Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАНАСТИРСКИ СРЕДИЩА И МОНАШЕСКА КНИЖНИНА В СЪРБИЯ И БЪЛГАРИЯ ХІІІ В.

Радослава Трифонова

web

(1)

Манастирите през Средновековието са основен двигател на културните процеси и центрове на духовна енергия. Като културен феномен те изпълняват функцията на книжовни средища (според термина на Д. Богданович 1982). Те са както книгохранилища, така и обител на книжовници, които със сакрален респект опазват и репродуцират писаното слово. В тях, от една страна, се осъществява приемственността с предходната традиция, създава се книжнина, структурирана обикновено около локални култове, легенди или мотиви (най-често свързани с патрона на манастира). От друга страна, те са активни посредници в книжовния обмен - в тях се създава и разпространява книжовна продукция далеч зад границите на културната им територия (монасите и общността от вярващи).

Заради специфичните си социокултурни и религиозно-просветни функции, манастирските книжовни средища са интересен обект на изследване особено в епохи на отстояване на народностната идентичност. През ХІІІ в. в книжнината на сърби и българи има превес на народностните тенденции. В Сърбия се консолидира първата държавна организация, а в България се възражда Второто царство (след византийското владичество). Сърбите се борят за автономна сръбска архиепископия, а българите - за възстановяване на патриаршията.

По отношение на функционирането на манастирските книжовни средища се забелязва съществена отлика между двете южнославянски държави:

През ХІІІ в. манастирските книжовни средища в Сърбия имат съществен принос при определяне на обема и съдържанието на книжовната продукция. При сърбите е особено значима ролята на манастирските книжовни средища, изградени във вътрешността на държавата с ктиторството на владетелите. Освен това атонският манастир Хилендар векове наред изпълнява функцията на нормативен център за старата сръбска литература - по отношение на репродуцирането на старобългарската книжовна традиция и при кодифицирането на жанровите, тематичните и стилистични особености на оригиналните сръбски произведения.

При българите през този период е трудно да се разграничи приносът на конкретни манастири като книжовни средища, тъй като в достигналите до нас ръкописи няма достатъчно данни, които недвусмислено да насочват към конкретен манастир, където да се е разгръщала широка преписваческа дейност. Като основно книжовно средище на старобългарската литература през ХІІІ в. се откроява столицата Търново, където се развиват общонародните култове.

В България по времето на Симеоновото царство книжовен център е столицата Преслав. По аналогия и приемственост на културните процеси и за Второто българско царство престолният град Търново се превръща в основен книжовен център. Държавата (в тясна връзка с църковното управление) е поръчител и адресат на книжовната продукция.

През ХІІІ в. в България са функционирали и периферни книжовни средища, предимно в западните и северозападните предели на държавата (като Рилското и Средецкото; Осоговското, Скопското и Лесновското и др.).1 Още през ХІ-ХІІ в. се създават Рило-Лесновските и Пшинско-Осоговските анахоретски култове в съответните манастири (Маркович 1920: 1-31) и през ХІІІ в. там се съхранява писмената традиция за тях.2

По време на Втората българска държава книжовни средища са били не само манастирите, но и малките селища. Особено показателни за живата книжовна традиция в западнобългарските земи през ХІІІ в. са запазените среднобългарски ръкописи, чийто произход се свързва с тях - Битолският триод (писан в с. Стълп, Кичевско - вж. Иванов 1970: 453-467), Болонският псалтир (писан в с. Равне, близо до Охрид, изд. от Ив. Дуйчев 1968) и Добрейшовото евангелие (според Цонев 1940: 8 - писано в северозападна България).

Макар и не по същия начин както Хилендарският манастир за сръбската книжовна традиция, ролята на Света гора и на българския манастир Зограф в течение на ХІІІ в. е значителна за старобългарската книжнина през цялото Средновековие. Особено важен е манастирът като място, където се пренася търновскта книжовна традиция.3

Преди да се спра конкретно на манастирските книжовни средища и на монашеската литература, искам да отбележа основните типологически отлики между сръбската и българската книжнина от ХІІІ в., на фона на които се открояват спецификите в развитието на двете средновековни литератури:

1. Различен е контекстът, който формира литературните процеси в Сърбия и България през ХІІІ в. Народностното съзнание при българите се крепи на култа към града (Търново), а при сърбите на култа към рода (династията на Неманичите) (Иванова 1986а: 19). В Сърбия се създава мрежа от големи манастирски средища, свързани с ктиторството на владетелите, а в България - Търново е едновременно център на държавната и църковната власт и книжовно средище, свързано с култовете на нови светци, чиито мощи се съсредоточават в града;

2. Тенденциите в литературното развитие на сърби и българи през ХІІІ в. са различни - в България функционират светителски култове, които териториално се съсредоточават в едно книжовно средище (центростремителна тенденция), а в Сърбия се развива единствено "двойният култ" към св. Симеон (Стефан Неманя) и св. Сава Сръбски, но териториално се разсредоточава по манастирските книжовни средища (центробежна тенденция).4

Манастирската книжовна продукция е предизвикана преди всичко от религиозните и индивидуални потребности на монашеското братство, но разбира се е адресирана и към по-широка аудитория от вярващи. Най-често разпространяваните текстове са събрани в сборници с различно предназначение, които могат да се систематизират по функционален критерий на две групи:

1) богослужебни сборници с практическо приложение в църковното пространство - книги с текстове от Светото писание (евангелия, апостоли, псалтири и паримейници) и книги с литургични текстове, предназначеин също за ежедневна църковна употреба (пролози, минеи, триоди, октоиси и требници); към тях се причислява и книгата с текстове, уреждащи реда в манастира и взаимоотношенията между монасите - типикът;

2) небогослужебни чети-сборници - книги с текстове, които са четени в извънцърковното пространство, например в манастирската трапезария, или широко разпространявани като четиво на монасите (патерици, поучителни, антологични и други сборници с разнообразно съдържание).

В Сърбия книжовни средища са предимно манастирите, особено онези, които са задужбини (своеобразни гробници) на владетелите. Чрез градежа на манастири първите сръбски владетели укрепват единството на светската и църковната власт. Църквата и монашеството са активни поддръжници на сръбската владетелска идеология.5 Първото и най-значимо средище за сръбската литература векове наред си остава светогорският манастир Хилендар. Средище, извън пределите на държавата, но основно функционално звено в развоя на литературните процеси в Сърбия.

В началото на ХІІІ в. във вътрешността на сръбската държава се формират няколко големи манастирски книжовни средища - Студеница, Жича, Милешева, Печ и др., където се развиват култовете на първите сръбски светци. Така в Сърбия се налага центробежната тенденция за книжовна дейност в отделните манастирски средища.

Манастирът Студеница е най-авторитетният сръбски манастир, който се свързва с възхода на династията на Неманичите. В края на ХІІ в. първият сръбски велик жупан Стефан Неманя го построявя като своя задужбина и след смъртта му мощите му са пренесени там.6

Милешева е вторият по ред сръбски манастир, задужбина на крал Владислав (1234-1243 г.), през 1236 г. там са пренесени мощите на св. Сава от Търново.7

Манастирът Жича е средището на първата автокефална сръбска архиепископия. Там през 1217 г. архиепископ Сава коронова за крал брат си Стефан, наречен Първовенчани, а през 1220 г. ръкополага първите сръбски епископи. Стефан Първовенчани е ктитор на този манастир, който се превръща в негова задужбина, след като там са положени мощите му.

Стефан Първовенчани и Сава са ктитори и на Печкия манастир - седалище на втория сръбски архиепископ - Арсений и негова задужбина.8

 

Манастирската мрежа се създава и крепи от полагането на светителски мощи във всеки манастир. Наличието на мощи на общонародни светци в дадена църква или манастир според средновековните представи укрепва устоите на самата институция и придава авторитет на мястото, където се съхраняват. Голямо значение на светителските мощи отдават и българските царе, като пренасят множество мощи в престолния град. Цар Асен І пренася в Търново мощите на св. Иван Рилски, цар Калоян - на Иларион Мъгленски, Михаил воин от Потука, Филотея Темнишка и Йоан Поливотски, а цар Иван Асен ІІ - на Петка Епиватска (наречена по-късно Търновска). Така се налага и общата южнославянска книжовна традиция през ХІІІ в. в агиографския комплекс от текстове непременно да се описва пренасянето на мощите на светците, и свързаните с тях посмъртни чудеса, мироточене и изцеления като задължителен структурен елемент на текста.9 В Сърбия на особена почит се радват манастирите, в които са мощите на Неманичите. Ранната сръбска литература укрепва съзнанието за родова принадлежност чрез владетелските и архиепископските култове. Първите сръбски жития за св. Симеон и св. Сава се създават в манастирите, където са положени мощите им. Освен житийните и химнографски творби за св. Симеон - в Студеница, и за св. Сава - в Милешева, функционира и по още един втори кръг творби за двамата светци, който се създава в Хилендарското книжовно средище.

Култът към св. Симеон възниква в Хилендар след смъртта му (чрез двете Хилендарски грамоти - от 1189 г. и от 1200-1202 г.10) и се развива в Студеница след пренасянето на мощите му там. В манастира Студеница Сава написва житие и служба за св. Симеон. Там са написани и житието от Стефан Първовенчани (около 1216 г.) и проложното житие от студеничкия монах Спиридон (около 1227-1233 г. - срв. Д. Богданович 1981, с. 337). По-късно, в края на ХІІІ в., култът към св. Симеон се пренася отново в Хилендар чрез обширното житие от Доментиян и службите от Теодосий. Същите хилендарски монаси са автори и на агиграфския комплекс от текстове за св. Сава, създаден в Хилендар.

През втората половина на ХІІІ в. Милешева се създава и развива като книжовно средище именно чрез локалния култ към св. Сава. Там се пишат първите текстове за негова прослава - служба, житиен разказ за пренасяне на мощите му и кратко житие (Д. Богданович 1976).

Интересни са обстоятелствата, при които възникват първите житийни текстове за сръбските първосветци:

Известно е, че житието за св. Симеон, писано от Сава, е първото оригинално произведение в сръбската средновековна литература. То е поместено в рамките на манастирски сборник и това е типикът за манастира Студеница. Когато през 1208 г. Сава приспособява, създадения от него Хилендарски типик, за нуждите на Студеница, главите от Хилендарския типик за смъртта на Неманя в Студеничкия типик (нататък СТ) прерастват в житие за ктитора на манастира. Наред с установената особеност, че в това житие Сава не обрисува св. Симеон като владетел, а подчертава монашеските му добродетели. Трябва да се изтъкне и фактът, че то е функционирало като ктиторско житие - текстът му е бил предназначен за четене пред студеничките монаси. В случая от особено значение е и това, че Студеница е задужбина на св. Симеон и мощите му са били положени в манастира. Дж. Сп. Радойчич (1951) предполага, че в текста на СТ е била включена и грамота за манастира. Ако анализираме това предположение бихме достигнали до извода, че този типик е функционирал като сборник с допълнителна идеологическа натовареност - т.е. изразявал е в концентриран вид здравата връзка между владетелската задужбина, канонизацията на владетеля и текстовете, свързани с прославата на първия владетелски култ в Сърбия през ХІІІ в.11

Най-ранният житиен текст за св. Сава, проложното житие от Софийската служба12, вероятно е възникнал веднага след смъртта на светеца в Търново. Такава хипотеза изказва за първи път С. П. Розанов (1911: 172). Д. Богданович (1976: 20) също отбелязва, че култът към св. Сава се установява в Милешева, но най-старият текст за този култ е създаден в Търново. Ранно търновско житие за св. Сава не е запазено, но тук ще приведа още един аргумент в подкрепа на посочената хипотеза. В самия текст на проложното житие (публикувано от Богданович 1976: 79) не се споменава нищо за пренасяне на мощите, а разказът завършва със смъртта на светеца. Както посочих, в проложните жития от ХІІІ в. разказът за пренасяне на мощите е задължителен елемент. Култът към търновските светци се основава предимно на това, че мощите им са положени в Търново. За цар Иван Асен ІІ е било изключително важно да укрепи столичния град със светителски мощи. В случая със сръбския архиепископ Сава не е било необходимо да се пренасят мощите му. Тялото му просто е било положено в търновската църква "Св. 40 мъченици". По-късно българският цар след много уговорки го отстъпва на зет си - сръбския крал Владислав. В текста на житието този факт не е засвидетелстван. Следователно при написването на житийния текст това все още не се е случило - или проложното житие е писано в Търново, или е било повлияно от по-ранен търновски текст за св. Сава, писан скоро след смъртта му (14 януари 1235 г.), но не по-късно от 1236 г., когато мощите му са били пренесени в Милешева.

Култът към св. Сава възниква в Търново, но не се развива в България, а придобива размах именно чрез сръбското манастирско книжовно средище Милешева, след пренасянето на мощите на светеца в Сърбия.

През ХІІІ в. проложните жития са продуктивен книжовен жанр сред южните славяни. Такива агиографски текстове получават най-популярните южнославянски светци, каквито са св. Симеон и св. Сава в Сърбия и пустинникът св. Иван Рилски в България. Култовете към тези общонародни светци дават най-голям обем на книжовната продукция от това време. От проложни жития е изграден и търновският агиографски цикъл за светците, чиито мощи са пренесени в Търново през ХІІІ в. Както е известно през този период при сърби и българи влиза в употреба и така наречения Прост пролог - сборник с кратки (проложни) жития за светци, които се четат при богослужението по календарен ред. През ХІV в. този тип сборник се трансформира в Стишен пролог и житията, включени в него, функционират според изискванията на Йерусалимския типик (Мошин 1955, Иванова 1986а). Поради това са запазени малко на брой ръкописни сборници от типа на Простия пролог, а повечето от житията на търновските светци се откриват в състава на Стишния пролог. В такъв сборник от втората половина на ХІV в. (в Архива на БАН, София, № 73) са събрани житията за Михаил Воин, за Петка Търновска и проложния разказ за пренасянето на мощите на Иларион Мъгленски.13

Проложни жития през ХІІІ в. се пишат и за западнобългарските отшелници - Гавриил Лесновски, Прохор Пшински и Йоаким Осоговски. Те се оформят въз основа на по-ранни текстове, свързани с манастирските легенди и предания. С основание Е. Гергова (1994: 9-14) нарича тези анонимни агиографски текстове за последователите на св. Иван Рилски "манастирски" жития, тъй като те възникват в манастирските средища от необходимостта да се чества паметта на патрона - основател на съответната обител и обслужват манастирските нужди. Тези жития носят всички белези на затворената локална традиция, която се отразява върху тяхната стилистика и съдбата им въобще. Но това не е основание те да се наричат "народни", защото по този начин се възприемат като неканонични (Гергова 1994: 11). Манастирските жития на западнобългарските анахорети изцяло се вписват в южнославянската традиция от ХІІІ в. за създаване и укрепване на култове към местни светци, като агиографските текстове за тях се създават предимно в манастирите, където се пазят мощите им.

През ХІІІ в. проложните жития се включват в богослужебна употреба и в състава на минейните сборници. Те се вмъкват на съответното място в службата (след шестата песен на канона, кондака и икоса) и се четат в манастирските църкви пред цялото братство. По този начин е вмъкнато проложното житие за св. Иван Рилски в службата му в Драгановия миней и проложното житие за св. Сава в Софийската служба. Локалните култове през ХІІІ в. у сърби и българи допринасят за укрепването на народностното самосъзнание. Текстовете за тях функционират съвместно в състава на богослужебните сборници - пролози и минеи. Такива сборници от ХІІІ в. са:

    1. Норовият пролог (Москва, ГИМ, Увар. 703) с жития за св. Иван Рилски, св. Прохор Пшински (Иванова 1977а) и св. Симеон;
    2. Лесновският пролог (Белград, САНУ № 53) с житие за св. Гавриил Лесновски, където са поместени и проложни жития за българските първосветители св. Кирил и св. Методий, както и тропар за прослава на св. цар Петър (Велев 1990);
    3. Румянцевският пролог (Москва, РГБ, ф. 256, Рум. м. 319) с тропари за св. Иван Рилски и св. Йоаким Осоговски (Павлова 1990);
    4. Сръбският пролог от ХІІІ в. (Загреб, ХАЗУ ІІІ с 6), в който са събрани проложните жития за св. Симеон и св. Сава, цар Урош І и архиепископ Арсений (Мошин 1955, 1959);
    5. Драгановият миней (Зорафски манастир и Москва, РГБ, сбирката на Григорович), където освен житие и служба за св. Иван Рилски има и служба за Михаил Войн, св. Петка Търновска, също за св. Кирил и св. Методий и за св. цар Петър (Коцева 1992);
    6. Среднобългарският миней от края на ХІІІ в. (Санкт Петербург, РНБ, F. п. І. 72), който пази служби за св. Иван Рилски, Михаил Войн (Иванова 1973) и св. Петка Търновска;
    7. Сръбският миней от средата на ХІІІ в. (Белград, САНУ № 361) със служби за св. Петка Търновска (най-ранния сръбски препис14), св. Симеон и сръбския архиепископ св. Арсений.

В тези литургични сборници са събрани по няколко жития или служби, посветени на местни светци и това е белег, че родовата памет през ХІІІ в. се крепи най-вече на локалните южнославянски култове. Такива памети за местните южнославянски светци се отбелязват съвместно и в месецословите на библейските богослужебни сборници:

    1. в Банишкото евангелие от ХІІІ в. (София, НБКМ № 847) има памети за св. Петка Търновска, св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. Кирил Философ, за успение на св. Методий и за св. Климент Охридски;
    2. в Дечанското четириевангелие, датирано от 1286 г. (Санкт Петербург, РНБ, Гилф. 32 и фрагмент в манастира Дечани) са събрани памети за български и сръбски светци - св. Иван Рилски и св. Кирил Философ, св. Симеон и св. Сава;
    3. в изборен апостол от ХІІІ в. (София, НБКМ № 882) - за св. Петка, св. Константин-Кирил Философ, св. Методий и св. Климент Охридски (Мошин 1959: 56-59).

В Сърбия през ХІІІ в. проникват памети за български светци. На особена почит е отшелникът св. Иван Рилски. В Норовия пролог (сръбски препис на прост пролог, от ХІІІ в.) са събрани житията за св. Симеон, св. Иван Рилски и св. Прохор Пшински. В сръбския празничен миней от средата на ХІІІ в. (Белград, САНУ № 361) освен службата за св. Симеон, писана от св. Сава, се пази служба за Петка Търновска (срв. Б. Йованович-Стипчевич 1981, с. 233). Безпрепятственото преминаване на текстове за български светци в състава на съответните сръбски сборници показва общността на народностните тенденции в двете литератури.

Трудно е да се систематизира и обхване цялата богата книжовна продукция на манастирите в Сърбия и България през ХІІІ в. Известно е, че в България през този период се създава и търновски цикъл от летописни разкази, и серия от апокрифни творби, и образци на средновековната белетристика, преработват се и произведения от "златния" Х в.15. Цялото това жанрово разнообразие от книжовни творби в по-голямата си част е дело на манастирските книжовни средища, но тъй като няма аналог в сръбската средновеквна книжнина от този период няма да се спирам на него.

>>>

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Свидетелство за съществуването на тези книжовни средища са достигналите до нас среднобългарски богослужебни ръкописни сборници, като Боянското, Врачанското и Лесновското евангелия, Пирдопският апостол, Скопският миней, Лесновският пролог и други писмени паметници от ХІІІ в., получили имената си според мястото, където са възникнали. Рилската и Средецката, редом с Търновската редакция на най-ранната служба за св. Иван Рилски, пък показват живата книжовна традиция в тези манастирски средища, свързани с култа към рилския пустинник (срв. Б. Ангелов 1957 и 1975, Кл. Иванова 1973). [обратно]

2. Срв. Е. Георгиев (1977, с. 76). [обратно]

3. До днес в Зографския манастир се съхранява Драгановия миней от ХІІІ в. - един от най-значимите писмени паметници, илюстриращи оригиналния търновски химнографски цикъл (вж. Ст. Кожухаров 1987, с. 29). [обратно]

4. Вж. Р. Трифонова (1999). [обратно]

5. Манастири и монашеска традиция по сръбските земи има още от ХІ-ХІІ в. (В. Маркович 1920, с. 37-50). По това време силно влияние върху сръбската книжнина оказва и Охридското книжовно средище. По сръбските земи се разпространяват и западнобългарските анахоретски култове (П. Сланкаменац 1925, Л. Павлович 1965, с. 26-33). [обратно]

6. Синът на Неманя, св. Сава, е игумен на манастира Студеница в периода преди да бъде ръкоположен като първи сръбски архиепископ (1220 г.), вж. И. Руварац (1901) и М. Живойнович (1977). [обратно]

7. През ХV в. Милешева е митрополия, вж. В. Маркович (1920, с. 75-82). [обратно]

8. По-късно в Печ е провъзгласена първата сръбска патриаршия. Там се съхраняват мощите и на други сръбски архиепископи, канонизирани за светци - Евстатий, Никодим и др., вж. В. Маркович (1920, с. 73). [обратно]

9. За налагането на тази традиция в южнославянската книжнина през ХІІІ в. вж. Р. Трифонова (1999). [обратно]

10. Първата Хилендарска грамота е издадена от Вл. Чорович (1928, с. 1-4), а втората от А. Соловьов (1925). За двете грамоти вж. и Р. Маринкович (1973). [обратно]

11. Наличието на такава връзка потвърждава и Парижкият сборник (от Народната библиотека в Париж, Cod. slave 10), датиран от 20-те години на ХІV в. (Б. Йованович 1974, с. 143), в края на който е поместен най-ранният препис на Житието на св. Симеон, писано от Стефан Първовенчани (на листи 202а-243б), а след житието (на лл. 243б-244б) - кратък синаксарен извод от него, като памет за Неманя. Сборникът е съставен от патерични текстове от египетско-скитски по тип състав (Вл. Чорович 1938). За този сборник съобщава и Т. Йованович (1981, с. 304-305), но го датира от ХІІІ в. Той цитира и заглавието на паметта за Стефан Неманя така: "м(э)с(э)ца фер'варя вь г? д(ь)нь паметь вь с(ве)тых прэпод(о)б'наго w(ть)ца нашего Сyмеwна и новаго мyроточьца ср'бьскаго и хтитора великые лаври Студеничьскые". Това заглавие на проложно житие насочва към манастира Студеница като място на съставяне на сборника. Може да се приеме, че подобно на СТ и Парижкият сборник е функционирал като манастирски чети-сборник, който в структурата си съдържа едновременно и ритуален и четивен текст за прослава на ктитора на манастира - новоканонизирания първи сръбски владетел. Ритуалният текст, проложното житие за св. Симеон, вероятно е бил четен пред монасите в манастирската трапезария. А пространното житие може да се определи като текст, предназначен за индивидуално четене. [обратно]

12. Софийската служба за св. Сава е наречена така, защото се съхранява в сръбски миней от последната четвърт на ХІІІ в. (в София, ЦИАИ № 403). Издадена е от Д. Богданович (1980). [обратно]

13. Единствено проложното житие за патриарх Йоаким І не е включено в този сборник. То е поместено в миней от края на ХV в. в София, БАН, № 23. - вж. "Българската литература и книжнина през ХІІІ в.", С., 1987, с. 209-217. [обратно]

14. Текстът на службата съм дала за печат в т. 7 на сборника "Търновска книжовна школа" - Радослава Трифонова, Най-ранният сръбски препис на службата за св. Петка Търновска. [обратно]

15. Вж. "Българската литература и книжнина през ХІІІ в.", С., 1987, с. 11-178. [обратно]

 

 

© Радослава Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.07.2002, № 7 (32)

Други публикации:
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.