ХРАМОВИ СЪНИЩА

Златомир Златанов

web | Храмови сънища

Една сутрин, измъквайки се от леглото, ясно дочух как името ми изпадна, или по-скоро се пречупи върху острието на незрима повърхност, срязало го на две отделни срички, които безуспешно се опитвах да залепя отново. Сега аз бях Е-Лен, движещ се като из бързоструяща мъгла, и за да не изгубя съвсем ориентация, бях принуден да поставям главни букви на повечето неща, които занимаваха мозъка ми.

Какво например означаваше Голямото Магическо Платно, пред което хората имаха навик да се забавляват? Все по-често заставах и аз пред него, докато скитах из града в търсене на разтоварващи гледки. В една от ранните си младости (споменът бе оцелял незнайно как през многократното ми прераждане) бях работил като скромен чиновник при Голямото Магическо Платно в провинцията, помагайки на публиката да навлезе по-бързо в забавлението. Сега Платното не ми доставяше никакво удоволствие, взирах се в него с пусти очи. А и що за приятно прекарване на времето бе това? Някакви силуети се преследваха в тунел с прозирно дъно, стреляха един срещу друг, издухвайки цинично дима от дулата на револверите си, или пък пускаха в действие грубите си юмруци. Гримирана хубавица без нужда съблече всичките си дрехи пред един павилион, за да огледаме хубаво напомпаната й със силикон гръд.

Магическото Платно не бе способно да обрисува изобразителната си форма, то само я проявяваше. Опиташе ли се да се обърне към самото себе си и да покаже принципа си на действие, Платното ставаше неясно и скучно, разрушавайки обрамчващите го правила и условия на проявена картина. Образите сякаш се стремяха да прелеят и се отделят от него, да слязат долу при публиката, но тъкмо в прекрачването на границата смисълът се изгубваше въобще. Именно границата, в която бе стегнато Магическото Платно, създаваше красивата илюзия, Публиката бе доволна и ругаеше само в случай, че поради някаква повреда Платното внезапно избледнееше. Някога бях имал грижата Платното никога да не потъмнява, проявявах се съвестно в службата си и дори тайно се радвах, че съм се сдобил с такова приятно занимание. Но веднъж Магическото Платно угасна и докато свиркането на зрителите ме оглушаваше, получих своето първо Просветление.

Захвърлих всичко и решен да открия Пътя, Който Си Струва, след безцелно скитане ме наеха като работник на някакъв строеж, сетне на друг. Дори на едно място успях да се задържа за по-дълго и благодарение на усърдието си отново стигнах до чиновническа длъжност на чертожник. През вечер посещавах Момичето от Градината с Водоскока и двамата увлечено крояхме планове за женитба. Бях все тъй любопитен, интересувах се от различни занаяти и изкуства, купувах си книги и се упражнявах в калиграфия с четчици и туш. Вътрешното недоволство ми подсказваше, че Учението без Наставник е дяволски трудна работа. Безпричинното отчаяние не ме оставяше в покой.

Строежът, който проектирах, бе малък Храм, ала повечето работници, които се трудеха тук, бяха груби и зли. Една предутрин, както наблюдавах слънчевия изгрев от най-високата възземаща се стена, невнимателно се подхлъзнах и взрян в бездната, получих своето второ Просветление. Осъзнах, че не строя Храма заради самия Храм, а за да има с какво да си изкарвам прехраната. И че изобщо не обичам Момичето от Градината с Водоскока заради самото Момиче, а защото няма с кого другиго да упражнявам калиграфската си еротика.

Неведнъж и дваж се бях опитвал да стъпя на Пътя, Който Си Струва, и винаги без успех. Смисълът на онова, което се случваше с мен, се предопределяше от странното усещане, че вече съм преживял хиляда живота и че накъдето и да се отправя, с каквото и да се заема, неминуемо преповтарях познат отрязък от кармическото уравнение в превъртащото се Колело на Самсара.

И ето че се оставих да се подхлъзна от високата стена на Храма и да се сгромолясам долу. Свестих се в болницата, отново потопен сред гъмжащия свят, за който се бях надявал, че изоставям завинаги. На съседния нар до мен лежеше много дебел мъж под упойка, който инстинктивно издишваше и поемаше въздух. Направо му завидях. Вече не желаех Просветления и Пътища, Които Си Струват, а само това безпристрастно дишане на Поваления Дракон.

От инсценираната катастрофа на строежа ми остана за спомен малък недъг на левия крак. Счупената ми кост бе съединена със занитена златна скоба. Вече знаех, че прекъсването на веригата на прераждания се постига не в смъртта, а в изчерпването на живота до дъно. Приютих се в Планината на Поваления Дракон, на първо време в саморъчно измайсторена колиба от бамбукови пръчки и сламен покрив, а по-късно в близкия манастир, където помагах на прислугата, а в свободното си време съчинявах хайку. За кратко време постигнах доста голям напредък в изписването на йероглифи и тъй като заниманието ми не можеше да остане в тайна, не щеш ли, скоро се сдобих с ученици и почитатели. Дори някои от монасите взеха да ми завиждат и се стараеха всячески да ми напакостят. Сигурно някой от тях бе пуснал злостния слух, че преди да се озова тук, съм убил своя Наставник и съм ограбил неговите хайку, които сега приписвах на себе си.

Започнал да усвоявам безпристрастното дишане, външно оставах невъзмутим. Освен това бях прозрял, че смъртният ми враг обитава вътре в мен и водех изтощителна борба с него. Струваше ми се, че съм опровергал и прилепчивата суета на Голямото Магическо Платно, ала какво ужасно откритие бе за мен, че и собственото ми съзнание е също такова Платно, което проявява всевъзможни образи, без да е в състояние да схване и проясни механизма си. Зает с писането на безполезен трактат за поезията на един поет от династията на Изчезналите Класически Майстори, всъщност усърдно изследвах собственото си съзнание. Годините си минаваха, като че ли единствено за да отбележат в какво безплодно начинание съм се увлякъл. Немилостиво раздиплях всяко по-особено вътрешно излъчване, вихрените си сънища, както и още по-мълниеносните техники за нанасяне на четчиците с туш по хартията. Обектите за изследване постепенно изгубваха първоначалното си очарование и раздвиженост, а самият аз съвсем бях заприличал на повален дракон в наукоподобното умъртвяване на непостижимото Дао.

Зрението ми дотолкова бе отслабнало, че пред очите ми се стелеха размазани багри, без да мога да посоча точния цвят. Сигурно е така, разсъждавах невъзмутим, защото ми предстои да изчерпя последния запас от полагащите ми се Просветления. Все по-задълго оставах неподвижен, обхванат от толкова дълбоко вцепенение, отстрани сигурно изглеждах потънал в дълбок сън. Сигурно е така, казвах си аз, защото вече съм на път да изчерпя целия полагащ ми се запас от опити да стъпя на Пътя, Който Си Струва.

По извивките на Спиралата разликата между вътрешно и външно се беше стопила и аз не можех да кажа къде се намирам. Животът ми бе разказ и разказ в разказа за друг разказ. Сънят ми бе сън за съня и сън в съня за друг сън. Бодърстване и сън се преливаха в скоротечни вихрушки. Болестта и оздравяването се бяха споили във вените на дракона.

И все пак все още не бях постигнал Саморазличаващото се Единство.

Вътре в мен Магическото Платно се бе изтощило да тъче образи и сивееше в белия цвят на Отсъствието.

И все пак не бях постигнал същинската Пустота.

Веднъж ме посети едно младо момиче и пожела да ми каже своите стихове. Тя стъпва леко, тя диша леко и годините й бяха точно седемнайсет, колкото са сричките на едно хайку. Не можех да я видя другояче, освен в полузаличения спомен на вътрешното си зрение. И докато я слушах, тутакси застанах нащрек пред опасността да се поддам на плавно разчленения й дъх. Той бе искрящ и звучен като планински ручей, препускащ към Долината на Стоте Езера, ала течението щеше да го отнася надолу и все надолу покрай назъбени скали и през душни поля, щеше да го затлачва с пясък, гнила шума и мътни дъждовни пръски.

Е, и какво от това, сепнах се недоверчив и безучастен. Отчленявайки времето, аз вече си мислех за друг ручей, докато край мен плискаше ромонът на свежа вода. Бях преживял бъдещето като минало и миналото като бъдеще, но тъй като не владеех същинската Пустота, ето че по Платното неискано пробягваха сенки, доставяйки ми излишни тревоги. Не биваше да показвам с нищо, че съм загрижен за оразмерения дъх на момичето, защото така щях да го поощря към прибързан смут и колебание. Тя сама трябваше да извърви пътя от предзнанието към знанието и ученото незнание, отново и отново, в различни посоки, докато преследва образите на Дао върху Магическото Платно.

Но как ли щеше да се справи без Учители? А и що за Учители бяха това - надути чиновници, които тайно шпионираха в полза на императорския двор, или пък набедени самозванци със сластолюбиви очички, които уж се посвещаваха в дисидентски секти, а всъщност практикуваха сексуални оргии. Момичето ми бе дошло на крака за съвет. Какво да й кажа и какво да премълча? Случвало се бе и друг път да ме посещават млади хора, повечето водени от любопитство, и никой от тях не се бе задържал по-дълго, отколкото го изискваше учтивостта, никой не беше ме навестил повторно. Навярно по-проницателните мигом разпознаваха в мен същия сластолюбив дракон, който някога самият аз бях изобличил в лицето на бившите си наставници, и разочаровани бързаха да се оттеглят. Другите, които не пишеха хайку заради самите хайку, а търсеха лесен път към успеха, суеверно ме заобикаляха, за да не би лошата ми слава да попречи на олекотената им карма.

Изслушах търпеливо момичето и щом разбрах, че е дошъл моят ред да говоря, пред очите ми изникна обичайната тягостна мъгла без видения. Чух гласа си, изтънял и писклив поради неупотреба, как редува преднамерено тъмни и объркани изречения в стила на древните коани, които бях изучавал. "Това е поезия", произнесох се за едно хайку, а после добавих за същото хайку: "Това не е поезия." Всъщност, не знаех за какво става въпрос.

Момичето едва ли щеше да стъпи повторно при мен, но както понякога се случваше външният свят да си прави плоски шеги с неизчистените ми сънища, то взе тайно да ме спохожда на сън и този път не бях в състояние да го отблъсна.

Веднъж минавахме по тясна горска пътека и над нас прелетя ято черни птици в калиграфска симетрия. "Какво виждаш?", попитах я. "Ято черни птици", отвърна момичето."Само това ли?" Тя замръзна с отметната назад глава. "Между птиците има други птици, които са бели и летят в обратна посока", подсказах й назидателно.

Друг път се разхождахме покрай малък храм, от който се разнасяше плавният звън на обтегнати струни. "Какво чуваш?", попитах я. Тя се заслуша с виновно премигващи очи. "В тишината между звуците на мелодията трептят звуците на друга мелодия в друга гама", подсетих я и добавих още по-строго: "Пространството между обтичащите се образи е изпълнено с образите на един противоположен свят. Съзреш ли ги, едва тогава ще постигнеш Саморазличаващото се Единство."

Бяхме застанали един срещу друг на огряна от слънце морава. Очите й неочаквано се овлажниха и тя промълви: "Между нас двамата има други двама, които се обичат в съня на един несъбуден свят. Ние сме и това, и това, така ли да го разбирам, Учителю?"

"Какво си въобразяваш, че си много схватлива ли?", подразних се аз и креснах със съвсем отънял гръклян: "Защо позволи да се подведеш от една лъжлива симетрия?"

Но заслепено в избликналите си чувства, момичето направи крачка напред и почти ме докосна с устни. Наведох се и мълниеносно забих зъби в крехкото й рамо. Тя изпищя ужасена и побягна. Тогава извиках подире й: "Девойко!" и щом тя се извърна, й пратих подигравателна въздушна целувка. Очите на момичето просветляха за първи път.

Тъй като през лятото монасите усърдно се включваха в полската работа, и на мен не ми се стоеше много-много в будисткия манастир. В друга възраст безделието би ми се усладило, но не и сега, докато измъчван от главоболие и неприглушени кошмари, извършвах дълги преходи из планината. Възхитителните гледки ме оставяха незатрогнат, желанието да измислям нови хайку се бе изпарило съвсем и само коварната мисъл, че пътищата ни с момичето могат отново да се кръстосат наяве, развеселяваше самотата ми.

В една необещаваща нищо утрин тъкмо пъплех към бамбуковата гора, когато забелязах под себе си на извиващата се пътека охранен катър, яхнат от възрастен мъж в копринен халат и с господарска осанка. Подире куцукаше приведен слугата му с вързоп на гърба. Почаках ги да се изравним и за мен не беше никаква изненада да зърна срещу себе си моя стар познайник Кюн, с когото неведнъж се бяхме разминавали по спиралата на предишните ни прераждания. Славата му на пръв законодател и поет при императорския двор не бе пропуснала да получи реално въплъщение дори и в това най-затънтено място. Провиращите се през шубраците полегати слънчеви лъчи разпалваха шарките на копринения халат, издут от прекалено охранено тяло. Отсега над главата му бе закрепен малък чадър, трепкащ като пеперуда със заклещени пипала. Отстрани пред стремената провисваха здраво натъпкани кожени чанти, с пергаменти, както можеше да се предполага. Какво ли друго търсеше Кюн сред усойната пустош, освен вдъхновение за нови творби и закони?

Видът му подсказваше, че е преодолял всички превратности, задържайки се неизменно на върха в положението на придворен любимец, заобиколен от редки старинни книги и най-изисканите жени, от многочислени ученици, надпреварващи се да му посвещават отбрани хайку, а големците - скъпи подаръци и изтънчени развлечения. Насаден в окончателното си превъзходство, Кюн се бе приучил да замаскира опасните светлинки в очите си в безизразен немигащ поглед, отреден само на големите майстори. Възхитителна сдържаност и уравновесеност се излъчваха от осанката му, предавайки се и на обкръжението му, а оттам и на цялостното държавно устройство Той имаше претенции, че е постигнал космическото тяло на Буда, наречено Дхармакая, като в същото време добре бе изчислил и своето емпирично кармическо уравнение по най-благоприятния за себе си начин, хвърляйки в пагубна завист мнозина по-низши сановници. Тъй като духът на времето е непостоянен и в рамките на един само живот, Кюн винаги бе съумявал да се наклони в посоката на облагодетелстваната везна. Останалите така бяха привикнали с привилегированото му положение, че въобще не бяха способни да си го представят в някаква по-неизгодна ситуация. Ослепителен бе неговият блясък и попиваше всички ущърбни драскотини и петънца, за които унизено настояваше слабият дракон на паметта ми.

Предоставен на волята на случая, почтително заотстъпвах на пътеката в очакване да бъда разпознат. Снишената глава на слугата съвсем се потули подир задницата на катъра, а торсът на Кюн застрашително наедряваше. Верноподаническите чувства ме караха вътрешно да се давя в безсилна злоба. Не беше ли това същият млад негодник Кюн, който някога ми бе откраднал едно мънистено пръстенче? Същият Кюн, чиято лоша слава на доносник и интригант бързо му бе проправила път към върховете. За да блесне по-бързо, той бе написал несправедлив памфлет против моите стихове и оттогава се бях заканил един ден да му го върна тъпкано. Веднъж на някакъв прием, миг преди гостите да заемат места според етикета, Кюн се бе озовал в непосредствена близост до мен Изглежда нещо се беше объркал, глупаво недоразумение, което нямаше как да се поправи поради липса на време. Наоколо вече коленичеха на тръстиковите рогозки, предвкусвайки удоволствието на започващия ритуал, така че Кюн се видя принуден да зареже всякакво благоприличие и да се изниже в паническо отстъпление, като се спъваше в препречилите му се тела и едва не тупна на пода.

Великият Кюн! Сега той нямаше от какво повече да се страхува, изцяло ме бе обезличил в сянката си и щеше да бъде наивно от моя страна да го уверявам, че в последователното преодоляване на степените на себеотрицание самият аз бях изгубил охота да противостоя на когото и да било.

Кюн издърпа поводите на катъра и добичето спря. За миг стана съвсем тихо. Усетил втренчения в себе си поглед, побързах да укротя неволния трепет на сърцето си и се поклоних още по-ниско. От бамбуковата гора долетя крясък на маймуна.

Когато се осмелих да повдигна глава, забелязах как Кюн тежко се смъква от седлото, подпомогнат от слугата си. Щом стъпи на земята, той се завтече ведро усмихнат към мен и на свой ред ме обсипа с поклони. Пълната липса на високомерие ми подсказа, че Кюн е овладял много по-ужасни оръжия за самозащита.

"Само как се радвам, че ви срещнах, стари ми друже", поде пръв той.

"В сърцето ми никога не сме се разделяли", изрекох самата истина, която ми бе на езика.

"Тъй, тъй. Някога и аз ви предрекох, че колкото по навлизаме в изящната словесност, толкова срещите ни ще стават по-вълнуващи."

Закрачихме редом един до друг, следвани на почтително разстояние от слугата. Пътеката бе тясна и недобре отъпкана, незабелязано се стараех да отстъпя своя дял от нея на Кюн. Учудващо за масивната си снага, той стъпваше леко, без олюляване и запъване.

"Познати ли са ви тия места?", попитах, както изискваше учтивостта на домакин.

Кюн ми обясни, че е дошъл тук по служба, без да се смята днешната случайна разходка, донесла му толкова радостна изненада.

Засуетих се в съчиняването на ответен комплимент.

"Непоносим е светът за този, който разбира, че не е скроен по негова мярка", въздъхна Кюн, подавайки ми услужливо първото изречение от добре познат маниер на диспутиране.

"Още по-непоносим е за този, който си въобразява, че знае мярката", застанах веднага нащрек.

"Никое твърдение не изчерпва изцяло света", припомни ми незлобливо Кюн. "И за учението на Буда съществуват непостижими неща."

"Стига да не мислим за него като за учение", добавих аз.

Продължихме да стъпваме редом, напрегнати някой да не избърза неучтиво дори с половин крачка. Горите наоколо се разбуждаха с познати за ухото ми звуци, познати и за бдителния слух на Кюн.

На едно място пътеката се разклоняваше към пропаст, все още запълнена с гъста нераздигнала се мъгла. Кюн свърна по отклонението и застана над самия ръб на бездната. Склоновете отвъд бяха чисти, ясно се различаваха отделни дървета и бликащите извори в издълбаните сипеи.

"Някога си мислех, че съм способен да побера в една законодателна инициатива или в едно хайку цялата се жизнена енергия", усмихна се безизразно Кюн. "Вярвах си, че е така. Но какво са моите проекти пред тази гледка? Изсъхнали люспи на насекомо еднодневка, което снегът ще затрупа."

Дадох си вид, че съм дълбоко покъртен от традиционно издържаната стилистика на поетическо унижение.

"Наскоро изучавахме с моите ученици поетите от династията Таомин", съобщи неочаквано Кюн. "Позната ли ви е темата?"

Останах смръзнат на място. Нима Кюн бе постигнал и висшето майсторство да разчита чужди мисли? Или пък някой таен агент му бе докладвал, че пиша трактат тъкмо за един от последните Класически Майстори на династията Таомин? Но може би неумишлено се бе позовал на традицията като любим похват за водене на словесни двубои, преследвайки някаква друга цел.

"Кой би си позволил наглостта да не познава поетите от династията Таомин, нашата свещена старина?", възкликнах с изкуствена жар.

Един миг Кюн се задържа внимателно заслушан, сетне продължи с отмерена интонация:

"Доколкото разбирам, пред тях са стоели три пътя. Първият, да се подчинят на могъщата традиция и да служат лоялно за нейното възпроизвеждане. Тъй като човешкото дихание е неповторимо, стъпилите на този път са ни оставили на свой ред достойни за подражание образци. Вторият път, да се оттеглят в уединение, изразявайки несъгласие с официалните канони. Ала тъй като създаването на абсолютно отделен и особен език е невъзможно, стъпилите на този път не са постигнали значими успехи. С основание тяхната ексцентричност се е смятала за заплаха спрямо добрите нрави и държавното устройство. И досега някои се опитват да преувеличават достойнствата им, но не бива да се забравя, че критическата им позиция се е подхранвала от своята противоположност, тоест пак от традицията, срещу която са възроптали. Винаги съм таял подозрение, че в следването на мнимата си оригиналност и независимост тези поети безвъзвратно са изгубили чистотата на своя порив, нещо повече, на своя морал."

"И третият път", поколеба се за миг Кюн, преди да продължи, "това е пътят на героя. С един удар, с един жест да разкъсаш връзките и да постигнеш абсолютното освобождение. Очевидно такъв мълниеносен и еднократен пробив и сливане с Дао е отсъден на малцина щастливци. Той ражда може би най-съвършените примери, но в прекомерния дисонанс и дисхармоничност, които ги обгръщат, изкуството и държавата търпят несправедливи загуби и сътресения. Третият път също ми изглежда съмнителен. Моралът е постоянство, едно по-продължително състояние, в което сме потопени. В неистовото си себеотрицание героят прекалено набляга на катастрофическата посока на Просветление. Ние не сме сигурни доколко героят помага или вреди на човешкото, във всеки случай неговият път е противоестествен."

Кюн млъкна, приведе се над един зелен стрък в нозете си и безучастно се вторачи в него. Като че ли му бе все едно какво впечатление е оставила удължената му проповед.

"Познанията ми за династията Таомин едва ли биха могли да се сравнят с вашите", подсетих го за незначителното си присъствие, "но защо ми се струва, че нейните официални поети и законодатели са се увличали в прекалена риторика?"

"В известен смисъл това е повече усещане за монументалност и здрави устои, каквото на нас за съжаление ни липсва", възрази отегчен Кюн.

"И все пак прекалено многото изливане на мастило не прилича ли на прекалено честото позоваване на боговете и не е ли също тъй противоестествено? Майсторът е длъжен да обръща внимание не само на текста, но и на обрамчващите го бели полета, на мълчанието. Казват, че официалните поети на Таомин били наказани с пълна забрава поради своята разточителност и неоставените свободни пространства по своите пергаменти. Там където не им достигали сили или време, дописвали с ръцете на учениците си. Злите езици говорят, че накрая хартията им привършила съвсем и те най-позорно крадели един от друг, дори се случвало да се сбият."

"Малко истина се крие в слуховете, дори когато излязат верни", възпротиви се Кюн със свеж афористичен усет, сякаш обвинението в риторичност го засягаше лично. "Винаги съм бил за това да проявявам почит и лоялност към старината. За нас тя не е това, което е била за създателите си. Може ли да се твърди, че действително са прекалили? Нима в днешно време не се пише много повече? Тяхното отклонение в плодовитост за нас е мярка. Нашата мярка ще бъде отклонение за писачите от следващите династии. Както ми намекнахте в началото на нашия разговор, никой не знае истинската мярка. Тя е условно споразумение между поданиците на една общност какво са длъжни да смятат за вредно и какво за полезно, какво за истинско и какво за фалшиво. Идеалният еталон на мярката, при условие че съществува, не може да бъде достояние на никого, а дори някой да го притежава, той няма как да знае това."

"Струва ми се, че официалните говорители на Таомин са прекалили в друга посока", настоях на своето аз. "Подбирайки користно само ония образци от старината, на които са способни да подражават и които допринасят за укрепване на авторитета им, те несъмнено са изопачили традицията. Защото, както се изразихте сам, традицията е набор от различни пътища за постигане на Дао и ние сме длъжни да проявяваме толерантност към всеки един от тях. За съжаление официалните лица на Таомин са изневерили на този принцип. Злоупотребявайки с правомощията си, те са потискали и санкционирали всичко, което не е било по вкуса им."

Учудвате ме с вашата интерпретация", извърна сдържано глава Кюн, който до този момент бе съзерцавал зеления стрък в нозете си. "Впрочем, твърде възможно е, увлечени в извайването на определена форма, у таоминските поети да се е прокрадвало изкушението да задържат тази форма за по-дълго, но не бива да се забравя, че в ония смутни времена това е било само от полза за крехката памет и за обществената хармония."

"Всяко едно време е в непосредствена връзка с Дао и нищо не може да оправдае увлеченията му", възразих повторно.

"Но сега ние вече сме убедени, приятелю", грейна в доброжелателна усмивка Кюн, "че всеки начин за постигане на Дао е увлечение, от което трябва да се освободим. Всеки отделен път към Дао ощетява останалите пътища и дори ги изключва. Това е неизбежно дори и при днешните смекчени нрави. За да оцелеем, сме длъжни да противостоим. А за да противостоим, сме принудени да отхвърлим останалите пътища към Дао, освен този, който смятаме, че ни подобава. Но може би вие сте в състояние да ми посочите някакво изключение от това правило. Любопитен съм да го чуя. Посочете ми само едно име и аз веднага ще ви оборя."

"Истинският творец не държи на името си, още повече той не гледа на творбата си като на нещо обрамчено веднъж завинаги и завършено. Нима потокът трябва да бъде спрян, за да придобие красива форма? Или вятърът? Те са дотолкова оформени, доколкото и произволни. Истинското произведение е подобно на потока и на вятъра. В осъществяването му липсва принуда. Готовият му вид не е разграничен от неговото съзерцаване. Този, който пише, чете. Който чете, пише. Двете дейности са равностойни. Този, който придава форма, не я задържа. Формата се разтваря в друга форма, както потокът в пълноводната река и вятърът в диханието на бурята."

"Май сте на път да прекалите в защита на непрекаленото", побърза да ме охлади Кюн. "Думите ви ми напомнят за една модерна, но всъщност древна теория. В самопреливането на формите авторът бива изместен и дори радикално излишен. Не ние пишем, а по-скоро удостоверяваме в излишни наглед самовъзпроизвеждащи се текстове. Това ли е четвъртият път, който винаги е предстоящ и се разгъва в постоянно фалшифицирани отклонения? Нима ще се оставим да бъдем водени за носа?"

"А самото учение за Дао не ни ли води за носа?", попитах дръзко. "Не е ли и то само един примерен модел в незадържането на формите, и където нашата намеса е незначителна и най-често безполезна? Не трябва ли да приемем, че и Дао някога е било само едно модно учение, постепенно извоювало си авторитет?"

"Но вие сам ми казахте, че не бива да се гледа тесногръдо на Дао", напомни ми Кюн. "В никое време никой не е постигнал Дао. Дори за Буда не сме сигурни. Всеки път към Дао е жертвоприношение."

"Най-често обаче жертвоприношението бива подменено от риторизирани ритуали."

"Защото съдим за нещата по знаците, ала нещата не се изчерпват с тях. Истинската реалност на Дао е незнакова."

След този спокоен обрат на разговора ни Кюн си позволи отново да насочи внимание към зеления стрък. Вероятно сменяше различните степени на съзерцание, за да постигне чистата просветленост. Дали в главата му вече не се оформяше ново възхитително хайку?

Стиснал поводите на катъра, слугата бе замръзнал на няколко крачки от нас.

"С риск да злоупотребя с търпението ви искам да ви попитам само още едно нещо, Кюн", подзех, обладан от неприкрита ненавист. "След като светът на знаците е толкова илюзорен, как все пак е възможно някои да се проявяват като герои, а други като жертви?"

"Това също е изкуствено разграничение, Е-Лен, но си струва труда да помислим над него. В далечната си младост имах приятел, който се погуби неразумно. Никога няма да повярвам, че е постигнал пълното освобождение. Направи го по-скоро от глупост. Но може би и вие сте чували за него? Казва се Пра-Ис."

"Пра-Ис", повторих изумен със зинала уста. "Не грешите ли за името?"

"Не, не греша", подсмихва се тънко Кюн. "Пра-Ис, един от последните Класически Майстори на Таомин, за когото вие пишете тайно трактат."

"Вие сте мръсен лъжец, Кюн", изкрещях вбесено. Нима имате дързостта да твърдите, че сте живели по времето на династията Таомин?"

"А вие как можете да бъдете толкова недосетлив, приятелю! Нали някога сам ми поискахте сведения за Пра-Ис."

"Пра-Ис никога не е съществувал. Измамих ви, за да се откача от тайните ви агенти."

"Името няма значение, както вече установихме. Всички ние работим с псевдоними в полза на анонимното авторство на Дао."

"Някога вие работехте за тайните служби, не отричайте, Кюн!"

"А вие бяхте мой добър помощник, ако трябва да бъдем точни."

"Това е подла лъжа."

"Интересно как ще ми го докажете."

"Струва ми се, че зная как", запристъпвах наведен към него.

Най-после по безизразното му лице пробяга нервен тик. Кюн изсъска предупредително:

"Твоята игра бе загубена, Е-Лен, още преди да я беше започнал. През целия си живот внимателно те следях и така ще бъде и в следващите ни превъплъщения. Неслучайно дойдох тук с единствената цел да те срещна и да разсея всичките ти заблуди. Ти си въобразяваше, че аз съм твоята цензура, а ти си верният последовател на твоя фиктивен Пра-Ис. Надяваше се, че си стъпил на Пътя, Който Си Струва, а аз съм заблуденият. Че си Просветленият, а аз съм потънал в мрак. Но сега ще ти кажа най-важното, което ти много добре знаеш, но си отвръщаш очите от него. Ние сме два полюса на Дао, което така и не съумяхме да проявим. Дори не и полюси, а братски стиснати за ръце. Ти не си истински просветлен, както аз не съм истински омрачнен. И двамата се заблуждаваме за кой ли път. Дао е непостижимо. Отговорът винаги е предварвал въпроса. В означения свят ние винаги ще даваме фалшиви отговори. Ето защо Буда говори за Просветлението като за Не-Просветление и за Омрачняването като за Не-Омрачняване. За песъчинките на Ганг като за не-песъчинки и за самия себе си като за Не-Буда. В този миг ти не си на Пътя, Който Си Струва, нито пък аз съм заплашен да политна в пропастта."

"Трябва ли да приема твоите последни изречения като не-изречения?", попитах странно обезсилен.

"Несъмнено", отвърна Кюн, възвръщайки равния си дъх. "Иначе ще сме принудени да приемем, че извън нашия разговор вече не съществуват непостижими неща. След миг ние ще оставим този разговор да се напои с тишина, за да не повторим грешката на бъбривите ни предци от династията Таомин."

"Но почакай, аз съвсем се отплеснах", подхвърли оживено Кюн, убедил се, че отново владее положението. "Исках да ти кажа, че един поет, който много прилича на твоя измислен Пра-Ис, е пропаднал без вест точно някъде по тия места. Предполагам, че е бил убит от някоя разбойническа банда... От половин час наблюдавам този зелен стрък на ръба на бездната, по чието стъбло се е закрепил бръмбар еднодневка. Полужив е, снегът скоро ще го затрупа. Преди малко го оприличих на моите бездарни хайку, но сега ми хрумна ново сравнение. Защо сега ми се струва, че този бръмбар е самият Пра-Ис, който все още се лута в поредно превъплъщение, така и без да налучка Пътя, Който Си Струва, така и без да постигне Дао? Дали не умолява за нашата помощ да постигне най-после покой и пълно унищожение?"

Напрегнато наблюдавах как Кюн протяга ръка и намества насекомото в шепата си. Досетил се какво ще последва, изкрещях с цяло гърло: "Само да си посмял!" и се втурнах към него. Двамата се сборичкахме, накланяйки се бавно към бездната под себе си.

... Крясъкът на маймуна откъм бамбуковата гора ме изтръгна от унеса. Наистина стоях до ръба на пропастта, а до мен незабелязано се бе присъединила старица, носеща на гърба си наръч съчки. Разпознах я веднага. Тя беше същото онова момиче, съчинител на на хайку, което някога бях пропъдил.

Двамата мълчаливо наблюдавахме как се раздига гъстата мъгла под нозете ни. Разбулена и поруменяла в лъчите на слънцето, Долината на Стоте Езера просия в цялото си великолепие. Само на места се бе задържал сребристосив пушек от нестопени валма изпарения или от огнището на будистки отшелник.

Старицата момиче издекламира с безстрастен глас:

ЕСЕН В ДОЛИНАТА НА СТОТЕ ЕЗЕРА

Минерален извор.
В никой сезон над него
не се вдига мъглата.

Ученичката бе надминала във всичко Учителя и сега се завръщаше, за да му изкаже своята почит. Далеко от мен е вървяла по стъпките ми. Отсъствайки, е присъствала. Добре бе усвоила урока, който й дадох някога, и сега бе дошла, за да ми даде хубав урок. Темата за Извора ми бе поднесена от неочакван ъгъл. Неведнъж в превъплъщенията си на елен напразно бях търсил Абсолютния Първоизвор със свещено и недостъпно лоно. Само че минералният извор, който продължава да дими и след вдигането на мъглата, бе нещо съвсем друго, той привличаше не елените, а хората. Странно как не се бях сетил досега, а трябваше да ми го подскаже това образцово хайку, което бе на път да ми отвори очите.

<<< || >>>

© Златомир Златанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2004
Златомир Златанов. Храмови сънища. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Златомир Златанов. Храмови сънища. София, 1992.