Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАНОНЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Васил Пундев

web

Под това заглавие в последната книжка на сп. “Пролом” (год. I, кн. 15-16) проф. М. Арнаудов дава един опит за историческа схема на литературата ни. Думата “канон” тук значи “ония избрани ценности, ония творчески личности и значителни произведения, които намират общо признание в дадено общество и които стават с течение на времето “класически” - поне в историята на дадена национална литература”; говори се, следователно, за определени литературни величини, “заели своето законно място в съзнанието на нация и на човечеството, извор на ония художествени емоции, които не се ограничават само за една епоха, и документи на културно развитие, които няма да се повторят вече”.

“Какъв е канонът на нашата литература?”, се пита проф. М. Арнаудов. Ето един наистина интересен и сложен въпрос, появата на който в последно време - в една или друга форма - ясно говори за назрялата нужда от ориентиране в нашата литературна история и действителност. Такъв канон в съзнанието на българския четец няма и той завистливо поглежда към чуждите литератури, дето относително е установена една “йерархия на талантите”. На що се дължи тая липса от извънредно голямо значение? За нея едва ли е виновна само нашата литературна история и критика. Преди всичко литературата ни няма зад себе си изминат път, подобен на пътищата в западните литератури, в който да се очертава смяната на школи с техни големи представители. По нашия къс път на литературно развитие не изпъкват и писатели от западна големина и значение.

На литературната история и критика се пада част от “вината” за неустановеността в литературните ценности от миналото и днес. И на първите, разбира се, принадлежи работата над съзнанието у нашия четец в тая посока. Отрадно е, че те чувствуват вече това и правят често опити за по-обобщени постройки и оценки. Има “хаос”, има “конфузия” в нашата литературна история и критика, това никой не ще отрече. Но пресилено е да се обясняват разногласията на критиката уж с “лични симпатии, котерийни връзки и произвол на вкусовете”, с разделянето на “наши” и “други”. Зад една преценка е най-лесно да се допусне недобросъвестност, но аз мисля, че поне в по-важните случаи подобни предположения са погрешни. И особено полезно би било за критика и публика все по-малко да се проявяват подозрения, за които няма други основания освен характера на оценката.

По какъв начин би могло да се излезе от “хаоса” и “конфузията”? Проф. Арнаудов решава за себе си така: “...опрян на всичко, което е изнесено досега за осветление на въпросите, бих се опитал да скицирам канона на завършените наши писатели, за да дам възможност и на други да проверят разбиранията си и да видят има ли помежду ни допирни точки в начертанието на общата схема”. Малко неясни са началните думи на цитата, защото не се вижда връзка между тях и самата схема при предположението, че “изнесеното” е плод на общи усилия в нашата литературна история и критика. При такова предположение може да се говори за канон. Но нима литературната ни история и критика е съгласна с дадената в схемата на професор Арнаудов оценка на Пенчо Славейков, Кирил Христов и най-младите ни поети? Опитал ли е авторът да затвърди един канон, който е бил на път да се изясни в съзнанието на българския четец въз основа работите на сериозни литературни историци и критици, или е дал една субективна схема? Струва ми се, че проф. Арнаудов е направил второто.

Такъв субективен канон (да оставим настрана противоречието в това съчетание) е даван и от други критици у нас - Пенчо Славейков, Кръстев, Пенев; край тях и неколцина други, чиито схеми не ще имат значение за изясняването на литературните ни ценности - Ив. Радославов, Людмил Стоянов, а напоследък и Ал. Балабанов заплашва с ревизия българската литература, която ревизия, трябва да се очаква, ще има за последица също някакъв канон. Колкото различни по стойност на произхода си, тия схеми имат един общ белег и недостатък. Те не са доказан плод на широко и задълбочено историческо изучаване, затова не могат да се приемат като канон на българската литература. Но оттук не следва, че те са безполезни - особено когато са сложени на историческа основа, какъвто е случаят с опита на Пенчо Славейков и проф. Арнаудов, защото, дадени от просветено и авторитетно перо, те носят светлина, която постепенно ще разведри хаоса и конфузиите.

Въпросът за канона на литературата ни, повтарям, е твърде важен и сложен. Той категорично сочи нуждата от по-близко запознаване с нашите писатели в миналото, които досега дори не са издадени както трябва, и необходимостта от една пълна, научна история на българската литература. Без нея не може да има канон. Но и тя не е мислима без него, ясно очертан в съзнанието на автора й. Не трябва да се забравя, че въпросът за тоя канон е тясно свързан с въпросите за методите и задачите на нашата литературна история (както това загатна и проф. А. Теодоров-Балан в неотдавнашната си статия “Изучаване и изображение на български книжевници” в “Сборник Д. П. Чинтулов”, Сливен, 1922). Свързан е той също с методите и задачите на нашата критика. По тях би било не по-малко интересно да се отговори от нейните представители, като се има пред очи общото осветляване на днешната ни литературна действителност. Доста са вече занятията им с “господата от противния лагер”. В нея израстват въпроси, които трябва да я накарат да се вгледа в същината на своята работа, за да бъде последната наистина потребност за писатели и четци.

 

 

© Васил Пундев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.05.2004, № 5 (54)

Други публикации:
Слово, № 205, 1922.