КАК ГОСПОД БОГ ДАДЕ ВОЛЯ ДА СТАНЕ ЗЕМЯ
И КАКВО ПОДИР ТОВА СТОРИ САТАНАИЛ
(Богомилска легенда)

web | На Острова на блажените | Нягул Кавела

Огледа бог в тъмата своя лик
и в светлина тъмата се превърна -
и поглед впи, и с погледа си той
вселената от край да край обгърна.

И погледа му нийде се не спре,
и върна се отдето бе излязъл -
тогаз пред него спре Сатанаил,
во погледа скръбта му забелязъл.

И рече му с усмивка: "Няма де
да спре твореца, - уморено чело
да сложи, да отдъхне! Сътвори
твърд. И това да бъде твое дело.

Небитие створи за битие
и утвърди на него свойта воля.
Твърд сътвори - и завърши това,
що е в душа ти свършено отколя."

Сатанаилу во словата бог
чу правдата на своето желание,
чу ясността на смътний си купнеж,
и рече: "Нека, както казваш, стане!

Слез в бездната на тъмното море,
и там земи, от кърмленото виме
на вечността, мая за земна твърд -
слез, и земи от нея - в мое име."

Уста в усмивка сви Сатанаил,
и в бездната се хвърли той и втъна...
И дълъг беше неговия път -
и нищо го во пътя му не спъна.

Все по-дълбоко той, - и вечността
пò на дълбоко все пред него слягва
и вимето й не достигна той,
макар стотина пъти да посягва.

Не стига той което стигнал би,
но в името на всетвореца само.
И върна се. И се опита пак, -
и върна се, нестигнал пак до тамо.

И трети път се спусна - тоя път
не в свое - в име божие посегна;
и с нокътя на пръста си мая
на вечността от вимето отчекна.

И с нея той пред бога се яви,
и бог я взе и сложи на дланта си,
и с слюнката на своите уста
маята твърда за твърдта разкваси.

И тури я на тъмното море
върху вълните вече умирени,
благослови - и благослова в миг
постла земята со килим зелени.

И както беше уморен - и той
като творците земни, слаби хора,
в творението вложи свойта мощ
в творението сети и умора, -

и седна той. И сън го надделя,
сън на купнежи и на будно бдене -
сън на творец все носящ во душа
недотворено своето творене:

когато е душата насаме
и в тишина изпълнена с тревога -
когато на преходност вечността
самовещай таинствена и строга:

и образи, движения, мечти,
извън от нас или во нас самите,
се отразяват като бръз полет
от чайка на морето в глъбините...

Сатанаил, извардил миг, сега
над господа полека се изправи
и дигна го - към тъмното море
той с бързи крачки с него се отправи.

"Небдящ творец - над него гибел бди" -
пошепна той - "Това му е награда!
Твореца е творец за да твори,
Сатанаил - твореното да влада!"

Понесе го на север - и на юг
повърна се и полетя веднага...
Но пак, и там: земята все расте
пред стъпките му - и морето бяга.

И връща се на изток - все това:
морето бяга и расте земята,
обърна се на запад - все това...
И болка сви и стегна му душата.

Като преди, когато за мая
на вечността от вимето да земе -
от него бяга вечност и море,
като че той на грях да носи бреме.

И спре. И сложи бога. И се с пръст
той до ръката божия досегна:
"Стани и виж! Порасна земна твърд,
ти от когато на почивка легна.

Порасна, - още все расте, и край
неискан негли и от теб ще земе...
Стани! И свойта воля приложи -
запри я още докато е време!"

Изгледа бог лукавият и тъй
продума: "В сън когато Сатаната
ме носеше на север и на юг,
на изток и на запад: над земята

направи кръст - с мой кръст благослови
живота й, и с вечността сроди го,
и кръста - кръст на нейния живот -
ще да превие теб под вечно иго.

Направи го за моя гибел ти,
но себе си на тоя кръст разпъна...
От мен да се избавиш, в моя кръст
ти своята лукава воля спъна.

Аз в хаоса отивам да творя,
привързал теб на кръста на земята,
другар на тоя, който ще роди
тя да изпълни волята ми свята:

Другар на тоя, който се зачна
там, дето твойта с мойта сянка смеси,
когато ме за гибел дигна ти
и към морето на ръце понесе.

Не с мен, а с него сила ти мери,
на тая твърд родения - човека,
той нека е проклятие за теб
во век веков и до скончане века!"

Усмихнат се изви Сатанаил:
"Да, с дар желан твореца ме дарява.
И твоя кръст и моя нов другар,
не моя гибел: те са моя слава.

Ще мръкне твоя ден. И уморен
от въплъщене и превъплъщене -
ще пожалиш, че даде чест такваз,
нерада чест, на своето творене.

И в негов образ ти ще се родиш,
да го спасиш - когото сам отвъргна...
Но даденото с първа воля ти
ще можеш ли от моя власт изтъргна?

На твоя кръст тогаз ще те разпна:
и твойта воля би ще во човека -
на теб за смърт, на мене за живот
во век веков и нескончане века."

И с бесен смях изви Сатанаил
и се изгуби татък из тъмата...
И дълго с поглед господ го следи,
прозрял на думите му правотата.