ХУДОЖНИКЪТ, КАМЪКЪТ И ВЪЖЕТО

Лора Попова

web

Началото на юни 2004 година. Цветан Кръстев изминава пешком разстоянието Варна-Шумен с раница на гръб. В раницата - преплетен с въже - морски камък. Вървящият мъж не е стопаджия, не е скитник, а художник. Защо разстоянието Варна-Шумен трябва да бъде изминато пеш, по стария път. Акт на провокация, вървенето вписва в себе си не само идеята за време. То структурира по различен начин самото пространство. Пътуването със самолет например съгражда тотализиращо пространство, размивайки и преливайки границите между отделните топоси. Ходенето поставя в различна позиция. Ходещият усвоява пространството, съединява го или го разделя, указва отдалечеността между "тук" и "там", съграждайки пространствен континуум.

Цветан Кръстев има определена цел и посока. Той композира своя маршрут, като утвърждава, нарушава, спазва или рискува модалностите на задължителното, на забраненото или на позволеното, внасяйки множество от своите (и не само) референции и алюзии. Вървящият художник става разносвач на разкази, които ще изговори чрез видео арт в градската галерия на Шумен. Тема на първото българско Биенале на съвременното изкуство, проведено в Шумен, е "Аурата на местата и предметите".

Ходещият овладява определени части от пространството, но те започват да говорят за измамност, изказват невъзможността за същинско овладяване. Актът на ходене вписва в себе си опозицията пространство - време. Съвременният човек предпочита, търси, впечатлява се от пространствата, но "убива" времето. Усвояването на пространството е динамичен акт, обвързан с преместване, с движение по хоризонтала, с узурпиране на и от материята, но не и с движение на духа. От друга страна, разстоянията могат да бъдат изминавани духовно и физически. Има външна и вътрешна подвижност.

Мястото, от своя страна, е обрасло с конотации за константност, за стабилност. Предметите, разположени върху него, са в определена съгласуваност един спрямо друг, следват определена субординация.

Аурата премества погледа нагоре. Тя е еманация на духовния свят, светлината, която обгръща съществата, дарени с божествена енергия, но "Аурата на местата и предметите" се задава от човека.

Старият път Варна-Шумен, изминат пеш. Двадесет и първи век. Автомобили, влакове, самолети, совалки, космически кораби. Вървя, ходя, движа се - естествено човешко поведение, експликация на живот. Изминаването на 80 км пеш обаче противоречи на съвременността. Тя налага друга норма - формалната логика да се качиш на колата си, на влака, на автобуса. Оказва се, че естественото човешко действие вървене руши установеността, противоречи на утвърдената човешка логика, противопоставя се на емпирията, съпротивлява се на върховните реалности на всекидневния живот. Върви се по "стария път" - отрицават се, отхвърлят се старите, утъпкани очевидности, приютяването в традицията, в руслото на познатите стари пътища, на традиционните и институционализирани представи за изкуство. Вървящият художник е започнал съграждането на друга реалност, на една затворена подвселена, снемаща радикално различни нагласи към света.

Самото вървене анулира всяка уютна емпиричност, руши опитностите на здравия разум. Актът е форма на инициация, трансцендираща реалността. Всяка инициация е равностойна на духовно съзряване. За трезвомислещия унифициран човек художникът, движещ се пеша с камък на гръб, извършва безсмислено усилие. То противоречи на стереотипите на катадневната унилост, уплътняваща рутината на всекидневието, знаенето на "своето място". "Безсмисленото" усилие репрезентира ходещия по асфалтирания за автомобилите път като радикално друг, необичаен, може би дори луд. Това "безсмислено" усилие произвежда и онагледява категориалната асиметричност на твореца. И творецът, и онези в автомобилите изминават едно и също разстояние по един и същи път. Различен е начинът, различна е целта, различно е виждането на и за света.

В гледната точка на твореца липсва високото и патетично разбиране за изкуството, тъй като то е отъждествено с естествените човешки функции. Художникът върви по пътя сред автомобилите и този ход е израз на неговото отношение към наличния свят, израз е на усилието му да промени мястото на изкуството в социалната топография.

"Центърът на тежестта" трябва да бъде преместен, преместват се и дори се заличават границите между живот и изкуство, границите на самото понятие за изкуство. На пътя, сред автомобилите художникът утвърждава разбирането си за социална интегрираност на изкуството. Само че другите са в МПС, а той - пеш.

Безсмислието на подобно усилие е същността на всеки творчески акт. Такова усилие не извиква отчаяние, а отгръща силата на себеутвърждаването. То е избор, преживяване на битието, затова изказва не толкова физическа, колкото духовна издръжливост.

Художник, понесъл на гърба си морски камък.

Камъкът е символ на неизменност и вечност. Обвързан е с представата за стабилност, устойчивост, трайност, твърдост, сила, непоколебимост, цялостност. Човекът посяга към камъка независимо от неговата големина. Художникът го откъсва от брега на морето и го понася към вътрешността, към планината.

Камъкът не тежи вече на мястото си. Разколебана е неговата цялостност, неговата устойчивост, трайност. Подложена е на съмнение самата идея за неизменност и вечност. Човекът пренася камъка върху своя гръб. Налице е двупосочно движение. Необработеният камък е символ на свобода, но творецът е овързал, оплел, впримчил във въже камъка, отделил го е от морето, от водата, отнел е свободата му, за да го закотви върху сушата.

Актът е визия на разколебана статика. Творбата е подчинена на заглавието "Преместване на центъра на тежестта от Варна в Шумен". Творецът се стреми да "пренесе" центъра на тежестта. Огъвайки се под този товар, той носи и цялата гама от преживявания, овързали душата на Сизиф. Но човекът обича абсурда на своите усилия, защото, както твърди Камю, в тяхното привидно безсмислие се крие величието на стремящия се винаги нагоре човек: "Всяко зрънце от този камък, всяко парче материя от тази планина, изпълнена с мрак, представлява само по себе си един свят. Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.".

Видео артът не показва дали авторът - част от творбата - е щастлив, но изказва невъзможността центърът на тежестта да бъде същностно "пренесен", защото пренесеният камък не е вече същият, не е "онзи" камък, който е бил част от морския бряг. Този "тук" е загубил тежестта си, цялостността си, хармоничността си, девствената си красота, свободата си. И все пак...

В лицето на Сизиф гръцката митология изобразява безсилието на човешките опити чрез хитрост, по пътя на ума, да бъде пресечена границата на познаваемото. Наказанието на Сизиф е наказване на неспокойния ум, който, достигайки предела на своите стремления, отново попада в незнанието.

Камъкът е символ на битие, "абсолютен модус на съществуване" (Елиаде). Той обозначава здравината, трайността и хармоническото примирение със самия себе си. Точно към тях се стреми творецът, овързал камъка. Носейки го на гърба си, той се опитва да ги попие, просмуче, поеме в себе си. Твърдостта и устойчивостта на камъка винаги са впечатлявали човека. Още от древността те са мислени като антитеза на промяната. Цветан Кръстев се движи - равномерно, последователно, настъпателно. Крачки, наподобяващи махало на часовник. Камъкът образува първата устойчива форма на съзидателния ритъм, но това равномерно, отчетливо движение на човека, пренасящ камъка, би могло да се чете и като стрелка на времето, отчитаща миговете на вечността. Времето, което превръща в прах и пепел всяка материя, за да утвърди смъртта като вечност. Художникът, преместващ "центъра на тежестта от Варна в Шумен", твори изкуство, което се противопоставя на вечността и я отхвърля като ценностна мяра за изкуството. Времето като ценност изчезва, запълнен е отрязък от него, който няма да се повтори. Преживяването е еднократно, а части от него са фиксирани чрез видеокамера. Творецът осъзнава своята материалност, телесност, но и своята духовност. Материалността се отъждествява с формата, със сетивната действителност, запечатана е върху диск, говорещ за споделеността на сезона и мястото. Камъкът, вървенето, въжето, камерата, която възпроизвежда хода, всички те заедно би трябвало да изкажат преживяването на битието, усилието да разкъсаш мрежата на делничните емоции и конвенционалните нагласи.

Идеята и концепцията са водещи за концептуалистите. Акцентът е поставен върху размисъла. Идеята може да бъде и временна, но мисълта е вечна. Да се пробуди мисълта, означава да бъде пробуден човекът. Публиката трябва да се откаже от обичайните си реакции, да добие друга сетивност, защото дори и МПС-тата вече са част от естетическия дискурс, мислен не като форма, а като събитийност. Ходещият художник е преразпределил пространствената регламентираност на институцията изкуство. Границите на естетическият дискурс вече се задават в и чрез срещата творба - зрител, въпреки че тук думата творба звучи условно. Творец и публика. Творецът, моделиращ публиката. Предизвикателство, провокация, промяна на сетивата и на поведението. Публиката - необработен камък. Творецът - елемент от своята творба. Необработеният камък е извечната първоматерия - prima materia. Художникът промушва въже през морския камък, за да сътвори неговата нова форма. Творецът вплита, впримчва, пристяга публиката в един нов естетически дискурс. Камъкът символизира материята, която трябва да бъде обработена, за да се постигне съвършенство чрез творческата дейност. В много езически митове хората са родени от камъни. Оттук интерпретацията би могла да приеме, че човекът, неспособен да усети изкуството, е камък, а творецът чрез силата на своето изкуство оживява "камъка", за да го превърне в човек.

В древността камъните са маркирали свещените места, действали са като фокус на преклонението или жертвоприношението. Вървейки към Голгота, Христос изнемогва под тежестта на своя кръст. Вървящият художник е приведен под тежестта на своя камък-кръст-жребий-жертва или може би идол. Своите идоли човекът е строил от камък. Да приемеш в името на изкуството неразбирането, раздразнението, отрицанието, осмиването... Не е ли това въздигане на изкуството в идол. Пренесеният на гръб камък свидетелства за поносимостта на непоносимото, но и за съпротива срещу съдбата, защото да се смириш със съдбата си означава да се откажеш от свободата да бъдеш себе си.

Камък, преплетен с въже. То може както да свързва, така и да ограничава. По въжето можеш да се изкачваш, но преплетеният с въже камък би могъл да бъде и котва. Въжето може да се окаже примка, която пристяга и души. Често перспективите на положението на човека в света се изказват чрез ключови думи, съдържащи мотива "връзване". Човекът се стреми да се освободи от различните видове "връзвания", да разкъса примките, които го пристягат и обричат на пасивност, т.е. на не-живот. Неслучайно Немезида - богинята на отмъщението, се изобразява с навито в ръката въже. Въжето е власт. Примката му отнема възможностите за движение, тя е и средство за прекъсване на живота - елемент е на бесилката. Въжетата, примките, възлите са характерни за божествата на смъртта, а връзването е белег на васалност.

Множество бразди, вдлъбнатини, дупки по камъка - следи от бури или от игра на морските вълни. Сега през тях преминава въже. Морето е носител на конотации за необятност, тайнство, широта, простор, свобода. Камъкът е изтръгнат от морския бряг, опасан с въже, положен върху сушата. Въпреки това е и остава самият себе си. Погледът на зрителя е поразен от съхранената, въпреки въжето, въпреки примката, твърдост, сила, устойчивост. Хармоничната му вписаност в средата на морския бряг липсва, но качествата му, характеристиките му на камък не са погубени. Той е и остава самият себе си, остава "абсолютен модус на съществуване". Въжето не е погубило камъка, защото камъкът е усвоил въжето. То вече не е граница - граница между живота и смъртта, между материя и дух, между "тук" и "там", а знак за преживяване, експликация на преживяване, повествование, средство за оформяне на пространство.

Пространствата се задават чрез своите граници. Тръгнал от морето, художникът "отваря" пространство, гради повествование. Камъкът, положен в изложбената зала, е точката, която го затваря. Той е границата, чертаеща пространствения периметър. Назоваването на творбата "Преместване на центъра на тежестта от Варна в Шумен" въвежда границите на четене като артикулира символичния диспозитив. Оформянето на граници е дефиниране на топоси, задаване на равнищата на разбиране и усвояване на пространството, разпределяне на множеството от референции.

Видеото е границата, която изказва относителността на времето. Камерата, видеото са памет на сетивата, те произвеждат минало. Когнитивно обвързани с него, овеществяват и фиксират преходността, документират тленността, прекъснатостта, миговостта на времето, "умирането" на сегашността. Видеофилмът предава настоящето на ходенето като минало. Подобно на спомена (споменът е образ), той накъсва, "разтегля" пространството, прекъсва "линейното" мислене, затова документирането на ходенето не е отнемане от сугестивното многообразие, а негово разгръщане. "Окото" на камерата разнищва, разтегля или свива действието, парадоксално руши времевата перспектива, времевия континуум, за да утвърди пространствените модификации на локалния ред. Всяка памет се състои от фрагменти, отрязъци, проблясъци. Видеоартът (поредица от кадри) маркира тази фрагментарност. Същевременно визира ходенето като антропологично (фигурата на художника е в кадър, тя е образ-знак) и символично действие, чиято постулирана граница е преместената тежест "от" - "в". Фигурата на твореца е граница на света в модуса на преживяването на динамичното "сега". В модуса на отминалото той е "в" света като "кадър" на паметта, като спомен - споменът е семиотизиран образ.

Последната граница е изведена чрез поставянето на камъка, въжето и видеото в изложбената зала. Видеоартът изказва миналото като усвоено. То е квазиреално - следа в настоящето, мъртви точки в живия поток на "тук" и "сега", и виртуално - не само е вклинено в настоящето, но е и зададено като естетически феномен.

Всяка творба е конституирана от форми, съграждащи образ. Конкретните осезаеми релефни форми - видео, въже, дори природна форма (морски камък), произвеждат "картина". Те продуцират и абстрактно пространство, а въображението на зрителя, напътствано от "хода" на твореца, осезаемо осъзнава пре-ход-ността на света и гради творбата-космос.

Прожектираното минало е опитомено, усвоено и инкорпорирано минало. То полага основите на пространствения континуитет, изграждащ рамката на творбата. Мигът от шаблонизирания делник е сдиплен като значим, миг, кондензиращ самото живеене. "Центърът на тежестта" е преместен от миналото в действеното настояще, в самия "ход" на мига. Така изкуството е изказано като действие - то въз-действа върху зрителя. Творбата не е музеен експонат, не е статика, а движение, динамика, мисловна игра. Вече не вертикалът горе - долу е семантически най-значимото измерение на пространството, а хоризонталът. Търсена е неговата дълбочина: тежестта е преместена "от" - "в". Срещу камъка - визия на статиката, стои камерата - знакът на динамиката. Опозицията динамика - статика е подчертана и чрез промушеното през камъка въже. Преминаващо през отворите, браздите, дупките, то експлицира движение, говори за пътя на човека през света.

Видеото тече, отпраща своето послание, разказва. В този разказ има построеност, има гледна точка, има многопосочност на избора, но има и достоверност. Включена е нова опозиция: еднопосочност - многолинейност, обработеност (построеност) - достоверност. От друга страна, срещу погледа на камерата (обърнат назад поглед) стои погледът на зрителя (поглед напред, "тук" и "сега"). 360 градусовата свобода на погледа, търсена от Херберт Байер, е невъзможна, има граница и тя е поставена не чрез проследяване на зрителските реакции, а чрез проследените "стъпки" на твореца.

Мястото е изложбена зала. Първо българско Биенале на съвременното изкуство. Нанизват се внушения за ограниченост във времето, краткотрайност, преходност. Музейната представа за време, трайност, граничност с вечността е разрушена. Акцентът е поставен върху сегашността, върху настоящето, върху близостта с бъдещето, а не с миналото. Липсва тържествената тишина, напластена около творбите-музейни експонати. Назоваването "биенале" отрича приютяването в традицията като отгръща внушения за актуалност, оповестяване на новото, за наситеност, интензивност на диалога и на въздействието върху зрителя, за съизмерване на творческите интенции.

Пространството на изложбената зала е многогласно пространство, то е диалогично, но там дискурсът е нормативно натоварен, овластен, стратегически функциониращ. Този дискурс утвърждава статуквото, утвърждава пространствената регламентираност на институцията изкуство, поставя границата между признато художествено и нехудожествено, легитимира художествеността на всяка представена творба. Камъкът не е вече само камък, природа, материя, въжето не е вече само въже, техниката не е залог за обективност. Тук, в изложбената зала, те излъчват конкретно послание, включени са в система от значения, които пораждат тяхната "аура". Тя определя мястото на изкуството в социалната топика, изтегляйки и човека, и предметите отвъд потока на делника. Като рефлектира върху "аурата", върху идейното послание, зрителят надмогва тривиално-практическите сфери на живота, профанното в него. Ако обаче погледът остане закотвен върху материята, върху денотата, зрителят ще остане впримчен в предметността и прагматиката. Предизвикателството е в отхвърлянето на утвърдения естетически опит, в напускането на традиционно установената граница между живот и изкуство, в превъзмогването на класическата представа за художествена реалност и естетически обект. Концептуалното внушение е съсредоточено върху усещането за еднократност, краткотрайност на преживяването. Акцентът е поставен върху мига. Той няма да се повтори. Самият миг е разбиран като акт на естетизиране на всяко едно от делничните преживявания. Изборът е насочен към естетиката на живеене - всеки момент от живота може да бъде и е акт на творчество.

Биеналето продължава 240 часа, творбата е изложена, след което е разглобена, "разпарчелдисана", "изчезнала". Възможност за ново съприкосновение с нея липсва, така както липсва възможност за връщане към миналото, за повторение на вече преживяното. От него човек си спомня само "парчета", "отломки". От експонираната творба също ще останат единствено "парчета". Краткият времеви отрязък на срещата с нея е част от тъканта й, част от нейната "аура".

Изложбената зала е оградено, затворено пространство, отричащо общностното преживяване. Възприятието на творбите е обвързано с индивидуалните нагласи, с индивидуалния поглед, с рефлексията и вглъбяването. В това затворено пространство обаче нахлува и другото - природното, отвореното: камък, въже, човек и техника са равнопоставени.

Разбирането на творбата е резултат от игра на мисълта, резултат от овързвания на идеи и алюзии. Позицията на традиционния тип естетическа комуникация (изложбена зала, публика) е преплетена с нетрадиционната (творбата-построение, артефакт). Стратегията на художника е насочена към промяна на принципа на съществуване на творбата, към промяна на светоотношението и на ценностните нагласи на зрителя.

Като художествено построение и замисъл "Преместване на центъра на тежестта от Варна в Шумен" успява да примири отделни фрагменти на статуквото с търсенията и проекциите на съвременността. Отдавна разширените граници на художествената творба, вече разчупените конвенции за изкуство са формирали модалността и широтата на естетическия етос на зрителя и това несъмнено спомага за по-адекватното възприятие на работата на Цветан Кръстев. Материалът би трябвало да е носител на пластическата идея, но тук камъкът, въжето не са средството, от което ще се изгради творбата, защото те са самата творба. Тя води към преоценки, провокира размисъл, събужда естетическата рефлексия.

За почерка на Цветан Кръстев е характерно указването на границите, тъй като се търси преминаването им. То не е ексцесно-разрушително, а концептуално. Границите не са изживени като несъстоятелни, не са "взривени", а са изведени като необходимо стъпало. То трябва да бъде преодоляно, за да се върви нагоре, да се постигне "аурата". Тя е видяна като духовно поле, като одухотвореност на "местата и предметите", а не като еманация на трансцендентна реалност. Изкуството е средство за постигането й. То не само преобразува живота, то се и разтваря в него. То е пространство на свободата, prima materia на живота, определяща "хода" на човека през света.

Елена Владова за Цветан Кръстев >>> , >>>