ВЕЛКО МЕРУДА

Пенчо Славейков

web | На Острова на блажените

Това е псевдоним на един доста известен писател, за когото твърде малцина се интересуват. Не е издавал в отделна книга творенията си и тях ги знаят само любителите, които не мързи да ровят из старите списания. Най-известни от творенията му са неговите сонети.¹ В списанието Зора² Меруда е печатал и цял един цикъл песни под название Италия³ , някои от които са превъзходни и по мисъл, и по изпълнение, но за които още на времето критиката му натякна, че за такива стихове няма нужда да се ходи в Италия - те могат да бъдат написани и вкъщи, по халат. Бележката на критиката не е несправедлива, като се земе пред вид хвалбата на автора, че песните му са резултат на неговото пребивание в родния край на Данте. Живи и непосредствени впечатления от Италия няма почти никак в тия песни, а неотдавна се намери кой и да покаже, че те са 9/10 преводи от италианските поети, главно от Стекетти и Панцаки.⁴ Не само най-хубавите песни от цикла (Екове, Везувий, В Помпея, На един нещастен поет, Неапол, В помпейския музей и др.⁵ ), но и най-безсмислените, и те, са преводи. Дори нашите български четци могат да видят, че работата стои тъй - по превъзходната сбирка от г. Ив. Вазов. То е въпрос, който малцина може да интересува; но интересното е, че дори нашата поезия може да контролира чуждите, и г. Вазов, както в много други неща, и тук дава най-добър материал за такъв контрол. Ако тук работата беше за заемане теми и тяхната малко или много самостоятелна обработка (както е например при Ековете), то въпроса за контрол би бил съвсем лишен, би бил чисто историко-литературен. Но тука вече имаме чисти преводи, и скриване това, т.е. чист джебчилък. Заемане теми е заем от чужда банка за свои операции, нещо не само незапрещавано, а и поощрявано от гражданските и художествени закони, както това са доказали законоведци като Софокл, Шекспир, Гете, Праксител, Рафаел и всякой въобще художник, който заема, за да възвърне заетото с грамадни лихви.⁶ Джебчилък е тая мъничка песен от цикла Италия, толкова сиромашка, че читателя просто недоумява: защо ли пък и такива глупости се паланджосват?

Аз рекох: О сърце,
защо си убито?
- Любовта умряла -
рече жаловито.

Пак рекох: Но що се
ти надееш клето?
- Който се не нада,
мре - каза сърцето.

А ето как е текста на оригинала, от Стекетти:

Ho detto al core, al mio povero core:
- Perch, questo languor, questo sconforto? -
Ed egli m’ha risposto - E morto amore! -

Ho detto al core, al mio povero core:
- Perch dunque sperar se amore morto? -
E m’ha risposto - chi non spera muore.⁷

За любопитство, ето още едно не п цвете от горнето:

“Signore, милост, гладна съм и гола,
дари ми нещо, мола,
за любовта на Сан-Памфила!”

- Не давам нищо, бягай проче!
“За любовта на мойте очи!
- Земи три солди, мила!

А на тая безсмисленост оригинала е:

“Signor, la carita per un pezzente!
Veda, ho fame... son nudo!...
Per amor del suo Dio.” - Non ti do niente!
“Per gli occhi del suo amor!” - Prendi uno scudo.⁸

Може би и сонетите на Меруда да не са оригинални поне въпрос не е ставало за тяхната неоригиналност - но, мисля, като хубави, струва си трудът за превода им. Въпросът за оригиналност е историко-литературен, книжен, мъртъв, а хубостта им е жива. Като поет, изобщо, Меруда е от ония, които приличат на детинско хвърчило - за да хвръкне и се възйеме на високо, тряба да е вързано за някоя сиджимка, връв или дори и прост конец: да може да го дърпа и води някой оригинал, иначе той безпомощно ще си стои в кюшето. От прозаичните му съчинения най-известни са неговите Писма от Рим⁹ , една каша, която Меруда се е осмелил да забърка от огризките на хубавия хляб - месен от Теофил Готие и Иполит Тен¹⁰ . Писал е доста повести и драми и цяла сплитка критически статии, най-вече в издаваното от него списание Анали¹¹ , в които най-характерното нещо е, че всякоя фраза се почва с главна буква и свършва с една, две или три удивителни. Дори и за муха да говори, Меруда се възхищава. На Острова на Блажените възхищението се счита често за ум, и на това основание поета по едно време го настаниха за министър на народната просвета.¹² Като такъв той заслепи не един въпрос, и сам не прогледна в нищо. От неговото министруване се увеличиха само удивителните в учебното дело и се отреди, с особено окръжно, думата учреждение да се пише с ъ. Меруда е известен и в политиката, в която той не обръщаше внимание на ъ! В политиката той бе по-оригинален поет, но полудя в нея - за съжаление твърде късно. Умре Меруда миналата година.¹³ Съчиненията му още не са събрани и издадени заедно, но както вестниците съобщиха през денеси, един негов събрат им написал вече предисловие, в което с документи доказвал - че и преди да полудее, Меруда не бил с ума си¹⁴ . Това, по мое мнение, е лишен труд - да се доказват неща, които само автора на предисловието не знае, а за него става дума дори и в драмите на Меруда¹⁵ - монолозните бръщолевения, пълни с удивителни и многоточия.

БЕЛЕЖКИ

Това е най-полемичният образ в цялата антология: Славейков не само иска да изрази отношението си към Величков и Вазов, с които кръгът "Мисъл" е в борба (по основа - борба против реализма), но и същевременно да покаже, че в своето творчество има насоката, използвана особено много от Величков (а и от Вазов) - сонета, често с пейзаж и винаги с размисъл. Така че и тоя образ, въпреки че е насочен главно към полемика с литературни противници и ги обобщава, по основа е - като другите образи на поети в антологията - израз на една от чертите на Славейковото творчество. За да подчертае тая своя насока, Славейков включва тук и едни от най-старите си стихотворения, писани почти цели две десетилетия преди антологията. Главният първообраз на Меруда е Величков и пътьом се засяга Вазов. - Велко е от мъжките, а Меруда от женските имена в Братя Миладинови. Същевременно с името Велко се напомня за Величков, а Меруда е прието, защото напомня мерудия, т.е. нещо просто (по насоката на очерка).

1. Има се пред вид сбирката на Величков "Цариградски сонети", 1899 г. [обратно]

2. "Зора" е литературно-обществено списание, редактирано от Вазов и Величков (1885 г.). [обратно]

3. Визира се Вазовата стихосбирка "Италия", плод на пътуването му в Италия през 1884 г. [обратно]

4. Лоренцо Стекетти (1845-1916 г.) - известен италиански поет от школата на Кардучи. Автор на стихове със сатирични, граждански и любовни мотиви.

Енрико Панцаки (1840-1901) - италиански поет. [обратно]

5. Заглавия на Вазови стихотворения. [обратно]

6. Въпросът за плагиатствата и обвиненията в плагиатства често занимават писателите от ония години, като се използват за аргументи в литературните полемики. Самият Славейков често е обвиняван в тоя "грях", особено за "Фрина" и други поеми, чиито идеи е взел от други поети, макар че се е възползвал от тях творчески и е създал свои оригинални произведения. Шум се вдига и за стихотворението "Ековете" от Вазов, който е взел идеята от едно стихотворение на Виктор Юго. Такъв е случаят и с двете посочени като пример за плагиатство Вазови стихотворения "Аз рекох: О, сърце" и "Просекиня" ("Signore, милост, гладна съм и гола"), поместени в сбирката "Италия" (по-късно Вазов ги изоставя в другите си издания). [обратно]

7. (Итал.) "Казах на сърцето, на моето клето сърце: - Защо тая мъка, тая безутешност? - А то ми отговори: умря любовта. - Казах на сърцето, на моето клето сърце: - Защо, прочее, да се надяваме, щом любовта е мъртва? - А то отвърна: Който не се надява, умира." [обратно]

8. (Итал.) "Господине, милост към един просяк! - Вижте, гладен съм, гол съм! - От любов към вашия бог!" - Няма да ти дам нищо! - "За очите на вашата любов (любима)!" - "Вземи една петолевка!" [обратно]

9. "Писма от Рим" - Книга от Константин Величков (1895 г.). [обратно]

10. Величков е бил обвиняван, че в "Писма от Рим" е използвал произведения на френските писатели Готие и Иполит Тен (известен литературен критик и теоретик). [обратно]

11. Като говори за "Анали", което означава "летописи", Славейков визира редактираното от Величков сп. "Летописи". [обратно]

12. К. Величков е министър отначало на обществените сгради, а след това на народната просвета в Стоиловия кабинет (след падането на Стамболовия режим през 1894 г.); през 1897 г. министър на просветата става Вазов, а Величков - на търговията. [обратно]

13. К. Величков е починал в 1907 г., т.е. не "миналата година" (както е казано в очерка), а три години преди излизането на антологията на Славейков. Думите за неговото полудяване не отговарят на действителността, а на желанието на Славейков да го представи в неблагоприятна светлина, като се има пред вид нервното му разстройство към края на живота му. [обратно]

14. След смъртта на Величков, Вазов събира и редактира събраните му съчинения, като пише и предговор към тях. [обратно]

15. Величков е автор не само на поезия и публицистика, а и на драми - "Невянка и Светослав" (1874 г.), "Винчензо и Анжелика" (1882 г.) и др. [обратно]

© П. П. Славейков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.12.2001
П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001-2002

Други публикации:
П. П. Славейков. Събрани съчинения в осем тома. Т. 2. Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.