ХРАМОВИ СЪНИЩА

Златомир Златанов

web | Храмови сънища

Проветривото течение се изцеждаше в тънък смразяващ полъх, който сякаш не принадлежеше на това напредващо лято с непоносими горещини, а бе причинен от механичното триене на изкуствено размествани въздушни маси. Предразсветните зари се давеха в сивкав мрак на хоризонта. Узряващата пшеница бе отделена от железопътната линия с противопожарна полоса.

Заредуваха се овощни и зеленчукови градини. Пред очите ми се мярнаха хълмчета, брадясали гномове с триангулачни шапки на темето. Непритворената врата колебливо похлопваше, докато изведнъж през нея не се стовари смазващ стържещ шум и свистене от връхлитащия насрещен влак, в неустойчиво закрепената пауза прелетяха уедрените, мигновено размазващи се вагони на композицията, едно последно облекчително издишване оповести края на разминаването и в купето отново просветля. Монотонното потракване на колелата се объркваше и заплиташе по междурелсията на малките гари, през които експресът префучаваше без да спре, спирачките предупредително изпухтяваха, трясъкът на размествани буфери и неравномерните тласъци подсещаха за навлизането в нов коловоз.

Разсънен изчаквах в коридора бавното навлизане в Пловдив. Плавно се изстъпваха първите две тепета на Седемхълмието, едното съвсем наблизо, обрасло в пущинак и скалисто, и зад него другото с паметника на Альоша, открояващ се на върха.

Гарата, тя трябваше да е същата, каквато я намерих в албумите за стария Пловдив - постно бароково копие с тухлени колони и невзрачни парапети в горната част на фасадата, невъзмутимо сменящо степените на инвалидност и до ден-днешен. Бях прочел, че под прозорците висели опънати върлините за прането на живеещите тук със семействата си чиновници от железницата. Чужденците се забавлявали от Ориент-експреса да заничат по развяващите се долни гащи от най-различен калибър.

Юнският ден педантично спазваше прогнозата за времето. Перонът бе залят с нагорещен въздух, почти с летливост на смърдящо масло. Разгърдени железничари се взираха отегчено пред себе си. Погледът на един от тях отскочи от мен с нарушената инерция на билярдна топка.

В другия край на гаровия площад, пред павилиона на някаква закусвалня стърчаха високи кръгли масички за правостоящи, отрупани с пластмасови чаши за бира. Отчаяно се опитвах да удържа поглед в една точка. На спирката тролейбусите с различни номера сверяваха непонятните за мен комбинации на маршрути, от които недоумявах по какъв начин да се възползвам. Пътят към центъра на града водел през някогашната улица "Станционна", стигаща до Джумаята, където сега са разкопките на римския стадион. От гарата покрай Бунарджика (тогава пространството не било застроено с къщи, с изключение на една част от северната страна на тепето) минавало шосето за Филипово. Сега оттам тръгват влаковете за Хисаря.

В предварителното си разследване не бях и предполагал, че ще увисна безпомощно на ръба на един чужд град в нежелание да се пригодя към делничния му ритъм. Не балансирах ли напоследък по една халюцинаторна граница? Пресищането от писмата на Прайс ме бе довело до нея, но можех ли да се възпра, след като бях прихванал онова откъслечно изречение.

"В най-скоро време възнамерявам да отпътувам." На път за Ориента. И само след няколко страници, в следващото пътническо писмо, датирано от Истанбул, следата се подновяваше несигурно: "Принудителен престой удължи края на пътуването ми с едно денонощие." Имах вид на човек, който не е чул добре. Какво означаваше този сигнал? Бях го уловил в просъницата на позорната си дрямка в библиотеката и излизаше тъй, сякаш съм неспособен да го обвържа с бодърстващата реалност. Подвеждащ сигнал в подвелия ме ориенталски сън. При това раздвоен от самото начало.

На път за Ориента... Прайс описваше подготовката около заминаването, възникналите пречки, така и без да изясни отправната точка на пътешествието си. От Триест ли е потеглил с кораб? Неговите меценати са обитавали там един замък, разположен на възвишение над самия залив. По-късно замъкът бил разрушен, но не и преди да го зърне Джойс в началото на емигрантската си одисея из адриатическите острови. В следващото писмо Прайс даваше израз на съмнението си относно вероятността да отплува с кораб от Триест. Ако намерението му действително е било осуетено, оставаше единствено логичната възможност да потърси услугите на Ориент-експреса, още повече защото по това време е пребивавал във Виена. И изобщо, след като е трябвало да мине през Триест, защо му е било необходимо да завързва такава оживена кореспонденция с меценатите си, нали им е предстояла скорошна среща...

Шумолящите недокосвани страници на томчето писма глъхнеха в паметта ми. На път за Ориента... С Ориент-експреса. Само че никъде Прайс не съобщаваше нито дума за този експрес. Нима несъзнателно с ориенталския си сън бях направил желаната връзка? Александър Прайс, подведен под разписанието на Ориент-експреса... Но тогава онова изречение от Истанбул придобиваше съвсем друг смисъл. "Принудителен престой удължи края на пътуването ми с едно денонощие." Значи някъде бе спрял, за да потегли отново след двайсет и четири часа, точно през такъв интервал, когато минава следващият експрес. Кое би могло да бъде името на принудителната му спирка?

В края на пътуването... Белград? Не, това не е край.

София? Далече е все още.

А ако хвърлим заровете върху Одрин? Прекалено близо е, в самия край. Прайс би трябвало да напише: "в самия край".

Achtung! Achtung! Welche ist die nächste Station?¹

Дори и компютърът на другаря Кюн би се затруднил да даде отговор. Ченгето не беше ми се обадило след срещата ни във "Варшава". Сигурно изчакваше да го сторя пръв или пък бе подушило, че го будалкам. Оставен бях необезпокоявано да се разпростра в чиста белетристика, подведен от логиката на един сън.

Най-вероятно Прайс бе отплувал от Триест, принудителната му спирка носеше друго име. Адриатика и Средиземноморието са осеяни с острови, поради морска буря или повреда корабът му се е отклонил към някой от тях, изгубвайки едно денонощие. В разплитането на двойствения сигнал отново вършех грешка по Фройд. От една страна, посвещавах другаря Кюн в безобидните си научни занимания, но от друга, наистина ми се бе дощяло да видя любимия си поет, прилегнал към една отсечка по пътя към Ориента, което за мен означаваше много: безпрепятствен диалог на култури извън идеологията, тайнствено общуване в маргиналията, където бе и моята принудителна стоянка. През спуснатата "желязна завеса" давах израз на една гладна идея, прилепчива за факти на всяка цена. Бях направил връзката между Абендланд и Ориента в лош журналистически стил, а в кръстоската на ориенталското съновидение духът на Александър Прайс сякаш се бе вслушал в молбите ми и бе слязъл тъкмо на гарата в Пловдив. Седемхълмието, това балканско копие на Вечния град, може би действително е заинтригувало с нещо изтънчения му вкус на пътешественик. Северната непрозрачност сред страстната задушница на славянския Юг. Изисканата браминска мисия за постигане на езотеричното бе оставила тук загадъчна заврънкулка от почерка на господаря на празнотата. Дрън-дрън, та пляс!

Или пък се бях подвел "по аналогия". След като бях изчел толкова книги, писма и документи, защо да не прехвърля подобна ситуация, срещната другаде, върху това неизяснено в подробностите си пътешествие на Прайс? Някъде другаде друг поет принудително бе слязъл на някаква спирка преди края на пътя си. Възможно бе това дори да не е конкретен случай, а някаква скърпена от различни фрагменти абстрахирана ситуация, чийто модел е послужил за сродяване на откъслечните факти в едно фалшифицирано алиби. Просто бях забравил, че то трябва да ми послужи пред ченгето, а не да го приписвам на самия Прайс. Едно "общо място" бе метаморфозирало в прецедент, защото така ми се е прищяло. Съзнанието ми, този самозараждащ се с перфокарти дисплей, бе отчело погрешно в желанието си вместо жертва да ме представи за преследвач. Модулациите на пределно сбития коварен сигнал преднамерено се разплитаха по предложения от мен произволен код.

Няма що, налагаше се сам да си троша главата над фаталната отсечка, докато се шляех неадресирано из улиците сред отчайващо припознавани гледки. Същите жилищни кооперации, същите възрастни жени с пазарски чанти, същото небе със силно слънце, което орязва косо сенките на дървета и сгради. Наоколо се бе разляла обичайната делничност, егоистично вкопчена в себе си, самоизразходвана сляпо без видима нужда от повторно отражение и осмисляне. Трябваше да повдигна глава и със зажумели очи да обгърна протежението на цяла една улица, заедно с плътната синева между надвисналите фасади, за да си кажа, ето сред какъв обемен холографски пейзаж съм се озовал. Ала аз не изпитвах охота за подобно кълчене в поднебесни проекции. Очите ми се слягаха по най-близките очертания, доверявах се повече на осезанието. Диафрагмата ми се свиваше в досадно преповтарян вентрилоквистки монолог.

В един град един поет принудително бе слязъл от влака. Много поети поне веднъж през живота си са слизали от някакъв влак, принудително или не. Аз твърдя, че точно определен поет е слязъл на точно определено място от точно определен влак. Или поне желая да е било така. Но щом логически е възможно, това се е случило, независимо дали го желая или не. Независимо дали на същото място и в същия влак. Логиката изпълва света, границите на света са и нейни граници. Ако аз замествам величините в една логическа формула, тя не се променя от това. Аз дори не извличам някакъв особен смисъл, а просто проверявам границите на логичния свят, дори ако престоят на Прайс в Пловдив изобщо не се е състоял.

Издайническа семантична вълна бе съживила логическата отсечка. Прайс спря в Пловдив. Думите трябваше да се приемат както за цъфтящ планктон, така и за вкаменени люспи на варовити отлагания. Доставяше ли ми удоволствие, че съм на границата на смисъла в неговото вечно наслагващо се отлагане?

Май че бе започнало да ме втриса. Стоях срещу циклопическата гранитна основа на хотел "Тримонциум". Жегата бе прогонила всичко живо на сянка. Нажеженият плочник преобръщаше въздуха в гъсти отвесни талази, запарващи стъпващите по него нозе. В пролома на главната улица сградите се трупаха нагъсто със суетността на градски първенци, преповтарящи, макар и с малко повече лукс, умаления провинциален барок на гарата. Белееха се мраморните капители на Античния театър, изглозганият им мрамор се нанасяше в безславно режисиран мизансцен, по-скоро примирено да означи проекцията на погубени веднъж завинаги блясък и величие.

Археологическите разкопки покрай Пощенската палата бяха секнали в нещо като галерия на открито с добре поддържана морава, из която се валяха късове мрамор, стели, глинени делви и оброчни плочки. Обилната светлина приобщаваше непатетично лапидариума към промененото обкръжение. Оптичната реалност на подръчния човешки свят, тази неспирна работилница, поразена от синдрома на Пигмалион да се самовъзпроизвежда във все нови и нови изкуствени форми и отражения, сега бе застинала в излишен фрагмент с непотребни оръдия на труда. Онтичното бе на път да се разгради в непроницаемо онтологическо битие, завинаги преграждайки Достъпа до загадката на смъртта и до смисъла на човешкото усилие да постигне една крайна цел.

Красивият гръцки космос се бе стопил под същото това слънце, а красотата бе деградирала в индустриална козметика. Светът, който се разкрасява, бе изместил същностно красивия свят. Къде бе пропаднал жизнерадостният космически плагиат, който извайва веществото в свежи и неизтощими предначертания, без да отпраща разума към трагични трансцендентни мъглявини, където времето, неабстрахирано от сезонните си превръщения, описва непробиваеми сферични цикли - защо да се опитваме да го "изправим" или задържим? Подвластните на Деметра реколти не сочат последния сезон на въздаянието. Следвайки безропотно участта си, послушната щерка Персефона-Флора прекарва половин година в подземния Аид, за да стъпи отново в съживени под стъпките й ниви и градини с пролетен злак. Тя никога не закъснява или закъсненията са незначителни, колкото да усилят трепета на очакването. Под окървавената риза на Адонис никнат житните класове и тялото на възкресения бог ликува в неизтребима жизненост. Замисълът не позволява съмнение, проектът е образцов и допуска равномерно количество тела, растения и минерали за козметичното си подновяване в неотгоним ритъм. Метаморфозата с щедра, многолика усмивка прикрива ужасяващата нищета на смъртта, включвайки я в карнавалния си механизъм. Ритуалът следва природното естество, спазва хармоничните срокове на космическия цикъл, почита и поощрява в грижовност установения ред.

Докато Христос, новият син на Бога, възкръсва на третия ден. Нетърпението бе очевидно. Християните ли бяха тласнали времето към неприсъща му, изкуствено разпалвана криза, или чрез тях времето осъзнаваше вътрешното си противоречие и новата си страшна свобода? Все едно, усещането за време се бе превърнало в масова истерия пред наближаващия Съд и Изкупление. С кошмарно пророчество Апокалипсисът бе отменил тегнещата представа за вечен възврат на нещата. Какви бяха гаранциите, че необозримият свят винаги ще се преповтаря или че е закрачил твърдо към един последен изчерпателен телос? Второто бе за предпочитане, да снабдиш света със съдба и история. Професорска Гърция. Християнският Абендланд. Новият свят. Космическата цивилизация. Прецедентът се възвеличаваше в общо място или пък обратно. Прогресът запазваше черти на регрес или пък обратно. Но кой бе този Някой с присъствие във всички възможности на съществуващо и несъществуващо, комуто се молим никога да не излиза от употреба? Забулен, неизменно в сянка. Кресливите гласове при наддаването се набиват в слуха, без да го облекчат.

Какво чувах в тоя момент? Две разсеяни изречения от репертоара на Прайс, излязъл вън от употреба. Възстановяването на значението им бе възможно логически, но екзистенциално кухо и сочеше издребняване на търсаческите ми страсти. Твърде буквалистично тълкувах съприкосновението на световни култури по периферията. Какво общо можеше да има Александър Прайс с балканския Ориент? Дори при най-добро желание духовното му проникване тук датираше десетилетия подир смъртта му. Вероятността някой от тогавашните поети дори само да е чувал за него бе нищожна. Приживе Прайс е бил известен единствено на неколцина познавачи и меценати, живял уединено дори от тесния си приятелски кръг и поддържайки връзка най-вече чрез обширната си кореспонденция. Пък и Първата световна война окончателно бе разстроила крехката европейска общност, династията на Хабсбургите се бе сгромолясала. Следващата война той не бе и дочакал, погълнат без вест в азиатските пясъци.

Пешеходната зона с лъстиво пукащ гръбнак диктуваше оживлението на тълпите. Женските тела изникваха сякаш от нищото, с онтично разцъфнала плът в полуголата истина за себе си, и пак тъй безвъзвратно се скриваха. Еротичната месомелачка бълваше невероятно дръзки походки и съблазнителни силуети. Не беше за вярване, че това соматическо "влизане в екзистенция" е упътено към смъртта. В пълнодневната логическа яснота крачех из един вечен град във вечно пребиваващо лято. Край мене се снишаваха фасадите на Балканската банка, магазина за вносни манифактурни стоки на Станчидис "Ороз ди Бак", придворната аптека "Калмар", магазина за изискани дрехи "Нов бон марше". На пиацата за ланда пред хотел "Родопи" чаткаха с подкови неразпрегнати конски екипажи.

Мъжката половина на обитателите се бе изпарила безследно и аз прониквах безпрепятствено в магазини и публични домове, прокрадвах се в завесени спални сред завивки, посипани с оронения прашец на сластни прилепи, мачках в ръцете си интимни писма и ги свивах на книжни топки в семиотично могъщество. О, нима трябваше да понеса вината за споходилия ме инфантилен секс?

Под лъчите на пламтящото южно слънце една неочаквана мисъл смръзна мозъка ми. Въобще не бях напускал ориенталската си дрямка в сумрачната читалня на библиотеката, а напротив, желаех съня ми да продължа, сякаш единствено по този начин на полусъзнателно бленуване щях да се добера до това, което търсех. Тан-тан-тан. Истанбул. Тан-тан-тан-Констанца. Несъмнено механизмът на съненото бленуване бе един и същ. На път за Ориента. Ориент-експрес. Фюююют. Свирката на влака изпускаше през клапата си познат звук. Защо не Прайс, защо не Пловдив? Страстното желание да видя моя поет обвързан по-здраво с тази непрозрачна отсечка по пътя към Ориента ме подтикваше към странна игра на съновидения. Винаги ме бяха раздвоявали страх и неувереност, че съм се заел с неподходяща тема за дисертация. Заплахите, че ще ме спрат, че няма да ме допуснат до защита, непризнавано са ме гнетели. Бях станал мнителен и недоверчив, заслушан в клюките зад гърба си. Тези насмешливи погледи и усмивки... Жалък, при това грандоман. Финеганю на път. През всичкото това време съм се прислушвал все по-обременен и потиснат, докато неочаквано бе нахлул този сигнал, за който се бях вкопчил като удавник.

Смръщен страдалчески, чичко Фройд ме сочеше с пръст. Бях допуснал сублимирана насън езикова грешка. Ще ти дърпам ушите, момче!

Един студент веднъж ми се бе оплакал, че публикация на негови стихове била ударена от недобросъвестен фейлетонист. На два пъти във фейлетона се повтаряла многозначителна грешка. Стилистично неутралният термин "паралакс на звездите", с който озаглавил своя цикъл стихове, бил преиначен от опонента му в разюзданата метафора "параклис на звездите". Според студента това не можело да бъде коректорска грешка. За него нямаше съмнение, че грешката е по Фройд, изфабрикувана от едно тенденциозно съзнание, което се бе саморазобличило, подведено от омонимичното сходство. Удобният за дискредитиране жанр в случая бе изиграл лоша шега на своя автор.

Паралакс. Параклис. Парономазията издаваше психическото разстройство на фейлетониста, свикнал да окарикатурява и деформира безнаказано. Възмездието обаче не бе закъсняло да му зашлеви поучителен лингвистичен шамар. Психоанализирана, невинната на пръв поглед езикова грешка наедряваше в зловещ компрометиращ знак спрямо патологичните дебри на едно извратено подсъзнание. Безобидната игра на думи хвърляше мост към съкровените тайни на душата. Фройд така го и бе кръстил: трансфер. Друга търговска метафора, подобна на "психическата инфлация". Говориш на някого, който ще те разбере по-добре от теб самия, говориш каквото ти падне, поддаваш се на уловки и внушения с надеждата, че на подхвърлената въдица ще се закачи някое от раздробените късчета интимни тайни, затиснати в подмолите, и ще изплува шумно на повърхността. Оголен, разобличен. Чуваш се да мълвиш съкровените си желания пред златната рибка в ролята на твой психоаналитик, изплювваш секрета на тинестото дъно. Психометонимията в теб. Патологичната тайна, която лъсва наяве. А ако все пак не успееш да избълваш издайническата дума, тогава хипнотизират лявото ти мозъчно полукълбо, където е поместен официалният говорител, хуманният цензор на Аза, и по неволя дясното полукълбо те превръща в жалък мим, коварно те принуждава да изваяш тайната чрез жестове, мимики и смразяващи крясъци.

Не-е-е-е. Не бях написал опровержението, за което ме помоли студентът, и по ироничния му поглед разбрах, че ме е причислил към неотстъпчивите пациенти на виенския доктор. Само че той не можеше да знае, че Александър Прайс също се бе отказал от услугите на психоанализата. Това бе проверен факт, тълкуван различно от биографите му. Може би се беше показал страхлив или прекалено ревнив към интимния си живот? И други творци бяха постъпили по подобен начин. Отказът им можеше да се приеме и като акт на прозорливост. Не бяха се оставили да бъдат подведени от психоаналитичната мода, която и досега продължаваше да чертае колебливи синусоиди на спадове и подновен интерес към себе си. С основание подозираха, че лоното, от което черпи изкуството им, ще бъде осквернено непоправимо.

На път за Ориента. В Ориент-експреса. Паралакс Параклис. Кой бе предприел тоя идиотски трансфер? Ако можеше да ме види отнякъде другарят Кюн... Слънчевите лъчи влудяващо жилеха поразената ми от алергия кожа, за да ми втълпят, че не бях намерил истинския отдушник. Само тази зле прикривана инфлация на съзнанието, сънища с техните неотчетени грешки... Една от тях ме бе повела за носа към това фатално несъществуващо изречение. Щяло ми се е да си изработя с негова помощ един откровен сексуален език, с който да проникна в недостъпната сома на херменевтичната Артемида. Резултатът бе същото това изкривено патологично изречение, което заплашваше да се превърне в убиец на дисертацията ми, на напразно пропиления труд и фантазмените видения на трансферното ми битие-към-съня. Към сластолюбивия Ориент. Само за няколко часа бях сменил обстановката и всичко заплашваше да се изроди и да рухне. Изпаднал от обичайния си контекст знак, където бях свикнал да се различавам и осмислям, самият се превръщах в самотно изречение-самоубиец.

Кротнах се под чадъра на първото кафене, което ми се изпречи, изплашен да не ми стане лошо. Посетителите се оттичаха на неравномерни вълни покрай мен, в един момент наоколо съвсем опустя. Едва тогава забелязах странния профил през една маса, спотаен в неопределеност. Косата бе замърсена и рядка. Под размъкнатата фланелка прозираше юношеско крехко тяло с тесни рамене, в джинси и сандали на бос крак. На шията бе закачено калъфче от дънков плат. Наистина полът не личеше по нищо. Преливащата под сенника обилна светлина се разлагаше в спектъра на дъждовна дъга.

Изпитах завист към това същество, опряло се безгрижно с лакти на масичката. Една все още неустановена форма сред масивно потвърдените обеми на този свят. Ефирно петно, преди да набере инерция и увеличи брутално теглото си. Тя стъпва леко, тя диша леко... Бяхме сами в пустинния град и естествено аз се канех да й предложа една педофилска разходка. Но момиче ли беше или момче? Тра-ла-ла. Тан-тан-тан. Щяхме да прескочим дъждовната дъга и да се озовем преобразени отвъд. Изкачвайки стъпала и докосвайки гладки стени, заслепени сред искрящите водни обеми на "приятното място" с неудвоени от изкуствени значения форми... Логически бе невъзможно. Блянът по естественото състояние би трябвало да извърви обратно покварените отсечки на паметта, които го обезмислят, преди да се е добрал до изгубената прародина.

Струваше ми се, че проумявам какво те е отклонило от пътя ти, Александър Прайс. Някакъв необичаен дразнител те е принудил да слезеш от влака и това едва ли са били простряните долни гащи по фасадата на пловдивската гара, нито пък тези надвиснали хълмове, сверяващи подобно на камилски керван ориенталското копие на Вечния град. Може би това е било съвсем безпричинното усещане за самадхи². Всекиму е присъщ непредубеденият вътрешен подтик да разкъса избраната посока и в приоткриващата се бездна да съзре неистовото праначало, от което се е оттласнал, да съедини началото и края в очакване да засияят последните устои на съществуването в лоното на незнаковата битийност. Изгубената прародина, оная terra incognita, за която съдим единствено по неясното усещане за непоправима загуба и празнота.

Сега името на мястото бе Пловдив и името на поета бе Прайс, но означаването само маскираше вечния смисъл. Ефирна юношеска фигурка или някакво друго видение се бе запечатало и в неговите зеници. Погледът му на колекционер и познавач е бил изигран по същия начин някъде по пътя към Ориента или на което и да било друго място. Бил е принуден да спре, в мигновеното отклонение на мигновеното прозрение началото и краят са съвпаднали във всеобхватна гледна точка. Не в монотонното следване на посоката, нито в последователно наслагваните пейзажи и логически отсечки, а само в тази точка на смътния образ под дъждовна дъга той е постигнал източната ананда. Психокосмоерототрансценденталната инфлация на неговото съзнание мъчително е балансирала на предела. Границата е опасна и неразличима за по-неопитните сетива и дори такъв велик мъж като Прайс не е издържал дълго. Видял се е принуден отново да се качи в Ориент-експреса и да потърси спасение в тягата на ограничената, ала оразмерена посока. Възможно е още в същия ден да е изпитал цялостната агония на своя блян. Съзерцанието се е разпаднало в хаос и обърканост, заклещено в тривиалните значения на белязания свят. Поетът е предусетил невъзможността да притежава предела, да обитава несмущаван единството. Изчезвайки завинаги при поредното си пътешествие, той се бе изличил от света с неясно признание за своята ограниченост, с неясна присъда. Ускорената по инерция мирова точка е избухнала в грандиозен взрив и една реликтова неизличена пулсация си пробиваше път към слуха ми.

Не, не беше само раздвоена мистерия на мозъчните полукълба, комедия от езикови грешки в подсъзнанието... Отново бях прихванал сигнал, докато се любувах на юношеския профил в педофилското си Благовещение. Извивката на раменете бе нежна. На неподдържаната, струпана без прическа коса й приличаше да е небрежна. По ръката равномерно бе нанесен слаб загар. Не притежаваше нищо, освен калъфче от дънков плат. Тя стъпва леко, тя диша леко, тя се нарича Констанца. Констанца! Констанца! Някога това име бе означавало твърде много за мен, сетне си бях внушил, че не значи нищо, но името винаги означава. По екливия му фонетичен строеж патиниращият го смисъл бе полепнал подобно прах. Щях да посегна с пръст и да разчертая праха, отпечатъкът ще изгрее, Зорница или Вечерница на моя живот: Констанца. Едно кухо значение, корито на изчезнала в пясъците река, което внезапно се появява и отново е сухо... Чезнещи в пясъка семиотични реки, само за миг изпълващи с въображаема благодат жежкия въздух на настоящето, гънещи се в миражно колеблив смисъл, внедрен отново в пустинята. Само това несигурно преобръщане на означения свят във вътрешно достояние, отчаяно запасяване с памет и живителна влага, и повторното им изгубване.

Херменевтична гонитба между знака и неговото одухотворяване и нова смърт.

Тези реки с подвижни русла из пустинята нима не бяха свързани с последния източник? Нима не съществуваше упоителната точка на целостта, където жаждата и утоляването са неразличими едно от друго? Абсолютът, този pater familias, като че ли се бе оттеглил завинаги извън полезрението, самоотречен в унищожителната представа за себе си. Отритнати очевидци с накърнено достойнство продължаваха да съчиняват версии и алибита от понятия-убийци и изречения-самоубийци, от кухи значения с временен смисъл, докато тайната на произхода упорстваше недосегаема. След всичко това не бяха ли в правото си да отблъснат архаичния и консервативен Баща, който в своята изолираност не благоволяваше да им подхвърли отправна точка, да осени с благодат посоките, по които се лутаха... Толкова безплодни страсти, без да доставят усещането за родство! Не бяха ли в правото си да отхвърлят и представата за абсолютно морално знание като една terra incognita, заградена с трънливи забрани и наежени императиви? Непристъпна земя със засмолен хоризонт, към който стоически се домогваме със скъсани платна в обречено крушение. Твърде немилостив беше Абсолютът-Баща и хората го загърбваха в теологически бунт. Мисълта, че може би въобще не съществува, не им се струваше толкова кощунствена. Оставени на себе си, заети със себе си; за предпочитане чужденци в един абсурден свят, но с развързани ръце да предприемат каквото сметнат за изгодно и свойствено на темперамента им. Проектираха се във външното с технократска злост на законодатели. Гръцкото съзерцание бе отстъпило пред абсурдния фрагмент и идеологическото приспособяване. Стремяха се да заемат изгодна позиция, наличното ставаше подръчно и хоризонтът се превръщаше в обкръжение. Гигантизмът на модерната наука оскверняваше пантеистичното сливане с естеството чрез автоматични изчисления и калкулация, в метафизична забрава битието се приравняваше със строителна площадка Цинизма си обявяваха за проницателност, самонапомпваха се с безогледни интереси и запълваха кухото в себе си с плоски оправдания. Озарението им се дължеше на оптическа илюзия.

Заслушан във вентрилоквистката си утроба, може би осъзнавах, че пълнежът е излязъл некачествен и засищането бе измамно. Всичко бе отишло на вятъра, но щях ли да съм в състояние да сменя посоката още веднъж? Нима наистина вече бе късно и кога бях успял да проваля мечтата на скитащия пилигрим в тягостно задължение? Отговорът бе изписан по юношеския профил на отсрещната маса. В това кафене на открито под южното слънце бях на път да проумея скрития смисъл. Оголи се, бъди прям, Елен! Бях допуснал да се превърна в инквизитор на непознатите плашещи пориви, в кастратор на упоителни блянове и затаени съновидения. Така бяха ме поучавали, да не се доверявам на мръсното подсъзнание, там не може да има нищо добро и чисто. Вътрешният свят не позволява точно измерване, опасно е да се потопиш и разтвориш изцяло в него. Вместо старозаветната представа за абсолютния източник, лицемерно си поднасях съд с вода, където се готвех да потопя човка. Такава бе моята съмнителна жажда и още по-съмнителна хигиена на духа.

Масата срещу мен бе опустяла. Пред очите ми се завихриха тъмни кръгове. Повдигнах се и вторачено се загледах към мястото, откъдето се бе изпарил моят прекратен обект на наблюдение. Констанца-Есперанца! Зорница-Вечерница в ономастичния кръг на недоразумения! До пепелника с овъглени тютюневи стружки на покривката блещукаше размазано цветно петънце, обелена люспа от дъждовна дъга. Едно мънистено пръстенче.

Готвех се да се пресегна и да го сграбча, когато на стола пред мен се стовари ченгето. Туйто, инспекторе! Каква случайна среща! Как е времето днес?

Беше в тъмен костюм с неразкопчано сако и дори не изглеждаше запотен.

Спокойно натика под носа ми кутийка къси "Марлборо", без да му трепне ръката.

"Хайде да си редим мъжката, Елен!", подкани ме той.

"Добре, но имай предвид, че съм слънчасал порядъчно", реших да се държа свойски и аз.

"На теб никога не може да ти се вярва. Нямаш собствен почерк и е много трудно да те излови човек."

"Виждам, че се справяш добре."

"А ти какво очакваше? Още в кръчмата срещу австрийското посолство знаех, че ме отпращаш за зелен хайвер."

"Това беше моментно настроение."

"Не, това беше много важен психологически момент за твоето тъпо фабулиране. Ти искаше да ме разкараш, като си даваше вид, че ми се доверяваш. Споменаваше нещо за Фройд."

"На английски се транскрибира като Джойс."

"Така ли?", зина почти вбесен, но мигом се окопити. "Е, това наистина си е твоя тънкост, но останалото съвпада с плоската шега, която се помъчи да ми пробуташ. Денят, за който трябваше да проверя, е 14 юни 1904 година, нали?"

"16, тоест днес", поправих го снизходително, очаквайки, че ще размаха срещу мен пистолет.

Но той показа ехидните си предни зъби:

"Не си мисли, че ме връщаш на поправителна сесия! През цялата 1904 година в Пловдив не е стъпвал кракът на никакъв Прайс. Случката се е случила в другия край на Европа и по-точно в един роман на Джеймс Джойс, за който се фукаш навсякъде, че си го чел. Твоята сбъркана игра веднага ми стана ясна, въпреки че не съм специалист в тая област."

"Понякога са възможни и съвпадения", промърморих кисело като в криминален роман.

"Тоя път не позна, което ме накара още веднъж да прегледам данните в компютъра за самия теб."

Беше взел наистина да ми досажда. Стараех се да не заничам зад рамото му, където ме чакаше пръстенчето.

Ченгето ме наказа с бдителен поглед.

"Ти винаги си преигравал, Елен. Не е толкова трудно да се забележи, и други са ти го казвали."

"Бас държа, че за мен е нещо ново да го чуя. Още повече, защото рядко се срещам с някого напоследък, както знаеш."

Ченгето ме изгледа неотстъпчиво. Подозираше ли, че ми е единственият близък човек?

"Какво ще кажеш, ако те върна малко назад?"

"Мисля, че вече го направихме", показах се неотстъпчив на свой ред.

В една враждебно заничаща пауза той очевидно преглъщаше това, което му бе на езика.

Изведнъж се извърна рязко и бях повече от сигурен, че е нацелил мънистеното пръстенче.

Нищожната дреболия се превръщаше в компрометиращ знак.

"Май се готвеше да ме сразиш, а?", подхвърлих му предизвикателно.

Разведреното му лице отново задиша равномерно в анфас.

"Ти нямаш проблеми с нас, Елен. Запомни го добре! Ти имаш проблеми с мръсното си подсъзнание, което не знае какво да скрие и какво да отчете като грешка. В което се състои и основният дефект на фройдистката теория."

"Ти не можеш да ми кажеш това."

"Само те предупреждавам да не си докарваш фалшиво алиби."

"Я го виж как се е загрижил! Твоята работа е да снемаш дознания с тъпи логически аргументи, ето за това ти се плаща. Но искам да ти напомня, че версията никога не е само една, а дори да е тъй, съществуват различни интерпретации."

"Аз посочвам коя е валидна", замачка ченгето с пръсти покривката.

"Защото ти плащат за цензор, а на мен ми плащат, за да те разигравам."

"Радвам се, че най-после свали гарда. Ето защо поезията така ти допадаше като една престъпна зона за действие, където можеш да се шириш безнаказано. Но аз ще ти покажа, че не е така."

"Не бих искал да съм на твое място."

"Напротив, искаш го, защото завиждаш на моето здравомислие. Затова се опита да ме открехнеш и да ме въвлечеш в сбърканата си игра. Но сега аз ще затръшва вратата и ще те оставя на произвола."

"Спускаш кепенците, така ли?", попитах повече озадачен, отколкото изплашен. "И обещаваш, че повече няма да бъда следен?"

"Още по-лошо, ще те оставя сам да си трошиш главата."

"Ти също не можеш да вземаш самостоятелни решения", припомних му.

"Твоят случай е приключен", поде зловещо ченгето. "Ти сам ни помогна. Изобщо не съществува такова лице Александър Прайс. Само не ми казвай, че е събирателен образ. Това ще го обясниш на твоите професори. Бях те предупредил, че ще стигнеш до евтина белетристика. И понеже заниманията ти се оказаха безплодни, ти измисли едно ченге, което уж ти пречи и те преследва. Ще се опиташ да вдигнеш малко шум, ще се обадиш в едно-две посолства, за да се оплачеш на мама и татко, и ето те тебе герой. Номерът обаче няма да мине. Защото в твоята грандомания ти пожела да измамиш всички."

"И откъде си толкова сигурен?", попитах, надигайки се.

Но ченгето не се остави да бъде заблудено. Първо се добра до мънистеното пръстенче и го затисна с ръка.

"Дай ми го!", изхриптях озверен.

"Хайде, вземи си го!"

Вкопчих се в ръката му и се помъчих да я отместя. Изглеждаше тъй, сякаш сме се увлекли в несериозна момчешка игра, ако не беше този отвратителен съскащ глас, който ме забрули направо в лицето:

"Познавах един автор като теб, който бе на път да полудее, тъй като ангелът му излезе слаб. Накрая взе, че катастрофира, защото не държеше мъжки кормилото."

"Така ли?", сграбчих го над лакътя.

С незаетата си ръка ченгето усука пръсти в моята и дланите ни залепнаха.

"Сега ще ти покажа какво значи лоялна канадска борба!", обяви тържествуващо то.

<<< || >>>

БЕЛЕЖКИ:

1. Achtung! Achtung! Welche ist die nachste Station? (нем.) - Внимание! Внимание! Коя е следващата спирка? [обратно]

2. Самадхи (санскр.) - просветление. [обратно]

© Златомир Златанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2004
Златомир Златанов. Храмови сънища. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Златомир Златанов. Храмови сънища. София, 1992.