ИЗ "ЗЛАТЕН ДЪЖД"

web | На Острова на блажените | Доре Груда

1

В тъмна стая
блясна свещта -
в тъмна стая
лудо в нощта
сенки гмеж плаха
сбиха се в миг -
и разпиляха...
Сякаш в душата се сбраха -
дето не гони ги никой светлик.

2

Къщици белеят тук и там,
пръснати далеко по баиря -
към коя ли аз да се упътя,
уморен подслона да подиря?

Тук и там - навсякъде все чуждо,
чужди хора, думи неприветни...
И запрях в полето. Не за мен ли
е послало то килими цветни?

3

Така ги съдбата ориса -
в раздяла да чезнат двамина:
тя дома при свои в неволя,
той с млада нерадост в чужбина.

Но пак са и денем и нощем
те заедно: в болка нечута,
мечтите им волно ги носят
на свиждане всяка минута.

И в някакви смътни надежди
броят те, залисани, дните...
Живота край тях преминава,
а те се залъгват с мечтите!

4

Нечаканий вихър вилня и отмина,
и глухий му тътен се счува едвам
зад тъмни планински вършини натам,
де облаци бягат, разбита дружина.

От тъмната рат се очисти небото,
и как то приветно отново синей!...
А все пак сърцето за вихра милей -
тоз, който така ми разведри челото.

5

Аз зная край - там ни световна врява,
ни на живота черний труд е знаен.
Цъфти, като по божия забрава,
там вечна пролет. В тоя край омаен
с крилата на вълшебница мечта,
летя аз често в мрака на нощта, -
и в спомени за там зашеметен,
като во сън живея в шумний ден.

6

Ела, облегни се на мойта ръка.
Нощта е беззвездна и тъмна. Така, -
по-крепко. Ония, които отвъд
се чуват, отиват по равния път,
отиват - самички не знаят къде:
където ги общият път изведе...

Ела, облегни се на мойта ръка.
Нощта е беззвездна и тъмна. Така, -
по-крепко. На своя облегнати мощ,
ще минеме ние през тъмната нощ:
звездата, що грее во нашата гръд,
водач ще ни бъде в самотния път.

7

И вчера пак! Той често ме налита,
купнеж безумен - тласка ме в захлас:
да се отдам в властта й без насита,
до шеметна забрава, до несвяс,
на бурята в метежа да изпита
сърцето ми безпаметство за час.

Но мине той, тоз вихър на душата,
и тишина в сърце се въцари,
и въцари се като в небесата
след бурна нощ разведрени зори,
невидимо и тихо - и благата
на ясен ден утехата гори.

И само там, дълбоко спотаена,
от тоз купнеж в душа ми искра грей, -
неволница в неволя задушена -
и варди миг да пламне и свилней...
Душа, в самотна мъка уморена,
сълза подир сълза безмълвно лей.

8

Минават дни. И тежък и задушен
е въздуха. И тежък земний път.
Но на дългът в живота аз послушен,
вървя където другите вървят.

Къде? Не е ли все едно където -
все същи път и същи все изход...
И свива се болезнено сърцето
в пустинята на земния живот.

Сред градинката, в тъмата,
ниска къщица белей...

Също - в цикъла "Песни" ("Мисъл", кн. 5-6, 1901 г.):

Сенчеста градина. В глъбината
бяла къщица едва се види.

Петото стихотворение от цикъла "Из "Златен дъжд" ("Аз зная край - там на световна врява - ни на живота черний труд е знаен") е най-пряко свързано с идеята за Острова на блажените, по концепцията на древните гърци, с "вечната пролет", с безгрижието на обитателите на "Острова", унесени в разговори и мечти. Тая идея П. Славейков разработва неколкократно и в по-раншни свои стихотворения: във "Вдъхновение" ("Мисъл", кн. 3-4, 1894 г.) -

Има край обетован,
край чаровен и прекрасен,
гдето вечно слънце грей
в небосвода вечно ясен...

Също - и в цикъла "Из Сън за щастие" ("Мисъл", кн. 1, 1896 г.) - седмото стихотворение (невлязло в сбирката) "О, има тих вълшебен край" - с подемането му и в "Мисъл", кн. 10, 1906 г.:

О, има тих вълшебен край
и никой го не знай
къде е той,
вълшебен край на отдих и покой...

Срещу стиховете "Из "Златен дъжд" (или като продължение на очерка за Доре Груда) са написани в запазения Славейков екземпляр на антологията с молив, като думите са повторени с мастило, няколко нечетливи реда, след които четем (без да е сигурно, че е със Славейковия почерк): "Против политиката у поетите, преходността на лирич. песен: форми, язик, настроения - всичко във времето. Няма образи, както в епоса и драмата. Затова нар. песен се преправя и форми и язик и вътрешно." Поради това, че тия мисли са само набелязани или може би са включени допълнително от друг, Б. Пенев не ги е сложил в редактираното от него издание. "Против политиката у поетите" - тая мисъл отговаря на известни упадъчни влияния във възгледите на Славейков, но противоречи на редица мисли в самата антология (напр. образът на Боре Вихор).