СТАМЕН РОСИТА

Пенчо Славейков

web | На Острова на блажените

За никой друг съвременен поет на Острова не са казвали и не се казват такива противоречиви мнения, както за Росита, главатаря на младите символисти. За едни той е най-видният, за други най-нищожният от съвременните поети; едни му се покланят благоговейно, като на оракул, вещател на най-съкровените движения на съвременната човешка душа, - други го отрупват с най-сочни хули и подигравки, с каквито е богат новият, млад, но извънредно енергичен език на Острова на Блажените. Хулят и подиграват го старите, поддръжниците на умерени естетически въззрения, възпитани в традициите на благочестивото старо време; - превъзнасят го младите, които не се озъртат назад към едновремешни крепости, в които сега църкат само стари плъхове. Тия млади вървят с погледи взрени в бъдащето, към обетованата земя на духовната свобода и - нравствена слободия. Дето минават те, въздухът не е толкова чист, но затова има да му мислят вървящите след тях, на които душата и дрехите ще бъдат по-чисти и от тях, и от миналите преди тях. Поетите преди Росита, насмукани с песимизма на своето време - време на душевен и физически гнет - пеят за отрицание и омраза без обич. Малцина от тях, и то само в по-късно време (към деветдесетте години, миналия век), са дръзнали да се изтръгнат из тая задушлива атмосфера - и то за да възлетят над облаците, в царството на наивните блянове за една социална революция, която би превърнала грешния свят на рай божи. На тия, последните поети най им е криво, че са се родили много рано на тоя свят, та не им е съдено да вкусят от блаженството на тия бъдащи дни, за които пеят в песните си. Те са крайни ненавистници на настоящето. Но това никак не им пречи да се мирят с него - на почва на действителността - и доста удобно да живеят в рамките на веднаж установеното. Техните песни не са техния живот.¹

И песни, и живот у Росита са едно. Той пее най-вече песни за радостта от настоящето в живота и за трагизма на тая жизнерадост. Един от неговите тежки грехове, за който му кълвят очите благочестивите кукумявки на миналото, е - че бил безпочвен! Нямал той корени во своето време, в калта на своето време. А безпочвен е за тях поетът, защото подрязва клона, на който те са се настанили и отдето крещят, та плашат наивните хора. Наместо десетте заповеди, общите за всички, на скрижалите на своя живот и поезия той туря една единствена заповед: аз. Колкото да са истинни и хубави всеизвестните десет заповеди, те са твърде стари и омръзнали всекиму - и живота, и поезията те държат в мъртвешка неподвижност - враждуваща с подвижността и болезнената възприемчивост на един поетически настроен дух. За това се е обмълвил още езичника Гете - помните изречението му: Hochstes Gut der Menschenkinder ist nur die Personlichkeit!² - За същото, кога на шега, кога с резка откровеност, е подмятал елиноюдея Хайне - докато, сред кръстопътя на развитието на съвременната лирика, изстъпя езичника Росита, за да извика що му е сила и воля: "Поезията има един закон на законите - чрез нея всякой да тръби само онова, което чувства той и както го чувства той. Който е вещател, не се подчинява, а подчинява!" Всичко това Росита е подслушал от Нитче, онзи модерен титан, който изгуби ум в борбата за "Преценка на ценностите"³. А може би Нитче е само изяснител на това, което е живяло в инстинктите на поета и оформявано от ръцете на неговата орисница в живота - защото всяко цвете хваща корен, когато има почва за него. - Поезията на Росита не се отличава с особена яркост: това е убеждението на мнозина. Това е верно най-вече за ония, които страдат от кокоша слепота не само вечер. Други, които приемат за верно това евтино твърдение, богатствуват с изрази - че изискаността на формата и смелият полет на фантазията му правят да се забрави много от отрицателните неща в неговата поезия. Както виждате, в тия мнения се борят непосредственото чувство на читателя и теоретическите въззрения на критици. Кой е прав, досега не е решено. Ще се реши, когато поета умре, че - както се знае - тогава глупавите, и те, ще могат да си кажат обйективните отсъди. Но Росита е сега на 45 години, та има време да се чака за обйективни отсъди, а засега ще живеят и той, и другите в недоразуменията от неговите творения. Поетът е един от най-страстните любители на пътуванията по суша и море, посещавал е в 1906 и нашенско, за което е написал една книга под заглавие На Балкана⁴. В тая книга авторът не ни прави много комплименти като народ, но е възхитен от нашата природа: известна манера, когато момата не чини - хвали се платът или кройката на дрехата й. Има в тая книга преведени и няколко народни песни, а за нашата художествена поезия Росита казва просто, че била "козарщина" - от което се вижда явно, че той или не я знай, или я знай много добре.

Росита е писал дребни песни, пейзажи най-вече, между които има десетина от нашата балканска природа. Тия песни са издадени през 1906 в отделна книжка.⁵ За тях няма две мнения у неговите критици: всички се надварят да ги хвалят, с което са съгласни и читателите: преди Росита такива песни не са писани на Острова на Блажените. Дивни и прости песни, достъпни и за читателя с най-обикновени вкусове и за такива, на които вкусът е погъделичкан неведнаж от чер хайвер. Когато залезе и неговото слънце зад кръста на гроба му, един сноп лучи от него ще останат да греят вечно в тъмната гора на поезията на Острова. Това ще са неговите малки, прости и възхитителни песни.

БЕЛЕЖКИ

В стремежа си да обхване със своя поезия главните тенденции на съвременната му българска поезия, Славейков създава и тоя образ на "главатаря на младите символисти". Няма преки подсещания в очерка дали е имал пред вид Яворов, който в тия години търпи влиянието на символизма, или някой друг поет-символист; повече изглежда, че образът е обобщителен. Съзират се и отделни черти на немския поет-символист Рихард Демел (1863-1920 г.). Въпреки, че сп. "Мисъл", в което участието на Славейков е ръководно, дава в отделни случаи място на прояви на символизма, както и особено въпреки това, че символизмът изхожда от някои от положенията на проповядваните от списанието индивидуализъм и идеалистическа естетика, като засилва тия положения, Славейков неколкократно изявява несъгласието си с "новото течение". Това несъгласие и критика на символизма са изявени и в очерка за Стамен Росита, макар че единствено тук се долавят и нотки на примирение с това течение, колебливо отношение. - У Братя Миладинови, в списъка на имената - женското име Стамена; в очерка "През Клисура" от Славейков ("Мисъл", кн. 1-2, 1892 г.) се говори за "модроока Бърза" (мома) и Стамен; в "Кървава песен": Стамен Лола, Стамен Ракитак, Стамо Кола, Стамен Вит, Стамо Веселин. Росита - по името на р. Росица (вж. бележката за Силва Мара); от типа на Росита е и името Ракита (в очерка за Видул Фингар).

1. През деветдесетте години на миналия век мнозина български поети, които по-късно стават известни като "буржоазни поети", минават през социалистическото движение, стават за известно време негови трубадури; като изразява идеалистическо-упадъчната страна на своите възгледи, тук Славейков говори против тяхната поезия от посоченото време. [обратно]

2. (Нем.) "Най-висшето благо на хората е само личността". [обратно]

3. Нитче наистина стои в основата на много от възгледите на символистите; тук се прави намек и за това, че към края на живота си той полудява ("изгуби ум"). [обратно]

4. Намек за песен втора от "Кървава песен", печатана най-напред в три книжки на сп. "Българска сбирка" (1898 г.); нейното начало, в което се възпява Балкана, е печатано под заглавие "Прелюдия" в "Мисъл" (кн. 7, 1897 г.), а след това в "Блянове" (1898 г.) и в "Епически песни" (1907 г.) със заглавието, което се споменава и в очерка за Стамен Росита - "На Балкана". [обратно]

5. Намек за сбирката на Славейков "Сън за щастие", недатирана, но излязла - според едни данни - в годината, посочена и като година на излизането на "песните" на Стамен Росита - 1906 г. (според други данни, "Сън за щастие" излиза в 1907 г.). [обратно]

© П. П. Славейков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.01.2002
П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001-2002

Други публикации:
П. П. Славейков. Събрани съчинения в осем тома. Т. 2. Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.