Златомир Златанов

web | Храмови сънища

Протегнах ръка и запалих нощната лампа. Часът бе един. Обстановката в стаята лениво засити привичните ми усещания, но границата между познато и чуждо продължи да се отърква под клепачите ми.

На стола до леглото върху куп книги лежеше разтворена тетрадка. Обикновено така се приготвях да записвам сънищата си. Вгледах се в ситния разкривен почерк, който свършваше в изненадващо кратко признание:

"В момента, в който престана да пиша, всичко ще бъде свършено. Санитарите ще дойдат и ще ме приберат."

Сигурно вече го бяха направили. Проследявайки по ред отреденото, което имаше да ми се случи, незабелязано бях преминал в друга извивка на разгъващата се спирала, откъдето можех да проследя нещата в обратен ред в тяхната приключена подреденост. Вътрешното бе станало външно и въображаемото - действителност. Нищо не можеше да се поправи, освен отново и отново да поощрявам тези моментни проблясъци в усещането за непоправимото. Ръката, която пише, изписваше друга ръка, която пише, и тя изписваше отново безименния пръст на съдбата-текст. Префабулирането на един и същ противен сюжет ми даваше възможност да го погледна от различи точки, но без да пробия стените на излетия му калъп. Каква бе разликата, че в едно от отклоненията на многоходовия му лабиринт все още съм на свобода, докато в друго санитарите вече ми извиват ръцете?

Продължих трескаво да прелиствам тетрадката, попивайки отделни изречения:

Personalitas transcendentalis.

Сега вече зная какво е морал. Той ми забранява да погледна на себе си като на абсолютно същество.

Съзнанието е магическо платно, където атрибутът магическо не удостоверява своя обект, а поддържа само това двусмислено отношение към него.

Аз съм поместен вътре в един семантически затворен огледален език. Въпросите за истината, за висшето благо и абсолютното зло са извън компетенцията на този език. Навсякъде се сблъсквам с огледални стени и призрачни сенки, които трансцендират необозримото извън тях, вместо да бъде обратното.

Personalitas transcendentalis е един възможен свят, допускан от логиката и отречен от морала.

В плен съм на тоталната негативност. Но дори това не е съвършено твърдение сред травмираното ми от езика битие. Лъжа, следователно казвам истината, следователно лъжа, следователно...

Ред по ред в подредено-отредената навързаност на хитроумна система от огледала.

Напълно оголен, напълно свободен – едно невъзможно състояние.

Предварителните условия на играта са зададени. Ако е във възможностите ми да ги променя поне частично, аз само ги замествам чрез други условия. Ако се усъмня радикално в тях, играта се обезсмисля. Аз не мога да приема напълно и не мога да отрека напълно.

Момичето. То.

ЕЛЕНИТЕ ГИ УБИВАТ ПРИ ИЗВОРА.

ЕСЕН В ДОЛИНАТА НА СТОТЕ ЕЗЕРА

Минерален извор.
В никой сезон над него
не се вдига мъглата.

Трябва най-после да разчета своите езикови сънища.

Сутринта пробягах обичайния си маршрут. Околовръстното шосе ме теглеше към себе си, сякаш бях попаднал върху конвейерна лента. На връщане се натъкнах на ръждясал метален лост и го прибрах, без да имам понятие за какво може да ми послужи. После дълго разглеждах географската карта на България.

Опитвам се да си спомня нещо, но какво? Пасиансът ми не излиза, липсва една карта. Може би в някой от последните си сънища съм подминал важно звено от веригата и това ме гнети.

Днес лекарят ми обясни, че е възможно понякога да изпадам в моментна поплексия, без да го зная. От пренапрежение мозъчният център изключва и ти заспиваш.

Лекарят ми разказа следната история. Едно семейство пътувало с кола през нощта заедно с двете си деца. Отбили се при дигата на някакъв водоем и майката слязла с децата, за да чишкат. Едното дете се прибрало по-рано в колата, вратата хлопнала и мъжът потеглил веднага. Едва щом пристигнали в града, забелязали отсъствието на майката и другото дете. Върнали се и ги намерили на пътя. Мъжът изведнъж се втрещил, изгубил способност да говори. Главата му клюмнала на кормилото в мъртвешки сън.

Може би по тази причина се страхувам да престана да пиша.

Накъсаната нишка на текста ми подсказва, че отделни моменти наистина ми се губят. Излизам от вцепенението си с усещането, че в хода на някакъв разговор пропускам едно име с надежда то да изплува по-късно само в паметта ми. Изведнъж започвам да установявам с ужас, че никога няма да се досетя за името. То е на езика ми, но не смогвам да го изплюя. Това име е мъчителен езиков дефект, от който не мога да се освободя. Езиков дефект, продължен в мъчителни езикови сънища.

Спрях да чета, обзет от нова вълна на ужас. Вместо да ме ориентира, текстът ме натикваше обратно в мрачната паст на многоходовите си лабиринти.

Наистина ли бях изкрещял сепнат, изправен по средата на стаята? Наистина ли завесите не бяха спуснати и лунната светлина проникваше безпрепятствено вътре? Усещането, че отново се потапям в дълбок сън, бе толкова достоверно, колкото и другото усещане, че се заслушвам напрегнат. Сетивата ми се владееха от несъвместими пориви, аз бях самозваният господар на една шизофренична империя.

ЗАЩО СЕ БАВЯТ САНИТАРИТЕ?

Предчувствията не са ме лъгали, аз бях в ръцете им. Ето защо не бях прекратил да пиша до последния момент, изнизвайки се по спиралата на многоръкото текстопродуциране в многотекстово ръкополагане. До последния момент съм държал да бъда очевидец, дори нещо повече, плетейки хитроумни кръжащи орбити около пръста на съдбата-текст, съм се надявал да се изнижа безнаказано по единствено свободната отсечка на пътя към Ориента.

Ето защо така съм се взирал в географската карта. Хитър ход, който ми бе хрумнал в библиотеката, за да се отърва от преследването на другаря Кюн, но в последващите кръгове на раздиплящата се спирала аз отдавна го бях проиграл и сега се завръщах в изходната мъртва точка, за да се убедя в неуспеха си. Спотаената някога интрига отдавна се бе разиграла и изпепелила върху екрана на Магическото Платно и сега се пробуждах твърде късно, неспособен да поправя каквото и да било, неспособен дори да възстановя какво точно се бе случило.

Или пък всичко това ми предстоеше тепърва? Колко тъжна бе светлината, увиснала в междуцарствието на безвремеви сенки! Със зловонен мирис димяха подпалени книжни дракони над димящи минерални извори. Някогашната ослепителна метафора на Платното бе разкъсана на неравни ивици от нечия жестока ръка и изотзад студенееше мрачно арматурата на един илюзорен проект.

Трябваше да погледна на всичко това като на игра. Моята ръка бе сторила всичко това с ироничен жест. Забавлявал съм се в мрачно упование да подреждам и преобръщам текста, докато стигна до вцепенения миг на поплексия, в невъзможност да държа повече сметка за нищо. Тогава съм спрял да пиша.

Наистина ли се обличах грижливо и бавно, докато погледът ми бе замръзнал върху пътната чанта на масата? Наистина ли се изнизвах в неосветения коридор, стараейки се да не вдигам шум? Ключът сол бе изпаднал от петолинието, за да създаде една музикална загадка.

Бях невменяем. Показанията ми нямаше да послужат за нищо.

От читалнята на втория етаж се измъкнах на терасата и оттам се прехвърлих върху плочата на ниското тяло, прилепено до общежитието, което се използваше за склад. Прибягнах снишен до ъгъла, първо пуснах чантата долу и после, провесен на ръце в цял ръст, тупнах от ръба на перваза.

Наистина ли това бях аз?

Несъмнено, аз съм в съчиняването на едно безутешно алиби.

Пристъпвах по добре познатия ми маршрут на сутрешния джогинг. Щом наближих гъсто засенчения от дървета паркинг, се отклоних от алеята и скосената трева на моравата засъска под обувките ми.

Damn it I am good!

Моят стар познайник "Фордът", с когото толкова пъти бяхме разговаряли, си бе на стоянката. Сметох листата от покрива и ръката ми се плъзна разучаващо по прозореца на сенника. Поставих си ръкавици, извадих металния лост от чантата и спокойно заработих с него. След няколко настойчиви изпуквания сенникът поддаде на натиска. Поизбутах го, помагайки си с юмруци.

Вътре в купето ме обгърна застоял мирис на бензин и кожа. Освободих ръчната спирачка, натиснах съединителя и изпробвах лоста на скоростите. ОК! Снишен на седалката, рязко издърпах снопчето разноцветни кабели изпод ствола на кормилото и се заех да съединявам изводите им. Ръкавиците ми пречеха и аз ги издърпах с претръпнали върхове на пръстите си. Вадички пот се стекоха по лицето ми и клепките ме засмъдяха. Най-после двигателят избръмча на пресекулки и неумелото форсиране на газта едва не ме паникьоса. Предните гуми застъргаха о бордюра, докато се мъчех да превключа на задна предавка. Последва тъп удар и дрънчене на ламарина, докато се лашках безпомощно на кормилото. Усетих как левият ми крак се схваща на съединителя.

ДРЪЖ СЕ ЗДРАВО ЗА КОРМИЛОТО, ЕЛЕН! HOLD ON TIGHT!

Свежият полъх през сенника ми подсказа, че съм дръпнал благополучно напред. Пипнешком задрасках с нокти по таблото. Светлините на фаровете като че ли се появиха от само себе си. Надянах пак ръкавиците и дланите ми загряха, докато изтегнато превъртах кормилото на първия завой. Въздушната струя през сенника уплътни тягата си и ме забрули по темето. Изпотената ми коса се вкоравяваше в болезнени кичури.

Влетях в околовръстното шосе с чувството, че веднага ще последва някакво произшествие. Но не се случи нищо особено. Въздухът пред фаровете бе осеян с прехвърчащи насекоми. Един залетял се насреща ми ТИР ме потопи в мощното течение подир себе си, сякаш бе сърдит, че не съм успял да сменя навреме светлините, и "Фордът" залитна към ръба на платното. Цяла колона от огромни камиони, контурирани с гирлянди от разноцветни осветителни тела в най-различен калибър, се заниза в съкрушителната си феерия, не аз вече им бях претръпнал, държейки здраво кормилото. Упоителното усещане как се отделям постепенно от орбитата на града нахлуваше с предпазлив трепет в гърдите ми и гъделичкаше белите дробове. Бях готов да извикам радостно.

След като колоната ме подмина, шосето почти опустя. Заревото от фаровете на редките автомобили се гънеше в треперливи допирателни към нощното небе. Изравняващи се на дистанция, шофьорите отсреща доверително ми намигаха с превключени светлини. Не будех никакво подозрение. Бяха ме включили в играта на обезопасителни знаци, без да се интересуват от фалшивата ми самоличност.

"Исках да науча истината за себе си, да не бъда излъган и да не излъжа никого. С мъка прикривах неустановеното си положение, но щом пожелаех да прекъсна временната си смърт, не се получаваше нищо, освен поредната пародия на младия зелен Елен. Понякога се събуждах нощем с решението да стана и да замина, дори без да зная къде. И ето че поводът тайно се бе излюпил, узрявайки в утробата на преследващите ме сънища. Разбира се, това бе фиктивният Прайс, зад който се криеше името на друг поет, и недоказаният му престой в Пловдив. Съзнанието ми неумолимо се заплиташе в това незначително отначало препятствие, за да направи все нови и нови засечки, зад които се спотайваше едно много по-дълбоко признание. Съзнанието ми накрая се бе открехнало, че винаги е играло ролята на лъжец, представяйки всичко, до което се докосна, в изопачен вид и фантазмени несъвпадения. Ала най-ужасяващото бе, че навътре в глъбините си съзнанието не криеше нищо, за което бих могъл да се хвана и да го превърна в сигурна опора. Съзнанието ми почиваше на принципа на играта, внушавайки ми, че неговият игрови принцип е единственият заслужаващ си онтологичен модел на миропорядък. Доставчик на банални видения и призраци, неговото магическо платно обезсърчаваше настойчивостта ми да се вгледам по-проницателно в себе си. То ми доставяше идеи и думи, но зад кадър един негов глас ми нашепваше постоянно: "Каквото и да се случи, очната ставка помежду ни няма да се състои."

Съзнанието ми, което бе способно да възпроизвежда какви ли не значения и "вечни имена" в редуващи се пасианси, открито ми признаваше, че не е в състояние за най-главното: да ми достави чудото на моето съществуване. Вместо това трябваше да се задоволявам с остатъците на колебливия му пир, постоянно да тръпна в очакване с накърнена гордост. Постепенно започнах да проумявам, че няма по-голям ужас от тая увереност, че дори в предсмъртния миг тайната не се открива на човека; по-скоро той е зает с нещо незначително или пък изобщо е изгубил съзнание. Съзнанието поддържа смисъла, докато съзнава, тоест докато играе. Дори в най-трезвия си и почтен вид то не може да се изчисти от наслоената илюзорност и изопаченост. В променливите му оттичащи се състояния се състоеше и неговата същност на магическо, никога неразомагьосващо се платно и огледало.

Представях си как ще изтърпя всичко това, всичките дни на живота си, независимо какво ще се случи през тях, и как накрая отслабващият ангел на паметта ми ще поднесе на устните си онова неразтълкувано изречение на Александър Прайс. Пред смъртта това изречение щеше да се изпише на платното с единствената цел да ме осмее и да потвърди: "Очната ставка така и не се състоя." И тогава ще последва слабият вопъл на моята куха екзистенциална самост, оплитаща се от едно прераждане в друго, от едно изречение в друго на все същия непроницаем текст, докато нейде в пролуките за миг е лумвало фалшифицирано просветление, така и без да се задържи. Какъвто и прочит да си бях извоювал на този текст, на Поемата въобще, той си оставаше непълноценен. За какво беше всичко това, питах се удивен. Не толкова заради самия текст, нито заради емоциите, които е предизвиквал, повърхностни емоции, зад които като развеселен джокер е манипулирал ужасът. Ала не и заради ужаса, нито в самия ужас. Нито заради празнотата на магическото платно, не и в нея. Не и заради играта, не и в самата нея. Разумът изисква да кажа, заради продължаването на играта, в която ще се забавляват и други. Но ако ни е съдено само да бъдем носители на космическия естетизъм на играта, в един безкраен празник на кухи значения, сред които възторг и ужас си поделят равенство, ако ни е съдено да оставим свидетелства за този празничен пир, при това в дълбокомислени сократически диалози или лапидарни дзенски коани, тогава защо да не приема, че е възможно и моята игра да приключи по най-блестящия начин, преобразявайки ме в единствено достоверното превъплъщение на бленувания от мен Александър Прайс, поел в пилигримство по свободната отсечка на пътя към Ориента, единствения Път, който струваше нещо за мен...

Оставаше ми само едно, да се освободя от вцепенилата ме поплексия и да се изтръгна от немотата."

Damn it I am good!

Бях навлязъл в шосето за Бургас. Табелките на позволената скорост шеметно се обтичаха покрай възпалените ми очи. Пътят изцяло бе погълнал вниманието ми. Втурвах се настървено в завоите, откъм вътрешната страна гумите поднасяха "Форда" с пронизително свистене до самия банкет. Обиграно намирах точния захват на кормилото в излети елипси. Слухът ми откликваше тренирано на разучените характерни вибрации по купето и двигателя.

Прекосявах безлюдни селища и отраженията на уличните лампи се наслагваха през стъклата. Гумите изгромоляваха по паважа. Шофирах упоен, почти хипнотизиран сред нощното мъртвило. Откъм лявата ми страна незабелязано се изравни влак, подстрекавайки ме с грейналата си протяжност да се втурна в гонитба, но аз само го проследих с равнодушен поглед как отново се раздалечава от мен.

При Карлово свих в отбивката на шосето за Хисаря. Тук платното се стесняваше и аз шофирах по средата му. Въздушното течение стана по-топло. Клепачите ми неискано натежаваха. И стрелката на бензина застрашително се одрямваше на една страна, но това не ме разтревожи особено. Бях сигурен, че ще стигна.

Трябвало е да се досетя още там, в купето на влака за Бургас, щом се измъкнах от трескавия си полусън и съзрях срещу себе си смътната фотография от входа на хисарската крепост КАМИЛИТЕ. Още веднъж художничката от Несебър ми бе подсказала потулената карта От пасианса, който все не излизаше, защото не бе подреден докрай. Но дори и когато всичките карти бяха сложени на масата, една дума, изтегнала мъчително на езика ми, отказваше да бъде произнесена, въпреки че никога не бе излизала от полезрението ми.

ХИСАРЯ.

В първите дни на юни 1904 година действителният герой на моята дисертация бе посетил това познато още на римляните приятно място с минерални извори. Месеци преди това за пръв път се бе лекувал от бъбреци в курорта Хайлигендам. Дискретните намеци в писмата му предвещаваха, че болестта ще е мъчително дълга, но аз не им бях обърнал внимание. От Хайлигендам той описваше беглите си впечатления, угнетен в очакване на поредната бъбречна криза. По дъбовите алеи яздели галантни жокеи с карамфили на реверите. В минералната баня на мраморен подиум било инсталирано пиано и над димящите басейни се разнасяли песни на Шуберт и сонати на Бетовен.

Веднъж по време на разходка се натъкнал на възрастна двойка с особено призрачно излъчване... В подпечатани от подобно провидческо настроение редки моменти нима и аз не се бях сблъсквал със засенени лица и пейзажи на ръба на недействителното? Закърнелите за това погранично излъчване сетива понякога неочаквано възвръщат първичната си чувствителност, изигравайки ни странни шеги, по-проницателни от самата реалност.

Моят герой в Хисаря. По-пленителна догадка никога не ми бе хрумвала и всичко говореше в нейна полза. Неочаквана бъбречна криза бе смъкнала пътника от Ориент-експреса на гарата в Пловдив. В началото, докато е търсел медицинска помощ, едва ли му е било до това, но сетне с учудване е открил изгледа на заоблените тепета, копие на Вечния град. Едно особено усещане се е надстроило над пейзажа, с благотворно въздействие за нестихващите му болки. Предварително едва ли е знаел нещо за Хисаря, казано му е тук на място и след като набързо е взел решение, са го завели на пиацата с ландата. Болният чужденец е бил съблазнен от мисълта за местната лековита вода с особени свойства. Или пък опитен пътешественик като него е оценил по достойнство призрачното отклонение incognito към неизвестния Първоизвор с неизтребим гръко-римски профил. Съвпаднало е с беритбата на череши... Изкласилите покрай пътя ниви, същите, пренесени по неведом начин в ориенталския ми сън в библиотеката. Полуголи деца пресрещат файтона и подтичват подире му. Той се усмихва благосклонно под шапката си невидимка на собственото си вдетинено хрумване, за което цивилизованият свят няма никога да научи.

Хисаря, една нищожна отсечка встрани от пътя към Ориента. Курортът се намираше по-близо до разклона, откъм шосето за Бургас, отколкото ако бях минал през Пловдив. При първото си пътуване до Пловдив инстинктивно ми бе подсказано, че трябва да се отклоня, само че го бях сторил в грешна посока. Погрешно бях очертал елипсата откъм юг и ето че сега ми предстоеше да я изпиша много по-сигурно откъм север в симетрията на сключена сфера.

Трябвало е да се досетя много по-рано какво могат да означават тези димящи минерални извори в моя сън... Усещах ги, спотаени съвсем наблизо. Сгорещен въздух струеше от тях. Винаги се бях стремял към тях, докато вътре в мен се проиграваше тази призрачна изтощителна интрига върху магическото платно. Внезапният порив бе внесъл яснота. Всичко трябваше да се случи точно така. Вече се бе случило. Бях добър и воден от добри помисли, докато съм раздиплял пасианса в търсене на картата с ключов знак. Толкова заблуждения, толкова безжизнени текстове и непроницаеми гладки стени, нелепи отклонения и грешки... Било е само въпрос на време и аз бях имал мъжеството да издържа дори и в очертаването на един погрешен проект, да му вдъхна живот и съживя своя прочит на Поемата. Нищожната отсечка по пътя към Ориента изведнъж бе изсипала осеняващата благодат на посоката, в която се сливах неотвратимо с Александър Прайс. Призрачното, това, което никога не сме били и няма да бъдем в най-любвеобилната от всички реалности, всички недостъпни и надменни трансценденции бяха изпълзели от убежищата си и милваха кожата ми заедно с топлия юнски въздух по пътя към минералните извори на Хисаря. Приемах ги и бях приет, най-после приютен. Сключените елипси очертаваха сферата на вечно пребиваващото в най-изразителната му небивалица. Платонистката ми мечта бе намерила геометрично потвърждение.

След миг възторгът ми щеше да прегори заедно с избледняващите звезди в предутринното небе. Пародията на герой и поет, натоварен на откраднатия "Форд", щеше да се стопи зад завоя заедно с дяволитото уверение на гърба си, дори и то взето назаем, че е добър, че винаги е бил добър пред лицето на виновния свят. Той лъже, следователно казва истината, следователно лъже, следователно... Какво от това? Не съжалявам.

Наистина ли това се случваше с мен? Или отдавна бе проиграно в някой забутан текст сред обърканите ми записки, които сега напипвах с очи в полумрака, за да се уверя, че действително е било, че разполагам с неопровержими доказателства... И те отново щяха да ме попитат: "Кой си ти и за какво беше всичко това, защо бе всичкият този шум, главоблъсканици и ръмжене по завоите, пасианси и елипси? Какво искаш да ни докажеш?" И аз щях да им отвърна: "Не сте вие хората, които ще ми държат сметка. Вашата очна ставка е нагласена, за да измъкнете точно тези доказателства, от които имате нужда. Оставете ме, това е само моя игра и аз ще я проиграя, както намеря за добре. Свободен съм. Всичко се случи точно така, както го бях предвидил и пожелал. Свърших си добре работата, само това мога да кажа..." И сферата ще зазвъни, лъчисто разпалена, музиката ще нахлуе в ушите ми. Поемата, написана на мъртъв език, ще оживее... Това е достатъчно. Кажете им, че музиката съм поръчал аз.

НЕ, ТОВА НЕ БЕ СЪН. Неочаквано изникналата лека кола плътно залепна зад мен с неотслабващи фарове и в купето на "Форда" стана светло като посред бял ден. Охлабих газта и кривнах встрани, за да я пропусна, но тя също забави ход, продължавайки да ме прострелва в упор. В заслепените огледала не можех да различа нищо. Бяха ме превърнали в мишена.

Нима другарят Кюн бе пуснал юнашката си дружина или пък някоя пийнала компания бе решила да се позабавлява?

Неочаквано колата на преследвачите ми изплува редом с "Форда", изравнявайки се с предната броня, и замръзна така. Броните на двата автомобила почти се докосваха. Вътре в купето различих силуетите на четирима души. Без да се извръщат към мен, главите им бяха замръзнали като на истукани.

"Дръж здраво кормилото, Елен! Познавах един като теб, на когото ангелът му излезе слаб и той взе, че катастрофира."

Навлязохме в завоя редом един до друг. Прещраках на няколко пъти дългите светлини на фаровете, за да им сигнализирам по някакъв начин да се разкарат. Безцеремонно ме избутваха встрани от платното и аз вбесен натиснах газта. Броните ни застъргаха една о друга, така че "Фордът" се разтресе целият.

Все пак успях да се измъкна и да взема малък аванс. Те отново ме доближиха, изравнявайки се милиметър по милиметър, сякаш се готвеха да ме превземат на абордаж. При следващия завой поех инициативата и ги насметох в отсрещната лента на шосето сред скърцане на спирачки и ръмжащо форсиране на газта. Истуканите се бяха снишили, но по нищо не личеше, че нервничат.

Бях дръпнал малко напред, решен да се придържам по средата на шосето. Танцуващата предница на колата им се показваше ту от едната, ту от другата ми страна. Нервите им не бяха издържали и те ме залашкаха отзад.

HOLD ON TIGHT!

Шарейки безпомощно, се замолих да случа някоя удобна отбивка и да запраша през нивите, макар да съзнавах, че зад гърба си имам професионалисти, които ще ме последват без колебание. Но все пак това бе шанс, защото те целяха само едно, да инсценират катастрофа. Принуждаваха ме да потърся смъртта чрез своите собствени ръце. В края на изнурителните си съновидения трябваше да бъда наказан за своята невменяемост по единствено коректния начин чрез собствените си изобличителни жестове. Искаха да ме затрият по правилата на моята собствена игра.

Но какво щеше да се случи, ако спра и изляза срещу тях? Дали не целяха да ме изправят на очна ставка и да ми теглят куршума право в лицето? Не, щеше да е прекалено. Или пък искаха да ме видят подплашен и унижен, оставил се напълно в ръцете им... Чакаха ме съд и затвор за кражба на чужда кола, но не това бе най-главното. Те целяха да покажат, че аз не съм добър и дори нещо по-лошо, че аз съм един дребен мошеник, който ще си получи заслуженото, освен ако не предпочете героичната смърт. Само че те ми бяха отнели дори правото на собствена смърт чрез шарлатанската си режисура. Държаха да ми покажат, че каквото и да избера, последната дума е тяхна.

Впрочем нямах много време за избор. Отдалече бях различил следващия завой. Обзет от опиянение, стиснах здраво кормилото, без да имам представа какво ще направя в следващия момент.

<<< || >>>

© Златомир Златанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2004
Златомир Златанов. Храмови сънища. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Златомир Златанов. Храмови сънища. София, 1992.