хермафродита, и при Девата в секса се случва нещо изключително и непонятно. Но при първия случай тази изключителност е по-скоро неестествена, докато при втория - свръхестествена. Не забелязвате ли разликата? При гърците митът е по-примитивен, чисто соматически. Две телесни единици образуват трета, неестествена, и както иска да ни се внуши, уродлива. При християнската митологема е друго. Там в една телесна единица по чудотворен начин се влива Божият Дух, за да се роди Христос, Спасителят, който ще примири духа и плътта в себе си во веки веков, ще изкупи и ще възроди. При гърците имаме обикновена вина и срам, при християните - грях и очищение. При ония - случайна игра на природата, при вторите - духовна необходимост и нов закон.

ГЛАС: Мога ли да кажа нещо? Струва ми се, че неправомерно сравняваме хермафродита, Девата и андрогина. Е, добре, при хермафродита имаме историята на едно съблазняване. Но какво ще кажете за кайсиевото дръвче, което се опложда само? Това неестествено ли е?

ГЛАС: Все пак става въпрос за растение.

ГЛАС: Има и животни, които се самооплождат.

ГЛАС: Може би имате предвид индийските рибки?

ГЛАС: Чакайте, така няма да стигнем доникъде. В случая говорим за тоя човек, който лежи пред нас. Душата му бере, трябва да я успокоим, а не да й правим дисекция.

ГЛАС: Нима той е пациентът, когото ще оперираме според древни техники? Той самият отрича такова лечение.

ГЛАС: Нека да караме подред. Казахме, че неговата история е история на едно съблазняване, поне в началото. Поезията и въобще културата, тая ленива Салмация, го е наказала да се разплуе в аморфност. Факт е, че имаме налице едно противоестествено съчетание. Този човек е приел културата в себе си като чуждо тяло, дори възможно най-отчуждената част на чуждото в посока на Запад.

ГЛАС: Всяка разказана история е алегория на погрешните си прочити. Този човек се осъзнаваше като билингвиален тип с филологически дефект. Но защо трябва да бъде наказан, след като прие съблазънта, а не я отхвърли? Защо да не приемем сливането му с нимфата като непринудителен стремеж за постигане на единството в световната Душа?

ГЛАС: Единство ли? Звучи ми също тъй съмнително, както и "естествено състояние". Но може би вие намеквате за прогреса от една митологема към друга. Нищо по-лесно от това да се каже, че в началото човек е носил културата в себе си като хермафродитско бреме, но постепенно е успял да овладее могъщите coinsidentia oppositorium¹, да изкове от себе си всеобемащия андрогин на човешкия род, свръхчовека на Ницше. Само че вгледайте се в тоя човек пред вас! Какво забелязвате? Консумацията на култура го е превърнала в това гротескно тяло. На повече не е способен. Нито е постигнал така нареченото единство, нито може да се върне назад към така нареченото естествено състояние.

ГЛАС: Предлагам да се откажем от тия дебати, които явно го компрометират в най-неподходящия час.

ГЛАС: Да, точно така. Ние критикуваме културните понятия чрез други понятия на различителното мислене. Не е честно. Липсва едно окончателно твърдение, което да бъде прието за чиста монета и окончателна присъда. Не сме ли по-лениви от ленивата Салмация, като призоваваме трансцендентна намеса?

ГЛАС: Какво предлагате тогава? Да го оставим да пукне непричестен? Излиза, че наистина е хермафродит и ще умре като такъв.

ГЛАС: Прекалено наблягате на соматичното. Забравяте, че той имаше вкус към символичните сношения и съумяваше да ги разграничава.

ГЛАС: Твърде опростено разбираме соматическото.

ГЛАС: Е, да, не може да му се отрече известно въображение и известна волност. Но нима е съумял да разчупи границите? Той се удвояваше в чуждата поезия, в собствените си бездарни тристишия, в изкуствената култура, ала така и без да постигне истинската си същност. Получаваме го с радикално фалшифицирано алиби.

ГЛАС: Донякъде той сам го желаеше. Уговорихме се, че не знаем какво се крие под истинска същност, както и под останалите "вечни имена". Нямаме право да го унижаваме на свой ред с кух интелектуализъм. Всички тия гласове сме негови, в известен смисъл неговото тяло е храм. Да се радваме, че още не ни е изхвърлил. Дъхът му скоро ще секне, а ето че той любвеобилно ни задържа в себе си. Бащице наш, не ни презирай!

ГЛАС: Кучи син! Никаквец! Само той си знае що за мръсник е.

ГЛАС: Хвала на тоя човек! Ние сме пациентите, не той.

ГЛАС: Pater familias! Personalitas transcendentalis!

ГЛАС: Бе той наистина ли знае латински?

ГЛАС: В какво да го обвиняваме? Стига! Това удвояване, което му носеха поезията и културата, не е ли за предпочитане? При хермафродита имаме удвояване на соматическо-природното, а при андрогина - на Бог знае какво. Само тоя човек е постигнал истинския смисъл на удвояването, при това ей така, с дебела порция хумор. Игровият характер на превъплъщенията и двойничествата му е несъмнен, с изискана любовна естетика, докато останалите чифтосвания са извратени или мистични. Той може никога да не постигне нечовешкия андрогин, но притежава своята история и памет за нея и там са поместени неговата свобода и достойнство.

ГЛАС: Знаем какво представлява неговата история - робство, а не свобода. Наниз от гастрономически обекти към една жалка гастрономическа цел - изконсумиране на уродливото човешко Аз. Той пълзи по едно въображаемо меню към върховния деликатес, който винаги му се отмъква под носа, и всъщност пропада все по-навътре в клоаката на раблезианския си търбух, в мръсната кухничка на всеядното си съзнание, където инсценира съмнителни пирове. Залъгва се, докато не забележи как от кофата за боклук изскачат плъхове и тогава започва да му се гади, прищява му се да се отучи от чревоугодничеството си и да смени, ха-ха, онтологическия си режим на съществуване, само че апетитът го дърпа назад за косите. Той не разчита необозримата Книга, нито Поемата, а едно евтино издание на готварски рецепти.

ГЛАС: Не представяте ли твърде опростенчески природата на неговото съзнание? Съзнанието не е вместилище, нито е изградено от осезаем материал. Той знаеше това.

ГЛАС: Ах, да, той говореше за интенционалност. А защо пък не за Светия Дух, който за миг просветлява черепа и щом злощастният череп бъде тряснат с дръжката на тигана, Светият Дух излита невредим и хуква към други черепи...

ГЛАС: Забавленията в неговия череп си остават ненадминати. Трябва само да му завиждаме. В Абсолюта търсенето е секнало, там всичко е предрешено. Каква скука, нали? А този човек умееше да се забавлява доста добре. Ето го космическият любовник! В своята единичност постига удвояване и множественост, а в тях запазва единство.

ГЛАС: Той бе плагиат. А плагиатството, както е известно, е твърде пошла разновидност на андрогина. Той беше само една изкуствена сластолюбива издънка около ствола на едно изкуствено митологично дърво. Шутовщина и уродливост, и причудливи образи - с това бе запълнен животът му.

ГЛАС: Човекът не е растение. Той е подвижен и има история. Разбира времето като възможност за подобряване на собствения си образ, а не като безпросветна консумация.

ГЛАС: Напразно тоя човек залага на поредицата от последователни разбягващи се мигновения. В безсилието си да получи наведнъж всичко, той разпределя времето на порции, които изкльопва в очакване на върховния момент на засищане. Само че моментът не идва и все не идва. Той измерва времето с ограничената си мярка, която винаги ще бъде съмнителна и посредствена, защото е излюпена в неговия неисторически череп.

ГЛАС: Ах, младият зелен Елен, провинциалният глупак!

ГЛАС: Вижте, тук не е курс по риторика.

ГЛАС: Нали трябва да се внесе и момент на интермедия?

ГЛАС: А, значи и гласовете не могат без пауза? Колко сме жалки, колко сме жалки в очакване да настъпи върхът на градираната кулминация! Ние ли измислихме всичко това или нас ни измислят?

ГЛАС: Глупав въпрос! Вижте умиращото му тяло. То е единственият достоверен факт.

ГЛАС: Ние ли разказваме историята на страстите или тя ни разказва нас?

ГЛАС: Той е прокълнат и когато приема съблазънта, и когато я отхвърля.

ГЛАС: Честит е!

ГЛАС: Свободен! Той притежава само човешкото, веселата наука за човешкото. Край на цитата.

ГЛАС: Стига с тия цитати! Жалки травестити!

ГЛАС: Целта на всички гласове е да се самоотменят, изпадайки като скеля от ... аааааа...

ГЛАС: Въжето, да не забравим въжето...

Пращене, неясен ропот.

Проредяващи лъчисти изригвания.

Това пулсиране, само това... откъде идва... Изгубва се.

<<< || >>>

БЕЛЕЖКИ:

1. Coinsidentia oppositorium (лат.) - съвпадение на противоположности. [обратно]

© Златомир Златанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2004
Златомир Златанов. Храмови сънища. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Златомир Златанов. Храмови сънища. София, 1992.