ІІІ. БАЙ ГАНЮ И ХАРАКТЕРОЛОГИЯТА НА БЪЛГАРИНА*

Георги Цанев

web | Модерната география на културата

С лека съвест, обикновено, ние се отзоваваме така или инак за един народ. Приписваме му черти, добри или лоши, често с абсолютна увереност, че твърдението ни се отнася до всички негови членове и едва ли не за всички времена... А всъщност няма нищо по-трудно от това - да се постигне един пълен, изчерпателен национален образ. До истината тук би могла да се доближи само интуицията на големия художник. Казвам - да се доближи, защото невъзможно е в един и същи тип да се въплътят всички или повечето черти, които биха били характерни за известен народ. Знае се, че и Толстой, и Достоевски са изразители на руската душа, а колко са различни обрисуваните от тях характери! Или може би тук е въпрос за психологичното предразположение, за душевната склонност, за темперамента, а не за свързаните с определено идейно съдържание и отразени в конкретни дела черти от характера? С други думи - за възможността, която се крие в душата на човека, а не за направлението. Но ето че за хората ние съдим по техните отношения към света и едни към други. Нас ни интересува не само светоусещането, а и как практически разрешава своите връзки в живота известна личност. И тук вече нюансите са тъй много, тъй различни! Общото, еднаквото, което би могло да се намери между членовете на един народ, е количествено тъй малко в сравнение с психологичното богатство и разнообразие на отделния човек, че речем ли да построим от общите определителности един народностен тип, той ще бъде непременно беден по съдържание, ще се превърне в схема. Пълният национален тип е пълна абстракция. Той се постига по логичен път, а не по пътя на художественото творчество. Жива, истинска, реална е само личността. Възсъздадена художествено, тя може да носи една или няколко национални психични особености.

Когато търсим националното, нашата мисъл бива смутена и от друго едно важно съображение: в характера на отделния човек влизат не само народностни, а и общочовешки черти и още - черти, създадени от социалната среда, дори от професията, от придобитата култура, от географията на страната. Най-после не е без значение и възрастта. “Трудно е да се очертае един общобългарски тип по характер”, признава в своята “Книга за българите” Антон Страшимиров, който е наблюдавал толкова дълго и с такова увлечение нашия народ. И затова се спира, преди всичко, върху характеристиката на отделните етнически групи - шопи, мизийци, тракийци, македонци и рупци - между които отбелязва значителни разлики.

Но не бива да се забравя още, че характерът на един народ се променя с течение на вековете. Историческите съдбини, които оказват своето въздействие, изличават едни черти и създават други. Дохождат времена, когато задрямали хубави заложби в душата се пробуждат и израстват в доминиращо направление. Така се развиха героичните характери през нашето Възраждане и през въстанията. Но настъпват и други моменти, когато героичният патос е изместен от студен практицизъм, от груба пресметливост, от нравствена и обществено-политическа развала. Тогава се раждат байганювците. На такъв момент е плод Алековият герой, а не на Възраждането, както мисли проф. Геземан. Още по-точно - това е времето, в началото на нашия самостоен политически живот, когато у нас широко прониква западноевропейската култура, когато свободният българин се сблъсква с нея, от една страна, и, от друга, когато нашата интелигенция и главно полуинтелигенция се заплита в жестоки и не винаги почтени политически борби. Синтезиращ отрицателното на това време, характерът на Бай Ганю се развива под въздействието на тия две явления. Такъв, какъвто го е схванал и създал Алеко Константинов, той е чисто отрицателен тип.

Че Бай Ганю се показва смешен, когато попада в европейска обстановка, в това няма нищо чудно, нито пък то е някакъв само български недостатък. В подобно положение изпадат представителите на всички назаднали народи, както е изтъкнато това в статията на Боян Пенев “Превращенията на Бай Ганю” (Златорог, IV, 1). Сам авторът съзнава, че неговият герой е сроден по характер с другите ориенталски народи. Което наистина заслужава осмиване, то е - простащината, глупавото самохвалство, наивният патриотизъм. В некултурността, определена в края с фразата: “Европейци сме ний, ама сé не сме до там” - не можем да търсим национални особености. Макар и да засяга повече хора, тя е нещо преходно и относително. А много от слабостите на Бай Ганю се подхранват тъкмо от тая некултурност. Други имат само привидна близост със специфичните качества на българите. Така, егоизмът на Алековия герой не може да бъде равнозначен с индивидуализма на българина. Кой би взел неговото скъперничество, съединено с неценене на чуждия труд, за общобългарско? Отделни хора могат да бъдат скъперници, но едва ли цели народи. Ако съдим по художествени типове за цяла нация, какво би трябвало да мислим за русите, като имаме предвид Гоголевия Плюшкин, или за французите, като знаем Молиеровия Харпагон? Разбира се, по-голяма или по-малка етническа група или известен социален слой могат да притежават една обща слабост.

Също така стои въпросът и с ония черти на Бай Ганю, които, според Боян Пенев, го сближават “отчасти” с характерното у българина”: “то е неговият груб практицизъм, неговият утилитаристичен и материалистичен мироглед, неговият трезвен реализъм” (ц. ст., стр. 25). Алековият герой, наистина, е такъв, макар че и тука трябва да го освободим от много прекалености и карикатурност. Но дали тъкмо тия черти са общобългарски, остава открит въпрос. Няма ли други народи много по-утилитаристични? Не е ли капиталистическият Запад много по-материалистичен? Ние не бихме искали да се ръководим от сантиментални съображения, но много събития в историята ни - от богомилското движение до наши дни - недвусмислено изтъкват масови прояви на герои на духа. Защо реални личности като Раковски, Левски, Ботев, Кочо Чистеменски и др. да не въплъщават типично българското, а да го носи в себе си един карикатурен продавач на розово масло?

Едно ми се вижда у Бай Ганю като че трайно и общо наследие от робската епоха: тая вечна подозрителност, това недоверие към другите, тоя страх да не бъде измамен. И после: непризнаването на никакъв авторитет. Обърнем ли внимание на чисто външни особености, нам се натрапва като доста позната и родна Бай-Ганювата нечистоплътност, впрочем, не чужда и на други славяни. Не можем се въздържа, обаче, да не отбележим тук, че Л. Каравелов изтъква, във връзка с трудолюбието на българката, и нейната страст към чистота: “Чистата българка никога не позволява да й се вапцват стаите... Тя е длъжна всеки месец да ги лепи с вар и да ги чисти до баснословни размери.”¹)

Истинските отрицателни черти в характера на Бай Ганю се проявяват на домашна политическа почва. В това отношение у него е доловен наистина оня дух, който “лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на печат”, както се подчертава в “Бай Ганю журналист”. В тоя образ се осмива обществената безпринципност и политическото хамелеонство. Един от своите фейлетони, дето рисува насилията в изборите, Алеко завършва така: “Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за “Бай Ганю” (“По изборите” в Свищов”). Очевидно, неговият герой е свързан преди всичко с политическите нрави и отношения на това време. И ако авторът, който влага в своето творчество много обществен идеализъм и публицистичен жар, имаше възможност да работи още върху своето съчинение, той щеше да засили тъкмо тая страна на Бай Ганю. Намерените след смъртта му бележки са добър документ за това. - Че у нас това е една “гражданска болест”, едва ли има някой да се съмнява. Че има един особен слой от политикани, привърженици на всека власт и на принципа “горе - долу!” - това Алеко ще е знаел много добре. Знаем го и ние днес. Но знаем още, че това не е народът. Да си спомним “Бай Ганю прави избори”: там е представен и мирният народ, па и други негови водачи; бай Ганю е героят на тълпата и на декласираните елементи. И то не само през 90-те години на миналия век. Това е една рана, но дали е само наша? И Боян Пенев, и проф. Геземан сочат същото у сръбския народ, изразено в произведенията на Стефан Сремац. Изглежда, че суровите борби и политическата безпринципност са свързани със слаба култура, с недостатъчно гражданско възпитание изобщо. Но бихме ли сбъркали много, ако припишем тоя недостатък не само на назадналите, а и на напредналите народи? Струва ми се - не: спомнете си “културните” вестникари в Ибсеновия “Народен враг”. Нямаме ли там същото безличие, поквара и продаване на съвестта? У нас всичко това е само по-грубо, по-неприкрито.

Създаденият от Алеко тип, колкото и разпокъсан и противоречив (дотолкова, че прави впечатление на няколко различни образа под едно сборно име), колкото и карикатурен, събира в себе си несъвършенствата на нашия тогавашен културен и обществен живот. Той е в стадия, когато вижда в Европа само “туй пусто опаки”, а в политическите борби - не състезание на идеи, а преди всичко на лични интереси. Че Бай Ганю диша в една преходна атмосфера, че той е тип не национален, а по-скоро социален, за какъвто го смята и проф. М. Арнаудов²) - е било ясно и за неговия създател. “Той е рожба на грубата среда - обяснява един от разказвачите в “Бай Ганю” - той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда” (“Бай Ганю в Русия”). Казано покрай другото, към тая “среда” принадлежи властта, която е пускала винаги първата примамка. И задача на един социален писател би било да покаже, как властвуването разваля българина. Защото тук, повече от всякъде другаде, “рибата се вмирисва най-напред от главата”. Сам Бай Ганю чувствува това. Веднъж той, след като е работил упорито над една дописка и след като се е колебал дълго, към коя партия да застане, пише: “На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявол с маскари”...

Че под отрицателното у него, като го освободим от карикатурни крайности, бихме могли, чрез известно разсъдъчно усилие, да отличим и нещо положително - напр. способността му да се приспособява, да се измъква невредим из много трудни положения - това няма никакво значение. Защото - първо, това става винаги с цената на едно обезличаване, на убиване човешкото достойнство, и, следователно, положителното се превръща пак в отрицателно, и второ, Ганю Балкански е Бай Ганю тъкмо с отрицателното в себе си. И Алеко отбелязва, че “в него се таи голям запас от потенциална духовна енергия, която очаква морален импулс, за да се превърне в жива сила” (“Бай Ганю в Русия”) - но това свидетелство на автора не може да възвиси в очите ни неговия герой. Защото фактически той се реализира като отрицателен характер. Такъв ни е показан в постъпки, мисли и чувства. Като художествен образ, той не е носител на нищо положително. В него се трансформират общочовешки недостатъци на наша почва. Към тях са прибавени и някои от недостатъците на българина, развити при определени културни и обществени условия. И в това е неговото значение.

Че “Бай Ганю” притежава жизнена сила и до днес, че книгата на Алеко е запазила - въпреки значителните си художествени недостатъци - силно внушение и сега - това показва: първо, че ние обичаме да се видим осмени духовито, и второ, че образът на Бай Ганю не е изчезнал още от нашата действителност. Малко по-друг, разбира се, но той съществува и в наши дни. Защото в много отношения ние сме още пред прага на културата.

Бай Ганю не е българинът изобщо, но байганювци е имало у нас, има и ще ги има. До кога? - Не знам.

БЕЛЕЖКИ

1. Записки за България и за българите. Библиотека "Българска книжнина", № 21, стр. 106. [обратно]

2. Български писатели. Т. V. София, 1930, с. 32. (Вж. също: Арнаудов, Михаил. Алеко Константинов. // Библиотека "Български писатели". Т. V. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 02.03.2004 <https://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/5/akonstantinov.htm> (26.12.2006) - бел. ред.). [обратно]

© Георги Цанев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2005, № 5 (66)
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006
Модерната география на културата. Родно и чуждо. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:
Философски преглед, 1931, № 3.