ПРОБЛЕМАТИЧНИЯТ БЪЛГАРИН
(Към характерологията на славяните)

Герхард Геземан

web | Модерната география на културата

За характеристика на българина има много бележки, но нито едно-едничко системно изследване. Не съществува дори планомерно събран материал. Имаме само грамада недостоверни общи съждения на славяни и неславяни - съждения, обагрени от направлението на политическия вятър в дадено време. Днес веят пак, поне засега, по-чисти пасати, отколкото през второто десетилетие на нашия славен век.¹ Редакцията на “Славише Рундшау” възнамеряваше, за осветление на западноевропейското обществено мнение върху характера на българина, да поднесе просто в превод крайно интересната статия на един от по-младите български писатели, Константин Н. Петканов, върху някои характеристични черти на българина (авторът подразбира българския селянин), публикувана във “Философски преглед”. Но след като човек прочете няколко пъти тази статия, убеждава се, че с това няма да се помогне много на един европейски читател; че изнесеното от българския автор трябва плодоносно да бъде разисквано. Прочее, по-добре би било да побеседвам с г. Петканов in absentia (в отсъствие) и лично с някои умни, пребиваващи в Прага българи, върху някои от проблемите, които Петканов поставя за обсъждане.

Тутакси, още във въведението на статията, се споменава името Бай Ганю. Отвори ли човек уста да каже нещо за българите, и ето ти, че тоя “неодялан, весел и добродушен хитрец Бай Ганю” е вече там и се хили, надникнал над рамото ви. “Бай Ганю минава изобщо за тип на българин. Познатият и разпространен израз “българска работа” потвърждава това. Този израз се употребява винаги при несимпатични явления, било при отделна личност, било при колектив. Тука се касае за един случай на несериозно, повърхностно обобщение - един признак, че ние, българите, сами не се познаваме добре; че не си даваме сметка за своя живот и своите постъпки. Щом сме издържали многовековното тъмно робство, като народ ние сме сигурно нещо повече от неодялания, веселия и добродушния Бай Ганю”.

Това е достатъчно за началото на едно разискване. Преди всичко, интересно е, че не само чужденци, но и самите българи непозволено се идентифицират изобщо с Бай Ганю. Как всъщност стои тази работа? Тъкмо някои от славянските народи изглежда да обладават във висока степен дара на самоиронизиране (може би вследствие на винаги будното у тях чувство на малоценност в националното или културно отношение - когато това чувство е дори добре компенсирано), макар че те се стесняват пред външни хора да се подиграват със себе си. Пред приятели обаче са съвсем прямодушни в своите критични самобичувания. При руси, югославяни и българи това ми е добре познато от безброй случаи на личен опит. Чехите и поляците в това отношение са много по-въздържани - не само спрямо немците, но и изобщо (за причините на тази разлика - може би друг път). Но народностната самоирония е от голяма полза, не само, така да се каже, народово-биологически, ала и художествено. Тя гарантира създаването на народно-характеристични и едновременно художествени типове, които, носени от полета на своята народностна житейско-художествена истина, скоро прехвърлят националните граници и се превръщат в големи символи за цялото човечество, както, да речем, Дон Кихот не представлява само испанците (от всички времена), но изобщо страстният идеалист. На цялото човечество принадлежат днес така също и някои други не тъй дълбоко видени и тъй щастливо като Дон Кихот изобразени типове у Дикенс или Гогол: Wilkins Micawbar и Чичиков. Към тия народни типове, прекрачили бързо националната граница, принадлежи от последно време много славеният, много превежданият и много играният добър войник Швейк на чехите.

Не противоречи ли това на моето твърдение, че чехите са въздържани в проявата на възвишения дар на народностна самоирония? По никой начин. Тая самоирония е налице като един широк и в освежаващо своенравие шумящ поток през чешката народна душа, винаги и във всяко време. Доста е да се повзре човек на улицата, в бирарията, край огнището на дребния гражданин, в кулоарите на парламента... В учрежденията, училищата, университетите, на тържествените събрания е, разбира се, друго. И там е именно оправданието на моето твърдение! Образованият и национално съзнателният чех днес се срамува от Швейк! Та поне да не беше преведен той и на други езици! Но образованият чех не бива да се срамува от Швейк, защото други народи, особено германците, са го съблекли отдавна от само-народностното, само-чешкото и са направили от него символ на разсъдително, философско равнодушие, от чиято гумена ризница отскачат безсилно стрелите и на най-противната съдба и една цяла автокрация със своята Световна война си отива обезценена. Особеностите, които Швейк е развил и поставил в служба на субективното си самоопазване, са - чешки погледнато - същите, които целият народ е развил като биологически охранителни особености за своето народностно самосъхранение; те са - погледнато общочовешки - същите особености, които всеки човек развива, ако иска да бъде въоръжен на сюблимното поле на квиетисткия хумор против стрелите и ударите на надвластната съдба. Моралните ценности тука губят своето право. За училищата, уводните статии, казармените дворове, тържествените събрания те остават неоспорими. Един биологически характер стои зад доброто и злото на едно съзнателно и рационалистически взето народно възпитание.

Такъв биологичен характер е и Бай Ганю. Не ще съмнение, като морална ценност, като пример и нагледен материал за християнското религиозно обучение или за родолюбива гражданска поука, това четиво не може да се препоръча. Създателят на този образ, Алеко Константинов, го е нарисувал, казват, за да постави пред своите сънародници едно неумолимо огледало за лошите страни на техния характер - ще рече, нещо като онова, което Гогол твърди за себе си и за своите образи. Така, както това е казано, е без съмнение правилно: Алековият “Бай Ганю” е една сатира на известни български народни типове и народни особености на характера, които той смята лоши, вредни, таквиз, що трябва да бъдат преодолени. Но въпросът е: прав ли е бездруго Алеко Константинов в това си твърдение, и ако е прав, то в каква степен? Наистина ли Бай Ганю е един такъв вреден, такъв един при всеки случай достоен за презрение тип, който трябва да се преодолее?

Нека дори да признаем на създателя на Бай Ганю и на съгласните с него, т.е. с Константинов, българи относително присъдата над образа: съгласни сме, че може да има времена и обстоятелства в развитието на българския народ, в които Бай Ганю като народен тип да няма свое място и да трябва да бъде преодолян. Но кога и где? Да речем, например, когато българинът пътува по Европа, още на Будапещенската станция, макар за Бай Ганю това да не е още същинска Европа; но сигурно вече във Виена и Прага (у професор Иречек!) или в басейна на една европейска градска баня, или, съвсем ясно вече, в оня дрезденски момичешки пансион - за да изтъкнем само няколко от познатите положения, при които имат причини неговите съотечественици да му се смеят или да негодуват. Но искрени ли сме напълно? Ще да е имало ли също такива причини преди някакви петдесет години на родните Балкани, за да се възмущава човек от Бай Ганю? Ако в Европа той крие недоверчиво своите мускали розово масло, гдето една такава предпазливост може да изглежда не на мястото си, то не ще съмнение между търговците на Изток, с които Бай Ганю е имал вземане-даване през турското и фанариотското иго, тая предпазливост е била повече от уместна. Така че, ако Петканов смята, фактът, гдето българската народност е оцеляла през времената на робството, да доказва какво човек не бива да туря изобщо българите наред с Бай Ганю, то аз бих казал: тъкмо на хора от типа на Бай Ганю, тъкмо на този незасегнат от никаква по-тънка култура (също не и от фанариотско-византийска!), на този винаги неумолимо-весел, шумен любител на угощения, добродушен в основата си, но всякога дирещ някоя полза за себе си, именно на тоя по селски хитър българин българският народ дължи своето запазване под политическия гнет на турците и културното и стопанско ограбване чрез гърците и разни други левантинци - и дължи го в една такава степен, която не бива да се подценява! Поетът и създателят на Бай Ганю бе пръв, който извърши несправедливост над своята рожба и над типа. Бай Ганю е един важен акомодационен тип в развитието на славяно-балканските народи под чуждото им иго във всяка форма. Естествено, напорът на Бай Ганю към витално самосъхранение не развива никакви обективно симпатични черти. Но кой би бил толкова несправедлив, че да чака такива черти у раята? Който не желае да развие у себе си тия опортюнистически черти (към тях принадлежи скъперничеството, преструването на глупав, хитрото или престореното хитро използуване на по-приличните, възвишено мислещите близки; надуването, когато това нищо не ти струва; селяшки гордото тикане в очи, като превъзходство, това, че човек не е засегнат от никаква по-тънка цивилизация и т.н.), защото неговите човешки идеали лежат на една по-висока плоскост, а при все туй иска да запази себе си и своя народ, той трябва да се отдели от раята и да стане хайдутин. Там ще има случай да развие други, по-горди, по-рицарски качества. Но той ще трябва да приеме към тях и известен брой характерни черти, които тъкмо хайдутството - “лошият занаят”, както е с примирение наречено то дори в хайдушките песни - носи със себе си и които, що се отнася до тяхната симпатичност, не се много отличават от тия на опортюниста Бай Ганю.

Да бъдем справедливи: тъкмо по гърба на Бай Ганю се плъзнаха вековете робство, без да отслабят неговия виталитет, макар да са малко поразвалили апаратурата му. Но важен бе в тая борба на живот и на смърт за народа преди всичко тъкмо виталитетът. Тъй както Бай Ганю е изобразен и преценен, Константинов е извършил една историческа несправедливост към него. Съвсем другояче е то, ако човек постави проблемата по-дълбоко и навре също и сондата на критическите въпроси по-дълбоко, отколкото е сторил това Константинов (или по-вярно: отколкото е можел да го стори), т.е. ако се бе признало, че Бай Ганю, като балкански опортюнистически и витален тип, е изиграл своята роля в биологическото домакинство на българския народ, и ако сега би бил поставен в една модерна, поевропейчена българска държава, в една модерна национална култура, развита от самия български народ - не в европейска баня, или в дрезденския момичешки пансион. Но по времето на Константинов тази роля не можеше да се възложи на Бай Ганю! Много лесно е за тогавашните млади български господа, имали щастието като първи поколения на своя едва освободен народ да се учат в Европа, да се подиграват с Бай Ганю. Бай Ганю, както младите господа в Константиновата сатира го изобразяват, не може да бъде засегнат от техните остроумия и възмущения. Той е имал здрава задача в биологията на своята среда и я е решил. Константинов е написал половина век по-рано своята сатира. Само в оня миг, когато Бай Ганю се върне от Европа дома си с “гумено палто”, т.е. поевропейчен, почва проблематиката на тоя тип в историята на българската култура. Но тъкмо там се свършва Константиновата книга.

Нека се изразя по-ясно: ако Бай Ганю се е развил в един такъв характер, какъвто го изобразява Константинов и неговите сънародници го до днес осъждат (Бай Ганю), то това не е само едно естествено следствие на балканските условия; тоя тип на българския дребен гражданин е бил на своето време и при тогавашните условия, в своята среда и мерен със своята народностна задача, един положителен тип, - положителен тип, който само тогава заслужава сатира, когато стане паразитен и разрушителен, т.е. когато се вмъкне и в културни епохи, гдето той няма място: в модерната държава и в модерната национална култура. В такава изменена среда един тип като Бай Ганю би могъл да влияе пакостно, ако той се, да речем, постави против собствената си държава, както по-рано против турската, ако би отблъснал националната култура, или ако би я също той външно възприел, както по-рано балкано-византийската на измамника гръцки бакалин или душепокварителя свещеноначалник. Такива характерни черти, които някога можеха да се ценят като качества на приспособимост, т.е. позитивно, днес като рудименти на робската психология, превръщащи се на паразитни и разрушителни, се намират още много в българския народ - тъкмо както, да речем, у сърбите (народностните различия не са само в нюансите). Не ще съмнение, че тия черти трябва да бъдат преодолени. Те не са присъщи само на селянина и еснафлията, тях намираме (навред по света) и у интелигенцията. Такива черти са често тъй жилави, че траят векове. У немския селянин напр. едно остро око би открило в много покрайнини на Германия (напр. в Бавария, в Долна Саксония, в Източна Прусия, в Поморавия и Меклембург) още и днес характерни черти, които са съвсем паразитни, често напълно разрушителни и вредни, ако не толкоз за самия селянин, то сигурно за цялото общество, за народа, - те във всеки случай произлизат от времената, когато е липсвала стопанска и лична свобода, от противоположността между селски народ и феодални господари, или между село и град. Тогава те са били витални, като чертите на българския Бай Ганю за съответното време и съответната среда. Тия особености се простират у баварския селянин от някои области дори, напр., до церемонните форми, които той употребява при разговор с човек от своята среда или с чужди; в последния случай това особено бие в очи.

Който се занимава с характерология, той трябва ясно да различава структурите на място, на среда, на социално положение, и историческите слоеве. Единични черти сами за себе си не означават нищо. Всяка по отделно не е ни морална, ни неморална; само нейната биологическа роля я прави такава, - да перифразирам Хамлет.

Един херактерологски народностен тип като Бай Ганю може единствено тогава да бъде разбран, когато човек го съпостави в неговата структура с прилични нему. Едно сравнение с Швейк е сякаш най-близко и биде вече по-горе споменато. Сходството тука не е в характерологическия състав, а във витално-народностната задача на самосъхранението. Тая задача е разрешена със съвършено различни средства: тъкмо толкова различни, колкото са чехът и българинът, Балканът и старата Австрия. Освен това, ще прибавя, че тази биологическа задача на лично и народностно самосъхранение, която определени особености на характера поставят и обставят, в “Швейк” е по-ясна отколкото в “Бай Ганю”. (Касае се за “Приключенията на добрия войник Швейк в Световната война”). За да развие целия тип на Бай Ганю в неговата пълна витална сила и право, Константинов трябваше да го изобрази в самата му страна, във виталното му противопоставяне на турската, балкано-византийската среда, но не в ония едвам настъпили времена на българското поевропейчване. През тия времена, разбира се, Бай Ганю почва да играе една засрамваща роля в очите на младите, вече поевропейчени и затова съвсем рационалистично мислещи студенти. Не бива човек да се сърди за това на младите хора, въодушевени от европейската култура и цивилизация: поевропейчването почва с рационализъм, с политическо, морално, цивилизаторско обистряне. Цели ведра с бистри работи са пред вратата на двусмисления европейски културен рай. И ето че едно от тях се излива върху бедния Бай Ганю, който тогава, когато Константинов го описва, още е нямал никакво време да покаже културоспособността си.

Константиновият “Бай Ганю” като художествено произведение не стои много високо. Сам Константинов е гледал без претенции на своето дело. Ала сензацията, която то извика в онова време на въодушевеното бистрене, го направи знаменито. А липсата на истински народно-характерологски интереси го задържа като представител на българския характер в главите на българите (както видяхме по-горе) и на ленивите в мисълта си и непосветени (понякога и зловолни) чужденци. Прочее, който иска да се занимава с характерологията на българския народ, той е поставен най-напред пред задачата да се разправи с Бай Ганю. В това направление аз бих желал да съм турил начало. Само когато това стане, т.е. когато бъде опознат в своята историческа условност този сам по себе си, разбира се, право видян, но криво обсъден и несправедливо оценен тип, при туй, когато се установи, положителен ли е той в своята биологическа роля, или, изиграл я вече, е станал паразитен, - само тогава може да се предприеме нещо с него.

Тия бяха приблизително мислите, които възбуди у мене първият откъслек от характерологията на Петканов. Тези мисли още повече се утвърждават, ако човек сравни Бай Ганю вместо с Швейк и Чичиков с един от неговите балкански братя - и то един типично паразитен тип, както ни го рисува сърбинът Стеван Сремац във “Вукадин”.

БЕЛЕЖКИ

1. Надяваме се, че главата за българите във француското издание на Цвиичевия "Балкански полуостров" ще бъде основно поправена, макар след смъртта на автора, чрез допълненията, които ще се внесат в идущото сърбохърватско издание. [обратно]

© Герхард Геземан
© Кирил Христов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2005, № 5 (66)
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006
Модерната география на културата. Родно и чуждо. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Училищен преглед, ХХХ , 1931, № 6, с. 925-931 (в превод на Кирил Христов).

Slavische Rundschau. Berlin-Leipzig, 1931, № 6.