СВИДЕТЕЛ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, ИЗ ДНЕВНИКА

Йовица Ачин

web

Докато вървя по улицата, виждам отсреща една девойка, която потръпва с рамене. Косата й е дълга и червена. Но гърдите й са причина да не мога да откъсна поглед от нея. Те са твърди и едри, борят се с девойката. Забелязвам как я обгръщат с изпънати ръчички, забиват пръстчета в лопатките й, стягат я в обръч така, че дъх не може да си поеме. Внезапно се разтеглят, както само те си могат, залюляват се и я докопват за врата. Душат я насред улицата. След това бързо я пускат и я ритват в стомаха. И го правят силно и постоянно, така че гръбнакът й се извива на тласъци. Още малко и ще се пречупи, но не се дава. Аз се колебая, не знам какво да предприема: дали да скоча, да сграбча полуделите гърди и да ги спра в това очевидно престъпление. За миг ми заприличват на детенце, което се дърпа бясно от нечия прегръдка и вироглаво отказва целувка. Тялото на девойката се гъне под ударите. Не се справя много добре в схватката. Но въпреки всичко, изложена през цялото време на това тайно нападение, девойката ми махва с ръка от центъра на сблъсъка, сякаш сме стари познати и се усмихва ведро и невинно.

Тази усмивка ме съпровожда до вкъщи, тя е с мен в здрача, когато си лягам. Кротко ме чака да се събудя. Очевидно се чувства като скъп гост. А аз нищо не пиша, не мисля за нищо, не решавам никакъв заплетен проблем. С две думи, прекарвам си отлично. Спя, а на събуждане при мен, заедно с усмивката на девойката, която бди над мен, идват едни или други думи. Никога важни. Например брадавица, или капчица. Почесвам се по гърдите. Без паника забелязвам как натежават, вмъкват се между ребрата ми, завличат ме надолу. След това отново заспивам. Надявам се на сигурно доказателство, че преселението на душата ми е извършено без големи затруднения. Невъзможно е да й служа без пълни гърди. Но като че ли още се колебая дали да се родя или не.

* * *

Зимата наближаваше и това се усещаше в особената острота на утринния въздух. Засега вместо сняг навсякъде в предградието се бе разпростряла бяла мъгла. На някого можеше да му се стори, че е започнал да пада ситен сняг, но в мига, когато първите снежинки са докоснали уличния калдаръм, той е променил решението си, спрял е да вали и под натиска на неизразходваната от падането енергия се е превърнал в брашнен прашец, останал да виси така и да се рее между небето и земята. На тавана на ниска постройка в края на две улици, срещу която започваше брега, обрасъл с акации, тя се миеше. Разголена до кръста, сведена над мивката до стената, тя се плискаше със студена вода, триеше се енергично около врата, масажираше с мокри длани гърдите си, обливаше лицето и зад ушите. В този миг й се стори, че чува нечий зов. Без съмнение това бе много силен вик, защото го бе доловила въпреки плисъка на водата в легена и съвсем естественото усилено сърцебиене и бучене на кръвта, което се появяваше винаги, когато се миеше по този начин. Спря и се ослуша. Капките вода по тялото й започнаха бавно да се стичат към нощницата, която бе смъкната на височината на гащите й. Една капка я погъделичка по гърба. Като продължаваше да се ослушва, тя взе кърпата от облегалката на стола и започна да бърше корема си. Нищо не се чуваше. Тъкмо щеше да си помисли, че й се е сторило, когато до ушите й достигна писък, от който се вцепени. Писъкът се отдалечаваше, като че ли се удавяше в собственото си ехо, което затихваше, потънало незнайно къде в мъглата. Тя бързо разтвори таванското прозорче, покачи се на примъкнатия стол и се наведе надолу. Не почувства никакъв студ, но кожата на гърдите й настръхна. Навън нищо не се виждаше. Обърна се в посока на първата, а после на втората улица. Чу приглушено кукуригане, чу и две кучета, които се надлайваха, но никакъв човешки глас. Загледа се към брега, като повдигна очи нагоре, й се стори, че през плътната мъгла все пак успява да различи върховете на оголените корони на акациите. Пъхна показалец в устата си, извади го и го насочи към небето. Не, каза си тя, със сигурност й се бе счуло, а и какво изобщо можеше да направи тя. По принцип предприемчива, каквато и трябваше да бъде, за да оцелее, защото от години живееше сама, дори бе обикнала и се наслаждаваше на самотата си, горда от факта, че никой не й е необходим, хрумна й да позвъни в полицейското управление и да съобщи за случилото се, но в същия миг се отказа от идеята си. Какво щеше да каже на дежурния! Онзи сигурно щеше да й се изсмее, и като разбереше, че живее сама, щеше да предположи, че се е превърнала в истеричка. Чули сте викове и писъци, така ли, а откъде - ще я запита - и нищо не сте видели, а да не би да е измяукал някой котарак? Реши да забрави за случката, която дори не бе истинска случка, ако всичко е било самоизмама. Ако някой я видеше сега отдолу, от улицата, можеше съвсем основателно да предположи, че е луда. Гола девойка на покрива. В ранни зори, през есента, лунатичка, която е изпуснала през нощта подходящото време за своето лунатично бленуване. Потръпна, слезе бързо и в същия миг захлопна прозореца. Ще си навлече и някоя пневмония на всичкото отгоре. Гащите и усуканата около кръста й нощница бяха влажни. Смъкна ги с енергични движения и измъкна друг пешкир от долапа. Да, какво можеше да направи, питаше се тя. Не можеше да се предположи, че е някакво престъпление. Първият вик дори не приличаше на зов за помощ. А писъкът? Но това можеше да бъде и несвързан с нищо писък на задоволство. Не трябва да се разстройва. И все пак, не приличаше ли донякъде на мъжки писък? Възможно. Но нима и мъжете пищят, докато се любят? Все едно. Решително, донякъде грубо се бършеше, като притичваше и подскачаше из стаичката. Направи няколко приклякания. Успя да докосне пода със задник, провря глава между хълбоците си, ако поискаше, можеше да докосне с език настръхналите си срамни косми. Много добре, все още е доста гъвкава. Тогава се вцепени, както си беше свита на кълбо, с ръце обгърнали коленете й, и се търкулна встрани. Колкото и да беше далечен, отново чу съвсем ясен мъжки стон, последван от пищене и след това тишина. Почувства, че вече няма никакъв шанс за колебание, че повече никаква неизвестност не й предлага отстъпление, това беше охкане от болка, беше писък в края на продължително мъчение. Знаеше със сигурност, че го чува сега и повече няма да се повтори, че това е за последно. Не можеше да обясни защо, но й се струваше, че това е предсмъртен хрип, предизвикан от нож, чието дълго и широко острие се забива бавно под ребрата. Почувства как една гореща сълза капна на носа й. Отдавна не бе плакала и това я изненада. Защо, запита се неохотно. Може би заради собствената си безпомощност? Или заради безпомощността на непознатата жертва, която издъхва със стон някъде наблизо, на някое неразкрито място? Моли я да направи нещо, каквото и да е, само да не е така бездейна, да му помогне поне в мислите си. Плачеше точно заради тази двойна безпомощност, която отекваше на зазоряване. По-рано, по време на един разрив, след който се зарече ”никога, никога вече”, й се случваше нещо подобно, дори и насред улицата, щом в съзнанието й оживееше гледката на запустяла скала, която морето залива и увеличавайки нейната естествена усамотеност, мие и руши. Тогава се усмихваше с невиждащ поглед и махваше с ръка. Но не и сега. Гнуси се от някогашната си сантименталност. Отказа се да я измъчват илюзии, да я мият и рушат. Дори не се сеща за тези моменти на слабост. И сега, някой отстрани, който я е шпионирал - докато се е връщал в мъгливото утро от обичайната си разходка в гората, - привлечен от нейната здрава голота, изникнала преди малко на покрива, надникнал точно през прозорчето, плътно затворено от нея, за да не я убие студа, лесно би могъл да я сравни с охлюв, който омазан в слуз, се е свил в своята къщичка и угасил всички външни сигнали, вярва, че е здраво защитен, а не забелязва, че варовиковата му черупка вече е смачкана от петата на нехаен минувач, подранил в разходката си по близката пътека, която лъкатуши между дивите акации към обсерваторията на върха на високия бряг. Още по-силно обгърна коленете си с ръце в опит да се смали, да се превърне просто в точка край пешкира, изпуснат до главата й, с коса разпиляна по него. Къде си, несретнико, кой си, дай ми знак, че си жив, обади се, не позволявай това да бъде престъпление, не допускай денят ми да започне така без ведрост, усмихни се, черни човеко, не може да нямаш никакво чувство за хумор, кажи, че всичко е лоша шега, че виковете са лъжливи, не позволявай да забравя всичко - шепнеше тя.

Какво бих могъл да й кажа, когато целият ми глас се е процедил от мен - мислех аз, докато постепенно губех свяст и светът чезнеше пред очите ми. Нищо повече от онова, което тя вече знаеше, нищо, освен че съм тук, наблизо, че това съм аз, а не някой друг, и че може да ме види, ако наистина го поиска, да докосне с длан челото ми и може би дори да ме спаси, ако истински го желае. Колкото до забравата, тя е неизбежна.

© Йовица Ачин, 1999
© Русанка Ляпова - превод, 2002
© Издателство LiterNet, 19. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.