ХРАМОВИ СЪНИЩА

Златомир Златанов

web | Храмови сънища

Do you know me?¹ Момичето приближаваше в плавно изтичащи, все по-отчетливи кадри, които погледът ми крадливо изрязваше сякаш от лента на порнофилм. Тя стъпва леко, тя диша леко, тя има на фланелката надпис: Do you know me? Никакви филологически затруднения. В щедрия контекст на нейната гръд един безсрамен въпрос се вписваше с нагледната изразителност на остенсивно определение.

Я не се прави на будала, Елен! Наистина ли не разбираш за какво става въпрос? Ето, хубаво ме разгледай. Аз съм само един прозрачно маскиран цитат. Щампованият на фланелката надпис е разкошен автоцитат на моето разкошно тяло. Е, настоявам за последен път, ще ме познаеш ли?

Фланелката й потрепва, определи първият монах.

Гърдите й потрепват, възрази вторият.

Минавайки покрай тях, Учителят се задоволи да подхвърли:

Трептят вашите тъпи мозъци.

Вече бе съвсем наблизо и семиосферата завибрира в учестен резонанс, подир който неминуемо щеше да последва изобличителен срив. Магрит би я нарисувал с надпис: ТОВА НЕ СА ГЪРДИ. Опровергаване на остенсивното определение, но всъщност удвояване на илюзията. Контекстуализирана семантична закачка в картината, където всеки символ е символ на друг символ. Само че пред очите ми гърдите й се деконтекстуализираха в достоверността на единствен привилегирован обект. Символиката би могла да бъде опровергана с едно протягане на ръка.

Беше по-добре защитена за неочаквания ни сблъсък. В ранния утринен час фотосоларните очила на лицето й отстояваха порочната си придобивка. "Все ми е едно дали ме познаваш. Дори не те питам, в действителност разпитваната съм аз от погледа на всеки срещнат онанист и затова се принудих да окача тоя надпис. Не че играя на откровеност, а за да сме наясно, че тия работи не стават така, както ги мислиш. Ти не можеш да ме познаеш, ако аз самата не поставя това на въпрос. И ето аз го поставям в отбранителната пародия на автоцитат, за да ти спестя на самия теб глупавите въпроси. Сега сме съвсем наясно, нали?"

Проследих как лявата й ръка, заета със снопче книги, се приплъзна отпред и затули надписа. ТОВА НЕ Е РЪКА. Но беше. Аз бях отблъснатият лингвист извън употреба с неизписания ДЖОГИНГ върху овехтелия си анцуг, с който навивах по алеите сутрешния си крос. С едно движение на ръката отминаващата студентка ми бе причинила болка. Никакви въпроси. Въпросите ги задаваше тя. Преспала е при приятелки в някое от съседните студентски общежития, защото цяла нощ са зубрили за изпит. Задухът е непоносим, а освен това допълнително ги изтезават хлебарките. Но по-вероятно бе да е пренощувала при любовника си. Нещо я е накарало да се разбърза на сутринта. Може би наистина й предстоеше да бъде и з п и т в а н а от някой перверзен доцент. В такъв случай ще й се наложи да отговаря. Отговорна за всичко. Чуваш ли, отговори какво е сънувала Ариадна в нощта, когато е била изоставена от Тезей на остров Наксос?

"О, ти наистина не ме познаваш добре. Сънувах, че в леглото ми ще се намърда друг мъж."

ТОВА НЕ Е ОТГОВОР. И тогава тя ще смъкне фланелката. Въпрос без отговор. Отговор без въпрос. И вентрилоколоквиумът ще продължи да тече в изтичането на моя болен мозък. Илюзията, че съм in action и обитавам един субстанциален свят. Дори тъпите ви мозъци да се смръзнат съвсем, каза Учителят, устойчивият облик на нещата си остава неуместна илюзия.

Окосените наскоро морави между общежитията се диплеха оразмерени в изящна словесност. След малко негрите щяха да занадничат от прозорците с изопнати шии, подвиквайки си с гърлени гласове: Паскуал! Паскуал! Бяха останали само тези, които нямаха пари или пък желание да си заминат през ваканцията. До късно през нощта киснеха навън по пейките, пиейки бира и припяващи джазирани спиричуали с пляскане на ръце.

Вече приближавах околовръстното шосе. Сякаш развлачвани от конвейерна лента, автомобилите безжизнено се отместваха. Селата под Витоша предлагаха в зрими подробности средновековния уют от картина на Брьогел. Петната сняг около Черни връх навяваха печал на изтощени реминисценции.

Някога в пансиона на немската гимназия бях усвоил първата си езикова игра. Условието бе да не се говори на български и който го наруши, получаваше монета от една марка. Прехвърляхме си я един на друг в настървено преследване. В час по немски първата работа на учителката бе да зададе изобличителния въпрос: Wo ist die Münze?² Злополучният й притежател получаваше оценка, снижена с една единица. Веднъж ми я бяха пробутали в джоба, без да усетя. Всяка игра поражда и възможностите за своето нарушаване. След обичайния въпрос на учителката си затраях, убеден, че играта се води нечестно, ала и неспособен да го докажа.

ES GIBT KEINE MÜNZE.³ Но имаше и тя остана заклещена вътре в мен. После години наред, докато се подвизавах като билингвиален тип, гафовете ми се умножаваха в хиляди дойче марк, които напразно се опитвах да погася в психическата си инфлация. Сега отново се връщах в началото, за да установя, че филологическите ми затруднения не струват и пукнат грош. Изкуствено бях раздул залога, откъдето произтичаха и всичките ми останали недоразумения. Трябваше да извадя монетата от джоба и да я размахам пред лицето на Учителя. ТОВА НЕ Е МОНЕТА. Само моят мозък болезнено трепка в наддаването на коварни блянове.

Бях пожелал твърде много, да изобретя своя игра и да изляза от нея победител, само че някой постоянно подпъхваше в джоба ми компрометиращи противотежести и този някой най-често бях аз. Бях обезличаван в излязъл от обращение знак и не ми оставаше нищо друго, освен да мисля за всеки медиум като за не-медиум и за всяка игра като за не-игра. И въобще да не мисля нищо. Никога не бях разполагал изцяло със себе си и защо да не се примиря с наложената оскъдност? Всяка мисъл е потопена вътре в гъмжащия свят. Само тази колеблива граница между външно и вътрешно, която също е плод на размишление и безкрайно затегнало се узнаване. Съществуваме донякъде и дотолкова във взаимното си присъствие и отсъствие. В осъзнаването на човешкото положение липсва абсолютната степен на постигане, както и в уличената картезианска заблуда, че ако отстраним опротивелите знаци, ще ни се удаде да усвоим непосредствено нещата зад тях. Бяхме мислими само в означения свят. Границите на логиката съвпадаха с границите на света.

Do you know me? Бях вън от играта и все пак вътре, извън употреба и все пак във. Те щяха да забележат как подрипвам в износения си анцуг и щяха да кажат: ДЖОГИНГ. Само това. Банално откликване на един банално овехтял знак. "Ти сам се измами, Елен, защото поиска да ни измамиш всичките. Не с тия номера! Виждали сме и по-големи хитреци. Говориш ни за инфлация, но питаш ли какво й е на държавата от такива като теб? Бъди доволен, че получаваш заплата и живееш на пансион. А за дисертацията ще видим, трябва да избереш друга тема. И непременно да ни дадеш доказателства за своята лоялност. Иначе няма начин."

Шумът от задавено форсиране на тежкотоварни автомобили се усилваше. Някои от тях още не бяха изключили фаровете си и връхлитаха с изцъклен циклопски устрем от дъното на нощта. Беше чиста случайност, че изведнъж погледът ми се натъкна на неочаквано изникналата до крайпътната канавка сърничка, която риеше нетърпеливо с копита. Някой трябваше да я преведе оттатък, при бликащите извори в спасителната горска дъбрава. Надвесени над Първоизвора с кристалната течност, където сме съвсем оголени и свободни... Точно там, при това дръзко преминаване в скритата същност на нещата, ни грозеше и най-голямата опасност.

ЕЛЕНИТЕ ГИ УБИВАТ ПРИ ИЗВОРА. Или в дебнещата клопка на околовръстното шосе. Другарят Кюн недвусмислено ме бе предупредил. След като бях инсценирал неравностойния двубой помежду ни, защо да не свърша в една инсценирана катастрофа? Всичко дотук, Елен. Не си пъхай носа, където не трябва! Повече от това не ти е позволено.

ТОВА НЕ БЕШЕ СЪРНА. ТОВА НЕ БЕШЕ ЕЛЕН. Оттатък може би въобще нямаше нищо. Изворът е недосегаемо чисто лоно: една осмислена пропозиция, но без конкретен денотат. Нещо като "кентавър". Или пък "златна ябълка". (Нищо нещото) в скобите на феноменологическата редукция. Приятното място в несменяемия сезон на тъждеството от жажда и утоляване. АНАНДА. Фалшивеещи кухи значения. Човекът си бе извоювал това морално пространство сред безпристрастната природа, отредено единствено нему и без право да прекрачва границите му. В метаморфозата, тази вълшебна смяна на онтологически режими, няма морал. Към нея бяха прибягнали изключителните същества на един приказен свят, заети с невменяемо преодоляване на съдбите си. Аз бях тежкоподвижен и виновен. Отказано ми бе да съществувам за сметка на повече от една реалност. Неморално бе да престъпя чертата, неморално бе и да се задържа в близост до нея.

Загледан в изстъпление към планината, издишвах на пресекулки проникналия дълбоко в дробовете ми въздух, който изглежда ми бе причинил криза.

"Светът е илюзия", повтори Учителят, а другарят Кюн добави назидателно подир него: "Реалността е това, което ще ти представим ние, хората на властта." Вие сте дяволски прав, Учителю Кюн. Нещата ми бяха показани и внушени чрез неоспорими остенсивни определения и моето задължение бе да ги зазубря наизуст, загрижен единствено за доброто си произношение. Изразходвах се в непрозрачни унаследени стереотипи на поведение по най-изпитания и безопасен начин, разпънат между инфлация и икономични разноски, стиснал в изпотената си длан една дойче марк, която не струва и пукнат грош. Или пък защо не, стиснал едно мънистено пръстенче. Глухонямото момиче безуспешно се бе опитало да ми отнеме тривиалната представа за медиума, в който бях артикулирал с комичния утробен глас на вентрилоквист. Бедната ми сърничка! Нима не разбираше, че ако я последвам докрай, ще бъдем жестоко наказани? Моето бедно То! За предпочитане бе да се самонакажа, като го преведа по един безобиден любовен мост в туристическото полуостровче на Несебър при несъстоялото се поклонение на влъхвите. Или дори на остров Наксос, ако ни разрешат. Ще се снимаме на камилата, обезверените влъхви, които така и не са открили знамението. Скитащи под прехвърчащия сняг из Хисаря и отново фотографирани пред КАМИЛИТЕ. Рождественската звезда бе погребана от отмъстителния паралакс на сменящи се констелации и само споменът за нея трепкаше в окадените от горящите свещи храмови бардаци и параклиси. Божият син - само каква "граматическа чудовищност" на израза! Do you know me? Не, не те познавам и не искам да те зная. Аз съм дребният хитрец, блазфематор и ексфразьор Финеганю. Отказани са ми всякакви благовещения, кръщения и знамения. Доверявам се единствено на другаря Кюн, на професорите ченгета, дори и ако те разкаяни се отрекат от оказаното ми доверие, дори ако на всеослушание заявят, че никога не са ме пожелавали.

Now⁴. Притежателят на фланелката бе явно арабин, изтегнат върху предната седалка на дипломатически "Мерцедес". Сигурно от посолството пак бяха дошли, за да потушат някой скандал. Арабите студенти често враждуваха помежду си, разделени на войнстващи групички. Говореше се, че обливали вратите на стаите с газ и ги палели.

Небрежно поддържаната замърсена кола с очукан десен калник бе паркирана пред самия вход на общежитието. За да се озове тук, сигурно бе проникнала през затворената пешеходна алея с нахалството на дипломатическия си имунитет. Гладко избръснатото лице на шофьора се спотайваше в сумрачен кладенец на ориенталска леност. На кормилото бе проснат вестник, ала немигащият му поглед се пилееше над страниците. Изглеждаше вцепенен в своя оазис от лъскави ламарини.

Пейзажът на разбуждащия се campus⁵ не пестеше екзотични подправки. Зад ъгъла се показаха две индийки с рубинени биндии на челата, сякаш за да приветстват слънцето. Косите им бяха сплетени в припълзели до талията дебели плитки, които ги правеха още по-стройни. Негър, чиято кожа бе омесена направо в гъстата мая на екватора, заедно с цигарения дим изпускаше еманацията на африканската си душа. Семейство корейци или виетнамци бяха повели детето си, то отказваше глезено да върви и бащата го нарами на гръб, тръскайки правите си черни коси. Нямаше да се учудя, ако стадо антилопи прекосеше плавно моравата. Бях попаднал в резерват с редки екземпляри от най-различни породи и в най-блестящата им възраст. Now. Какво търсех тук и сега сред денонощното аплодиране на космополитната младост? Надхитрен и подигран, затапен в стъкленица, броях песъчинките на изтичащото now, мислейки за тях като за не-песъчинки. А последователното навързване на моментите към една вечно отлагана кулминация постепенно се превръщаше в смъртна досада. Линейният свързан текст, който в арабския вестник се разредяваше отдясно наляво, градеше същата разсъдъчна представа за движение, впримчваше брънките на неповратливи логически пропозиции, готови да се разсипят в панически бяг пред някое непредвидено препятствие в скоби, излинели Сибилини книги, даряващи с мнимия пророчески аванс на бъдещето.

Now винаги е предшествувано от едно омайно before⁶, където предметността се разлива в невинен световъртеж, ала неусетно чрез наказания и заплахи ме бяха изтръгнали от неразчленения унес на То, напъхвайки в устата ми заповедната цицка на вентила, през който усърдно напомпваха породистия плондер на моето Аз. Бяха ми втълпявали страха да не се изгубя и да обичам правилната посока, винаги да съм ориентиран добре. Даваха ми за пример малките олигофренчета около мен, които заплашваха да ме задминат и изпреварят в образцовата норма. Бях впрегнат в послушна лингвистична сила на непроницаемия отвън дискурс. Такива са игрите, Елен, ти нямаш своя игра и всеки път, щом се опиташ да се изплъзнеш, ще бъдеш глобяван една дойче марк. Пресираното ми тяло понякога се издаваше, тези припадъци в пубертета, дори ако сравнението нарочно е търсено now, какво друго можеха да означават, освен некултивирана физиологична потребност да се освободя от цензуриращите давления? В киното припадничавите сядат винаги на крайния стол и аз се бях озовал именно там, встрани от забавлението, но все пак вътре, предусещайки надигащите се гърчове, които ще ме прогонят навън, но всъщност в едно друго "вътре", което ми се мержелееше под храмовия купол. Припадъците ми бяха сублимирали в укрепващия полов нагон на самец и храмов жрец, само че отново и отново разобличавани в необмислените взривни постъпки на младостта и в затаените нощни кошмари. Винаги под заплахата спазматичното неравновесие да избие в компрометиращ звук и гибелен трясък на окончателното издънване. Катастрофичният опит от предишните кризисни ситуации бе започнал благоразумно да ми суфлира: "Трябва да запееш друга песен, Елен. Удължавай, доколкото е възможно, временната смърт на бленуващото си битие. Удължавай това приятно now на приятното място, без да го поощряваш към радикален край. Ти знаеш, ТОВА НЕ Е ИСТИНСКА СМЪРТ."

Това пък какво беше? Някакъв шум ме накара да се озърна встрани. Котка, истинска котка.

От кофата за боклук
излитна дракон.
Свежа неделна утрин.

И сричките съвпадаха точно за едно истинско хайку, макар и в обратен ред: седем на първия и третия, пет на втория. Учех се да съчинявам хайку, смирено се предоставях в поучаване от лапидарната източна мъдрост. Непостижимият медиум на поезията подигравателно бе измяукал заедно с котката, пресякла алеята в лош знак под изплашения ми суеверен поглед. За мен оставаше вулгарната гаргара с гръкляна, преди да се добера до заветните седемнайсет срички на истинското хайку. Незакърпените дупки на анцуга ме запасяваха с непрестанен приток на празнота в отчаяна клоунада. Никой не бе изисквал от мен да бъда поет, никакъв вътрешен глас не беше ми го подсказвал. Било е по-скоро въпрос на културна дресировка, отколкото на първичен импулс. Показано ми бе, ето това е поезия, а за утре трябва да знаеш едно стихотворение по избор наизуст. И така рецитирах "Аз съм българче", а после Willkommen und Abschied⁷ сякаш това въобще не се отнася до мен. И още по-после се заех да колекционирам цитати, докато не стигнах до изфабрикуваното алиби на фиктивния Александър Прайс. Исках да покажа, че не съществуват такива измислени понятия като ПОЕЗИЯ, ПОЕТИ и СТИХОТВОРЕНИЯ, а само този магически шепот от стаения ПЪРВОИЗВОР на битийността. Ала поставяйки в скоби едни логически пропозиции, аз несъмнено си изработвах други алогически имена по модела на вездесъщите езикови игри. Продължавах да говоря с гръкляна, вместо да постигна проникновения вътрешен глас.

Филологическите ми затруднения бяха прераснали в онтологически. Бях поискал да открия вътре в себе си протомутанта на разкриващото се слово-битие в истината за себе си. Поставях в скоби емпиричната си екзистенция, за да постигна personalitas transcendentalis. Подобно намерение можеше да бъде окачествено само като патетична грешка на философическата ми младост. Спящото ми битие се бе развърнало в чудовищни граматически изстъпления.

Внимание, протомутантът набира скорост. Писта! Варда! В шест часа сутринта изхлузвах анцуга, измъквах се с наведена глава покрай дремещата портиерка и изскачах на алеята. Планината ме зовеше сонтологична гръд да потъна сред мощните й хълбоци и бликащи извори. Да отъркам рогата на роговите си очила в приказните дъбрави, да мачкам и обладавам, да се проникна във всичко, което ми бе отказвано тук и сега в плен на различното мислене, да оголя непритворно същинската си природа на самец. Да постигна своята самост. Продължавах да подтичвам на зигзаг към околовръстното шосе с тресящо се тяло, потта се стичаше по гръбнака и глезените ми, само още едно усилие и устремът в напрегнатите ми вътрешности ще се сгромоляса откъртен, забранените обори ще рухнат и аз ще се продъня в освободения екстаз...

Damn it I am good!⁸ "Фиатът" приличаше на чучело с разноцветно боядисаната си броня и налепените вадейки по стъклата. Много пъти вече ми се набиваше в очите, когато прекосявах през паркинга. Сигурно някой чуждестранен студент го бе купил на безценица, колкото да стигне до София, и го бе захвърлил да ръждясва. Не, не беше "Фиат", а "Форд" от старите модели, целият опръскан със засъхнала кал. Личеше, че отдавна не е помръдвал от стоянката си. Покривът със сенник бе отрупан с листа и изгнил тополов пух. По стъклата се забелязваха отпечатъци от пръсти.

Надписът бе изписан с не много едри букви върху тенекиения номер на "Форда" отзад, малко над цифрите, и нищо чудно, че го откривах едва сега сред безразборната шарения. Изглежда хрумването на собственика датираше още при покупката на новата кола, освен ако номерът й не бе сменен по-късно. Но какво целеше все пак той? Крадците едва ли щяха да му обърнат внимание, дори ако го забележат. Или пък играеше някаква роля, когато "Фордът" е в движение. Предупреждаваше следващите го коли да не го пришпорват в бясната си надпревара. Или пък просто служеше за миролюбива визитна картичка сред неуютното интернационално пространство на скитане. Простодушната ругатня с фамилиарен оттенък целеше да стопли студените сърца на съгледвачите му.

Не, тоя номер вече ми го бе пробутало момичето с едрогърдото си самозапитване. Някой се презастраховаше пред враждебните въпроси на недоверчивия свят; Откровен пробив на професионален жаргон. По дяволите, наистина съм добър, дори ако под седалката си съм скрил опиати. Не ми пречете на бизнеса, както и аз не преча на никого. Сега пък да не вземе някой да се влюби в колата ми и да ми я отмъкне под носа. Бизнесът ми е такъв, че се налага да се размотавам къде ли не. 3а никъде не съм без моята скапана бричка, така че по-далече ръцете от нея. По дяволите, добър съм, макар да знам, че не сте от тия, които ще хванат лесно вяра. В края на краищата кой би могъл да твърди, че е абсолютно готин? Много добре знам как щракат вашите мозъчета. Няма бог, няма висши принципи, само тая формална лоялност към грубата сила, колкото да не се изтрепем съвсем. Щом системата е лоша, защо аз да бъда добър? Ако динозаврите бяха добри, нима щяха да оцелеят? Няма никаква гаранция, че божият промисъл ще ни осени и ще ни изведе на правия път, но и никаква гаранция, че нещо непременно ще ни тресне по бедните мозъци и ще ни затрие окончателно. Дали има или няма гаранция е едно осмислено предположение, но без конкретен предметен смисъл и следователно не струва пукната пара. Обаче, както оня сладур Сократ, смея да ви уверя, че законът е вътре в мен. По дяволите, добър съм въпреки всичко, а вие го тълкувайте, както щете. ОК!

ТОВА НЕ Е О'КЕЙ.

От входа на общежитието излизаха двама чернокожи и в по-ниския разпознах Паскуал. Често го бях наблюдавал от прозореца да се отзовава на гърлените крясъци, с които го привикваха отвън. Имаше кръгло лице с рядка брадичка и големи опулени очи. Върху огромните му бърни би могла да се засади цяла тютюнева нива. Високият сух негър с шарен каскет бе подхванал Паскуал за ръка и двамата нещо си бъбреха.

След като ме отминаха, се извърнах подире им.

УЕS.

Паскуал бе приел света, какъвто е, и надписът на фланелката му недвусмислено го потвърждаваше.

Хубав край на семиотичната ми разходка днес.

Да знаеш какво да приемеш и какво да отхвърлиш... Но в това, което придобиваме, няма нищо за придобиване, прошепна Учителят. На повърхността са разликите, а вътре се помещава единството. А новата разлика между повърхностната разлика и вътрешното единство, запитах се и аз и получих отговор начаса: УЕS!

Негрите бяха спрели полуизвърнати, ръкомахайки оживено. Може би се съветваха къде да изпият сутрешното си кафе. Из общежитията бяха разпръснати закътани малки барчета, които отваряха по различно време. Трябва да проверим кое работи сега. Да. Хванати за ръце, щяхме да преминем по алеите на campus'а, за да потвърдим дружелюбието си спрямо света. Край нас ще сноват в излъчени стойки едрогърдести остенсивни определения. Do you know me? И още как! Тютюневата нива ще ухае под палещите лъчи на слънцето, посребрявайки в ослепителна усмивка: УЕS. УЕS. That's right.⁹

Where are you from?¹⁰ Бенин. Познаваш ли такава страна? Негрите са протомутанти на слънцето. Какво каза? Обичам много джаз. Тиритититити чъкачъкачъкачъка-чъкачъкачъка дам олабибибибибибиби. ОК! ОК! Не, това не е ОК. Пак не разбира какво каза. Strawberry fields, nothing is real.¹¹ А това знаеш ли го? Бубубу бембаририри-ририли тамдадададададарала парапарапарапаралакс холоухолоухолоу мен...

Трупът на елена-беглец бе останал там, на околовръстното шосе, в една бездарно инсценирана катастрофа. Rest in peace.¹² Още едно последно усилие и щях да се прехвърля отвъд, в непритежание и неразличимост. Съзрях уголеменото си до уродливост тяло, проснато върху сноп лъчи, да се обтича зад чертата на хоризонта. Тръбите ще протръбят... дадададарибидиби... Щяха да ме попитат още веднъж: "Кой си ти и за какво беше всичко това?" Подготвен съм, от изчистените ми дробове ще се надигне възмутен стон: "Това съм аз, вече съм празен. Кажете да пуснат музиката!" И ще напрегна слух, и няма да чуя. Дабидибидабидибидибидибидида. Те щяха още веднъж да променят името и лицето ми и отново да ме пуснат, за ново решение. Щяха да крещят над мен: "Това в никакъв случай не беше ти, не бяха твоите сънища и момичета, нито Александър Прайс, нито тази отсечка по пътя към Ориента. Нито Поемата, нито Извора. Нищо. Никой."

Не. Дарадададада. И с плувнали в сълзи очи щях да кимна с глава. ДА. И отново да отрека.

<<< || >>>

БЕЛЕЖКИ:

1. Do you know me? (англ.) - Познаваш ли ме? [обратно]

2. Wo ist die Munze? - (нем.) - Къде е монетата? [обратно]

3. Es gibt keine Munze. - (нем.) - Няма никаква монета. [обратно]

4. Now - (англ.) - сега [обратно]

5. Campus - (англ.) - университетска територия. [обратно]

6. Before - (англ.) - преди. [обратно]

7. Willkommen und Abschied - (нем.) - "Среща и разлъка" (балада от Й. В. Гьоте). [обратно]

8. Damn it I am good (англ.) - По дяволите, аз съм добър. [обратно]

9. That's right (англ.) - тъкмо [обратно]

10. Where are you from? (англ.) - Откъде си? [обратно]

11. Strawberry fields, nothing is real (англ.) - Ягодови поляни, нищо не e реално. [обратно]

12. Rest in peace. (англ.) - Почивай в мир. [обратно]

© Златомир Златанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2004
Златомир Златанов. Храмови сънища. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Златомир Златанов. Храмови сънища. София, 1992.