ПОРТРЕТ НА ПИСАТЕЛЯ ОТ ДИСТАНЦИОННАТА ШКОЛА

Йовица Ачин

web

По обед вървя забързано по оживена уличка. Пред мен - познат женски гръб. Не мога да се сетя за името. Вълнуват ме раменете и лопатките. Настигам жената, заобикалям я, извръщам глава назад, забавил ход. И всичко това, за да не изглежда маневрата ми нападателна. Преструвам се, че съм забравил нещо, или че гледам след някого, далеч, далеч назад. Страхливите жени по улиците имат странен поглед - всичко гледат, а не искат нищо да видят. Тази крачи към мен, върху мен, буквално ще ме прегази. В този миг ме осени името й. Щом го изрекох, спря. Улучих. Не бяхме се виждали отдавна. Как е, питам.

Боли ме. Боли я? Точно тогава моята позната притеснено измести разговора, като ми занатяква, че твърде много съм си измислял, че, дето се вика, било грехота, че не продължавам да се занимавам със сериозни проблеми, а съм се бил повел по неща, които ги нямало в теорията…

Разделяме се. Тя можеше да продължи по същата улица, а аз да свърна в първата пряка. Или обратно. Всичко бе възможно и без значение.

Късно вечерта, когато се върнах в къщи, си спомних за срещата. Ужасен прелиствам указателя. Болката остана недоизказана. Какво я боли? Къде я боли? Обаждам й се по телефона, за да разбера това, което ме измъчва. Тя ли е? Гласът не ми прилича на нейния, но потвърждава, че е тя. Извинявай, но каза, че те боли. Не разбрах къде, какво? Зъб? Ухо? Гърло? Стомах? Нещо на теб? В теб? Каква е разликата?…

Защо ли това изобщо ме измъчва? Може би има връзка с измислянето, със сериозността на проблема, дори с теорията. Ако аз бях казал, че ме боли, щеше да ме боли точно там някъде, по средата. Не измислицата, не теоретичният проблем… а между тях. Нито това, нито онова. Някъде под мишницата помежду две ключови думи, които ме преследват и искат всяка за себе си, мразейки се взаимно, да използвам само едната, а другата да забравя напълно, сякаш не съществува. Все още напрегнат от това усилие, чувам непознатия женски глас в слушалката:

- Боли ме! Но как пък да не ти кажа какво и къде.

Така и не научих отговора. Трябваше да попитам веднага, на улицата, както си му е редът, но раменете и лопатките не ми позволиха да го направя, запушиха ми устата, а и тя веднага ме подхвана със своите, както ми се струва, налудничави укори, и точният миг бе пропуснат. Улицата ни погълна; останахме във влажния мрак на нейните челюсти.

Не избирам една определена дума, само и само да имам правото над всички, да са ми всички на езика, щом поискам. В замяна на това не съм достатъчно умел при употребата на нито една от тях. Изговарям всяка с усилие. Нека ме боли между измислицата и теорията, ако приятелката ми е имала предвид това. Или между която и да е друга двойка думи.

Бих подкрепил предложението за повторно въвеждане на дистанционната медицина… От шестнайсетте познати и напълно доказани като авторство автопортрета на Албрехт Дюрер, два са актови. Художникът се е разсъблякъл, поставил е огледалото пред себе си и след това се е нарисувал. Огледалото, което използвам аз, крепящо се с усилие между разпънатите двойки думи, е някак си изкривено. Онова, което е съвсем добро, здраво, хармонично, изглежда грозно, цялото на възли, издължено, нагънато, просто не прилича на себе си. За щастие, това, което е недостатък на кривото огледало, от друга страна е и негово качество. Всичко отвратително, разкривено, болно, сега е променено по такъв начин, че изглежда повече от добро, едро, красиво. Кривите огледала са вълшебни, сякаш са се появили от сблъсъка между реално и нереално, сякаш огледалото е провряно между някоя призрачна теория и ясната, пълнокръвна измислица, като нито една от страните не взема превес, така че е трудно да се определи на чие съществуване се основава, коя страна е по-лековита.

И все пак, можеше да ми каже къде я боли. Разбира се, че я боли. И мен ме боли. Дори да не ви кажа, ще видите къде, щом погледнете в кривото огледало. Между другото, един от споменатите два актови автопортрета на Дюрер, съдейки по всичко, е бил предназначен за консултация с лекар. Художникът не е можел да пътува до своя лекар и поради това е водел преписка с него. В писмото е нарисувал себе си, своята гола фигура (в съгласие с анатомичните, но струва ми се и с някакви други призрачни правила) и на тази фигура е посочил себе си с пръст. По-точно слабините отляво, мястото, което е оградено с кръг. Над рисунката е написано: Боли ме тук.

Моята разпънатост е неизлечима. Не ми олекна дори когато моята приятелка, представете си само, ми позвъни почти веднага след своето бездушно как-пък-да-не-ти-кажа. Наистина трябва да подкрепим предложението за възстановяване на дистанционната медицина. Ти ме попита, а аз разбрах, че теб те боли, и как тогава мога, обяснява тя, да ти кажа къде те боли. Раните от истините и раните от лъжите не се различават. Докато четем, аз на теб, мила душо, а ти на мен, не сме защитени от недоразумения с нещата и събитията извън книгата. Извинявай, а къде всъщност те боли? Ако ви покажа, може би вие там, отдалече, точно ще предвидите риска от случайни срещи с познати гърбове сред уличната врява. Сега е мой ред да отговоря, не толкова грубо.

- Тук ме боли.

© Йовица Ачин, 1999
© Русанка Ляпова - превод, 2002
© Издателство LiterNet, 19. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.