Златомир Златанов

web | Храмови сънища

Прелиствах вяло поредното томче от частната кореспонденция на Прайс, солидно подвързано и въобще неотваряно, с плътни неразтрошени страници, които гилотинирах в неблагодарната роля на палач. Девственият покой на тези страници сякаш бе надзираван ревниво от самата Артемида. Хвана ли се в капана, Елен? Хвана ли се в капана? Еленовите ми рога пращяха в митологичния гъсталак на шрифта. Актеон бе превърнат в елен, ловецът - в лесна плячка за хрътките на богинята.

Взирах се изтощен през очилата с рогови рамки. Заниманието да сменям различни техники на четене ме изкарваше от нерви. Душех за прясна следа, докато хрътките вече бягаха по петите ми. Дресираните гръцки кучки щяха да ме разкъсат, без да им мигне окото. А аз защо си вадех очите, на какво се надявах? Преструвах се, че следя литературата за Прайс. Още по-кръвожадните абендландски псета отдавна я бяха разнищили до шушка, защото имаха верен нюх, докато младият и зелен Актеон се луташе из маргиналиите под линия, потъмнели в реликтовото си излъчване. Какво, да не би точно на него богинята да му се разсъблече в самоповторението на древния стрийптиз?

Читалнята бе полупразна. Около дългите маси с дъбов плот в дискретния ореол на припламващи абажури отделни смелчаци мълком разиграваха своята ловна страст, без да подозират какво ги очаква. Ловци или плячка бяха те сред безкрайните ловни поля и дъбрави? Почти насила осмислих началото на едно писмо с безпомощното усещане, че отново попадам в клопка. Александър Прайс описваше първото си посещение в Парижката национална библиотека и беглия флирт с една французойка, проявила благосклонност да го разведе на следния ден из Лувъра. По-нататък писмото се преобръщаше в обстоятелствена рецензия на някои еротични картини от Фрагонар.

Повдигнах досаден глава. Силуетът на седящото наблизо момиче, върху който погледът ми си бе отпочивал крадешком, ме подсети: Артемида бе тук и трябваше само да протегна ръка, за да я докосна. Но тя вече бе произнесла смъртната ми присъда. Разсъбличащият поглед на Актеон се изцъкляше жертвоготовно през рогови рамки.

Имало едно време един ловец и той
имал едно куче. Кучето умряло и ловецът
му вдигнал паметник, на който
написал: Имало едно време един ловец
и той имал едно куче. Кучето умряло
и ловецът му вдигнал паметник, на
който написал: Имало едно време...

Древността е минало, което никога не е съществувало, само тази безкрайна метаморфозична игра на преследващи се изречения. Описателните изречения за ловеца и неговото куче принадлежаха на обектния език, а надписът на гроба бе метаезикът, който имитираше хумористично обектния в нежелание да се разграничи, а зает с точно обратното - да изпадне в сляпо тъждество с него поради умишлено недоразумение в логическия синтаксис.

Мъжът в библиотеката, който флиртуваше с поглед с момичето от съседната маса, четеше за друг мъж в друга библиотека, който описваше друг флирт с флиртуващото подсъзнание, че един ден ще бъде четен от много мъже в много библиотеки. Много мъже в много библиотеки се канеха да опишат много флиртове с много жени и това описание щеше да бъде прочетено от нови мъже в нови библиотеки, които на свой ред щяха да завържат флиртове и да ги подведат под отчет...

О, тая плоча са ми я въртели и друг път! Грамофонната игла бе заседнала в изронен жлеб, възпроизвеждайки диапазона на акустичната клопка, в която търпеливо обръгвах. Повтарящият се мотив затлачваше с вбесяващ резонанс вдъхновението за излаз. Наложените една в друга проекции на тиражирано видение се отдръпваха в преситена перспектива. Актеон в библиотеката. Артемида на езерния бряг. Фрагонар. Французойката на Прайс. Снимките на моята екскурзиантска Евридика на пристанището в Пирея. Female¹. Vieh². Фи-и-и-и. Какво говедо съм аз, какъв кичовски дегизиран елен! К.ф.н. Кандидат Финеганю На път. Мръсните ченгета защо не ме бяха пуснали поне до Истанбул? Озаптили ме бяха да ловувам само насън и сега мръсното подсъзнание ми го връщаше в психолингвистична ревност по имена. Бях се превърнал в ченгешка "слушалка" и в това слухтене около Александър Прайс подсъзнанието ми разиграваше гадните номера на изтласкване, пренасяне и проектиране, точно както ги бе описал чичко Фройд. Бяха ме вързали, но, видите ли, аз пътувах към Прайс. Бяха ме определили за жертва, но аз се виждах герой in action, дори без да помръдна от мястото си.

Оня швед, преводачът на Прайс, сигурно щеше да падне от стола, ако можеше да чуе горчивите ми самопризнания. Но той не можеше да ги чуе, защото аз не бях способен да ги произнеса. И дори да ги чуеше, нямаше да ги разбере. Срещнали се мандарините и не се разбрали. Той имаше своя Прайс, сигурно по-истински и значим, но аз имах моето психоаналитично страдание по моя Прайс, което беше още по-истинско и значимо. Но как се казваше шведът? Безсмислено се потях в суфиксиалната пара на северна сауна. -квист. -сен. -сон. ОМ. ОМ. Как не можеш да се сетиш, говедо? Фи-и-и-и. Опалено фучене на съдран плондер. Реликтово фоново излъчване от незапаметения взривен тласък в началото, в най-древното, танцуващи атоми и дхарми, ОМ ОМ ОМ ГАТЕ ГАТЕ ПАРА-ГАТЕ ПАРАСАМГАТЕ БОДХИ СВАХА.

Беше се натрапила в полезрението ми сама. Плъзгаща се покрай рафтовете със списания. Момиче in action. Високо повдигната, тъмнорусата й коса обшиваше атлазена чалма, спираща дъха ми при всяко потрепване на главата. Обковката от виолетови фуркети над източената шия замрежваше шоколадова глазура на торта. Цветът на християнското милосърдие избиваше в нескромно кокетство. Изтърваните кичури зад ушите отзивчиво следваха длъгнестите гроздовидни обеци. Тя стъпва леко, тя диша леко, от пробитите гроздове на обеците й струи празнота. О, какво общо имаше с Фрагонар? С приближаването й свеждах очи към скърцащия паркет, сякаш спазвайки етикецията на могъщ кралски двор.

И тогава зърнах верижката.

Бе захапала глезена на левия й крак. Изтънчена до вулгарност примамка за такива леваци като мен. Метонимия на сексуалните ми задръжки, която щеше да ме извлече разобличен на повърхността. Нямах думи. Пред мен бе самата поезия в действие. Би трябвало да се досетя, че преместена от обичайното си място на шията или ръцете, гривната на глезена бе обикновен стилистичен похват на инверсиране. Застаряващият Актеон бе зърнал ако не мнителната Артемида, то поне това метонимично обещание за стриптийз, действащо на нервите повече от същинската голота. Артемида нито показва, нито скрива, тя означава. Жрицата на всички порнографии и поезии ми втълпяваше, че магическото е във волята за представа, а не в означаваното от нея. Другото бе божествено и недостъпно, то не беше за човешки очи. Само тази игра на думи, навързване на фонеми, морфеми, семеми, изречения, реми, дискурси, анаграми, палиндроми, омоними и парономазии, обрати на речта, съскане на сух прашен вятър, фи-и-ии-и. Облъхна ме невидимо въздушно течение. Фи-и-и-и-и. Богинята бе офейкала, има си хас. С представата за нейния тънък глезен, впрегнат в златна верига, откривах новия ловен сезон. Наслука, Елен, наслука!

Сепна ме ново раздвижване. Две прислужници бяха внесли в читалнята дълги прътове с куки и внимателно се заеха да притворят горната част на прозорците... Не съм го поръчвал тоя дъжд на двайсет и еди-коя си страница от моя роман. Още е рано да завали, но все пак притворете капаците. Така се създава атмосфера за сън, след който навън пред библиотеката ще ме чака някой. За да разберете кой, трябва да изтърпите главоболието ми днес, както и налегналата ме заплетена дрямка. (Изскачайки от едно парижко такси, Джойс крещял: "Те трябва да го преглътнат, те трябва да го преглътнат." Ставало въпрос за хладно приетия му роман "Одисей".)

Май че къртех с отворена уста, готов да погълна всичко. Гласът на Александър Прайс се беше обадил отнякъде. "В най-скоро време възнамерявам да отпътувам." Почистеният за миг запис ме подканваше да му се насладя. Някаква високопоставена особа с графска титла изглежда бе поела разноските по пътешествието. Прайс бе заминал, този път за Ориента. Само че не с кораб от Триест, както възнамерявал. Тогава как? Нима бе прекосил Балканите?

Пръстите ми съхнеха по гладките страници. В скриптящия ми череп си даваха среща претоварени телефонни линии, една от тях се разпадна тъкмо по средата на важен разговор, някой ядосано тръшна слушалката и триенето на шайбата се разсипа в жужаща ономатопея от пиукане на ненапевни сигнали, сред които избиваха подсвирквания, крясъци, кашлици. Говедо, защо не се разкараш оттук? Местех премрежен поглед. Заничащите пред настолните лампи силуети ексцентрично се разплаввяваха, заплашващи да изчезнат яко дим. Айде, тайфата на Артемида, разкарай се! Ние сме на път за Ориента. Пердашим директно за Истанбул. Под засмолените ми клепачи светлината разгръщаше спектралните си десени в задушевно кресливо тържище: олющени минарета, слонова кост, виолетови чалми, копринени фереджета, макови ниви, кафе, опиумни изпарения в кривналия сокак. Фладерната нишка на дъбовия плот се диплеше в кабалистични плетеници. Без съмнение бях надушил прясна следа. Огнени наркотични езици облизваха многолистната чашка на халюцинаторно цвете. Ние всички бяхме пътуващи артисти, свързани с далечни разсеяни сигнали помежду си сред единната семиосфера и мъчително заекващи под надзора на непонятния предел в най-приятното от всички места. Бяхме приучени да се вместваме в предвидените следствия от едно ограничено количество внимателно подбрани условия, прещракващи от един обектен език в друг метаезик, който на свой ред се нуждае от друг суперезик, но ето че поезията в действие се готвеше да направи решителен пробив. Езикът е заекването на нашето спящо битие, смешно кихане на това дразнещо сетивата битие-енфие, изобретено от кихащия човек. Халюцинаторното цвете, избухнало под клепките ми, след миг ще се стрие на пепел, прашецът ще полепне по лигавиците на ноздрите, в носоглътката ми ще се надигне неудържим спазъм, разцъфващ в емфатично-френетична кихавица. Кой ще ми каже "наздраве"?

Пътувах в автобус по шосе сред неузрели пшенични ниви, набраздени от вятъра. Усещах ги повече с осезанието си, дори избродираните по тях хипнотични съзвездия макове, а очите ми... те бяха заети с нещо друго. Зрението ми бе обърнато навътре, замрежено с плетеници от неясни заврънкулки и орнаменти, стичащи се все по-нагъсто. Като че ли се опитвах да разчета някакъв текст в езиковия си сън. Дори не текст, а само едно име. Натрапчивото усещане за срам и виновност витаеше около мен и него улавях в остатъчни преливания и отражения на осезанието. Усещането, че паметта ми заеква, стана по-целенасочено, от отделните късчета се оформяше нестройна решетка на предметния смисъл и името се силеше да полепне по нея в акустична холография.

Автобусът ме отнасяше към момичето, чието име не можех да си припомня. В неотвратимата среща щях да бъда разобличен. Пейзажът ми бе познат отпреди, този сгъстяващ се тунел в светкавично узрели жита, а маковите съзвездия бяха привнесени от по-скорошен момент - бях способен да направя разграничението. Безпомощно се залавях за суфиксалната метономия на името, почти го опипвах, то беше нещо обло и сочно, с рехавината на току-що откъсната праскова. Окончаваше на -ца. Деница. Зорница. Агница. Росица. О, матерната овца с нейните ангели-кръстители и хрътките на Артемидината свита! Бягащият Княз от затънтената римска провинция се бе устремил към свещения Папагал-Полиглот на всички езици.

Фелиция. Патриция. Летиция. Не, името трябваше да е славянско. Милица. Ивица. Елица. Ралица. Смяната на ударението ме заклати в друга посока. Анушка. Данушка. Ханушка. Нушка. Мачках заобления мъхнат плод със забавен срам. Границата между вътрешно и външно преливаше в сумрачна ципа и венците на зъбите ми тръпнеха в скомината на противоречивия вкус. Бях изпаднал в чистата интенционалност, по чийто ръб се търкаха ноетично-ноематичните етикети на разстроения смисъл. Волята да назова търсеше излаз да се оттули. Бърните ми бяха заскобени със златна халка и от устата ми се лееше само една празна и куха интенция. Хубавият Антонио във феноменологическо въздържание. Ein Widerspiel der Natur³. Кухите хора във фъфлещия глас на Марлон Брандо се удряха по главите. Трябваше да разградя скобите и да изляза от парентезиса на езиковия си сън.

(Кой ще чете това, кой ще последва моите сънища?)

(Те трябва да го преглътнат, те трябва да го преглътнат.)

Да се превърна в Славещия Елен. В чуруликащия Славей. Елен Славейков: едно име-мелез. Странно как не го бях забелязал досега! Животното с птича глава. Фи-и-и-и-и-и. Фиииииииу. Фрагонар. Въздушното течение коварно ме поднасяше в анафорично редуващи се възли на напрежение и спад. Тя стъпва леко, тя диша леко in action и в подкана за флирт. Но аз ще се въздържа и ще поставя в скоби тънкия глезен на разфучалата се Артемида. Не исках да нарушавам девствения й покой. Интанта. Инфанта. Истанбул. На път за Ориента бях прихванал сигнал, пиу-пиу-пиу-пиу-фиу-фиу-фиу-фиу, предях с уши в многобагрените сладки пулсации, бях всичконикой мъж във всичконищо неслучващото се, само това преобръщане на сферата, в задавения телефонен автомат последната монета все още пропадаше в улея, Истанбул, Истанбул.

На път за Ориента Александър Прайс като че ли се канеше да мине през моя ориенталски сън.

В стереоскопично зацепване през мен продължаваха да се нижат мишените на женски имена, за което би ми завидял самият Марсел Пруст. Опитвах се да туря някакъв ред, подплашен в просъница. Проспаното име бе на момичето, с което бях спал за пръв път. (Господи, какво спане му бях дръпнал в утробата на красноречив вентрилоквист, но аз вече ви предупредих, че в поставянето на скоби се състои смисълът на феноменологическата редукция на моето спящо битие.). Хубавият Антонио обаче пътуваше към своята платонистка мечта. Една малка хубава гимназистка от съседния град, с която се срещахме веднъж седмично по дискотеките. Лицето й бе издължено, с тесни прорези на очите, създаващи впечатление за сънливост, ако не бе влажният блясък в зениците. Най-несъбудените очи. И косата й бе току-що покарал тънък злак, за който се молех да не избуи в презряващите жита на страстта. Аз ще се моля, аз ще поставя косите й в скоби. Улиците ни пресрещат стремглаво, сякаш натискаме бутоните на електронна игра. Но какво търсехме с моята малка девственица из похотливите кьор-сокаци на Истанбул, където никога не ми е стъпвал кракът? Сънувах и съзнавах, че сънувам съня си в обратен ред. Ис-тан-бул. Името на събуденото от мен п ъ р в о момиче откънтяваше в бруталната интонация на ориенталска езикова игра. И-с-т-а-н-б-у-л. Тън-ътън-тън. Тананикането се разсипа в разлюлени арпеджи. Някаква подмолна мелодия се силеше да вземе връх.

Тя диша леко, тя се спотайва в скобата на тънкия глезен, докато разчиташе без усилие моя заскобен прокобен сън. През всичкото това време момичето с чалмената прическа не бе и помръднало от мястото си на съседната маса в читалнята. Само за малко се бе завъртяла покрай рафтовете, за да ме изнуди да налапам метонимичната стръв на верижката. Поезията в действие подмамваше феноменологически въздържащия се Елен. Инверсираната на необичайно място гривна не бе само стилистичен похват, а същностно преобразяващ фермент в магическото значение на женското тяло. Артемида се предоставяше полуразкрита-полууличена. Спъната във верига, тя продължаваше да лети из ловните си поля. Тя знаеше всичко за филологическите ми затруднения и езикови сънища, за утробните ми рецитации на вентрилоквист. Бяхме свързани с изронените окончания на имена в заекващо назоваване, с флиртове и разходки из екзотични градини, в сока на случайни целувки, из дълги мержелеещи се коридори, зад чиито прозорци упоително бие дъждът по младия злак, и в преобръщането на сферата моята Херменевтична Богиня не беше ли всъщност простодушната Пепеляшка с вълшебно появяване и изчезване, докато по изхлузената пантофка на стълбището (нов метонимичен знак) смъртно разтерзаните Актеони прощално допираха устни в анафорично развръщане на бдителноспящо всичконикое присъствие-отсъствие във всичковиновната невинност на измамени сетива...

Беше събрала книгите си и вече наистина се готвеше да си тръгне. Бях длъжен да я последвам. Тя стъпва леко тя диша леко, но как се казваше тя? Гъвкавият й глезен с верижка пружинираше в резонанс с магическата стереофония на единната Поема. Вече бях открил, че нещата се случваха с ненасилствената белязаност на нейното тяло. Нещата не биваше да се обездвижват в тромави рамки, спонтанността на съ-битието да се пришпорва в тенденциозни спирали. Трябваше да се проникне отвъд означения свят. Отвъд позорното кихане и заекване. Усещах как поетическият език протръбява в мен със звънките фанфари на гръдните мускули, през вибратона на гръкляна, изпод хлъзгащите се чинели на зъбите.

После изведнъж усещането се скъса. Тън-тън-тън. Скобите защипаха текста в текст за текста и съня в сън за съня. С удавнически усилия докопах последната сламка. Тъннннн. Истанннннбул. Тан-тан-тан. С екота на християнски камбани погребаният Константинопол възкръсваше от пепелта, за да ме подсети за името на моето първо момиче: КОНСТАНЦА.

Пред входа на библиотеката ме чакаше ченгето, каквато ни бе уговорката. Тези срещи не му струваха кой знае какво. Беше ми казал, че и той понякога идвал тук да чете, тъй като бил к.ю.н.

Запътихме се към булевард "Руски". Окъпаните от дъжда жълти павета бяха лъснали в гладко обръснати самурайски темета и стъпването по тях ме правеше несигурен.

От предишните ни разговори бях останал с впечатлението, че не толкова ме преслушва, колкото се забавлява с някаква своя научна цел. Съчетаваше приятното с полезното. Все пак бях длъжен да съм нащрек, раздвоен между предпазливост и желание за лоялност.

Влязохме във "Варшава" и се настанихме на една маса до прозорците, откъдето се откриваше нагледната агитация на две западни посолства. Ченгето бе избрало масата с неприятната за мен гледка. Може би целеше да не приспя нито за миг гузната си съвест.

"Изглеждате преуморен", забеляза той с неоспоримото превъзходство на човек, от когото зависи накъде ще потече разговорът.

Поръчахме си водка с доматен сок. Ченге, което пие, при това ачик-ачик, това вече трябваше да ми говори нещо. Във взаимното партниране разликата между следящ и следен, между означаващо и означаемо бе достигнала критичната си точка на спад във взаимна психотерапия. Вбесен се запитах каква ще е разликата, ако насреща ми седеше не ченге, а литературен критик, професор или някой друг?

Наоколо гъмжеше от ченгета и те можеха да си позволят понякога да изневерят на себе си. Трябваше да покажа, че зачитам човещината му и се отплеснах да говоря за поезия. Поетическият език не притежава фаворизирана теория. Той е едно съобщение, насочено към самото себе си... И още неща от тоя сорт.

Ченгето премигна гузно и побърза да сведе гадния си поглед. Моят незаинтересован нарцисизъм сигурно се отразяваше лошо на подслушваческите му рефлекси.

Fucken⁴ к.ф.н. Копелдашки к.ю.н.

Неговото слухтене ме заразяваше. Казаното от мен придобиваше неочакван подтекст и в старание да го замажа се увличах в друго разголване. Ченгето безпогрешно усещаше накъде бия. Опитвах се да му внуша колко безвредни са теоретизиращите ми занимания, а излизаше, че съм интелектуален фукльо, при това наплашен как да отърва кожата в саморазставяните поради непредпазливост клопки.

"Това наистина са сложни проблеми", вметна съучастнически ченгето, след като предпазливо близна от водката.

"За глухонемия е равносилно на доброволна гибел, ако пренебрегне създадената за него сигнализация", продължих аз. "При поетите винаги е било точно обратното. Те се отклоняват от всекидневния език, създавайки собствен шифър, но в това отклонение се съдържа обичайната норма, макар и преобразена, за да не се прекъсне съвсем връзката. Илюзия е опитът да се създаде изцяло обособен поетически език от един автор. Езикът му се вписва в един по-общ маниер и начин на писане, характерен за даденото време."

"Аха", прекъсна ме ченгето, "става въпрос за шифрограма, чийто код се съдържа в самата нея и все пак е извън нея."

"Идеалният случай е, когато кодът е само вътре."

"Е, да, но тогава може да го разшифрова само един човек. А той не би искал това. Престъпникът винаги оставя следи".

"Има и идеални престъпления."

"Надявам се, че нямате предвид поезията", погледна ме насмешливо ченгето."

"Добре, да вземем тогава един надпис на мъртъв изчезнал език, който специалистите не могат да дешифрират", продължих да настоявам увлечен.

"Възможно е, но това са прецеденти, които не работят в никоя полза. Поетите към това ли се стремят наистина?"

"И да, и не."

"Ето, виждате ли. В основата на всичко е едно различително мислене, което може да се подведе под някакви основания."

"Поезията не обича различителното мислене. За нея битието е идеално зашифрован текст с идеален код и по същия начин тя иска да презакодира битийната пълнота в един идеален ред."

"Но кому е нужно това идеално удвояване?", учуди се учтиво ченгето. "И не спада ли то също към различителното мислене? Как ще знаем, че сме презакодирали в идеален ред, ако няма различимости и поне частично разшифроване на замисъла?"

"Сега ние пак се обслужваме с логически изречения", припомних му аз. "Поезията в действие е нещо съвсем друго."

"Как стигаме до това "друго", ако не чрез различаване? Сам казахте, че поезията е и известна лоялност към тукашната норма, съдържа я в себе си в повече или по-малко достъпен шифър."

Лоялност, ето към какво изпитваше научен интерес кандидатът на юридическите науки. Опитах се да скрия пренебрежението в погледа си. Той искаше да ме върне тук, при своите подслушвателни устройства и да ми покаже, че примката е стегната яко. През всичкото това време се силех да му убягна и не успявах. Длъжен ли бях да си призная поражението?

"Това е все пак поетическа лоялност, ако трябва да говорим във вашите термини", забелязах не твърде уверен.

"Добре де, наричайте я както щете. Вие сте много чувствителен човек. Впрочем прегледах някои ваши публикации. Пишете така, сякаш сте много оскърбен от нещо, което премълчавате, но не скривате напълно."

"И какво е то?", попитах почти дръзко другаря Кюн⁵.

"Няма да кажа, че е просто избиване на комплекси..."

"...но излиза, че е точно така”, допълних раздразнен с усещането, че наистина съм улучил право в целта.

Ченгето въртеше между пръстите си чашата с остатъка алкохол на дъното. Устните му бяха поморавели от доматения сок.

"Ако сте следили внимателно, не може да не знаете, че бях обвинен в плагиатство", повиших настойчиво тон.

"Да, зная за тоя случай, но според мен той е безобиден. Виждам, че всичко ви се отразява болезнено. Постоянно говорите за свой код и език."

Беше започнал да злоупотребява с казаното от мен, следвайки изкористените си професионални привички. Поетическото ми алиби заплашваше да се преобърне в полицейско досие. Непоправимото вече се бе случило. Погледът ми залепна безпомощно по фасадата на австрийското посолство отсреща. Ако наистина желаех да се откопча от ченгето, имаше само един начин как да го сторя в моето положение. Като се престоря, че целият съм хлътнал вътре в капана, увличайки го подир себе си. А вътре вече щяхме да видим какво ще се случи. Но полека, Елен, за да не подплашим ловеца!

"Знаете ли, че вие сте прав", подзех тихо и доверително. "Напоследък откривам, че съм повлиян от вас."

Той ме наблюдаваше развеселен:

"Нищо чудно. Така излиза от разговора ни, че говорим за сходни неща, макар да наблягаме на тяхната различимост."

Говорим за моята скапана лоялност към твоята Държавна сигурност, поправих го мислено. Все повече се убеждавах, че ченгето си е поставило за цел да проучи в какво се състои замисълът на дисертацията ми и не виждах по-сгоден момент от този, за да си дам вид, че наистина се открехвам.

"Помагате ми в психоаналитичен план", казах с намерение да го заинтригувам още повече. "Помагате ми да избивам чивия."

"Щом е така, наздраве!", повдигна чашата си той съвсем развеселен. "Действително ще ми е интересно да зная как го правя, тъй като, признавам си, никога не съм чел Фройд, за разлика от вас."

“Наздраве!", не изчаках да бъда подканван повторно.

Затаено се готвех да стопя разликата в притворна лоялност, вътре в капана да поставя с в о й капан.

"Работата всъщност е много проста. Най-добрият начин да се разбере един поет е като го имитираме. Като изцяло се проектираме върху него. Напоследък моята дисертация приема вид на дознание, тоест искам да кажа, че съм повлиян от вашите методи."

"Откъде знаете какви са моите методи?", застана нащрек ченгето.

"Говорим за кодиращи устройства. Беше неизбежно да стигнем до този извод", произнесох почти умоляващо.

"Това означава ли, че се проектирате и върху мен?"

"Не съм сигурен, може би само върху вашия метод. И се старая да го избегна, но това вече е невъзможно."

"Защото съм ви повлиял много силно ли?"

"Не само заради това. Изникнаха и други обстоятелства в така очертаващото се дознание."

Думата явно не му се нравеше и той пак се намръщи, но аз продължих, без да се интересувам от настроението му:

"Попаднах на следа и това е само моя следа. Сега ще ми се наложи да се ровя из вестници и документи, и то не само български, до които нямам достъп. Разбирате ли, вие трябва да ми помогнете, защото иначе може би ще ми се наложи да почукам отсреща", кимнах красноречиво към стъклото.

Ченгето ме наблюдаваше съсредоточено. После извади от вътрешния си джоб химикал и го изпробва върху гърба на сметката.

"Добре, ще се опитам да ви помогна, каквото мога. Само не искайте от мен командировки в чужбина", избъбра делово, приготвил се да записва.

Сега на свой ред имах възможност да му се насладя добре, докато му диктувах дати и имена. Подозираше ли, че докато приемаше съобщението, коварно го подхлъзвах из лабиринтите на един сън?

Ченгето сепнато повдигна глава, сякаш разчело мислите ми, и след многозначително сигнализиране на погледи изрече натъртено:

"Знаеш ли, познавах един като теб, който взе, че го обърна на чиста белетристика. А беше сериозен човек, кандидат на науките като теб. Влюби ли се, какво му стана, не знам, но прописа стихчета. Сега в България всички пишат стихове. Наистина не мога да си го обясня.”

<<< || >>>

БЕЛЕЖКИ:

1. Female (англ.) - от женски род. [обратно]

2. Vieh (нем.) - говедо. [обратно]

3. Ein Widerspiel der Natur (нем.) - пълна противоположност на Природата. [обратно]

4. Fucken - (англ.) - шибан. [обратно]

5. Кюн - игра на думи. Kuhn на немски означава "смел". [обратно]

© Златомир Златанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2004
Златомир Златанов. Храмови сънища. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Златомир Златанов. Храмови сънища. София, 1992.