ПАМЕТИ ЗА ЛОКАЛНИТЕ ЮЖНОСЛАВЯНСКИ СВЕТЦИ В МАНАСТИРСКИТЕ СБОРНИЦИ ОТ ХІІІ В.

Радослава Трифонова

web

Както е известно, през Средновековието манастирите най-често изпълняват функцията на книжовни средища (според термина на Д. Богданович 1982). Те са както книгохранилища, така и обител на книжовници, които със сакрален респект опазват и репродуцират писаното слово. В тях, от една страна, се осъществява приемствеността с предходната традиция, създава се книжнина, структурирана обикновено около локални култове, легенди или мотиви (най-често свързани с патрона на манастира). От друга страна, те са активни посредници в книжовния обмен - в тях се създава и разпространява книжовна продукция далеч зад границите на културната им територия (монасите и общността от вярващи).

През ХІІІ в. в Сърбия и България се забелязва съществена отлика по отношение на функционирането на манастирските книжовни средища:

1. Манастирските книжовни средища в Сърбия имат съществен принос при определяне на обема и съдържанието на книжовната продукция, като това са предимно манастирите, които са задужбини (своеобразни гробници) на владетелите. Чрез градежа на манастири първите сръбски владетели укрепват единството на светската и църковната власт. Църквата и монашеството са активни поддръжници на сръбската владетелска идеология¹. Първото и най-значимо средище за сръбската литература векове наред си остава светогорският манастир Хилендар, средище, извън пределите на държавата, но основно функционално звено в развоя на литературните процеси в Сърбия. В началото на ХІІІ в. във вътрешността на сръбската държава се формират няколко големи манастирски книжовни средища - Студеница, Жича, Милешева, Печ и др.², където се развиват култовете на първите сръбски светци.

2. При българите е трудно да се разграничи приносът на конкретни манастири като книжовни средища, тъй като в достигналите до нас ръкописи няма достатъчно данни, които недвусмислено да насочват към конкретен манастир, където да се е разгръщала широка преписваческа дейност. Като основно книжовно средище на старобългарската литература през ХІІІ в. се откроява столицата Търново, където се развиват общонародните култове³. Има данни, че по това време в България са функционирали и периферни книжовни средища, предимно в западните и северозападните предели на държавата (като Рилското и Средецкото; Осоговското, Скопското и Лесновското и др.)⁴. Още през ХІ-ХІІ в. се създават Рило-Лесновските и Пшинско-Осоговските анахоретски култове в съответните манастири (Маркович 1920: 1-31), а през ХІІІ в. там се съхранява писмената традиция за тях⁵. По време на Втората българска държава книжовни средища са били не само манастирите, но и малките селища. Особено показателни за живата книжовна традиция в западнобългарските земи през ХІІІ в. са запазените среднобългарски ръкописи, чийто произход се свързва с тях⁶. Макар и не по същия начин както Хилендарският манастир за сръбската книжовна традиция, ролята на Света гора и на българския манаситр Зограф в течение на ХІІІ в. е значителна за старобългарската книжнина през цялото Средновековие. Особено важен е манастирът като място, където се пренася търновската книжовна традиция⁷.

Преди да се спра конкретно на локалните южнославянски култове и на манастирските сборници, в които те са поместени, бих искала да отбележа основните типологически отлики между сръбската и българската книжнина от ХІІІ в., на фона на които се открояват спецификите в развитието на двете средновековни литератури:

1. Различен е контекстът, който формира литературните процеси в Сърбия и България през ХІІІ в. Народностното съзнание при българите се крепи на култа към града (Търново), а при сърбите на култа към рода (династията на Неманичите) (Иванова 1986: 19). В Сърбия се създава мрежа от големи манастирски средища, свързани с ктиторството на владетелите, а в България - Търново е едновременно център на държавната и църковната власт и книжовно средище, свързано с култовете на нови светци, чиито мощи се съсредоточават в града;

2. Тенденциите в литературното развитие на сърби и българи през ХІІІ в. са различни: в България тенденцията е центростремителна - местните светителски култове териториално се съсредоточават в едно книжовно средище, а в Сърбия се развива единствено "двойният култ" към първия сръбски владетел св. Симеон (Стефан Неманя) и към първия сръбски архиепископ св. Сава Сръбски, който териториално се разсредоточава по манастирските книжовни средища - тенденцията е центробежна (Трифонова 1998, 1999).

Манастирската мрежа се създава и крепи от полагането на светителски мощи във всеки манастир. Наличието на мощи на общонародни светци в дадена църква или манастир според средновековните представи укрепва устоите на самата институция и придава авторитет на мястото, където се съхраняват. Голямо значение на светителските мощи придават и българските царе, като пренасят множество мощи в престолния град. Цар Асен І пренася в Търново мощите на св. Иван Рилски, цар Калоян - на Иларион Мъгленски, Михаил воин от Потука, Филотея Темнишка и Йоан Поливотски, а цар Иван Асен ІІ - на Петка Епиватска (наречена по-късно Търновска)⁸.

В Сърбия на особено почитание се радват манастирите, в които са мощите на Неманичите. Ранната сръбска литература укрепва съзнанието за родова принадлежност чрез владетелските и архиепископските култове. Първите сръбски жития за св. Симеон и св. Сава се създават в манастирите, където са положени мощите им. Освен житийните и химнографски творби за св. Симеон - в Студеница, и за св. Сава - в Милешева, функционира и по още един втори кръг творби за двамата светци, който се създава в Хилендарското книжовно средище.

Култът към св. Симеон възниква в Хилендар след смъртта му (чрез двете Хилендарски грамоти - от 1189 г. и от 1200-1202 г.) и се развива в Студеница след пренасянето на мощите му. В манастира Студеница Сава написва житие и служба за св. Симеон. Там са написани и житието от Стефан Първовенчани (около 1216 г.) и проложното житие от студеничкия монах Спиридон (около 1227-1233 г.⁹) (срв. Д. Богданович 1981, с. 337). По-късно, в края на ХІІІ в., култът към св. Симеон се пренася отново в Хилендар чрез обширното житие от Доментиян и службите от Теодосий. Същите хилендарски монаси са автори и на агиграфския комплекс от текстове за св. Сава, създаден в Хилендар.

Житието за св. Симеон, писано от Сава, като част от Студеничкия типик (СТ) е функционирало като ктиторско житие - текстът му е бил предназначен за четене пред студеничките монаси. В случая от особено значение е и това, че Студеница е задужбина на св. Симеон и мощите му са били положени в манастира. Ако анализираме предположението на Дж. Сп. Радойчич (1951), че в текста на СТ е била включена и грамота за манастира, бихме могли да достигнем до извода, че този типик е функционирал като сборник с допълнителна идеологическа натовареност, т.е. изразявал е в концентриран вид здравата връзка между владетелската задужбина, канонизацията на владетеля и текстовете, свързани с неговата прослава¹⁰.

През втората половина на ХІІІ в. Милешева се създава и развива като книжовно средище именно чрез локалния култ към св. Сава. Там се пишат първите текстове за негова прослава - служба, житиен разказ за пренасяне на мощите му и кратко житие (Богданович 1976). Най-ранният житиен текст за св. Сава, проложното житие от Софийската служба¹¹, вероятно е възникнал веднага след смъртта на светеца в Търново (Розанов 1911: 172; Богданович 1976: 20; Трифонова 1998: 295-296). Интересното в случая е, че култът към св. Сава възниква в Търново, но не се развива в България през ХІІІ в., а придобива размах именно чрез сръбското манастирско книжовно средище Милешева, след пренасянето на мощите на светеца в Сърбия.

През ХІІІ в. проложните жития са продуктивен книжовен жанр сред южните славяни. Такива агиографски текстове получават най-популярните южнославянски светци, каквито са св. Симеон и св. Сава в Сърбия и пустинникът св. Иван Рилски в България. Култовете към тези общонародни светци дават най-голям обем на книжовната продукция от това време. От проложни жития е изграден и търновският агиографски цикъл за светците, чиито мощи са пренесени в Търново през ХІІІ в. Запазени са малко на брой ръкописни сборници от типа на Простия пролог (Мошин 1955, Иванова 1986), а повечето от житията на търновските светци се откриват в състава на Стишния пролог. В такъв сборник от втората половина на ХІV в. (в Архива на БАН, София, № 73) са събрани житията за Михаил Воин, за Петка Търновска и проложния разказ за пренасянето на мощите на Иларион Мъгленски¹².

Проложни жития през ХІІІ в. се пишат и за западнобългарските отшелници - Гавриил Лесновски, Прохор Пшински и Йоаким Осоговски. Те се оформят въз основа на по-ранни текстове, свързани с манастирските легенди и предания. Е. Гергова (1994: 9-14) нарича тези анонимни агиографски текстове за последователите на св. Иван Рилски "манастирски" жития, тъй като те възникват в манастирските средища от необходимостта да се чества паметта на патрона - основател на съответната обител и обслужват манастирските нужди. Тези жития носят всички белези на затворената локална традиция, която се отразява върху тяхната стилистика и съдбата им въобще. Манастирските жития на западнобългарските анахорети изцяло се вписват в южнославянската традиция от ХІІІ в. за създаване и укрепване на култове към местни светци, като агиографските текстове за тях се преписват предимно в манастирите, където се пазят мощите им.

През ХІІІ в. проложните жития се включват в богослужебна употреба и в състава на минейните сборници. Те се вмъкват на съответното място в службата (след шестата песен на канона, кондака и икоса) и се четат в манастирските църкви пред цялото братство. По този начин е вмъкнато проложното житие за св. Иван Рилски в службата му в Драгановия миней и проложното житие за св. Сава в Софийската служба.

Локалните култове през ХІІІ в. у сърби и българи допринасят за укрепването на народностното самосъзнание. Текстовете за тях функционират съвместно в състава на богослужебните сборници - пролози и минеи. Такива сборници от ХІІІ в. са:

1. Норовият пролог (Москва, ГИМ, Увар. 703) с жития за св. Иван Рилски, св. Прохор Пшински (Иванова 1977) и св. Симеон;

2. Лесновският пролог (Белград, САНУ № 53) с житие за св. Гавриил Лесновски, където са поместени и проложни жития за българските първосветители св. Кирил и св. Методий, както и тропар за прослава на св. цар Петър (Велев 1990);

3. Румянцевският пролог (Москва, РГБ, ф. 256, Рум. м. 319) с тропари за св. Иван Рилски и св. Йоаким Осоговски (Павлова 1990);

4. Сръбският пролог от ХІІІ в. (Загреб, ХАЗУ ІІІ с 6), в който са събрани проложните жития за св. Симеон и св. Сава, цар Урош І и архиепископ Арсений (Мошин 1955, 1959);

5. Скопският миней (София, НБКМ № 522) със службите за св. Иван Рилски и св. Петка Търновска;

6. Драгановият миней (Зографски манастир и Москва, РГБ, сбирката на Григорович), където освен житие и служба за св. Иван Рилски има и служба за Михаил Войн, св. Петка Търновска, също за св. Кирил и св. Методий и за св. цар Петър (Коцева 1992);

7. Среднобългарският миней от края на ХІІІ в. (Санкт Петербург, РНБ, F. п. І. 72), който пази служби за св. Иван Рилски, Михаил Войн (Иванова 1973) и св. Петка Търновска;

8. Сръбският миней от средата на ХІІІ в. (Белград, САНУ № 361) със служби за св. Петка Търновска (най-ранния сръбски препис¹³), св. Симеон и сръбския архиепископ св. Арсений (Йованович-Стипчевич 1981: 233).

В тези литургични сборници са събрани по няколко жития или служби, посветени на местни светци и това е белег, че родовата памет през ХІІІ в. се крепи най-вече на локалните южнославянски култове. Такива памети за местните южнославянски светци се отбелязват съвместно и в месецословите на библейските богослужебни сборници:

1. в Банишкото евангелие от ХІІІ в. (София, НБКМ № 847) има памети за св. Петка Търновска, св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. Кирил Философ, за успение на св. Методий и за св. Климент Охридски;

2. в Дечанското четириевангелие, датирано от 1286 г. (Санкт Петербург, РНБ, Гилф. 32 и фрагмент в манастира Дечани) са събрани памети за български и сръбски светци - св. Иван Рилски и св. Кирил Философ, св. Симеон и св. Сава;

3. в изборен апостол от ХІІІ в. (София, НБКМ № 882) - за св. Петка, св. Константин-Кирил Философ, св. Методий и св. Климент Охридски (Мошин 1959: 56-59).

В Сърбия през ХІІІ в. проникват памети за български светци. На особена почит е отшелникът св. Иван Рилски. Безпрепятственото преминаване на текстове за български светци в състава на съответните сръбски сборници показва общността на народностните тенденции в двете литератури.

В заключение следва да се обобщи, че в Сърбия и България през ХІІІ в. манастирите като книжовни средища са функционирали в различен контекст, но се очертава общата тенденция да се създават и укрепват местните общонародни светителски култове, като обикновено те се съсредоточават в манастирите, където се съхраняват мощите на съответните локални светци. Следователно манастирските книжовни средища през ХІІІ в. - и за сърби, и за българи - са мястото, където в концентриран вид се проявява народностната тенденция за възникване и разпространяване на нови локални славянски култове, които се обезпечават с необходимите за църковната им прослава химнографски и агиографски текстове.

БЕЛЕЖКИ

1. Манастири и монашеска традиция по сръбските земи има още от ХІ-ХІІ в. (В. Маркович 1920, с. 37-50). По това време силно влияние върху сръбската книжнина оказва и Охридското книжовно средище. По сръбските земи се разпространяват и западнобългарските анахоретски култове (П. Сланкаменац 1925, Л. Павлович 1965, с. 26-33). [обратно]

2. Манастирът Студеница е най-авторитетният сръбски манастир, който се свързва с възхода на династията на Неманичите. В края на ХІІ в. първият сръбски велик жупан - Стефан Неманя го построявя като своя задужбина и след смъртта му мощите му са пренесени там. Синът на Неманя, св. Сава, е игумен на манастира Студеница в периода преди да бъде ръкоположен като първи сръбски архиепископ (1220 г.), вж. И. Руварац (1901) и М. Живойнович (1977). Милешева е вторият по ред сръбски манастир - задужбина на крал Владислав (1234-1243 г.), през 1236 г. там са пренесени мощите на св. Сава от Търново. През ХV в. Милешева е митрополия, вж. В. Маркович (1920, с. 75-82). Манастирът Жича е средището на първата автокефална сръбска архиепископия. Там през 1217 г. архиепископ Сава коронова за крал брат си Стефан, наречен Първовенчани, а през 1220 г. ръкополага първите сръбски епископи. Стефан Първовенчани е ктитор на този манастир, който се превръща в негова задужбина, след като там са положени мощите му. Стефан Първовенчани и Сава са ктитори и на Печкия манастир - седалище на втория сръбски архиепископ - Арсений и негова задужбина. По-късно в Печ е провъзгласена първата сръбска патриаршия. Там се съхраняват мощите и на други сръбски архиепископи, канонизирани за светци - Евстатий, Никодим и др., вж. В. Маркович (1920, с. 73). [обратно]

3. В България по времето на Симеоновото царство книжовен център е столицата Преслав. По аналогия и приемственост на културните процеси и за Второто българско царство престолният град Търново се превръща в основен книжовен център. Държавата (в тясна връзка с църковното управление) е поръчител и адресат на книжовната продукция. [обратно]

4. Свидетелство за съществуването на тези книжовни средища са достигналите до нас среднобългарски богослужебни ръкописни сборници, като Боянското, Врачанското и Лесновското евангелия, Пирдопският апостол, Скопският миней, Лесновският пролог и други писмени паметници от ХІІІ в., получили имената си според мястото, където са възникнали. Рилската и Средецката, редом с Търновската редакция на най-ранната служба за св. Иван Рилски, пък показват живата книжовна традиция в тези манастирски средища, свързани с култа към рилския пустинник (срв. Б. Ангелов 1957 и 1975, Кл. Иванова 1973). [обратно]

5. Срв. Е. Георгиев (1977, с. 76). [обратно]

6. Битолският триод (писан в с. Стълп, Кичевско, вж. Й. Иванов 1970, с. 453-467), Болонският псалтир (писан в с. Равне, близо до Охрид, изд. от Ив. Дуйчев 1968) и Добрейшовото евангелие (според Б. Цонев 1940, с. 8 - писано в северозападна България). [обратно]

7. До днес в Зографския манастир се съхранява Драгановия миней от ХІІІ в. - един от най-значимите писмени паметници, илюстриращи оригиналния търновски химнографски цикъл (вж. Ст. Кожухаров 1987, с. 29). [обратно]

8. Култът към мощите на локалните светци налага и общата южнославянска книжовна традиция през ХІІІ в. в агиографския комплекс от текстове непременно да се описва пренасянето на мощите на светците, и свързаните с тях посмъртни чудеса, мироточене и изцеления като задължителен структурен елемент на текста (вж. Р. Трифонова 1999). [обратно]

9. Първата Хилендарска грамота е издадена от Вл. Чорович (1928, с. 1-4), а втората от А. Соловьов (1925). За двете грамоти вж. и Р. Маринкович (1973). [обратно]

10. Наличието на такава връзка потвърждава и Парижкият сборник (от Народната библиотека в Париж, Cod. slave 10), датиран от 20-те години на ХІV в. (Б. Йованович 1974, с. 143), в края на който е поместен най-ранният препис на Житието на св. Симеон, писано от Стефан Първовенчани (на листи 202а-243б), а след житието (на лл. 243б-244б) - кратък синаксарен извод от него, като памет за Неманя. Сборникът е съставен от патерични текстове от египетско-скитски по тип състав (Вл. Чорович 1938). За този сборник съобщава и Т. Йованович (1981, с. 304-305), но го датира от ХІІІ в. Той цитира и заглавието на паметта за Стефан Неманя така:

Това заглавие на проложно житие насочва към манастира Студеница като място на съставяне на сборника. Може да се приеме, че подобно на СТ и Парижкият сборник е функционирал като манастирски чети-сборник, който в структурата си съдържа едновременно и ритуален и четивен текст за прослава на ктитора на манастира - новоканонизирания първи сръбски владетел. Ритуалният текст, проложното житие за св. Симеон, вероятно е бил четен пред монасите в манастирската трапезария. А пространното житие може да се определи като текст, предназначен за индивидуално четене. [обратно]

11. Софийската служба за св. Сава е наречена така, защото се съхранява в сръбски миней от последната четвърт на ХІІІ в. (ЦИАИ № 403). Издадена от Д. Богданович (1980). [обратно]

12. Единствено проложното житие за патриарх Йоаким І не е включено в този сборник. То е поместено в миней от края на ХV в. в София, БАН, № 23. - вж. "Българската литература и книжнина през ХІІІ в.", С., 1987, с. 209-217. [обратно]

13. Текстът на службата е под печат в статия за т. 7 на сборника "Търновска книжовна школа" - Радослава Трифонова, Най-ранният сръбски препис на службата за св. Петка Търновска. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

© Радослава Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.09.2002, № 9 (34)

Други публикации:
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.