Златомир Златанов

web | Храмови сънища

Снадени на различни нива взаимопроникващи обеми в асиметрична композиция; облицовка от варикови плочи в бледите оттенъци на жълтокафяво; по лицевата страна - геометрични фигурки на релефна пластика. Долната част е остъклена и терасирана, но сградата си остава непроницаема, потопена в деконструктивистка анонимност; тесните корнизни ниши подсказват с ироничната си перфорация тъмната ориенталска жилка в един най-скрит и затаен пласт от гробница на източен владетел.

(Само каква встъпителна фраза, нали?) Естествено, става въпрос за храмово съоръжение. Стрелките на хронотопа са превъртени и вече улавяме досадното цъкане. Всичко е ясно, пак ще се опитат да ни пробутат някаква история. По-следващото се съдържа в пред-зададеното и баналният му профил заплашва да лъсне съвсем оголен. Волята да разказваш виси разпъната на своя херменевтичен триъгълник. Тя би могла да се обърне против самата себе си, но от това същността й не се променя да бъде нарационна воля на една наративна екзистенция, на която очевидно й е присъщо да се самополага като сказовост.

Това не е храм, а текст за храма. Екфрасис. Храмоподобен текст. Текстоподобен храм. Трябва да удостоверим едното за по-действително от другото въз основа на съмнително отчленени и възприети по навик разлики. Животът е сън и сън в съня за друг сън. Именно Храмът е стимулиращото място да бъдеш осенен от провидческо съновидение и култовите служители много добре знаят това. Тоталното битие-към-съня, което ще се опитам да представя в този текст, може би няма нищо общо нито с физиологическия сън, нито с физиологическото бодърствуване. Човешката природа не се е събуждала въобще, ако трябва да се доверим на Ницше и Хайдегер. Но тогава кой е коректният език за описването на това неразбулено в своята заявеност битие?

Има го в "Бдение над Финеган", ще отвърнат начаса по-досетливите. Логично е, след като е разказал най-дългия ден на Европа, Джойс да се разпростре и в нейната най-дълга нощ. Най-дългата лингвистична нощ на Абендланд, предназначена за един идеален читател в неговата идеална безсъница. Разгръщал ли е някой въпросната книга? По-скоро тя е предназначена за специалисти, при това страдащи от инсомния. Идеалната безсъница в битието-към-съня е логически парадокс. Набоков е зарязал книгата на 112 страница, Борхес не е дочел дори "Одисей".

Въпреки всичко романът е съновидение. Читателю, подозираш ли колко дълбоко си поразен от синдрома на романния етос? Ние изобщо сме непредставими извън романизираната си екзистенция, въпреки скапаните филологически затруднения, с които се сблъскваме постоянно.

Аз бях дотук в претекстуалния пролог на това начеващо онирическо романическо повествование. Как ми се ще да ме видиш, читателю, излитащ от мътилото на пролога-полог и размахващ невинно криле! Невинен съм, сбогом! Разбира се, това е чиста лъжа. Но вече ти казах. Фиктивната противоборстваща мощ на моята нарационна воля излюпва ефектите на нова фиктивност. Тогава какво ни остава, освен да се люшкаме безизходно между гласове, птици и сънища, засмукани в дъждовния просвет на великия онто-логос, преди да се изпарим в ефирна трансцедентална дантела сред космическия вятър, ако той изобщо се нарича така.

Вече се разбра, че дилетантски намесвам един език с друг в терминологична уртикария, но именно оттам започнаха и всичките ми проблеми. Аз съм билингвиален тип поради простата причина, че съм завършил езикова гимназия, ако трябва да си послужа с мизерната си биография. Към моя съмнителен немски прибавих в самообразователен порив един още по-съмнителен английски. Завърших журналистика в приспивно темпо сред един любителски преподавателски състав от действащи журналисти и лошо дегизирани ченгета, пред които си направих устата за аспирантура, но бързо бях разкаран където ми е мястото в провинцията. След известно лутане, което в класическия образователен роман се нарича Wanderjahre¹, с препоръки заслужих мястото на управител в един киносалон. Киното е пародия на Храма, както би казал Набоков, а аз естествено бях пародия на храмов служител.

Усещайки, че в мен се съживяват тъмни разказвачески стихии, ще гледам да се удържа върху най-същественото, тоест за позорния удар, нанесен по моя билингвиализъм през организираната от самия мен седмица на английския филм. Бяха ми докарали някакъв филм без превод, който изгледах почти сам в опразващия апокалиптично салон. Втренчен в екрана с писнали тъпанчета, бях готов да си направя харакири заради непочтеното поведение на моя окаян английски. Ако не харакири, то изпитвах поне физическата потребност някой да ми фрасне един шамар и да ме изгони навън. Такава гавра със слуха не би понесъл дори и японец. Примъкнах се в кабинката на киномеханика и там с цигара в уста доизконсумирах позора си на разсеяни порции.

Филмът се казваше "Квартет" и онова, което интуитивно успях да схвана, бе любовният триъгълник между Алън Бейтс, жена му и красивата Изабел Аджани. Кой обаче беше четвъртият? Показаното не може да бъде казано, хванах се по-късно за един от постулатите на Витгенщайн, който сякаш се отнасяше точно за моя случай. Нещичко бях разбрал от филма и това бе една чисто геометрична фигура. Триъгълникът. Спомням си един епизод, в който семейството пътува до някакъв селски имот, придружено от Аджани. Каруца с накачени по нея фенери. Пътниците завити в одеяла на едро шотландско каре и тая хипнотична притаеност на лицата им, която не може да бъде разчетена... През нощта Алън Бейтс се вмъкна в стаята на момичето, като говореше предимно той, деспотичен и сексуален, но защо не жалък и импотентен? Разтърси я грубо и този жест не означаваше за мен нищо друго, освен разтърсване в своята непреводима показност за плажния ми английски. После тя остана сама, с оголена гръд, загледана пред себе си. Може би страдаше, но защо пък да не бе удовлетворение от собствената й неотстъпчивост, която може би изобщо не бе неотстъпчивост.

Между триъгълника и квадрата ме делеше пропаст. Трансформацията на триъгълността на триъгълника в квадратичността на квартета очевидно се осъществяваше чрез игра на думи в непрозрачния за слуха ми английски идиом. Витгенщайн бе подал заявка да бъде четвъртият, дори още без да го подозирам.

Картини без текст. Текст без картини - това бе моето спящо битие. На повърхността то се изразяваше с това състояние, което немците наричат schwärmen². Въпреки че клонях застрашително към трийсетте, продължавах да бленувам в злокачествени фантазми, бездарно разкадрирани в лошо озвучени любителски филмчета, и с жалката си професия се самонаказвах в това храмово съоръжение, киното.

Следващия удар можех и да си го спестя, но аз вече се бях хванал за пръста на съдбата да бъда разобличен докрай. "Хубавият Антонио" бе за студийно разпространение само за една вечерна прожекция и бяха ни изпратили специално преводач чак от София. Той не беше гледал филма и пожела да му го извъртим предварително. Беше някакъв брадат тип, явно още студент, решил да припечели от командировъчни. Тогава понятието "енергийна криза" не съществуваше и без да се подвоумя му пуснах филмчето. Надписите бяха на френски, а говорът - на италиански. Както се казва, нещата намирисваха на истинско полиглотство. Като набеден бъдещ почитател на Джойс и Витгенщайн, мигновено пожелах да потъна в дебрите на начеващия лингвистичен апокалипсис. Окаяната ми филологическа креатура бе донякъде освежена от появилите се в чернобял кадър лица на съвсем младите Клаудия Кардинале и Марчело Мастрояни. Кратката им любовна история приключи с женитба. Оттам нататък всичко се разсипа по дяволите. В един епизод младоженците се озоваха в градина с набраздена от вятъра трева. Изглеждаха разтревожени и объркани, а аз безцеремонно бях отпратен да паса трева. После станах свидетел на чисто италиански скандал между родителите на младоженците. Пропаднал в най-италианското на италианското, в ушите ми долетя като освежителен повей една многократно повтаряна дума (същото се случва и в "Бдение над Финеган" на едно място, където текстът става малко по-разбираем). "Интанта"? Не, като че ли беше "инфанта". Шофьорът на черна лимузина откара нанякъде Клаудия с непроницаемо лице. Марчело-Антонио ги проследи с дълъг поглед. Нов скандал в семейството. Младата прислужница бе припаднала. Поверителен разговор между баща и син, след което бащата изхвърча на балкона и взе да крещи. Улицата и площадът се отзоваха по брехтовски маниер. Къщата се изпълни с хора. Отделен в стаята си, Антонио държеше телефонната слушалка. От другия край на жицата някой му говореше нещо. Той плачеше. Изгледах неприязнено брадатия тип, питайки го дали е доволен от прожекцията. В очите му прочетох... впрочем нищо не прочетох и въобще мразя второстепенните герои, особено когато съм ги създал сам. Той бе в течение на една блудкава история, докато аз бях потънал в глъбините на неописуемо филологическо страдание. Вечерта трябваше да се върна на поправителен изпит по ограмотяване и не знам дали ще е интересно за ония, които не са гледали "Хубавият Антонио", ако кажа, че цялата работа се въртеше около необяснимото и без превод нежелание на младоженеца да обезчести младоженката. Казано по-нежно, касаеше се за някакъв изтънчен западен символ, до който не бях дорасъл в тежнеещото си ергенско либидо. Да отблъснеш плътското в името на една платонична идея, която светът, дори и западният, в никакъв случай няма да допусне. В градината с набраздената от вятъра трева младоженците осъзнаваха своя неуспех.

Думата, която бях пресял по време на родителския скандал, интанта-инфанта, означаваше "девствена". Младоженката бе останала неразпечатана, и то не само подир първата брачна нощ.

Струва ми се, че още тогава много добре схванах, че хубавият Антонио е един спящ герой като мен. Той не желаеше да бъде разбуден в състоянието на жребец с навирен член, тоест да бъде преведен в едно още по-некачествено съновидение. Западният герой in action³ вече се самодеструктурираше посред баналната картина на света. Докато гледах филма, едва не получих полюция пред бляскавата постфройдистка интерпретация на непожелаването. Към края обаче тъпият сюжет отново вземаше надмощие, самозадвижен от остатъчни нарационизми. Младоженката бе откарана в черната лимузина, за да получи своята дефлорация. Припадналата прислужница се оказа, че е забременяла, представете си само, от самия Антонио. Обезумелият от радост баща изчака момичето да се свести, за да се увери лично от нея, че синът му е добър жребец. В същото време хубавият Антонио плачеше в съседната стая, докато изслушваше утешенията на своя приятел по телефона. Представих си как ще продължи да живее в чудато бленуване, докато народилите се деца го дърпат за пешовете на дрехата му сред една вечна досада. Бруталността на будното съществуване бе откъртила хубав шамар на хубавия Антонио и той цивреше безпомощен и озлочестен.

Докато преглъщах задавен сълзите си, вече бях сигурен, че горе-долу същото ще се случи и с мен. Някой щеше да ме изхвърли с шутове от салона и да ми разкъса дрехите насред площада, опипвайки топките ми, за да се увери, че всичко ми е наред. Мъж е. Мъжки. Маlе⁴. Става за оная работа. И кардиналите на моя католически кошмар щяха да ме изберат за папски наместник в най-безнадеждната римска провинция.

Бях пиян и влязох в една църква. Църквата бе православна. Аз бях некръстен и току-що гледал "Хубавият Антонио", за да получа своето първо религиозно преживяване. Защото освен всичко друго, Антонио бе един неуспешен филмов Христос, направил опит да прекрачи чертата. В алкохолната ферментация мозъкът ми бавно загряваше. Аз трябва да променя името и лицето си и да замина. Бях осквернен до дъното на душата си. Не казвам, че се бях обърнал към Бог, за да ме благослови. Не казвам, че знаех къде да отида и какво да извърша. Свещенодейството се изпълняваше в мен, без дори да си мръдна пръста в кръстен знак. Архетипното проговаряше, докато все още бях глухоням. Не казвам, че някой ме е посочил, нито че се възнасям в избраничество. Бях самозваният осквернен Княз и отвън, зад дебелите черковни стени тълпите ревяха, заканвайки се да ме разкъсат, защото ги бях измамил с предварителната продажба на билетите за друг сбъркан филм, който въобще не бе касов.

Ако си спомняте, след "Апокалипсис сега" Копола се бе разорил. Това, което не знаете, е, че другият потърпевш бях аз. Тъпите копелета си късаха демонстративно билетите на стълбището или ми ги навираха в лицето, което вече бе променено. Някой крещеше срещу мен, дълбаейки с пръст слепоочието си. Хладнокръвно му пожелах да си го завре отзад, но всъщност бях упоен. Щях да замина, посрещайки равнодушно избора си със странно просветлената страст на колекционер, готов да прежали цяла сбирка заради неочаквано изникнал уникат. Бях на възраст, когато вместването в привичните рамки е не по-лесно, отколкото отклонението от тях. Бях откликнал, без да съм позован. Нещо бе заявено в мен, преди да бъде разбулено.

За миг се прокрадвах в салона към края на филма, вторачен не толкова в екрана, колкото към подредените снишаващи се силуети на моята неблагодарна клиентела, с която трябваше да си взема сбогом. Щеше ми се да пришия по един шамар на всеки застопорен врат, ако не бях толкова скапан и уморен. На всеки два часа тези безчувствени кегли за боулинг се складираха и отново се разпиляваха през изходите, докато аз се питах за механизма на това механизирано бдение. Разликата между показвано и изричано пак тъй се продънваше в онтологически куха бездна. Само моят набеден билингвиализъм ли бе виновен да не постигна разбиране? Киното е зрелище именно за очите с износени сюжети и безвкусни измислици. Голото показване бе в стихията си и можеше да се мине почти без текст, съставен от отпадъчния боклук на сленгове и жаргони. Тези кегли със заучена психотехника идваха да се разтоварят тук и да намерят за малко отдушник. Истинският храм бе под откритото небе на древните амфитеатри, където в неподражаемо битийствуване гръцката телесност води безхитростна битка с Природата и Съдбата. Само че гръцкото битие също си носи първородните лекета между сумрак и частично опрозрачняване. Оракулът нито казва, нито мълчи; той означава. В завихрилата се семиосфера от лингвистични стълпотворения аз бях само едно ухо и едни очи, а тялото ми бе придатък към тях, вместо да бъде обратното. Аз бях един семиотизиран самец, наклонен по пътеката към Първоизвора, за да открия ужасен, че под мен лежи бездна. Готвех се да замина, но всъщност върху стрелките на моя негероичен хронотоп бленувах нова пространственост на Храма, извън който съм непредставим. Тиктакането на бездарно режисираните стрелки ми нашепваше друго алиби.

Смазан и жалък, отметнал глава, събрах сили да хвърля един последен поглед към екрана. Страстно звучащите гласове се разгръщаха в определения им диапазон. Тяхното пресичане, редуване и откънтяване в нестройни партии с колеблив темп биваше подменяно от хаоса на накъсани нервни междуметия, викове и шепот, изострени паузи. Виетнамската война се разтваряше във вагнерианска Валкюрия. Униформеният ми английски почтително се напъваше под напалмовия дъжд. Изведнъж стана тихо и Марлон Брандо с обръсната глава зачете началните строфи от една поема, която ми се стори някак позната:

We are the hollow men⁵
We are the stuffed men

...Господи, смили се над нас. Ако това наистина е краят на света, аз вече разбирам. Узрял съм за краищата на всички Апокалипсиси и за началото на всички Рождества. Продължавай да четеш с гласа на мистър Марлон Брандо и с гласа на мистър Т.С. Елиът, продължавай с гласа на всичките гласове. Аз съм узрял и те слушам с окосмените ушни миди на най-вдълбоченото феноменологично сетиво, най-отзивчивата и еклива пустош, която си създал, Господи. И ако ми заповядаш да говоря, аз ще говоря, и добре ще говоря, и не с гръм и трясък, а с хленч, и не с хленч, а с гръм и трясък, и с още каквото Ти ми подскажеш.

Дори и решението да замина не бях взел на трезва глава, тоест не че бях фиркан, а защото продължавах да упорствам в спящото си битие. Всичките ми мечти и решения спадат към него, дори по случайната грешка, която ме задвижи на гарата, чичко Фройд има какво да се произнесе. (Джойс е транскрибирал името си на немски като Фройд). Смятах да опитам късмета си по-напред на морето, но влакът за София дойде преди варненския. Правейки грешка по Джойс-Фройд, с мързеливо облекчение се натоварих в едно празно купе.

Колелата на влака още подлудяват слуха ми. Бях се задвижил към "приятното място", онова locus amoenus, все още хипнотизиращо студентските ми блянове и бездействие. Всяка столица е върхът на обществения кръговрат и горна граница на семиосферата, откъдето се съобщава направо с целия свят. София бе столица, следователно тя бе върхът. Аз обаче бях паднал твърде ниско, за да си повярвам, че някой ще ми отвори широко врати. Оскверненият Княз бягаше от затънтената римска провинция, прескачайки през запалени оракулски триножници към накаления хоризонт на метафизичната четворица небе-земя-човек-бог. Търсех Четвъртия и това трябваше да е Бог, но моят Бог, и за да приключа с преселническата си патетика, веднага ще го назова по име.

АЛЕКСАНДЪР ПРАЙС.

Нищо не ви говори това име, нали? Тогава да ви кажа моето. Елен Славейков. Сега нека да транскрибираме. Алекзандер. Елен. Съвпадението на това двойно "е" не води ли към скрита фонетична връзка между малките ни имена? Прайс на немски означава "славя". Слав-ейков. Една и съща морфема в основата на фамилиите ни. Във фонемното царство на лилипутите аз имах двойник, който на равнището на поетическия език бе осъществил мощното пътешествие на Гъливер. Няма нужда да казвам, че още тогава във влака за София аз съм бил по петите му, без да имам дори и най-мизерната лилипутска представа за него. Прайс щеше да се превърне в тема на тъпата ми дисертация, но в анонимния инцест на реципрочни идентификации аз вече съм бил опрашена тичинка в чашката на гигантско халюцинаторно цвете сред всеобщото битие-към-съня... Да славим Прайс, да славим Всеславния, дарил ни с живот и със сън за живота, и който ни даде глас посред гласовете, за да се слеем с Гласа му. Да славим разрушаването и новото съзиждане на Словото, в което Поетът на Поетите и Князът на Князете се раздвоява на знак и отрицание чрез знак, без от словесния пашкул да се обели. Така в бележещите стъпки на танцуващия Шива светът се свива и разпуска и този ониричен танц на сътворение и гибел не е ли копнеж по самотворящия се Знак, чрез който всичко придобива смисъл? Да славим танца, който не е танц, и пътя, който не е път, а кухина на Храма, въздигнат в прослава на нечия непредвидима слава. Да славим славещото в славослов на пълната безславност.

Извинете ме за дитирамбичния тон, но той е характерен за Александър Прайс, макар и в много по-сериозни гъливериански размери. Прайс бе малко известен в България, преведен отчасти и доста неточно. Не го причисляват към никоя школа, въпреки че поезията му е белязана с известен херметизъм. Минава за космополит, формално поданик на разпадащата се империя на Хабсбургите в началото на века. Като дете от смесен брак на чехкиня и немец, които умират млади, възпитанието му е поверено на роднини, разхвърляни из всички краища на Европа. Година след женитбата си по примера на индийските брамини, макар и доста прибързано, напуска семейството си, за да се посвети изцяло на езотеричното. Познат е като ценител с изтънчен вкус, пътуващ почти непрекъснато, без да се задържи на едно място, на "ти" с много езици и култури. Поривът му към митологичните прафеномени и архетипни глъбинни символи силно повлиява на последващите модерни течения, много от които го обявяват за свой предтеча. Следите му се губеха след едно пътешествие до Азия, за смъртта му не се знаеше почти нищо.

Търпение, все още бях твърде далече от Прайс. Носът ми едва бе долепил носа на прашната му скитническа обувка, оставяйки ме да гадая какво ще получа - снизходително отъркване или ритник. Самонатрапилият се син мъчително дорастваше към десницата на бащинската благословия. Във филологически славослов-пустослов едва-едва бях започнал да разчитам поемите му. Похожденията ми на билингвиален тип не смогваха да се отърсят от унизителната си провинциална препратка.

Сега аз бях младият и зелен Елен, глупакът от приказката, тръгнал да търси късмета си и по неволя изпаднал във временна смърт, в която просто е неузнаваем. Ала временната смърт отлично пасваше на спящото ми битие. Не се питах какво ми е обещано и дали ще го получа въобще. Нямах и понятие за цената, но се кокорех тъй, сякаш всеки миг ще ми напъхат скъпия подарък на младостта в джоба.

Никаква младост и никакъв подарък, и София изобщо не бе никакво приятно място, а освен това се оказа и пренаселена. Това ли е върхът, питах се самоизтезаващо при разсеяните си разходки по улиците или до близката Витоша. В преобърнатия ми преселнически свят високото бе станало ниско, а плътното - кухо. Застрашителният повей на преоткрила се бездна долиташе до ноздрите ми на сплашен самец-елен. Раят бе деградирал в ад, в градините на Адонис се притайваше смъртоносна опасност. Локус амоенус. Локус топос. Фокус-бокус-препарокус. Насилвах се да замажа неустановеното си положение с безгрижен бохемски вид. Вече бях прегърнал мечтата на пътуващия артист да балансирам предизвикателно по ръба, все едно как ще изглеждам в очите на другите. Самият аз ги бях видял как си късат билетите на стълбището пред провинциалното кино, достатъчно дълго бях наблюдавал плоските номера на филмовите герои. Не исках да се превърна в затъкнато чучело, нямаше да позволя засищането със съмнителен баласт. От замърсения въздух и нехигиеничните квартири, които наемах една след друга, кожата ми ставаше все по-алергична, докато съзнанието ми се гърчеше в астматични конвулсии. Непознати нови дразнители ме хвърляха в парализата на още по-неистов глад. Вместо плода на извисена духовност, разстроената ми психика си изпросваше злокачествени метастази. Вкусът ми се колебаеше, без да улучи точната проба. Възможно бе да съм изгубил апетит още там, в тъмния киносалон, докато пресявах характерното фъфлещо произношение на Брандо. Или пък се бе случило точно обратното, някаква непозната сладостна подправка се бе разградила в жлезите ми, подготвяйки ме за друг вкус и усещане. Преобръщане и пак преобръщане, светлото ставаше тъмно и тъмното - светло, всеядното призоваваше сетивата към гладна стачка. Предстоеше ми да опозная самовлюбената екзалтираност на изтървания от бутилката дух, както и болезнените граници на съзнанието си. В мен вече се бе надигнало първото критическо осмисляне на културата като безропотно поглъщан пълнеж. Чистосърдечното движение на рефлекторната дъга между стимул и реакция бе разколебано, без да подозирам, че отклонените енергии могат да вземат опасен обрат. Временната смърт заплашваше да съкрати изпитателния си срок и да ме прати по дяволите в буквалния смисъл на израза.

Отчаяно се озъртах за някоя странична сюжетна стръв, която да ме накара да налапам въдицата. Но аз презирах незначителните сюжетни бримки и ненавиждах второстепенните герои, оплетени в тях. Не исках животът ми да се разпадне в жалки биографически щрихи и момичето, с което се запознахме на вечерния алианс по английски, го схвана от пръв поглед, ако въобще е имало такъв. Искам да кажа, какво са нашите погледи пред сплетения вътрешен взор на онирическото ни събитие? Бе точно на моите години и още по-точно, от провинцията, с уязвената гордост на преселниците, нямащи какво да губят, но и без да знаят какво ще спечелят. Залезът над Витоша се забавляваше в оптични прищевки и фьонът ни ръсеше със сюициден капковалеж. Все пак се безпокоях дали ще ме понесе в това сваляческо оперение. Из въздуха ухаеха джибрите на евтини кръчми и се раздаваха гримирани целувки с изплезен език. Купидон всеки миг щеше да кацне на рамото ми в пълно бойно снаряжение. Късно през нощта крачехме между трамвайните релси в очакване да ни застигне такси. Либидото ме тласкаше да разказвам "Хубавият Антонио", ако това въобще беше либидо. Платонизмът на думите и фройдизмът на тялото, само каква гадост, нали? "После ще замина за Гърция", каза ми в отговор тя. После, тоест след алианса. За Гърция, тоест през Гърция, преведох си мълком аз. Не съжалявах за вечната емигрантска Евридика. Така и така моят поглед нямаше да я изведе до добър край. Тя също бе прицелена под неотгонимия взор на спящото битие, каквото и да означаваше това. А глупавият зелен Елен вече бе потеглил към "професорската" Гърция на Александър Прайс в един друг сън. Подпечатаното ми с митологични клейма съзнание се бунтуваше безполезно. Бях стъпил на пътя, който не е път. Към орфическия незнаков първоизточник не водеше никоя еленова пътека.

Взирах се пред себе си с опустошени очи. Късно бе за каквото и да било, освен ако не приемех сънотворното в гъливерска доза. (В "Бдение над Финеган" Джойс анаграмира името и на Джонатан Суифт). Вече бях започнал да страдам от гигантизъм по един перверзен начин, белязан от психическата инфлация на необуздания порив. Инициацията ми на самозван Княз се самопогребваше под сюицидния сумрак на витошкия фьон. Външните изречения отстъпваха пред сподавени викове насън. Външните снимки се сменяха с нервно самовглъбяване.

"Болен си, трябва да се лекуваш", каза ми тя, преди да влезе в таксито сама. Съскане на сух прашен вятър; невралгия на поразеното съновидение; късно е... Докато чаках да ми поставят инжекция, в един страничен коридор на поликлиниката забелязах много дебел мъж, проснат на операционна количка. Вероятно бе под упойка, смешно издут плондер, накланяйки се встрани със свистящи устни. Сестрите до него го наместваха обратно, без да прекъснат разговора си. На стената прочетох надпис: САМОЛЕЧЕНИЕТО Е ВРЕДНО. Но това съскане от вентила на плондера, за какво ми напомняше то?

Описанието на свършения факт е преиначаване, ретроспективна фалшификация, поредица от патетични грешки и закъснели "остроумия от стълбището", с които прелюбодеецът посреща изхвърлянето си от чуждата спалня. Разказвачът винаги е с подправено алиби, смешно залитайки подир овременената необратимост на човешката психика в тромави пируети. Гледната точка би трябвало да е извън. Многократно ми се предоставяше възможност да разсъждавам над това, докато разнищвах биографията на Александър Прайс в различните й интерпретации. Опитът да оразмеря тъканта на една чужда екзистенция върху матрица от "общи места" и устойчиви модели се проваляше, стъпкан под ботуша на Големия Западен Човек, Човекът от Абендланд, както го наричах понякога. Сега разбирам, че бях нарочил Прайс за мой задочен психоаналитик, спрямо когото прехвърлях терзанията на вътрешното си емигрантство, като тази безконтактна терапия изглеждаше още по-съмнителна и щеше да ме доведе до неизбежен крах. Просто удължавах временната си смърт във всички възможни оттенъци и десени. Като че ли вършех нещо, а всъщност бездействах. Проектирах се върху западния Гъливер, а не бях дорасъл дори и до протеже. Начеващият учен Елен Славейков се пилееше непоследователно и прибързано в различни посоки, за да се пресрещне и окайва в набедената си дилетантщина. При това с простодушната хитрост на пациент опитвах да се набъркам в ролята на Учителя и Бащата. Някой ми отказваше бащинство, защото бях нелюбим. Някой ми отказваше благодатта, защото бях неспасим. Ако бях логик като дявола, сигурно щях да си навлека сатанинска гордост. Аз обаче бях нечувствителен, тоест несъбуден в моралния си, камо ли религиозен опит. Рикошетът от непроницаемите херменевтични гещалти на Александър Прайс целях да впрегна в собствена орбита на балкански астероид сред космическата тъмница. Щях да продължа да живея в неустановеност, но която се поддава на оразмеряване в даден момент или дори в цяла пунктирана поредица от моменти на мъждукаща констелация, предвождана от мизерната ми звезда. Че заложеното в мен артистично призвание е резултат повече на самовнушение или безизходица, не бе толкова важно, колкото доброволно приетият риск да променя лицето си и да замина. Мога светотатствено да се закълна, че в обожаването на този риск прегоря единственият ми религиозен екстаз. Само че трябваше да намеря сили и да продължа. Рискът е точка, от която се започва или в която се свършва. Бях прегрял в ентропийната деградация на самоубийствени жестове, с един от които безпогрешно изпразних таблетката сънотворни, но това можеше да се приеме и като инициация на инфантилния невротик в закалката на желязно здраве. Трябваше да разбия точковостта на риска в умерен просвет, запълнен от митологизирания гещалт на Александър Прайс, пред който и бездруго бях започнал да се стряскам насън. Подгонен от житейската пошлост на кухите хора, вече се готвех да опошля случайно придобитата си мечта.

Оставаше ми един-единствен изход. За Гърция, тоест през Гърция. И на екскурзия, тоест бягство. Подадох документи и платих триста лева депозит в “Балкантурист”, после зачаках деня Х. Излишно е да казвам, че Благовещението не се състоя. Щях да остана на кея с разлюляна за сбогом ръка подир корабчето на враждебния заговор против мен. Оказана ми бе прекалено голяма чест, за да си премълча. Не бях толкова голям храбрец и дори ако бях заминал, не знаех какво ще ми хрумне на път. Ченгетата на “Балкантурист” обаче ме бяха отрязали по най-кофтия начин. По телефона един женски глас ми съобщи да отида да си прибера депозита. Отговорих, че първо ще мина през американското посолство, за да разкажа в колко свободна страна живея. На другия ден цъфнах омърлушен пред гишето, решил да не си играя повече с огъня и да си кротувам. И все пак бушоните ми отново прегряха. Не зная какво повече ме ядоса, дали това, че ми взеха пет лева за гербова марка, или че служителката с особения поглед се вживяваше прекалено в ролята на ченге. Ако в романите жената-ченге е поносима, тук нямаше такова нещо и аз й го казах, крещейки така, че да ме чуят всички женски ченгета в кантората на “Балкантурист”.

След седмица за мен вече се бе сетило друго ченге от противния пол на противните ми кошмари. "Добре де, нямам ли право да видя гръцките мрамори?", изхвърлих малко остатъчен кураж зад борда на неосъществената си илюзия. Ченгето имаше поглед за милиони и ме принуди да оценя това. "На вас не ви е за пръв път", продрънна заучено ключодържателят на интимните ми секрети. Нямах желание да поддам моментално и изскърцах, че за пръв път ми се случва такова нещо. И пак неописуемият му оптичен мерник ме накара вътрешно да потръпна. След като ми бе припомнено за сведение точно на коя дата съм бил разпитван като студент, ченгето обвърза пресния случай в далновидна социалнопсихологическа мотивировка на преднамерено враждебно поведение и за да бъде още по-ясен, премина към нагледна агитация, прищипвайки гнусливо с два пръста законно издадения ми паспорт: "Ако не се лъжа, вашето положение в София е висящо. Какво ще кажете за това?"

Гледайки с премрежен поглед, бях агитиран в същия миг. Последва обичайната процедура на писмени самопризнания, скрепени със собственоръчен подпис отдолу. Гърция ми бе отмъкната под носа, та какво ли оставаше за Европа? И къде, по дяволите, съм тръгнал да говоря за фалшивото алиби на разказвача, след като си имах такова изправно досие?

В деня, когато одобриха аспирантския минимум от дисертацията ми за Прайс, се залутах въодушевен из университетските коридори, за да прекося точно под кънтящия свод на отвеждащото към аулата централно стълбище, преградено от пурпурночервено императорско въже на ресни. ВХОД ЗАБРАНЕН. През витражите на високите прозорци се сцеждаше светлината на другото Благовещение, предназначено този път само за мен. Бе усойно и тихо, добрата акустика подхващаше и множеше всеки плах звук в гръмовита екливост над главата ми. Нямаше нужда да ми се напомня, че зеленият Елен бе проникнал в самата утроба на Световното Дърво, медиатора на метафизическата четворица и въобще върха на Върха. Тук се извършваше инициацията на юношите, встъпващи в зрелост, и веднъж бях преминал оттук като студент, за да ме изритат с шутове от високомерната бърлога. Аз обаче се бях завърнал, подушвайки инстинктивно, че скъпият подарък на младостта се крие именно тук, в тая масивна хралупа, богато декорирана според балканските ни представи с мозайка, мрамор, дъбова ламперия и стъклопис. Това вече се казваше Храм, който прави Пътя и стъпилия на него човек.

Обзелата ме грандомания донякъде се вгорчаваше от отровната забележка на ченгето-вредител за моето "висящо положение", но това бе само циничната част на истинстващата истина, че вече съм у в и с н а л сред песнопенията на извираща храмова музика. Бях приобщен въпреки усещането за проникване с взлом. Беше ми съобщено, въпреки че никой не беше ме викал. Естествено, да ме включат в жреческия персонал на Дървото предстоеше тепърва. Бях изпробвал веднъж и втори път да се присламча около могъщия ствол, но ме избутваха безцеремонно. Рано е, не съм го заслужил. Щяха да направят опит да ме опозорят, обвинявайки ме в плагиатство след една от първите ми публикации, и не защото това бях аз, Елен, а защото така го изискваше ритуалът. И да ме препращат за зелен хайвер по неверни следи, така да ме унижават и разтакават, че за сравнение разпитът при ченгето щеше да ми изглежда направо като любовна среща. Но зеленият Елен вече бе на път да се измъкне от временната си смърт с обрасло от митологични заемки и шпионски сигнали, набъбващо алиби-досие, което трябваше да се чете само с трепетен дъх фонема по фонема от скапаните лилипутландци, докато аз си вадех очите с поемите на големия абендландец Александър Прайс.

Може да се каже, че бях задръстен не по-малко от филологически затруднения, отколкото в провинциалния киносалон, където се бях упражнявал в билингвиална самодейност. Разучавах една поезия на мъртъв за мен език. Принудително трябваше да избера графиката пред акустиката, партитурата пред изпълнението, съобразявайки се с ред допълнителни трудности, които всъщност са солта на поетическия език - усложнен синтаксис, скрити интонации, елипси и виртуозни стилистически фигури. Външната иконична страна на поетичното ме подвеждаше с непроницаеми акустични маски. В един по-общ план засрамен осъзнавах забавеното си проникване в чуждата абендландска култура и не приличах ли по нещо на печално известния бай Ганю-Финеганю при първото му пътуване из Европата? Към разучаването на поемите се бях завтасал със саморъчно изработен примитивен код, изпаднал в незавидното положение на дремещ уокмен, в чиято касета се върти купен на черно лошокачествен запис, някаква посредствена интерпретация на заключената в партитурите на Прайс величествена музика. Увиснал в двусмислена ситуация на самозван подслушвач и още по-скудоумно ченге от онова, което ми бе било дузпата. За и през Гърция, но най-вече за никъде. За и през Европа, ама не дотам. Можех да надяна слушалките и да си дам вид, че разбирам всичко, макар че спящото ми битие бълваше фантазмени преводи на смътно осъзнавани неща или пък осмисляни с недопустимо закъснение. Смятах, че съм се хванал с поприще, което ми подобава, докато всъщност продължавах да бягам, за да се спася от лошия долнопробен звук.

Филологическите ми затруднения оголваха първородния дефект на съзнанието. То бе същинският Ключодържател, самоподвеждащ се по стратегията на кодовата си изобретателност. Обременено под товара на толкова лични секрети, то досадно объркваше цифрови и логически комбинации. През несвоевременно отваряни и затваряни врати центробежният напор на некултивираната психичност деградираше в инфлационни вентили, докато други, не по-малко мощни центростремителни завихряния се прибираха в изтощеното ядро на душата като че ли от само себе си. Равновесието бе ранимо и крехко, то бе висящо. И несъответствията не се ли дължаха на изначалната неприравнимост между измервано и измерващо, засекретено и разкодирано? В безуспешен опит да овладея положението, бях дотолкова манипулатор, доколкото и манипулиран. Разбирането ми несигурно трепкаше в накъсани смислови единици. Залъгвах се с правдоподобни имитации и изкуствени уговорки, както и взети наготово рецепти, най-вече с терапевтична цел. Един поне донякъде задоволителен изказ се самопародираше през устата ми на глухоням или на смешен вентрилоквист. Неутралният псевдообективен език незабелязано се израждаше в абстрактната стерилност на произволно самоотнасящи се метаезици и ектения на налудничава храмова музика, от които бе запленен свободният аспирант Елен Славейков. Ключодържащото ми съзнание прещракваше хлабаво в различните нива на езикови йерархии, за да ми втълпи зигзагите на лабиринт. Повтарям отново, аз бях висящ, като ми бе отказана дори заповедта за изселване.

След всичко това е безсмислено да се питам в кой момент срещнах отново момичето от алианса, емигрантската Евридика, която пак правеше опит да се измъкне от царството на сенките под учудения ми поглед. Своевременно, ненавреме и междувременно занесени под взора на анонимния си позор. Заех се да й изреждам своите публикации, после тя ме заведе в квартирата си и се зае да ми показва снимки от Гърция. "Лятото е моят сезон." Имаше предвид хубавото си крехко телце. Гледах разсеяно, самият аз потънал в митологичните дебри на професорската си Гърция. Това, което може да бъде показано, не може да бъде изречено. Изглеждаше тъй, сякаш сме се събрали, за да поправим някакво недоразумение. Жалкият помияр, когото бе разкарала преди време на улицата, нямаше как да й досажда с претенции за чистокръвна порода, но пък се бе получил интересен мелез от безредна интелектуална кръстоска, който в никакъв случай нямаше да я подлайва за собственото й объркано минало. Станах и приближих тоалетната масичка. Опулен се втренчих в стъклата парфюми с усещането, че ми се повдига. Елен, ти не бива да смениш Храма с един курвенски будоар, чух да ми нашепва един глас и това бе гласът на ченгето вътре в мен.

Само голият факт на младостта е недостатъчен, за да му се насладим пълноценно. Така навлизаме изкористени и покварени в чуждите сметки. Зад изисканите гещалти на Александър Прайс, опаковали нещастната ми екзистенция, отдавна бяха започнали да ми се привиждат байганювци и тайни шпиони. София бе едно мръсно и скапано място, където всеки, който докопаше бутилка хубаво уиски или забранена книга, се криеше като звяр от другите. Един преобърнат чудовищен свят, където простакът можеше да стане професор и велможите да са глухонеми, а по раменете на хубавите жени пърхаха невидимите пагони на Държавна сигурност. В двойно обложената самоубийствена приказка за зеления Елен нещата изглеждаха още по-призрачни и нелепи. Въпреки че не биваше да се надявам на редовно асистентско място, бях зачислен като номенклатурен кадър на разположение: един бюрократичен хибрид. Понякога щях да водя семинарни упражнения, на които не присъстваше никой. Или пък да замествам заболял преподавател в конкуренция с останалите аспиранти. Под благовидни предлози ми се отпускаше милостиня, при това бях длъжен пръв да протегна ръка. Бях се промушил през задния вход, залитайки. Какво бях аз, надеждна издънка край могъщия ствол на Дървото или случаен пустоцвет? Сврян на завет, се опушвах сред отровната семиосфера от изгорели газове на конкуриращи се интелектуални технологии. Приносът ми към замърсяването все още не бе доказан, но с дисертацията си за Прайс като че ли вършех тъкмо това. От профанизираното миметично възпроизвеждане на една чужда съдба и поезия нямаше да излезе нищо друго, освен съмнителен полуфабрикат за местна консумация, колкото в най-добрия случай да ми осигури учена степен.

Постоянно изневеряващото ми самочувствие ме караше да си мисля, че зад онова злонамерено обвинение в плагиатство се крие по-дълбок смисъл. Аз не бях аз. Неслучайно ми бе отказано правото на собствен почерк и собствено име. И никой не ми бе виновен, че представлявах толкова лесна плячка. В половинчато осъщественото намерение да се променя бях се превърнал в изкуствен хибрид, едно близо до уродливост гротескно тяло, и какво друго ми оставаше, освен да продължа играта на криеница, търпеливо изчаквайки своя час? Затаената в утробата ми надежда оплождаше от неестетичната слуз копринен конец. Заканвах се един ден да го извадя и да го сравня с пурпурното въже на ресни пред стълбището към аулата. Все пак влизах в сметките, колкото и нездравословно и обезличаващо да ми се отразяваше това. Беше ми все едно кой ме е пропуснал на входа, някое зорко ченге или платонически извисен жрец на Храма. Понякога, докато се лутах из полутъмните университетски коридори, нечий внимателен поглед ме стряскаше, а зад гърба ми се счуваше задавен кикот. Тоя пък кой е? Да се махне незабавно оттам! Отдалечавах се с омекнали стъпки, дъхът ми секваше и от устата ми избиваше злостна пяна. Да имат да вземат, и с топ не можеха да ме изхвърлят навън. В припадничава поза се катерех нагоре по ствола и от ръцете ми капеше кръв. Странното хибридно същество бленуваше да метаморфозира в съвършен субект със съвършеното твърдение на уста, изплюто от гърчещи се в транс устни на култова профетичност.

Отчасти вече бях опознал това спазматично свиване и разпускане на инфлаиращата си психика и все пак веднъж бях допуснал пълната катастрофа, когато спящото ми битие се бе устремило към сънотворния вечен сън. Упоеният пациент на операционната количка в поликлиниката не ми излизаше от ума. Той бе безволев дишащ предмет, един съдран плондер. Трябваше да постигна някакъв еластичен баланс, да пришпоря съзнанието си в едни оразмерени граници, устойчиви, но и пропускливи, засенени деликатно, но и прозрачни: живописно средоточие на сапунен мехур (метафората е на Карл Попър). И като ще е пробив във въздухоплаването, защо да не се видя екипиран във футуристичния, налепен с космополитни етикети цепелин на барон Мюнхаузен, понесъл ме в безпрепятствена околосветска авантюра? Щях да балансирам както в първоначално владеещия ме блян за пътуващия артист. Бях допуснал компрометиращи сътресения, само че нали артистичното е свързано и с това, едно несимулирано разстройство на сетивата. Психическата ми инфлация можеше да се градуира в просветена географска карта, стига да успеех да си го наложа. Разбира се, тая карта също ще е неавтентична и изопачена, но, забележете, това щеше да стане в съответствие с парадигмата на окръжаващия ме университетски свят, с осевата конфигурация на Храмовото Дърво.

Поначало ние не притежаваме непосредствена представа за нещата, изграждат ги поетическите актове на съзнанието, казано на хусерлиански език. Разочарованието от некатегоричната валидност на ноематическите значения и смисли принуждава съзнанието понякога да отдръпне интенционалната си мрежа в безобектна самота, обърнато към самото себе си в завихрено меланхолично море с надеждата, че в разучаването на собственото му устройство е скрита последната тайна. Само че какво е съзнанието? Нали още в Упанишадите бе казано: "...ти не можеш да мислиш този, който мисли мисленето... Това е твоят атман..." Ти не можеш да съзнаваш този, който съзнава съзнанието. Това също е твоят атман. Мислейки, да държиш сметка за самото мислене. Съзнавайки, да държиш сметка за самото съзнание. Най-много да изпаднем в регресията на надстроявани едно над друго езикови равнища, докато съвсем изгубим връзката. Възприемчивостта на съзнанието спрямо самото себе си до голяма степен се самоизключва, отсъства, присъствайки, или обратното. Дълбоко в себе си съзнанието е затаило утробния език, който не владеем и не сме сигурни дали въобще съществува.

Твоят атман. Сигурно ставаше въпрос за живеца на съзнанието с практически недостъпна природа и никакви гаранции за правилен външен изказ. Слепеещото логическо обосноваване в пълната неразличимост на себе си в себе си. Как би могло да се проникне до това нерефлектируемо по-нататък, неразчленимо и самотъждествено ядро, оная "бучка съзнание", в която според древните индуси цари състояние на несмущавано от нищо блаженство: ананда. Възможно ли е да овладеем това, което съзнава съзнанието, да постигнем предела на източната ананда, плотиновския екстаз и абендландската трансценденция? Където следователно са положени и съкровените основания на щастието и истинския морал, където проявление и същност блажено съвпадат и това съвпадение не е нищо друго, освен пълно блаженство и пълен покой.

Простодушието битие-към-съня на зеления Елен му бе докарало стряскащи теоретични кошмари. Географската карта на интелектуалната му авантюра дефилираше към една безòбразна terra incognita на феноменологични пустини. Да усещам едно застинало неподвижно ядро в себе си не противоречеше ли на подвижното ми, колебливо съзнание, подвеждайки го към остарелите представи за есенциализъм и "абсолютен морал"? Кодът ми се изплъзваше в един чуждеещ текст, написан на още по-мъртъв език от този в поемите на Александър Прайс.

Разширяващият се балон с размазани етикети изведнъж гръмваше и бедният барон Мюнхаузен трескаво се ловеше за следващия си трик, за да се удържи във висящо положение, разкъсван между будистката психотехника и енергетичните изсилвания на чичко Фройд.

САМОВЪЗНАСЯНЕТО Е ВРЕДНО.

САМОИЗДЪНВАНЕТО Е ЗАБРАНЕНО.

САМОЛЕЧЕНИЕТО Е САМОУБИЙСТВЕНО.

Само това съскане на прашен сух вятър от преизподен вентил. На нещастния Елен му се привиждаше как вчепкан за косите се самоиздърпва в предстоящата му професорска дрямка на екзотични видения. Някъде трябваше да има твърда почва, за да се разпростре в целия си исполински ръст. Той не бе поет, само бе дръзнал да влезе под кожата на друг поет и се стараеше по приемлив начин да обезопаси плондерското си поприще. От него се искаше да стане опитен храмов служител и това не бе чак толкова много. Принадлежността, към която бе проявил апетит, щеше да си го присвои сама в хумористични недоразумения. Моментите на истеричен транс и култивиран екстаз трябваше да бъдат строго разграничени. Понякога ще изпада в странно вцепенение, но защо пък това да не е принудително наложен му начин така да си отпочива, с леко патологични отсенки. Съществува естествена нагласа спрямо света и грижовното й преразпределение в психологически поносими порции. Тепърва ще му предстои да се наслаждава на тривиалните удобства от икономичното свиване.

И бездруго това първо втурване на младостта вече се е оттекло, оставяйки подире си оглозганите скелети на допотопни риби. Аз бях всичконикой мъж. Всичковиновен и всичконевинен. Преливащ от океанически чувства и жалък в олигофренското уриниране срещу вятъра. Оставям на тъпата логика и пръдливия морал да решат кой съм аз.

Защото аз вече бях той. К.Ф.Н. Кандидат на филологическите науки. Като ти Фрасна Някой. Кой Фалос Навирен. Комбина с Фридрих Ницше. Княз с Фройдистки Наочници. Към Финеганю Напред. И изобщо това Копеле е Фиркан Негодник, ако не сте го разбрали досега.

Зеленият Елен пак бе пратен да пасе трева и наистина ли си вярваше, че той е предназначен да опасе абендландските пасбища с тучните поеми на Александър Прайс? Беше си подсигурил един неокастрен балкански подстрочник на техния превод, но те си оставаха записани на мъртъв език. Озвучаването им пропадаше в неясен паразитен шум. От кумова срама си измисляше оправдания. Поетическият език е разновидност на мандаринския, където писмеността е еднаква, но наречията се разминават. Участниците в този език могат да си кореспондират писмено, но при среща не се разбират. Ако е нужен пример, той все още пази разочарованието си от случайния сблъсък с един шведски преводач на Прайс, с когото се бе запознал на симпозиум на Златните пясъци. Въпреки проявеното дружелюбие, говореха тъй, сякаш съществуваха двама различни Прайсовци. И изобщо как е възможно да се изтълкува една поезия? Ако е само с поетически средства, сключва се порочен кръг; ако средствата са други, лъсва опасност от некоректна интервенция, която поражда хибриди. В монографиите си за Прайс авторите предвидливо притуряха в подзаглавие "едно частно гледище" или "възможно приближаване".

И докато се приближава, той ще продължи да пасе своето митологично стадо от думи, докато думите го признаят за добър пастир. Хоризонтът ще се отключи и в лингвистичния сумрак една вакла библейска овца-майка ще поведе стадото на агнеци, ангели-кръстители и мириади дъщерни изречения, навързани в кротки редици.

Еталонният парадигматичен вертикал ще се развърне в обстойни синтагматични хоризонтали с игривите отскокливи проекции на заблудени овчици в трепкаща синусоида. И над всичко това ще засияе вечната геометрия на кошарата-храм. Разкрачен пред портата, пастирът брои стадото с бащинска загриженост. Къш, всичките вътре! И ти, агънце мило байново, я мърдай, че Като ти Фрасна Някой! Какво се оФлянквате, Ниедни? Къш в кошарата на к.ф.н.! Бе къде ли се е дянал ваджишкият Катинар и фукливата му Намяра?

>>>

1. Wanderjahre (нем.) - години на скитане. [обратно]

2. Schwärmen (нем.) - мечтая, фантазирам си [обратно]

3. In action (англ.) - в действие. [обратно]

4. Male (англ.) - от мъжки пол [обратно]

5. We are the hollow men - Ние сме кухите хора.
We are the stuffed men - Ние сме хора с пълнеж.

("Кухите хора" от Т. С. Елиът) [обратно]

© Златомир Златанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2004
Златомир Златанов. Храмови сънища. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Златомир Златанов. Храмови сънища. София, 1992.