Златомир Златанов

web | Храмови сънища

III.

Дневникът и писмата на Прайс бяха друг вид екфрасис на състояния, реминисценции и грамади от артефакти, с които цивилизованият човек се презапасява и чието препрочитане направо смазва с ексфразьорски и резоньорски ефекти. Което и обяснява защо кракът ми с дни не бе стъпвал в библиотеката. Освен това се опасявах да не срещна онова момиче с верижката на глезена, както и другаря Кюн, комуто бях възложил дознание по делото на Александър Прайс.

Човек като мен обаче е в състояние единствено да се премести от една библиотека в друга, от един екфрасис в друг, от един сън в друг. Бяха ми възложили да напиша предговор към кратка антология от произведения на немски поети-романтици. Брошурата бе запланувана в университетската печатница. Както се случва при подялбата на всяка по-тлъста плячка, съставителството бе прехвърлено на друг от младите асистенти, с когото обсъждахме библиографията и възможността за нови преводи.

Реших, че не бива да се подвеждам от сложната материя в снобско ексфразьорско изхвърляне, но пък и в никакъв случай да не си въобразявам някакъв нов поглед, само едно "възможно приближаване" и "частно гледище". С балансиран и иронично слуховат език щях да обгледам възможно най-много възможни приближавания и да парцелирам частните гледища. В последния си вариант предговорът ми се оформи като диахронен критически преглед на разните херменевтични, гещалтистки, феноменологични и лингвистични школи за това как е гледано на романтизма досега. Проектирайки се в другостта, си спестявах неудобството да застъпя собствено мнение, каквото нямах. Измъквах се с намеци, че поставям проблемите в по-благоприятен, смислово наситен контекст, без да пропусна и оправданието за ограниченото място, с което разполагам.

При следващите прочити единственото, което ми се набиваше на очи, бяха дразнещите стилистически грешки. Тематичните диапазони и смислови доминанти се губеха, цитатите стояха откъснато, иронията не личеше. Текстът ми играеше лошата шега на негатив, върху който по невнимание са наложили друг, и при проявяването към запаметения пейзаж се притуряха непознати значения, форми и силуети извън моята власт.

Но против какво негодувах? Отдавна трябваше да съм изоставил естествената нагласа към езика или поне да я преосмисля критически. Правилата, по които се съставя един текст или дискурс, също са кухи и незавършени, съдържат в себе си неотгонимата възможност не само да бъдат нарушавани, но и тотално извращавани, без фундаменталния авторитет, който ни се ще да им припишем. Ченгето държеше на моята лоялност спрямо езика, защото подозираше докъде бих могъл да стигна в унищожителната си критика и нихилизъм. Всеки истински интелектуалец би си навлякъл подобни подозрения.

Заедно с ницшеански ориентираните постструктуралисти аз откривах, че при избора на дискурсивни правила съществена роля играе не толкова някаква рационална епистемология или предустановена историческа матрица, някакъв архетип или картезианското когито, колкото едно непредвзето демонстриране на сила и воля за власт точно тези, а не други правила да бъдат пуснати в ход и разиграни.

Играта, която играехме с ченгето, бе част от същата тази воля за власт и надмощие и несъмнено един от двама ни щеше да бъде принуден да признае поражението си.

Ченгето принадлежеше към оная "решаваща група" на властта, както я нарича Ролан Барт, която определя параметрите и кодовата стратегия на идеологическия език, спрямо който всички останали бяха длъжни да покажат лоялност. В старанието да се измъкна, аз резонирах в невинни поетически упражнения, но ченгето, дори без да е чело Барт, знаеше, че никой език не е невинен и безобиден. Всички езици спадат към волята за власт, която прозира зад всичко езиково и въобще дискурсивно.

Барт пише, че в повечето семиологически езици знакът е реално и истински произволен, тъй като е базиран според изкуствени начини и мода, от едностранчиви решения. Така фактически се фабрикуват езици, "логотехники". И този властен и овластяващ логотехницизъм владееше семиотичните езици на модата, индустриалния дизайн, рекламата. Вестниците, изкуството и здравият разум преобличат реалността, придават й естественост, смесват Природа и История (нещо, против което е протестирал още Гьоте, както и Александър Прайс с неговото увлечение по изначално митологичното).

Ние си въобразяваме, че зад знаците се крият истинските неща "в себе си", но това е само поредната лингвистична илюзия. Логоцентризмът дефинира знака като временно означаващо, функциониращо в отсъствието на настояще, което настояще трябва да бъде отново усвоявано от една гледна точка на бъдещето. Но знакът, като отсрочка, като синтез между отлагане и удължаване, като възможност понастоящем невъзможна никога не е в състояние да си подсигури онтологически или стойностен референт. Такова съотнасяне му бива налагано изкуствено и произволно чрез сила и власт от една овластена лингвистична общност. В своя момент на власт лингвистичната общност използва означаващото на знака, за да го насочи към привидно безспорните означаеми на истина, ценности и рационалност и да го затвърди насилствено като норма и правила...

Отблъснат от кухата идеологическа фразеология, аз се бях вкопчил в поетическия език на Прайс, за да открия, че и този език не ми предлага нищо сигурно, освен една трудна за разчитане и дешифриране текстуалност. Бях попаднал в нов капан, в който се опитвах да въвлека и ченгето, моя цензор. И там ние щяхме да се разкъсаме в противоборството какъв смисъл и ценности да вложим в това кухо означаващо име АЛЕКСАНДЪР ПРАЙС.

Бяха ми позволили да се занимавам с езика на Прайс, но ме принуждаваха постоянно да доказвам своята лоялност към тукашните норми и правила на гигантската идеологическа шапка, под която бях похлупен. Всъщност се борех за своята свобода да означавам, както си искам, но това не можеше да стане по никой друг начин, освен като борба с овластените лингвистични общности на Университета и Държавна сигурност. Едва ли ми бе по силите и ето защо се опитвах да хитрувам, което ме самокомпрометираше в собствените ми очи. Щях да дописвам дисертацията си колкото е възможно по-дълго, тоест да откажа да влагам ясни идеологически определения в неясния език на Прайс. И да разигравам ченгето колкото е възможно по-дълго, защото само така можех да подиграя упражняваната воля за надмощие над мен, както и собствената си притворна лоялност.

Наистина ли успявах? Може би в очите на другите изглеждах сразен още в мига, когато бях надал първия си инфантилен писък, затиснат под гъливерския ботуш на Големия Западен Човек Александър Прайс. Изборът ми се състоеше в избиване на комплекси и психоаналитично изместване на подсъзнателни мотиви. На всичко отгоре във владеещото ме безсилие се проектирах в най-противното лице, което бях виждал. Вместо ухо за изтънчена поезия, аз деградирах в "слушалка" и дори бях помолил ченгето да ми сътрудничи. Сътрудникът бях аз, излишно е дори да го казвам. Надявах се чрез хитрост да прокарам съпротивата си, но волята за власт не се крепи на хитрост и щеше да спечели суровата неозначаема воля в противното лице на моя противник.

Какво друго ме крепеше под Храмовото Дърво? И него могъщата идеологическа сила бе профанизирала до жалка чиновническа стълба за кариеризъм и шарлатанство. Бях изкуствено прикрепен към ствола "хибрид", нищо, че се утешавах с неясния залог за бъдещо развитие. По противните лица на останалите култови служители разбирах какво ме очаква занапред. Властващата идеология ги бе напъхала и тях в усмирителни ризници, позволяваше им това, което се готвеше да разреши и на мен - отделни шутовски капризи - които ги правеха още по-чудати и неприемливи. Всички те бяха белязани с отпечатъка на безцеремонно стъпкалата ги власт, дори и когато заемаха висши длъжности. Все пак нещо им бе позволено, дори съществуваше цяла йерархия на привилегии и облагодетелстване, но всичко това се разиграваше на същия радикално негативен фон. Неумението и слабостта да издържат съсипващото противостояние ги запращаше в пошла замяна на истинските им цели и намерения с псевдоинтелектуален комфорт. Атмосферата бе задушаваща, но тъй като всички се пържеха на един огън, някак си се търпеше. На ухо се говореше, че скоро се очаква "разпускане", но почти веднага прииждаха слухове за "затягане". Или пък за някого се говореше, че е щастливец, тъй като е улучил удобния момент, за да издаде някаква книга или да защити някаква дисертация, нещо, което при друга ситуация едва ли би се получило. Плондерски книги, плондерски дисертации. Ако цензурата ги пропуснеше, тогава казваха: "Я, че тук няма нищо по така!", а други прибавяха многозначително: "Тук въобще няма нищо." Но ако все пак се откриеше нещо по така, тогава работата опираше до скандал с трепетно екзалтирана публика, която шушукаше: "О, ние знаехме, че ще се получи така, но то едва ли ще промени нещо." И действително скандалите отшумяваха потулени и всичко тръгваше по старому. Между едно затягане и друго разпускане властта страдаше в психическа инфлация, прихванала моята болест на самотна отчужденост, но тъкмо когато всички очакваха балонът да се спука, неочаквано той се втвърдяваше в корава боксьорска круша, която разкървавява носове и подува устни.

Моментът на отлагане на нещата се натоварваше с мрачна значимост и не съвпадаше ли напълно с онова, което наричах "временна смърт"? Имаше тайнствени служители в Храма, които не се бяха реализирали публично, и всички знаехме защо, макар че за това бе опасно дори да се пита. Те биха го направили, но при една ситуация на голямо разпускане, ето защо изглеждаха примирени, но не съвсем. Бяха отстъпили в сянка, но в неотстъпчивост. Достъпът до тях възпроизвеждаше древните ритуали на ерес около Храмовото Дърво, всяко тяхно дочуто слово предизвикваше мистериозен трепет. В очите на властта изглеждаха смешни и жалки, но бяха винаги под надзор Обвиняваха ги в бездействие, но им отказваха работа повишение.

Имаше и едни други надути плондери, които непосредствено копираха структурите на Властта-Плондер. Обикновено се перчеха с издръжливост. "И нас са ни били като шкембе о дувар, казваха те, тупайки се по гърдите, ама ето на, нищо ни няма." Бяха достатъчно кухи, за да вместят подслушвателните устройства на Държавна сигурност под едно съмнително интелектуално покритие. Втълпяваха си, че неграмотните им пробиви се дължат на собствената им виталност, но беше ясно кой ги протежира и всички се разбягваха, щом ги видят. Ако се намереше някой смелчак да им се опре, просто го смазваха. "Животът е борба", коментираха философски успехите си. "Ако не се хвърлиш във водата, как ще се научиш да плуваш?", възпроизвеждаха сакралната сцена на онова шумно потапяне на бай Ганю в един европейски басейн. Булгар! Булгар! Съсипани и унижени стигахме до откритието, че има хора, които разбират от живота въпреки всичко. Те чукаха студентките правешком в кабинетите си, пътуваха из чужбина по симпозиуми и покрай другото пазаруваха яко, както великия си предшественик с гюловото масло. Паднеше ли им случай, бичуваха "безкласовата интелектуална пустиня" и въобще всяко интелигентско люшкане. Понякога плондерите се събираха на боксова среща, за да се преброят колко са останали, и това те наричаха "критическа дискусия" или "изработване на концепция".

Безкрайното агонизиране над "ролята на интелектуалците" обаче принадлежеше на ония в сянката, непроявените. Скрита агония, за която научавахме късно или никога. Това беше знание, което се предава без Учител. И което отказваше волята за власт. Безнадеждно усещане за принадлежност към това вечно обсадено малцинство бележеше и най-страшното свиване на психическата инфлация. Но за зловидещите плондери това бе другото лице на показността. "Иска им се, ама не им стиска", подиграваха се те или пък: "Ами щом е решил сам да играе ролята си, нека я играе вкъщи." В рядко изникнали случаи на обсаденото малцинство действително се предоставяше шанс да блесне. То го отказваше дори и тогава, в най-противоестествения порив на отместване и самоналожено емигрантство. И в своята самота малцинството се роеше в един цял народ от преселници. Цветето на съня лепнеше халюцинаторно по устните им, но земните недра нямаше да проговорят чрез тях, защото бяха отказали надмощието да говорят. Децата им също щяха да бъдат преселници. Вечер си лягаха с обувките, сутрин намираха лицата си наквасени със сълзи. Грижовността им да оцелеят въпреки всичко бе най-дълбокият им инстинкт. Ако можеше да ги зърне някой как се хранят един друг, милвайки се по косите! В следобедите ги обземаше меланхолия. Мазилката се свличаше и през обточените пукнатини зейваха шуплести прорези. Сами си обещаваха земята, която не беше им обещавана никога. Няма повече да обещават. Сами си обещаваха езика, на който никога не бяха мълвели. Няма повече да мълвят. Готови да отрекат любовното изтичане на екзистенция в прегръдките на любвеобилната трансценденция.

Както и да го увъртах, не след дълго щеше да лъсне и моята последна, старателно скривана измама, че съм написал дисертацията си за Александър Прайс. И най-комичното щеше да бъде, че този път дори няма да дръзнат да ме разобличат, както с онова обвинение в плагиатство. Щяха да ме разиграват още известно време, колкото да ми хвърлят прах в очите, но те вече бяха готови да ме приемат в узаконената ми посредственост и доказана лоялност. А на мен ще ми липсва кураж да изкрещя още веднъж: "Това не съм аз, в никакъв случай не съм." Капанът е щракнал, готово. Дотук беше, Елен, повече не е позволено. Сам си го търсеше, защо се опъваш? Или може би си ни приготвил нещо по така? Няма да позволим, а и ти с твоето мизерно самообразование скоро няма да бъдеш зачислен при обсаденото малцинство на сфинксовете в сянка. Ще се пържиш в общия казан заедно с нас И недей си мисли, че сме чак толкова ръбести плондери, за каквито ни вземаш. Докато дремеше в провинциалното кино, ние също сме се пообразовали малко, а след нас идват още по-умни копелета, пред които ти съвсем ще сдадеш екипа. Малките негодници са на "ти" с Барт-Март и всякакъв шкарт, защото властта пак е омекнала, докато ти хъркаше в ледниковия период. При всяко ново излизане на сцената се дава малък аванс, само че ти вече изконсумира своя дял с Александър Прайс и сега си отпратен в галерията. Мислеше, че ни водиш за носа с твоя Прайс, но всичко се въртеше около твоята съмнителна персона и сега тя е в ръцете ни, от нас зависи дали ще й дадем легитимност или не...

Wir sind des Menschen müde¹.

Снадени на различни нива взаимопроникващи обеми... облицовка от варовикови плочи... потопена в деконструктивистка анонимност... тъмната ориенталска жилка от гробница на източен владетел...

За какво ти напомня това, читателю? Естествено, става въпрос за театрална сграда и за театъра като храм. Нека побързаме към следващия екфрасис. Бяха ми казали, че на малката сцена дават нещо хубаво. Отпратен в маргиналното пространство на театъра, моите плебейски комплекси бяха удовлетворени поне от това, че малките сцени нямат галерия, а и срещу себе си не виждах вездесъщата оракулска паст, която поглъща бедните кегли за боулинг в катарзисно самопадение. Сценографията бе по домашному скромна и уютна, само с един японски павилион на преден план. Пред него изникна артистче с момчешки вид, което обяви приблизително следното: "Не искам да ви създавам илюзия за зрелище, дори ако изтълкувате превратно моето изявление. Нека заедно се опитаме да установим доколко здраво са вкоренени в нас условностите на играта." И той ни преразказа съдържанието на пиесата, много популярна през миналия век, като тутакси предупреди, че няма да се спазва строго драматургичната рамка. Касаело се дори не за обичайното режисьорско прекрояване, а повече за експеримент да бъдат вместени всякакви похвати на театрална игра по такъв начин, че да се получи колекция от цитати.

Театър в театъра за театъра. За какво ми напомняше това?

Навит на руло килим ловко бе проснат на пътеката пред затъмнения павилион. Четирима души се настаниха на градинска пейка един до друг и мигом гласовете им се оплетоха в какофонична партия с непохватно надмогващи се речитативи. Някой от тях, поразен млъкваше сред неспирния поток кресливи фрази и комично възвръщайки самообладание, отново правеше опит да се нагоди към останалите. За да извоюва надмощие, един от ораторите се покатери на пейката и лицето му се сгърчи в страдалческа физиономия, от очите му безпричинно закапаха сълзи. Изведнъж млъкнаха едновременно и се вторачиха пред себе си, по лицата им преливаше отразено стъписването на публиката. След подигравателно издължена пауза надвикването се поднови, някои думи и цели изречения отекваха вече познато, защото се преповтаряха.

Нестройното агресивно начало не онагледяваше ли самата воля за власт и надмощие над другите гласове, която в грубия си идеологически порив унищожаваше възможността за диалог, запитах се аз, повече под влияние на довелите ме тук мисли. Харесваше ми това кретенско самопародиране на грубата сила в цялата й несъстоятелност, дори бях готов да се укоря, че приемам давлението винаги откъм болезнената му страна.

През входа на павилиона, замрежен с мънистени ресни, се появи грациозна гейша. Лицето й бе напластено обилно с грим и напудрено, а устните начервени във форма на кървящо сърце, което се разполовяваше при беззвучното им потрепване. В ръцете си държеше опърпана детска кукла, която се зае да люлее с приспивни движения. Партньорите й изникнаха също неузнаваемо преобразени. Яркият клоунски грим акцентираше гротескните пародии на брутална мъжественост и похотливи страсти, сред които се открояваше една маска на кротка тъпота и овчедушие, както можеше да се предполага, на един олигофренски съпруг, завърнал се от война с неизлечима душевна рана. Интригата бе окарикатурена от самото начало като невъзможност за интрига и някакво развитие на нещата, фразите откънтяваха безответно, удавяни в натуралистични гегове. Изпразваха се туби бои, с църкане на водни струи се симулираше уриниране, на една тиква бе извършена операция с хирургически инструменти. Театралността на представлението сякаш се стремеше да се отърси от всички предписващи правила, като стремглаво ги маркираше и почти веднага ги изоставяше в колажна орнаментация. Под различни сменящи се перуки и облекла все същата актриса влизаше и излизаше през входа на павилиона в неозначим порив да износи бездънния си гардероб. Циничната безвкусица бе предпочетена пред бремето на стилизиращия канон. Атоналните изблици - пред риториката на артикулираните гласове Това театрално есперанто се крепеше почти единствено на изчистените означаващи на театралните знаци, освободени от фабулна съдържателност, авторитети и власт. Увиснали в пърхането на кървавочервените устни-сърце, думите се обезсмисляха, преди да бъдат изречени. В пантомимичните движения на кеглите им се позволяваше да наложат безпрепятствено своите собствени траектории, стига да не им липсва въображение.

Входът на павилиончето с отмахнати ресни послужи за фон на поредното превъплъщение на гейшата. Тя бе замръзнала неподвижно, изваяна в рамката на картина. Небрежно съединените парчета плат на тоалета й откриваха стриптийзно удължени прорези под мишниците, от шията до ханша плътта й бе оголена. Профилирана извивка на гръдта със спотаено зърно предизвикателно балансираше на ръба на показването. Бедрата бяха стегнати в нещо като броня от лъскава импрегнирана материя. Сега актрисата приличаше на нимфа или мумия, всеобемен пронизителен цитат на накърнена женственост чрез автоцитата на собственото й тяло.

От тонколоните в ъгъла постепенно се усилваха размесени звукови вълни, светкавично сменящият се диапазон изсипваше накъсани мелодии, говор, смях, прашене. Тази встъпителна разходка по скалата после бе подменена от магнетофонен запис на заекващ глас, бълващ някакъв объркан текст, от който ставаше ясно само това, че се опитва да коментира к а р т и н а т а. Без съмнение това бе описание на картина от безразборно притуряни изкуствоведчески термини, които вместо да внесат яснота, черпеха вдъхновение от съзнателно объркваните представи за времевост и пространственост. Гласът каканижеше в неогладени интонации, накъсани от мъчителни паузи на заекване, но на места изненадващо се преобръщаше в уплътнен поетически слог. Гласът ту се подвеждаше, ту даваше да се разбере, че не изпитва охота да се подчини на прозодическия капан, прескачайки в учестено темпо между артикулация и заекване.

Епилептични пантомимични трусове разтърсиха тялото на актрисата, частите му оживяваха последователно в кукленска логика, кръстът се скърши нежно над импрегнираната броня, ръцете пърхаха настрани в копнежа на ефирна пеперуда да се освободи от наложения й плен. В профил и гърбом позите се сменяха във все по-трескав ритъм, гръбнакът, шията и ръцете извайваха сложни йогически упражнения така, че порнографският наглед да не вземе връх над усукващия се будистки лотос.

Видението се роеше пред очите ми. Поезията in action и халюцинаторното цвете на моите сънища се наслагваха по изящните спирали на многослойната постмодернистична т ъ к а н, от която бе съставен този театрален колаж и това разпукващо се лотосово тяло на актрисата. Аз също трябваше да бъда раздвижен и накаран да премина в следващия си сън и в следващите писма на Александър Прайс, въпреки неизбежното ексфразьорство и резоньорство на неблагозвучната аура, сред която се давех като задръстен с монети уличен автомат, въпреки паразитния шум.

Херменевтичната гръцка кучка Артемида ме зовеше. Сега тя бе заклещена в рамката на театрална картина и продължаваше да се противи на пародийните текстове от магнетофона, внушавайки в разголено п о к а з в а н е, че девственото тяло на Поемата е обречено на лингвистична недостъпност сред алегоричните маски на танцуващите покрай него страсти и въжделения, че не може да става и дума за някакво обладаване и притежание.

И какво друго представляваше мизерният предговор, който току-що бях написал, ако не също такъв парад на цитати, пародия на различни стилове, колаж от изтъркани методи и прийоми? Отхвърлях старите означения, без да съумея да разбуля великото Трансцендентно Означаемо, само това шутовско зрелище на експеримента, скандална клоунада на един деконструкционистки фон. Разликата бе само в акцентите. Аз не си позволявах такова драстично преиграване на страсти и грижливо маскирах своята публичност, докато театърът разточителстваше с излишъците на своята показност. Досадата у непредубедения зрител нямаше да закъснее, щом схване, че готовността за всеядно преиграване е всъщност единствената новост на това зрелище. Деформациите бяха свързани с предхождащия ги контекст, именно добрият стар фон им придаваше смисъла, с който те се гавреха безнаказано. Стремежът да бъдат отречени предишните стереотипи актуализираше отрицанието без каквито и да е морални задръжки, но щом изчерпеше своята агресивност, то неминуемо щеше да издъхне в неплодотворната си активност, освен ако не стори опит да я преобрази с положителен знак. Но тогава, противно на разрушителната си воля, експериментът ще бъде узаконен в името на това, срещу което бе противодействал. Отклоненията се превръщаха в норма, нормата отново предизвикваше да бъде отменена и така изкуството се оплиташе в собствените си мрежи. В междуцарствието възникваха преходни форми, хаос и безпорядък съжителстваха редом с педантични клишета, изтънченото се съюзяваше с кича, като гъби никнеха разностилни хибриди, откънтяваха небалансирани дисонанси и асиметрични пулсации.

Кеглите бяха притаили школувано дъх в очакване на искрата, която ще възпламени мощно освобождаване на заряди. Приятно им бе да съзнават, че гладът им се направлява умело и засищането прониква бавно в клетките. Щяха да получат полагаемата им се порция за сметка на хаотичния сляп глад отвън, където яростно се състезаваха с необясними дразнители в безпросветна консумация. Тук душевните им сили бяха канализирани и на път да се изравнят в цялостно усещане. Но дали тяхната скапана психотехника бе способна да замести древния трепет пред свещенодействието, първичния екстаз пред разиграващата се мистерия под открито небе? Като че ли завинаги бе изчезнало онова изкуство, способно от тъмните излияния на оракулската паст да състави практически указания за "гражданското" бъдеще, от безвремието да изтръгне време, от неразчленимата фаталност да изтъче нишките на свободни действия. Наследниците бяха фалшифицирали завещанието, сред нестихващи пререкания и спорове всеки се опитваше да отмъкне по-голям дял, не подозирайки за погубения първоначален блясък на неделимото съкровище.

Правейки-струвайки, пак се бях върнал в изходната мъртва точка на своята "професорска" Гърция. Там бе изгубеният ключ от първоизворите, суфлираше ми Александър Прайс. Нарцис бе открил рентгена, Пигмалион извършил първата трансплантация, Икар бе първият авиатор, а Одисей - изобретател на танка.

Най-сетне актрисата бе успяла да се изскубне от рамката на болезнено самопоказване и куцайки запристъпва по пътеката пред павилиона. Магнетофонният запис секна. "Представлението свърши, тръгвайте си", подхвърли разомагьосващо един от актьорите, докато останалите подхванаха мръсна улична песничка. Разнесоха се първите изчаквателни ръкопляскания. После, докато зрителите наистина си тръгваха, актьорите взеха да се закачат с тях, дърпайки ги за дрехите, препречваха им пътя. Като че ли искаха да подновят колебливото впечатление - театралността няма край.

ТОВА НЕ Е ТЕАТЪР. Но беше. АЗ НЕ СЪМ ЗРИТЕЛ. Но бях. Да или Не? В кой момент отрицанието щеше да достигне критичната точка на инфлационната крива и да експлодира в ентропийна смърт? Кога трябваше да изрека лоялното Да, на какво? Стадо оракули прескачаха запаления питийски триножник, пастта на единия захапала опашката на следващия, и така до безкрай. В една черна лимузина Артемида получаваше своята дефлорация под печалния поглед на хубавия Антонио. Високата й гръд се тресеше извън прореза на ръкава с потъмняло осквернено зърно. Нищо, ще си намериш друго момиче и то ще ти бъде вярна п р и с л у ж н и ц а за цял живот.

Градът се тресеше в дяволски видеоклип. Градът-дева. Градът-блудница. Отчаяно се мятах в този котел с човешка плът, където близостта се претопяваше в смрад. Какво търсех тук и защо бях позволил на Александър Прайс да влезе в живота ми? Най-приятното от всички места вгорчаваше преселническия ми инстинкт. О, Сионски щерки и дъщери на Йерусалим! Вие ще приемете зрялата ми страст в утробите си. Под ствола на Храмовото Дърво ще бъда провъзгласен и увенчан с лаврите на породист жрец. Тръбите ще протръбят, Агнецът Божи ще се спусне над градския смог и над фьоновите течения откъм Витоша, за да възвести името на благовещенския мелез, на факъния к.ф.н. Решено е, ще се съпротивлявам докрай. Бях получил просветление с неясен отсвет и запленен вдишвах многобагрените вибрации. Бях прихванал сигнал. Актеон бе надушил прясна следа и не биваше да я изтърве. Бях се освободил от детското късогледство и безхарактерното юношество, от биографията с лек романтичен привкус. Утаечни наноси ме заклещваха в нехигиенично пресищане, но аз вече бях подготвен да браня своя вкус. Нямаше да позволя пошли фалшификати и изкуствения пълнеж на чучело.

НЕ.

На Великия Път няма проходими пътеки, гласи един дзенски коан. Вървящият по тях е сам и в опасност. Бях надушил подхвърлената ми от Прайс следа и не ми оставаше нищо друго, освен да я следвам докрай. Всяка отсечка от пътя е значима и какво, че всичко щеше да свърши с една излишна и преждевременно остаряла дисертация... Във висящия сумрак на населената от мен маргиналия може би пулсираше вездесъщото средоточие на Предела, затрупано под пластове самота и невежество. Надявах се да го доловя и така, с недобре оттрениран слух.

На всяка крачка пред мен възникваха вредители и препятствия и само от мен зависеше дали ще ги преодолея. Понякога незавидното ми положение метаморфозираше в неочаквани преимущества, над които също не смеех да туря ръка, защото знаех, че са измамни опасности. Привидно отстъпвах назад, докато вътре в мен зрееше тласъкът към нова проекция.

Вече се приучвах да поставям свои капани и ченгето скоро щеше да го разбере. ДА. Отмъщението на гейшата ще му се стовари изневиделица. Горях за мъст срещу всички ръбести плондери със самодоволен вентил, с тяхната безогледна простащина и вманиачено позиране. Безразборно да преиначават всичко - това бе техният основен инфлационен принцип. Изпитваха смешен страх да не им се отнеме единственото, с което се гордееха, а то беше въздух под налягане, поддържано с допингови идеологически инжекции и партизански страсти. Обръгнали да се подвеждат само от нечисти помисли, бяха изгубили пътя към непрестореното естество в натегаческа псевдоинтелектуалност. Фучаха, напомпани с необоснованите си претенции. Самонапомпващата се власт ги бе допуснала да изметат всичко по деградиращия й наклон. Бяха подменили жреческия ритуал със суеверна технология на свиване и разпускане. А-а-а, ти си решил да пишеш за Александър Прайс, съскаше нечия отходна клапа. Добре, добре, само че още не му е дошло времето. Нали разбираш, пак се очаква затягане. И тутакси се оттулваше друга клоака: За тебе, Елен, подходящо време може и въобще да не настъпи. Казвам ти го чисто човешки, нали виждаш времената какви са? И клоаката разцъфваше в суеверна усмивчица.

Вече бях осъзнал простата истина, че не препятствията, каквито и да са те, а страшната свобода да разполагаш със себе си като материал за негарантиран експеримент е непоносимото бреме, от което всеки гледа да се разтовари по някакъв вразумителен начин. Плондерите свистяха в плондерска свобода да бълват глупости, шпионирайки се един друг кой ще се изтърве в неприличен звук. Извадени от равновесие под напора на непресметнати удари, те милозливо стенеха и се самоокайваха или пък взаимно се обругаваха в малодушие. Вижте, на тоя му е спукана работата! А тоя пък защо така се надува? Сигурно има здрав гръб. Добре, тогава няма да го закачаме, но ето тоя ще го ударим, зад него не стои никой. Недей да се дуеш, Елен, ще ти изкараме въздуха като едното нищо. Я го виж ти, дрипльо, а на всичко отгоре нафукан. Тук всички сме равни, къде дават така, и щом толкова знаеш, я да ти пуснем малко въздух!

Заливаха ме горещи вълни и ту се смалявах страхливо, ту в мен наедряваше фанатична злост. НЕ. Няма да позволя да бъда излъган, обещавам да не излъжа никого. Алергичен зъл вятър ме брулеше в лицето; лъжеш. Сигурно отдавна бях казал ДА, още там, докато лежах безчувствен в болничната количка. Когато ми бе отказано да замина за Гърция. ДА. Или когато отново се бях свил в библиотеката сред митологични пейзажи. Едно безсловесно казване-показване през устната кухина на вътрешната кухост и празнота. И подслушвателните устройства многократно бяха усилили ехото. ДА. ДА. Целият свят го бе чул, само не и аз, рогоносецът Елен с рогови рамки на очилата. Ти винаги си бил наш, Елен, недей да се противиш и да ни размотаваш. Ти изгука своето ДА още там, в първите си подмокрени пеленки. А сега ние ще ти позволим да станеш най-добрия познавач на твоя Александър Прайс. Включен в задължителната библиография на нашите свещени идеологически текстове. Кажи ДА, Елен, недей да заекваш!

Не-е-е. Артемида се изтръгваше от рамката на своя постмодерен плен и заедно с хайка побеснели псета се втурваше подир куцащия е л е н. Рогата му пращяха сред гъсталака... тръбите ще протръбят в слушалките на ченгето-уокмен, което вече бе подготвило дознанието на Александър Прайс... през законспирирани заблуди и фалшиви отклонения еленът риеше с копита, устремен към първоизвора на своята професорска Гърция, и вентилът на приоткриваща се бездна го лъхаше право в лицето: Внимавай, Елен, кажи Да и ти ще бъдеш спасен!

Магнетофонът се бе укротил и от него се лееше сладникаво-ироничен глас:

Имало едно време един лингвист и той
се самопогребал в една мъртва дисертация,
на която пишело: Имало едно време един
лингвист и той се самопогребал в една
мъртва дисертация, на която пишело:

Имало едно време...

<<< || >>>

БЕЛЕЖКИ:

1. Wir sind des Menschen mude. - Уморени сме от хората (Фридрих Ницше). [обратно]

© Златомир Златанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2004
Златомир Златанов. Храмови сънища. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Златомир Златанов. Храмови сънища. София, 1992.