Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Михаил Арнаудов

web | Библиотека "Български писатели", т. V

І. Личността: Свищов, семейството. - Студент в Русия. - Съдия в София. "Весела България". - Адвокат. - Пътешествия и туризъм. - Политически идеи. - Трагическа кончина. - ІІ Делото: Литературни разбирания. - "До Чикаго и назад". - Изображение и стил. - "Бай Ганю", потекло, стойност и общ характер. - Тип и видове. А. Константинов като портретист и моралист. - Фейлетони. Наблюдение и хумор. - Заключение.

I. Личността

Свищов; семейство. - Алеко Константинов е роден на 1 януари 1863 г. в Свищов. Обществена и семейна среда добиват дотолкова значение за личността, доколкото от съгражданите си Алеко усвоява някакво чувство на културно превъзходство, а от баща си наследява своя патрициански нрав и склонността си към ирония. Градът се слави в началото на XIX век като важен търговски и просветен център. Той е най-оживеното пристанище на Дунава и служи като връзка между Запад и вътрешността на източна България, при вноса на стоки или износа на храни и други сурови продукти; тук се подвизават най-добрите учители на времето, Емануил Васкидович, другар на Неофит Бозвели, и Христаки Павлович, при когото учат Д. Цанков, П. Р. Славейков и др. Бащата на Алеко, Иваница Хаджи Константинов, е един от заможните търговци, известен като твърде образован и твърде духовит човек. Пенчо Славейков, комуто дължим единствения по-пълен биографски очерк за Алеко, има може би право, като извежда хумора в "невероятните разкази" за Бай Ганьо от таланта на бащата да описва увлекателно и с комични подробности скитанията на наши прости българи по Европа.

Майката на писателя, омъжена на 14 години, и почти три пъти по-млада от съпруга си, дава мекия тон, сърдечността и свенливостта в характера на сина. Тиранизирана от мъжа си, суров деспот вкъщи и голям ревнивец, тя умира твърде рано, за да премине като сън в спомените на нежното дете. Малкият Алеко ще бъде възпитан с грижи и с приказки от леля си. И още твърде рано той ще изненадва близките си с умението да подлавя смешното у хората и да го разказва пред по-възрастните. "Той разсмиваше тогава тесния кръг роднини, за да се подготви, види се, да разсмее после цял един народ и да го накара да се вгледа в себе си, в своите пороци и недостатъци", бележи близкият другар и роднина на Алеко, радикал-демократът Найчо Цанов, който е имал възможност да наблюдава бъдещия писател при едно гостуване на семейството му в Видин.

Твърде характерно за педагожките схващания на Алековия баща е, гдето той не оставя сина си да се учи заедно с другите деца в основното училище, а му наема частни домашни учители; и това, гдето после го изпраща да следва в класно училище вън от Свищов. "Честолюбивият баща, пише Славейков,... види се по психологията на оная епоха, ще е смятал, че синът на Иваница х. Константинов ще си е по-наместо да се учи в друг град, отколкото да другарува и да се вардаля с разни гуреливи свищовлийчета от Долна махала, на които и сам Алеко, до край живот, гледаше някак пренебрежително. Покрай другите характерни черти, чедото беше наследило от баща си известен чорбаджийски поглед към хората, което обаче никак не накърняваше демократическите му чувства. Изобщо, по наследство бяха присадени у Алеко най-вече черти от характера на бащата, макар че и майчината благост и нега да бяха му тъй също дълбоко привити". Алеко не трябва да дружи с прости деца, на които бащата-аристократ гледа отвисоко, и образованието си синът ще довършва в прочутото тогава Габровско училище. Така възпитанието на Алеко взима насока към отчужденост от своите и независимост в живота. Но след три години отсъствие (1874-1877) Алеко се връща в дома си поради Руско-турската война - и през време на окупацията става писар в канцеларията на свищовския губернатор. Тук той се е научил вече да пуши - и тютюнът му става страст за през цял живот - както и да пише стихове, по примера на Никола Живков, автор на "Шуми Марица" и бъдещ министър на просветата в кабинета на Стамболов.

Студент в Русия. - През 1878 г. Алеко бива изпратен от баща си да продължи образованието си в Русия. Неизвестно как, той попада в южно-славянския пансион на Теодор Ник. Минков в Николаев, през който пансион, в течение на 25 години (1867 - 1892) минават множество българчета, руски стипендианти или дошли на свои разноски. Някои от тях заемат после видни служби по гражданското и военното ведомство на българското княжество, като съдии, лекари, учители, офицери и т.н. Когато Алеко пристига тук, в пансиона имало 119 възпитаници, една част записани в реалното училище, а друга в гимназията. Алеко е между реалистите - и в течение на три години, покрай весел другарски живот, посещения в театъра и разни забави в ученическия кръг, той завършва успешно училището. За отбелязване са тук литературните спорове около беседите, организирани от учителя по словесност, както и поетическите опити в няколкото ръкописни ученически списания, някои от които ни са и опазени. Алеко е тук другар на сетнешния професор Д. Матов, велешанин, който също се опитва в поезията (срв. "Братскiй труд", журнал на ученическото друж[ество] в южно-слав[янския] пансион в Николаев, бр. 1 и следн., 31 януар. 1881 нт.); той дори напечатва две свои стих[отворения] - "Огледало" (в. "Целокуп[на] България", 1880, бр. 37) и "Защо?" (в. "Свободна България", 1881, бр, 12), без още да е възмечтал сериозно за поетически лаври; а на една вечеринка изпълнява и някаква своя оперетка. Стройна фигура, светлоруса коса, весел нрав, умение да свири на цигулка и да пее - той привързва и прави най-добро впечатление на другарите си.

През 1881 г. той е вече в Одеса, студент по правото в Новоросийския университет. Но не толкова науката го увлича, колкото политиката, българската политика, и после театърът, музиката, поезията и всичко, което говори на въображението на един чувствителен и жизнерадостен юноша. Ако възбудените спорове около партизанските борби в България му подсказват поемата за "Пламен Теня и Слобод Маджара"1 (Русе 1883), - един стихотворен памфлет върху отчаяно русофилство и австрофилство у нас, - голямата му обич към музика и литература го водят към операта, която той посещава редовно, за да се възхищава от оркестъра или от гласа на някоя нова музикална звезда, както и към Пушкин, Лермонтов и Некрасов, чиито романтични или тенденциозни поеми той поглъща като откровение, подобно на Тургеневите романи. Сам той продължава да свири на цигулка и с нея той изживява, както знаем, и по-късно своите музикални настроения. Одеса означава за Алеко оформяване на един бохемски характер, с другарски "сходки" при чаша бира и с някои сърдечни увлечения, гдето романтика и земна любов се преплитат най-естествено. Но заложбите от бащата, със сериозния поглед върху професия и дълг, спасяват юношата от опасни пътища, и 22-годишният Алеко оцелява като морална личност и като идеалист във възгледите си върху обществения живот.

Съдия в София. "Весела България". - Със завръщането си в България през лятото на 1885 г. дипломираният юрист бива назначен за член в столичния окръжен съд, а после и за прокурор в Апелативния съд. Това, което заваря в София, му прави същото впечатление, каквото ни предава тъй нагледно в толкова пикантни примери, един К. Иречек: "Дневниците" на чешкия историк, дошъл да служи у нас по просветното ведомство и останал поразен от странното смешение на източно и западно в нрави, политика и управия, могат да бъдат добър коментар към патилата, идеите и литературното дело на Алеко. Защото, извън всички тънки наблюдения над полукултурно общество и импровизирана държава, Иречек се родее с Алеко и по своята хумористична жилка...

Докато е съдия, Алеко има да преживее един тежък семеен удар: смъртта на баща и на две сестри, настанени да живеят при него. Той е толкова повече засегнат от тая зловеща загуба, че сам подозира у себе си болестта, която го завлича в гроба: туберкулозата. Но подозренията му са само отчасти оправдани: у него, след аутопсията, биват открити отдавна заличени наченки на опасния недъг. Мракът, който се спуска над душата му, се разсейва обаче скоро: крайно впечатлителният мъж търси, по инстинкт, едно сигурно средство за опресняване на жизнерадост и на активна воля: смеха в средата на весели другари. Сам сангвинично разположен, той се чужди винаги на по сериозна философска или религиозна размисъл, не копае дълбоко в страданията, отбягва аскетизма и песимизма, и образува пряк антипод, - по-радикално утвърждаване на доброто и на живота, - на оногова, комуто иначе тъй симпатизира като сатирик: Михайловски. Негови най-близки другари, след траура и по-късно, са членовете на оная група интелигентни хора, учили в Русия, която бива кръстена "Весела България" и душа на която е сам Алеко. Спомени от Русия, с всичко, което създава весело настроение или тъга за изчезналите хубави години; руски романси, изпълнявани в хор; анекдоти за комични приключения; разговори на всевъзможни незлобиви теми - понеже политиката тук е изключена: ето кое обединява тези млади хора за един живот, който сякаш е продължение на студентското безгрижие. "Защото, бележи един от членовете на "Весела България" (изложил ни кратката й история), защото монотонният и безсъдържателен живот на тогавашния софийски интелигент не можеше да даде никаква храна на привикналия в Русия студент да бленува, да търси нов дух, нови идеи, да спори..." Именно да спори, т. е. да прилага формулата на Тургенев за руския студент от 80-те години: "Шумим, братци, шумим". Алеко е най-шумният между всички, и той става признат председател на съботните срещи при бира и закуски, гдето най-напред се понася гръмкият смях около подвизите на Бай Ганя... Алеко е намерил средата си, способна да го крепи във водовъртежа на живота и да го импулсира към литературна работа.

Адвокат. - Безгрижие и шеги не престават и тогава, когато Алеко усеща върху си първото покушение на жлъчно осмиваната от него байганьовщина. Като прокурор в апелацията той получава записка от един виден правителствен партизанин2: "Умолявате се, г. прокуроре, да се постараете за строгото осъждане редактора на в. "Народни права"..." Да се "постарае" той, независимият, неопартизаненият, който толкова скъпи за лично достойнство и за престиж на правосъдието! Гордото съзнание за дълг не ще отстъпи пред натиска отгоре, и той бива уволнен в началото на 1888 г. По необходимост той ще се залови за адвокатство. Но само две години по късно, при друг курс в управлението, той ще постъпи отново на съдийска длъжност, за да бъде пак уволнен, като неудобен за играта с правосъдието, на която са се отдали някои силни на деня личности. И през март 1892 г. той ще може да съобщи на верния си другар Н. Цанов във Видин: "Нейчо! Пак ме отчислиха, ама за какво - и Аллаха не знае... Сега ща не ща трябва да си вадя хляба с адвокатство..."

Но за адвокатство той няма призвание: тази професия не отговаря на наклонностите му, на етиката му, на мечтателната му природа, изключила всеки практицизъм и всеки унизителен компромис. Анекдотът за испанския обущар, разказан от една почитателка на Алеко, подхожда отлично за навици и вкусове на този безсребърник: оня обущар отказвал, именно, да приема поръчки, щом в касата имало още няколко гроша... И Алеко не ламти за свръхмерни печалби, нито пък е способен да ги вземе, когато ги заслужва. Той отбягва досадния шум в съдилищата, баналните клиенти и колеги, чиито похвати му вдъхват отвращение. "Стояне, мама, - птичка певчая адвокат става ли?" пита се той в едно писмо, с оглед на литературните си опити, които го увличат все повече на страна от процеси и съдебни зали. Подканен от приятеля си във Видин да направи никаква справка по едно дело, той отговаря: "Пò ми е лесно да се кача на минарето на Буюк джамия и да извикам "кукуригу", отколкото да мина през гнусната адвокатска чаршия, за да ида в окръжния съд за справка". И често той е оставал без пари за тютюн, и не само поетическа хипербола трябва да съглеждаме във фейлетона му за "Нова година" ["Честита Нова година", 1895], гдето той признава, че нямал ни мангър в джоба си, за да подари сурвакарите. Разбира се, той не бяга от всяко възнаграждение за труда си, и когато му се мерне надеждата за някаква значителна сума, той се предава на химерични планове; но дори и само за тия планове той е пак благодарен, щом е могъл да ги изживее тъй интензивно. Телеграмата на един приятел адвокат: "Ако се спечели делото, веднага върви в Банката, та изтегли парите", го хвърля в треска. Но той не получава нищо, поради проклетото "ако". "Както и да е (пише той меланхолично), за мене като идеален мечтател малка разлика има между действителни и въображаеми наслаждения и аз за два-три дена плувах във фантастически мечти за употреблението, което ще направя от хонорара по това дело". Това в 1896 г., когато идеалният мечтател, беден откъм средства за живот, но истински "щастливец" по самочувствие, тъкми да прави околосветско пътуване. Това - като доказ за една Русовска черта в неговата духовна физиономия.

Във висша степен скрупульозен, той не експлоатира поверениците си, не ги безпокои за уговореното възнаграждение и, извън това, има сърце за безпомощните жертви на правосъдието като не отказва безплатна защита на обидените от съдбата. И как се измъчва той, когато не изпълни повелите на нравственото си съзнание! "Представи си, голубчик мой, днес чак в 7 часа след пладне се сетих, че тая заран трябваше да се явя в апелацията, да защищавам една бедна жена. Забравих! А колко ме моли, бедната!" (1896). Разсеян за другите, той е и за себе си нехаен: "Ти ми писа за едно парично възнаграждение, - обръща се той към Цанов, - но от къде трябва да се вземе. Разправи ми бе, Найчо, нали знаеш, че аз съм много прост в житейските работи" (1897). Той е наистина "прост", от становище на филистерите с приспано чувството за правда и чест, и тази наивност на човека, свързана с благородство на духа и непокварен усет за истината, го кара да пише следните редове до Н. Цанов:

"Ти си повереник на с. Брегово пред Соф[ийски] апел[ативен] съд. Изучил си делото от кора до кора. Ясно като Божи ден! Неприятно ти е, даже сърдиш се, защо не ти се възложи някое по-трудно, по-сложно дело. А това какво е - играчка! Отиваш весело и безгрижно в съда, като на концерт. Докладват делото подробно... Боже! - как не ги мързи да четат всичко, когато е тъй ясно, тъй ясно, че с. Брегово има право! Очевидно!... Дават ти думата. Ти, уверен в себе си, иронизираш, че противникът ти не е имал кураж да ти излезе насреща; представяш своите доводи, цитираш Закона за Селските Общини и не тези статии, които тъй глупаво и неуместно беше цитирал Вид[инския] окр[ъжен] съд, а действително отнасящите се към случая и напълно подкрепляющи неоснователността на иска, предявен срещу с. Брегово. Става прокурорът и той - ти не се съмняваш - подкрепява напълно твоите обяснения. Резолюцията се отлага за другия ден. Иска ти се даже, преди да чуеш резолюцията, да телеграфираш самоуверено лаконически: "делото спечелено", но други занятия те отвличат и ти дочакваш другия ден. Не считаш и за нужно сам да отидеш, а пращаш писаря си в съда да узнае резолюцията... Връща се, съобщава ти. Какво?... Не можа да бъде!... Уви!

Аз и досега не мога да се привикна към мойта странна професия. Вчера и днес за успокоение няколко адвокати съм питал дали им се е случвала подобна неочакваност. Разбира се! - отговарят всички равнодушно. Може за тях да се разбира, но аз не разбирам... Моят другар веднъж насила ме удържа да не върна парите на един клиент, делото на когото не можах да спечеля в касацията."

Той се отказва "да разбере" една действителност, която брутално опровергава вярата му в правдата, - и тъкмо тази неспособност "да привикне" към "странната" си адвокатска професия е залогът да открие у себе си професията на поета-изобличител, с неговата неподкупна искреност и безстрашие.

Пътешествия и туризъм. - Алеко Константинов ни се представя като далечен последовател на Русо не само по своята сантиментална мечтателност, настроила го против фалшива култура и проза на живота, но и чрез своята manie ambulante.

Някакво нервно безпокойство, някакво отвращение от града, от хората, от скуката на ежедневното, се съчетава с култ към природата, към пътуване, към опознаване пейзажи, към излети в недрата на девствени лесове и романтични кътове и в това страстно дирене на сензации той стига дори до авантюризъм. На въпроса (в един албум за кратки интервюта и моментални снимки от вътрешния човек): "Коя миризма обичате най-много?" Алеко отговаря откровено и възторжено: "Миризмата на железниците и пароходите!" Останал временно без съдийска служба, Алеко започва, по подкана на приятели, да превежда от руски и френски за урежданата под редакцията на П. Каравелов "Библиотека "Св. Климент" (1888 - 1890). Тук се явяват "Полтава" и "Бахчисар[айски] фонтан"' от Пушкин, "Спор", "Беглец" и "Демон" от Лермонтов, "Отче наш" (Le Pater), стихотворна драма в 1 действие от Фр. Копе, "Тартюф" от Молиер. И хонорарът, който той се надява да получи, е назначен - за пътуване. Той посещава Париж (1889), Прага, Америка (1893), а по едно време (1895) се тъкми да предприеме и околосветско пътуване, достигайки и о-в Цейлон! Набавени са дрехи, обуща и всичко необходимо, дадена е дори прощална вечеря от другари, и само една случайност осуетява заминаването. Обаче "грандиозната идея" за тази обиколка го държи дълго време в плена си - и докато дойде нов момент за осъществяването й той ще се задоволи с екскурзии из България.

А България, отечеството си, той обича тъй горещо, с всичко, което е величествен или странен изглед и любопитна живопис на селища и природа. Окото му плува в поетическо съзерцание на онова, което родината му дава като оригинално, изразително очертание, и дори седмичният пазар в София или Видин, с пъстротата на багрите и движението си, му изтръгва възхищение. "В балет ли се намираме, бе..." Виж тия глави от народа, това е едно живо море..." Но планините, но горите, но всичко дивно и красиво в природата го довежда до екстатично опиянение:

"Я виж, бе Найчо, тая гиздава Витоша, има ли нещо по-красиво от нея в света! Никога не съм усещал по-радостни тръпки от оня ден, в който накарах едно хилядно множество да се покатери по нейните склонове, за да се възкачи на Черни връх и да се наслади от очарователната гледка,която се отваря за човека от него. Хубава е тая наша Българийка, но ние още не сме привикнали да се радваме на нейните красоти!"

Един негов другар в туризма ни предава за една екскурзия:

"В ония години отивахме лятно време на "курорт", най-често в село Владая. Алеко, който обожаваше природата и който, както се знае, стана основател на нашия туризъм, когато още никой не мислеше за това, - дохождаше понякога при нас, и дори оставаше по няколко дена. Помня една хубава екскурзия, която направихме наедно до манастира "Св. Крал". Алеко по пътя сипеше през всичкото време шеги, спомени, анекдоти, коментираше с друг един писател, тогава съвсем млад, сега много известен, който вървеше с нас, мълчалив, мрачен, може би от младежка срамежливост. Алеко беше взел със себе си в тая разходка един свой ръкопис: това беше неговата бъдеща дисертация за "Правото на помилванията", над която той работеше за да стане доцент в университета...

Но сега той я употребяваше, само за да акцентира своите жестове, и от време на време я подхвърляше във въздуха, за да изхарчи излишъка си от енергия. Помня дори, че употребявах тоя свитък като ветрило! Никакви грижи не затъмняваха тоя ден челото на "щастливеца".

А сам Алеко говори с такова въодушевление за страната си - в един фейлетон, озаглавен изразително: "Какво? Швейцария ли?!" и завършен с патриотическата въздишка: "ще поживееем ли до свободни екскурзии по Пирин и Шар планина?"

"Българино, пожелай ми живот и здраве, за да имам възможности да вдигна завесата, която разделя градския живот от омайните прелести на нашата дивна природа и ти ще се влюбиш в тази природа, както никой юноша никога не е любил. Ти си работил шест дни и си обезпечил насъщния хляб за седмицата. На седмия ден не се отбивай в кафенето, нито в кръчмата. Не ти ли омръзна еднообразието, дима на цигарите, туй глупаво тракание на заровете и билярдните шарове, вулгарните зевзеклици, прозевките, и туй вечно чувство на някаква неудовлетвореност, и тази вледенена инертност и тази плесенясала апатия - не ти ли омръзнаха? Послушай ме: посвети един от летните и празнични дни на природата и ако тръгнеш с мене, уверявам те, ни един хубав празничен ден няма да оставаш вече в града."

Алеко има удоволствието да намери по-късно безброй свои последователи между млади и стари и да запечата навеки името си в сърцата им, подклаждайки страстта за излети из българските земи. Тази страна от неговото влияние, която го сближава с Вазов като турист, заслужва също да бъде подчертана.

Политически идеи. - Завърнал се от пътуването си до Чикаго, Ал. Константинов се вижда незабелязано увлечен и в политиката. Активна натура, той има зад себе си народняшкия идеализъм, донесен от Русия, и опита си като съдия и адвокат, разкрил му всичката грозота на политическата ни действителност. Определена обществена идеология той не подържа: чисто теоретическите му схващания не отиват по-далеч от опортюнизма на честния и образован гражданин, който мечтае да види в страната си тържеството на правото и на свободата, на културата и на здравия национализъм. Умерен в критиката си, скептик към утопиите, той има програмата на трезвия реалист, който иска да се превърне в дело писания основен закон на страната и да се прилагат неписаните принципи на хуманност и обществена справедливост. При такава насока на ума, съчетана с известна доза сантиментален оптимизъм, той вярва във възможността да се поправят бързо работите в България, стига начело на управлението да застанат хора безкористни, въодушевени от мисълта за правов ред и напредък. И когато на политическия хоризонт се мярва идеята за коалиране на трите либерални фракции (Цанков, Каравелов и Радославов), за борба против консервативния кабинет, той се обнадеждва искрено. Но наскоро (1896) той се определя окончателно като привърженик на Каравелов и на новооснованата демократическа партия, наред с Н. Цанов, Белинов, К. Арсениев, М. Такев и други "честни и доблестни борци" от тая група, за да пише на един близък приятел:

"В София отдавна се съзнаваше необходимостта за една организация не в името на смъртна личност, а в името на безсмъртната идея. Ти знаеш моята сладка мечта за организуването на тъй необходимата, тъй своевременната и тъй съответствующа с духа на нашия народ демократическа партия. Е, добре, нека се поздравим взаимно: тази партия вече съществува. Нейният шеф е човекът, комуто най-малко може да се оспори правото да се нарече демократ, истинския борец за идеите и за тържеството на конституционните принципи, мощният дух на когото ценят и чувствуват повече неговите врагове, отколкото приятелите му..." И, като изброява членовете на централното бюро, той ги характеризира така: "Няма между тях царедворци, любоугодници, пълзящи, жестокосърди, надменни и жални за злато". Програмата на партията, обажда той, ще 6ъде възвестена в проектирания орган "Знаме": тя ще бъде насочена против неограничената власт на княза. "Консерваторите, в течение на 15 години, са се подигравали с либерализма и подронвали престижа на конституцията. И ти, Алексей (Филипов), признае се, че отдавна време не си вземал в ръката тази хубава конституция и не си се освежавал от нейните чудесни начала. Вземи, о, Алексей, вземи си за обичай по-често да обновяваш твоят дух с прочитанието на конституцията, чети, и мисли, и мечтай, и бори се за нейното действително приложение в нашия политически и обществен живот: чети и сравнявай божествените и демократични начала с подлата действителност; чети и ще се убедиш, че всичките лоши страни на вътрешното ни управление се дължат именно на отклонението ни от основният закон; чети, вгледай се и ще признаеш, че са имали право ония, които в началото на политическия ни живот указваха на конституцията като на светиня. Колко е, опошлена сега борбата!... А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч".

Това темпераментно излияние ни открива живеца в политическото верую на Алеко, съкровената му болка като гражданин и розовите му надежди за достигане на идеала, скромният идеал, начертан от Конституцията, която за него е добила стойност на кумир. Той държи на "моралната мощ", която би спечелила симпатиите на "честните и мирните хора"; той съзнава значението на "енергичната пропаганда", която би превърнала партийната потенциална енергия в "жива сила"; и той се прекланя пред тихата храброст на шефа, който "с бодрост и младежко увлечение" отива да печели гласове в областта на най-върлите си врагове, посред опасности, които карат другите сподвижници да се червят за малодушието си. Общата политическа констелация у нас към 1896 г. той преценява с думите: "Притиснати от север, от запад и юг, ний ще бъдем принудени да се помирим с положението, да напуснем временно със стиснато сърце нашите широки национални задачи и да се ограничим с вътрешните въпроси на нашето бедно княжество..." И посветили така всички сили на вътрешното заздравяване, ще можем да разчистим "почвата за възтържествуване на либерално демократическите начала".

Трагическа кончина. - Отдаден от цялата си душа на новия идеал, "присежният [постоянният] защитник на безплатни дела", както го наричат за подбив някои, се чувствува окрилен за литературна и политическа работа, чувствува се - и се подписва във фейлетоните си - "Щастливец", което има не само хумористична цена, но и значение на една диогеновска изповед. И наистина, защо да не бъде щастлив човекът, който не усеща нужда от нищо друго, освен от една хубава цигара, и който, съзнавайки нравственото си превъзходство над толкова пошли и подли люде, може да гледа с усмивка на дребнавите боричкания за първенство, с презрение на егоистите и материалистите, готови на всички гадости, за да достигнат целта си? "Че аз съм щастливец, пише той в "Страст", това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки, да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи, обаче, да съхраня своето царствено величие". Записан между философите-киници, той си представя в моменти, когато няма пари за тютюн, "колко ли дечица простират ръце към майките си и искат корица хлебец, колко ли коварно излъгани моми са изхвърлени на произвола на съдбата и със съкрушение правят избор между гладната смърт и позора"...; и той се успокоява, че може да поетизира в тъмната си килийка, несмущаван от страшни призраци, незасегнат от бурите на живота, поломили толкова невинни съществувания.

Обаче политика и поетическа мечтателност не поглъщат всичките духовни сили на "Щастливеца", не задоволяват всичкото негово честолюбие. По примера на някои свои другари, и за да даде доказателство, че е способен за по сериозен интелектуален труд, а може би и за да си осигури едно положение в живота, което би го спасило от унизителните пазарлъци на адвокатурата,той намисля да стане доцент в университета (тогава Висше училище). Той сякаш предугажда, че професорите от юридическия факултет ще играят един ден завидна или незавидна политическа роля, - и на неизменния си приятел А. Филипов той ще пише на 9 септември 1896:

"Онзи ден поднесох моето учено съчинение върху "Правото за помилване" на декана на Юридическия факултет. Съветът на Висшето училище ще се произнесе в началото на идущия месец и ако е рекъл Господ твоят покорен слуга в края на октомври ще отпътува за Париж, за да се върне след една или две години като професор по углавното право. Ето защо моя милост не фигурира между членовете на централното бюро на Демократическата партия, на която аз и без туй ще бъда верен служител."

С такива съкровени планове за специализация в Париж и за научна кариера той продължава своята публицистична дейност, която му създава отчаяни врагове. Фейлетоните му будят толкова по-голямо озлобение у засегнатите личности и среди, колкото по-силен е отзвукът всред напредничавите кръгове; завидната популярност на "Щастливеца" дразни ретроградните елементи, поражда мисли за мъст в тъмните души на ония, които лесно се поддават на партизански насъсквания и внушения за престъпления. Алеко знае какво му се готви. Той пише на 5 март 1896 до Н. Цанов: "Заканват се да убият г. Каравелов,... мене и др. Защо не, най-сетне: с Русия сме добре. князът признат, за вътрешното уреждане на държавата не остава, освен да почне биенето и избиването на опозицията". И до приятел в чужбина, на 16 септ. с. г.: "Преди офицерчетата ме диреха да ме тупат [по повод на разказа на Алеко "Из миналия живот на Славянската беседа", гдето се осмива един офицерски скандал], сега пък други ме следят да ме претупат. От няколко места ме предупреждаваха вече за това, но аз не вярвам да отидат до там." Той не вярва, но стенографските протоколи за "Процеса по убийството на Ал. Константинов" (Т. Пазарджик, 1897) показаха само няколко месеца по-късно, че напразно авторът на "Бай Ганьо" е съдел по себе си за психологията на противниците си и за методите на техните жалки оръдия. Заминал по някакво съдебно дело за Пловдив, той бива поканен от приятеля си Михаил Такев да прекара празника на Кирил и Методий в Пещера. И ето тук, след като е бил в най-весело разположение и разговарял с куп граждани и селяни, той бива пронизан от вражи куршум, назначен собствено за Такев. На връщане, именно, от Пещера, край с. Радилово Алеко бива изненадан в нощта от засада, която стреля срещу файтона, в който той се вози заедно с приятеля си. Радиловският кмет Петър Минков, отдавна турил си на ум да премахне Такев, наглася свои верни хора, за да изпълнят пъкления му план, и докато сам кметът коварно забавя пътниците в селската кръчма, черпейки ги със зелена ракия и довеждайки нарочно гайдар, трима убийци причакват жертвата си. По погрешка, обаче, вместо Такев те улучват Алеко, и тоя пада мъртъв, ударен в сърцето. Така 11 май 1897 г. [стар стил] означава за българската интелигенция и за българската литература една от най-черните дати. Туря се край на един общественик, проявил толкова високи качества, прекъсва се едно творчество, тъй оригинално и с толкова хубави обещания, престава да тупти едно сърце, прегърнало с любов родината и беззаветно отдадено на нейните културни идеали. Траурът на душите още не е вдигнат от тогава...

ІІ. Делото

Литературни разбирания. - Още преди да хване перо за по-самостойни работи, и след като е дал само поетически преводи от руски и френски, А. Константинов има случай да се изкаже върху насоките на новата българска литература в два критически отзива за "Поема на злото" [г. VІІ, 31] и "Novissima verba" [г. VІІ, 32-33] от Ст. Михайловски ("Периодическо списание", 1889).

Той гледа с доверие на бъдещето в един момент, когато Вазов е едничкият талант на литературата ни. Колкото и бедно настоящето, все пак се явяват неща, които вдъхват надежди за напред. Поемата на Михайловски доказва, че "апатията не е всеобща, че духовният огън тлее и под пепелта и от време на време изпихва с малки искрици". При всичкото си старание да бъде снизходителен към тази поема, първиче на Михайловски, и признавайки й добри страни, той не е сляп за някои съществени недостатъци: на първо място за лошата прозодия, пищната фразеология и изкуствения риторичен език, претрупан с епитети. Очевидно, въпреки скромната си литературна ерудиция, Константинов чувствува и разбира какво е добър и лош стих, истинска и фалшива поезия. - Но той е все тъй великодушен, напр. когато преценява друг път един том проза, именно разказите на Хр. Максимов "Тъмен свят". Отбелязвайки ги през 1895 г., той сякаш не иска да види всичко грубо тенденциозно на реалистическите картини от селския живот, за да подчертае "чистата душа, отзивчива до болезненост на народните болки и тегла" ["По повод на една книжка"]3. Добрата му природа го прави и тук внимателен главно за нравствените импулси, не за художествените средства на автора.

Някои строги критици от ново време, като правят капитал от тези случайни отзиви на А. Константинов, теглят неблагоприятни заключения за вкуса и естетиката му. Но напразно. Отзивите са, очевидно, продиктувани от обществени настроения. От безпретенциозните разкази на Максимов или от сатирите на Михайловски А. Константинов е дотолкова доволен, доколкото те турят пръст на една рана, способна да възбуди интереса и грижите на интелигенцията ни. "Един егоист е недосегаем за благородните чувства, които са вълнували автора..." Да се вдъхва милост към роба на новото време е дълг на всички, които могат да сторят това чрез перото си. И когато един изтънчен естет би се възмутил от тъмните герои на Вазов, на Влайков, на самия А. Константинов и се провикне: "Триста дяволи! Нима нашата интелигенция се състои само от Гороломовци, от Каменовци, от Бай Ганьовци?" - Алеко ще отговаря: "Е, господине, и да не се състои само от такива, не можеш да не признаеш, че тези герои за сега дават колорит на епохата, че в кипежа на страстите те са изпъкнали като нечиста пяна над обществения слой, и престъпление ще е в таквази епоха да се възпяват звездите и луната, когато преди всичко трябва да се изгребе и изхвърли изпъкналата на повърхността гнусна пяна."

Въпросът е поставен ясно: за чиста поезия може да става дума само тогава, когато има кой да мисли и действува за отстраняване на големите обществени недъзи, и позволено е на художника да се предава на тихи съзерцания и на химни на красотата, но едничко при условие, че той чувствува и своя граждански дълг. Алеко Константинов, като човек на делото и на алтруизма, не ще гледа на живота у нас sub specie aeternitis [от гледна точка на вечността]; поклонник на музиката и на природата, на всички възвишени неща, създадени от световния гений и Бога, той вярва в оправданието на сатира или белетристика, проникнати от патоса на демократа; и верен син на народа си, трогнал се от безправие и бедствия, той ще смята, че литературата е длъжна да подпомогне усилията на честния политик. Като мотив за писане на фейлетони той признава тъкмо тези схващания. Тъкмо затова той превежда и слабата поетически драматическа сатира на В. Сарду, "Партиите в Монако", гдето се бичуват политически нрави на Франция. Ето защо, когато една чувствителна дама му се сърди за някои цинични подробности във фейлетоните му, той ще възразява: "И аз го виждам, че не е красиво, но Вам ако е все едно, мен ме боли и аз го пиша, не да дразня Вашето нежно ухо, а с надежда, че занапред ще се постараят да не се повтарят подобни сцени" ("До Желюша с говежди вагони"). Моралният патос на Алеко, един здрав и силен усет за правдата и доброто в живота, върви ръка под ръка с високата оценка на художници на словото като Гогол и Тургенев, съумели да бъдат чрез виденията и идеите си изповедници или пророци на своето поколение. И ако Дикенс, най-популярният английски романист, е причисляван с право към големите фактори от етически разред, "спастрили на Англия една нова революция", понеже нему се дължи отстраняването на някои от най-опасните обществени язви и насаждането на добродетели на сърцето, подтикнали социалния мир и благоденствието в отечеството му, несъмнено е, че и Алеко, със своя хумор, който е тъкан на поетическото му дело, и своята любов към нещастния народ, заслужва да заеме место в пантеона на българските писатели, подтикнали културното въздигане на млада България. Може, най-сетне, високият момент на влиянието му да е прехвърлен, но писателят все остава значителен етап в литературното ни развитие, непосредствено след Вазов и Михайловски и наред с Пенчо Славейков. Привидно антипод на тогова, той се родее с него откъм обществения си идеализъм и поетиката си, както това показва не само дълбоката им взаимна привързаност, но и един такъв паметник на новия ни поетически реализъм, какъвто е първият крупен успех на А. Константинов, пътеписът му "До Чикаго и назад".

До Чикаго и назад. - Потеглил за Новия свят, за изложението в Чикаго (1893), Алеко задоволява една своя непреодолима потребност за силни впечатления, за радост от света и за откъсване от толкова житейски противоречия. Пътувайки, той се чувствува свободен от всички условности на дребното съществуване и ободрен за борба срещу гнета на живота. Пътувайки, той няма интересите на писателя, на учения, на политика, а най-непосредственото любопитство да узнае това, което не е видял и което е обкръжено с тайнствено було за въображението му. Инстинктът на художник е, обаче, твърде мощен у него, и неволно Алеко ще направи опит да предаде на книга видяно и изпитано, всичко, което е раздвижило духа му. Че в края на описанието си той ще изповядва някак стеснително: "Аз нямах намерение да пиша, ама дяволски хора, - намериха ми слабото място, погъделичкаха ме - няма какво да се прави!" не убеждава никого. Защото дори да има подтик отвън, пак се касае за разположения на духа, които и сами ще доведат до същия разказ, с катарзиса от един богат опит. "И виж сега, то като не ми е занаят, - продължава изповедта на края, - и стилът ми излезе бам-башка, и аз го виждам, че все не е тъй, както пишат нашите писатели - дълбоко, дълбоко... Ама то не е от зла воля, ами от неопитност!" Но ние имаме основание да благодарим за тая "неопитност" и за тоя бам-башка стил, щом противното би означавало тъпкане по известни пътеки на сериозно баналното описание, примери за което, забравени отдавна, има доста у нас.

"До Чикаго и назад" се явява най-напред на страниците на сп. "Български преглед", г. I, кн. I - III [1893]. Покойният проф. Б. Цонев ни уверява, че бил си позволил да поправя някои места в ръкописа на А. Константинов, отстранявайки "нецензурни изрази" и описания на "скабрьозни [непристойни] сцени", както и някои "волни разсъждения върху любовта на американките". Така ние не знаем днес истинския текст на пътеписа, още повече, че и сам Алеко, със свойствената си примирителност и безпретенциозност, възприема поправките от съмнителна стойност на учения редактор. Но все едно, - най-важното и най-доброто остава непокътнато. И българският читател можа да почувствува в твърде кратък интервал какво означават два коренно отлични поетически стила, два различни темперамента, две своеобразни форми на пътеписа, четейки през 1892 год. "Великата Рилска пустиня" от Ив. Вазов и в 1893 год. "До Чикаго и назад" от А. Константинов. Колкото материята и да не се схожда, понеже Вазов предприема екскурзия до романтичния български манастир, а Ал. Константинов до екзотичния американски свят, пак сравнението се налага, по силата на еднаквите цели. И за внимателния читател изпъква тутакси контрастът между епическо спокойствие и лирическа подвижност, между сериозно-мудно философствуване и леко възприемане, между големи, старателно нанесени картини на ландшафта и шеметна смяна на видения и настроения, между сантиментална замисленост и неизсекаем [непрекъснат], кипящ хумор. Увеждайки в пътеписа един импресионизъм, за който никой не бе дал по-рано у нас идея, А. Константинов улучва темпа на възприятията и нетърпението за сродяване с новото, способно да ни изненадва и смайва. Познавайки сега пътеписа, ние разбираме колко искрен е наивният разказ на първия му читател, редактора на "Български преглед" [Б. Цонев], който съобщава:

"Помня още хубаво, как отидох един неделен ден през м. октомври 1893 г. у Алеко, да му искам обещаните за "Български преглед" бележки за Чикаго. Той ми ги даде с едно скромно извинение, че ги набързо писал, че не са още огладени и др. И аз наистина си помислих, че и тия пътни бележки ще са досадни и развлечени, както много други. Но какво беше учудването ми, когато си отидох и седнах да ги чета! Не станах от мястото си, докато не ги изчетох, толкова ме увлякоха!"

Това отношение към пътеписа остава в сила до ден-днешен. Моментите на външен живот и на субективна реакция се редуват с такава поетическа внушителност, щото напрежението не отслабва ни за миг. Враг на всяка педантична изчерпателност и на важната поза, авторът пише романа на своето пътуване, без да съблюдава никакви изкуствени правила на композицията и загрижен само за едно - да не бъде скучен.

Изображение и стил. - "Леките, хвъркати бележки", както сам А. Константинов означава скромно произведението си, не почиват на подробен дневник, а на спомени. Така те печелят откъм икономия и интерес, бидейки всичко излишно или тежко - премахнато от един мъдър вкус, който знае да пробира. Четейки пътеписа, ние имаме чувството, че слушаме разказа на автора в интимен кръг приятели, пред които той няма правото да криви душата си. Пътешествието се превръща за нас в една извънредно забавна серия приключения, гдето в центъра стои една личност, спечелила бързо симпатиите ни със своето добро сърце и своята мечтателност, а в периферията - безброй пейзажи и сцени, доловени с будно око, изложени с пленителен хумор. Какво разнообразие от портрети, гледки, случаи, от наблюдения и размисли, гдето всичко е дадено през призмата на смеха или тънката чувствителност на "Щастливеца"! С две думи, с една метафора, с едно духовито сравнение, се загатва и запечатва у нас един образ, мярнал се пред пътника. Така подвижният и безгрижен парижанин, който отива да си търси късмета в Америка ("Аз не зная, от каучук ли беше направен този човек. Как не миряса поне една минутка!"); така пикантно прелестната soeur Clйmence, с нейните "нежни божествени усмивки", които, накрай, престават да будят възхищение, всред монотонията на обстановката; така спътникът доктор, с неговата "язвителна, мефистофелска усмивка", който с радост открива, че "и в Америка е същото", т. е. че и там има невъобразима корупция на властта... Бляскави и внушителни са описанията на А. Константинов. Било че се касае за невинна идилия, било че нещо грандиозно трябва да ни порази, авторът съумява да намери тона, багрите иронията или патоса. Стилът му, гъвкав и разнообразен, се пригажда към предмет и настроение. Глухонемите пътници, които изчезват с жестикулациите си в гарата; децата, като се боричкат пред вагоните, за да получат "deux sous" от хладните и жестоки англичани; пъстрата маса сътрапезници в парахода, с режима на храненето... това, както и много друго от забелязаното, се предава чрез бърз поглед, който ни води все към по-нови и по занимателни случаи. Кой не помни смешното приключение на Алеко в Нюйоркската митница, когато българинът е принуден да признава, че е поданик на Турция? Кой не е чел с изненада и весела усмивка разказа за динето в хотела:

"Останахме сами, седим и се гледаме. Наоколо ни обедват около стотина души, но, Боже мой, как не изтърват поне една думица тези чудни хора! Мълчание гробно! Само непрекъснато едно звънтене се чуваше някъде откъм дъното на грамадния, с мраморни колони, с огледални стени ресторант, потънал в електричество. Около двайсетина негри с фракове мълчаливо разнасяха яденета по масите. Като че не си в действителния мир! Ние в ада ли, в рая ли попаднахме. Какъв рай, що щат дяволи в рая! Като че насън виждам всичко това, или като че някой ти разказва за нещо чудно, за нещо фантастично, и горещата фантазия рисува след разказа картини. Същото чувство изпитвах в юношеските си години, като четох откъслеци от "Хиляда и една нощ" или за франкмасоните, или за инквизицията. Не успях да се свестя от туй поразително впечатление, което не съм в състояние да очертая, - видях, че един грамаден негър се приближи с импозантността на Бисмарк към нашата маса, в едната ръка с карандаш, другата - една книжка. Той вдигна карандаша нагоре и удари два пъти по книжката. Явиха се двама негри - едина сложи пред нас картата за ястията, другия - три чаши вода с лед и се оттеглиха. Ний се изгледахме. Докторът повърте, повърте чашата: "Абе вие гладни ли сте, мене хич ми се не яде, - вода ми се пие" - и дигна чашата с ледената вода на празен стомах."

Този род преживявания, с всичко характерно за екзотични нрави и всичкия специфичен хумор на разказвача, създават драматическото напрежение, - досущ тъй, както необикновено драматически е дадено описанието на Нюйоркския порт или на Broadway, голямата улица, с изненадата от "трескаво, бясно, вавилонско движение", "бистро-трептящата пъстрина" на тълпата и фантастичната смяна на архитектурните форми. Но срещу комизъм и бегло нахвърляни миниатюри или табла, които будят само любопитство, стоят впечатления и ландшафти от сериозно-величав характер, както например е при незабравимото описание на Ниагара, шедьовърът на този пътепис, гдето Константинов е излял всичкото си изкуство да вълнува, да смайва, да се налага властно на въображението ни, и гдето картината, която ще се открие пред погледа, е уведена чрез това лирическо предисловие, майсторски вмъкнато, за да се повиши интересът ни:

"Не съм любил и не зная, какво сеща човек, като му предстои, след дълго отсъствие, да се срещне с предмета на своята любов; какво чувствува той при първото признание на взаимност; не съм се женил и не зная, какво сеща момъкът, като отива под венчилото или като пристъпва прага на новия живот... Но зная, че, когато нашият файтон потегли към водопадите, мене ме обхвана до такава степен нервозно вълнение и нетърпелива жажда, щото ако в този момент се отвореха небесата и св. Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз би му извикал: "Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!" Ниагара, която е възбуждала въображението ми от детинство, и за която само съм облажавал щастливците, като не съм допускал и мисъл, че ще я видя някой път; Ниагара - чудната игра на природата, която привлича хиляди европейци в Новия Свят - ето я пред мене! Колелата на нашето купе не ще успеят да се обърнат и сто пъти, и пред очите ми ще престане картината... дали в един от хилядите варианти, каквито трепетно рисуваше въображението ми? Ние вървим по една закривена алея. Пред нас и след нас тържествено, плавно, като че под такт на музика, се движат, с кола и пеша пристигналите от далечни краища любители на природните красоти. Някои пристигнали по-рано, връщат се вече. Щастливци! Те са видели Ниагара. И онази осемдесетгодишна бабичка, която едва пристъпва, поддържана от внуците си, и тя дошла да види и видяла вече чудесните водопади; това е било, види се, последното й желание, тя го постигна и сега спокойно ще се прости с живота..."

Описанието, което следва, може да не извиква всякога ясни образи у читатели с по-слабо въображение, но емоционалната възбуда, но вцепенение и ням възторг, но "безгранично благоговение" и вълнение пред картината ще бъдат почувствувани от всекиго, и всеки ще изпитва като убедително твърдението на автора за зрителите: "Всички лица бяха сериозни, излеко бледни и като че изтръпнали! Като че не пред творението божие, а пред самия Бог бяха изправени!"

Четката на живописеца е сложена в ръка, която предава всичкия нервен трепет, всичката сърдечна отзивчивост, всичката наивна омая в душата и несравнимата интимна нота в беседата на художника-разказвач. "До Чикаго и назад" запазва завинаги своето изключително място всред образците на българския пътепис; в това произведение се отразява най-пълно талантът на един писател, чието дело биде прекратено тъй неочаквано и рано.

"Бай Ганю": потекло, стойност, общ характер. - От "До Чикаго и назад" до "Бай Ганю" скокът е невероятно голям: там широки хоризонти, чисти съзерцания, възторг, хумор, лиризъм, тук - ограничението на родината, тесните рамки на един полукултурен свят, несимпатичните черти на определен кръг тъмни герои, угнетен дух, ирония, дидактика. Ние сме променили бързо атмосферата. За връзка служи един малък епизод - срещата на Алеко Константинов с един истински Бай Ганьо в българския павилион из Чикаго - и един начин да се разказва или описва, който се движи свободно между анекдотичното и импресионистичното схващане. Но ако оценката на пътеписа може да бъде окончателна и положителна, тая на разказите остава колеблива, натъквайки се у някои критици и на скептично недоверие. Защото "Бай Ганю" не е завършено произведение и ние нямаме днес редакцията, която е била готвена и която сигурно би отстранила известни грапавини на стила и противоречия в обрисовката на героя. Върху историята на текста ни дава интересно осветление верният другар на Ал. Константинов, Пенчо Славейков:

"Бай Ганю е втори Алеков опит в проза. И външната, и вътрешната форма на това произведение показва ясно неопитността на автора да свлада с богатия материал, що му е бил под ръка. Една проста случайност попречи на автора да поправи поне външната форма на "Бай Ганю", което нещо той беше вече решил. Един софийски книжар неочаквано му предложи да издаде набързо, в отделна книга, тези невероятни разкази за един съвременен българин, и безпаричието принуди автора им да ги издаде почти тъй, както те бяха вече по-напред печатани4. А че той би могъл да направи това, доказателство са последните очерки под същото име: "Бай Ганю прави избори", "Бай Ганю в Двореца" и др., в които анекдотичният маниер на писане е оставен на страна и изстъпват наяве домогванията на писателя по-дълбоко да проникне в душата на своя херой, да му се даде по-ясно осветление. В разказите на Бай Ганю ясно се вижда развитието на самия писател - по начина на схващането и възсъздаването на хероя. В "Бай Ганю тръгва по Европа", писателят безгрижно и весело - комахай не с ясно определен възглед - ни разказва анекдоти из похожденията на Бай Ганю, в които той изпъква пред нас като безочлив егоист и простак-хитрец Казвам той Бай Ганю; обаче хероите са повече, само името е едно. Явно е, че самият автор не е имал на умисъл да ни възсъздаде определен тип, а се е задоволявал да скицира само отделни портрети в профил. Бай Ганю като тип, представител на живата действителност, се обяснява за самия писател заедно с процеса на възсъздаването му, на неговото писание. И от един повече нечистоплътен анекдотичен херой, напокон Бай Ганю се изпречва пред нас във всичкото величие на обществен мазник. Когато писателят видя в цялост отпечатано своето произведение, той още по-ясно съзна неговите художествени слабости, вмисли се в тях и вече беше скроил плана за неговото коренно преработване, но не бе му съдено да го изпълни. В паметта на някои от другарите му остана само неясен спомен за тоя план, а в ръкописите на писателя - незначителни откъслеци и бележки, които не дават никакво определено понятие за целостта на тоя план. Едни от тези бележки бяха печатани, след смъртта на писателя, под надслов: "Кореспонденцията на Бай Ганя"; други - "Нравствените принципи на Бай Ганю" - четени на една студентска вечеринка, са изгубени незнайно кога и где.

В тоя първоначален вид, в какъвто сега имаме "Бай Ганю", неговата художествена цена не е голяма, но затова пък обществено-културното му значение за нас е едно от най-големите."

Разяснения и заключение улучват самата истина по въпроса. А. Константинов е нямал възможност да погледне на произведението си като на нещо цяло и да прокара там онова единство на композицията и оная психологическа или прагматическа последователност, които са неизбежна норма при всяко художествено произведение с изискан вътрешен стил. Недостатъците се дължат на самия генезис на "Бай Ганьо именно на бързината да се фиксират отделни моменти, без да е още избистрен общият наглед. Но и такъв, както го имаме сега, разказът представя нещо твърде значително като литературен документ; по силата на правдата, включена в тия хлабаво свързани помежду си епизоди, - на жизнената правда и на ярко комичните отсенки при рисунъка на известен обществен слой у нас. Колкото и наглед шаржирана реалистическата живопис, тя не отива до карикатура и има претенцията на историческа достоверност. Разбира се, ние нямаме право да изискваме повече от това, което авторът преднамерено цели, и фейлетонната лекота или памфлетната грубост са тук "органически" порок, обусловил и положителните страни.

При "Бай Ганьо" би трябвало да правим разлика между случайна отправна точка и обмислен краен резултат. Отправната точка е оня "Ганю Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари", който се мъдри с цигарето и мускалите си при Айвазина, коментирайки по твърде "български" начин посещенията на американци и американки. Някакво първобитно чувство на превъзходство, някакъв груб цинизъм и някаква стръвност за експлоатация на наивните са тук черти, които отпосле ще образуват основа на психологически вдълбочените портрети. В края на развитието стои фамозният Ганю Чолаков, прокурорът в Търново, който има незавидната брутална смелостта да подържа обвинение срещу благодетеля си Климент Търновски. "Искам същевременно да увековеча едно име в България, - името на Ганю Чолаков", казвал Алеко на Найчо Цанов, когато му четял в ръкопис разказа си за Ганю Балкански. Малокултурният и лукав еснафлия, тръгнал да търси печалба в Америка, се преобразява в типа на държавен чиновник, на интелигентен политикан, получил европейско образование, но запазил непокътнати суровите си инстинкти. По средата между двамината стои Бай Ганю Балкански - жалкият герой на първите очерки в серията, за когото авторът бележи още в началото: "Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си агарянският ямурлук, наметна си той белгийска мантия - и всички рекоха, че Бай Ганю е цел европеец" ["Бай Ганю тръгна по Европа"]. Символическото преобличане означава смяната на две епохи, едната от които, наглед преодоляна, продължава да живее с всички свои изконни черти под формите на втората. Или, както казва авторът в заключението си: "Европейци сме ний, ама си не сме до там!" ["Бай Ганю журналист"] В процеса на развитието си българският народ скача от средни[те] векове, отразени в бита му, в мирогледа му, във фолклора му, към съвременна цивилизация, чийто дух му е на първо време чужд, чиито придобивки той усвоява съвсем външно, и така една неизбежна криза покваря основно нравите и характерите. Неочакваната смяна на декорациите не означава прераждане, коафираният и градски облечен простак не става изведнъж джентълмен и образец на човешки добродетели. Разбира се, тук се касае за една фаза, през която всички минават, без обаче с това да е казано, че непременно всеки българин трябва да е бил известно време или изобщо някакъв Бай Ганьо. Бай Ганьо представя извратена форма на симбиозата между Изток и Запад. Но авторът-хуморист вярва твърдо в победоносния завършек на развитието и в добрите заложби на българина, затова може при случай да се провиква нетърпеливо: "Аман бе, Бай Ганю, ще се свестиш ли ти някога?" ["До Желюша с говежди вагони"] или пък да разсъждава оптимистично, успокоявайки и нас, и себе си при вида на толкова нравствена грозота:

"Съзнавах, че Бай Ганю е безобразен, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен простак, грубиян и простак до мозъка на костите си... Но съжалих го. [...] Като че някой ми внуши: "Недей презира този простичък, лукавичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганю е деятелен, разсъдлив, възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганю е проявил досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се обърне на жива сила". ["Бай Ганю в Русия"]

Значи, стоварвайки отговорността за всичко отрицателно у героя си върху един обективен фактор, схващайки морала на отделното лице, на протагониста в разказа си, в духа на Теновия детерминизъм, А. Константинов е същевременно загрижен за справедливост, за правилно разпределение на светлини и сенки, и за катартичен ефект у читателя. Бай Ганю крие щастливи качества, които времето и бавната работа над младите поколения в духа на истинска европейщина ще разкрият и подчертаят, за сметка на нещастното наследство или лошите привички. От там и изповедта на автора: "Ни чувство на злобно отрицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо". Но това съзнание като че ли идва по-късно, и то като че ли не се мири с духа на някои очерки, продиктуван от по-други предпоставки, нежели желаната "строга обективност".

Важното е, обаче, това: Ал. Константинов - и по вроден усет, и по съзнати тенденции - не се обрушава безмилостно над герой и среда, както прави напр. Михайловски; той следва по-често школата на един Салтиков, който, четен навярно от него, го напътва да бичува злото, да бичува паразитизма на интелигенцията и нравствена разкапаност на ръководните общественици, насърчавайки същевременно благородството, хуманността, активната обич към народа. Безпросветният сарказъм не е по вкуса на "Щастливеца"; неговият присмех винаги е свързан със скрити сълзи, или поне с несъмнено и искрено състрадание.

Тип и видове. А. Константинов като портретист и моралист. - Когато А. Константинов започва да печата в сп. "Мисъл" 1894 г. първите си очерки за Бай Ганю, той има предвид отделни приключения, за които е било разказвано в заседанията на "Весела България". Външният облик на героя, нещо средно между гражданин и селянин, е загатнат на два-три пъти така: "Един широкоплещ, черноок, чернокос, и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица, облечен (в какво мислите?) в редингот, незакопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с бяла (по нашенски) риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастон под мишница. Млад човек; да има да има най-много триесет години" ["Бай Ганю в банята"].

Втори път Бай Ганю се явява "в бозови шаечени дрехи" и "с кирлива, разкопчена по средата риза"... ["Бай Ганю в Дрезден"] Трети път той е "нарамил дисагите, нанизани на бастона му, на другата ръка преметнал килимчето си, което издига сегиз-тогиз да си трие потното чело" ["Бай Ганю в Русия"]. - По-късно, когато героят е обходил вече Европа, ние го виждаме малко променен: "Същият Бай Ганю, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това, сега има по-импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите" ["Бай Ганю се върна от Европа"].

За читателя е трудно да повярва, обаче, че това е все същият Бай Ганю, и по-скоро ние клоним към представата за неколцина, за мнозина бай Ганювци, всеки от които има и по нещо отличително, покрай общите черти. На разни обществени стъпала, при различни професии и темпераменти полукултурността се въплъщава различно, и сборното понятие "Бай Ганю" покрива само теоретически тия разновидности. Защото между Бай Ганю с пояса и дисагите, който пътува по Европа, и посещава операта, и се къпе в баня, и ходи на изложението в Прага, и гостува у Иречек... и бай Ганю, който прави избори, става журналист, води кореспонденция, посещава Двореца, отива с депутация в Русия, и т.н., пропастта е голяма. Въображението ни мъчно съчетава тия релефно изрязани силуети, всеки за себе си поотделно тъй правдив, в картината на един отчетлив образ, на една конкретна личност, макар и променена в течение на опита си в разни среди и при разни обстоятелства. Ясно е, че центърът на вниманието и съдържанието на "типа" се менят чувствително у автора, с напредъка и със силното впечатление, което правят очерките. За всеки случай, трябва изрично да се подчертае, че Бай Ганю не е толкова национален, колкото социален тип, и прав е Б. Пенев, когато изтъква успоредици към героя в сръбската и в руската литература (срв. политическата сатира на Дамянович, или хумористичните разкази "Наши за границей" на Н. А. Лейкин, гдето също се отбелязва домашната първобитност по отношение на културния Запад). Бай Ганьо Балкански ни дава българската разновидност на ориенталската културна изостаналост, почувствувана живо в сравнение с обществен и нравствен напредък на романските или германските народи. Българинът изобщо той не е и не може да бъде.

Първият Бай Ганьо ни е представен като тип на незлобив еснаф, който обича да послъгва на дребно, не доверява на прислугата, смята учените за наивни, не проявява интерес или ентусиазъм за новото, за музеите, за всичко, което поразява интелигентния и любознателен човек на Запад, вижда навред само користолюбие, проявява сам отчаяно скъперничество... С невероятно ограничен умствен хоризонт върви минимум култура на сърцето - и авторът ще пожелае на героя си, който разнася по света мускалите си с розово масло: "Моля ти се, Бай Ганьо, взирай се по-дълбоко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига да се е натрапвало туй пусто опаки!" ["Бай Ганю в Русия"] Снизхождението е примесено тук с погнуса ("гнус ме е!") от редица авантюри, които остават неразказани, понеже "Бай Ганювите, истории нямат край".

Очертавайки пластично лица и обстановка, с оня дар да ни внушава впечатленията си, който знаем от "До Чикаго и назад", Ал. Константинов усвоява често тона на моралист, който дава синтетична характеристика на определени качества и насоки на духа. Ето напр. студентът Ботков, като един от представителите на "байганьовщината":

Студентът, който каза тия думи, беше много напреднал в цивилизацията, но кой знай защо, не се ползуваше с особена репутация между своите другари: види се, някои грехове лежаха на душата му; говореха между другото, че много обичал "да удря келепир!" Не е за чудо! Този пусти грях - скъперничеството, по зараза от околната домашна среда, вгнездява се почти от детски години; изсушава душата на младия човек, като го превръща в най-студен егоист: нищо благородно не остава у него. Материалният интерес управлява всичките действия на скъперника и определя отношенията му към околните; никакво морално подбуждение не предшества, никакво разкаяние не последва действията му, насочени, без разбор на средствата, към добиване изгоди. Даже тогава, когато тия действия влекат бедствие или позор за някого, и тогава, вместо гризене егоистът-скъперник сеща доволство, като че загубата на другите е негова печалба, нещастието на другите - негово щастие. Едно би смутило нашия млад егоист - да го надхитрява някой. Когато у другите народи думата "хитър" е синоним с лукав, вероломен и, прикачена на някое лице, би го понижила в мнението на обществото, у нас с епитет "хитър" се кичат, като с най-почтена декорация: "Бреей! хитро момче излезе, да е живо на баща си, синца ни измами! Не можахме да го излъжем. Ашколсун! Браво!"

Никакви действия и отношения нямаха смисъл и за Ботков - тъй се казваше той - ако от тях не произтичаше нещо кьораво, някой келепир. (Дали има в европейските езици думи, съответстващи на тия, в това им значение?) Ако посещаваше тамошните семейства, това не го правеше от общителност, от желание да се запознае с начина на живота у по-цивилизованите кръгове; умствените и нравствените интереси на това общество не само че не го занимаваха, но му бяха и в тягост, - те като че бяха досадни интервали, нетърпими паузи, които го разделяха от целта на посещенията му - от кьоравото: я някое угощенийце, я някоя разходка на тяхна сметка. Той не можеше да си представи познанство с жени без задни мисли. Държеше цял списък на моми - коя колко зестра има; друго не го интересуваше в това отношение. Също така интересът определяше отношенията му към другарите. Ласкателства, злословия, интрижки и доноси бяха оръдията на неговите изгоди. Даже такива неща, като национални и племенни симпатии и антипатии, му служеха само да извлича лична полза. Не веднъж е бъркал той в кесиите на разни славянски комитети, ту като "от Батак", ту като "емигрант". Но за тия работи Асланов е пό майстор.

Характеристиката на егоиста-скъперник не страда ни от претрупаност на подробностите, ни от отегчителна разтегнатост, ни от мъглявост на контурите. Без да има честолюбието да подражава на Лабрюйер или на други френски майстори на този вид литературни силуети, - всички подобни претенции стоят далеко от него, - авторът нахвърля с малко черти прекрасни снимки от натура, от добре подловени оригинали, които стоят здраво на българска почва и издават необикновена наблюдателност. Ето напр. тези "вкаменени от апатията шопи", този овчар по Витоша, "който цял живот е гледал от височините град София, гледал го е преди Освобождението, гледал е неговото разрушаване, обновлението и разширението му, продължава и досега да се взира, седнал под сянката на ореха, в неговия по-бляскав изглед, и до ден-днешен той няма воля да слезе от гората да полюбопитствува, да види от близо тази във всяко отношение интересна трансформация на столицата!" Индиферентността на Бай Ганьо към онова, което не го засяга пряко, е налице, - макар тази умствена изостаналост да е исторически добре обяснима... С вещ подбор на малките изразителни черти или с широк обсег на общото, на най-симптоматичното, Ал. Константинов знае да заинтригува и изненадва всякога. Лирическо-критическите му отстъпления също повишават желаното от него настроение - каквото например екстатичният възторг от българските народни песни, с тяхната меланхолия (но чистите народни песни, а не "чуждестранните вулгарни песни"), или анатемата против софийските картоиграчи, "които цели десет години не са престанали да гният в задимените кюшета на Панаха с карти в ръка" ["Бай Ганю се върна от Европа"], вместо да подирят въздуха и простора на природата...

С тия качества на разказа си, с тая неподкупна правда; тая весела нота и тоя възвишен етос, почувствувани от мислеща България като съкровена изповед и урок, Ал. Константинов спечели трайно сърцата на читателите. Очерките, които дойдоха по-късно, със строгия поглед върху българската политическа действителност, гдето смехът едва прикрива възмущението, прехвърляха вниманието в една по друга посока, застъпена особено открито чрез фейлетоните.

Фейлетони. - Поводът за Ал.-Константиновите фейлетони (вестникарски подлистници) е не от литературно, а от практическо естество. Касае се първоначално за намиране отдушник на накипяло негодувание, за жигосване на личности и на ред в политическия живот, които засягат тревожно-болезнено един безукорен идеалист. И само защото авторът е минал една добра школа на "битописец" и е изтънчил изкуството си да предава живо и духовито опита си, той смогва да внесе и тук оная нота на чувството или оная игра на въображението, които ще придадат сериозно значение на ефимерните дописки в "3наме". Първият фейлетон носи дата 21 септември 1894. Биографът на "Бай Ганьо" е бил кандидат в депутатските избори и е пропаднал (въпреки общата поддръжка на свищовци) благодарение на онова "морално влияние", което той ще персифлира после до пресищане. Покрусен от първобитните понятия за власт и грубите партизански нрави, той ще реагира в пресата, за да влияе на общественото мнение. И взимайки за мото телеграмата на министъра до окръжния управител за придържане при изборите "строго в границите на закона", която звучи като жестока ирония, той описва в мрачни багри вилненията на този управител и на неговите органи, за да тегли две заключения. Първо: "Ако това е строго придържане в границите на закона, какво ли ще бъде пък беззаконието? Ако това е моралното влияние, какво ли пък ще бъде неморалното влияние?" И второ: той ще предложи - взимайки повод от фамозните изборни насилия в Бяла Слатина, гдето на всяка цена трябва да бъде провален опозиционният кандидат Д. Цанков, - да се нарече новопроектираният клуб на софийските младежи "Клуб "Морално влияние". Защото това название, мисли А. Константинов, би имало "по-общ характер, по-дълбока смисъл", и би съдържало "безконечно ядовит сарказъм..." И той добавя: "Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за Бай Ганя".

Докато един Михайловски, отвратен по същия начин от подобни "епохи", но не тъй активен, разкрива злото чрез странни художествени транспозиции, които отслабят ефекта, или чрез преувеличени и обобщени картини, гдето се губят чертите на настоящето, Константинов рисува моменти, профили, пороци с пълен усет за частната правда и без всякакви прикрития. И докато Михайловски е любител на гръмливия сарказъм, неспособен да ни зарази, Константинов търси простия публицистичен тон или иронията, които сигурно подкупват и настройват борчески.

Вторият и третият фейлетон, излезли наскоро ("Тържество" и "Молитва"на Велзевул)5, представят твърде прозирна политическа сатира срещу известни тиранични похвати, дадени като едно видение-гротеска. В тях, както и в четвъртия фейлетон, посветен на българската преса, се долавя острото и необуздано злоезичие, присъщо на тогавашния печат. Авторът не се стеснява да си служи с клиширани или прозаични изрази като "безсъвестен шарлатан", "жесточайша подигравка", "варварско насилие", "сатанинска подигравка", "демонически, а не демократически дух", "жидовска преса", "чорбаджийски дембелханета"... и т.н., отгдето ясно личи колко непрекипяло е възмущението и колко грубо-язвителен е тонът на изобличението. "Полицията бие. Туй не е само фигурално изражение, ами самата печална истина". И ако правителствените вестници признават с чудна откровеност само "морално влияние", не и насилия в изборите, лично засегнатият памфлетист ще възразява: "Абе какво морално те е патило, - изпобиха орталъка..." И ще заключава: "българската преса! Каква жалка ирония в тия две думи!"

И по-нататък авторът плаща дан на този род памфлетен сарказъм, който се движи свободно между полюсите на жлъчно изобличение и на хумористично осмиване, но с явно надмощие на първата диспозиция. И най-често темите са подсказани от неприветната политическа действителност, поквара, подкупност, лицемерие, ретроградство, жестокост и простащина на ония, които в даден момент държат горе или долу властта. Фейлетоните, никнали бързо под впечатлението от даден факт и като непринудена "политическа" хроника на вестника, ще отстъпят само бавно място на художествени очерки, гдето чертата, която ранява, е скрита под мантията на добродушието, и гдето на пръв план изпъква проясненото субективно преживяване, не обективният повод. Великолепният хумор, поетическата мечтателност, наивната изповед, чистият възторг ще спасят завинаги от забрава тоя род фейлетони, каквито [са] напр. "Честита нова година", "До Желюша...", "Какво, Швейцария ли?!", "Старост", "Разни хора, разни идеали", заедно с кратките пътни бележки. С което, разбира се, не е казано, че нямат своето литературно-историческо и обществено значение и неща като "Малко сравнение", "Бай Ганю и опозиция - ама де де!", "Кандисахме", "И той ако не е симпатичен, артък...". "Торжествующа Болгария", "Списък на българските гении", "Един белгийски министър", и др., един вид некласифицирани очерки от продължението на "Бай Ганю". Черпейки от дълбокия резервоар на своя нравствен патос, на своята обществена чувствителност и на своя винаги свеж хумор, Алеко Константинов ни дава галерия от портрети или хроника на скандални случаи, които будят тъжен смях и се запечатват за дълго в паметта.

Рядко някой белетрист у нас е смогвал да очертава тъй бързо и с такава сигурност своите малки типове, изразители в скупността си на нашето кариеристично партизанство и полукултурно общество. Ако веднъж той ("Отворено писмо") изпада в свещен гняв при гледката на една "печална група" влиятелни партизани, заграбили властта с користни подбуди и, с емфаза насърчава победения, но доблестен опозиционер: "Нека който ще да се търкаля по гладката плоскост, ти продължавай да се качваш по хълма на правдата и честността"; или пък (все там) окайва съдбата на затворения Каравелов, отивайки до възклика: "Подло и гнусно херойство е да глождиш нозете на "скования Прометей"; друг път сравнително по-успокоен, или скрил вълнението си, той ще нахвърля една интересна гротеска: ще посочи именно какво би станало, ако се кодифицира практиката, а не пожеланията на закона за изборите. Предлаганият проект за нов "Избирателен закон" осмива "действующия, или по-добре недействующия закон", като квази-сериозно въздига до принцип най-позорните деяния, тъй безогледно вършени от някои партийни котерии. Не са пощадени и свои, и чужди, и по отношение на последните, и с явни намеци за високопоставени фактори, той ще намери иронични подмятания, подсказани, както и друг път, от нещастни изрази на полицията или на официалната преса ("Полицията още от сега взема мерки", срв. и "Освидетелствуване зъбите"). Вкус за карикатура, смесила майсторски ирония и хумор, поличава в хубавия фейлетон "Вие знаете ли що значи амнистия? - се провикна умния Стоенчо Михайловски" гдето е запечатан един интересен момент от метаморфозите на сатирика-политик. Ту люта сатира, разкрила пряко безобразия и недъзи, ту безобидна шега, улучила нещо опако в нрави и понятия, малките очерки на А. Константинов, писани в късия период от 21 септември 1894 до 18 април 1897, бяха посрещани от напредничавата интелигенция някога със същия жив интерес, с който бе прочетен и "Бай Ганю". И сигурно тая страна от въздействието на писателя ще бъде оценена справедливо от историка на нашето обществено съзнание.

Наблюдение и хумор. - Фейлетоните на Ал. Константинов представят голям интерес откъм техника на изнамирането и психология на поетическите аперцепции. Важно е да се изтъкне тук преди всичко острото наблюдение и силната впечатлителност на автора. Вниманието му се спира без всека умисъл и без всяко видимо напрягане на всичко изразително у лицето, било то физиономия, било то начин, външен и вътрешен, за изказване. Поза, жест, поглед, тон на речта, всичко долавя той, за да прочете най-интимното на духа - и да разбере неговата комична страна. Как тънко е обрисуван напр. велеречивият парламентарен оратор, при невъзможната му пледоария по амнистията, заедно с отзвука от речта у слушателите. "Навъси вежди", "скръсти ръце", "впери презрителен поглед", "изглажда разликата между себе си и Юпитера", "замръзнала поза", "блъвна втора бомба", "изгърмява натъртено", "процежда думите слог по слог", "слиза от Олимп", "божествената му усмивка се превръща в конвулсия", и т.н. Всяка черта запечатва нов момент от вътрешното движение - както и съответното настроение у депутатите, привърженици и противници: "охранителните сфери ги души кашлица", "носовете им уклюмнали", "бършат потта от челата си", докато "якобинците" апострофират духовито и внасят весела нота в натегналата от кух патос и абсурдна логика атмосфера. Въображението в случая предприема подбор на ония дребни особености, в които тъй релефно ще се разкрие вътрешната несъстоятелност и фалшът на една идеология, подплатена с груба лична заинтересуваност ("Не забравяйте, че умният Стоенчо е назначен член в комисията за..."). Строгият блюстител на закона се води, всъщност, от най-банални мотиви, и само наивните биха се поддали на чара от хитрото му слово.

Реалист и идеалист същевременно, Ал. Константинов чувствува винаги контраста между форма и съдържание, между показно и скрито, между илюзия и възможност, и навред той ще ни отвори очите за това противоречие, ще поставя диагнозата на една трагикомедия. "Умният Стоенчо": несъвместимото е вече тук налице, чрез умалителното име и мнимият респект в епитета. Все такава подигравка крият "пророческите думи", съпоставени с тривиалните разсъждения и дефиниции; или апломбът в държането, унищожен чрез саркастичното възражение: "я млъкни, бе маскара, не те ли е срам". Фамилиарният и безцеремонен начин на говорене, било тук, било в други случаи, идва в разрез с псевдосериозния вид на неща и лица или с протоколно-тържествения и празен стил в предаване на станалото. Иронията е дадена напр. чрез щастието на министъра, победил срамно в изборите, и "зловещото демонско число 13", което носи указът за назначението му. Или чрез двойната антитеза; "Начевич и демократически дух! Демонически, а не демократически дух!" Или чрез характеристиката на един храбър само на думи министър - "аслан": "с пет думи разкъса на парчета всичките свищовски жандарми!" (противоречие между епитета "аслан" и чисто словесното геройство на малодушния властник, скрит зад полицията). И чисто хумористични ефекти, гдето противоречието е от по-незлобив характер, постига авторът по същия начин, пишейки напр. за себе си: "Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла"; или за другиго: "срамежлив съм си от малък..., (я си дай табакерата..."). Крайно находчив в образи и стилни образи, той ще построи цялата си характеристика на негодниците-чужденци, дошли за забогатяване в простичка България, чрез антитеза от този разред, гдето в малко думи е подчертано всичко отрицателно: тези неканени хищни гости са негодници, но "биха се съгласили" да станат професори в консерваторията; те крадат - но види се "за възпоминание" само, "като туристи, правят си колекции... Страшни оригинали!"; те са просяци - но не слепи или хроми, а "здрави като бикове"; и т.н. Смеха над самия себе си той ще предава все по същата инстинктивно угадена и сигурна метода, така че той "говори с достойнство", но "свет му се вие", "варди престижа си", но едва скрива своя "глас на заварен престъпник"; съжалява бедняка - той, който е без пет пари в джоба ("Бедняк! Чунким аз съм претрупан с богатства!") и т.н. в този преситен от светъл и ведър смях фейлетон ("Честита Нова година", 1895).

Подчертавайки навред антагонизма между здравия смисъл, реалните възможности и високите човешки интереси, от една страна, и всичко превратно, предвзето, химерично или осъдително, от друга, Ал. Константинов съумява да намери допирната точка между художествен вкус и благородство на помислите, за да стане един от писателите, влияли най-силно и най-полезно върху съвременниците, прояснявайки техния светоглед. Напразно някои искат да му отрекат "глъбина" и "по-определена мисъл": самият жанр изключва прозрения от рода на тия, които ни дават големите създатели на типове, и Ал. Константинов трябва да се довежда по-скоро в свръзка с един Пол-Луи Курие, памфлетиста, отколкото с художници-романисти от европейски мащаб.

Между средствата, с които Ал. Константинов създава хумористично настроение, заслужaва да изтъкнем интимния тон на беседата с читателя, пословичните изрази и множество думи и форми на живия народен говор, почувствуван като език на природата, в контраста му към изкуствената книжовна реч. "Я ми кажете, вие обикновени смъртни..." ще се обръща изведнъж авторът към читателите си, вадейки ги от тяхната самозабрава и от илюзията им, че се касае за нещо твърде далечно за тях. Или: "И таз добра! Аз уж започнах да пиша весел фейлетон, па то какво излезе". Умалителни и уголемителни названия като "местица" (за тлъсти служби), "пепелчук", "синчага", "левчаги", и т.н. идат да отбележат някакво несъответствие. Безброй са стереотипните и живописни изрази, с които се придава някаква фамилиарност или търсена вулгарност на разказа: "Влязох под кожата на Драгана", "ритнах му такова текме", "чунким много си ми потребвал", "замазах му очите... той клекна", "счепкаха се за косите", "некой да ги цапне по мутричката", "като охлюви да си подадат рогцата", "току се изтърси наготово", "страшен си дявол, да те вземе мътната", "докопа ли кокала - дръж", "тупай брашнения чувал, майка му стара!", "ами те, диванетата", "за кой бес е тази законност", "добре бе, гълъб", "изтъкал си платното, па ти ритнал кросното", "на този свят най-хубавото нещо е да ти е топличко", "народа е стадо, като му завъртиш сопата", "какво е патмо патило тези пусти техни селяни", "сака ли ви се", "изгладнял бях като тахтаба", "като че триста пиявици ми смучеха в корема" и т.н. и т.н. В този род обръщения и сентенции трябва да поличи цинизмът, простащината, низостта на мисли и чувства у ония, които не могат да скрият истинският си нрав и изповядват неволно грубите си инстинкти. Алеко е подловил с необикновена проницателност и памет тоя речник на героите си, хвърляйки така ново осветление на онова, което постъпки и мисли издават като опако и грозно.

Заключение. - Казахме вече: окончателната преценка върху талант и възможности у А. Константинов е затова трудна, че тази благородна душа угасва преждевременно.

Какво би създал по-нататък авторът на "Бай Ганьо", мъчно е да се гадае. Може би, отвратен от жестоката действителност и временното надмощие на байганьовщината, той би се отдал главно на спокойната наука, минувайки отпосле и към политическа дейност, по примера на толкова свои другари; но може би, и навярно, той щеше да продължи, успоредно с това, и своите литературни занятия, давайки ни комедии на характери и нрави от типа на сценката "Tempi passati"6 [минали времена] или хуморески и разкази от рода на "Един неочакван годеж" [1898] и "От много ум" ["Българска сбирка, г. І (1894), кн. V].

Онова, което е сигурно, то е, че в неговото лице ние имаме един от най-симпатичните темпераменти в новата ни литература - и най-значителния български хуморист. Човекът с индивидуална отсянка на чувства и идеи се хвърля тук отведнъж в очи. Ясно е, че писателят, посрещнат с такава симпатия, не би изоставил лесно захванатото дело. Поучителни са отговорите, които той дава при една приятелска анкета в с. Владая, на 20 юни 1894, само три години преди смъртта си. Ето някои от тях. На въпроса: - коя е най-ценната добродетел? - той отговаря: "Любовта като сърдечна доброта". "Кое е вашето любимо занятие?" - "Да пиша хумористични очерки". "Кой е идеалът ви на земното щастие? - "Свобода от всякакви условности и задължения". Коя е вашата най-голяма надежда? - "Че когато и да е ще бъда оценен справедливо". Какъв девиз бихте си избрали? - "Свобода, честност и любов". [Вж. посочената библиография: Шишманов и Абрашев]

От тая изповед говори младостта, идеализмът, предаността към литературата. Това, което мечтае този поет-гражданин, е, ако не напълно, то поне отчасти разкрито в неговото писателско наследство, и поколенията не ще му откажат никога благодарността си и възхищението си. На Алеко се възпитаха младежи и граждани от 90-те години, към него ще се обръщат, като към извор на чисти вдъхновения и ободрителен смях, още много будни поколения. Със своя "Бай Ганьо" той съумя да покори въображенията: всички долавяха у автора неговата "сърдечна доброта" и всички знаеха, че сатирата му мери само лошите страни на живота и на характерите. Националният успех на разкази и хуморески, на пътни бележки и на фейлетони ни дава критерият за правилна оценка на писателя, с неговото незавършено дело.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Излиза под заглавие "Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня". [обратно]

2. Става дума за Захари Стоянов, по това време Председател на Народното събрание - вж. Константинов (Константинов 1943: 68). [обратно]

3. В. "Знаме", г. І, бр. 78 / 10. 06. 1895. [обратно]

4. Самостоятелното издание със заглавие "Бай Ганю - невероятни разкази за един съвременен българин", излиза през 1895 година. Наред с публикуваните по-рано в сп. "Мисъл" очерци, е включен и "Бай Ганю - журналист", който се печата за първи път. [обратно]

5. Авторът има предвид фейлетоните "Тържеството на Велзевул" ("Знаме", бр. 12/29.09.1894) и "Молитвата на Велзевул" ("Знаме", бр. 14/7.10.1894). [обратно]

6. Български преглед, г. ІІ, кн. VІ. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Ал. Константинов. Съчинения, кн. І и II. София 1901, 1903; Второ издание в 3 тома, София: Ал. Паскалев, [1921] - 1922.

Ал. Константинов. Писма. Мисъл, г. XVII (1507), 179 нт.

П. П. Славейков. Ал. Константинов. Спомени и бележки. В: "Съчинения" на Алеко Константинов, [Т.] I, [1901], 52 стр.

Н. Цанов. Спомен за Алеко. Мисъл, г. XVII, 169 нт.

П. Тодоров. Аристократизмът на Алеко. Мисъл, г. XVII, 191 нт.

Ив. Д. Шишманов. Ал. К. Материал за биографията му. Български преглед IV (1897), кн. III.

П. Абрашев, От детските ми спомени за А. К. ["Български преглед", г. ІІ, кн. ІІІ]

К. Кръстев. Ал. К. Шест статии. София, 1917.

К. Христов. Ал. Константинов, спомени. Мисъл, ІХ (1899), 49 и сл.

Б. Ангелов. Ал. К. Литер. характеристика. В: [Литературно-художествен] сборник "Жътва". [Редактор - В. Добринов]. София: Слънце, 1919, 7 нт.

Н. Атанасов. По върховете. [Литературни] очерки. София, 1927, стр. 70 нт

Б. Пенев. Превращенията на Бай Ганя. "Златорог", г. IV (1923), [№1], стр. 22-33.

Б. Пенев. "Литературните отношения и оценки на Ал. К.", "Златорог", г. VIII (1927), 151-163;

Б. Пенев. "Как възниква образът на Бай Ганя". Юбил. сборник "Искра", Казанлък, 1926, стр. 160-166. [Сборник "Искра", под редакцията на Г. Дочев и Ст. Попвасилев, е отпечатан през 1923 г. - бел. на ред. А.В.]

Л. Шишманова. Ал. К. Спомени. "Българска мисъл", I (1926), кн. VI-VII, стр. 558 нт.

М. Арнаудов. Ал. Константинов. "Българска мисъл", ІІ (1927), кн. V, 321 нт.

Б. Боев. Весела България. Алеко като другар. Вестник Ал. К., изд. Съюза на бълг. писатели, юни 1927.

Р[оман] П[ухлев] Хумористич[ният] слог на Ал. К[онстантинов]". "Училищен преглед" XXIII (1924), кн. 7-[8], 587 нт.

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Алеко. Съст. Димитър Пантелеев и Георги Клисаров. София: Български туристически съюз, 1936.

Пенев, Боян. Алеко Константинов. Биография. София: АБВ, 1937.

Константинов, Георги. Нова българска литература. Част ІІ: След Освобождението. София: Хемус, 1943.

Ничев, Александър. Алеко Константинов. 1863-1897. София: Издателство на БАН, 1964.

Българската критика за Алеко Константинов. С., 1970.

Константинов, Алеко. Събрани съчинения (в четири тома). Под редакцията на И. Тодоров, П. Пондев, Т. Тихов. София: Български писател, 1980-1981.

Иванов, Живко. Бай Ганьо: Между Европа и отечеството. София: ЕТО, 1999.

Пелева, Инна. Алеко Константинов. Биография на четенето. София: Просвета, 2002.

 

 

© Михаил Арнаудов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.03.2004
Библиотека "Български писатели". Т. V. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2004.

Други публикации:
Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. V. София: Факел, 1929.